Иван Снегаров

При това положение трудно е да се приеме, че в Кутмичевица (бивша византийска провинция), където действал св. Климент Охридски (886-893), и в Дебричко-Величката епископия в негово време, е имало езичници, които той трябвало да покръсти[25]. В пространното му житие, приписвано на охридския архиепископ Теофилакт, се говори, че народът във Величката епископия бил непросветен и невежествен, а не че бил езически. Само такъв смисъл може да имат думите:

„(Климент) намерил, че народът на тази енория (=епархия) е съвсем незапознат с божественото слово и с “Писанията и не е обучен в нищо от онова, което краси църквата и урежда народа в духа на благочинието и благонравието”. Ако се разбира, че населението в тази епархия било езическо, как можело да се открие епископия без християнско общество? В краткото житие на св. Климент Охридски, съчинение на охридския архиепископ Димитри Хоматиан, се представя като причина Климент да бъде поставен за епископ в Охрид (siс) – майка на илирийските градове, обстоятелството, че не бил просветен чрез кръщение целият български народ и си оставал в животинско варварство[26]. Но това известие, както и други известия в същото житие за по-стари събития, едва ли може да се смята, че отразява историческата действителност. То е мнение, което авторът на житието си съставил по презумпция, че Климент продължил мисионерската дейност на своя учител Методий, който според житиеписеца просветил с православието българския народ[27] и бил поставен от папа Адриан за архиепископ на Моравия, и България[28], като поставил Климент за епископ на целия Илирик[29]. В своя стремеж да представи Климент като апостол, Димитри Хоматиан твърди, че Климент дори покръстил княз Борис и след него неговия син Михаил (погрешно вместо Симеон), който пръв се провъзгласил за цар[30]. При това казаното известие по-правилно е да се разбира не в смисъл, че целият български народ не е бил покръстен и населението в Климентовата област било още езическо, а в смисъл, че не бил просветен по християнски целият български народ, след като се покръстил, и че изобщо продължавал да живее варварски, както населението в Кутмичевица. Ако е било иначе, в пространното житие на св. Климент Охридски (най-достоверен за сега извор за живота и дейността му) би било казано, че Климент също и кръщавал непокръстените още в Кутмичевица, и Климент не би бил изобразяван в същото житие само като проповедник и учител на деца и младежи в славянска писменост, като педагог и подготвител на образован славянски клир, разпределен по „енории”. Житиеписецът (Теофилакт) казва изрично, че в Охрид имало катедрална (архиепископска) църква преди да построи там Климент две църкви, между тях манастирът с храм Св. Пантелеймон. Към 879 година, сиреч седем години преди да се яви Климент в Кутмичевица, в Охрид е имало епархийски архиерей Гавриил (присъствал в цариградския събор, свикан в тази година за повторното провъзгласяване на Фотий за цариградски патриарх). Как е било възможно населението в Деволска област да бъде езическо чак към 886 година, когато Борис е организирал там административни центрове (в Девол и Главеница)[31], на управителите на които без друго е възложил и християнизаторски задачи, и същите градове по негова разпоредба станали бази на културно-просветната християнска дейност на Климент? Откритият при село Балши, Бератско, мраморен стълб с надпис от 6374 година (865-866 година) за покръстването на Борис със своя народ[32], е свидетелство, че християнството вече било въдворено в този край и че главният му град Главеница бил християнски център. Както съобщава охридският архиепископ Димитри Хоматиан (1216 към 1234) в негово време се виждал този надпис в град Главеница[33]. Дали обаче този край станал християнски чак след покръстването на Борис, в това можем да се съмняваме, щом тази област била присъединена към България едва при Борис (852-889) или най-рано при баща му Пресиан към 847 година. Дотогава тя е била византийска провинция, каквато била при Борис останалата част от днешна средна Албания, заедно с Дирахион (Драч) – византийска крепост[34]. Ще рече, християнството било насаждано сред славяните в Кутмичевица още през време на византийското владичество, тъй както е станало и в Македония, Тракия, Сердикската област.

Не знаем до каква степен християнството е било внедрено сред славяните в онези византийски области, които влезли в българската държава при Крум, Пресиан и Борис. Няма списък на тамошни епархии или епархийски архиереи от VIII-ми век и първата половина на IX-ти век[35]. При все това там имало християнски маси, които не може да се смятат „капка в морето”[36] в сравнение с езическото население в българската държава преди 865 година. Папа Николай І ясно говори (по уверение на крал Людовик Немски), че в България имало доста християни преди да се покръсти Борис (et jam multi ex ipsis christiani facti sint – превод: и че вече мнозина от тях, (сиреч българите) са станали християни[37]. Това именно християнско население могло да влияе на прабългарите-езичници, които съжителствали с него, да приемат неговия език, обичаи, лични имена, изобщо да го предразполага към християнството. Такива християнофили имало в княжеския двор (Енравота, Борис, вероятно Звиница и Пресиан) и сред болярите, а навярно и сред народа. Понеже повечето от християните били славяни, то близкото общуване на прабългари и славяни[38] благоприятствало и за проникване на християнството сред езичниците прабългари.

Увеличението на християнското население внасяло в българската държава болезнена двойственост. Езичеството господствало в северната част, а християнството – в южните области. С това тя представяла територия, разделена верски надве неравни части – дуализъм, който съответствал до известна степен на етнографското разделение на България: туранобългарска и славянска[39]. Множеството християни – български поданици внасяли и идеологическо разделение в държавата. Поставял се въпрос за постигане морално-политическо единство. Това могло да се осъществи или като се наложи езичеството на християните или обратно – да се наложи християнството над езичеството. Тази вътрешна криза се почувствала още в началото на IX-ти век поради това, че християнското население в България се увеличило с масовото преселване на население от византийска Тракия. Княз Омуртаг тръгнал по първия път, но не постигнал нищо, а само разпалил още повече християнската пропаганда, жертва на която станали придворният служител Кинамон и Енравот. Борис, разколебан в бащината си езическа вяра и разположен към християнството подобно на римския император Константин Велики, поел втория път – да даде надмощие на християнството и да превърне България в християнска държава, идейно близка на Византия. За осъществяването на тази цел той подготвил най-нанред близките си държавни сътрудници боляри, роднини (брат му Докс, Петър, и други съмишленици). Без друго той се опирал и на християнските славянски маси. Той се покръстил на бойния театър, а болярите му в Цариград, след като сключил с Византия договор за ”дълбок мир” (според Симеон Логотет: e=ktote – сиреч след покръстването на Борис и болярите му – genome,nhz eirh,nhzdaqei,az)[40]. Византийски хронисти представят, че Борис се покръстил в дълбока нощ, тайно от народа, който щом узнал, въстанал срещу него[41] (според Скилица-Кедрин, първенците на народа – oi de Tou/ eqnouz a=rcontez)[42]. Но фактът, че Борис бързо потушил въстанието на недоволните боляри, както и безуспешният опит на неговия син Владимир да възстанови езичеството, показват, че той разполагал с много повече сили, отколкото противниците на християнството, сиреч на негова страна била по-голямата част от болярите и народа[43] и че бунтът не бил всенародно въстание, а се развил главно около столицата Плиска[44]. Те приели доброволно християнството, а на другата, противодействащата част Борис наложил насила новата вяра. Такива две противоположни групи различава българският анонимен писател, който при цар Иван Александър превел Манасиевата хроника[45]. Едва ли може да става спор, че под покръстване на българите византийските и западните летописци разбирали именно покръстването на прабългарите, ръководния народ в българската държава, който живеел по-компактно в днешна Добруджа и североизточна България. Прабългарите се пославянчвали, но не са били още напълно пославянчени и затова още били отличавани от славяните-поданици на българската държава. „Чудото на св. Георги с българина Георги” имало предвид прабългарите. Също и папа Николай I дава черти от бита на прабългарите (femoralia – един вид беневреци, конска опашка – знаме на прабългарите, военна дисциплина). Заповедта на княз Борис за покръстване на народа се отнасяла преди всичко до прабългарите и после до всички други етнични групи, които били още езичници (вероятно славяните в Дакия и в бившите аварски владения). Неговата борба обаче била насочена най-силно срещу езическата вяра на прабългарите, защото тя, определяйки характера на държавата, спъвала нейното по-нататъшно развитие като феодална монархия и политическа сила с международно значение. Затова и българските книжовници разбирали акта на Борис като кръщение на прабългарите. Тудор Доксов, братов син на Борис, дори датува това събитие по прабългарското летоброение: Борис покръстил българите в годината етх бехти (в петия месец на лунната година куче)[46] .

Дали чак тогава заедно с прабългарите било покръстено и „огромното множество славяни” в българската държава[47], няма исторически известия Изобщо не е известно, че в 865 година и славянското население в българската държава било изцяло или в по-голямата си част езическо. Не е такова свидетелство поетичният израз на презвитер Константин в азбучната му молитва: „Летитъ ныне и словенско племе къ кръщенйо”. Ако това стихотворение било написано в България след 886 година и преди 894 година, ще излезе, че славяните в българската държава се покръстили десетки години след прабългарите (865 година), чак в началото на Симеоновото управление. Азбучната молитва е твърде сходна със стихотворението Проглас към евангелието по дух и 12-сричен размер. Затова има основание да се мисли, че и двете творби били написани от презвитер Константин, а не от Константин-Кирил Философ[48].

В Прогласа обаче Константин се обръща, като към християни, към всички славяни с позив да тачат славянската книга като дар от Бога. Поради това под израза „Летить нине и словенско племя кь кръщению“ трябва да се разбира в смисъл – лети сега и славянското племе към просвещението, добивано от християнството чрез кръщението, което всички славяни вече изповядвали (това значи изразът „обратишъсъ вьси”). В древната християнска църква схващали кръщението като духовно просветление. Затова новопокръстените ги наричали просветени (fwtismenoi, illuminatl). Но трябва да се обърне внимание, че стихът от азбучната молитва се превежда откъснато и неправилно. В един препис той гласи: „Летитъ ныне и словенско племе; къ кръщению обратишъсъ вьси. Людие твои нарещисъ ходъще[49]”. Според  този текст славянското племе се стреми изобщо към Бога, всички (славяни) вече са се обърнали към кръщението, тоест са станали християни, искайки да се нарекат люде Божии. В този строеж тези стихове означават, че славяните, вече християни, са се устремили да осъществят Христовото учение, да се усъвършенстват нравствено.

Има сведения, ако и косвени, че още преди появата на Кирил и Методий и преди покръстването на княз Борис християнството било внедрено в области със славянско население. В своята апология на славянската писменост Черноризец Храбър съобщава ясно: славяните, когато били езичници, нямали писменост, а си служили с черти и резки; но след като се покръстили се принуждавали да пишат на своя славянски език (славенский реч) с латински и гръцки букви. Така правели много години, докато най-после в 6363 година (=855 година) Кирил им състави славянска азбука от 38 знака[50]. Не може да има съмнение, че той имал предвид славяните във византийската империя и в българската държава (между тях била разпространена гръцката писменост) и славяните в Мораво-Панония, Далмация и Хърватско, които, като подведомствени на Римската църква, били принудени да си служат с латински богослужебни книги. В краен случай, ако може да се допусне, че славяни езичници е имало в северните области на българската държава (от въпросите на българите до папа Николай I се вижда, че в 866 година след потушаването на бунта в България още имало жители, които отказвали да приемат християнството[51]), това не може да се твърди за славянското население в областите на юг от Стара планина, които българите отнели от Византия в началото на IX-ти век и към средата на същия век. Наистина Йоан Екзарх в своя Шестоднев говори общо за езичници и неверен народ (наред сред еретици манихеи-павликяни). Ако и да не посочва местонахождението на „поганите”, може да се мисли, че славянски селища в планински места и далечни краища на българската държава още поддържали езическите обичаи, или пък Йоан Екзарх имал предвид полунезависимите славяни в Пелопонес, които се противели да приемат християнството[52], или пък изобщо независимите езически славянски племена в Дакия, Полша, Русия и неславянски народи (маджари).

Прочетете още „Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865 година) – продължение и край*“ →

Иван Снегаров

В старобългарския разказ „Чудо на св. Георги с българина” се представя, че княз Борис, след като се покръстил, е наложил християнството на своя народ, който бил фанатично предан на езическата религия. Упорит и непокорен, прабългарският народ противодействал на християнизаторската дейност на Борис, но той го победил, отвърнал го от „тъмните и богомерзки жертви” и разрушил капищата му[1]. Разказът по всяка вероятност има предвид победата, която Борис спечелил, като потушил антихристиянското въстание на болярите в 866 година. Няма съмнение, че преди този акт българската държава била официално езическа не само, защото нейният владетел и неговите помощници били езичници, а и защото имало многобройно езическо население. Но известието в казания разказ е твърде обобщително. То не може да се разбира в абсолютен смисъл, че целият прабългарски народ бил езически до покръстванeто на княз Борис. Сказателят могъл да се изрази обобщено и ако само голяма част от прабългарите били езичници. И наистина, княз Борис не би се решил и не би могъл да извърши такъв коренен преврат идеологически и социален, какъвто било приемането на християнството, ако той нямал здрава почва, на която да стои и да действа твърдо и решително. Историята ни дава и други примери за налагане на християнството в една държава от нейния владетел, но не внезапно, без подготовка, а след постепенно проникване на християнството сред поданиците му и след опити на държавната власт да спре това движение, дори чрез явни гонения. По този път християнството е надделяло не само в Римската империя (чрез Миланския едикт на Константин Велики от 313 година), но и в съседните така наречени варварски държави, в които преминавало християнството по един или друг път от римските области. Така, в Армения християнството започнало да се разпространява още преди IV-ти век, поради което се създало и предание, че там проповядвял апостол Юда Тадей или Юда Яковов[2]. Изглежда, че към края на III-ти век новата религия придобила в Армения доста привърженици, та арменският цар Тиридат III повдигал гонения срещу християните, докато, под влияние на арменския мисионер Григорий Просветител, в 302 година приел християнството и по негово искане Григорий бил поставен за митрополит на Армения от кесарийския митрополит Леонтий. Същото явление виждаме и в съседната Иверия (сега Грузия). Очевидно Арменската църква е действала да разпространи християнството сред грузинците. Създало се сказание, че в Иверия проповядвала Нона или Нуния, която дошла от Армения, убедила иверската царица да се покръсти, тъй като я излекувала от тежка болест. След това и нейният съпруг цар Мириан се покръстил. Под негово въздействие и народът приел християнството. По негова молба до Константин Велики антиохийският митрополит Евстатий поставил епископ в Иверия. В арабската държава на хомеритите (днес Йемен), благодарение на оживените политически и търговски връзки с Римската империя, прониквало и християнството. Според старо църковно предание, в западна Индия (сиреч южна Арабия) проповядвал още апостол Вартоломей, като занесъл там евангелието на Матей в оригинал (на арамейски език). Около 190 година в същата страна проповядвал Пантен, първият известен учител в александрийското християнско училище. При така подготвена почва, изпратеният от император Констанций в 350 година мисионер епископ Теофил имал голям успех: хомеритската държава станала християнска (нейният владетел и народ приели християнството). В Етиопия (Абисиния) двама образовани братя християни Фрументи и Едеси, пленени от етиопците придобили голямо влияние в царския двор и разпространявали християнството в страната. Това подбудило александрийския епископ Атанаси да постави Фрументий за епископ в Етиопия (328 година). Тогавашният млад крал Аизана приел радушно Фрументий и Етиопия станала християнска държава. У готите християнството било разпространявано от християните пленници, които те вземали в походите си в северната част на Мала Азия. Мисионерска дейност развивала Готската епископия в Крим (известен е готският епископ Теофил, който присътствал на Първия вселенски събор). Но при все това християнството се утвърдило сред вестготите след дълго противодействие на техни вождове. Поради гонения срещу християните в готската държава (тогава в Дакия), в 350 година готският епископ Улфила, заедно с голям брой християни-готи, напуснал страната и се поселил в Тракия. Готският цар Фритигерн около 372 година повдигнал гонение, в което загинали почитаните от църквата мъченици Никита и Сава. В Галия била създадена добра почва за нейното християнизиране още през II-III век с епархийските църкви в Лугдунум (Лион), Виена, Арелат и други градове. През VI-ти век епархийски център бил и град Реймс в северна Галия. Тези християнски огнища са послужили после за похристиянчва- нето на германските племена, които образували там държави: бургунди (в 417 година били вече християни) и франки (в 496 година станали християни с покръстването на техния крал Хлодвиг). Англосаксите, след като се заселили в Британия (към средата на V-ти век), ако и да били върли езичници, постепенно се поддавали на влиянието на старото християнско население – брити и особено на съседната християнска франкска държава, та в края на VI-ти век англосакският (контски) крал Етелберт се оженил за дъщерята на франкския крал Берта и дал свобода да проповядват в неговата земя на изпратените от папа Григорий Велики мисионери начело с абат Августин (596 година). Тези римски проповедници имали успех сред народа. Самият крал Етелберт приел християнството. Изглежда, той не си послужил с насилия, за да приеме християнството целият народ, а оставил римските мисионери и новообразуваната Англосакска църква да действат чрез просвета и други мирни средства за разширение на християнството сред англосаксите. На това се дължи, че християнството било напълно утвърдено в Англия чак към края на VII-ми век, като дало и мъченици срещу съпротивата на езическото население. Християнизирането на немците било подготвено от редица мисионери – франкски, бритски, шкотски (шотландски), ирландски, дори англосакски, особено от англосакския монах Винфрид, наречен Бонифаций и смятан заради неговата ревностна мисионерска дейност за апостол на Германия (716-755 година). Създадената от Бонифаций немска архиепископия с 10-13 епископии продължила неговото мисионерско дело, и франкският император Карл Велики, обединявайки немските земи, утвърдил в тях християнството, като си послужил и с насилие срещу саксите (между Рейн и Елба), срещу които водил войни непрекъснато от 772-804 година, понеже те се противели да признаят неговата власт и да приемат християнството. В Дания също така постепенно се разпространявало християнството – най-напред от франкския мисионер, Ансгар, наречен апостол на Севера, и от неговите ученици, докато след дълги борби от страна на езичниците датският крал Канут или Кнут (1014-1035 година) окончателно утвърдил християнството в своята страна. По неговия пример същото постигнали в Швеция крал Инге в края на XI-ти век и в Норвегия крал Олаф Харалдсон Дебели (1014-1030 година). Западни мисионери (римски и немски епископи) са подготвили християнизирането на славяните в Далмация, Хърватско, Каринтия, Паноння, Моравия, докато Карл Велики им наложил своята върховна власт и заедно с това осигурил утвърждението на християнството в тези земи[3]. В Сърбия християнството прониквало от съседните крайморски християнски градове (Салона, Сплит, Рагуза, Антивар и други), но не се знае какъв успех е имало. Покръстването на сръбския княз Мутимир (към 870 година) бил политически акт, който той извършил в съгласие с областните жупани, страхувайки се от разорителната военна експедиция на Никита Ориф срещу славяните в Далмация. Станал васал на Византия и приел нейното духовенство. Трябва да се приеме, че малобройното сръбско племе, слушайки за терора на византийския адмирал в Далмация, се подчинило на заповедта на княз Мутимир. В Чехия дълго време се борели християнството и езичеството. В 845 година се покръстили в Регенсбург четиринадесет чешки боляри със своята свита, обаче князът и народът си оставали езичници. Княз Боривой, под въздействието на славянския апостол Методий, се покръстил. Също жена му Людмила и неговите синове Спитигнев и Вратислав, както и Вратиславовият син Вячеслав станали ревностни християни, обаче християнството не е било наложено на народа, а било оставено свободно да се разпространява. В борбата с езичниците-чехи загинали Людмила (927 година) и Вячеслав. Взела връх езическата партия, която повдигнала гонение срещу християнството, докато германският император Отон I в 950 година принудил чешкия княз Болеслав Грозни езичник да признае неговата върховна власт, да приеме християнството и да го обяви за държавна религия. В Полша християнството си пробивало път още през IX-ти век. Славянският апостол Методий, като моравски архиепископ, се стараел да обърне към християнството полския княз (вероятно в Краковската област), който гонел християните[4]. Християните се увеличили с моравците, които избягали в Полша, след като моравската държава била унищожена от маджарите (907 година). Християнска деятелка станала жената на полския княз Мечислав (963-992 година) Дубрава, дъщеря на чешкия княз Болеслав I. Под нейно влияние Мечислав приел християнството и го обявил за държавна религия. В Киевска Русия християнството е имало доста привърженици преди да се покръсти княз Владимир (987 година). Както съобщава старата руска летопис „Повесть временых лет”, в Киев е имало съборна църква св. Илия. Самата съпруга на княз Игор – Олга станала християнка (955 година). Бързият напредък на християнството в Киев бил една от причините, за да се покръсти княз Владимир и да наложи своята нова вяра на народа[5]. Поради това и се смята, че всъщност той не е въвел християнството в своята държава, а само официално го признал за държавна религия.

По този общ път е вървяло и християнизирането на България. То е било закономерно явление, сирeч историческо събитие, което е минавало необходимите фази като процес на развитие. Това гледище не може да не поддържа като теоретическо положение всеки историк, който приема генетичното схващане за историческия живот, неговото закономерно развитие. Ние имаме съвсем малко известия за проникване на християнството в България, но те подкрепят този възглед. Не можем да се съмняваме, че княз Борис не е бил сам или само с при- дворните си боляри, когато по външни и вътрешни причини решил да се покръсти и да превърне България в християнска държава, подобна по мироглед и култура на двете тогавашни империи – Византия и Германия. Християнството неминуемо щяло да надделее в България и без тласък отгоре, чрез постепенно завладяване на езическите маси, но княз Борис ускорил този процес, пълната християнизация на своята държава, защото ако тя закъснеела щяло да има вредни последици – външни и вътрешни – за държавата. Изостанала в културно отношение, българската държава щяла да бъде унищожена от Византия много по-рано, отколкото след като станала християнска. Вътрешното религиозно и етнично разделение щяло да се усили и могло да отслаби значително държавата.

Прочетете още „Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865 година)*“ →

Иван Панчовски

Разпространената по цялата земя Християнска църква е велика възпитателка към светост и неизчерпаема съкровищница на освещаващи дарове. И тя навсякъде се радва на чеда, които красят просторното ѝ и необятно небе с благоприятна праведност, с ярка духовна светлина и с излъчваща се благост. Върху небето на светостта сияят безброй звезди: едни в брилянтен блясък на божествена невинност и нравствена чистота, други в изумрудено отражение на покайна тъга за човешката греховност, трети в кристално пречупване на спасителната истина, четвърти в рубинено зарево на мъченически подвиг. Колкото по-дълго съсредоточаваме погледа на сърцето си в това очароващо небе на светостта, толкова повече откриваме духовни красоти и нравствени прелести, които устремяват към пленителните чертози на божественото съвършенство.

Към пълнотата на светата Вселенска църква принадлежи повече от единадесет века и българският православен народ. По цялото протежение на хилядолетното си историческо битие той е раждал из недрата си както мъжествени борци за национална независимост и държавно строителство, за всестранен материален културен подем, така и исполини на духовно съвършенство и църковно съзиждане, украсени чрез просветната си дейност, чрез добродетелното си подвижничество чрез изповедническия или мъченическия си живот и чрез обилно възприетата преумножена Божия благодат с нетленния венец на светостта. Много, неизброими са имената на Божиите угодници и праведници, които са просияли на родната земя и образуват величествена галерия от дивни образи в трема на българската светост! Между тях има мъже и жени, юноши и девойки, защото всички чеда на светата Църква, без разлика на пол и възраст, са призовани да се стремят към съвършенството на нашия Небесен Отец, да участват в божествения пир на неземната Му обич и да се обличат в снежнобялата дреха на Невястата на Агнеца Божи (срв. Откр. 18:7; 21:9) и според мярката на добродетелното си усърдие и на жертвеното си служение се изпълват с освещаващата благодат на Светия Дух. Не всички Божии угодници и праведници, които са излезли из нашия род и са се възкачили на небето на светостта, са ни известни било поради тяхното смирение, било поради тъмата, която прибулва някои периоди от нашата история. Но мнозина от тях ние познаваме отблизо и те са свидни на всяко българско сърце, понеже подвигът им е вграден в нашата история и ние не сме възможни без него както като народ, така и като личности, устремени към напредък и съвършенство, към духовно въздигане и културно строителство.

Скъпо съкровище за един народ е неговата култура, с която той изявява своя самобитен дух и творчески гений. Затова всеки народ основателно се гордее със своите труженици и творци на култура и им въздава заслужена прослава. Но не по-малко съкровище за един народ е постигнатата от него светост в лицето на избраните му мъже и жени, които са възлезли на висотата на духовното съвършенство. Народната светост е върховно постижение и голяма гордост за нацията, понеже чрез нея последната засвидетелства по категоричен начин способността си за нравствен възход, за отстояване висшите ценности на живота, за вдъхновена служба на идеали, за жертвена обич към човека, за борба за неговата доброчестина и спасение. Голяма и заслужена гордост изпълва сърцето на българина, когато той хвърли поглед назад в отечествената си история и открие в нея дири на родни светци, които като факлоносци са озарявали друма на народностното развитие и извисяване. Не само оправдана гордост, но и крепко упование в светлото бъдеще обзема българския народ, когато той, стъпил здраво върху твърдата майка-земя  и възправил снага, пълна с мощ и красота, отправи поглед към родното небе и го види осеяно от тихата, но непомръкваща светлина на светостта, която излъчват из подвига си мъчениците за вяра и род, изповедниците на истината в историческата ѝ пречупеност и обагреност, безстрашните и неотстъпни борци за правда и свобода. Това упование се изгражда не на миражни образи и на празни мечти, а на незиблема духовна действителност и на незагубващи се ценности, които принадлежат към неизтощимите съкровища на народния дух. Многовековната история на българския народ, па и многохилядната история на цялото човечество, доказва правотата на богооткровената истина, че „праведността е безсмъртна” (Прем. Сол. 1:15). Затова праведниците напускат лицето на земята, но със светлината на подвига си и с дивната красота на свръхчовешките си постижения оставят ореола си да свети на съвременници и идни поколения и да озарява пътя им през труднопроходимите дебри на живота към спасителния бряг на щастлива бъднина.

Може би, запленени от омайния блясък на съвременната култура, удивени от невероятните постижения на днешната техника, упоени от приятните удобства на модерната цивилизация и очаровани от красотите и благата на свободния живот, не всички ние сега разбираме точно положителното значение, вдъхновяващата мощ и градивната сила на родната светост. Ала нека се обърнем към един титан на българския дух — Паисий Хилендарски, който живял в едно от най-тежките и съдбовни времена от трагичната епоха на петвековното ни иго, и да се поучим не само от неговата историческа мъдрост, но и от чутовния му будителски подвиг! Когато народностната свяст на българския народ тънела в мрак, бунтовният дух на този хилендарски монах се възпламенил от чувство на национална гордост и у него се появила несломима борческа воля, понеже забелязал в миналото на своя народ великани на държавно строителство, неустрашими мъченици и озарени с ореол светци, които му вдъхнали сили да стане ненадминат будител на българския народ и патриарх на Националното ни възраждане. С проблясналото в съзнанието му озарение той изваял в своята „История славяноболгарская” образите на българските светци, тръгнал по изтерзаната робска земя и внушавал на приневолните си братя да се гордеят с българския си произход и да не се срамуват от своя род и език, понеже и ние сме имали „от нашата рода светци и патрици”. И подкрепената с аргумента на светостта пламенна реч действала като с магическа сила на народното съзнание, защото то с верния си екзистенциален усет долавя безпогрешно, че народ, който ражда в недрата си светци и в тяхно лице има могъщи  застъпници пред всевишния Разпоредник със световните съдбини, не може да бъде обречен навсегдашно на робско съществуване и да потъне в тъмата на историческо небитие.

Да насочим сега мисълта си към основното ядро на обсъжданата тема — за българската светост, за духовната ѝ същност, за структурната ѝ особеност и за културно-историческото ѝ значение!

Българската светост е струя от светостта на Вселенската църква, в която пребъдва и действа Светият Дух с благодатната и освещаващата Си сила. Поради това разликата между вселенската и българската светост не е същностна; тя е само структурна, доколкото в нея се отразява и се оползотворява индивидуалната самобитност и творческата енергия на българския дух. Схваната така, българската светост, бидейки по същина еднаква с тази на Вселенската църква, със своята национална и индивидуална оцветеност допринася за по-пълната, по-съвършена и по-разнообразна проява на универсалния стремеж към светост и на неговата относителна обвързаност и обусловеност от индивидуалните, народностните и историческите дадености и условия. Би могло да се каже, че нашата родна светост е едно от онези цветя в китната градина на Божията благодат, което със своята очароваща красота и обайващо благоухание, без да губи собствената си самоценност, в безкрайно по-голяма мярка я проявява, когато се взема и разглежда в дивната хармония на останалите цветя. Но отношението тук е диалектическо: и отделното цвете усилва своята красота и благоухание в средата на цялата градина, а и последната с него възпълва своята празнота и сияе в ненакърнимо съвършенство.

Божиите угодници и светци, излезли из недрата на нашия народ, са неотделими от неговото народностно битие и от неговата историческа съдба. Те са всмукали в себе си най-пълно всички благородни качества и творчески сили на народния дух и под благодатното озарение са му дали най-прекрасно въплъщение. Затова ако искаме да схванем сърцевината на българския национален дух, да разберем неговите двигателни сили и да открием неговите творчески възможности, ние трябва да се взираме преди всичко в образите на родните светци. В тази светлина да величаем подвизите и постиженията на българските светци, означава същевременно да прославяме народа, който ги е излъчил из своята среда, да се възхищаваме от родината на тяхната светост, да се прекланяме пред Църквата, която от собствената си богочовешка гръд ги е закърмила с млякото на благочестието и патриотизма, която от благодатните извори на живота е утолявала жаждата им за светост и родолюбие и която като небесна възпитателка ги е водила по стълбицата на нравственото усъвършенстване и на народното служение, за да ги издигне до висотата на Божии и народни избраници и да ги увенчае със заслужени нетленни венци.

Светост сияе във всички периоди от българската духовна история и не само ги озарява с прекрасните си изгревни блясъци, но също им придава пълноценно съдържание, дълбок смисъл и трайно значение, става залог за бъдещата динамика на историческото развитие, за опазване народностната самобитност, за нейното отстояване срещу могъщи и изглеждащи дори всесилни врагове и за събуждане и привеждане народните борчески и творчески сили в неспирно движение. Използвайки едно подходящо сравнение, може да се каже, че светостта стои в ранината на досегашната духовна история и ѝ е придала здравина, която е била наранявана и огъвана, но е останала необуреваема. Тя е концентрирана тук в ликовете на равноапостолните Кирил и Методий, на светите Седмочисленици, на св. княз Борис и на други държавни, църковни, просветни и културни дейци, чиито образи красят светилището на родната ни Църква и оттук разпръсват светлина и сила върху всички сфери на народния живот. По-нататък светостта принадлежи към пълнотата на нашата велика пладня на духа. Нейните изблици проникват през много векове и като неугасващи маяци са предпазвали народа ни от опасните подводни скали в историческото му движение и са го водили към пристана на светло бъдеще и на всестранен възход. От плеадата избрани съсъди на тази светост да споменем преп. Теодосий Търновски (починал 1362 година) и св. патриарх Евтимий (починал 1402 година), които като духовни исполини са възправяли мъжествена гръд срещу поробители и тирани! Но и здрачът на нашата духовна и национална история се багри от светлината на светостта, въплътена в безброй известни и неизвестни мъченици за вяра и род, които чрез несломима вяра в правото на българския народ и чрез саможертвен подвиг за неговото отстояване давали и вдъхновение, и кураж, и сила на народните синове и дъщери да задържат напора на вражеските пристъпи, да напишат славната епопея на църковно-народната и национално-революционната борба и да допринесат да се възродим за нов, свободен, честит и славен живот. Да споменем поне за някои от тях, които дръзновено и мъжествено, до последно издихание, са носили факела на националната и християнската свяст и чиито богокрасни образи ярко сияят в страниците на отечествената ни история и в съзнанието на будните синове и дъщери на народа ни: св. великомъченик Георги Софийски (починал 1514 година), св. мъченик Георги Кратовски (починал 1515 година), св. мъченик Николай Софийски (починал 1555 година), св. мъченик Дамаскин Габровски (починал 1771 година), св. мъченик Иоан Българин (починал 1784 година), св. великомъченица Злата Мъгленска (починала 1795 година), св. преподобномъченик Игнатий Старозагорски (починал 1814 година), св. преподобномъченик Онуфрий Габровски (починал 1818 година) и св. Димитър Сливенски (починал 1841 година)!

Простирайки се по протежението на цялото ни историческо битие, делото на нашите светци и заслугите им обгръщат всички страни от народния живот и съобразно с нуждите на момента и повелите на дълга в дадено време внасят в него дълбок земен и небесен смисъл. Пътят на българските светци е чужд на крайния мистицизъм и никога не довежда до едностранчива и пасивна съзерцателност, безразличие към участта на ближния и съдбата на народа. В собствен смисъл на думата те са народни светци — не само защото са излезли из средата на народа, но защото никога не са се делили от народа, гледали са на народната съдба като на собствена и най-важното с усърдна молитва, с жива проповед и още повече със саможертвено служене на народните идеали, правдини и свободни са били най-пламенни родолюбци, кристално чисти патриоти и национални герои. Естествено животът на българските светци е бил посветен на подвизи за прослава на Бога и за възвеличаване светото Му име, но тази прослава и това възвеличаване в сиянието на безпределното Божие човеколюбие винаги са се отливали в чисто братолюбие и в самоотвержено народолюбие, в неотегчителна грижа и в неуморен труд за родния брат, за всеки човек – близък и далечен, отнасяйки се до многообразието на материалните и духовните му нужди през земния му живот — не само до целите на вечното спасение, но и до земното добруване и светлата бъднина на отделния човек и на целия народ.

В едно от възторжените си слова за прослава на родните светци («Празник на родните светии») блаженопочиналият български патриарх Кирил, във формата на цяла градация от реторични въпроси обхваща задълбочено неразривната и многолика свързаност на светийския подвиг с нуждите и потребностите на народния живот. Ето тази прекрасна градация: „Какво в живота на народа не е било засегнато от делото на българските светии? Дали вярата Христова или народната добродетелност; дали стремежът към просвета и усилията за културно издигане; дали нуждите на държавата или необходимостите на цялостния и единен народен живот; дали потребностите на труда и поминъка или божествените повели за насита с духовна, с божествена храна? При кои извори на живот българските светии не са водили благочестивите българи? Дали не при изворите и звънливите потоци на благодатта от Духа Светаго, които са текли и текат през просторите на китната Божия градина – Българската православна църква? Дали не при евангелските извори на сила за растеж и издиг в Господа, при ония бистри води, които насищат всяка жажда на разгорялото за добродетел човешко сърце? Дали не при изворите на просветата, която открива изгревни простори на честитото бъдеще? Дали не при изворите на дълбоки внушения и поуки за смисъла на човешкото творчество, за неуморен труд, та да се постигне с Божие благословение земно благополучие? Дали не при изворите на национално вдъхновение за жертвеност в служба на вяра и род?” В края на тези въпроси, които поради диалектическия си характер не само загатват отговора, но и категорично определят положителната му насока и идейното му богатство, се дава следното удивително по съдържание и изразна красота обобщение: нашите светии „водиха българския народ по най-светли друми и светийското им дело по обсег и по значение има същност не само на многостранност, но и на универсалност».

Народолюбието на българските светци не може да бъде конкретизирано тук, па не е и потребно, понеже елементарна и всеизвестна историческа истина е, че всичките им трудове и подвизи са били вдъхновявани от любов към Бога, която може да се прояви на дело и да се докаже истински единствено в неуморната и неотегчителна обич към човека и народа (срв. 1 Иоан 4:20-21). Не само църковната, но и гражданската ни история разказва, че чрез усилията, трудовете и подвизите си българските светци са допринесли за духовното извисяване и културния напредък на нашия народ, за неговата просвета и образование, за опазване националната му самобитност и за извоюване потъпкваната му църковна и политическа свобода. Неизброими са заслугите на българските светци към нашия народ! Те са прославили Бога по най-достоен начин, като са служили всеотдайно на народа. И плодовете от това тяхно служение на народа се отнасят не само до жизнения им подвиг: те много векове са подхранвали и вдъхновявали чедата на нашия народ и многократно са увеличили своята положително въздействаща, нравствено преобразователна и национално съхраняваща и съзидателна сила.

Между българските светци има и отшелници, между които първо място заема пустинножителят преподобни Иоан Рилски. Но божествената диалектика на светостта е такава, че когато просияе и в непристъпни планини, и в безлюдни пустини, пак има действието на светилник, припален от Божията любов, за да свети на хората и да озарява друма им в света към великите цели на живота и спасението. Тук се сбъдват евангелските думи, че запаленото светило турят не под крина или под одър, нито го захлупват със съд, а на светилник, за да свети на всички вкъщи и на тия, които влизат (Матей 5:15; Марк 4:21; Лука 8:16). А светците, подобно на Христовите апостоли, са светлина на света (Матей 5:14). И какво стана с Рилския отшелник и пустинножител? Със светлината на светостта си и с дивните си чудеса той привлече целия ни народ, за да му благовести словото на истината, да го учи на правдолюбие и родолюбие. По същата тази диалектика на светостта основаната от отшелника и пустинножител преп. Иоан Рилски обител се превърна през вековете в Сион на българската народност, в крепост на българския дух, в огнище на българската просвета, в разсадник на българската култура.

Диференцирайки народното служение на българските светци и анализирайки основните му прояви, следва да бъдат отбелязани и бегло характеризирани някои негови типични страни.

Българският светец е будител на народа си. Не само с гласа на своята жива пламенна проповед, който отеква във вярващото сърце, но и с целия си подвижнически живот, с безпримерното си себеотречение, със саможертвената си дейност, с безстрашното си изповедничество или мъченичество той привлича вниманието на сънародниците си към великите ценности и цели на живота и раздвижва волята им за тяхното осъществяване. Колко често духът на тежестта притиска човешкото сърце и то не може да тупти свободно и да се вълнува от истината и правдата! Редки ли са случаите, когато повеите на сивото всекидневие опепеляват човешката душа и приспиват човешкото сърце? Нима не знаем от историята и от опита как съблазните и изкушенията често пъти оплитат в примамлива мрежа съвестта и тя замлъква? А също и човешкото сърце понякога се притъпява и уморява от неуспехите в борбата с безразличието и от ударите на вражеските пристъпи. Във всички тези и подобни случаи светецът бие тревога за приближаващата се опасност в духовния и физичния живот, вълнува сърцата с трепетите на чистите пориви, държи будна съвестта с неземната красота и несломимата сила на правдата. В нашата история са настъпвали не отделни мигове и кратки промеждутъци, а дълги периоди, когато като че ли целият ни народ се е унасял в дрямката на безразличието, опивал се е от отровата на бездушието и отчаянието, потъвал е в тъмата на безверие в своите национални ценности, високи достойнства и светли бъднини. Тогава е блясвала светлината на българските равноапостолни просветители и светители, на българските изповедници и мъченици, които като с мълния са го пробуждали от духовния сън, вдъхвали са му вяра в себе си, активизирали са съпротивителната и борческата му сила да отстоява потъпканите си правдини и свободи. Всички български светци са били народни будители, но може би най-силно е отпечатан в историята и съзнанието ни обаятелният будителски лик на преп. Паисий Хилендарски, който със своята «История славяноболгарская» и с пламенната си патриотична проповед един вид възкреси българския народ за нов живот и стана родоначалник на цяла плеада народни будители, изваяли величествения образ на Българското национално възраждане.

Българският светец е пътеводна звезда на народа си. Както отделни човеци, така и цели народи попадат в безпътица и видима безизходица и тогава не знаят в коя посока да потеглят, за да излязат на правия път, който води към честит живот и светла бъднина. Българският народ неведнъж в духовния си живот е идвал в тревожна и мъчителна безпътица. Но всякога из средата му са се раждали и са израствали дръзновени синове и дъщери, които с богоозарен ум са разпръсвали обгърналите народа мрачнини, с прозорлив поглед са начертавали ясен път за отделния човек и за целия народ и са се превръщали в пътеводни звезди не само за съвременници, но и за идни поколения. Когато нашият народ се е намирал в мрака на езическата тъма, на небето на историческото му битие пламнала звездата на св. княз Борис, чиято чаровна светлина, почерпена от евангелската вяра и обич, насочила живота на България към върха на съвършенството и към всестранен културен възход. Обаче веднага след покръстването си нашият народ изпаднал в нова безпътица: той се лутал между Цариград и Рим, не можел да разбира евангелската проповед и църковното богослужение, предлагани му на гръцки и латински език. Тогава на небосклона на българската съдба възсияли като слънца звездите на равноапостолните Кирил и Методий, които с изнамерените от тях славянски писмена и с превода на свещени и богослужебни книги на славянски език открили пред очите на новопросветения ни народ правия път на цялото му по-нататъшно духовно и културно развитие, запазили народностната му самобитност и го направили родоначалник и усърден творец на нова литература и култура — славянската. Такива пътеводни звезди са били също великите ученици на двамата Солунски братя от съзвездието на светите Седмочисленици, продължителите на тяхното християнизаторско и просветно дело, въобще всички светци, възсияли на родния небосклон. При най-голяма народностна несрета ярките звезди на българските светци са обсипвали небосвода със светлината и утехата на вярата и народът ни е оцелявал, за да възправи отново могъща снага, да остане верен на славното си минало и да продължи възхода си към нови върхове във всички области на живота.

Българският светец е могъщ фар за народа си. Морето на нашия исторически живот твърде често е било бурно. По него са се надигали яростни вълни, които са подмятали кораба на нашата народностна църковна и културна самобитност и са заплашвали да го потопят в бездънни бездни. Държавата ни е била разгромявана и китната градина на родната ни земя е била погазвана и осквернявана от чуждоземни и иноверни поробители. Църквата ни е била лишавана от самостоятелност и в честнѝте ѝ храмове се чувала вместо понятна, близка и скъпа родна реч, непонятна, неразбираема и далечна чужда реч. Но от крайбрежието на бурното море на историческото ни съществуване е долитала ярка светлина от незагасващите през вековете фарове на родните светци, която е устремявала кораба на народната съдба към спасителния бряг. Такива фарове са всеславянските и български първоучители и просветители светите Кирил и Методий и техните ученици и продължители на великото им дело. Те неведнъж са разгромявали противниците на славянската писменост и книжовност с библейския аргумент, че Бог иска всеки народ да Го слави на свой език (Псал. 116:1; 150:5), и с апостолската поръка в църквата да се кажат пет думи разбрани, отколкото хиляди думи на език непознат, които не поучават (1 Кор. 14:19). Особено ярък фар свети навръх Рила планина в лъчезарния образ и в дивния подвиг на преп. Иоан Рилски. Той никога не е угасвал и не е ни лишавал от спасителната си светлина. В дните на черното иго народът ни го е виждал от всички краища на поробеното ни Отечество и от него е черпил и вяра в Божията милост, и надежда за спасение, и кураж да се бори до смърт за църковна независимост и политическа свобода.

Българският светец е борец за правда за народа си. Неговият Владика, Господ Бог, е праведен и обича правда (Псал. 10:7). Иисус Христос грее като Слънце на правдата (Мал. 4:2). Изграждането на Царството Божие, на което посветява живота и силите си светецът, се осъществява чрез обич към правдата и служба ней, понеже то е „правда, мир и радост в Светия Дух” (Римл. 14:17). Основоположникът и владетелят на това царство иска и очаква от верните Си последователи дела на правда (Исаия 5:7; Евр. 1:9), понеже само чрез тях се постига праведност или светост. Може ли да има праведник, без обич към правда и без дела на правда? През целия си живот праведниците горят от ревност за правда и ѝ служат всеотдайно. Българските светци винаги са били правдолюбци; делата им са били посветени на обществената и народната правда във всичките сфери на живота. С верния си исторически поглед споменатият приснопаметен първоиерарх на Българската православна църква рисува с ръка на добър познавач на миналото ни многостранното и жертвено служение на българските светци на обществената и народна правда. В словото си „Озарение от родните светци” той говори:. „На когото от молитвено тачените български светии и да спрем поглед, ще видим, че неговото светийско дело е било служение на Божията правда със значение за цялостния живот на човека и на народа. Те всички са били закрилници на сираци и вдовици, на бедни и угнетени, на презирани и гонени. Те са осъждали угнетителите и грабителите, немилосърдните и себичните, коравосърдечните и жестоките. Такива са всички светии Божии, защото техният вдъхновител е Светият Божий (Марк 1:24), Спасителят, Който към Своето служение отнесе думите на пророк Исаия: „Духът Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година” (Лука 4:18-19). В служението си българските светци са били безстрашни глашатаи на обществената и народната правда и в борбата за въдворяването ѝ в живота са били смели като лъвове (срв. Притч. 28:1). Затуй Всевишният Подател на правдата ги е увенчал с ореола на праведността, а народът ги величае и тачи като свои избраници и неотстъпни закрилници. Наистина „седина в пътя на правдата е венец на слава” (Притч.. 16:31).

Българският светец е борец за народна свобода и национален герой. Няма правда без свобода. Затова борбата на нашите светци за правда е включвала в себе си също борбата за народна свобода. И тази борба е била водена безкомпромисно, на живот и смърт, и не рядко нейната победа е била обагряна с мъченическа кръв и е била изкупвана със скъпата цена на свиден живот. В летописа на нашето минало, особено през тъмното петвековно иго, са записани със златни букви имената на много мъченици за вяра и род. Вдигнали високо факела на националната и верската свяст, те отивали гордо на кладата и се принасяли в жертва за слава на Божието свето име и за отстояване българската чест. Наред с известните мъченици и национални герои, има и много безименни, чийто подвиг, извършен в името на църковното и народностното ни освобождение, е бил не по-малко героичен и достоен за възхвала, не по-малко ползотворен за увеличаване българската светост, за повдигане националното и верското ни съзнание и за укрепване съпротивителния дух на народа ни. Всички български светци са били верни продължители на Христовата мисия в света: проповядвали на пленените освобождение, на затворените — отваряне тъмница, на измъчените — пускане на свобода (Исаия 61:1-2; Лука 4:18). Те никога не изменяли на християнското си звание, което е призвание към свобода (Галатяни 5:13) и освобождение от всяка тирания. Като живи членове на мистичното Христово тяло те предано и саможертвено служили на великото дело на Църквата като вестителка на спасението и освобождението не само на отделния човек от поробващите го грехове, но и на народите от чужд гнет. Когато историческата епоха изисквала и условията на живота налагали, българските светци били размирни и бунтовни духове, защото богопротивната действителност на църковна и политическа обезправеност трябва всячески да бъде отричана, нападана и побеждавана. И така, българските светци са борци за народна свобода, които в мъченичеството са дали върховен израз на пламенното си родолюбие и са се издигнали до национални герои с безсмъртна слава.

Едва ли могат да бъдат изчерпани и обхванати в една обща скица родолюбивите и народополезни прояви и заслуги на светците, изгрели и просияли върху небосклона на българската църковност и благочестие. Тяхната светост е еднаква, но подвизите, чрез които те са се извисявали към нея и са я постигнали, са различни, обусловени преди всичко от духовните и културните нужди на историческото време, в което им е било отредено от Бога да живеят, да се трудят и да свидетелстват за Него и за Неговата правда в живота. Родолюбивите и народополезни прояви и заслуги на българските светци са така разнообразни и многолики, какъвто е и самият народен живот в пълнотата на своята многостранност и в динамиката на своето развитие. Нашите светци естествено на първо място са вдъхновяващи образци на чиста религиозност и на нравствено усъвършенстване. Но благочестието и добродетелността им са се проявили във всестранна предана служба на родните братя, на целия народ. Затова те едновременно са били и просветни дейци, и обществени труженици, и културни творци, и народни будители, и възрожденски борци, и апостоли на свободата. Поради пламенното си боголюбие и дейното си човеколюбие българските светци са простирали дейността си върху цялостния живот на народа. Тя е включвала в обхвата си също подобряване поминъка, повишаване трудовата производителност, осмисляне всекидневния бит. Нима само св. Климент Охридски е вдъхновявал българския народ да се учи на трудолюбие, да урежда благополучно земния си живот, да добива повече блага от обработването на нивите и от облагородяването на плодните дръвчета, да се радва на собствено благополучие, на обществен прогрес и на държавна доброчестина? Цялата многостранна родолюбива и народополезна дейност на българските светци е между другото доказателство, че нашата Православна църква е жив член на Вселенската църква, че тя принадлежи към божествената пълнота на Този, Който изпълня всичко във всичко (Ефесяни 1:23), и че в нея струят изобилните благодатни води на Светия Дух. Тази дейност на родните светци същевременно свидетелства, че Българската православна църква, която ги е родила и възпитала в богочовешката си среда, притежава градивна и творческа сила, че внедрява в съзнанието на народа ни благочестие не отвлечено и чуждо на живота, на народното добруване и на културния възход, а такова благочестие, което според думите на апостола „е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот” (1 Тимотей 4:8).

Колкото по-дълбоко вникваме в живота и подвига на българските светци и колкото по-правилно оценяваме тяхната дейност в историческа перспектива, толкова повече се убеждаваме, че на тях е бил чужд духът на отрицанието и че те са били носители на положителен, съзидателен и творчески дух, който е съдействал за утвърждаването на българската самобитност, за запазването ѝ в критични времена, за културната изява на българския творчески гений. Нашата църковна и гражданска история потвърждава думите на знаменития френски писател Франсоа Шатобриан, че, когато се говори за светец, не бива да си представяме „някой прост и фанатичен инок, отдаден, поради тъпоумие или по опак нрав, на смешно суеверие”, нито пък да смятаме някогашните иноци като „безделни хора, които живеели в обилие — за сметка на човешките суеверия”. Затова не само историята, която отбелязва безсмъртните двигатели на народното и световното развитие, но и народът, който твори историята и има верен исторически усет, свидетелства за жизнения подвиг, за величавото дело и за големите заслуги на българските светци. Тяхната памет е жива в съзнанието на народа и се предава от род в род. Нашият народ е тачил и тачи светците си и с това е ставал и става съпричастник на духовни съкровища, участник „в наследството на светиите в светлина” (Колосяни 1:13). Ако хвърлим духовен поглед в миналото на българския народ, ние ще видим да сноват по прашните друмища и да се провират по труднопроходимите пътеки на родната земя почитатели и поклонници на светостта.Те идват не само в най-голямата национална светиня, Рилската света обител, но и във всички други по-близки и по-далечни манастири и свещени места, за да се поклонят пред своите небесни застъпници и закрилници и да наситят сърцата си с истинско боголюбие и пламенно родолюбие. Дори би могло да се каже, че българските праведници са канонизирани като светци по съборния глас на вярващия народ. В повечето случаи народът пръв е започнал да ги тачи и да им отдава поклонение и след това Църквата ги е включвала в своя месецослов и им е отреждала служби в богослужебните чинопоследования.

От година на година Българската православна църква все по-ревностно и подчертано величае родната светост и отдава богослужебна прослава на нейните знайни и незнайни носители. В това отношение тя изпълнява своя свещена длъжност, а също дава израз и на признателността си към родните светци, понеже ако тяхната светост не крепеше народния дух и не го подхранваше с вяра и благочестие, щеше ли тя тъй мъжествено да удържи напорите на враждебните сили, щеше ли да отбие ударите, които често пъти видимо я сломяваха, и щеше ли да оцелее като незагасващ светилник на Божията светлина и като верен страж на народностната ни самобитност и на културното ни наследство, та и днес така вдъхновено да благовести евангелската правда, да насажда християнската добродетелност, да се бори заедно с всички родолюбиви българи и хора с добра воля по цялата земя за запазване мира, за въдворяване социална правда и за изграждане един по-добър свят?

След възстановяването на древното си патриаршеско достойнство на 10 май 1953 година Българската православна църква, оценявайки по достойнство пламенното боголюбие и жертвеното родолюбие на двама исполини от нашето Национално възраждане – Паисий Хилендарски и Софроний Врачански — и вслушвайки се в благочестивия глас на изпълнението си, причисли тези изрядни служители на Църква и народ към богоносния и светозарен лик на българските светци. Първият бе канонизиран като светец и включен в бисерната огърлица на българското светийство при всенародното честване на 200-годишнината от написването на неговата забележителна „История славяноболгарская” на тържествено заседание на Светия Синод на Българската православна църква с решение от 26 юни 1962 година, а вторият — по случай всенародното честване на 150 години от блажената му кончина — на тържествено заседание на Светия Синод с решение от 31 декември 1964 година. За да не лиши някои от нашите братя и сестри, които са просияли със светост, от богослужебно споменаване и честване, Светият Синод на Българската православна църква богомъдро установи празник на всички български светци. С решение от 30 декември 1953 година той постанови неделния ден след Неделята на всички светии или по-точно втората неделя след Петдесетница да бъде посветена на всички български светии и в нея молитвено да се чества тяхната памет.

Велика е българската светост и безчислени са нейните многоценни духовни съкровища за православния ни народ, а също и за всички християни, понеже тя е призната по достойнство от Вселенската църква. Сияйни съсъди на българската светост като равноапостолните всеславянски просветители Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Иоан Рилски, преп. Теодосий Търновски и др. се тачат също от други поместни православни църкви, а някои от тях и от Римокатолическата църква. Това е високо и заслужено междуцърковно и един вид международно свидетелство не само за светостта, апостолското достойнство, благодатната пълнота, духовната зрялост и жизнената сила на родната ни Църква, но и за великите постижения и неограничените възможности на българския духовен и културен гений. И тъй, българските светци ни свързват в неразривно общение с миналото и настоящето на народа ни, а също и с всички вярващи в Христа по широкия Божий свят. Тази връзка се извършва чрез силата на дейната обич, чрез всеотдайното служене на собствения народ, чрез високото съзнание за солидарност и сътрудничество с всички хора и народи за разширяване пределите на Царството Божие на земята, за мир, правда, обич и доброчестина на цялото човечество.

Забележка. За прослава не само на отделни български светци, но и общо на българската светост, много допринесе блаженопочиналият български патриарх Кирил. Виж използваните тук негови слова: „Прослава на българските светии”, „Неделя на всички български светии” (в „Път Господен”, т. I, София, 1957), „Великото служение на родните светии”, „За родната светост” (в „Път Господен”, т. II, София 1959), „За родните наши светии”, „Празник на родните светии”, „Светиите и ние” (в „Път Господен”, т. III, София 1961), „Озарение от родните светии” (в „Път Господен”, т. IV, София 1963), „Блаженство на светиите” и „Български светии” (в „Път Господен”, т. V, София 1965). Не малко е направил за възвеличаване българските светци Левкийският епископ Партений чрез съставените от него и издадени от Св. Синод на Българската православна църква църковни служби и жития в тяхна чест; виж също статията му „Българска светост” (в сп. «Духовна културав, 1954, кн. 6). Ценна е и статията „Ден на всички български светии” от прот. Д. Калев (в сп. «Духовна култура, 1964, кн. 6-7), която съдържа и кратка хронология и характеристика на известни български светци.

____________________________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1972, кн. 9-10, с. 19-29.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът, проф. д-р Иван Георгиев Панчовски (1914-1987) е дългогодишен преподавател в Катедрата по Догматическо и Нравствено богословие в Богословския факултет при СУ, който от 1950 до 1991 година се нарича Духовна академия. След 1991 година отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Изображение: авторът Иван Панчовски (1913-1987), източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2iH