Цветомир Пенков[2]

Abstract:

Tsvetomir Penkov, Fr. Michael Apostolov – a Confessor from Ovtshartsi (archimandrite Makariy). On September 9, 1944, Bulgaria was oc cupied by the Red Army and an atheistic regime similar to that in Russia was introduced. In a short time, all state institutions were taken over. The antireligious spare the Bulgarian Orthodox Church either. Within a few months, hundreds of clergy members passed through prisons, and many were killed without trial and sentence during what is called the People’s Court. One such sufferer for the faith is priest Michael Apostolov, sentenced to death by firing squad.

Keywords: Church History, Orthodox Church, Communist Persecutions, Martyrs of Faith

***

В постановление от 27.V.1954 година на заместник началника на МВР старши лейтенант Петър Станчев, по повод разработка „ЗВЕРОВЕ“, водена по линия на „БАНДИТИЗЪМ“ – още веднъж се установява, че „няма изградена нелегална въоръжена организация за сваляне на властта в Станке Димитрово и Радомирска околия, групата не поддържа връзка с нелегални, а при направените обиски не са намерени оръжия на склад, както твърди агент „Соколов“. Затова на 10.VI.1954 година групова активна разработка „ЗВЕРОВЕ“ е свалена от отчет като свещеник Михаил Апостолов е взет на лична активна разработка по линия на Духовенството под псевдоним „ЗВЕР“, а другите лица са свалени от отчет окончателно[33].

Намеренията на комунистите са пределно ясни. Видяхме, че контрареволюционна група, образувана с цел – сваляне на властта, не съществува. „Всичко е лъжа“, както признават агентите. И въпреки признанията, въпреки данните, които са изнесени по повод образуването на престъпна група, мероприятията срещу свещеник Михаил Апостолов не спират. Напротив!

През 1954 година на свещеник Михаил Апостолов Ананиев е заведено ОНД – оперативно наблюдателно дело „ЗВЕР“, което само след няколко месеца ще премине в „ЛАР“ – лична агентурна разработка. Делото е утвърдено на 25.IV.1958 година, по повод на това, че органите на властта разполагат с нови агентурни данни за свещеник Михаил, който поддържа връзка с нелегални, а именно с изменника на Родината Костадин Янков Попов. Въпреки липсата на категорични доказателства, както видяхме при първата разработка, Държавна сигурност продължават да настояват. Щом като „отпада“ уличаването в „Бандитизъм“ защо да не се опита с обвинение – връзки с „изменници на Родината“, ако пък и тези обвинения не издържат, ще се измисли нещо друго тогава, дори и това да противоречи на Конституцията от 1947 година[34].

От донесенията на „Беленски“, „Соколов“, „Винаров“ и „Величков“ е видно, че свещеник Михаил Апостолов е религиозен фанатик и държи за религията. Години наред раздава книги с религиозно съдържание сред учениците в село Делян и проповядва сред населението като говори, че има Бог и такива неща. Събира ученици от близките села и раздава книги – Жития на светиите, а през 1955 година разпространява катехизиси сред младежите. Разпространява още и списание „Духовна култура“, книгата „Майка Богородица“ от Чилингиров и История на Българската църква“. На събрание през 1954 година, проведено в село Овчарци, спори и изобличава партийни ръководители[35]. Отправя хули по адрес на СССР и към отговорни партийни кадри като ги нарича с най-обидни думи: „читаци, въшкари, които почерниха народо“. Продължава да пише изобличителни писма срещу партийни ръководители. Задава провокативни въпроси на лектори и хвърля упреци по адрес на Българската комунистическа партия. Подпомага шпиони на властта. Притежава оръжие и радиостанция. Говори, че скоро ще дойдат англичаните и американците да освободят България от „Червения дявол“. Всъщност доноса, че притежава оръжие, ще даде повод Държавна сигурност да се върне към първоначалното обвинение в „БАНДИТИЗЪМ“, а това, че притежава радиостанция, с която да предава данни по радио „Свободна Европа“, скрита в едно от кубетата на църквата (църквата „Св. Николай“, в която служи изобщо няма кубета!), и да поддържа връзки с нелегални, ще доведе и до арестуването му като организатор и ръководител на революционна въоръжена група за сваляне на властта[36].

„Път към Голгота“

На 23.IV.1958 година, свещеник Михаил Апостолов е извикан от органите на реда като е проведен един от поредните разпити на „тъмно“, след това е освободен. Предупреден да не буни повече народа. Няколко дни по-късно – на 4.V. същата година, е арестуван по време на Литургия в църквата на село Делян, където служи, качен със сила в два джипа и откаран нанякъде. Спомените на Светлана Златарска за свещеник Михаил Апостолов, когато е едва на 7 години, по повод задържането му, са меко казано потресаващи. Какво ли е преживяло едно 7-годишно момиче, виждайки своя свещеник: качен на една каруца, вързан на дървен стълб с вериги през гърдите – бит, скубан по брадата и косата, разкарван през цялото село като някакво животно[37].

Интересен е факта, че свещеник Михаил Апостолов, в продължение на два дни след неговото арестуване, е в неизвестност. Едва на 6.V.1958 година се появява в милицията. Тогава е направена диктилоскопната регистрация, тоест снемането на пръстови отпечатъци[38]. Остава загадка къде се е намирал и какво е ставало с него от 4-ти до 6-ти същата година. Никой от близките му не знае, а и той никога не говори за това дори и със семейството си. Да не пропуснем да отбележим, че едно от първите му задържания на свещеник Михаил Апостолов е на дата 20.V.1958 година[39].

В разглеждане на материалите по следственото дело № 91 от 30.V.1958 година, водено от Йото Йотов, следовател при отдел на Държавна сигурност, постановява свещеник Михаил Апостолов да бъде привлечен в качеството на обвиняем по чл. 70, ал. 1 на основание чл. чл. 91, 92 от НК в това, че „От няколко години насам е ръководител на нелегална въоръжена контрареволюционна група, посветила се за цел да се бори срещу народната власт за свалянето ѝ[40].“

На 18.VII.1958 година Йото Петков, следовател при отдел в Държавна сигурност, преразглежда още веднъж събраните данни по дело № 91 и постановява, че събраните данни по делото изобличават свещеник Михаил Апостолов в: „Разгласяване на обиди и клеветнически твърдения, които имат за цел да уронват достойнството на българския народ и Народна република България. Изпращане на анонимни заплашителни писма на местни стопански ръководители, както и позиви с вражеско съдържание. Говорене на неверни твърдения, за да внесат смущение и недоверие в стопанския живот и мероприятията на властта“ по чл. 83, ал. I, 88 и 211 от НК[41].

На делото е даден ход на 22-ри и продължава до 24.VII.1958 година, гледано е от Софийския окръжен съд. Приложен е и графологичен анализ, с който се цели да се докаже, че анонимното писмо, което е представено като доказателство в съда, е писано от свещеник Михаил Апостолов. Анализът обаче показва друго. Няма сходство на съдържанието на писмото с почерка на свещеник Михаил Апостолов[42]. Писмото е написано с един разлят, неграмотен почерк, без пунктуации, а почеркът на свещеник Михаил Апостолов е обработен и стегнат. Човек, който пише статии и писма до вестници, издава брошури и така нататък. По делото са привлечени общо шестима, на които е повдигнато обвинение в „БАНДИТИЗЪМ“. Връщат се на първоначалното обвинение, въпреки че нямат доказателства за образуването на такава престъпна група. На първо място, като ръководител и организатор на организацията е уличен именно свещеник Михаил Апостолов. Присъдата е произнесена на 24.VII.1958 година[43]. Всички се признават за виновни и молят за милост. По отношение на вината: свещеник Михаил Апостолов като вдъхновител на групата и обществено опасен елемент[44], е осъден на смърт чрез разстрел и конфискуване на цялото имущество, по чл. 70 ал. I от Наказателния кодекс. На смърт е осъден и Иван Серафимов. На останалите са дадени присъди от 5 до 15 години лишаване от свобода и парични глоби в различен размер. Отец Михаил Апостолов е подведен под отговорност и по чл. 88 от НК и по чл. чл. 210 и 211 от НК. По отношение на писмата, които е трябвало да предаде по радио „Свободна Европа, адвокатът на свещеник Михаил Апостолов Дюкеменджиев оспорва и се опитва да смекчи присъдата на доживотен затвор по чл. 36, т. 2 от НК, но без успех. Присъдите са произнесени[45]. В името на народа: ВИНОВНИ. Съдът признава присъдата на подсъдимите свещеник Михаил Апостолов Анакиев в това, че: „от 1955 до 1958 година в Станке Димитровска околия са образували група, която си поставила за цел да събори, подрови или отслаби народнодемократичната власт в Народна република България, чрез преврат, терористически действия или общоопасни престъпления, като при това групата е била въоръжена, поради което и на основание чл. 70 ал. I във връзка с чл. 35 и 99 от НК, ги осъжда да изтърпят всеки един поотделно наказание – СМЪРТ ЧРЕЗ РАЗСТРЕЛВАНЕ, с лишаване от правата по чл. 28 от НК завинаги и конфискация на цялото им имущество[46].“

Мотивите на съда са следните: След 9.IX.1944 година „народната власт“ иззе фабрики, банки, мини и други, експроприира едрата градска собственост и предаде средствата за производство от ръцете на капиталистите в ръцете на работниците и трудещите хора. Премахна се всякаква експлотация от човек на човек и с всеки изминал ден се подобрява все повече културното и материално благосъстояние на трудещите се. Със своите речи и действия против мероприятията на народнодемократичната власт свещеник Михаил Апостолов, се опитва да върне селяните към предишната им изостаналост. Насаждането на религиозни чувства сред младежите е опит да руши делото на Партията. Посегателствата и обидите, за които той твърди, че му били нанесени от партийни ръководители, оформят вражеско настроение в него. Затова от 1955 година до 1958 година образува и ръководи престъпна група с цел събаряне и отслабване на народната власт, чрез преврат, терористични действия и други. Като най-учен и авторитетен човек, всички членове на групата го слушат и се подчиняват. Провежда също активна агитация  против образуването на ТКЗС. Свещеник Михаил Апостолов говори, че селяните били експлоатирани, че участието в ТКЗС води до мизерия и робство, че трябва да идват в Църквата, за да си починат от работата в стопанството. Пише анонимни писма и позиви като унижава с обидни думи наши ръководители. Говори, че „Българо-съветската дружба е само един параван на Москва за експлоатация на народа“ За целта контрареволюционната група се сдобива с оръжие: карабина „Манлихер“, пушка „Мартина“, още една бойна пушка, 3 бомби, 142 броя патрони, каменарски взрив, пердит, бокфордов фитил, капсули и една радиостанция, по която да предава съобщения до радио „Сво бодна Европа[47]“. Това е много арсенал!

Всъщност, намерените оръжия при щателните обиски, извършени в домовете на заподозрените, при направена експертиза от оръжеен специалист потвърждават, че това са оръжия, които не могат да бъдат използвани по никакъв начин, защото са ръждясали и негодни за употреба. Бомбите са неизползваеми, тъй като капсулите им са стари. Въобще целият процес е скалъпен, свидетелите са подбрани, а много вероятно някои от самите свидетели да са били и от самите доносници, закачени да него през годините[48].

След произнасянето на присъдата, снахите на свещеник Михаил Апостолов, обикалят неуморно по селата в търсене на подкрепа. Събират набързо повече от 200 подписа и жалби за неговото оправдание, като се надяват да бъде повдигнато и образуването на ново дело. Трудът им е възнаграден. Делото се гледа от Върховния съд на 16.IX.1958 година, но присъдата не е желана от никого. Върховният съд само потвърждава издадената смъртна присъда от 24.VII.1958 година на свещеник Михаил Апостолов, но намалява смъртната присъда на Иван Серафимов – от смъртна, на 6 месеца и парична глоба от 3,000 лв. Присъдите на останалите подсъдими са също силно редуцирани, някои наполовина, други се разминават само с парични глоби. Което показва и подсказва цялата пародийност на разследването и обвинението. На свещеник Михаил Апостолов е трябвало да му бъде затворена устата – по един или друг начин, трябвало е да замълчи и то завинаги. Но Господ още не бил казал последната Си дума[49].

Прочетете още „Свещеник Михаил Апостолов –  изповедникът от село Овчарци (архимандрит Макарий)[1] – продължение и край*“ →

Цветомир Пенков[2]

Abstract:

Tsvetomir Penkov, Fr. Michael Apostolov – a Confessor from Ovtshartsi (archimandrite Makariy). On September 9, 1944, Bulgaria was occupied by the Red Army and an atheistic regime similar to that in Russia was introduced. In a short time, all state institutions were taken over. The antireligious spare the Bulgarian Orthodox Church either. Within a few months, hundreds of clergy members passed through prisons, and many were killed without trial and sentence during what is called the People’s Court. One such sufferer for the faith is priest Michael Apostolov, sentenced to death by firing squad.

Keywords: Church History, Orthodox Church, Communist Persecutions, Martyrs of Faith

***

Увод

Ако Мене гониха и вас ще гонят (Иоан 15:20)

Слабото ни познание за „миналото“ на комунизма, за мащаба на преследването от страна на атеистичния режим спрямо Църквата и за това какво всъщност представлява той като идеология, ни поставя отново в изходно положение. Когато говорим за комунизма, обикновено си го спомняме с някакъв патос на нещо по-добро – от това, в което живеем сега: където било по-спокойно, където нямало бедни и всички били равни пред закона, където стандартът на живот бил по-висок, а небето било по-синьо и ясно. Въпросът, който трябва да поставим тук е: Защо продължаваме да живеем в тази деменция за миналото, в тази безпаметност, в тази „безумност“? Вероятно заради спомените на човек, които са странно нещо. Те не се подчиняват на никаква логика, но винаги търсят убежище там, където човек е бил млад и харесван от някого. Продължавам да мисля обаче, че един от възможните отговори за тази раздвоеност, се дължи именно заради случилата се фалшификация и подмяната на историята. И в нежеланието – това настояще днес, което ще премине в минало, да стане минало – различно – от миналото, което познаваме днес. И това минало, което ще стане настояще, да носи стойност в себе си за хората от бъдещето, различно от настоящето днес. Или, както казва Оруел в „1984“: „Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира бъдещето, контролира миналото. И все пак миналото, макар и по-природа изменяемо, никога не е било изменяно[3]“. Контролът над действителността продължава, затова и днес, когато има интерес към миналото на комунизма, най-вече от по-младото поколение, обикновено се питат неща от обща култура. Но какво е станало с изчезналите безследно стотици духовници? Защо беше ликвидиран елитът на България? Защо само Православната църква в България няма все още канонизиран нито един новомъченик след 1944 година? – са един друг вид въпроси, до които човек не би могъл да достигне, поради непознаването на историческите процеси преди и след 1944 година. Това е история, но особен вид история, която в училищата все още не се изучава, а младото поколение има стремеж и право да знае тази история. Абсолютната лъжа, станала въздух и климат, проникващ дълбоко в мисловния свят на поколения наред българи, заменила и заличила почти изцяло бележити личности от нашата най-нова история.

Затова е важно да поддържаме жива паметта за хората от този период: изтезавани и убити единствено заради духовния си сан на епископи, архимандрити, презвитери, дякони и монаси, а техния подвиг да послужи като пример и път към църквата за някои. Защото белегът за живота на една поместна Православна църква са нейните мъченици (свидетели) и изповедници, чиято канонизация днес би потвърдила единствено – преследването на Църквата Христова. Преследване, което се наблюдава през целия комунистически период. Такива са историите на стотици духовници, ликвидирани без съд и присъда през тази епоха, за които ще споменем по-долу. „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очите свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евреи 13:7), което ни дава още една причина да помним.

Защото миналото ще бъде винаги неразгадано, ако за него не се говори с неподправените и достоверни изрази на езика на архивния документ или на общите места от историческата памет[4].

Предистория

Такива страдалци за вярата – кръвни и безкръвни, за които историята слабо или малко помни са: архимандрит Ириней – изгорен жив, иеромонах Паладий – запален жив; отец Лука Юруков – рязан парче по парче, изчезнал безследно; отец Константин Бъчваров – садистично изтезаван и разчленен; отец Петър Дивизиев – убит с кирка в главата; отец Рафаил Раев – заровен жив в яма с умрели животни и надупчен с шило в гърба, за да не избяга; отец Стефан Тафров, умъртвен на 6 октомври 1944 година по особено жесток начин (тялото му било извадено от планинска река, оглозгано от кучетата); отец Евстати Пандурски (Витошки) – изчезва безследно, веднага след 9.IX.1944 година; както и още 20 свещеника – от Софийско, пребити с тояги, като: отец Василий Дочев, отец Христо Стоименов, отец Иван Дреновски, Никола поп Тасев и други. Застреляният на 8.XI.1948 година митрополит Борис Неврокопски няма все още прослава. Врачанският митрополит Паисий, подложен на нечовешки мъчения в затвора, заедно с бъдещия патриарх Кирил: двамата са яздени като магарета и са принуждавани да лъскат тоалетните[5].

Такива са също и битият в ареста епископ Николай, по онова време ректор на Софийската духовна семинария; архимандрит Йосиф, секретар на Светия Синод; протосингел на Доростоло-червенска митрополия Василий, изпратен в лагер заради дочута критика; изчезналия безследно през 1948 година протосингел архимандрит Мирон, чиято единствена “вина“ била, че искал да възстанови организация „Християнски братства“, както и свещеник Михаил Лазаров Попов от село Пожарево, а също така и много други духовници, изтезавани от комунистите през тази епоха.

Все си мисля, че през 90-те години на XX-ти век, все още е можело да бъдат възстановени някои от историите, тоест липсващите парчета от пъзела, който днес се опитваме да подредим – поне на една по-голяма част от духовниците, тъй като спомените на хората, които са били свидетели или преки участници в процесите – съвестта им е можела да проговори, при един правилен подход от страна на църква и държава. Нали по това време управлява правителството на СДС с министър-председател Иван Костов, а някои от епископите на Българската православна църква по това време са дори депутати от това правителство.

Кой е свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков (Влашки)?

За свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков се знае малко или почти нищо. Той е преследван и наблюдаван от Държавна сигурност повече от 12 години, а накрая е осъден на смърт чрез разстрел, по линия на „БАНДИТИЗЪМ“.

Той е роден на 18.IV.1899 година в село Овчарци, Дупнишко, българин, женен, с пет деца. Баща му Апостол Янакиев е роден в село Загоричани, Костурско, Егейска Македония. Да, това е същото село Загоричани, където на 25 март (7 април нов стил) 1905 година, са изклани 52 мъже и момчета, и 7 момичета и жени, сред които и селския поп Стефан Николов. С кмета на селото и дъщеря му общият брой на убитите наброява 62 души – българи, християни. Кланетата са извършени от андартските чети, съвместно с турски войскови части[6].

Апостол Янакиев се преселва в Румъния, където първоначално се присъединява към четата на Ботев, но не минава Дунава. Участва като опълченец в боевете на връх Шипка (връх св. Никола). Сподвижник е на редица войводи от това време. След това известно време живее в село Рила, но когато умира жена му, той се оженва за Катерина Христова – майка на отец Михаил, и се премества в село Овчарци[7].

Михаил Апостолов произхожда от незаможно семейство. Има четири братя и една сестра (умира още като дете). Завършва прогимназия, която обхваща V-VIII клас. Още от малък заедно със семейството си, работи земеделие, а през 1930 година отива в Рилския манастир. Две години – до 1932 година работи там като горски работник. През 1933/34 година е домакин в манастирския метох в Дупница. През 1935 година се запознава с дядо Борис, който по това време вече е Неврокопски митрополит. Митрополит Борис издейства разрешение от Синода, за да може Михаил Апостолов да разпространява религиозна книжнина, икони и кръстчета сред населението в Софийско, Самоковско, Петричко и на други места. Също така през летните месеци събира билки, бере малини и горски плодове, за да докарва допълнителни доходи за семейството. Две години – през зимите на 1939/40 година събира помощи в Дупнишка околия, както и за сиропиталището в същия град. В много близки отношения е с архимандрит Калистрат, както и с дядо Борис Неврокопски (починал 1948)[8]. През 1944 година църковният псалт Михаил Апостолов е ръкоположен за дякон от дядо Борис, а на 14.VIII. същата година е ръкоположен и за свещеник от екзарх Стефан. Изпратен от дядо Борис на енорийска служба първоначално в село Куманич, Драмско, обаче след два-три дни е извикан от дядо Борис и назначен за енорийски свещеник на Дупнишките села Тополница и Делян[9]. Има вероятност свещеник Михаил Апостолов, тъй като е родом българин – от област Македония, да е изявил желание да бъде ръкоположен за свещеник и изпратен именно там, подобно и на други свещеници, за да помогне по организацията и конституирането на Струмишко-Драмска епархия на новоприсъединените земи, тоест в старите поселища на българите. Такова например е прошението на свещеник Сотир Димитров, роден в село Кърликьой, Серско, свещеник Иван Хр. Панковски, свещеник Христо Димитров от село Цапариво. През 1943/44 Светият Синод взема решение във връзка с изпращането в „новите епархии“ за командироване на допълнителни свещеници. Различното в случая е, че избора за тяхното командироване става „чрез жребии“. Митрополит Борис полага огромни усилия да намери и задържи на редовна служба в епархията достойни свещеници. Както казва: „По-добре е да има свещеници българи с духовни качества: вяра, благочестие, родолюбие, отколкото, ако ги няма[10].“ А свещеник Михаил Апостолов напълно отговаря на това описание.

Михаил Апостолов има жива връзка с Рилския манастир и вече като свещеник продължава по всякакъв възможен начин – легален и нелегален – да поддържа топли отношения с монасите Наум, Евлогий и Неофит, като ги снабдява с продукти от първа необходимост, с ясното съзнание, че тези негови действия могат и ще допринесат за утежнение и на без това тежкото му положение[11]. Постоянно организира поклоннически пътувания на младежи и възрастни до Рилския манастир, с цел да поддържа вярата сред населението жива[12]. Събира и раздава на бедни хора дрехи и пари, които отделя от свещеническата си заплата (при положение, че има 5 деца, а семейството му не е от най-заможните) в селата Самораново, Тополница, Сапарева Баня, Гюргево и околия, Бистрица и други[13].

Всъщност, свещеник Михаил Апостолов подозира, че е наблюдаван и следен, но не предполага, че хората, на които споделя и доверява, ще се окажат доносници, и едни от най-близките му хора. С брошурката под ръка, със съвети и молитви, свещеник Михаил Апостолов – като един Апостол – обхожда надлъж и нашир селата в околията. Той не воюва срещу човека, а срещу неверието на човек. Той не мрази, а прави добро на онези, които го мразят, благославя ония, които го проклинат, и се моли (дори, когато е в затвора) за ония, които го обиждат и гонят (вж. Матей 5:44[14]).

Прочетете още „Свещеник Михаил Апостолов –  изповедникът от село Овчарци (архимандрит Макарий)[1]*“ →