(Необходимост, средства и системи за проверка)

Професор протоиерей Христо Димитров

III.

Най-главното средство за излизане на душепастира от това положение, за по-нататъшното му умствено развитие и обогатяване с необходимите за високото му служение познания е методично и системно четене на отбрани книги. В грижата си за душите на другите – като вероучител-катехет, проповедник-мисионер и духовник-изповедник – душепастирът още с излизането си от духовната школа не трябва да забравя и своето собствено самообразование, а трябва да го продължава в съответен на бъдещото му звание дух. “Негово любимо четиво – казва професор Василий Фьодорович  Певницки, – не трябва да са светските списания и повести, както това често бива, а книгите, които съобщават сериозно знание и които имат най-близко отношение към специалността му[20,б]”. Естествено това четиво трябва да бъде на първо място от областта на богословската наука и духовната книжнина и след това от светските науки и художествената литература. Бидейки преди всичко страж на вярата в своята енория, душепастирът най-вече не трябва да забравя съвета на св. апостол Петър: “Господа Бога светете в сърцата си; бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (1 Петр. 3:15).

Заедно с нови упражнения в благочестивия и добродетелен живот той трябва да прави постоянно усилия да обновява и увеличава придобития в духовната школа запас от богословско-научни знания за разясняване недоуменията и съмненията, за отклоняване иноверието на сектите и за защита от нападките на неверието. Иначе без такова постоянно опресняване и допълване богословските познания дори при най-добро и високо образование в духовната школа могат постепенно да избледнеят и изгубят половина и повече от силата и убедителността си, могат да заглъхнат и се забравят. Ето защо душепастирът трябва да следи развитието на богословската наука и да се запознава поне с най-големите и важни за служението му творби от миналото и в най-ново време. За него могат да бъдат полезни, както цялостни изложения, курсове и системи върху главните богословски дисциплини, така и специални проучвания или монографии, които хвърлят нова светлина върху някои библейски и исторически образи, теоретически и жизнени (живи) въпроси на съвременността. Така той, особено ако и духовната школа не го е познавала, няма да стои ням и неориентиран пред тези въпроси, които занимават и вълнуват съвременните умове и ги увличат в цели големи движения.

Всичко обаче християнският душепастир трябва да умее да разглежда и преценява в светлината на Словото Божие sub specie aeternitatis. Затова между богословските науки в центъра и на самообразованието му трябва да стои Свещеното Писание – постоянното изучаване свещените книги на Стария и Новия Завет. В тях и чрез тях той трябва да усвоява Божията мъдрост и поука, като редовно, всеки ден, беседва с божествения Учител – със Самия Иисус Христос – в светите Евангелия, с Неговите апостоли – в техните послания и със светите Божи пророци – в свещените книги на Стария Завет. Изобщо в Свещеното Писание, като в огледало, душепастирът трябва винаги да проверява себе си, своята съвест и душа, своята наука и дейност, своя живот, характер и мироглед. Така Божият дух и думите на Словото Божие не трябва никога да отстъпват и от неговите уста (Исаия 59:21). Защото, както казва св. апостол Павел, “всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (2 Тимотей 3:16 и 17). В него се съдържат най-дълбоки мисли и най-правилни указания за греха и добродетелта, за живота и смъртта, за съда и небесното царство, както и най-разнообразни лозунги, текстове, разкази и нагледни примери за бедни и богати, за учени и прости, за здрави и болни, за светци и грешници, които – заради тяхното вътрешно съкрушение, сърдечно разкаяние, искрена изповед на греховете и твърдо намерение за поправяне – били помилвани и спасени[21]. В Свещеното Писание душепастирът ще намира всички най-подходящи материали за своите поучения и увещания, строги упреци и утешения за всички и винаги.

Само той трябва да изучава Библията основно, като чете редовно, всеки ден – най-добре след молитвата сутрин и вечер, когато шумът и грижите на деня още не са настъпили или те вече са отминали заедно с него – при вътрешно спокойствие и душевна съсредоточеност. Четенето на самия текст е по-добре да става едновременно на места от няколко по-големи отдели, теми и точки, когато особено те са дадени в интересни и изпъкващи заглавия, за да може душепастирът да открива и черпи оттам истински упътвания за своя и на другите духовен живот. За да бъде това четене на светата Библия по-полезно и по-поучително вековният духовен опит на християнското човечество препоръчва то да става бавно и внимателно, гласно или поне полугласно, което облекчава запомнянето, развива говора и обогатява езика и може най-много да допринесе дори за формалното умствено развитие[22] и самообразование на душепастира. Тъй, както това потвърждава от своя частен опит и големият английски критик и философ Джон Ръскин с думите: “Моята майка всеки ден ме караше да уча наизуст дълги глави от Свещеното Писание, а също веднъж в годината на висок глас да прочитам цялото Писание, без да изпускам от него нито една дума, нито едно мъчно име, като се почне от книгата ”Битие” и се свърши с Апокалипса. Благодарение на нейното  търпение, точност и решителност аз не само изучих Свещеното Писание, което понякога е твърде полезно, според моето мнение, но и придобих навика да се трудя; същата тази дисциплина в голяма степен оформи и моите литературни вкусове[23].”

У нас при този избор на материал от Стария и Новия Завет изобщо за такова лично самообразование душепастирът трябва да се ползва главно от пълното синодално издание на Библията (през 1925 година) и после от Кратка илюстрована Библия (също синодално издание – през 1949 година). Добре е душепастирът да прочита два и три пъти някои особено трудни места в светата Библия (също синодално издание – през 1949 година). Добре е душепастирът да прочита два и три пъти някои особено трудни места в светата Библия и да не размишлява отначало сам дълго и безплодно върху тях, а – да потърси и прочете най-добрите, преведени и съставени на български, обяснения и тълкувания на Словото Божие, например, на св. Иоан Златоуст, епископ Михаил, професор Борис Илич Гладков, Христо Попов[24] и други. Редом с това за същата самообразователна цел душепастирът може и трябва да използва още твърде ценните материали (идеи, настроения, художествени образи и примери),които всеки ден ни предлагат църковните времена, малки и големи празници, неделните и празнични евангелски и апостолски четения, църковно-богослужебните книги (молитвослов, часослов, миней, октоих, триод, пентикостар и други),творенията на светите отци(особено на мистиците и аскетите) и животописите на светите люде (пролог Лавсаик и други)

В тясна и вътрешна връзка с тях (дори някои са съществена част от тях), като служат за същата самообразователна цел на душепастира, са различните проповеднически списания, книги и сборници от беседи, слова, речи, поучения, размишления и примери. Без тях по-нататъшното правилно развитие и самообразование на душепастира, като проповедник, са немислими. Те представят извънредно ценно и полезно запасно съкровище от идеи и мисли, чувства и настроения, образи и изрази. С тях трябва да се запасява и от тях трябва много и сериозно да се учи всеки душепастир-проповедник, особено който иска или да му се налага да говори без предварителна подготовка. – “Ако аз съм воденичар – казва по този повод на студентите си богослови известният английски проповедник Чарлз Спърджън, – и ми донесат чувал да го напълня за пет минути с брашно, аз само тогава ще бъда в състояние да направя това, ако винаги имам достатъчно брашно в хранилището на воденицата. Тогава на мене остава само да отворя чувала и да изсипя в него брашното. Аз не го меля тъкмо в този момент, и затова то става някак импровизирано. Аз съм го смлял по-рано и затова мога сега да задоволя моите купувачи. – И вие никога изведнъж не ще изкажете хубави мисли импровизирано, ако не сте свикнали всеки момент да бъдете готови за проповед и не храните постоянно вашия дух с изобилна и здрава храна. Ето защо ви моля: всеки момент напрягайте силите си! Приготвяйте си запаси за бъдещето, за да посрещнете с пълни ръце купувачите си, за да бъдете готови да ги посрещате всякога! Аз не мисля, че някой може да стане способен за постоянно свободно говорене, ако той не се труди сериозно да го придобие, дори още по-сериозно, отколкото това прави оня, който пише и учи наизуст проповедите си. Помнете, че само препълнен съд може да прелива… Запасно съкровище от мисли и изрази за тях е в най-голяма степен полезно… Основно знание на Словото Божие, как то се прилага във вашия вътрешен духовен живот и към големите събития на времето и вечността, е безусловно необходимо… Ако вие искате да говорите плавно, убедително, то бъдете пълни с всевъзможни знания, но особено – с опитно познаване учението на Иисус Христос, вашия Господ… Тук всичкото е още да се умее да се подберат и запазят в паметта хубави изрази, обрати на речта, пълни с убедителност фрази, и след това да се умее да им се подражава. Това не значи, че вие трябва винаги да носите хубав бележник, в който да записвате всичко, което ви се хвърля в очи при четене, за да го употребите в най-близката си проповед. Не, вие трябва да знаете вътрешния смисъл на тези записани от вас думи, да умеете да цените силата на синонимите, да различавате ритъма на отделните фрази, да претегляте значението на вмъкнатите изречения… Те трябва да бъдат ваши вдъхновители, ваши гърмящи стрели, а също така медени капки за вашите слушатели… За човека, който притежава сериозни познания и дълбоки мисли, словото е сребърен съд, в който той предава на своите слушатели златни истини. Затова гледайте да придобиете хубаво впрегало на думите, за да води добре екипажа на вашите мисли[25]„.

Ето този запас и това съкровище от златни истини, мисли и идеи душепастирът трябва да се стреми да увеличава постоянно чрез системно самообразование още в областта на другите богословски науки: догматическото, нравствено и основно богословие (апологетиката), църковната история и патрологията. А “хубавото впрегало” или “златния съд” за най-природосъобразно и целесъобразно преподаване, изказване и оформяване на тези истини, мисли и идеи той трябва да се старае все повече да открива, придобива и усвоява чрез непрекъсната самообразователна работа, както с останалите практически богословски науки – църковното право, мисионерство, пастирското богословие или науката за специално душепастирство, литургиката с църковна археология, музика и устав, катехетиката с християнска ходегетика, дидактика и методика, така и от друга страна, с някои чисто светски науки, а именно чрез четене на отбрана философска (по психология, логика и история на различните философски школи), историческа, природнонаучна и художествена литература (наша и чужда).

Християнският душепастир може и трябва да се занимава с тези светски науки и с литературата, за да може да стои на висотата на съвременното човешко знание и художественото творчество. И тях той трябва добре да познава главно в последните им изводи и сигурни резултати или постижения. Тъй, както светите отци и учители на Църквата не са пренебрегвали езическите школи и науки, а умело са ги използвали и извличали от тях всичко необходимо и полезно в подкрепа на тяхната вяра в Иисус Христос и на душепастирската си дейност. Дори, ако има възможност и свободно време, според наклонностите си и нуждите на времето, душепастирът може да се посвещава на специално изучаване отделни области, било от богословските, било от светските науки (например на езикознание, история, естествени и социални науки[26]).В това отношение могат да му бъдат от голяма полза и интерес по-подробни съобщения за някои важни новоизлезли книги и добре застъпваните библиографско-осведомителни отдели и обективни критики в църковните списания и вестници.

Особено ценно съкровище от солидни и положителни знания за душепастира са подвижната (околийска и епархийска) [26а], църковната (храмовата), братствена и най-вече лична библиотека. Само че тя трябва много добре да се пази, допълва и увеличава, но не с излишен баласт от всякакви, било общорелигиозни, филисофски или дори специални (проповеднически, катехизически) и други, без всяко значение, белетристични съчинения, а само с препоръчани и избрани най-ценни трудове в отделните области на светоотеческото, съвременно богословско и светско знание. В нея всяка богословска дисциплина трябва да бъде представена поне с едно значително съчинение, а след това други книги могат да се доставят според нуждата, вкуса или средствата, обаче никога неправославната или светска литература не бива да бъде по-многобройна и по-добре застъпена от църковно-богословската и специално душепастирската[27]. 

От друга страна, самообразованието на душепастира се извършва и непряко или посредством – с помощта на други лица чрез редовно посещение на периодически (всеки два или три месеца) пастирски конференции или събрания. Тук, обаче, могат и трябва да се подготвят и изнасят от него самия и от други душепастири, да се изслушват и разискват критично и задълбочено по-обстойни и ценни доклади във връзка с богослужебната, изповедническа, проповедническа, катехизаторска, специално душепастирска и църковно-социална дейност на християнския душепастир в днешно време.

Също така значителен и сериозен подтик към самообразованието на душепастира са някъде периодическите (например, всеки пет години в някои германски протестантски църкви, като в Бавария, Хановерската, Ландскирхе и други) писмени, а после и печатни трудове с проучвания по отделни, от общо или местно значение, въпроси. Темите се формулират и задават от върховната или диоцезна църковна власт, която въз основа на така представяния писмен научен труд и на дотогавашната практическа дейност на душепастира определя за следващия петгодишен период неговата служебна квалификация[28].

Прочетете още „Самообразованието на душепастира – продължение и край*“ →

(Необходимост, средства и системи за проверка)

Професор протоиерей Христо Димитров

Един от актуалните въпроси в последно време за Църквата и нашето свещенство е – как това последното може да разшири, задълбочи и пригоди своята по-голяма или по-малка редовна подготовка, за да отговори по-добре на високото си призвание и сложни задачи в живота. Така въпросът за самообразованието на душепастира (след тоя за неговото училищно образование) заема голяма част от грижите и усилията на Църквата[1а]) и поражда различни планове, системи и опити. По тоя повод някои от тях се налагат на вниманието на пастролога и поставят задачата за специално теоретическо проучване и практическо упътване, каквото е и настоящето, с оглед на необходимостта, пречките, средствата и различните системи за проверка или изпити при самообразованието на душепастира.

И това е напълно естествено. I. Защото, ако всеки човек се учи, докато е жив, според народната поговорка, също така е безспорно и исторически установено, че християнският душепастир е преди всичко и всякога ученик. И действително това е първоначалното наименование на всички последователи на Иисус Христос. Тъй като, преди да бяха наречени за пръв път християни в Антиохия, те се зовяха Негови ученици[1] още по бреговете на Йордан, в Капернаум и в Иерусалим. А също така най-разпространено име на Самия Основател на християнството е Учител. “Аз за това се родих и за това дойдох на света – отговори Той на Пилат, – за да свидетелствам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Иоан 18:37). Когато пък Господ казва за нас, че “няма ученик по-горен от учителя си”[2], това означава, че ученикът по съдба трябва да бъде като учителя си. Той трябва така или иначе сам да стане за другите учител[3]. С други думи, той трябва по-нататък да се развива умствено или самообразова постоянно, че трябва да става все по-добър и по-квалифициран учител във вярата и в християнския живот.

За необходимостта и голямото значение на тая именно идея на Иисус Христос в полза на Църквата убедително ни говорят и примерите дори на образованите и най-велики християнски душепастири и учители. Така, въпреки своето високо елинистическо-римско образование в Тарс и дълбоките познания, получени в Beth-hammidrash-a на Гамалиил по еврейския оригинал на Стария Завет и насоките и идеите на съвременната му юдейска мисъл за Бога и човека, за греха и оправданието, св. апостол Павел е можал да разбере истинския смисъл на християнското душепастирство едва след обръщането си към християнството. Тогава апостолът отново прочел книгите на старозаветните пророци и те му открили за пръв път своето душепастирство и душепастирството на Иисус Христос в съвършено нова и истинска светлина[4].

Под влияние на силните пророчески изобличения на недостойните пастири той видял, от една страна, всичкото безсилие и нравствената поквареност на тогавашните пастири и, от друга, тежкото положение на народа от това. “Те се хранят от греховете на моя народ, и към неговото беззаконие се стреми душата им” (Осия 4:8). “И пръснаха се те без пастир и, като се пръснаха, станаха плячка на всички полски зверове” (Иезекиил 34:5). После от пророците апостолът живо почувствал всичката отговорност на пастирите за това печално състояние на народа поради техните отклонения от длъжностите им[5], като свещенослужители, духовни лекари и човеци в частния им живот.

В същото време, обаче, в противоположност на това апостол Павел разбрал, че истинският образ и идеал на добрия пастир напълно се осъществил във въплътилия се Син Божи. И, макар да не бил виждал Иисус Христос през време на земния Му живот[6], той Го е знаел, защото писал: “Най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг” (1 Коринтяни 15:8). Редом с това, за да познае Иисус Христос и неговото изкупително дело, апостолът продължавал да се стреми с цялото си същество (Филипяни 3:7-8). Оттук се вижда, колко много той трябва да е ценил тази своя допълнителна подготовка и опитност, която е получил, като душепастир, вече в светлината на това познаване на Иисус Христос. Най-ценното тук и което е имало най-голямо значение за неговото душепастирство е било неговото вътрешно чувство за присъствие на Иисус Христос . “Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:20).

И, изпълнен с Христос, апостолът всеки ден растял в Христос. Той се чувствал в Христос оправдан, примирен и спасен. Тази именно сигурност за спасени в Христос била неговото общение с Христос и култ към Христос. А в душата му израсло разбиране на тайните, скрити в Личността на Иисус Христос. Оттук става ясно, защо апостолът станал сам “огън, запален от Христос, и буря, в която Христос бил силата[7]” “Всичко мога чрез Иисус Христос, Който ме укрепява” (Филипяни 4:13).

От друга страна, св. апостол Павел, носейки така Иисус Христос в сърцето си, Когото той обичал повече от всички, усвоил от него и другия секрет[8] за успех в душепастирската дейност: научил се да познава и да обича човека до самопожертване. При това той много добре знаел и силата на греха (Римляни 7-ма глава). Той знаел, че по механически и магически начин човек не може да се освободи от греха[9]. Затова той постоянно давал съвети за борба с греха, бил снизходителен подобно на Христос към грешниците (освен когато те си оставали в греховете) и внушавал останалото да се предоставя на Бога и на Неговата благодат. По такъв начин, благодарение безспорно на своите богати и разнообразни природни дарове[10] и под влияние не само на елинистическо-юдаистическото си образование, а и на по-нататъшното си системно самообразование и лично опитно проникване в душепастирството на старозаветните пророци и особено в Иисус Христовото душепастирство – чрез Божията благодат и свръхестествени дарове[11] св. апостол Павел е можал достойно да се отзове на великото си душепастирско призвание, да си изработи най-правилни възгледи за душепастирското си служение и така да развие своята извънредно широка и със световно значение душепастирска дейност[12].

По този път на дългогодишно и системно самообразование, посочвайки с това неговата необходимост за душепастира, са вървели и са се подготвили за своето велико душепастирско служение на Христовата Църква и такива забележителни учители и отци на православната християнска вяра, като св. Атанасий Велики, Василий Велики, Иоан Златоуст, Амвросий Медиолански, блажени Августин и много други. Така, например, св. Атанасий Велики, след като получил отлично всестранно образование, придобил още дълбоки богословски познания и особено изучил всички книги на Свещеното Писание, тъй както никой друг негов съвременник не е знаел и една от тях.

Също така Василий Велики, след като завършил образованието си в Кесария, Цариград и Атина и като се върнал от пътуването си по Сирия, Палестина и Египет, се уединил в едно живописно място на река Ирис и тук в тишината се заел да изучава специално книгите на Свещеното Писание и съчиненията на църковните писатели (особено на Ориген).

И св. Иоан Златоуст, въпреки редовното си, прекрасно и всестранно образование в Антиохия, смятал идеала за душепастирското служение много висок, а себе си – недостоен за него, затова също се отдалечил в пустиня и цели шест години (374-380) прекарал там, според църковните историци, в пълно усамотение и в най-строги подвизи, в молитви и самообразование. В действителност той прекарал цялото си ранно детство в извънредни занятия със Свещеното Писание под ръководството на добродетелната си и свята майка Антуса. Но после (от 369 година) покръстен на 25-годишна възраст и поставен за четец на Антиохийската църква от нейния епископ св. Мелетий, изпълнявайки задълженията си като четец и отдавайки се тук, в пустинята, на непосилни подвизи, той в същото време пак продължавал най-усърдно да се занимава с книгите на Свещеното Писание, докато не го изучил цялото наизуст като никой друг преди и след него. По този начин, обогатен с опитите на отшелническия духовен живот, с по-добро познаване на човешкото сърце и здраво утвърден във високия идеал на християнското душепастирство и нравствено съвършенство, св. Иоан Златоуст и след приемане на дяконския (в 381 година) и свещеническия (в 386 година) чин, като изпълнявал разни поръчения, ръководел църковната благотворителност и започнал неуморно вече да проповядва Словото Божие веднъж и два пъти в неделята, а понякога и всеки ден, в храма и на тържището, се поставил в най-близко отношение към действителния живот. Посещаването на богатите, за да ги моли да помагат на бедните, и на бедните, за да им помага, още повече разгоряло любовта му към човеците и страданието към нещастните и бедните и го обогатили с всестранно познаване на живота и хората[13].

А от западните отци и учители известно е, че св. Амвросий Медиолански, след като станал епископ, тогава започнал основно да изучава Свещеното Писание и съчиненията на църковните писатели. Също блажени Августин, след дълги перипетии и душевни борби, когато взел вече да се замисля за своето положение, се заловил да чете и изучава книгите на Свещеното Писание и други богословски съчинения.

*

В днешно време този начин за допълване богословското училищно образование и за придобиване духовната опитност в религиозно-нравствения и църковния живот чрез упорито и системно самообразование от страна на душепастира намира широко признание. Защото редовната подготовка и системното богословско (средно и висше) училищно образование, колкото и да са добре поставени, задълбочени и обширни, още не правят душепастира или кандидата за такъв вече напълно годен и достоен за неговото високо и отговорно служение. Той е длъжен и по-нататък, през време на душепастирската си дейност и на целия си живот, да разширява и задълбочава още повече своите познания с оглед към особените условия и нужди на живота в ново време. Първо, защото самите богословски науки са станали извънредно широко област, която в няколко учебни години душепастирът е могъл да мине само в основни и главни линии. Самото пък училище (начално, средно и висше) постепенно е разкривало пред него тези основни въпроси на общото богословско знание. То е развивало ума му и е създавало у него навик и изкуство да работи по-нататък над себе си.

Обаче душепастирът не може да се ограничава само с придобитите в училището познания, а навикът и изкуството за работа върху себе си трябва да станат негова задача и постоянна, вътрешна и сърдечна потребност за по-нататъшно образование и самообразование. Тъй като самият живот около него постоянно върви напред и всеки ден се обогатява с нови постижения и победи на човешкия дух в различни области (техника, медицина, селско стопанство и други). Всичко това подвежда горделивия човешки ум да мисли, че той е в състояние сам, без Бога и без всяка религия, да облагодетелства цялото човечество. В това време скромният, съзнаващ границите на своето битие и развитие, религиозно-вярващ човек не се задоволява само със сърцето си да възприема религиозно-нравствените истини, а очаква от душепастира да ги доближи до неговия разум и до неговата воля. Той явно иска да си обясни и примири материалния свят и живот и законите на тяхното развитие с целия свой религиозен и идеалистичен мироглед. Ето защо душепастирът трябва да върви постоянно напред в своите познания чрез широко и задълбочено самообразование.

Разбира се, душепастир, който е поне истински благочестив, би могъл да обедини около себе си повечето енориаши. Но такива душепастири се срещат рядко. Духовните школи, които имат за цел да подготвят такива свещеници, са като че безсилни по много причини да постигнат тази своя цел. Както другаде, според признанията на някои автори, така и у нас, възпитаниците им, според техните религиозно-нравствени качества, биха могли да се разделят на четири групи: ревностни, добри, равнодушни и лоши. За съжаление, ако наистина станат свещеници, те не само не се издигат и не отиват напред, но не остават и на същото духовно стъпало. Напротив, нерядко се случва, че, като станат свещеници, лошите стават по-лоши, равнодушните – лоши, добрите – равнодушни и дори ревностните се отпущат до обикновени, добри свещеници, а понякога и още по-ниско[14].”

Прочетете още „Самообразованието на душепастира*“ →