Етикет: езичество

Мирогледът на старозаветния човек – продължение 3*

Публикувано на от Dragan Bachev

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

Етнографски въпроси се разглеждат в така наречената родословна таблица на народите (Битие 10-та глава). Тук се прави преглед на всички известни в древно време народи и се разпределят според родословния им произход. При дирене произхода на отделните народи не е прокаран един-единствен принцип: расовото и езиково родство се преплитат с географското местожителство и политическа принадлежност. Но все пак тук имаме една доста ценна историческо-географска работа, като се вземе предвид, кога е писана. И днес тя е в основата на общата етнография; новите открития в много отношения я потвърждават[28].В родословната таблица се различават, въз основа на етноложки, географски и политически отношения по онова време, главно три народностни групи, според тримата Ноеви синове:

1.Потомството на Яфет – северните арийски и индогермански народи[29],

2.Потомството на Хам – южните народи, към които се изброяват и ханаанците[30] и

3.Потомството на Сим, към които се числят намиращите се по средата народи между север и юг[31].

Но от всички народи най-важно място в историята на човечеството заема, според старозаветния мироглед, израилския народ, към който Бог особено благоволил и го избрал за свой народ като носител и пазител на Неговите закони. Ето с какви думи се обръща Моисей към своя народ: “И тъй, Израилю, какво иска от тебе Господ, Бог твой? …да пазиш заповедите на Господа и наредбите My, които днес ти заповядвам, за да ти бъде добре. Ето, небето и небето на небесата, земята и всичко, що е на нея, е на Господа, твоя Бог; но само твоите отци е приел Господ и ги е обикнал, и е избрал вас, тяхното семе подир тях, от всички народи, както видиш днес” (Второзаконие 10:12-15). Благодарение на това особено положение, в което се намирал Израил спрямо Бог, той достигнал до такава висота в духовно отношение и надминал всички народи; той заемал централно място (Иезекиил 5:5; 38:12): явявал се като възпитател на другите народи (Исаия 2:2-4). “Моят дом, казва Яхве, ще се нарече молитвен дом за всички народи” (Исаия 56:7), …защото от Сион ще излезе законът и от Иерусалим – словото Господне” (Исаия 2:3; Михей 4:2). Тази религиозно-възпитателна мисия на Израил е била колкото величава, толкова трудна: той се намирал наистина, под особеното благоволение и покровителство на Яхве, но в същото време бил подхвърлян и на страшни изпитания. Моисей така успокоява народа си предвид големите изпитания, които му предстоят: “не бойте се; Бог дойде при вас, за да ви изпита и за да бъде страхът от Него пред лицето ви, та да не грешите” (Изход 20:20).

Съзнанието за богоизбраничество на еврейския народ, наистина, му давало жизнена сила да следва той своя исторически път, но понякога то било използвано неправилно. В критични моменти и в дни на изпитания народът, под влияние на недобросъвестни проповедници и фалшиви пророци, се осланял на своето богоизбраничество и бил спокоен за своята съдба. Вместо да съзнае своята греховност и падение, той се приспивал от празната надежда, че Бог, при всичко това, няма да остави своя народ да загине. Всъщност, той често попадал под чуждо иго и така изкупвал своето непослушание и нарушение на Божиите заповеди. Мирогледът на старозаветния човек за историческото развитие се заключава главно в идеята за провиденциализма, тоест че както съдбата на отделния човек, така и на народите се направлява и ръководи от Божието провидение. Тази мисъл е прокарана като червена нишка през цялата Библия. Изхождайки от това убеждение, израилтяните резервирали за себе си по-завидно положение в историята, смятали се за господарски народ. На другите народи те гледали като на неравни с тях и дори се отнасяли към тях с известно презрение: те били “необрязаните”. Синовете на Яков смятали, че ако дадат сестра си Дина за жена на чужденеца Сихем, който бил от необрязаните, това ще бъде голямо безчестие за тях (Битие 34:14). В борбата с филистимци Самсон страшно се боял да не умре от жажда и “да не падне в ръцете на необрязаните” (Съдии 15:18). Пророк Исаия, като говори за бъдещето величие на Иерусалим, светия град, радва се, че “отсега няма вече да влиза в него необрязан и нечист” (Исаия 52:1). Езичниците, необрязаните, дори и в подземния, задгробния живот, ще бъдат отделени на специално място и ще бъдат съдени в злокобната долина Иосафатова (Иоил 3:12). “Египет ще стане пустиня, и Едом ще стане пуста степ, загдето те притесняваха синовете Юдини и проливаха невинна кръв в земята им. А Юда ще живее вечно, и Иерусалим – от рода в род” (Иоил 3:19-20; сравни Исаия 54:17 и нататък; 49:23). А Моисей ето с какви думи завършва благословията си към синовете Израилеви: “Блажен си ти, Израилю! Кой е като тебе, народ пазен от Господа, Който ти е щит закрилник и меч на славата ти? Твоите врагове ти се подмилкват, и ти тъпчеш враговете им (Второзаконие 33:29).

Смисъл на живота

Не по–малко от историческия провиденциализъм е занимавала старозаветния човек и проблема за смисъла и назначението на човешкия живот, неговите ценности и блага и заедно с това въпроса за страданията. Макар че израилтяните, както въобще семитите, са били народ на индуктивното, непосредственото наблюдение и схващане, вследствие на което спекулативната, философската мисъл не е намерила почва за развитие; но при все това Израил има своите мъдреци, които разработвали практическа философия, както това виждаме в книгите: Притчи Соломонови, Еклесиаст, Иов, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус син Сирахов, старозаветната мъдрост има практически характер. Друга една особеност в схващанията за живота у израилтяните е тази, че и тук религиозно-националният елемент доминира. Докато гръцкият философ разглежда проблема за света, за човешкия живот и прочее независимо и свободно от религиозните вярвания на своя народ, старозаветният човек, напротив, поставя култа и закона в основата на цялото свое мислене. Както целият народ, така и отделният човек принадлежи на Яхве, а символът на Неговото пребиваване сред народа е Иерусалимският храм, тук е бил фокусът на националния живот. Така че старозаветната религия е играела важна роля, както в обществено-националния, така и в частния живот при изработване поглед за живота; тя е давала цел и съдържание на живота на отделната личност, и то повечето в тясно национален и расов смисъл. И тук намираме съществено различие между старозаветния и новозаветния човек. Християнството е интернационална, космополитна религия, то не признава племенни и расови различия за своите вярващи и последователи, затова то ни сочи и общочовешки идеал на живота. Така че за националните традиции, за родолюбивото възпитание на културните християнски народи твърде много е способствал Старият Завет. Според религиозното схващане на историята, всяко национално нещастие се е смятало за Божие наказание и всеки политически успех – като особено благоволение на Яхве. От тази гледна точка се е преценявала и съдбата на всеки отделен човек – Бог се явява като един справедлив съдия: Той награждава и облагодетелства добрия, праведния, вярващия и наказва неправедния и грешния. Тази етическа максима, колкото и да била общоизвестна, намирала възражения, например в книгата Иов и понеже на практика тя не всякога се потвърждавала, по-късно ние виждаме тази вяра да се слива с есхатологичните схващания за справедливо възмездие в задгробния живот. Въобще тук имаме религиозно-евдемонично разбиране в практическата дейност на човека.

Въпросът: как е съвместимо страданието на праведника със съществуването на един справедлив Бог?,не е могъл да не занимава мирогледа на старозаветния човек.Тази вечна загадка на човешкия ум си е задал за цел да разреши авторът на книгата Иов: тя по своя висок художествен език, по драматичното развитие на изложението и по дълбочината на мислите се явява като chefd’oeuvre на старозаветната премъдра литература. Тя е написана един вид със собствена кръв. Авторът с титаническа сила се бори срещу старата, общоприета догма, според която, там където има страдание, там има грях – изразена в речите на неговите приятели.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 3*“ →

Мирогледът на старозаветния човек – продължение 2*

Публикувано на от Dragan Bachev

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

След като разгледахме космологичните представи и понятия на старозаветния Израил, тоест схващанията му за вселената, под която той разбирал главно земята и за природните явления, сега пък ще разгледаме неговия възглед за човека, въобще за микрокосмоса. И много естествено: всеки, който си задава въпроса за произхода, същността и назначението на света, ще се спре и над проблема за човека: откъде идва той и къде отива, какво е назначението му, каква е същността на неговата природа, какъв е смисълът на неговия живот и други?

За Библията човекът е също творение Божие, той е създаден след всички други твари, затова се счита за най-съвършено земно същество, за венец на творението. Така също учи и науката въз основа на всички свои изследвания досега. Писателят на Битие рисува сътворението на човека твърде нагледно и достъпно за разбиране. Бог се рисува като художник-ваятел, който направил човека от земна пръст, “вдъхнал в лицето му дихание за живот, и човекът станал жива душа” (Битие 2:7). Своето най-висше творение Бог създал във вид на двойка: “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Битие 1:27). По-нататък във втора глава на Битие се описва по-подробно, как е станало създаването на първата двойка. “И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека…” и така нататък (Битие 2:21-22).

Думите в 27-ми стих: „мъж и жена ги сътвори“, показват, че човечеството е сътворено първоначално в една двойка, в два отделни пола – мъжки и женски. Неоснователен и странен ни се вижда възгледа на някои еврейски тълкуватели и други някои философи и ексегети (Böhme, Oetlinger, Baader, Pabst и други), които базирайки се на това място от Свещеното Писание, твърдят, че първият човек е сътворен от Бога като андрогин (мъж-жена). Блажени Августин, като че ли е предвиждал такова едно заблуждение и при тълкуването на това място предупреждава “да не повярва никой, че в един човек се съчетават двата пола, понеже в текста ясно се казва: сътвори ги, тоест мъж и жена, като отделни индивиди”.

Друга една ексегетична трудност има при разяснение на израза в 26-ти стих: “да сътворим човек по Наш образ (и) по Наше подобие”, или на еврейски – VntVmdK  VnmljB. В какво собствено се състои образът и подобието Божие в човека? Тук са употребени две сходни по значение думи и на еврейски те имат един и същ смисъл. Двете са употребени само за по- голяма сила в израза и за пояснение. В следващия 27-ми стих е употребена само едната дума: vmljB. Някои от древните църковни писатели, като Ириней, Ориген, Тертулиан и други, правят разлика между образ (eikwn) и подобие (omoiwsin); те учат, че “подобието” човек е изгубил с грехопадението и посредством жертвата на Иисус Христос то отново е възстановено[21]. Обикновено се приема от богословите, че библейското богоподобие на човека трябва да се разбира само откъм духовната страна. Това, което отличава човека от другите твари е неговата разумна душа – тя обхваща свободната воля, безсмъртието на душата и религиозното чувство. Бог е дух (Иоан 4:24; 2 Коринтяни 3:17) и няма нито тяло, нито някаква материална същност и затова само в духовно отношение може да става дума за подобие между Бога и човека.

Макар че в мирогледа на старозаветния човек по-голямо значение имало колективното, общото, народът, отколкото индивидът, отделния човек, но все пак древните израилски мислители показвали голям интерес и към въпроса за същността на отделния човек и за значението на неговия живот. Ще трябва да се отбележи, че те имали твърде правилна представа за човешката природа, като двойствено битие: тяло и душа, плът и дух. Първото, тялото, е нещо материално, видимо и се състои от същото вещество, от каквото е цялата околна природа, тоест от земно вещество. Този факт се хвърля в очи на обикновения наблюдател особено при процеса на тлението, изгниването. Затова и в Битие 3:19 се казва за човека: “защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (също и в Еклесиаст 3:20). Това се отнася само за материалната същност, която Бог, при създаването на човека, я направил от “земна пръст” (Битие 2:7).

Но особено важен за човешкия живот е вторият елемент от неговата същност – духът, който на обикновения наблюдател се рисува като дихание, понеже то е първият и най-главен признак, че в едно тяло има живот (Иезекиил 37:5-6; Иеремия 10:14). Затова и при създаването на първия човек се казва, че той станал “жива душа”, когато Бог вдъхнал в лицето му “дихание за живот” (Битие 2:7). Духът е символ на живот; той е божественото в човека, тук само се проявява образа и подобието Божие. Той има за свое земно жилище тялото, което у Иов (4:19) се нарича “жилище от кал” въз основа на Битие 2:7. Напусне ли духът тялото, престава животът и настъпва смъртта (Битие 35:18), тогава се връща пръстта, тоест тялото в земята, каквото си е била, а духът се връща при Бога, Който го е дал (Еклесиаст 12:7).

Еврейската дума дух – xvr и гръцката – pneuma първоначално означавали дихание, духане, вятър и прочее. Затова и първите представи за духа не били съвършено нематериални. Въобще израилтяните мъчно се поддавали на абстрактно мислене. Наред с думата руах=дух, в Свещеното Писание се употребява и равнозначната на нея нефеш=душа (например Исаия 26:9). Първата се споменава обикновено там, където се говори за човека, когато втората – душата се приписва и на животните, понеже и те имат дихание. Главното назначение на душата е да поддържа живота, жизнените сили, когато духът има и по-възвишени духовни функции, които са твърде разнообразни, докато той обитава в тялото. Той мисли и изпитва (Псалом 76:7) и знае, какво е в човека “Господне светило е човешкият дух, който изпитва всички дълбочини на сърцето” (Притчи Соломонови 20:27; сравни 1 Коринтяни 2:11). Духът изпитва мъки, радости и страдания (Битие 41:8; Иов 6:4; Исаия 66:2 и други); духът е, който дири Бога “от ранни зори” (Исаия 26:9), той е, който остава верен или неверен Богу (Псалом 77:8). Духът и душата не си ги представяли като две същности, отделни една от друга, а като една същност от различни степени на съвършенство и духовност. В своето различно употребление те отразяват вътрешния човешки живот ту откъм една, ту откъм друга страна.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 2*“ →

Мирогледът на старозаветния човек – продължение 1*

Публикувано на от Dragan Bachev

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

Освен небе в тесен смисъл като небесна твърд, върху която се помещават горните води и разните хранилища и където е жилището на светлината и тъмата (Иов 33:19), старозаветният човек е имал и друга по-широка представа за небето като седалище на престола на Всевишния, царство на ангелите и на духовния мир и така нататък[11]. Това е невидимото небе, твърде отдалечено и необятно за човешкия поглед. Тогава, когато обикновеното, видимото небе не е много далеч от земята и птиците хвърчат по небесния свод, затова често се среща изразът “птици небесни”. Невидимото небе се представя на няколко етажа, затова често се говори за небе и небето на небесата (Второзаконие 10:4-3; Царе 8:27; Псалoм 148:4 и други). По-късното юдейство различава седем небеса, лежащи един вид едно върху друго, снабдени с двери[12]. Според обясненията на Талмуда, във второто небе се намират грамадните водни маси, а под тях са поставени небесните светила; в четвъртото небе се помещава небесния Иерусалим; в шестото са хранилищата за сняг, град, бури и чак в седмото се намира рая и престола Божи[13]. Апостол Павел, например, в 2 Коринтяни 12:2-4 разправя, че знае един човек, който бил грабнат и отнесен до трето небе, в рая. Ясно е, както от старозаветни, така и от новозаветни места в текста, че тук се касае за съвършено различно по същество и назначение небе, отколкото е видимото. Тук “по-горе от всички небеса” (Ефесяни 4:10) се намира небесния палат или чертог Божи, където е и Неговия престол (Псалом 17:7, Псалом 10:4; Аморей 9:6), висок и издигнат (Исаия 6:1). Около Господа стоят най-близо Серафимите (Исаия 6:2), след това Ангелите и други небесни Сили, които са Негови вестители и изпълнители на волята My, те очакват заповедите My (Иов 1:6 и нататък; 3 Царства 22:21; Матей 18:10; Откровение 12:10–12). Мисълта, че Бог живее в небесата е твърде стара[14] (Битие 11:7). По-после тази представа се взима само в преносен смисъл и става господстваща идеята за Божието универсално присъствие. Соломон в молитвата при освещаване на храма казва: “Наистина, нима Бог ще живее на земята (в новопостроения храм)? Небето и небето на небесата[15] не Те побират, толкова по-малко тоя храм” (3 Царства 8:27), А пророк Иеремия ето как рисува вездесъщия Бог: “Може ли се скри човек на тайно място, дето Аз не бих го видял? казва Господ. Не изпълвам ли Аз небе и земя…”? (Иеремия 23:24). Според Исаия, небето е Негов престол, а земята – подножие на нозете My (Исаия 66:1).

Макар че небето е безкрайно по своята големина и ширина (Псалом 35:6; Псалом 102:11; Псалом 107:5 и други), и при всичкото свое величие все пак то е нищожно в сравнение с Божието величие, понеже то е сътворено от Бога, Той го владее и един ден ще го превърне в нищо, както всяка твар (Иов 11:8, Иов 38:33; Исаия 40:12; Иезекиил 32:7; Агей 2:6; Псалом 101:27; Матей 5:1; 2-ро послание на Петър 3:10 и други).

От този кратък преглед на старозаветните представи за небето ние виждаме, че край наивните и простонародни схващания, които твърде майсторски се използват от библейските писатели за чудно поетични и красиви картини, имаме и доста трезви и дълбокомислени разбирания, каквито съществуват и днес. Тогава астрономия в сегашен смисъл на думата не е имало. Израилтяните са притежавали много слаби познания за небесните явления и това, което са знаели, те главно са го почерпили от асирийци и вавилонци. И при все това небето по своето величие и красота е правило също такова възвишено впечатление, каквото на един съвременен астроном. Известни са често цитираните думи на великия философ и основател на най–дълбокомислената теория за произхода на Вселената – думите на Кант че “звездното небе над нас” край “съвестта в нас” непринудено ни карат да се обръщаме с молитва към Бога. И наистина, не обръща ли и сега, както в древно време, вярващият поглед към небето, за да дири във висините мислено, сърдечно лицето на Всевишния. Небето си остава винаги една чаровна загадка, един вечен копнеж подир въжделеното, незнайното. Небето на незнайния, невидимия свят е небе на вярата, а видимото небе над нас си остава за всякога негов най–красив и необходим символ. Сам Исус Христос по време на молитва обръщал поглед към небето (Марк 6:41, Марк 7:34; Иоан 11:41, Иоан 17:1).

Небесните светила

Принадлежащи към небето и съставна част от него са и разните светила: слънцето, месецът и звездите, затова често те се наричат небесни светила, небесно войнство и други. В Библията се срещат следи от митологични схващания за тях, но имаме и твърде правдоподобни, трезви и дори, бихме казали, научни представи за тези светила.

Съприкосновението на израилтяните с големите източни народи – египтяни, вавилонци, асирийци, у които сабеизмът (боготворенето на звездите) е играл важна роля в религиозните им вярвания, не могло да не окаже известно влияние и върху народното поверие в израилтяните. Според египетските, асирийските и вавилонски схващания, небесните светила са божества, които живеят на небето. Най-големите от тях са богът на слънцето, на месеца и на вечерницата. С бога на слънцето, у вавилонците Шамаш, у египтяните Ра и Амон, се свързва представата за порядък, за справедливост и законност. Богът на луната, у вавилонците Син, у египтяните Тот, се считал за Бог на оплодяващия живот. Вечерницата (Венера) пък символизирала богинята на любовта, на майчинството; у вавилонците тя е известна под името Ищар или Астарта. Известните страни: Ур в Халдея, Харан, Синай, където богопочитането на луната било широко разпространено, са свързани с разни събития от историята на израилския народ. Първоначалното отечество на Авраам и на неговите хора е Ур. Те, преди да дойдат в Ханаанската земя, останали дълго време в Харан, където идолопоклонничеството било силно разпространено. Жените на Яков, Лиз и Рахил, когато се изселили от Месопотамия с цялото си домочадие, взели със себе си домашните идоли (Битие 31:34). Югозападната част на Синайския масив още по време на фараоните от 12-та династия, тоест около 2000 години преди Христос, е била богата мина за добиване на мед и тюркис, особено необходими при постройката на египетските пирамиди. Тук се създали големи колонии от миньори, за техните религиозни нужди бил построен храма на богиня Хатор и на бога Сайду. Израилтяните, както през време на пребиваването си в Египет, така и през дните на странстване из Синайския полуостров, безспорно са се запознали със сабеистичните вярвания на египтяните.

В Библията на някои места срещаме слънцето, месеца и звездите да се схващат като личности. На небесата Бог е “поставил жилище за слънцето, и то излиза като жених из брачния си чертог, радва се като исполин да измине пътя си; от края на небесата е изходът му, и шествието му до другия им край…” (Псалом 18:5-7). И месечината си има свое шествие и тя, както слънцето, се спира на мястото си пред блясъка на Божиите стрели и пред блясъка на святкащите му копия (Авакум 3:11). В Библията не се срещат места, от които да се вижда, какво положение е определял старозаветният човек на луната във вселената въобще: За нея се говори дотолкова, доколкото тя има значение за земния живот на човека. От слънцето и месечината зависят растежа и оплодяването, както растително, тъй и животинско (сравни Второзаконие 33:14). “От месечината зависи да раждат животните”[16]). Изгряващата зорница се рисува крилата (Псалом 138:9), а в Иов 3:9 тя се описва с ресници: “…и да не види (нощта) ресниците на зората” (също Иов 41:10), а според Исаия, тя има син: “Как падна ти от небето, деннице, син на зората!…” (Исаия 14:12). Въобще за звездите на много места се говори като за одухотворени и персонифицирани обекти. Иов разправя, че полагане основите на земята станало “при общо ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост (35:3-7). В твърде древната песен на Девора, където се описва битката при водите Мегидонски, звездите се представят като армия, на която Бог заповядва, както князете на своята войска. “От небето се биеха, биеха се звездите от своите пътища със Сисара” (Съдии 5:20). И броя на това небесно войнство може да изчисли само Бог; Той всичките тях ги нарича по име; от Неговия повик нищо не се скрива, не липсва (Исаия 40:26; Псалом 146:4). Има места в Свещеното Писание, където са изброени имената на някои съзвездия, така например в Иов 33:31-32 се казва: “Можеш ли върза възел на Хима (тоест hmyK=плеяди, според други Сириус или Скорпион[17] и да развържеш връзките на Кесил (тоест lycK=Орион)? Можеш ли да извеждаш съзвездията на времето им и да водиш Ас (тоест wi и wyi=Мечка) с децата ѝ? (сравни Иов 9:9; Амос 5:8)[18].

Не е ясно, дали тук имаме работа с научно определение и значение на тези имена, или пък с народни поверия и неконтролируеми сказания, още повече като се вземат предвид понятията възел, връзване и прочее, които имат магьоснически характер.

От много места на Свещеното Писание може да се заключи, че в старозаветните представи за звездния свят има една раздвоеност, двойственост: от една страна трезви и правдоподобни, а от друга – митологични и фантастични схващания, украсени с поетични и фигуративни изрази, които нямат никакъв догматичен и богооткровен характер.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 1*“ →

Мирогледът на старозаветния човек*

Публикувано на от Dragan Bachev

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

Доказана истина е, че от мирогледа на един човек твърде много зависи неговата практическа дейност. Затова днес толкова много се говори и пише за мироглед – създаване на здрав мироглед, борба за съвременен мироглед и така нататък[1]. По-рано на този въпрос като че ли не се е давало голямо значение, затова и библейската наука е така бедна откъм монографични, специални съчинения върху старозаветния мироглед[2].

Историкът, за да си обясни много от проявите на един народ из областта на науката, изкуството, религията и прочее, трябва да е запознат добре с мирогледа на този народ. Също така, за да разберем всички религиозни и културни прояви на древноеврейския народ – носител и изразител на старозаветната Църква – трябва да сме запознати с неговите представи и схващания за света изобщо.

Най-крупният дар, най-крупното творение, което е дал този народ на човечеството, това е неговата свещена литература – Свещеното Писание на Стария Завет. Тук е проявен и кристализиран духовният гений на този народ. От Израил не са произлезли личности като Софокъл и Еврипид, като Фидий и Праксител, и личности на дълбоки философски мъдрости. Но затова пък този народ ни е дал Моисей, – безспорно един религиозен гений, певецът на псалми Давид, който по дълбочина и сила на религиозното изживяване и днес може да ни служи за пример и подражание. Исаия, Иеремия и други пророци, за които вярата в Яхве стои над всичко. Така че старозаветният човек може да се нарече човек на религията, на религиозния мироглед, изразен в Свещеното Писание. Последното откъм своята човешка страна се явява като резултат на този религиозен мироглед. Следователно, за да разберем свещените книги на древноеврейския народ, трябва да знаем, как гледа той на света в неговата целокупност, а именно: как е произлязъл светът, коя е причината на разните природни явления, откъде иде човекът, какъв е смисълът на човешкия живот, какъв е неговият край и други?

На всички тези въпроси този народ гледал, както ще видим, през призмата на религиозната идея, която е прониквала целия му живот.

Проблемът за мирогледа на древния Израил има не само историческо значение, той представлява известен интерес за нас християните и сега. Известно е, че основата на Новия Завет се крие в Стария Завет, и следователно старозаветният мироглед до известна степен е преминал и в християнството. Той дълго време е бил единствен и изключителен. Едва в по-ново време, след като се засили естествознанието и разните опитни науки направиха грамадни успехи, библейският мироглед доби известни поправки и приспособления с оглед към новите научни открития. Но за широката маса, която е слабо запозната с науката и вярва в Библията, старозаветният мироглед в много от своите по-важни пунктове си остава и сега господстващ. И до днес вярващите още черпят оттук знания и дирят отговор на въпросите за произхода на света, за първоначалната история на човечеството, за смисъла на живота и други. И понеже Старият Завет дава един завършен, лесно достъпен и задоволителен отговор за обикновеното мислене, затова и той така дълбоко е заседнал в душите на християнския свят. Може би не всички намират тук еднакво удовлетворителен отговор, но в Библията са засегнати почти всички въпроси, които интересуват и прости, и учени, а именно: откъде е и какъв е края „на този чуден свят, в който живеем? Откъде води началото си човешкото битие и каква е неговата цел? Каква е връзката между физическия и духовен свят, между нравственото достойнство и земното благополучие, между волевите действия и човешката съдба? Що е смъртта? Каква е съдбата на човешката душа и прочее? След това, кой стои над всичко? Кой е първопричината и източникът на всичко? С други думи: що е Бог, какви са Неговите проявления и атрибути и прочее?

Наистина, старозаветният мироглед представлява голям интерес за нас християните. Бихме могли да кажем, че до голяма степен той е поставен в основата на християнското богословие. Може би от някои старозаветни схващания и представи за света, и за живота въобще да сме се еманципирали под влияние на древните християнски учители и църковни писатели, под влияние на древната и нова философия, под влияние на науката, но по много основни въпроси християнството е запазило мирогледа на старозаветния човек. И от това гледище на нас ни се налага едно основно запознаване с този въпрос.

Ще трябва да се обърне внимание на още едно обстоятелство. Днес Библията е подхвърлена на доста усилена критика от страна на някои мислители с рационалистическо направление, главно поради нейния ненаучен мироглед. Те изкарват, че Библията и науката си противоречали по въпроса за произхода на света и човешкия род, при обяснението на някои природни явления и прочее. По такъв начин отрицателната критика се старае да подрони авторитета на Библията като Слово Божие. Така щото и откъм тази страна ни се налага да имаме ясна представа за старозаветния мироглед. И ако тук се срещат известни наивни, простонародни схващания за света и за известни природни явления, ще трябва да видим, на какво се дължат те, какъв е техния произход и смисъл, и доколко те имат стойност на догматични и богооткровени истини.

Нашето изложение ще има повече разяснително-ексегетичен и исторически характер, отколкото апологетичен. Задачата ни ще се заключава главно в това, да изложим обективно и вярно въз основа на Библията, какви са били разбиранията и представите на старозаветния човек за света и живота. А да се отговори на въпроса: доколко те са състоятелни и научни, доколко те отговарят на разбиранията на съвременния човек е работа не толкова на ексегетиката, колкото на апологетиката.

При посочване на задачата и поставяне рамки на нашата работа, ще трябва да отбележим, че от мирогледа на по-късното юдейство ще се интересуваме по-малко. Тук безспорно са оказали известно влияние персийската религия и гръцката философия, както това се вижда, например от някои есхатологични очаквания и представи за задгробния свят и от някои натуралистични и дуалистични схващания. Наистина, основните старозаветни идеи са запазени, но личи и влиянието на по-новото гръцко времe[3]. Също и между древните старозаветни писатели срещаме известни, макар и несъществени, развития в схващанията за света и живота. И това не трябва да ни учудва, защото Старият Завет представлява един сборник, една малка библиотека от книги, които имат за свои автори писатели, често пъти раздалечени един от друг по време с цели столетия и намиращи се под най-разнообразни влияния. И все пак по същество на своите разбирания те не са се различавали много, защото са имали един общ идеал за живота и са се ръководили от една обща религиозна идея.

При изследване на старозаветния мироглед често пъти се прави грешка, като известни догматични и философски системи на новото време се приписват на Стария Завет. Ние споменахме no-горе, че израилтяните никога не са имали склонност към строго философско мислене, техният народен гений се проявявал главно в областта на религията. Наистина, по-късно под влияние на гръцката нарадва, практическа философия се развива и у израилтяните литература на премъдростите (Hochma literatur), от която имаме запазени книгите: Притчи Соломонови, Еклесиаст, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус син Сирахов и Иов. Докато за първите две книги може да съществува отчасти спор, дали те принадлежат на Соломон, както учат някои древни църковни писатели, или пък на някои по-късни писатели, но за книгата Премъдрост Соломонова не съществува вече никакво съмнение, че тя няма за свой автор Соломон. Още блажени Августин е дошъл до убеждението, че тази книга е наречена Премъдрост Соломонова, на името на богоугодния израилски цар, само по навик[4]. Блажени Иероним пък говори за тази книга даже като за liber pseudepigraphus, qui Sapientia Salomonis inscribitu[5]. Така, че тук имаме произведения от по-късно време, където личат известни идеи с песимистично и епикурейско направление и опит да се примирят те с представата за един личен, всемогъщ Бог, пред Когото трябва да имаме благоговеен страх. Тук нямаме една философска система, почиваща на метафизически построения, а практическа философия, практическа житейска мъдрост, каквато срещаме у Сенека, Марк Аврелий и други. Само че библейските, философстващи писатели стоят и тук на религиозна почва и имат за изходно начало догмата: Яхве е нашият Бог, Той е единствен и единен. Този строго монотеистичен принцип е в основата на целия старозаветен мироглед, тази догма остава неизменна през цялото старозаветно време, а след това тя бива възприета и от християнството. Само така можем да си обясним, защо мирогледът на израилтяните е лишен от всякаква митологичност и фантастични представи за света, и природните явления. Напротив, той е бил твърде прозаичен и трезв. Тогава, когато съседните и близки народи, като асирийци, вавилонци, финикийци и други, са имали богата митология, одухотворявали са разни бездушни твари, изобразявали своите много божества по всевъзможни начини и така нататък; израилтянинът пък се противопоставял на всякакво видимо, образно представяне на Бога, Това е било строга заповед. “Не си прави кумири и никакви изображения на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята… “(Изход 20:4). Така че, полетите на фантазията, така необходими за създаване на митология, на художество, ваятелство и други изкуства, били задушени още в началото. Благоприятни условия имало само за развитие на поезията и то главно на лириката и на музиката, като средства за възвеличаване и прославяне на Бога.

Каква голяма разлика между мирогледа на древна езическа Гърция и древния Израил! Там имаме едно леко и весело схващане за живота, който трябва да се подслажда, да се разхубавява и разкрасява с всички средства на изкуството. Тук имаме една твърде строга и трезва представа за живота, рисувана с всичката сложност и трудност на човешкия житейски път. За древна Елада божествата са обект на изкуство и поезия, те допълват разнообразието и веселите тонове в живота. Елините строят множество храмове на своите богове и влагат тук цялото свое изкуство, създават красив и поетичен култ, защото за него всичко е изкуство: с него и за него живее той, – религиозното е вторична проява. За израилтянина пък Бог е като един строг баща към своите чада. Той иска строго да се изпълняват Неговите заповеди, иска чист живот и правда; понякога е така неумолим, както самата действителност, както самия живот. Той не се нуждае от величествени храмове. Първоначално се открива на своя народ в скромната скиния – шатра, а по-после в единствения Соломонов храм, който не може да се сравни по изкуство и величие с храма на Юпитер в Атина, с храма на Аполон в Делфи и други. Не в сътворени храмове живее Яхве, а в душата на своя народ. Той е източник и причина за всичко, чрез Него всичко живее и диша. Този универсализъм на Бога е прокаран в целия старозаветен мироглед. Като знаем това, ще ни станат ясни много от особеностите в разбирането на света и живота у древните израилтяни.

След тази обща характеристика на старозаветния мироглед, твърде необходима за правилното му разбиране, сега ще преминем към разглеждане на отделните въпроси, съдържащи се в посочената тема. Ще започнем с най-отдалечените и общи въпроси, с представата за света, за небето и земята, след това ще преминем на въпроса за микрокосмоса – за човека, за началото и същността на неговото битие, за смисъла на човешкия живот, и накрая за есхатологичните представи, за състоянието на човека след смъртта.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек*“ →

Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865 година) – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Снегаров

При това положение трудно е да се приеме, че в Кутмичевица (бивша византийска провинция), където действал св. Климент Охридски (886-893), и в Дебричко-Величката епископия в негово време, е имало езичници, които той трябвало да покръсти[25]. В пространното му житие, приписвано на охридския архиепископ Теофилакт, се говори, че народът във Величката епископия бил непросветен и невежествен, а не че бил езически. Само такъв смисъл може да имат думите:

„(Климент) намерил, че народът на тази енория (=епархия) е съвсем незапознат с божественото слово и с “Писанията и не е обучен в нищо от онова, което краси църквата и урежда народа в духа на благочинието и благонравието”. Ако се разбира, че населението в тази епархия било езическо, как можело да се открие епископия без християнско общество? В краткото житие на св. Климент Охридски, съчинение на охридския архиепископ Димитри Хоматиан, се представя като причина Климент да бъде поставен за епископ в Охрид (siс) – майка на илирийските градове, обстоятелството, че не бил просветен чрез кръщение целият български народ и си оставал в животинско варварство[26]. Но това известие, както и други известия в същото житие за по-стари събития, едва ли може да се смята, че отразява историческата действителност. То е мнение, което авторът на житието си съставил по презумпция, че Климент продължил мисионерската дейност на своя учител Методий, който според житиеписеца просветил с православието българския народ[27] и бил поставен от папа Адриан за архиепископ на Моравия, и България[28], като поставил Климент за епископ на целия Илирик[29]. В своя стремеж да представи Климент като апостол, Димитри Хоматиан твърди, че Климент дори покръстил княз Борис и след него неговия син Михаил (погрешно вместо Симеон), който пръв се провъзгласил за цар[30]. При това казаното известие по-правилно е да се разбира не в смисъл, че целият български народ не е бил покръстен и населението в Климентовата област било още езическо, а в смисъл, че не бил просветен по християнски целият български народ, след като се покръстил, и че изобщо продължавал да живее варварски, както населението в Кутмичевица. Ако е било иначе, в пространното житие на св. Климент Охридски (най-достоверен за сега извор за живота и дейността му) би било казано, че Климент също и кръщавал непокръстените още в Кутмичевица, и Климент не би бил изобразяван в същото житие само като проповедник и учител на деца и младежи в славянска писменост, като педагог и подготвител на образован славянски клир, разпределен по „енории”. Житиеписецът (Теофилакт) казва изрично, че в Охрид имало катедрална (архиепископска) църква преди да построи там Климент две църкви, между тях манастирът с храм Св. Пантелеймон. Към 879 година, сиреч седем години преди да се яви Климент в Кутмичевица, в Охрид е имало епархийски архиерей Гавриил (присъствал в цариградския събор, свикан в тази година за повторното провъзгласяване на Фотий за цариградски патриарх). Как е било възможно населението в Деволска област да бъде езическо чак към 886 година, когато Борис е организирал там административни центрове (в Девол и Главеница)[31], на управителите на които без друго е възложил и християнизаторски задачи, и същите градове по негова разпоредба станали бази на културно-просветната християнска дейност на Климент? Откритият при село Балши, Бератско, мраморен стълб с надпис от 6374 година (865-866 година) за покръстването на Борис със своя народ[32], е свидетелство, че християнството вече било въдворено в този край и че главният му град Главеница бил християнски център. Както съобщава охридският архиепископ Димитри Хоматиан (1216 към 1234) в негово време се виждал този надпис в град Главеница[33]. Дали обаче този край станал християнски чак след покръстването на Борис, в това можем да се съмняваме, щом тази област била присъединена към България едва при Борис (852-889) или най-рано при баща му Пресиан към 847 година. Дотогава тя е била византийска провинция, каквато била при Борис останалата част от днешна средна Албания, заедно с Дирахион (Драч) – византийска крепост[34]. Ще рече, християнството било насаждано сред славяните в Кутмичевица още през време на византийското владичество, тъй както е станало и в Македония, Тракия, Сердикската област.

Не знаем до каква степен християнството е било внедрено сред славяните в онези византийски области, които влезли в българската държава при Крум, Пресиан и Борис. Няма списък на тамошни епархии или епархийски архиереи от VIII-ми век и първата половина на IX-ти век[35]. При все това там имало християнски маси, които не може да се смятат „капка в морето”[36] в сравнение с езическото население в българската държава преди 865 година. Папа Николай І ясно говори (по уверение на крал Людовик Немски), че в България имало доста християни преди да се покръсти Борис (et jam multi ex ipsis christiani facti sint – превод: и че вече мнозина от тях, (сиреч българите) са станали християни[37]. Това именно християнско население могло да влияе на прабългарите-езичници, които съжителствали с него, да приемат неговия език, обичаи, лични имена, изобщо да го предразполага към християнството. Такива християнофили имало в княжеския двор (Енравота, Борис, вероятно Звиница и Пресиан) и сред болярите, а навярно и сред народа. Понеже повечето от християните били славяни, то близкото общуване на прабългари и славяни[38] благоприятствало и за проникване на християнството сред езичниците прабългари.

Увеличението на християнското население внасяло в българската държава болезнена двойственост. Езичеството господствало в северната част, а християнството – в южните области. С това тя представяла територия, разделена верски надве неравни части – дуализъм, който съответствал до известна степен на етнографското разделение на България: туранобългарска и славянска[39]. Множеството християни – български поданици внасяли и идеологическо разделение в държавата. Поставял се въпрос за постигане морално-политическо единство. Това могло да се осъществи или като се наложи езичеството на християните или обратно – да се наложи християнството над езичеството. Тази вътрешна криза се почувствала още в началото на IX-ти век поради това, че християнското население в България се увеличило с масовото преселване на население от византийска Тракия. Княз Омуртаг тръгнал по първия път, но не постигнал нищо, а само разпалил още повече християнската пропаганда, жертва на която станали придворният служител Кинамон и Енравот. Борис, разколебан в бащината си езическа вяра и разположен към християнството подобно на римския император Константин Велики, поел втория път – да даде надмощие на християнството и да превърне България в християнска държава, идейно близка на Византия. За осъществяването на тази цел той подготвил най-нанред близките си държавни сътрудници боляри, роднини (брат му Докс, Петър, и други съмишленици). Без друго той се опирал и на християнските славянски маси. Той се покръстил на бойния театър, а болярите му в Цариград, след като сключил с Византия договор за ”дълбок мир” (според Симеон Логотет: e=ktote – сиреч след покръстването на Борис и болярите му – genome,nhz eirh,nhzdaqei,az)[40]. Византийски хронисти представят, че Борис се покръстил в дълбока нощ, тайно от народа, който щом узнал, въстанал срещу него[41] (според Скилица-Кедрин, първенците на народа – oi de Tou/ eqnouz a=rcontez)[42]. Но фактът, че Борис бързо потушил въстанието на недоволните боляри, както и безуспешният опит на неговия син Владимир да възстанови езичеството, показват, че той разполагал с много повече сили, отколкото противниците на християнството, сиреч на негова страна била по-голямата част от болярите и народа[43] и че бунтът не бил всенародно въстание, а се развил главно около столицата Плиска[44]. Те приели доброволно християнството, а на другата, противодействащата част Борис наложил насила новата вяра. Такива две противоположни групи различава българският анонимен писател, който при цар Иван Александър превел Манасиевата хроника[45]. Едва ли може да става спор, че под покръстване на българите византийските и западните летописци разбирали именно покръстването на прабългарите, ръководния народ в българската държава, който живеел по-компактно в днешна Добруджа и североизточна България. Прабългарите се пославянчвали, но не са били още напълно пославянчени и затова още били отличавани от славяните-поданици на българската държава. „Чудото на св. Георги с българина Георги” имало предвид прабългарите. Също и папа Николай I дава черти от бита на прабългарите (femoralia – един вид беневреци, конска опашка – знаме на прабългарите, военна дисциплина). Заповедта на княз Борис за покръстване на народа се отнасяла преди всичко до прабългарите и после до всички други етнични групи, които били още езичници (вероятно славяните в Дакия и в бившите аварски владения). Неговата борба обаче била насочена най-силно срещу езическата вяра на прабългарите, защото тя, определяйки характера на държавата, спъвала нейното по-нататъшно развитие като феодална монархия и политическа сила с международно значение. Затова и българските книжовници разбирали акта на Борис като кръщение на прабългарите. Тудор Доксов, братов син на Борис, дори датува това събитие по прабългарското летоброение: Борис покръстил българите в годината етх бехти (в петия месец на лунната година куче)[46] .

Дали чак тогава заедно с прабългарите било покръстено и „огромното множество славяни” в българската държава[47], няма исторически известия Изобщо не е известно, че в 865 година и славянското население в българската държава било изцяло или в по-голямата си част езическо. Не е такова свидетелство поетичният израз на презвитер Константин в азбучната му молитва: „Летитъ ныне и словенско племе къ кръщенйо”. Ако това стихотворение било написано в България след 886 година и преди 894 година, ще излезе, че славяните в българската държава се покръстили десетки години след прабългарите (865 година), чак в началото на Симеоновото управление. Азбучната молитва е твърде сходна със стихотворението Проглас към евангелието по дух и 12-сричен размер. Затова има основание да се мисли, че и двете творби били написани от презвитер Константин, а не от Константин-Кирил Философ[48].

В Прогласа обаче Константин се обръща, като към християни, към всички славяни с позив да тачат славянската книга като дар от Бога. Поради това под израза „Летить нине и словенско племя кь кръщению“ трябва да се разбира в смисъл – лети сега и славянското племе към просвещението, добивано от християнството чрез кръщението, което всички славяни вече изповядвали (това значи изразът „обратишъсъ вьси”). В древната християнска църква схващали кръщението като духовно просветление. Затова новопокръстените ги наричали просветени (fwtismenoi, illuminatl). Но трябва да се обърне внимание, че стихът от азбучната молитва се превежда откъснато и неправилно. В един препис той гласи: „Летитъ ныне и словенско племе; къ кръщению обратишъсъ вьси. Людие твои нарещисъ ходъще[49]”. Според  този текст славянското племе се стреми изобщо към Бога, всички (славяни) вече са се обърнали към кръщението, тоест са станали християни, искайки да се нарекат люде Божии. В този строеж тези стихове означават, че славяните, вече християни, са се устремили да осъществят Христовото учение, да се усъвършенстват нравствено.

Има сведения, ако и косвени, че още преди появата на Кирил и Методий и преди покръстването на княз Борис християнството било внедрено в области със славянско население. В своята апология на славянската писменост Черноризец Храбър съобщава ясно: славяните, когато били езичници, нямали писменост, а си служили с черти и резки; но след като се покръстили се принуждавали да пишат на своя славянски език (славенский реч) с латински и гръцки букви. Така правели много години, докато най-после в 6363 година (=855 година) Кирил им състави славянска азбука от 38 знака[50]. Не може да има съмнение, че той имал предвид славяните във византийската империя и в българската държава (между тях била разпространена гръцката писменост) и славяните в Мораво-Панония, Далмация и Хърватско, които, като подведомствени на Римската църква, били принудени да си служат с латински богослужебни книги. В краен случай, ако може да се допусне, че славяни езичници е имало в северните области на българската държава (от въпросите на българите до папа Николай I се вижда, че в 866 година след потушаването на бунта в България още имало жители, които отказвали да приемат християнството[51]), това не може да се твърди за славянското население в областите на юг от Стара планина, които българите отнели от Византия в началото на IX-ти век и към средата на същия век. Наистина Йоан Екзарх в своя Шестоднев говори общо за езичници и неверен народ (наред сред еретици манихеи-павликяни). Ако и да не посочва местонахождението на „поганите”, може да се мисли, че славянски селища в планински места и далечни краища на българската държава още поддържали езическите обичаи, или пък Йоан Екзарх имал предвид полунезависимите славяни в Пелопонес, които се противели да приемат християнството[52], или пък изобщо независимите езически славянски племена в Дакия, Полша, Русия и неславянски народи (маджари).

Прочетете още „Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865 година) – продължение и край*“ →

Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865 година)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Снегаров

В старобългарския разказ „Чудо на св. Георги с българина” се представя, че княз Борис, след като се покръстил, е наложил християнството на своя народ, който бил фанатично предан на езическата религия. Упорит и непокорен, прабългарският народ противодействал на християнизаторската дейност на Борис, но той го победил, отвърнал го от „тъмните и богомерзки жертви” и разрушил капищата му[1]. Разказът по всяка вероятност има предвид победата, която Борис спечелил, като потушил антихристиянското въстание на болярите в 866 година. Няма съмнение, че преди този акт българската държава била официално езическа не само, защото нейният владетел и неговите помощници били езичници, а и защото имало многобройно езическо население. Но известието в казания разказ е твърде обобщително. То не може да се разбира в абсолютен смисъл, че целият прабългарски народ бил езически до покръстванeто на княз Борис. Сказателят могъл да се изрази обобщено и ако само голяма част от прабългарите били езичници. И наистина, княз Борис не би се решил и не би могъл да извърши такъв коренен преврат идеологически и социален, какъвто било приемането на християнството, ако той нямал здрава почва, на която да стои и да действа твърдо и решително. Историята ни дава и други примери за налагане на християнството в една държава от нейния владетел, но не внезапно, без подготовка, а след постепенно проникване на християнството сред поданиците му и след опити на държавната власт да спре това движение, дори чрез явни гонения. По този път християнството е надделяло не само в Римската империя (чрез Миланския едикт на Константин Велики от 313 година), но и в съседните така наречени варварски държави, в които преминавало християнството по един или друг път от римските области. Така, в Армения християнството започнало да се разпространява още преди IV-ти век, поради което се създало и предание, че там проповядвял апостол Юда Тадей или Юда Яковов[2]. Изглежда, че към края на III-ти век новата религия придобила в Армения доста привърженици, та арменският цар Тиридат III повдигал гонения срещу християните, докато, под влияние на арменския мисионер Григорий Просветител, в 302 година приел християнството и по негово искане Григорий бил поставен за митрополит на Армения от кесарийския митрополит Леонтий. Същото явление виждаме и в съседната Иверия (сега Грузия). Очевидно Арменската църква е действала да разпространи християнството сред грузинците. Създало се сказание, че в Иверия проповядвала Нона или Нуния, която дошла от Армения, убедила иверската царица да се покръсти, тъй като я излекувала от тежка болест. След това и нейният съпруг цар Мириан се покръстил. Под негово въздействие и народът приел християнството. По негова молба до Константин Велики антиохийският митрополит Евстатий поставил епископ в Иверия. В арабската държава на хомеритите (днес Йемен), благодарение на оживените политически и търговски връзки с Римската империя, прониквало и християнството. Според старо църковно предание, в западна Индия (сиреч южна Арабия) проповядвал още апостол Вартоломей, като занесъл там евангелието на Матей в оригинал (на арамейски език). Около 190 година в същата страна проповядвал Пантен, първият известен учител в александрийското християнско училище. При така подготвена почва, изпратеният от император Констанций в 350 година мисионер епископ Теофил имал голям успех: хомеритската държава станала християнска (нейният владетел и народ приели християнството). В Етиопия (Абисиния) двама образовани братя християни Фрументи и Едеси, пленени от етиопците придобили голямо влияние в царския двор и разпространявали християнството в страната. Това подбудило александрийския епископ Атанаси да постави Фрументий за епископ в Етиопия (328 година). Тогавашният млад крал Аизана приел радушно Фрументий и Етиопия станала християнска държава. У готите християнството било разпространявано от християните пленници, които те вземали в походите си в северната част на Мала Азия. Мисионерска дейност развивала Готската епископия в Крим (известен е готският епископ Теофил, който присътствал на Първия вселенски събор). Но при все това християнството се утвърдило сред вестготите след дълго противодействие на техни вождове. Поради гонения срещу християните в готската държава (тогава в Дакия), в 350 година готският епископ Улфила, заедно с голям брой християни-готи, напуснал страната и се поселил в Тракия. Готският цар Фритигерн около 372 година повдигнал гонение, в което загинали почитаните от църквата мъченици Никита и Сава. В Галия била създадена добра почва за нейното християнизиране още през II-III век с епархийските църкви в Лугдунум (Лион), Виена, Арелат и други градове. През VI-ти век епархийски център бил и град Реймс в северна Галия. Тези християнски огнища са послужили после за похристиянчва- нето на германските племена, които образували там държави: бургунди (в 417 година били вече християни) и франки (в 496 година станали християни с покръстването на техния крал Хлодвиг). Англосаксите, след като се заселили в Британия (към средата на V-ти век), ако и да били върли езичници, постепенно се поддавали на влиянието на старото християнско население – брити и особено на съседната християнска франкска държава, та в края на VI-ти век англосакският (контски) крал Етелберт се оженил за дъщерята на франкския крал Берта и дал свобода да проповядват в неговата земя на изпратените от папа Григорий Велики мисионери начело с абат Августин (596 година). Тези римски проповедници имали успех сред народа. Самият крал Етелберт приел християнството. Изглежда, той не си послужил с насилия, за да приеме християнството целият народ, а оставил римските мисионери и новообразуваната Англосакска църква да действат чрез просвета и други мирни средства за разширение на християнството сред англосаксите. На това се дължи, че християнството било напълно утвърдено в Англия чак към края на VII-ми век, като дало и мъченици срещу съпротивата на езическото население. Християнизирането на немците било подготвено от редица мисионери – франкски, бритски, шкотски (шотландски), ирландски, дори англосакски, особено от англосакския монах Винфрид, наречен Бонифаций и смятан заради неговата ревностна мисионерска дейност за апостол на Германия (716-755 година). Създадената от Бонифаций немска архиепископия с 10-13 епископии продължила неговото мисионерско дело, и франкският император Карл Велики, обединявайки немските земи, утвърдил в тях християнството, като си послужил и с насилие срещу саксите (между Рейн и Елба), срещу които водил войни непрекъснато от 772-804 година, понеже те се противели да признаят неговата власт и да приемат християнството. В Дания също така постепенно се разпространявало християнството – най-напред от франкския мисионер, Ансгар, наречен апостол на Севера, и от неговите ученици, докато след дълги борби от страна на езичниците датският крал Канут или Кнут (1014-1035 година) окончателно утвърдил християнството в своята страна. По неговия пример същото постигнали в Швеция крал Инге в края на XI-ти век и в Норвегия крал Олаф Харалдсон Дебели (1014-1030 година). Западни мисионери (римски и немски епископи) са подготвили християнизирането на славяните в Далмация, Хърватско, Каринтия, Паноння, Моравия, докато Карл Велики им наложил своята върховна власт и заедно с това осигурил утвърждението на християнството в тези земи[3]. В Сърбия християнството прониквало от съседните крайморски християнски градове (Салона, Сплит, Рагуза, Антивар и други), но не се знае какъв успех е имало. Покръстването на сръбския княз Мутимир (към 870 година) бил политически акт, който той извършил в съгласие с областните жупани, страхувайки се от разорителната военна експедиция на Никита Ориф срещу славяните в Далмация. Станал васал на Византия и приел нейното духовенство. Трябва да се приеме, че малобройното сръбско племе, слушайки за терора на византийския адмирал в Далмация, се подчинило на заповедта на княз Мутимир. В Чехия дълго време се борели християнството и езичеството. В 845 година се покръстили в Регенсбург четиринадесет чешки боляри със своята свита, обаче князът и народът си оставали езичници. Княз Боривой, под въздействието на славянския апостол Методий, се покръстил. Също жена му Людмила и неговите синове Спитигнев и Вратислав, както и Вратиславовият син Вячеслав станали ревностни християни, обаче християнството не е било наложено на народа, а било оставено свободно да се разпространява. В борбата с езичниците-чехи загинали Людмила (927 година) и Вячеслав. Взела връх езическата партия, която повдигнала гонение срещу християнството, докато германският император Отон I в 950 година принудил чешкия княз Болеслав Грозни езичник да признае неговата върховна власт, да приеме християнството и да го обяви за държавна религия. В Полша християнството си пробивало път още през IX-ти век. Славянският апостол Методий, като моравски архиепископ, се стараел да обърне към християнството полския княз (вероятно в Краковската област), който гонел християните[4]. Християните се увеличили с моравците, които избягали в Полша, след като моравската държава била унищожена от маджарите (907 година). Християнска деятелка станала жената на полския княз Мечислав (963-992 година) Дубрава, дъщеря на чешкия княз Болеслав I. Под нейно влияние Мечислав приел християнството и го обявил за държавна религия. В Киевска Русия християнството е имало доста привърженици преди да се покръсти княз Владимир (987 година). Както съобщава старата руска летопис „Повесть временых лет”, в Киев е имало съборна църква св. Илия. Самата съпруга на княз Игор – Олга станала християнка (955 година). Бързият напредък на християнството в Киев бил една от причините, за да се покръсти княз Владимир и да наложи своята нова вяра на народа[5]. Поради това и се смята, че всъщност той не е въвел християнството в своята държава, а само официално го признал за държавна религия.

По този общ път е вървяло и християнизирането на България. То е било закономерно явление, сирeч историческо събитие, което е минавало необходимите фази като процес на развитие. Това гледище не може да не поддържа като теоретическо положение всеки историк, който приема генетичното схващане за историческия живот, неговото закономерно развитие. Ние имаме съвсем малко известия за проникване на християнството в България, но те подкрепят този възглед. Не можем да се съмняваме, че княз Борис не е бил сам или само с при- дворните си боляри, когато по външни и вътрешни причини решил да се покръсти и да превърне България в християнска държава, подобна по мироглед и култура на двете тогавашни империи – Византия и Германия. Християнството неминуемо щяло да надделее в България и без тласък отгоре, чрез постепенно завладяване на езическите маси, но княз Борис ускорил този процес, пълната християнизация на своята държава, защото ако тя закъснеела щяло да има вредни последици – външни и вътрешни – за държавата. Изостанала в културно отношение, българската държава щяла да бъде унищожена от Византия много по-рано, отколкото след като станала християнска. Вътрешното религиозно и етнично разделение щяло да се усили и могло да отслаби значително държавата.

Прочетете още „Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865 година)*“ →

Древните християнски апологети и гръцката философия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Илия Цоневски

Увод

Обща характеристика на епохата и литературно-богословското творчество на древните християнски апологети

1.След възнесението на Спасителя Иисус Христос светите апостоли, а по-късно и техните приемници, трябвало да се отдадат на ревностна и неуморна дейност, за да изпълнят мисията си на земята – да проповядват и разпространяват Христовото учение между юдеи и езичници, като ги правят чрез благодатните свещенодействия живи членове на Църквата – тялото Христово и ги водят по пътя на спасението[1]. Защото Сам възкръсналият Спасител беше дал на Своите ученици преди възнесението Си като прощален завет заповед да отидат по цял свят и да проповядват Евангелието на всички твари (Марк 16:15), да отидат да научат всички народи, като ги кръщават в името на Отца и Сина и Светия Дух и като ги учат да пазят всичко, що им е заповядал (Матей 28:19-20). Светите апостоли изпълнили достойно заповедта на Спасителя. Облечени на Петдесетница с божествена сила и власт, проникнати oт пламенна и самоотвержена любов към Христа и Неговото дело, изпълнени с изумителна готовност да се отрекат oт себе си и всецяло да се посветят в служба на възвишеното и божествено дело за просвещение, издигане и завеждане при Христа и Неговата Църква, живеещите в мрак и смъртна сянка, предишните неуки и боязливи галилейски рибари излезли на смела обществена проповед на Евангелието Христово. С необикновен успех те привеждали людете oт тъмнината на заблудите към Пътя, Истината и Живота (Иоан 14:6), откривали на духовно слепите възвестените oт Христа вечни и неизменни божествени истини.

Делото на светите апостоли било продължено с голямо усърдие и oт техните приемници. Плодовете на тази самоотвержена мисионерска дейност били изумителни: след едно столетие Христовото учение проникнало и в най-отдалечените области на Римската империя и печелело последователи във всички обществени слоеве[2], та по-късно (около 197 година) западният църковен писател и бележит апологет на християнството Тертулиан е могъл да се обърне към езичниците със знаменателните думи: „Ние съществуваме, тъй да се рече, oт вчера, а вече сме напълнили всичко ваше: вашите градове и острови, селата, пазарите, крепостите, градските квартали, декуриите, двореца, сената, форума; оставили сме ви само вашите храмове[3].“

2.И юдеи, и езичници обаче не могли да гледат спокойно на бързото и широко разпространяване на християнството. „Юдеите се въоръжават против християните като към чужденци, а елините ги преследват; враговете им обаче не могат да посочат основания защо ги ненавиждат[4]“ – четем в посланието на Диогнет – анонимен писмен църковен паметник вероятно oт края на ІІ-ри или началото на ІІІ-ти век[5]. Тези думи ни рисуват ясно картината на отношението на външния свят – юдеи и езичници – към християнството и условията, при които е трябвало да работят през тази епоха последователите на Христа за разпространяването и затвърдяването на Неговото божествено учение. Срещу Църквата Христова застанали, oт една страна, юдейството, а oт друга – езичеството като фанатични, жестоки и неумолими нейни врагове.

3.Враждата на юдеите против християните води началото си още oт първите дни на Църквата Христова. Още проповедта на Иисус Христос за царство духовно, небесно, вечно, царство не oт този свят (Иоан 18:36; срв. Лука 17:20-21), което се осъществява в света не със сила или с външна принуда, срещнала упорита съпротива сред юдейския народ, който си представял обещания Месия под образа на земен цар[6]. Тази съпротива срещу евангелската проповед продължила с не по-малка сила и в апостолско, и след апостолско време. И по-късно, през ІІ-ри век, враждебното отношение на юдеите към християните не отслабнало. Юдеите не могли да се помирят с мисълта, че Моисеевият обредов закон няма вечна и задължителна за всички значимост. В бързо разпространяващото се християнство юдейството виждало свой смъртен враг. Оттук е понятно защо юдеите са водили борба против християните с всички възможни средства. Според свидетелството на св. Иустин Философ в синагогите били произнасяни нарочни проклятия срещу християните: той упреква юдеите, че в синагогите те проклинат тези, които вярват, че разпнатият oт тях (юдеите) е Христос и се домогват да докажат, че Той е разпнат като враг Божи[7]. Но юдеите не спирали тук. Те били готови да подхвърлят християните и на кървави преследвания[8]. Тази тяхна жестокост особено се проявила през време на юдейското въстание под предводителството на Бар-Кохба в 132 година. Пак св. Иустин свидетелства: „Юдеите ни смятат за врагове и противници и подобно на вас (езичниците) ни убиват и мъчат, когато само могат; в това сами можете да се уверите. Та и в последната юдейска война Бар-Кохба, предводителят на юдейското въстание, заповядал само християните да бъдат предавани на ужасни мъчения, ако не се отрекат oт Иисус Христос и не Го похулят[9].“

Като нямали право и възможност в римската империя направо и открито да подлагат християните на преследвания и мъчения, юдеите с голямо усърдие прибягвали към доноси пред езическата държавна власт или пък настройвали враждебно народните маси спрямо християните. Много oт подозренията и клеветите по отношение към християните имали юдейски произход и ревностно били разпространявани oт юдеите. „Другите народи – отправя обвинение срещу юдеите св. Иустин – са виновни не толкова, колкото вие, в тази несправедливост, която се оказва по отношение към нас и към Христа; защото вие сте виновници за тяхното лошо предубеждение против Праведника и против нас, Неговите следовници. Когато вие сте го разпнали, Него, единия непорочен и праведен Човек, чрез Чиито рани се изцеряват всички, които дохождат чрез Него при Отца, и когато вие сте узнали, че Той е възкръснал oт мъртвите и се е възнесъл на небето, както е предвъзвестено в пророчествата, то вие не само не сте се разкаяли в своите злодеяния, но още сте изпратили избрани люде oт Иерусалим да разгласят по цялата земя, че уж се е появила безбожната християнска ерес и да разпространяват клевети против нас, които всички непознаващи ни обикновено повтарят. По такъв начин вие сте причина не само за вашата собствена несправедливост, но и на всички други люде[10].“ По-късно подобно обвинение против юдеите отправя и Ориген, като смята, че oт тях изхождат слуховете за престъпни и безнравствени деяния на християните, които слухове Целз използвал в борбата си срещу християнството[11].

4.Християнството било посрещнато враждебно още отначало и oт широките народни езически маси. Тази враждебност се проявявала навсякъде и при всички възможни случаи. Ярък израз тя намирала особено в цирковете и арените, където християните, при яростните викове на тълпата, често пъти били безжалостно наказвани и предавани на смърт. Понякога дори и самото римско правителство осъждало и наказвало християните само поради обвиненията oт страна на народа[12]. На какво се дължала тази ненавист и омраза към християните?

Езичниците били сляпо привързани към своя политеизъм и винаги са били готови да го защитават и с най-груби средства. А в християнството, с неговото ясно изразено учение за единството Божие, те виждали смъртна заплаха за своята вяра. През ІІ-ри век самото правителство взело под своя закрила възраждането и укрепването на езичеството. Свидетелство за това е строежът на много нови езически храмове и увеличаването броя на жреците и религиозните обреди и празненства. Направен бил опит да се осмисли митологията, като се примири с религиозното чувство чрез отъждествяването на древните богове с духовните същества – демоните, които били смятани за пратеници на върховния Бог. Вярата в демоните, в тяхното присъствие навсякъде и влияние върху света и човека е била една oт най-характерните особености на елинския мироглед през тази епоха. И затова езичниците не могли да се примирят с отрицателното отношение на християните към това, което в религиозния и обществения живот е било радост и гордост за широките народни маси. А който е ставал християнин, той вече не е почитал отечествените богове и не е участвал в устройваните в тяхна чест игри и празненства. За езичниците било съвършено непонятно духовното богопочитане на християните. Никой езичник не е могъл да си представи богопочитане без храмове, жреци и жертви. И ако у християните не виждали това, за тях те били безбожници. Затова тези „безбожници“ трябвало да изпитват гнева на боговете и да бъдат жестоко преследвани. Освен това езичниците не могли да се примирят с мисълта за възможността да се създават нови религии. Достойнството и истинността на всяка религия за тях се обуславяли oт нейната древност. Затова християнството, като съвършено нова религия, според този езически възглед е не само непозволена, но и лъжлива религия и трябва да бъде отречена и преследвана.     

Религиозно-църковният и общественият живот на християните предизвикал още по-голяма враждебност към тях oт страна на езичниците. Езичниците не познавали живота на християните, той им се виждал твърде странен. Това давало възможност да се създават и разпространяват за тях най-различни невероятни и дори чудовищни слухове. Братската любов и единомислието и единството между християните били обяснявани като изява на тайно престъпно общество. Започнали да гледат на тях като на люде, които се боят oт светлината. Неучастието на християните в обществените празненства също предизвиквало сред езичниците подозрения, ненавист и омраза. Християните били обвинявани, че проявяват неоправдано пристрастие към грешниците, като ги приемат в своите общества. Тайнствените религиозни и богослужебни събрания на християните, вечерите на любовта и приобщаването с тялото и кръвта Христови са давали повод на езическата народна фантазия да си представя, че те се отдават на най-страшни и чудовищни престъпления: устройване на тиестически угощения, тоест детеубийства и човекоядство, и едиповски кръвосмешения[13], нечуван разврат, магьосничество и други престъпления. Колко много са били разпространени тези обвинения и клевети спрямо християните подробно говори западният християнски апологет Минуций Феликс в своята апология „Октавий“, като ги влага в устата на езичника Цецилий:“Не трябва ли дълбоко да съ-жаляваме, че дръзко въстават против боговете люде oт жалката, забранена и презряна секта, които събират в своето нечестиво общество последователи oт народната утайка, oт лековерни жени, които се заблуждават поради лекомислието на своя пол, люде, които в нощните събрания, със своите тържествени пости и безчовечни ястия, се събират не за свещени обреди, но за гнусни дела. Това са люде, които се скриват, бягат oт светлината… Тези люде се узнават един друг по особени тайни знаци и питаят един към друг любов, без дори да се познават помежду си… Те се наричат безразборно помежду си братя и сестри, за да направят обикновеното блудство чрез свещеното име кръвосмешение… В събранията си убиват малки деца, жадно пият кръвта им и употребяват телата им за храна… А техните вечери са известни… В деня на слънцето (тоест в неделя, бел. моя) те се събират за обща вечеря с всички деца, сестри, майки, без разлика на пол и възраст. Когато пиршеството е в разгара си и виното възпламени в тях огъня на сладострастието, те загасват светлината и се отдават на разврат. По такъв начин, ако не в действителност, то в съвестта всички те стават кръвосмесници[14].“

Прочетете още „Древните християнски апологети и гръцката философия*“ →