Александър Милев

Новият Завет е слово Божие. Неговите книги са написани на старогръцки език. От филологическо и историческо гледище те са паметници на тоя език и представляват документ от първостепенна важност за старогръцкия език през първия век след Христа. Добрият познавач на класическия гръцки език, обаче, изпитва разочарование, когато чете някоя книга от Новия Завет[1]. Наистина, тука има много неща сходни с езика на класиците, но има и много форми, които правят впечатление на погрешни. И дори има грубо нарушаване на граматически правила. Но това е езикът на Свещеното Писание и затова не може да бъде изоставен така без внимание. Изследванията върху него са много. Правилно е, обаче, да го разглеждаме само като етап от развитието на старогръцкия език. Изолираното разглеждане е било винаги погрешно и незадоволително. Старогръцкият език е от семейството на индоевропейскитe езици. В най-старата епоха той ни е известен в отделни диалекти. Колкото отиваме по-далече по време, толкова тия диалекти са по-диференцирани и по-обособени. Отдeлнитe диалекти са се развивали в сближителна посока[2]. Старите граматици говорят за четири диалекти: атически, йонийски, еолийски и дорийски. Всъщност това са литературните наречия (диалекти). Новитe езиковеди и филолози различават обикновено осем диалекти и диалектни групи: 1. дорийска група, 2. елински диалект, 3. ахейски диалект, 4. северозападна група, 5. североизточна група, 6. аркадско-кипърска група, 7. памфилски диалект и 8. йонийско-атическа група[3]. Тези наречия и групи се различават помежду си в звуково отношение, особено откъм гласните. Имало е влияние от едно наречие на друго. По такъв начин става постепенно уеднаквяване на някои отделните диалекти се намаляват. На местото на отделните наречия се явява един общ език, „на който говорят във всички страни, където прониква гръцко влияние“[4].

Началото на уеднаквяването на наречията не може точно да се определи. Но има събития из живота на гръцките племена, които могат да ни насочат към началото, когато е започнал този процес. Той е започнал още през гръко-персийските войни (края на VI-ти и началото на V-ми век преди Христа). Гърците победиха. След битката при Микале в 479 година гръцките племена образуват съюз. Начело на този съюз застанала Атина. От този момент започва и възходът на Атина. Тя става център на търговия, наука и изкуства. Съюзните племена имат много общи интереси с Атина. Гърци от различни племена идват в града, за да уреждат общи въпроси. Става едно често смесване на гърци от отделни племена, които говорили различни наречия. Така естествено се туря началото на уеднаквяване на отделните наречия. Атинският диалект взима думи и езикови особености от другите диалекти. Духовното превъзходство на Атина в съюза дало предимство и на атическия диалект. Съгласно устава на съюза, съюзните племена трябвало да пращат войници в атинската войска. Атина била седалище на върховното съюзно съдилище. Тук идвали спорещите страни от отделни племена, за да получат правосъдие. От друга страна Атина пращала свои гарнизони и колонисти по градовете на съюзниците. Всичко това е спомагало твърде много за господството на атическия диалект.

Към края на V-ти век избухнала голямата Пелопонеска война (431-404 година преди Христа). Тя е била между Атина и Спарта. На двете държави са помагали и останалите гръцки държавици. Всички почти племена са били разделени на две групи. Често една област е минавала по няколко пъти във владение на едната страна и е била връщана обратно. Ставало е прегрупиране на съюзни сили. В завладените области си били настанявани войници, които са говорили различен диалект от този на местното население. Пленниците, бежанците, дезертьорите, политическите емигранти са имали също значение за смесването на отделните говори. Тази война се водила в Гърция, Сицилия и Тракия. Станало пълно размесване на гърци от различни племена. Така се трасира пътя за един общ гръцки език.

Към края на пети век преди Христа се въвежда наемничеството във войската. Наемните войници (mistoth) са били от различни племена и народности. Те, обаче, трябвало да усвоят един общ език, за да се разбират. Това е бил атическият диалект. Но когато заговорили на него гърци от различни племена и варвари, той не можал да остане такъв, какъвто е бил в Атина. Атическият диалект не е звучал еднакво, когато е говорен от варвари и елини, нито еднакво е говорен от елините, които принадлежат на различни племена.

Наемната войска е ходила в различни места, войниците влизали в допир с местното население, между което често са прекарвали дни и месеци. Това е условие, което ускорило процеса за уеднаквяване на отделните наречия и създаване на един общ език. Най-ярък пример за наемна войска имаме в „Анабазис“ от Ксенофонт – Кир Млади (401 година преди Христа) събира многобройна войска, за да се бие против брат си Артаксеркс. В нея има елини от всички племена и варвари: военоначалникът е спартанец, подначалниците са тесалиец и аркадец, офицери има атиняни и така нататък. Същото е с подначалниците и войниците. Сам Ксенофонт е образован атинянин, но не е останал чужд на това влияние и употребява вече дорийски думи: xhnagov“, locagov“, oujragov“, варварски ajrbwvn и други[5] .

В Атина е имало метеки[6] , търговци, роби и варвари. Техният роден език не е бил еднакъв с атическия диалект. Но са били принудени да го изучават, за да могат да се разбират с местните жители. Те са говорили атическия диалект като чужденци. Употребявали си неправилно думи и форми, като запазвали и прибавяли свои родни думи и езикови обрати[7].

Като съдим от писмените паметници, ние виждаме, че по същото време атическият диалект се е наложил и като писмен език. Най-ясно доказва това фактът, че софистите Протагор, Продик, Горгий и Хипий са говорили и писали на атически диалект без да са атиняни. Дори в дорийската колония Сиракуза е представена Есхиловата трагедия „Перси“, написана на атически диалект, и била разбрана. Атинянинът Еврипид, прочутият трагик, живял при двора на македонския цар Архелай и представял свои трагедии. От това следва, че атическият диалект е бил разбиран в Македония и Сицилия. Това дава право на мнозина езиковеди да заключат: „Към края на пети век атическият диалект става общогръцки литературен език и постепенно почти изгонва другите диалекти от прозаическата литература“[8]).

По това време на историческата сцена се явява Македония, като най-силна държава. Филип II и неговият син Александър Велики покориха гръцките държавици, но те искали да образуват световна империя. Дори гръцки държавници не са били чужди на тази идея и не си одобрявали политиката на Демостен[9]. Македонските царе възприели атическия гръцки диалект за официален език, макар македонският език да е бил коренно различен от гръцкия[10]. Чрез македонското владичество, гръцката култура и гръцкият език се разпространяват по целия тогава културен свят от река Нил до Ганг. Това е елинистическата епоха. По цялата тази голяма империя се говори един гръцки език, наречен елинистически гръцки език, общ гръцки език – koinh[11]. На този език са говорили египтяни, евреи, сирийци, перси и гърци.

Старите граматици смятат, че koinh е пъстра смесица от всички диалекти. Това мнение подържат и някои видни филолози, като Адолф Дайсман и Паул Кречмер. Но те считат, че атическият диалект е представен с най-много особености. Друга група филолози като Майер, Сергей Соболевски, Хаджидакис, Крумбахер, Тумб и други считат, че основата на koinh е атическият разговорен диалект, към който има прибавени елементи от другите наречия. Повече от йонийския диалект и по-малко от другите наречия. Професор Веселин Бешевлиев подържа същото мнение в своята встъпителна лекция[12].

Езикът е дейност (enеrgeia). Той се развива и усъвършенства. Елинистическият език започва от III-ти век преди Христа и продължава до към V-ти век след Христа. Обхваща епоха по-голяма от осем столетия. Ней-характерното у него е, че той се отличава от класическия гръцки език не само в морфологично, синтактично и лексикално отношение, но и във фонетично. Най-характерно от фонетичните промени е заглъхването на spirltus asper, който вече не се произнася.

Дифтонгите не се произнасят така, че да се чуват отделно звуковете, от които са съставени, но като един звук. Така например ei и oi се произнасят ‘и’ вм. ей и ой; ai – ‘е’ вм. ай; h – ‘и’ вм. ‘е’ и така нататък. По такъв начин произношението на известни думи е коренно различно от това през класическата епоха[13]. Загубва се вече и разликата между дълги и кратки гласни. Настават големи промени и в граматиката. Dualis (двойствено число) и optativus (желателно наклонение) изчезват. Aoristus II получава окончанията на aoristus I, а глаголите на mi се спрягат също както глаголите на w. Настават промени и в синтаксиса. Езикът добива правилен вид, изключенията изчезват. При всички тези промени първостепенна роля играе аналогия[14].

Елинистическият гръцки език се е говорил в една обширна империя и от многобройни народи. Отделните народи сa произнасяли различно общия език, но все пак те са говорили така, че са могли да се разбират египтяни и сирийци, перси, гърци, юдеи и прочее[15]. Но всеки народ имал и свой език. Варварските езици си имали влияние върху koinh[16]. Това влияние е било лексикално, граматично и особено фонетично. Опростяването на koinh се дължи именно на многото чужденци, които са го говорили. Впрочем, въпросът за влиянието на варварските езици върху koinh е е окончателно и основно разгледан.

Най-забележимо е влиянието на латински език. От 146 година преди Христа цяла Елада е римска провинция. Римски чиновници и войски са дошли масово в новата ager publicus. А и още от по-рано културните връзки между Атина и Рим са били големи. Имало доста удобни условия за влияние. Дори още от рано е съществувало двуезичие. Сам anостол Павел е римски гражданин. Едни области на империята говорят латински, а други гръцки. Затова има цели латински изрази, преведени на гръцки, има думи и така нататък.

Въпреки тези влияния и различното произношение у отделните народи, koinh е бил единен и не може да става дума за отделни наречия у него. Имало е различни изговори на един и същ език.

От казаното дотук става ясно, че koinh е общогръцки език, на който са говорили всички. Или както намираме характеристика за него в един от старите граматици: diavlekto“, hpante“ crwmeqa – наречие, с което си служим всички.

***

През времето, когато koinh е бил разпространен като писмен[17] и говорим език по целия културен свят, е станало превеждането на Стария Завет от еврейски на гръцки (270 година преди Христа[18]) и са били написани на гръцки всичките книги на Новия Завет (първи век след Христа). Още от рано е повдиган въпросът за езика на седемдесетте и на Новия Завет. Мненията са различни и тяхното подробно разглеждане може да стане предмет на отделна студия. Но още сега трябва да подчертаем, че езикът на 70-те е преводен, докато книгите на Новия Завет са писани направо на гръцки. А това не е без значение. Преводът неволно се влияе от родния език на преводача и от езика на оригинала.

Дълго време езикът на Библията е разглеждан изолирано. Той е бил сравняван или с езика на класическите гръцки писатели или със строежа на еврейски език. Сравняват ли се неща, които не може да бъдат сравнявани[19]? Много естествено е при такава постановка на въпроса да се яви идеята за особен гръцки език, на който са написани книгите на Новия Завет и са преведени и писани книгите на Стария Завет. Защото разликата между класическия гръцки език и езика на Библията е огромна [20]. Оттук и различните названия, които са давали учените филолози и богослови на библейския език. Едни го наричат еврейско-гръцки, други александрийско-гръцки, трети палестинско-гръцки. За някои това е езикът на Духа Свети[21].

Прочетете още „Новозаветният гръцки език*“ →

Дилян Николчев

В своя статия през 2011 година, отпечатана и в списание Християнство и култура[1], изразих песимистичното си очакване по отношение на уставното изискване църковният събор да бъде свикан през 2012 година, тоест, че за пореден път Уставът на Българската православна църква-Българска патриаршия[2] ще бъде брутално нарушен от Светия Синод на поместната ни църква. В същия текст отправих тревожни предупреждения и по други сериозни църковно-канонич­ни проблеми, имащи отношение към настоящото църковноправно устройство. Да припомня: въпросите, свързани с разсекретяването на ДС-досиетата на висшия клир; продължаващата обвързаност на някои наши архиереи с бизнес кръгове и политически интереси, обвързаност, изразявана по вулгарен начин, включително и с вълна от архонтски отличия на личности със съмнителна репутация и минало; очертаващата се още тогава тенденция да се повторят нечестни практики при избора на нов патриарх (при все още живия патриарх Максим) и други.

В следващите редове някои от тези неразрешени проблеми ще бъдат обговорени отново. Към тях ще прибавя и зададен публично вече от мен въпрос: защо управлението на поместната ни църква отказва да изпълни Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия-ЗДРДОПБГДСРСБНА

За отказа на Светия Синод да свика Църковен събор

В Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия съществуват два текста, които императивно повеля­ват Църковният събор да се свиква редовно на всеки четири години. Първият е заложен в чл. 18 и в него се казва: „Църковният събор се свиква на редовна сесия в първата година на всеки четиригодишен период, а извънредно – когато Светият Синод намери това за необходимо“. Вторият текст (чл. 29) като че ли нарочно, за да припомня на родните ни архиереи, че съществуват канонични разпоредби, които трябва да се спазват, повтаря това задължително условие: „Църковният събор се свиква редовно веднъж на четири години, а извънредно – при необходимост”. От правна гледна точка тези законодателни изисквания не оставят никакво поле за различна интерпретация, не позволяват никакъв измислен дебат по отношение на това дали е възможно срокът за свик­ване на Събора да не бъде спазен от Светия Синод. Каноничната разпоредба е ясна и задължаваща, което означава, че през 2012 година трябваше да се свика поредният Църковен събор – седмият по броенето (започващо от Първия Църковно-народен събор, 1871 година).

С оглед на разпоредбите на Устава, имащи отношение към свикването на Църко­вен събор, сериозен въпрос повдига и една друга хипотеза – тази за провеждане­то на извънредни сесии по време на вече свикан редовен събор. Чл. 39 от стария устав (този от 1950 година) допускаше волята и упражняването на правото за свик­ване да не е само във властническите правомощия на Светия Синод, но също така такова правомощие да притежава и самият Църковно-народен събор – в лицето на самите участници: „Църковно-народният събор се свиква на редовна сесия в първата година на всеки четиригодишен период, а извънредно – когато Светия Синод намери за нужно или когато мотивирано се поиска от половината чле­нове на събора[3]”. Защо Църковно-народния събор (променен в Църковен събор) в Рилския манастир през 2008 година отмени тази възможност той да се свиква и от самия събор с приемането на текст, предоставящ изключителните права единствено на Българския патри­арх (чл. 30. (1): „Църковният събор се свиква, открива, ръководи и закрива от Българския патриарх или определен от него с писмена заповед председателст­ващ“), можем единствено да се досещаме. Остава обаче усещането за игнори­ране на съборното начало в поместната ни църква, и то в каноничен институт, който в най-голяма степен би трябвало да символизира съборността.

Към тези бележки за задължителното и редовно свикване на Църковен събор на всеки четири години е необходимо да се прибавят и още няколко. Първата се отнася до конкретен текст (чл. 27, т. 3) от раздел III (Правомощия и заседания на Църковния събор) на глава втора (Църковен събор), в който изрично се казва, че Църковният събор „изслушва отчетен доклад на Светия Синод за цялост­ната дейност на Българската православна църква-Българска патриаршия през изтеклия четиригодишен период и се произнася по доклада”. Тоест не за пет, шест, седем, осем и повече години, а за „четиригодишен период”. Втората бе­лежка се отнася до разграничаването на императивното изискване за свикване на събор от пожелателното. Тази правна възможност присъства наистина, но тя се отнася за приетия през 2008 година в Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия нов за поместната ни църква каноничен институт – Архиерейския събор[4]. Така Уставът повелява в чл. 36, ал. 2, че „Архиерейският събор се свиква от Българския патриарх, когато Светият Синод намери това за необходимо”. И не на последно място – как ус­тавът от 1950 година, създаден в най-голяма степен в условията на комунистическа диктовка (разбирай – кървава комунистическа диктатура), определя този чети­ригодишен период като „законоустановено време[5]”, а сегашните архиереи отго­варят на журналистическия въпрос – кога Синодът ще свика VII-мия Църковен събор с отговори от рода на: „не сме готови чисто организационно” (Западно и Средноевропей­ски митрополит Антоний) и „просто сега не сме взели решение за подготовка […], просто не е започнала подготовката“ (Ловчански митрополит Гавриил)[6].

Прочетете още „Отново песимистично за управлението на поместната ни църква*“ →

Архимандрит Серафим Алексиев

Бог възвести истината на хората, за да ги просвети и спаси чрез нея. Сам Иисус Христос проповядва­ше на хората истината, която бе чул от Бога (Иоан 8:40-46), за да ги освободи от техните многобройни заблуди, които дяволът бе насеял в техните души. Идва обаче безогледната „доброжелателна”, „хуманна” и сантиментална толерантност и възвестява „вели­кото постижение” на напредничавия човешки ум: всички убеждения са свети!… И модерните хора, увлечени от „красотата” и „човечността” на тези възгледи, престават да гледат на Православието като на единствена истинска и спасяваща вяра. Те се обявяват против „тесногръдието” на конфесионалността. Единението с всички сектанти и еретици в  името на една неправилно разбирана любов е в състояние да ги накара да пожертват много от своите православни убеждения, за да бъдат угодни на инославните. Такива забравят, че „приятелството със света е вражда против Бога” (Иаков 4:4). Бог е „Бог ревнивец” (Изход 34:41). Той не търпи Него­вата света истина да се смесва с лъжата и заблудата.

В Стария Завет чрез Своите избраници, про­роците, Той жестоко укоряваше любимия Си народ заради отстъпленията му от истинската вяра и сбли­жаването му с езическите народи (Иезекиил 23:2-21). Ако Богу беше най-мила любовта, разбирана така, че за нея да могат да се жертват истината и вярата, би ли укорявал Той Своя народ, който, не рядко от желание да живее в мир със съседните народи, подражаваше на нечестивите им езически обичаи? (Съдии 1:28-35; 2:1-13).

Но пред Бога няма по-голямо благо от чистота­та на вярата, от която се раждат и всички останали духовни блага – и чистотата на нравите, и разните добродетели, и истинската любов, и пълната святост. Затова Бог така ревниво пазеше чрез Своите верни слу­жители – съдиите и пророците чистотата на истинско­то богопочитание, затова така тежко заплашване всяко отклонение от него (Навин 23:12-16; Левит 26:14-39) и затова, най-сетне, тъй безмилостно на пръв поглед наказваше Своя народ след всяко падение в идолопоклонство (Съдии З:5-8;12-14; 4:1-3; 6:1; 2 Па­ралипоменон 24:18; 34:25 и прочее).

Колко голям грях пред Бога е отстъплението от истинската вяра и какви велики беди то докарва не само на отделни личности, но и на цели народи, се вижда особено ясно от примера на цар Соломон. На­дарен от Бога с необикновена мъдрост, той не е бил обаче тъй благочестив и верен Богу, както е бил неговият баща св. пророк Давид. За да угоди на многото си жени – езичнички, цар Соломон забравя заповедта на Бога да не се служи у Израиля на чужди богове и издига „капище на Хамоса, моавска гнусо­тия… и на Молоха, амонитска гнусотия” (3 Царства 11:7) и сам започва да служи на Астарта, сидонско божество, и на Милхома, амонитска гнусотия” (ibid стр. 5). Днес, слепите привърженици на безогледната веротърпимост биха извикали от възторг : „Как­ва напредничавост у мъдрия цар Соломон! Какво широко разбиране! Каква толерантност!” Но светата Библия не съди така. Тя просто, но ясно и твърдо казва: „И Соломон вършеше това, що бе неугодно пред очите на Господа“ (3 Царства 11:6). „И Господ се разгневи на Соломона” (стих 9). От това време започват най-великите бедствия за еврейския народ: царството му се разделя на две, езическите народи добиват надмощие над него, няколко пъти той би­ва откарван в плен, градовете му се разоряват, храмът му бива съборен, земята му опустошена, а населението избивано, ограбвано, поробвано, из­мъчвано и облагано с тежки данъци. Тъй от момента, когато в Израиля „напредничавите и културни” схващания за веротърпимост и пълна религиозна свободия бяха осъществени, Израил стремглаво взе да отива назад. Защото Бог поругван не бива. Защото с Неговия свят закон и с Неговата вечна истина никой не може безнаказано да се гаври и ко­щунства.

Това са съзнавали ясно не само старозаветните про­роци и праведници. Това са възвестявали и подчерта­вали с всичка сила и новозаветните Божии служители: на първо място светите апостоли, а след тях и всички свети отци и вселенски събори. Верни на завета на Хрис­та: „Пазете се да ви не прелъсти някой” (Матей 24:4), светите апостоли са пазели чистотата на вярата като зеница­та на окото си, а и християните са предпазвали от отровата на лъжеученията. Ето няколко такива апос­толски увещания: „О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с коя­то, като се занимават, някои се отклониха от вярата” (1 Тимотей 6:20-21). „Не се увличайте от разни чужди учения” (Евреи 13:9). Св. апостол Павел съветва „да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата”(Ефесяни 4:14). „Пазете се от псетата, пазете се от злите работници” (тоест лъжеучителите; (Филипяни 3:2). „Гледайте, братя, да ви не увлече някой с философия и с празна измама спо­ред човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Колосяни 2:8). А св. апостол Петър го­вори: „Пазете се, да не би, увлечени от заблуждение­то на беззаконниците, да отпаднете от твърдостта си” (2 Петра 3:17).

Апостолът на любовта, св. Иоан Богослов, който постоянно в своите послания набляга върху любовта и съветва всички християни да се обичат един друг, не намира, че в името на любовта хрис­тиянинът трябва да отстъпи от вярата си или да се сдружава с еретиците. Той твърдо увещава христия­ните: „Който дохожда при вас и не донася това уче­ние (тоест чистото, православното), него не приемайте у дома си и не го поздравявайте; защото, който го поздравява, участва в неговите лоши дела” (2 Иоан 10-11). А така съветва той, защото, „всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога” (стих 9), тоест дори и да говори за Бога, е на дело безбожник, сиреч служител на сатаната, неверник… В пълно съгласие със св. Иоан Богослов и св. anостол Павел говори на коринтяните: „Не се впря­гайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара?” (2 Коринтяни 6:14-15). Всеки, който учи не така, както е учил Иисус Христос, светите апостоли, светите отци и Църквата Христо­ва, се явява лъжеучител, измамник, душегубител и помощник на сатаната. Може ли тогава с него да се общува? Може ли да се покровителства и насърчава? Не бива ли, обратно, онези, на които е пове­рено да пазят вярата, да оградят от гибелната му за­раза простодушните вярващи? Тъкмо така са постъп­вали светите апостоли, а след тях, по техния пример , и светите отци. Св. апостол Павел предава на анатема всяко ново учение, несъгласно с Христовото благовестие (Галатяни 2:8-9). Той не се побоява да нарече лъжепророк Вариисус в очите му „дяволски сине”, изоблича­вайки го публично със следните силни думи: „О, ти, който си пълен с всякакво коварство и всякаква измама, дяволски сине, враго на всяка правда”! (Деяния на светите апостоли 13:6-10). Св. Иоан Богослов нарича лъжеучители­те„антихристи“(1 Иоан 2:18), защото те в действител­ност са такива.

Също така и светите отци, които са знаели високата цена на любовтта, не са намирали в нея оправдание за някаква веротърпимост по отношение на ересите. Те ясно са виждали, че еретиците са обществени злосторници. Защото едните увреждат тялото, а другите погубват навеки душата. Църковната исто­рия с най-светли букви е записала героичните борби за запазването на чистото Православие, които са водели св. Атанасий Велики, св. Григорий Богослов, св. Васи­лий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Кирил Александрийс­ки, св. Максим Изповедник, св. Иоан Дамаскин и много други. Никаква повърхностна загриженост за „мира” между християните не ги е ръководела в тяхната църковна политика. Напротив, те са виждали, че, ако воюват безпощадно с еретиците, ще осигурят мира и спасението на истинските християни. Тъй чрез тяхната енергична съпротива се е запазило и до днес светото Православие чисто и ненакърнено. Какво би остана­ло от него, ако светите отци от сантиментални подбуди за мир и общение с всички – с гностици, манихеи, ариани, несториани, монофизити, монотелити и прочее биха правили компромиси с всяка заблуда?

Светите вселенски събори, най-висшата вероучителна инстанция в Православната Църква, ясно и катего­рично са определили отношението си към религиоз­ните лъжеучения. Никакво общение с еретиците! Над тях светата Църква изрича своята анатема (Втори вселенски събор, 1-во правило). С тях светата Църква забранява дори да се молим. 45-то апостолско правило постановява да бъдат отлъчвани епископи или презвитери, които са дръзнали само да се помолят с еретици. Тъй стро­га е била светата Църква всякога към отстъпниците от вярата, защото последните са били всякога гибелна съблазън за християните.

Всяка секта и ерес по своята същност, като сеятелка на религиозни заблуди, е сатанизъм. Дяво­лът създава, както споменахме, ересите и сектите. Всяка секта и ерес се явява с претенцията, че е носителка на чистото Христово учение. По този начин всяка ерес и секта се явява като съперница на едната, свята,съборна и апостолска Църква. Дяволът търси да от­клони истинно вярващите от правия път и да ги вка­ра в религиозни заблуди, знаейки, че тъй сигурно ще ги погуби (Галатяни 5:19-21). И колко хитро постъпва той тука! Той не учи своите жертви на безбожие. Разбира се, и безбожието е негово средство за погубване; но него той употребява другаде. Той не ги отбива от вярата. Не! Дава им дори Евангелието в ръцете, като им казва: „Сами го тълкувайте и ще се спасите”. И такива люде, отделили се от църковното ръко­водство и от благодатния духовен живот, са из­падали в най-гибелни заблуди и с Библията в ръце са отивали в ада.

Един е пътят на спасението. Той е Сам Иисус Христос (Иоан 14:6), правилно разкриван и вярно следван в светата Православна Църква. Всички остана­ли пътища са гибелни. Светата Православна Църква е кораб. Който е в него и не отпада от него, ще се спаси. Който влиза в друга някоя лодка, ще погине. Вълните на злото ще го потопят. През Ноеви дни във водите на страшния потоп погина всяка жива плът, която беше вън от Ноевия ковчег. Този Ноев ковчег е символ и предобраз на Църквата Христова, единствения спасителен кораб. Който не вярва така, както светата Православна Църква вярва, и който не живее така, както светата Православна Църква учи, който отива в събранието на нечестивци и в пътя на грешници стои и в сборището на развратители седи (Псалом 1:1), той дори и да пророкува в името Господне, та дори и бесове да изгонва, и много чудеса дори да прави (Матей 7:22), все едно той ще чуе заедно с подоб­ните си на съдния ден страшния Христов глас: „Ни­кога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Матей 7:23).

За да се спасим, трябва да бъдем в едната, свята, съборна и апостолска Църква и да се пазим от всяка ерес. Иначе, отклоним ли се в друг път , неминуемо ще погинем  По учението на светите отци и учители Църковни „вън от Църквата няма нито слу­шане, нито разбиране на Словото Божие, няма нито истинско Богопочитание, не се намира Христос, не се преподава Дух Свети; смъртта на Спасителя не доставя спасение, няма трапеза на тялото Христово; няма плодотворна молитва; не може да има ни спаси­телни дела, ни истинско мъченичество, ни висока дев­ственост и чистота, ни душеполезен пост, ни благословение Божие. А в Църквата, напротив, е благо­волението и благодатта Божия; в Църквата обитава Триединният Бог; в Църквата е познанието на исти­ната, познанието на Бога и Христа, преизобилието на духовните блага; в Църквата са истинските, спаси­телни догмати, истинската, произлизаща от апостоли­те вяра, истинската любов, и правия път към вечния живот[5]”.

Прочетете още „Православие и инославие – продължение и край*“ →

Архимандрит Серафим Алексиев

Лъжата е толкова стара, колкото и грехът. Още от своето появяване лъжата враждува против исти­ната. Човешката природа, поради грехопадението си, е склонна към зло и оттам към заблуди. Но в нея има копнеж към истината. Този копнеж дава възможност на всеки човек, ако иска – с Божия помощ – да познае истината, и истината да го направи свободен (Иоан 8:32). Истината е спасителна. А Бог не иска никой да погине, но „да се спасят всич­ки човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тимотей 2:4). С тази цел Той ни дава Своето Откро­вение, което разкрива пътя на истината. С тази цел Той ни говори в светата Библия Своето Слово. А Негово­то Слово, по думите на Христа, е истина, истина, която освещава (Иоан 17:17, 19). С тази цел Спасителят, Който Сам е пътят и истината и животът (Иоан 14:6) идва в света, за да каже истината (Иоан 16:7), която е чул от Бога (Иоан 8:40, 45, 46). С тази цел Иисус Христос претърпява кръстни страдания и смърт, за да изпрати на вярващите Утешителя, Духа на истината, Който упътва на всяка истина (Иоан 16:13).

Но злият и паднал свят, който не иска и затова не може да приеме Божествената истина (Иоан 14:17), воюва от край време против нея чрез изобретяването на най-различни заблуди. „Баща на лъжата” е са­таната (Иоан 8:44). Откак светът съществува, най-различни заблуди са се ширели из него. И дяволът, естествено, е подпомагал, създавал и поощрявал разните заблуди, защото е виждал, че чрез тях най-ловко може да се бори с истината, която Сам Бог възвестява на света чрез Своето Слово – Биб­лията.

При това методите на лукавия са бивали най-разновидни. Той ту се е опълчвал с груба физическа сила срещу истината, ту привидно се е съгласявал с нея, ту е приемал нейната външна форма, ту я е крити­кувал от гледището на „непредубедения човешки разум”. Мъчно могат да се изброят и видят във всичките техни подробности безбройните хитрини на изобретателя на всяка лъжа и лукавство. Дяволът е стигнал и дотам, че не рядко се е скривал дори зад изопачавани или криво претълкувани библейски текстове, за да увери хората, че неговото учение е библейско и затова истинско. Всъщност  той се е стре­мял чрез своето привидно доближаване до Божието Слово да го погуби, обезсили и заличи от човешки­те сърца. Разбира се, верните на истината всякога навреме са долавяли лукавите домогвалия на сатаната и в енергична борба със заблудите са разкривали истинския лик на врага.

Историята ни говори за фактите, на които тя е би­ла свидетелка. А Словото Божие ни разбулва и мета­физичната основа на борбите, ставащи по лицето на земята. То ни показва ония два невидими лагера, към които човеците доброволно вътрешно се самоопре­делят, призовавани от своите невидими вдъхновите­ли. Едни се нареждат на фронта на доброто – това са богоизбраните носители и вестители на вечната Божествена истина, разкрита ни в Божественото От­кровение. Други, подмамени от едно или друго об­стоятелство на живота, преследвайки една или друга нечиста цел, застават в редиците на противниковия стан. И те започват там своята дейност. И те вес­тят своето лъжеучение, препоръчвайки го за един­ствено истинско. Те обаче пред съда Божи се оказ­ват лъжеучители, беззаконници и лъжепророци, защото не са били служители на единия и истински Бог, Извор на всяка истина, а служат на дявола, баща на лъжата (Иоан 8:44).

Истината, богооткровената, спасителната истина, е една. Всичко, що ѝ противоречи, се отдалечава от нея и се самоокачествява като заблуда. Бог е открил тази истина за спасение на човешкия род в Библия­та. До Иисус Христос носители на тази истина бяха бо­гоизбраните старозаветни патриарси, съдиите, правед­ните, пророците и всички ония израилтяни, които ѝ се покоряваха в доброволно послушание към Божия закон. Еврейският народ, общо казано, бе до Иисус Христос единствен носител на богооткровената истина, и затова само неговата религия беше истинска. Всички останали езически религии, като несъгласни с богооткровената, се бяха отклонили повече или по-малко в разни заблуди и бяха поради това далеч от истинското богопочитание.

В Новия Завет, който се явява като естествено продължение и завършек на Стария Завет, се доразкри Божествената Истина. Сам Спасителят, несъмне­ното Средоточие както на Стария, така и на Новия Завет, се яви на земята, страда и умря за човешкия род, разбули лъжите на сатаната, разкри същината на истинс­кото богопочитание (Иоан 4:23, 24), победи лукавия чрез Своята кръстна смърт и славно възкресение, основа Църквата Си, която навеки остави да бъде „стълб и крепило на истината” (1 Тимотей 3:15; срв. Матей 16:18), завеща на Своите апостоли, а чрез тях и на всички техни верни последователи, истинското, богооткровено и спасително учение и, по Своето непреложно обещание, изпрати в деня на светата Петдесетница на Своята Църква Утешителя Светия Дух, Духа на истината, за да пребъдва Той в светата Църква, да се да­рува чрез светите тайнства на истинно вярващите и да ги учи и наставлява на всяка истина. Тъй се появи на мяс­тото на старозаветната религия новозаветната Право­славна Църква, на която оттук нататък бе поверено да води човешките души по пътя на истинското богопочитание към вечно спасение.

Но както в Стария  Завет покрай истинската богооткровена религия имаше и много други, които бяха носителки на дяволски заблуди, така и в Новия Завет сатаната започна да пречи на спасителното дело на Църквата Христова. Покрай езическите заблуди, кои­то той все още поддържаше, под негово вдъхновение сега се появиха и ред нови лъжеучения, възникнали на християнска почва, които претендираха единствени да разбират чистото Христово учение. По лицето на земята се появиха нови борби, чиито метафизични при­чини бяха скрити в стремежа на адските сили да над­делеят Църквата Христова (виж Матей 16:18). Но напразно! Чистото православно учение, предадено от Иисус Христос на светите апостоли, се предаде от тях в непокътнат вид на други свети мъже – апостолските приемници. Те от своя страна го завещаха чисто и неповредено на идващите след тях свети Божии угод­ници, които, като чисти и достойни съсъди на Светия Дух, правилно тълкуваха богооткровените истини и ус­пешно водеха борбата с разните лъжеучения, изобретя­вани от дявола. И както в Стария Завет великите праведници и пророци се бяха издигнали до познаване на истината, че идолите на езическите народи не са нищо друго освен изделия на човешки ръце (Иеремия 10:6; Псалом 113:12- 13; Исаия 46:7), в които живеят бесове (Псалом 95:5; Псалом 106:36-38), така  и в Новия За­вет свети и праведни мъже откриха в разните лъжеучения и ереси древното дело на сатаната, който се стреми да заблуди и погуби хората.

Не можем да не открием и в отпадането на цялата западна Римокатолическа църква от Източно­православната през злополучната 1054 година пръста на душегубителя. Много са причините за откъсването на Запада от Изтока. Тях учените историци подробно изреждат и старателно обсъждат . Но най-главната вътрешна причина си остава възгордяването на римски­те епископи, които са желаели да бъдат самовластни князе и разпоредители в църквата. Техен учител в гордостта не може да бъде никой друг освен онзи, който пръв се възгордя и отпадна от истината – дяволът. С отпадането си от Православието Западът стремглаво тръгна по гибелния път на разло­жението. Католичеството_, скъсало с Православието, все повече и повече се отдалечаваше от истината, съз­даде ред нови учения, неизвестни на светата Православна и апостолска Църква, и дотам затъна в отклонения от евангелската истина, че предизвика бурята на про­тестантската реформация. Тъй католичеството роди протестантизма. По думите на Хомяков „Протестантизмът е законно, непокорно чедо на Римокатолическата църква”. Злото зло ражда. Протестанизмът, породен от римокатолическите заблуди, сам народѝ нови още по-големи лъжеучения. Той скоро се разде­ли на лутеранство и англиканство. С течение на време­то още повече се раздроби и, нямайки никаква опора в светоотеческото тълкувание на Библията, предоста­ви всекиму свободно да я тълкува, което създаде само в лутеранството повече от 500 секти. Зад всичко това беше скрит, естествено, сатаната, чиято цел е да откъсва хората от истината и да враждува против нея, като създава нови лъжеучения.

Така борбата между истината и лъжата, за която ни свидетелства целият Стар и Нов Завет, за която ни говори и църковната  история, мина всички истори­чески епохи и стигна до нас. Тя не се е прекратила и днес. Напротив, в наши дни тя като че ли още по­вече се е изострила. Днес сатаната си служи не толко­ва с езичество, макар че, гдето има почва, той и него поддържа, не си служи само и с еретичество, въпреки че и това оръжие не е паднало от ръката му, колкото си служи с модерните хуманистични философски, теософски, спиритически и разни сектантски и противохристиянски учения, които, не отричайки религия­та и търсейки уж по свой собствен път истината, стигат до най-пакостни и душегубителни лъжеучения.

Прочетете още „Православие и инославие*“ →

В края на месец април излезе от печат книгата Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин) от професор доктор на богословските науки (дбн) Клара Тонева. Всъщност това е големия докторат, който тя успешно защити на 16 февруари тази година и оттогава е доктор на богословските науки. Книгата е голям формат, близо 400 страници, твърди корици, струва 30 лв. Може да се намери в Богословския факултет към Софийския университет при Драган Бачев, тел. 0889/771591 и 02/989-01-15, вътрешен 20.

Книгата очертава доктриналните различия по границата християнство-ислям през един важен за православната и въобще за християнската патристична традиция топос – творчеството на св. Йоан Дамаскин. Всъщност творчеството на светеца е отговор на случващото се през онази епоха – време на преломни поврати в историята на Източното Средиземноморие и в региона, а и в самата Византия, и е в съответствие с културните и духовните изисквания на времето тогава. Текстовете на св. Йоан Дамаскин, които са свързани с исляма, са четири, като 101-ва глава (измаилтяните) от „За ересите“ е първи опит за полемика с исляма от християнски ъгъл и е единственият труд, за който със сигурност се приема, че авторството е на св. Йоан Дамаскин.

Професор Тонева аксиоматизира религиозното различие, а не религиозното общо и/или типиката на религиозния феномен. По този начин тя елегантно прескача наглед съвпадащите, но всъщност ограничено абстрактните черти на религиозния феномен, които нито формират конкретно църковно общение, нито се транспонират в конкретни канонични основания. В строг православен смисъл тя подчертава, че Църквата е едновременно тяло Христово и пълнота на Светия Дух (Ефесяни 1:23), тоест Църквата е съборно единство, което е христологично, триадологично, пневматологично и есхатологично зададено и обосновано. Погледнато от друг ъгъл: пределното фокусиране върху религиозното единство не прескача утопичната претенция, която никога не прераства в реален онтологичен топос. Професор Тонева умело избягва тази подмамка и фундаментализира религиозното различие. Това би могло да изглежда като духовен и културологичен недостатък, политическа некоректност или оставане в случването, но всъщност „дебатът е не просто част от дискусията за различията, той е начин за искрен и същевременно отворен за отговори богословски диалог“.

От тази позиция, по този начин, на строг доктринален терен, откъм Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин и с Христов патос професор Тонева разгръща богословския диалог между християнството и исляма на фона на общата им старозаветна генеза. Последният аспект е важен, доколкото представя единната и все пак интерпретативно податлива почва на догматично и канонично обособилите се основоположения на християнството и исляма. В книгата се отстоява твърдението, че в Корана старозаветните повествования „не се предават последователно с всичките им детайли, липсва историческата датировка. Важни идеализационни уточнения са, че предметът на доктриналното противоборство се рамкира, първо, хронологично от монотеистичното установяване на исляма през средата на VII-ми век докъм средата на IX-ти век и, второ, през призмата на Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин. Арабин по произход, но роден в християнско семейство, живеещ в смесена ислямска и християнска среда в Дамаск и Палестина, (по думите на протоиерей Йоан Майендорф „в ума и сърцето си [той] живее във Византия“), и същевременно един от отците на Църквата, св. Йоан Дамаскин е не само свидетел на тези бурни религиозни времена, а и проникновен автор на систематични и полемични съчинения с основна цел за точно изложение на православната вяра: „истината, украсена и наредена сякаш със златна шевица“. Разбира се, от позиция на времето и най-вече с амбиция за прецизно теоретизиране професор Тонева засяга и други важни периоди от историята на взаимоотношенията между двете религии и най-вече от динамиката на техния доктринален сблъсък.

***

Клара Тонева, Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2023, с. 1-383.

Изображения: проф. дбн Клара Тонева и корицата на новата книга. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c4l