Проф. д-р Тотю П. Коев

Една от четирите подтеми на предстоящата VI-та асамблея на Световния съвет на църквите, която ще се проведе от 24 юли до 10 август т. г. във Ванкувър, Канада, е „Живот и смърт – конфронтация и преодоляване” (Бел. на авт. на блога: Става дума за 1983 г.).

Въпросът за ценността на живота и преодоляването на неговия антипод – смъртта, е бил всякога в центъра на човешкото съзнание. Той придобива изключителна ценност днес, когато налице е реална опасност чрез ядреното оръжие да се унищожи повсеместно висшият дар на Твореца – животът и земята да се превърне в безлюдна и никому ненужна пустиня. Християните имат неотменен дълг да работят всеотдайно за запазването на живота. Църквите пък чрез Божественото Откровение и чрез вглъбяване в истините на вярата са длъжни да разкриват ценността на живота и да предлагат на вярващите подходящи средства за неговото запазване и за тържеството му над демоничните и разрушителни сили.

Поставената тук за разглеждане тема изисква изяснение в две насоки:

1.богословски анализ на понятията „живот“ и „смърт“ и

2.посочване на средства за превъзмогване смъртта в името на живота. Така разбирана, тази тема е колкото богословско-теоретическа, толкова и жизнено-практическа. Тя намира правилно богословско осветление в църковното учение за Въплъщението, Кръстната смърт и Възкресението на Сина Божи — Богочовека Иисус Христос. Оттук е и нейната генетическа връзка с основната тема на Асамблеята — „Иисус  Христос — животът на света“.

I.За вярващото съзнание животът е безспорен и безценен дар Божи. Той има своето начало у Бога, Който Сам е живот и пълнота на живота (вж. Бит. 2:7; Изх. 3:14; Псал. 35:10; Исаия 57:15; Иоан 14:6, 17:2; Римл. 6:23; 1 Иоан. 5:11 и други**). В светлината на Божественото Откровение различаваме следните видове живот: а) божествен; б) ангелски; в) живот на безплътните сили паднали в грях; г) нисши форми на живот – растения и животни и д) човешки живот.

а)Християнинът вярва в съществуването на жив, личен Бог, Който като Същество съвършено в Своето битие и съществуване не зависи от никого и от нищо. Неговото битие е самобитно, саможизнено, „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изх. 3:14), свидетелства за Себе Си Сам Бог. „Аз съм Алфа и Омега, начало и край, – казва Господ, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят“ (Откр. 1:8). Като Вседържител Той е „Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо“ (член I от Символа на вярата). Бог е източник на живота (вж. Иоан 17:2-3; 1 Иоан. 5:11; Римл. 6:23). „Той няма нужда от нищо…, в Него се съдържа всичко, или по-добре казано – Той на всичко дава битие“[1]. „Вярваме в един Бог, пише св. Иоан Дамаскин, едно начало, безначален, несъздаден, безсмъртен, вечен, (Който) не получава от другиго битие, но Сам е източник на битие за всичко съществуващо, Живот за всяко живо същество“[2].

б)Бидейки Сам живот и пълнота на живота, Бог още в началото на творческия акт създал живи, лични, разумни същества – създал света на безплътните сили – ангелите. По думите на Битиеписателя, в начало Бог сътворил небето, т. е. ангелския свят (вж. Бит. 1:1). Същата мисъл изразява и св. апостол Павел: „Чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено“ (Кол. 1:16). Също и светите отци разкриват истината, че Бог сътворил ангелския свят преди видимия, материалния свят[3]. Ангелите са безплътни духове; те са действителни личности, обладаващи могъщество, воля (вж. Мат. 26:53; Лука 22:43; 2 Петр. 2:11; 2 Сол. 1:7) и познание (вж. 1 Петр. 1:12; Ефес. 3:10), макар тези техни свойства да са ограничени (вж. Мат. 24:36), защото ангелите не притежават абсолютността на Бога.

в)Не всички ангели останали верни на своя Творец. Част от тях се възпротивили на Божията воля, следвайки гласа на своята воля, и паднали в грях (ср. Иуда 1:6). Падението им било тъй дълбоко и цялостно, че те напълно извратили своята природа и станали зли в точния смисъл на думата; доброто у тях изчезнало напълно. По думите на руския епископ Теофан (Говоров), падението на дявола предизвиква недоумение. „Представете си, пише той, най-чистата и най-съвършена твар, каквато е бил Ангелът, току-що сътворен от Бога с високи достойнства, които го приближават до Твореца. Знаейки напълно волята на своя Творец – всичко, което Му е угодно и неугодно, той избира неугодното Богу… Не мога да намеря нито една мисъл, с която би могло да се обясни тази постъпка. Това е непостижима тайна“[4]. Божественото Откровение ни дава основание да предположим, че дяволът е паднал поради своята горделивост (вж. Иис. Сир. 10:15; Исаия 14:13-14; 1 Тим. 3:6). „Първият светлоносец, пише св. Григорий Богослов, превъзнасяйки се високо…, възмечтал за царствената чест на Бога, но погубил своята светозарност и паднал с безчестие“[5].

г)Съгласно словото Божие, животът възникнал на земята в петия творчески ден (вж. Бит. 1:20-25). Създаден отначало в най-първичната му форма, той постепенно се разширил и изпълнил цялата земна шир. „И видя Бог, че това е добро“ (Бит. 1:25), защото светът като цяло, в това число и растенията и животните, е създаден за добро. Но по-късно поради греха на човека „тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“ (Римл. 8:20-22)

д)Венец на Божието творение е човекът, създаден в шестия творчески ден. „Създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот;и стана човекът жива душа“ (Бит. 2:7), стана обединително звено между висшия и нисшия свят.

В Божественото Откровение има много и ясни свидетелства, че животът във всичките му форми и проявления е дело Божие и като такова не следва да бъде унищожаван. Различните живи същества – висши и нисши, небесни и земни, като имащи началото на своя живот у Бога, се намират във връзка помежду си, осъществявана до голяма степен във и чрез човека. С нематериалната си природа човекът е в единение с висшия духовно-ангелски свят; чрез телесната си природа пък той осъществява връзката си с живота на земята. В този смисъл той е своеобразен микрокосмос, велик в малкото и ценен във великото. Величието на човека се корени в боголикостта на неговата природа, защото той е сътворен по образ Божи и е поставен за владетел над останалия свят (вж. Бит. 1:26-28). Бог е личност, и човекът е личност; Бог е свободен, и човекът притежава дара на свободата; Бог е Творец, и човекът твори по подобие на своя Творец; Бог промисля за сътворения от Него свят, и човекът се грижи за сътвореното от него; Бог е източник на ж и в о т а, и човекът дава живот на потомството си; Бог е любов (вж. 1 Иоан. 4:8, 16) и Той не само не унищожава дадения от Него живот,но се грижи за развитието и процъфтяването му, и човекът е призван да обича себеподобните и да полага грижи за запазване на техния живот; Бог е абсолютно съвършен и свет, и човекът има Божия повеля да се стреми към съвършенство, светост и богоуподобяване (ср. Лев. 19:2; Мат. 5:48). Вечният живот принадлежи само на Бога, Който единствен има в Себе Си пълнотата на живота (вж. Иоан 5:26, 6:57, 69), и човекът, доколкото отобразява в себе си Бога, е близко до Източника на вечния живот (вж. Иоан 6:33, 54). За да твори и усъвършенства, да се радва на своето творчество, да пръска лъчите на щастието, да сгрява и импулсира, човекът трябва да живее. Всепризната истина е, че никой няма право да отнема на другия това, което не му е дал. Животът е даден от Бога, следователно човекът може и трябва да се радва на този дар, но не да го отнема.

„Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта,и я изпитват ония, които са от неговия дял“ (Прем. Сол. 2:23-24). Тези думи на премъдрия Соломон ни сочат ясно смъртта като антипод на живота. „Ето, (Аз) всичко ново творя“ (Откр. 21:5), казва Бог; ето, аз творя, но и руша, казва човекът. Творческите способности на човека са изява на божественото начало у него; разрушителното пък е изява на демоничното, проникнало в него отвън. Как това демонично е проникнало в човека? – Човекът е създаден свободен, с възможност да изпълни или не волята Божия. Изпълнението на Божията заповед води към живот, а неизпълнението или противопоставянето на нея води към смърт. Заповедта на Бога е ясна: „От всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“(Бит. 2:16-17). В определен момент под външно влияние нашите прародители проявили непослушание към Бога, като на мястото на Божията всесвета воля поставили своята. По такъв начин грехът проникнал в света, а чрез греха и смъртта. „Чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Римл. 5:12). Тук св. апостол Павел употребява думата „грях“ (αμαρτία) за обозначаване греховното разстройство на човешката природа – това разстройство, което той нарича „друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми“ (Римл. 7:23). По думите на св. евангелист Иоан Богослов „грехът е беззаконие“ (1 Иоан. 3:4). С тези думи се посочва същността на греха. В случая грехът означава не едно от беззаконията, не беззаконие въобще, а беззаконие в пълния смисъл на думата, което включва в себе си отделните беззакония[6].

Като нарича греха „беззаконие“, с това св. Иоан Богослов разкрива неговата рушителна и унищожаваща стихия. Грехът е действие против Божия закон. Той е извращаване на вложения от Бога в творението порядък; извращаване иерархията на ценностите в света. Чрез греха не може да се създаде нищо добро, тъй като той няма такова в себе си и е насочен против доброто въобще. „Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините“ (Иаков 1:17). Грехът руши, но не твори; той унищожава живота, но не създава живот. „Платката, що дава грехът, е смърт“ (Римл. 6:23). Животът не е обусловен от смъртта, но смъртта е възможна само при наличието на живот. Ако няма живот, не може да има и смърт; ако няма битие, не може да има и небитие. Затова естественият резултат от греха е безплодие, безсилие, неспособност да се даде живот, а способност да се отнема живот[7].

Смъртта е пълно отричане на живота. Като имаме предвид обаче, че човекът е създаден за безсмъртие и има началото на своя живот у Бога, естествено изниква въпросът: какво нещо е смъртта и води ли тя наистина до пълно унищожаване, до нищо? – Бог е вечен, а човекът, създаден по образ Божи, е безсмъртен. Вечният Бог е личност и безсмъртният човек е личност. Личността е неунищожима. При все това заповедта Божия, дадена на Адам, е ясна и категорична: „В който ден вкусиш (от дървото за познаване добро и зло), бездруго ще умреш“. Прародителите нарушили Божията заповед, следователно те получили плодовете от своето непослушание. Грехът на прародителите, който е прототип на всички човешки грехове, се заключава: 1. в нарушаване заповедта Божия чрез вкусване от плодовете на забраненото дърво – това е външната, видимата страна на греха; 2. в горделиво отделяне на тварите от Твореца, в проява на непосилно желание да се достигне равенство с Бога и пълна независимост от Него и 3. в себелюбие, което въздига собствената личност над другите. Чрез указаните свойства на греха се обяснява неговата изключителна тежест и престъпност. Грехът на прародителите довел до гибелни последици за тях самите и за цялото човечество. Тези последици са: духовна и телесна смърт. Духовната смърт не означава унищожаване или изчезване на личностното начало у човека. Тя е отдалечаване от Бога, лишаване от Неговата благодат, повреждане силите на духовната природа на човека (ума, чувствата и волята), или, общо казано, помрачаване образа Божи в него – помрачаване, но не унищожаване. Телесната смърт се предшества от болки, страдания, лишения, непосилен земен живот и накрая прекъсване жизнения потенциал на тялото, в резултат на което настъпва неговото разрушаване[8]. По думите на св. Атанасий Велики, „дяволът поставил греховния закон в човешката природа, и смъртта властва поради греховните дела“[9]. „Смъртта на душата е страшна и ужасна, пише св. Иоан Златоуст. Тя не отвежда душата на определено място, както става с тялото при разделянето му с душата, но свързана отново с нетленното тяло, душата се хвърля в неугасим огън. Такава е смъртта на душата… Както тялото умира, когато душата го оставя лишено от нейните сили, така и душата се умъртвява, когато Светият Дух я оставя без Своите сили“[10].

Както от нечист извор тече замърсена вода, така и от съгрешилия Адам се ражда греховно потомство. Като нарушил заповедта Божия, Адам извършил греховно деяние и с това въвел в греховно състояние и своята богосъздадена природа. Но потомците на Адам не са участвали със своето съзнание и свобода в неговия грях. Поради това наследствения грях в потомството на Адам трябва да търсим не в греховното Адамово действие, ав греховното състояние, в което се раждат хората. „Ето, в беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми“ (Псал. 50:7), с горест свидетелства Псалмопевецът. Грехът или беззаконието е в наследствената греховна повреда и разтление на природата, в която грехът обитава като някакво живо начало, което влече към извършване на лични грехове (вж. Римл. 7:20). Тази греховна наследственост на природата е първопричина за всички грехове, които са плод на себелюбието и самоволието и се извършват чрез свободната воля. Затова всеки грях се вменява дотолкова, доколкото е извършен от човека свободно[11].

2.Грехът и неизбежната му последица – смъртта, тегнат върху цялото потомство. Раздиран от вътрешни противоречия, чувстващ до болка трагизма и хаоса на своето съществувание, всеки Адамов потомък с душевно вълнение и горест издига глас: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ (Римл. 7:24). – Доловил със сърцето си божествените лъчи на Витлеемския Младенец, съзрял страдалческия Му лик на Голгота и възприел победния Му възход при Възкресението, той с радост възкликва: „Благодаря на моя Бог чрез Иисуса Христа, нашия Господ“ (Римл. 7:25).

Победата на живота над смъртта е дело Божие, дар Божи за човека. Тя има своята основа в безграничната Божия любов към сътворения от Него свят. Конкретна изява в историческото битие на човечеството тази любов е намерила при Въплъщението, Кръстните страдания и Възкресението на Сина Божи – Богочовека Христос.

При Боговъплъщението тайната на Бога и тайната на човека се съединили и образували най-великата тайна под небето и над небето – тайната на Богочовека[12]. „Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тим. 3:18); „Словото стана плът“ (Иоан 1:14). Разумът се смущава пред тази тайна, но сърцето благоговее и тържествува пред нея.

В Свещеното Писание многократно е засвидетелстван сотириологичният характер на Боговъплъщението: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен… Бог проводи Сина Си на света…, за да бъде светът спасен чрез Него“ (Иоан 3:16-17); „Син Човечески дойде да подири и спаси погиналото“ (Мат. 18:11), „да даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат. 20:28; Марк 10:45); Иисус Христос дойде в света да спаси грешниците“ (1 Тим. 1:15). Боговъплъщението е предпоставка и средство за възстановяване нарушеното от греха единство; то е централен пункт в домостроителството за спасението на човечеството и за съединяването на „всичко небесно и земно“ (Ефес. 1:10).

Син Божи станал човек и съединил ипостасно човешката природа с божествената Си природа. Макар че станал човек, Той не престанал да бъде Бог; съединил се с тяло, но останал такъв, какъвто бил преди Въплъщението. След Въплъщението Си Бог Слово станал единосъщен с нас, оставайки единосъщен с Отца и със Светия Дух. В това именно се състои тайната на Боговъплъщението.

Истината за сотириологичния характер на Боговъплъщението е разкрита ясно и убедително в светоотеческата литература и е кристализирала в догматическа формулировка в Никео-Цариградския символ на вярата. В него е казано, че Син Божи „заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария, и стана човек“ (член III). Св. Ириней Лионски пише: „Словото Божие стана човек и Син Божи – Син Човечески, та човек, като се съедини със Сина Божи и като получи осиновение, да стане син Божи. Защото ние не бихме могли да получим нетление и безсмъртие, ако не бяхме съединени с нетлението и безсмъртието“[13]. Същата мисъл срещаме у св. Атанаснй Велики[14], св. Григорий Богослов[15] и у други църковни отци.

Агнецът Божи доброволно взел върху Себе Си греха на света (вж. Иоан 1:29), взел отговорността за греха и претърпял  Кръстна смърт на Голгота. Без Голгота няма изкупление, а без изкупление не е възможно спасение. „Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост“ (1 Кор. 1:23-24); „Христос умря за всички“ (2 Кор. 5:15); „Той ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва (защото писано е: „проклет е всеки, който виси на дърво“); (Гал. 3:13); в Него „имаме изкупление чрез кръвта Му“ (Ефес. 1:7); ние, бидейки по природа „чеда на гнева“ (Ефес. 2:3), „се помирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му“ (Римл. 5:10); Той „се яви, за да премахне греха, като се принесе Сам в жертва“ (Евр. 9:23). Христос е наш посрeдник: в Него и чрез Него се помиряваме с Бога; чрез вярата си в Него сме оправдани пред Бога[16]. Изкуплението има в основата си Кръстната жертва. Св. Григорий Богослов вникнал със сърцето си в тайната на Кръста Христов и изразил църковното учение с думите: „Кому и защо е била необходима тази жертва? Ако на лукавия, то колко е оскърбително това! Разбойникът получава откупна цена и я получава не само от Бога, но получава Самия Бог. Ако пък на Отца, то – преди всичко – защо? Ние сме били в плен не у Него. И второ – защо кръвта на Единородния е приятна на Отца, когато Той не приел Исаак, принасян от неговия баща, но заменил жертвоприношението, като вместо словесна жертва приел овен? Не е ли очевидно от това, че Отец приема жертвата не защото я е изисквал за Себе Си, или имал нужда от нея, а поради домостроителството, поради това, че на човека е било необходимо да се освети чрез човешката природа на Бога?… С нищо не може да се сравни чудото на моето спасение: няколко капки кръв възсъздават целия свят“[17]. Следователно Кръстната жертва е необходима на човека, а не на Бога.

Кръстната жертва е израз на абсолютната Божия любов. „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане омилостивение за нашите грехове“ (1 Иоан. 4:9-10). На Голгота Бог изяви и засвидетелства по най-убедителен начин Своята любов към падналото човечество. Там е положена основата на Новия Завет между Бога и човека. Печатът на този Завет е любовта Божия. Както Синай е люлката на Закона, така Голгота е люлката на любовта[18].

Любовта е неделимо свързана със справедливостта. Справедливостта се изгражда върху основата на любовта. Справедливостта, лишена от любов, има законническн характер; любовта без справедливост води към субективизъм. Любовта Божия иска прошка за съгрешилия и живот за него, за неунищожения и неунищожим образ Божи. Правдата Божия пък иска смърт, но не смърт на човека, а унищожение на греха в него. Това унищожение станало на Кръста. Затова Кръстната жертва се приема като дело не само на Божията любов, но и на Божията правда. В православното богослужение чрез богати художествени и от догматическо гледище верни изрази и песнопения е разкрита същността на Кръстната жертва, на изкупителното дело Христово; разкрита е както любовта, така и справедливостта Божия по отношение на падналия в грях човек.

Връхната точка в победата над смъртта е Възкресението Христово! „Ако Христос не е възкръснал, пише св. апостол Павел, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра… Ако Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви… Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък“ (1 Кор. 15:14, 17, 20). Същият апостол свидетелства, че Христос „бе погребан и на третия ден възкръсна“ (1 Кор. 15:4). Възкресението Христово е крайъгълен камък, върху който се гради цялата пасхална радост: „Воскресение Христово видевше, поклонимся Святому Господу Иисусу, единому безгрешному. Кресту Твоему покланяемся, Христе, и святое воскресение Твое поем и славим. Ти бо еси Бог наш, разве Тебе иного не знаем, имя Твое именуем. Приидите, вси вернии, поклонимся святому Христову Воскресению; се бо прииде Крестом радост всему миру; всегда благословяще Господа, поем Воскресение Его, распятие бо претерпев, смертию смерт разруши“[19]. Тази църковна песен разкрива връзката между Кръстната смърт и Възкресението на Христа. Ако наистина Христос не бе възкръснал, тогава Кръстът би бил само средство за позорно наказание и безутешна скръб.

Въплътеният Син Божи, като претърпял заради нас кръстни страдания и смърт, чрез Възкресението Си победил смъртта и дарувал живот. Христовото Възкресение е е залог за нашето възкресение. „Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят“ (1 Кор. 15:20, 22). „Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав“ – така възторжено пее Църквата, празнувайки тържеството на тържествата, празника на празниците – деня на светлото Христово Възкресение. При нашето възкресение тленното ще премине в нетленно, немощното – в силно, душевното тяло – в тяло духовно. Както чрез греха сме носили образа на земния човек, така чрез възкресението ще носим образа на Небесния, образа на Богочовека (вж. 1 Кор. 15:42-49). Силата и смисълът на Христовото Възкресение е в това, че то създава условия за изменение в света, „защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие и тогава ще се сбъднат думите: „Смъртта биде погълната с победа“ (1 Кор. 15:54; ср. Исаия 25:8). Възкресението на Христа е начало на  вечния живот на човека и подготовка към всеобщото възкресение на мъртвите. Вечният живот в блаженство започва още тук на земята, но пълното му разкритие ще бъде при Второто идване на възкръсналия Христос[20].

Изкупителното дело на въплътения Син Божи е определен акт в историческото битие на човечеството. Усвояването плодовете на това дело обаче е акт на отделната човешка личност. Този акт се осъществява във и чрез Църквата Христова, основана на Петдесетница (ср. Деян. 2 гл.). Повярвалият във въплътения Син Божи, кръстен в името на Св. Троица и усвоил изкупителното дело на Христа, има възможност с помощта на Св. Дух да възраства духовно, да се усъвършенства и така да изгражда своето спасение. „Не всеки, който ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, говори Христос, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен“ (Мат. 7:21). А волята на небесния Отец е да се стремим към светост и съвършенство: „Бъдете свети, защото Аз Господ, Бог ваш, съм свет“ (Лев. 19:2, 11:44; ср. 1 Петр. 1:16); „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Съвършенството и светостта са вечен живот в Христа Иисуса, Който Сам е „пътят и истината и животът(Иоан 14:6).

Превъзмогването на смъртта в името на живота и за благото на живота е повеля Божия. Какво е числото на достигналите вечен живот в името на Христа от Петдесетница до днес знае само Бог. Неговите мисли не са наши мисли, нито нашите пътища са Негови пътища (ср. Исаия 55:8). Но със сигурност можем да кажем, че голяма част от християните в миналото и днес не са изпълнили и не изпълняват волята Божия да бъдат „сол на земята“ и „светлина на света“ (Мат. 5:13, 14), да благовестят словото на истината и да пазят свещения дар – живота. Затуй пък основната тема на предстоящата Асамблея, свързана с Иисуса Христа като живот на света, дава подтик за размисъл върху живота в светлината на Божественото Откровение и напомня дълга на християните за запазването на живота.

Във връзка с подготовката за Асамблеята представители на Православните и Древните източни църкви проведоха от 5 до 10 февруари 1982 г. в Дамаск, Сирия, симпозиум посветен на основната тема на Асамблеята. Намирам, че тук е уместно да се приведат някои размисли, констатации и препоръки на този симпозиум:

Животът на света и в частност животът на човечеството, както го виждаме днес в много страни и народи, е една картина на вопли и въздишки, на страдания и лишения. Това е свят, над който съдбоносният гъбообразен облак на ядреното оръжие може да надвисне всеки миг и да обезлюди цялата земя. Това е свят, в който на много места хората са гладни не само за храна, но и за човешко достойнство, за лъч надежда, за истинска любов и чиста радост; един свят овладян от греха.

Но това не е цялата истина. Има много други неща, за които можем да отдаваме благодарност както вътре в Църквата, така и извън нея: чашата вода, дадена на жадния; любовта, която страда и се жертва; душевният мир на опростения грешник; способността да се състрадава и сърадва на другите; въодушевлението от молитвата към Бога и утехата от отдадения на молитвата живот; възторгът от науката и техниката, от изкуството и културата; и безброй още други дарове, идващи от любящето сърце на Бога.

Светът не е зъл по природа. Хората не са греховни по създание. Такива са станали по собствената си воля. При все това те имат в себе си потенциални възможности за доверие, жертвеност, свобода, мир, любов и обществено служенне, имат възможности за живот.

В света действат демонични сили. Да се открият тези сили е първата крачка към тяхното прогонване. Св. Писание и Св. Предание ни свидетелстват убедително за наличието на борба между светлината и тъмнината, между доброто и злото. Кръстът и Възкресението са връхната точка на тази борба и финалната победа на светлината над тъмнината. На Голгота тържествуваха демоничните сили; при празния гроб след Възкресението Христово тържеството е на страната на Правдата.

Ние сме свидетели и участници в продължаващия и до днес конфликт. Може ли да проповядваме Иисуса Христа като живот на света, без да мислим за милионите, които страдат от бедност и нищета, от подтисничество и експлоатация, от невежество и несправедливост, от мъчения и затвори без съд, от лъжливо свидетелство и лъжливо следствие? Проповядването на Христа трябва да бъде свързано с борбата против тези злини, с движенията за освобождаване на подтиснатите, за подобряване здравето на милиони, за премахване невежеството и неправдата, за тържеството на истината и братолюбието.

Това е светът, какъвто го виждаме – една нива, в която пшеницата и плевелите растат заедно, – свят, в който доброто и злото са преплетени. Не такъв е бил той в началото, преди да дойде грехът. Злото не е истинската природа на света. Светът трябва да бъде помирен чрез единство и хармония в Христа; грехът и смъртта трябва да изчезнат. Православното съзнание утвърждава именно този есхатологичен свят, за спасението на който се въплъти Син Божи, претърпя кръстна смърт и възкръсна. Затова нашето разбиране за Иисуса Христа, за Св. Дух, за спасението, за живота на Църквата, за нейната мисия и служение е свързано с есхатологията на света и човека.

„Животът на света“ обхваща всички твари, но в центъра е човекът. Преодоляването на смъртта в името на живота включва спасението на целия свят. Нашето спасение ще се прояви в пълнота при всеобщото възкресение. Тогава и цялото творение ще бъде преобразено. Както нашите смъртни тела ще се трансформират в безсмъртни при възкресението, така и целият материален свят ще се трансформира, за да не бъде повече обект на загниване и разпадене.

Църквата, която по своята същина не е от този свят, съществува в него за изцелението на хората. На Църквата не трябва да се гледа само като на Ноев ковгеч, предназначен за спасяването на неколцина. На Петдесетница Дух Свети слязъл над апостолите в Иерусалим, за да може чрез тях и чрез тези, които по тяхното слово повярват в Христа (вж. Иоан 17:20), светът да бъде изцелен и спасен. Дълг на християните е да покажат на света как животът на Църквата като посредница се пренася в света и съдейства за преодоляване на смъртта.

В Църквата Духът Господен работи въпреки нашите неуспехи като християни. Онези, които имат Духа, могат да разпознаят действията Му в Църквата и в света. Първата крачка в нашето ефективно посредничество животът на Христа да достигне до света е да призовем себе си към покаяние, към живот в обнова и послушание към волята Божия. Необходимо е да умъртвим у нас стария Адам и да се облечем с новия човек в Христа. Дълбоката духовна аскеза, според която всеки ден трябва да умираме за себе си и да се раждаме отново в Христа чрез Духа, трябва да се практикува от всички християни, независимо от това дали живеят в манастир или не. Теосисът е непрекъсната молитва, благодарност, преклонение, застъпничество и богоуподобяване, а така също вглъбено познание за триединия Бог и Неговата безгранична любов. Ние трябва също така да се „облечем във всеоръжието Божие, за да можем устоя против дяволските козни, защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Ефес. 6:11-12).

Нашата плът е слаба, но ние не сме обезсърчени от нейната слабост, защото Словото Божие е станало плът (вж. Иоан 1:14). Животът на Инсуса Христа включва нашите тела, нашите умове и воли и всички наши човешки способности. И тъкмо в нашата слабост се проявява силата Божия. Духът Божи нн помага в нашата слабост. Когато признаваме нашите природни ограничения в смирение и покаяние, тогава Бог ни поема и извършва чрез нас могъщите Си дела.

Слабостта си остава слабост там, гдето няма покаяние и вяра. Проблемът за нас днес се състои в това, че, като сме толкова обвзети от нашите минали несполуки и сегашно безсилие, не насочваме умовете и душите си към Духа Господен, Който е мъдър и силен. Дотогава, докато се осланяме на нашата собствена мъдрост, Духът Божи не извършва Своите могъщи дела чрез нас. „Това съкровище ние носим в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам“ (2 Кор. 4:7). От нас се иска да живеем в Бога и чрез Бога. Именно чрез такъв живот в Бога, съединен с Христа и със Светия Дух, ние можем да бъдем посредници за предаване Христовия живот на света.

От нас се изисква да бъдем открити за света, да изживяваме неговите страдания и радости. Ние поемаме вьрху себе си болката и страданието на света, когато му откликваме със себеотдайна любов. Когато живеем в тази двойна откритост към Бога и към света, силите на царството Божие действат в нас и ни преобразяват. Съчувствието към света означава да проявяваме разбиране и уважение към хората, които са различни от нас – различни по раса, пол и обществено положение, по вяра или липса на вяра, по език и култура. Откритостта на християнина към цялото човечество е знак и свидетелство за неговата богата духовност[21].

Борбата на християните е срещу поднебесните сили на злобата. Тя е борба за победа и тържество на живота над смъртта. Тази борба подтиква и задължава, стимулира и повелява всеки християнин да откликва по мярката на силите и възможностите си, да открива сърцето си за Христа – живота на света, да работи с думи и дела за тържеството на живота – живот в социална справедливост и братолюбие, живот отобразяващ Христа и Неговата божествена правда.

_________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1983, кн. 6, с. 17-27.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Авторът, проф. д-р Коев (1928-2006), е дългогодишен преподавател в катедрата по Догматическо и Нравствено богословие в Духовната академия в София, както се нарича Богословският факултет при СУ в периода 1950-1991 г. От 1991 г. насам отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Виж по-подробно за пълните означения и съкращенията на библейските книги в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет на български, руски и английски език на посочения сайт:  https://www.pravoslavieto.com/bible/naimenovanija.htm

[1]. Athanasius Alexandrinus, Contra gentes, 28; Migne, PG, t. 25, col. 56 B.

[2]. De fide orthodoxa, I, 8; Migne, PG, t. 65, col. 808 CD.

[3]. Joannes Chrysostomus, Ad Stagirium, I, 2; Migne, PG, t. 47, col. 427 sq.; Jn Genesis hom. 22, 2; Migne, PG, t. 53, col. 187 sq. – Gregorius Theologus, Oratio 38, 9; 45,5; Migne, PG,t. 36, col. 320D; t. 36, col. 629B. – Joannes Damascenus,  De fide orthodoxa, II, 3; Migne, PG;t. 94, col. 865 sq.sq.

[4]. Цит. no Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, Православно догматическо богословие, второ издание, София, 1948, с. 121.

[5]. Oratio 6, 12; Migne, PG, t. 35, col. 737A.

[6]. Ср. Свящ. П. Флоренский, Столп и утверждение истины, Берлин, 1929, с. 169 сл.

[7]. Пак там, с. 168, 170.

[8]. Ср. ПолньIй православньIй богословский знциклопедический словарь, т. I, Reprint of the (1913) Russian edition, London, 1971, кол. 690.

[9]. Contra Apollinarem, II, 6; Migne, PG, t. 26, col. 1141B.

[10]. Jn Ephes. hom. 18,3; Migne, PG, t. 62. col. 125.

[11]. Ср. Знциклопедический словарь, т. I, кол. 691.

[12]. Ср. Д-р Jустин, Догматика православне цркве, кньга друга, Фототипско изданье са првог изданьа из 1935 године, Београд, 1980, с. 7.

[13]. Adversus haereses, III, 19, 1; Migne, PG, t. 7, col. 939.

[14]. Cp. Contra arianos, Oratio II, 70; Migne, PG, t. 26, col. 296 AB; Epist. ad Adelphium, 4; Migne, PG, t, 26, col. 1077 A.

[15]. Cp. Poemata moralia; Migne, PG. t. 37, col. 762; Poemata dogmatica; Migne, PG, t. 37, col. 464-466.

[16]. Cp. прот. С. Булгаков, Агнец Божий. О Богочеловечестве, часть I, УМКА press, 1933, с. 372 сл.

[17]. Oratio 45 (Jn Sanctum Pascha), 22; 29; Migne, PG, t. 36, cot. 653 AB; 664 A.

[18]. Ср. прот. П. Светлов,  Кресть Христов. Значение Креста в деле Христовом, издание 2-е улучшенное, Киев, 1907, с. 443.

[19]. Химн в чест на Христовото Възкресение. Чете се на „Воскресна утреня“ след св. Евангелие.

[20]. Ср. архиеп. Василий, Спасительное дело Христа на Кресте и в Воскресении, ЖМП, 1973, 2, с. 68.

[21]. Ср. The Lord of Life, Edited by William H. Lazareth, Geneva, 1983, p. 4, sq. sq.

Изображение: авторът проф. д-р Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2ur

Иван Г. Панчовски

Не само поезията, но и науката често пъти взема образи от природата и сполучливо ги отнася към човешкия живот, за да направи една или друга негова страна и проява по-жива, по-нагледна в съзнанието. Художествената и научната стойност на аналогията е безспорна, разбира се ако не се злоупотребява и прекалява с нея.

Когато се прави опит да се установят различните възрасти на човешкия живот, които притежават нещо типично и се подчиняват на особени закономерности, използва се между другото аналогията с годишните времена. Така се говори за пролет, лято, есен и зима както в природата, така и в човешкия живот. Тази аналогия се прокарва не само със завидна научна последователност и обоснованост, но и с доста голяма художественост от известния френски медик проф. д-р Виктор Поше.

Както всяко годишно време, така и всяка човешка възраст има своя ценност и красота. Свежата пролет, т. е. младостта, радва с подвижност и игривост, с изящност и пластичност, с пробуждащи се сили, които обещават много и будят големи надежди. Знойното лято, т. е. зрялата възраст, е изпълнена с производителни и творчески сили, протича в напрегнат труд и упорито творчество, богата е с много дела и големи постижения. Но какво да се каже за есента на живота? Тя несъмнено е сериозна възраст, време е на истинска зрелост, което е пълно с отговорност както за дейността през него, така и за идващата след него зима на живота с очертаващия се на далечния хоризонт залез.

Есента на живота, която обикновено обхваща съществуването на човека от 50-тата до 70-тата му година, е извънредно интересна възраст. На нейното изследване от биологическо и медицинско гледище е посветена прекрасната книга на споменатия френски хирург проф. д-р Виктор Поше. Този учен още в предисловието на книгата си е представил есента на живота като критична възраст не само за жената, но и за мъжа. Препоръките, които се дават в това съчинение, са прекрасни. Те вдъхват на човека оптимистична вяра, защото му посочват сигурни средства, чрез които той може при всички обстоятелства да си осигури щастливо дълголетие чрез разумно хранене, телесни упражнения, грижи за дробовете, храносмилателните органи и нервната система.

Ръководството на хигиената и медицината никога не трябва да се пренебрегва и отхвърля, защото чрез него се развива и поддържа тялото на човека в добра форма, придобиват се животворни качества, запазва се здравето. Вярно е, че тялото, здравето и силите му са условие за развитието и усъвършенстването, за бодростта и творчеството на духа. Нали още древните римляни чрез Ювенал са осъзнали мъдрата максима: „Mens Sana in corpore sano“ — „Здрав дух в здраво тяло“. Като не се отрича влиянието на телесния организъм върху човешкия дух, не бива същевременно да се забравя и обратното влияние: на човешкия дух върху телесния организъм. Следователно истинската мъдрост еднакво изследва както тялото, така и духа на човека, за да се издигне до такава висота на знанието, от която ще може да създаде хармонично и творческо взаимоотношение и взаимодействие между телесните и душевните сили. Който постигне такава мъдрост и се ръководи от нейното знание, той ще бъде като твърда и непоклатна скала, в която се разбиват бурите на живота, без да могат да му нанесат нито физични, нито морални вреди.

Предлаганият тук поглед и размисъл върху есента на живота ще обърне внимание върху духовно-нравствената страна на тази, бих казал, не толкова критична, колкото сериозна и отговорна възраст от човешкия живот. Тази страна е извънредно важна поради простото обстоятелство, че човекът е не само телесен организъм, но и разумен дух, надарен с нравствена свобода и с поглед, устремен към съвършенството и вечността. Нещо повече, изключителното положение на човека в космоса и неговото достойнство като личност се обуславят от ръководната роля на духа в живота му.

През всяка възраст на човека песимистичният възглед е пагубен; но може би през есента на човешкия живот той е най-пагубен. През младежката възраст той е като че ли повече или по-малко чувствено настроение, което както бързо идва, така бързо и отлита. Дори тогава, когато от чувството е проникнал в ума и е получил някаква интелектуална обосновка, младежкият песимизъм пак остава повече модно увлечение и не може да хване дълбоки и здрави корени в биопсихичната структура на младия човек, защото тя със своя изблик на сили, със своите бурни устреми, със своите благородни и творчески пориви по начало е отрицание на песимистичния възглед и е изцяло оптимистично устремена. Не е така с човека в есента на живота му, особено когато той попадне под влияние на упадъчната литература и всекидневно поглъща нейната отрова. През тази възраст човекът наистина почва да чувства, ако не упадък на жизнените си сили, то поне уравновесен застой в тях, който след време неминуемо ще бъде нарушен и върху наклона на човешкото съществуване все по-ярко ще се очертават зарите от слънцето на живота, което неудържимо клони към заник. Но отровната песимистическа литература, като не схваща правилно човешкия живот, назначението, смисъла, призванието му, и го представя в невярна и преиначена светлина, отгоре на това го рисува в пресилени мрачни бои. Тази литература внушава на човека, че веднага, след като влезе в есента на живота си, не му остава нищо друго освен да мисли само за „прощалното сбогом“, което трябва да каже на младостта си и на „хубавото минало“, да се предаде безволно в ръцете на немощната старост, да се спуска неспирно по наклона към гроба и с ужас да чака смъртния час. Прокобните гласове от страниците на тази литература вещаят само мрачни перспективи, предвещават само несгоди, беди и нещастия, въобще искат да превърнат златната есен на земния живот в страшен и непоносим сезон. Под тяхно влияние някои заявяват подобно на Дориан Грей, герой на Оскар Уайлд: „щом застарея, ще се убия.“

В противоположност на това както обективните представители на опитната наука, така и трезвите философски, морални и религиозни мислители представят есента на човешкия живот като благоприятно време за полезна дейност, за нравствен възход и за духовно умъдряване. През тази възраст човешкият организъм разполага с още много жизнени сили, а човешкият дух постига такава зрялост, далновидност и прозорливост, че през нея могат да се направят най-големи завоевания в полето както на материалната, така и на духовната култура. Много важно е човек да се вдъхновява от възвишени идеали, да се възхищава от красотата на доброто, да вярва в победната му сила и той винаги ще чувства в себе си изблик от сили неспирно да се труди и да твори, никога не ще пада духом, никога няма да страда от скука, униние и отчаяние. Който с такова въодушевление, вдъхновение и решение на волята влезе в есента на живота си, нека бъде сигурен, че през нея ще може да постигне големи успехи и да пожъне много плодове. За здравия човек есента на живота е време на жизнена и духовна зрялост и умъдреност. Натрупаният опит е направил живота му по-уравновесен и по-устойчив. Придобитите умения и сръчности са му създали увереност в борбата с трудностите и той е станал по-продуктивен в трудовата си дейност. Неговият разум е достигнал своя разцвет, станал е трезвен, критичен и методичен във всяка работа и във всяко творчество. Неговият характер е победил увлеченията от моментните чувства, освободил се е от тиранията на страстите, превъзмогнал е колебанията на волята и се движи по установена положителна линия. Неговият дух е постигнал хармонично равновесие и сияе със своя блясък. Той държи здраво в ръцете си кормилото н направлява кораба на живота към успех и съвършенство.

В книгата си „Петдесетгодишната възраст“ д-р Буаже установява, че именно хората от тази възраст стоят по върховете на обществения и културния живот на човечеството. В тази възраст блестят големите политици и държавици, видните учени и лекари, знатните артисти и майстори, прославените писатели и художници. Гьоте е завършил класическото си произведение „Фауст“ на 81 години. Известният художник Тициан е нарисувал най-хубавата си картина на 97 години. Верди е написал две от най-изисканите си опери — „Отело“ и „Фалстаф“ — между 70 и 80-годишната си възраст. Л. Толстой, И. П. Павлов и И. В. Мичурин — тези гении на човешката мисъл са творили до последния миг на живота си.

След този общ поглед върху основната характерност на възрастта, която се означава като есен на човешкия живот, идва редът на някои особени характерности и конкретни препоръки.

Самопонятно е, че всеки човек трябва да се запази колкото се може по-дълго млад и дееспособен, да предотврати преждевременната старост и да възспре до най-крайната възможна граница появяването на старостта. В съвременната наука почва все по-упорито да се утвърждава мнението, че възрастта се обуславя в голяма степен от личната хигиена и дисциплина, от режима на храненето и трудовата дейност, от възпитанието и самовъзпитанието. Днес средната продължителност на човешкия живот е нараснала, а старостта е отложена и съкратена. Преди 200 години средната продължителност на живота на един французин е била 32 години, а днес тя е достигнала 67 години. Известно е, че Молиер говори за 40-годишните мъже като за старци. В резултат на непрекъснато подобряващите се условия на труда, бита и материалното благополучие на населението средната продължителност на живота у нас и в Съветския съюз се увеличава непрекъснато. У нас спрямо периода 1900—1905 г. тя се е увеличила с 28 години и през 1972 г. при жените е 72,7, а при мъжете 68,8 години. В Съветския съюз тя се е увеличила повече от два пъти: за половин век от 32 се е покачила на 69 години. Геронтологията, тази млада наука, която изследва проблемите на старостта, допринася да се води енергична и може да се каже доста успешна борба с преждевременното остаряване. Още в началото на нашето столетие големият руски учен проф. Иля Мечников бе изтъкнал, че остаряването не е нищо друго освен особен вид заболяване, което като всяка болест може да се лекува. Съвременната гериатрия, наука за лечение на старостта, разполага с доста ефикасни средства за борба против разрушителното действие на нормалното остаряване и против старческата немощ, както и за опазване здравето на възрастните хора. Напоследък се появиха в пресата редица съобщения за успешната дейност на букурещкия институт „Пархон“: немощни старци са били действително възвърнати към жизнено и дееспособно съществуване. В Съветския съюз изучаването на проблемите на геронтологията се извършва в повече от 83 изследователски институти.

Разбира се, много по-добре е човек да се предпази от процеса на патологичното застаряване, отколкото да дочака неговото настъпване и тогава да се лекува. Едни от безспорните причини за преждевременното остаряване са отравянията на организма. Тези отравяния имат различни източници, например биологични процеси, неспазване цялостната хигиена, прекарване заразни болести, социални бедствия. Има отрови, чийто извор се намира в психиката на човека. Това са т. нар. душевни отрови. Всеизвестна истина е, че психичните състояния оказват влияния върху телесния организъм и върху неговото здраве. Всеки човек е имал много случаи да забележи, че бурните емоционални преживявания, т. нар. афекти, предизвикват небивало напрежение, а понякога и сътресение в телесния организъм: нервите са напрегнати, сърцето бие безредно, дишането се забавя, кръвта не циркулира правилно, лицето побледнява. При много голяма тревога или при силна уплаха косите на човека побеляват или окапват за извънредно кратко време. Нашият виден възрожденец и изтъкнат просветител св. Софроний Врачански разказва в автобиографията си „Житие и страдания грешнаго Софрония“, че от страха и тревогите, които преживял в турския затвор в Осман пазар (сега Търговище), цялата коса опадала от главата му. Не са съвсем редки случаите, когато прекомерно душевно вълнение и моментна силна скръб предизвикват дори внезапна смърт. Има цяла редица гибелни психични преживявания и състояния, които са същински болести на духа. Те обаче поразяват не само душата, но и тялото на човека, като по-бързо или по-бавно отравят организма му, правят го неустойчив в борбата с болестите и преждевременно го повалят в гроба. От тези гибелни психични преживявания и състояния най-опасни са: страхът и тревогата, гневът и вълнението, скръбта и меланхолията, натрапничавите идеи и маниите. Всички тези и сродни на тях силни чувствени преживявания смущават органичните функции и увреждат здравето. Установено е, че един пристъп на гняв и изживяване внезапен страх се равняват по вредност на едно напиване с алкохол. А всички продължителни отрицателни чувствени състояния като меланхолия, тревога, омраза, злоба нанасят поражения, които не са по-малки от тези на една продължителна инфлуенца. Особено гибелна е завистта. Тя пресушава жизнените сили на човека и разяжда здравето му като всеки смъртоносен и упорит микроб. Според думите на св. Василий Велики, „по-гибелна страст от завистта не може да се зароди в човешката душа. Тя по-малко вреди на околните, но е първо и домашно зло за този, който я има“. Завистникът непрекъснато се самоизтезава и бързо се самонаказва. Затова народът казва: „Който завижда, добро не вижда.“

Може би най-много пакости причинява постоянната нервна атмосфера, която човек сам си създава и с която всекидневно отравя и душата, и тялото си, докато най-после напълно се задуши. Може да се каже, че нервността е модерна болест, дори жизнена съдба на нашето поколение, на което е отредено да живее и да се труди сред гръмотевичното движение на машинния век и да обитава многолюдни градове. Разбира се, външните фактори допринасят за създаване постоянна възбуденост и напрегнатост, но тя прекомерно се усилва от вътрешните, моралните фактори и именно тогава уморява и изхабява жизнените, производителните и творческите сили на човека.

Нервната атмосфера може да бъде отстранена или поне обезвредена в голяма степен, когато човек издигне разума си в ръководител на своето поведение, когато дисциплинира чувствата и волята си, когато внесе предвидливост и ред във всекидневието си. Това се постига чрез добре обмислена сутрешна програма, в която се набелязват задачите през предстоящия ден, подредени според тяхната важност и неотложност, като така се организира дейността, че да се прави икономия на сили и да се пести време. След изтичането на деня човек трябва да си даде вечерен отчет за изпълнението на програмата. Установяват се евентуалните пропуски и неуспехи, проявява се самоконтрол и се прави самокритика — неща напълно необходими както за бъдещата успешна дейност, така и за постоянното самовъзпитаване и самоусъвършенстване.

Наред със сутрешната програма и вечерния отчет препоръчват се още две не по-малко важни и ефикасни мерки: съзнателно радостно настроение и съзнателно самовнушение. Духът на човека притежава неподозирани, дремещи сили, които всеки трябва да издири, открие и пробуди в себе си, за да ги впрегне в служба на живота и успеха си, на благополучието и щастието си. Ако чрез силата на своя дух човек си изработи светъл, оптимистичен поглед върху нещата, събитията и хората, той щe намери златния ключ, който води към съкровищата на трайната младост и душевния мир. Разбира се ние всеки ден можем да срещнем спънки и препятствия, да се сблъскаме с несгоди и неприятности, да получим огорчения от близки и далечни, да понесем удари на съдбата. Ала с вярата в доброто и в победната му сила, със светлата надежда в утрешния по-честит и по-благополучен ден ние можем да останем на такава духовна висота, на която ще бъдем недостъпни за униние и отчаяние. Който се движи в чистата и животворна атмосфера на благородните чувства, възпитава в себе си и постоянно проявява доброта, той възвисява душата си към лазурните простори на небесната синевина и се наслаждава от покоя на безкрайността и вечността. Пред тяхното лъчезарно лице бледнеят временните неуспехи и несполуки. Достатъчно е човек да се е вдъхновявал от възвишени мисли и светли чувства и да е положил всички старания за победата на доброто. Той може временно да не е постигнал никакъв видим успех или външният резултат от дейността му да е съвсем незначителен, но нима това може да помрачи светлия му дух, пленен от безпределната възвишеност и ценност на доброто, и да обезоръжи духа му, в който пламти непоклатната вяра в победата на правдата? Но в повечето случаи на добрия човек върви добре и никакво зло не може да смути светлия му дух и да помрачи ведрата му душа. Голяма жизнена правда има в следната мисъл на философа Иохан Цимерман: „Светът се отплаща всекиму така, както заслужава; ако му се усмихвате, и той ще ви отвръща с усмивка; ако се мръщите, и на вас ще се мръщят; ако запеете, ще бъдете повикани между другари, които пеят; ако проявите обич към света и ревностно търсите доброто в него, ще бъдете заобиколени от любещи приятели и природата ще изсипва в скута ви съкровищата на земята.“ Затова нека по-често греят усмивките, нека цъфти ведрото настроение! Творецът — казва Лесинг — най-много обича да гледа весело създание.

Ако към тази сила се прибави всепризнатата мощ на съзнателното самовнушение, което се практикува всекидневно, тогава човек непрестанно ще укрепва и утвърждава както тялото, така и духа си. Така ще се поддържа трайна младост, която се проявява еднакво в телесна бодрост и душевна свежест. Дори ако не се постигне особено подобрение на телесния организъм и повишаване телесното здраве, достатъчно ще бъде духовното завоевание, защото чрез него, от една страна, ще се постигне нравствен възход и, от друга страна, ще се избегне старостта на духа, която е по-тежко поносима, по-болезнена, по-жалка и главното неизмеримо по-гибелна, отколкото старостта на тялото.

Освен на споменатите стихийни, разрушителни и гибелни психични преживявания и състояния, които тласкат човека по нанадолнището на живота, застрашават душевното му равновесие и спъват духовния му възход, трябва да се обърне внимание върху някои слабости, недостатъци и пороци, които нападат човека най-вече през есента на живота му и са свойствени предимно на тази критична възраст. Проф. д-р Виктор Поше забелязва, че „демоните, които бродят около човека, достигнал петдесет или шестдесет години, са легион. Те са толкова многобройни, колкото са и наклонностите в душата на цивилизованите хора. Приемат най-различен вид, слагат си най-разновидни маски и се прикриват под най-неочакван лик, само и само за да ви предложат своите коварни дарове и да ви накарат да ги приемете. Всеки от тях има свой начин на действие, свои оръжия и хитрости. Всички обаче си служат с един общ стратегически принцип: да нападнат уязвимата точка на момента.“ А уязвими места има всеки човек и те извънредно лесно се намират и използват от демоните на изкушенията и съблазните.

Ако човек е немощен, той лесно се обезсърчава, уморява се от всяко усилие, бои се от труда, отвращава се от живота, лесно се препъва по житейския път и пада. Затова изкусителният демон не среща никакви затруднения да плени и погуби такъв човек. За него е достатъчно само леко да бъде раздвижен по наклонената плоскост, за да се плъзне по нея и все по-неудържимо да лети към пропастта. Лукавият измамник предлага на слабия човек великолепен избор от неща, които имат примамлив вид, ала всичките изтощават тялото и терзаят душата, докато накрая го превърнат в развалина.

Ако човек притежава силна природа и е дейна, борческа натура, също да внимава, защото демонът и него може да изкуси. Като погъделичка неговата мощ, здравина и издръжливост, той ще му предложи силни възбуди, опияняващи увлечения и похотливи страсти. Ако човек се поддаде на това изкушение и се впусне в бурен живот, той лесно ще се изтощи, ще се поквари и ще загасне и физически, и духовно. Изкусителният демон може да използва самонадеяността, в която често пъти изпада силният човек. Самонадеяността подценява силата на изкушенията и съблазните и надценява собствената съпротивителна мощ. Затова старозаветният мъдрец е изрекъл сентенцията: „Мъдрият се бои и бяга от злото, а глупавият е лют и самонадеян“ (Притч. 14:16). А апостол Павел наставлява: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Кор. 10:12).

Хората, които са навлезли в есента на живота си и вече се наклоняват към зимата, особено много са податливи на някои на вид незначителни слабости и недостатъци, които обаче похабяват вкуса им към живота и неговите радости и ги правят досадни, противни, дори непоносими за околните. От тези слабости и недостатъци на първо място да споменем за мърморенето, дърдоренето, злословието, заяждането, хапливостта, кавгаджийството. На второ място идва прекомерната грижа за себе си, за собственото си здраве и благополучие. Тази грижа затваря на човека очите и сърцето за другите, за техните права и нужди. Прекомерно загриженият за себе си лесно става жертва на скъперничеството. Тази злокобна страст основателно е наречена „най-пагубният порок на есента на живота“. Скъперничеството обезумява човека, пресушава сърцето му за всяко благородно чувство, превръща го в бездушен и ненаситен истукан.

Най-замърсеното блато, от което полазват през есента на човешкия живот всевъзможни чудовища и демони, е егоизмът. Няма по-голямо зло от това, когато човек си въобрази, че е центърът на света, около който трябва да се въртят всички хора. Според отвратителната логика и безобразния морал на егоиста, всички са длъжни към него, а той не дължи никому нищо. Неговите претенции са безбройни, безмерни и нескончаеми.

Онзи, който е съумял да напредне в живота, да си извоюва име и положение, през своя есенен сезон е изложен на опасността да се влюби в себе си и да се възгордее. Ако такъв човек не е бдителен и критичен към себе си, той лесно почва да гледа на себе си като на свръхчовек, на духовен аристократ или елит, а на всички други хора като на простосмъртни. Възгорделият се от успеха и опиянен от славата става жертва на суетата и пустословието. Той не се вслушва в мненията и преценките на другите хора, подхранва в себе си ненаситни амбиции, извършва глупости и нерядко става първопричина на големи катастрофи.

Най-честият спътник на човека, особено през късната есен на живота му, е самотата. Много от близките и приятелите на човека са се разделили с живота. Всяка година кръгът около него се стеснява и той трябва да се задоволи в най-добрия случай само със семействата на децата, роднините или приятелите си. Обаче тук се изисква много голяма внимателност, тактичност и деликатност. Възрастните хора не трябва да се бъркат в живота на по-младите, да им досаждат с нежелани, а понякога и неуместни съвети, наставления и напътствия, да ги отегчават с постоянното си и не винаги прилично присъствие. Така те могат да се направят нежелани и непоносими, да отблъснат от себе си по-младите, в дружбата с които биха могли да се радват на свежа и задушевна атмосфера.

От всички средства, които се препоръчват на човека, за да може да прекара свежа и плодовита есен на живота и да си приготви бодра и мъдра старост, най-ефикасни са две: трудът и добродетелта. Най-безполезното и безплодно и заедно с това най-досадно и непоносимо е едно лениво и празно старческо дълголетие.То не може да бъде въздигнато в цел и още по-малко в идеал.

Съвременната геронтология установява, че залогът за жизнеспособността на човешкия организъм и за зрялата младост е трудовата дейност. Вредно е както свръхнапрежението на силите, така и рязкото спиране на всяка обществена и полезна дейност. Ето защо на възрастните хора се препоръчва: в рамките на своята сила, способност и надареност да се отдават на полезна трудова дейност. С това те, от една страна, не ще бъдат в тежест на околните и, от друга страна, успешно ще се съпротивляват на демоните на есента, защото те пожънват най-голям успех сред хората, отдали се на празност и безделие. Който във всяка възраст от живота си и на всяко място чувства в себе си подтик към благородни и полезни цели и се отдава на труд за тяхното осъществяване, той никога не ще стане жертва на немощна старост и неговото земно съществуване ще бъде вечна пролет, от която ще премине направо в безсмъртието. Чрез труда човек запазва силите, здравето и бодростта си, неспирно се въздига и усъвършенства, създава радост и щастие както на себе си, така и на ближните си, преминава от времето във вечността със спокойна съвест и светла надежда, защото всеки, който се труди, е достоен и за временна, и за вечна награда.

Трудовата дейност върви ръка за ръка с добродетелта. Човекът се труди не заради самия труд, а за лично усъвършенстване и за осъществяване благороден, възвишен нравствен идеал. Така той никога не се връща назад, нито се спира, а постоянно се движи все напред и нагоре към сияйните върхове на съвършенството. Пустиня е не само сърцето, но и целият живот на човека, който не протича под сиянието на нравствения идеал, не се вдъхновява от неспирен стремеж към усъвършенстване и не служи на велики цели. Напротив, изпълва се с радост и щастие сърцето на човека, който се вдъхновява в живота си от възвишен нравствен идеал и неспирно се труди за неговото творческо осъществяване.

Най-висшето достойнство на човека, което поражда повишено и окрилящо самочувствие, създава увереност в живота и предизвиква почит и уважение у околните, е моралният характер. Възвишените чувства, светлите пориви, добрите дела и добродетелите придават свежест и бодрост на човека, запазват младостта му, разхубавяват и одухотворяват лицето му. Нравствената красота е най-висша и мощна: тя прониква цялото същество на човека и излъчва из него някакво сияние, което привлича и пленява. Добротата, която обзема и владее душата, извършва същинско чудо в човека, който е лишен от телесна красота и външно благообразие. Тя влива възторг в лицето му и ведрина в очите му, придава бликаща духовност на израза и движенията му. Всичко това смекчава суровите и груби черти, дори ги осенява с благо очарование и затрогващо обаяние.

Когато по неумолимия закон на природата телесните сили на човека почнат да отпадат, да се огъват пред пристъпите на старостта, пак няма основание за униние и отчаяние. Тогава човек може да компенсира загубите с духовни придобивки и нравствени постижения. Човешкото тяло отпада и остарява, но човешката душа, която носи в себе си неспирни стремежи, която е обладана от светла вяра и крилата надежда, която блести от доброта и обич, вечно се подмладява със знание и мъдрост и се възвисява с добродетелност и духовност. „У старците има мъдрост, и у дълголетните — разум“ (Иов 12:12). Когато атинският мъдрец Солон бил запитан за тайната на силата и мъдростта си, той отговорил: те се дължат на това, че той всеки ден учел нещо ново. Най-важен е стремежът на човека към истината и правдата. „Онова — казва Лесинг, — което дава цена на човека, не е истината, която той притежава или мисли, че притежава, а искреното усилие, което той е направил да я постигне. Защото не чрез притежаването, а чрез търсенето на истината се разширяват силите му, в което единствено се състои неговото постоянно нарастващо съвършенство. Притежаването прави спокоен, ленив, горделив… Затова ако Бог би държал в дясната Си ръка цялата истина, а в лявата Си ръка — само винаги будния стремеж към истината, макар и с прибавката всякога и вечно да се заблуждавам, и би ми казал: „Избирай!“ — аз смирено бих паднал пред лявата Му ръка и бих казал: „Татко, дай! Чистата истина е само за Тебе.“ Чрез неспирните си духовни стремежи и завоевания, чрез окрилящата си вяра и светла надежда християните подобно на апостол Павел никога не падат духом: „Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява“ (2 Кор. 4:16; срв. Гал. 6:8).

Няма основание човек да се плаши от старостта. Както всяко годишно време, така и всяка човешка възраст има своя ценност, красота и благотворност. Хората се страхуват от старостта, понеже виждат само нейните немощи, а не обръщат внимание на благата и добрините, които тя носи. Пред успокоения, умъдрен и издигнат поглед на напредналата възраст се откриват нови хоризонти, които в най-далечните си очертания се сливат с вечността. „Аз — казва френският поет, философ и историк Едгард Кине — очаквах старостта като някакъв леден връх, тесен и стръмен, обвит в мъгла. Всъщност забелязах около себе си безкраен кръгозор, какъвто никога не беше се разкривал пред очите ми“.

Накрая потребно е още да се отбележи, че не тялото, а душата съставлява сърцевината на човека. Колкото и големи грижи и старания да полагаме за здравето, издръжливостта и дълголетието на тялото си, то все пак един ден ще повехне и ще се предаде на тление. Не е така с душата: тя може да е вечно млада и бодра, защото пред нея са открити неограничени възможности и вечни чертози. Дори когато човешкото тяло се превърне в развалина, човешкият дух може да плува в безбрежната небесна синевина, да завоюва нови победи и да придобива нетленни съкровища, които ни молец поврежда, ни ражда разяжда, ни крадци подкопават и крадат (Мат. 6:20; Лук. 12: 33). Когато накрая залезът на земния живот се очертае на хоризонта, и тогава човешкият дух няма основание да унива, защото — да заключим с думите на Люси Малори — „къщата, в която живее човек, може да бъде разрушена и унищожена; но онова жилище, което си строи духът от чисти мисли и добри дела не се бои дори от вечността и нищо не може да повреди на живеещия в него“.

___________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1973, кн. 9, с. 19-27.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1913-1987) е дългогодишен преподавател в Катедрата по Догматическо и Нравствено богословие в Богословския факултет при СУ, който от 1950 до 1991 година се нарича Духовна академия. След 1991 година отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Изображение: проф. д-р Иван Г. Панчовски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2la