Иван Панчовски

Той ще бъде велик (Лука 1:32)

За вярващите е очевидно божественото величие на Иисус Христос като нравствен идеал и образец. Пред тяхното съзнание Той сияе като лъчезарна пътеводна звезда по пътя им към усъвършенстване и вечно спасение. Все пак образът на Спасителя може да заблести за тях с още по-голяма красота и сила, когато бъде сравнен с някои велики личности.

Това сравнение е необходимо и поради обстоятелството, че някои мислители извършвали едностранчиво или тенденциозно сравнение между Него и някои забележителни гении – Иисус Христос бил съпоставян с основатели на други религии и с видни представители на иудейския, елинския и римския класицизъм.

Буда и Христос

Сред религиозните гении на човечеството Буда, синът на тайнствена Индия, заема видно място. Основаната от него религия е записана на първо място сред световните религии по броя на нейните последователи. Това обстоятелство повишава интереса към личността на нейния основател. Буда е обект на прекланяне и прославяне сред народите на далечния Изток, а и в някои културни християнски страни на Европа и Америка. Особено през миналия и през нашия век в тях се създадоха многобройни религиозни и философски общества, които изследват живота и учението на Буда и се стараят да внушат на християнския свят да се преклони пред неговия религиозен и нравствен гений. Това модно увлечение твърде много напредна и започна да превъзнася Буда над Христос и да поставя християнството в генетична зависимост от будизма. На това увлечение се поддадоха дори някои западни богослови-рационалисти, които не схващаха разликата между Буда и Христос.

Като се оставя настрана научният спор относно историческия характер на личността на Буда, се констатира, че образът на Буда и учението му са оказали силно влияние върху живота на много милиони хора. Появил се в Северна Индия, в склоновете на вечноснежните Хималаи, будизмът бързо намерил могъщи защитници и покровители и чрез своите вдъхновени проповедници се разпространил по цялата индийска земя.

Кой всъщност е Буда? Той бил роден около 555 година преди Рождество Христово във великолепен дворец и бил наречен Сидхарта. Животът до 29-годишната му възраст протекъл в голям разкош и сред най-изтънчени наслади. В будистките катехизиси се разказва, че бащата построил три прекрасни дворци за сина си Сидхарта – посветени съответно на трите годишни времена в Индия. Човешкото въображение трудно може да си представи по-великолепна среда на безгрижен и охолен живот. Около дворците се простирали обширни градини с различни дървета и цветя, освежавани от много фонтани. На 16-годишна възраст Сидхарта встъпил в брак с прекрасна девица. Наред с нея той имал 60,000 наложнички; въпреки всичко това Сидхарта пожелал да си вземе още две жени. Всички негови желания, дори най-капризните, били задоволявани незабавно, всеки ден от неговия живот протичал във веселие и плътски наслади. Така той достигнал 29-годишна възраст. Тогава се сблъскал със страшните образи на старостта, болестта и смъртта, ужасил се от тях и извършил прелом в живота си.

След продължителен и тревожен размисъл Сидхарта дошъл до убеждението, че младостта, здравето и животът са нищо, щом ще бъдат унищожени от старостта, болестта и смъртта. Душата му жадувала да се избави от страшните призраци на тези земни злини. Той се посветил на аскетизъм, за да търси средство за спасение. Бащата на Сидхарта бил готов да изпълни всяко негово желание, за да го отклони от намерението му и да го задържи при себе си. И младежът пожелал четири неща, който най-много привличали душата му: първо – никога да не се докосва до него старост; второ – завинаги да остане млад; трето – никаква болест да не измъчва тялото му; и четвърто – животът му да протече без отслабване на силите. Тъй като баща му, а и никой земен владетел или друг човек въобще не бил в състояние да осигури на Сидхарта тези четири жадувани блага – избавяне от старост, болест и смърт, вечна младост и цъфтящ живот – младежът напуснал бащиния си дом и заживял аскетично. Той се убедил в пустотата на земния живот, в нищожността на всичко съществуващо, в измамата на насладите и радостите, в преходността на богатството и в неизбежността на страданията и смъртта. Това го заставило да изостави завинаги дом и семейство, да се откаже от богатство и разкош и да търси избавление от страданията и бедите на живота в пълен покой, в усамотение и аскетични подвизи. Шест години Сидхарта прекарал в усамотение, отдавал се на самоизмъчвания и се хранел оскъдно. Той обаче не получил просветление и надежда за спасение. Това го накарало да се върне пак към предишния си живот. Най-после през една нощ, прекарана в дълбок размисъл, Сидхарта-Буда прозрял четирите основни начала на учението си, които отразяват сърцевината на будистката религия и философия. Трябвало да изминат още четири седмици, докато Буда (което означава Просветленият) окончателно се убедил в правотата на учението си и тогава започнал да го възвестява на света.

Първата свещена истина на Буда гласи: всеки живот е страдание. Втората свещена истина се отнася до произхода на страданието – той се крие в жаждата за живот. Третата свещена истина сочи пътя за избавяне от страданията – той се състои в пресушаване на жаждата за живот чрез пълно потискане на всички желания. И четвъртата свещена истина на Буда установява подробности в пътя към избавяне от страдание, който завършва с прекъсване на “самсара” – кръга на преражданията. Който успеел да извърви този път, щял да достигне до съвършенство, спасение и блаженство, тоест щял да потъне в нирвана – състояние на съвършено небитие или загасяване на индивидуалното съзнание и съществуване.

Четиридесет и пет години Буда проповядвал тези истини в Североизточна Индия. Починал на 81-годишна възраст (около 477 година преди Рождество Христово). На смъртното си легло Буда лежал спокойно с поглед, устремен към неизвестността. Преди да затвори завинаги очи, той казал на учениците си: „Всичко е без трайност – нищо не е дълговечно.” И ги приканил: “Стремете се безспирно напред, трудете се неуморно да се изтръгнете от веригите на незнанието и да се освободите от плена на преходния живот“. Тленните останки на мъдреца били тържествено изгорени, а прахът от тях – поставен в златна урна.

Според Буда светът и животът са изпълнени със зло – ето защо висшата мъдрост се състояла в отказване от света. Сам Буда подхвърлял себе си на най-изнурителни аскетични подвизи и пресушавал у себе си радостта и жизнената сила. Цялата негова дейност протекла в проповед за нищожността на живота и за суетността на земните блага. Буда успял да осъществи идеала на своето учение – човек все повече да се освобождава от нравствена дейност, чиято същност се състои в състраданието към живите същества, и да се отдаде на пълен съзерцателен покой, докато достигне до съвършено безразличие към всичко съществуващо и до загасяване на жизнените желания у себе си.

Този бегъл поглед върху живота и нравствения идеал на Буда е достатъчен, за да се убедим на каква непостижима висота се издига над него Иисус Христос. Докато Буда водил чисто човешки живот, изпълнен с греховни съблазни и порочни влечения, Иисус водил богочовешки живот, бил чист от грях и блестял със съвършенство и светост. Буда изпадал в униние и отричал живота, защото не знаел път за избавяне от злините и страданията, старостта и смъртта. Христос именно затова дошъл на земята, за да изкупи света от греха – първоизвора на всички злини – и да посочи на хората път, вървенето по който може да доведе до вечен живот и вечно блаженство. Спасителят не бягал от хората, а се трудил за избавлението им; Той не отричал живота, а работил за преобразяването му – за основаването и утвърждаването на Божието царство на правда и любов. Иисус Христос не отстъпил пред злото в света, а се борил с него. Думите Му приличат на пламък; те възпламеняват най-светли чувства и активизират волята за живот в името на доброто. Дори от чисто човешка гледна точка, от която изхожда и Фридрих Паулсен, Христос стой неимоверно по-високо от Буда.

В тази светлина Буда се разкрива пред критичния поглед на изследователя като обикновен човек и религиозно-нравствен учител, а Иисус Христос – като Богочовек и Спасител на човечеството. При това Буда вещае безнадеждност, самоумъртвяване и самоунищожаване, а Иисус Христос е Учител на живота и радостта – Той рисува светли перспективи пред погледа на човека и в този, и в отвъдния живот, зове го към най-активна борба с греха и злото. Освен това Иисус като въплътен Бог и вечен Спасител дарява на човека благодатни сили да преуспява в добродетелния подвиг, непрестанно да се богоуподобява и да постига нравствено съвършенство и вечно спасение.

Прочетете още „С мащаба на величието*“ →

Иван Панчовски

Божествен миротворец

Трудът, който Иисус Христос благослови, освети и прослави чрез божественото Си слово и чрез личния Си пример, би останал празен, ако хората биха живели в неразбирателство и крамоли и ако народите биха враждували и воювали помежду си. Размирието смущава труда и го лишава от творчески постижения; войната разрушава неговите плодове, превръща цветущи градове и села в пепелища, опустошава плодородни равнини и долини, поглъща несметни материални средства и сили, унищожава вековни културни ценности, откъсва милиони хора от работата и творчеството им, носи смърт на войници, на беззащитни жени, на деца и старци, спъва развитието и напредъка на народите за десетилетия. Безпределната любов на Богочовека Христос към хората се проявява и в Неговото божествено миролюбие и миротворство.

Мирът има висока стойност. “Благото на мира – пише блажени Августин – е толкова велико, че между земните и преходните неща не може да се намери нищо, което би звучало по-мило за нас, нищо, което бихме желали с по-силен копнеж, и действително ни­що, което бихме счели за по-добро. Поради това мирът е сладък сам по себе си и на всички мил.”

Мирът според св. Иоан Златоуст е майка на всички блага и основа на радостта. По своята същност и проява Бог “не е Бог на безредие, а на мир”. Поради това Той е сътворил всички хора да живеят в разбирателство, любов и мир помежду си и да се радват на безбройните блага на мирния живот. Но поради греха мирът бил нарушен и се поставило начало на пагубното разединение и размирие. Най-напред бил нарушен мирът с Бога – първият, основният и най-важният мир. Грехът е противене на Бога (Второзаконие 9:7), отстъпване от Бога (Исаия 59:13), погазване на Божията воля и поради това беззаконие. В резултат на това грехът като прекъсване на връзките между вярата, надеждата и любовта води до преустановяване на общението с Бога и до вражда с Него. Нарушаването на мира с Бога и враждата с Него улесняват появата на раздори между хората. Който не живее в мир с Бога, своя Творец и небесен Отец, много лесно може да наруши мира със себе си и с хората.“О, ако да беше се вслушал в Моите заповеди – говори Господ чрез устата на пророк Исаия, – тогава твоят мир щеше да бъде като река и твоята правда като морски вълни!” (Исаия 48:18). Нарушаването на Божиите заповеди се състои в извършване на неправди, в човеконенавист, в създаване на раздори и размирици между хората, в причиняване на вражди и войни между народите. Затова, който сее раздори между братята, той е омразен на Бога (Притчи Соломонови 6:19); той няма мир нито с Бога, нито със себе си, нито с хората.

Вследствие на грехопадението и на личните грехове настъпило размирие по света и войни покосявали хората. Те очаквали мир, а не намирали никакво добро.

Хората, предоставени на себе си с ограничените си сили, не могли да възстановят мира с Бога, мира със себе си и мира помежду си. Поради това в лицето на богоозарените пророци те копнеели по божествен Помирител и Миротворец и нетърпеливо очаквали Неговото идване на земята. Многоочакваният Месия се очертавал пред съзнанието на пророците като „Княз на мира”. Неговият “мир безкраен ще расте” (Исаия 9:6-7). В Неговото лице “милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат” (Псалом 84:10). Вследствие на това по Неговото слово народите “ще прековат мечовете си на орала и няма вече да се учат на война” (Исаия 2:4).

Бог по безпределната Си милост и обич откликнал на човеш­ките въжделения и копнежи. Той изпратил в света Единородния Си Син в човешка плът, за да се постави началото на велико помирение; най-напред между Бога и грешния свят, след това между хората и народите. Още при раждането на Спасителя небесното войнство радостно възвестило, че един от плодовете на Неговата мисия в света ще бъде “на земята мир”. Тази песен на небесните жители напълно основателно се нарича “Химн на мира”. И наистина с учението и с живота Си Иисус Христос засвидетелствал Себе Си като божествен миротворец.

Чрез Своето въплъщение и учение, чрез делата и най-вече чрез кръстната Си саможертва Той взел върху Себе Си грехо­вете на света, принесъл достатъчно изкупление за тях и по този начин помирил хората с Бога. Враждата и разделението между хората и Бога били унищожени, защото чрез въплъщението Си Единородният Божи Син съединил и помирил в Своята богочовешка личност божествената и човешката природа за вечни вре­мена. Чрез голготската саможертва на Богочовека греховете на хората били изкупени и тяхното богосиновство било възстановено. Те вече не били врагове, а синове Божи и сънаследници на Христос (Галатяни 4:5-7). Чрез Иисус Христос – Пратеника на Бога на мира – се възцарило велико помирение. Чрез Него Бог бла­говолил  “да помири със Себе Си всичко земно и небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта Му на кръста. И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположението към лоши дела, сега ви помири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Му, за да ви представи свети, непорочни и безукорни пред Себе Си” (Колосяни 1:20-22). Така чрез Спасителя се прекратила враждата между Бога и хората и се поставило нача­ло на Новия Завет, завет на истински мир (Числа 25:12). Помирението с Бога чрез голготската саможертва на Иисус Христос улеснява и другите видове мир.

Първият плод на помиряването с Бога е мирът със себе си. Който е в мир с Бога и се ръководи в живота си от Божията све­та воля, не се разпъва на кръст от вътрешни противоречия, не е арена на бушуващи страсти и не е роб на злото. Помирението с Бога утвърждава в доброто, в правдата и в любовта, чрез които човек придобива несмутим душевен мир, ненарушимо спокойствие на съвестта и радост на сърцето. “Който върви по пътя на доб­рото – според думите на пророка, – само той намира покой на душата си” (Иеремия 6:16). Нека приведем и думите на поета Франц Грилпарцер:

“Едно е само щастието на земята –

то се състои в тихия мир на душата.”

Вторият плод на даряваното чрез Иисус Христос помирение с Бога е мирът с хората – нашите братя. Който се е помирил с Бога и се намира в синовни отношения с Него, той желае да жи­вее в мир с всички хора, които са синове Божии и следователно негови братя. Мирът с Бога и любовта към Него не са възможни без това. Ето защо помиряването с братята е необходимо условие за всяко общение с Бога. В проповедта на планината Иисус Хрис­тос наставлява: “Ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там, пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди, и принеси дара си” (Матей 5:23-24).

Прочетете още „Духовният образ на Иисус Христос – продължение 2 и край*“ →

Иван Панчовски

Въпросът “Кой от вас ще ме укори за грях?” (Иоан 8:46), отправен към фарисеите и книжниците, извира от дълбокото убеж­дение на Христос, че Той е безгрешен.

В проповедите и беседите Иисус свидетелства за Себе Си като въплътен Божи Син, Който е чист от личен грях и поради това може да вземе върху Себе Си греховете на целия свят и да прине­се достатъчно изкупление за тях. Свидетелствата на Христос за Неговата собствена безгрешност са истински, защото те са изява на въплътения Бог Слово (Иоан 1:14; 14:6). Иисус казва: “Ма­кар Аз сам да свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми е истинско, защото зная откъде съм дошъл и накъде отивам” (Ио­ан 8:14). И още: “Ако не вярвате на думите Ми, вярвайте поне на делата Ми, те свидетелстват за Мене” (Иоан 5:36; 10:25). А всички дела на Иисус Христос доказват, че Той е безгрешен, за­щото не е извършил нещо, което да не изразява безпределна и саможертвена любов към Бог и хората.

Съответно на това Той не пристъпвал към изповед за извършени от Него грехове. През целия Си земен живот призовавал хората към покаяние и изповед на греховете си, за да се обно­вят духовно-нравствено и да се пречистят. Иисус Христос знаел, че всички хора са обременени, опетнени с вина и се нуждаят от покаяние и изповед на греховете си, за да получат прошка и да намерят спасение (Матей 4:17; Марк 1:15). Тази изповед на гре­ховете и последвалото я поправяне имат висока ценност; “голяма радост има на небето за един каещ се грешник” (Лука 15:7, 10). Себе Си Иисус обаче никога не поставял в редиците на грешниците, Свои грехове никога не изповядвал, просто защото такива нямал и не се нуждаел нито от покаяние, нито от изповед. В проповедта Си на планината Той приканвал хората чрез молитвата “Отче наш” да се молят: “Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си” (Матей 6:12) или “Прости нам гре­ховете ни, защото и самите ние прощаваме на всеки наш длъжник” (Лука 11:4). Тази молитва, в която се включва просба за прошка на греховете, не е молитва, с която се молил Христос за Себе Си; тя е молитва, дадена от Него на хората.

Иисус се молил често съсредоточено и смирено. Той се мо­лил за прошка на греховете на Свои ученици, на всички вярващи, на целия свят, но не и за Свои грехове. В напрегнатата молитва в Гетсимания, когато Христос виждал да се докосва до устните Му горчивата чаша с кръстните страдания и да се приближава голготската смърт, би следвало да очакваме Той да се моли за прошка на греховете Си, ако такива би имал. В тази усилена мо­литва, когато кървава пот капела от челото Му, няма загатване за Собствена вина. Дори тогава, когато Иисус Христос висял на кръста и пред Него се разтваряли дверите на отвъдния свят, за да Го приемат, Той молил Своя Отец да прости греховете на Него­вите врагове. Напълно уверен в Своята безгрешност, Спасителят бил сигурен, че предава духа Си в ръцете на Своя Отец (Лука 23:34, 46).

По време на обществената Си дейност Иисус Христос освобождавал разкаяли се грешници от вината им (Матей 9:12; Марк 2:15). Власт да прощава греховете има само този. който притежава божествено достойнство и сам е безгрешен. Никой човек, включително и пророк, не е дръзвал да прави подобно нещо – наистина пророци освобождавали хора от греховете им, но в Божието име или по Божие поръчение и пълномощие (2 Царства 12:13; Иисус син Сирахов 47:13). Грехът е нарушение на Божията воля и оскърбление на Бога. Поради това само Бог може да прощава греховете. От това следва, че Иисус Христос като въплътен Бог Слово и чист от грях имал власт да освобождава грешниците от вината им.

Спасителят не само прощавал човешките грехове, но принесъл изкупление за тях. Вината за сторените грехове не се отменява от Иисус Христос, а се изкупва чрез Неговата саможертва на голготския кръст – Той е Изкупител на човечеството. Иисус говорел за Себе Си, че е дошъл, за да даде “душата Си откуп за мнозина” (Матей 20:28). Своята пречиста кръв Христос пролял за опрощаване греховете на цялото човечество (Матей 26:28). Очевидно е, че саможертвата на голготския кръст има изкупителен характер, защото Иисус сам не е имал грях и е можал със силата на любов­та Си да вземе върху Себе Си греховете на хората и да принесе необходимото изкупление за тях.

Иисус Христос Си приписва власт да съди хората за греховете им. Когато времето за изпитание, покаяние и поправяне премине, тогава Той ще дойде пак на земята, но не в унизен вид, а като славен цар, за да съди всички хора: “Отец не съди никого, но целия съд предаде на Сина” (Иоан 5:22). Господ Иисус Христос ще съди живите и мъртвите и ще отсъди каква ще бъде вечната им участ, защото има това право не само поради божественото Си достойнство, но и по силата на Своята безгрешност и изкупителна саможертва.

Ясно е, че сред потъналото в грехове човечество Спасителят се е запазил чист от грях. Според определението на IV-тия Вселенски събор Той е “подобен нам във всичко освен в греха”. При то­ва Иисус Христос е безгрешен в абсолютния смисъл на думата. Никой човек, колкото и да е нравствено издигнат, не може да се сравнява по нравствено съвършенство, по безгрешност и светост с Иисус. Изключителността на Христос в това отношение се приз­нава от мнозина изследователи на Неговия живот, някои от които не вярват в богочовешкото Му достойнство. Тук е уместно да се приведе критичната оценка на гениалния по своята музикална и поетична надареност Рихард Вагнер: “Би могло да се мисли, че е имало толкова много мъченици и светци. Защо тогава трябваше тъкмо Иисус да бъде божествен между тях? Обаче всички онези свети мъже и жени станаха такива чрез Божията благодат, чрез озарение, чрез опит, чрез вътрешен прелом, който им позволи от грешни човеци да станат свръхчовеци … Напротив, при Иисус отначало докрай има пълна безгрешност без страст, има най-божествена чистота по природа …, която е несравнимо единствено явление. Всички други се нуждаят от Спасител. Той е Спасите­лят.”

Любовта на Христос

Любовта е върховната проява на нравствеността и живота. Който няма любов, той не може да достигне съвършенство и нищо не го ползва (1 Коринтяни 13:2-3). Нравствената любов е вечният и чист извор на живота и най-висшата проява на духа. В нея човек осъществява себе си, изпълнява великото си назначение в света и постига вечен живот. “Любовта – казва блажени Августин – е перлата, която търсил търговецът според повествованието на Евангелието; тази перла, която той намерил и за която продал всичко, що имал и я купил” (Матей 13:46). Поради това всеки чо­век трябва да пази и развива у себе си зачатъците на любовта; от нейния корен израства само добро.

Духовната природа на Иисус Христос вътрешно била проникната от всеобхватна, безкористна и божествена любов. Всички Негови думи и дела били изява на тази любов.

На първо място тя била насочена към Бог Отец. Сам Иисус Христос говорел: “Аз любя Отца и както ми е заповядал Отец, тъй и правя“ (Иоан 14:31). В основата на Христовите мисли и прояви стояло най-тясно и непрекъснато общуване с Бога – първоизвора и върховната цел на всичко съществуващо. Още на 12-годишна възраст Иисус с цялата си душа се стремил към Божия храм, там виждал целта на земното Си съществуване и изживявал върховна радост да бъде в онова, което принадлежи на Отца Му (Лука 2:49). Да общува молитвено с небесния Си Отец, да пребивава в светия Му храм, да изпълнява волята Му и да Го прославя чрез слово и дела – тази била целта, смисълът и съдържанието на Христовия земен живот.

Обичта на Иисус Христос към Бога се проявявала в непрес­танна молитва към Него, в пламенна ревност за Неговата слава и в пълна преданост на Неговата воля.

Дни и нощи Иисус прекарвал в съсредоточена молитвена бесе­да със Своя небесен Отец. Би могло да се каже, че земният живот на Христос протекъл в молитва към Бога, която често пъти не се изразявала в думи и оставала незабелязана за външния наблюдател. Поради това нашият Спасител може да изисква винаги да се молим и да ни научи истински да се молим. Неговата молитва “Отче наш”, основателно наречена “Господня молитва”, е вечен образец на съвършенство. Чрез нейните думи хората ще възнасят душите си нагоре и ще общуват душевно с Бога. “Ако искаме да се молим правилно – препоръчва блажени Августин, – ние тряб­ва да се молим чрез тази молитва (на Господа) … В Господнята молитва се молим за всичко, за което можем да се молим, и по този ред, по който следва да се молим“.

Прочетете още „Духовният образ на Иисус Христос – продължение 1*“ →

Иван Панчовски

Още от ранната Си възраст Иисус се занимавал и със самостоятелно четене на Свещеното Писание и се отдавал на задълбочени размисли върху неговото съдържание. Отделни свитъци от Петокнижието, от Пророците и от Псалтира притежавали дори бедни семейства. След изнурителната дневна работа те били четени и обяснявани в семейния кръг през дългите вечерни часове. Иисус не се задоволявал да изучава Свещеното Писание чрез ме­ханично повтаряне на неговите текстове – нещо общоприето за тогава; както във всичко, така и тук, Той влагал лично разбиране, вниквал във вътрешния смисъл, проявявал самостоятелност и винаги вземал правилно становище. Подтик за това намирал в Собствения Си дух и в съзряващото високо съзнание за месианс­кото Си достойнство, както и в цялата външна обстановка, където протичал животът Му. Известно въздействие оказвали прекрасната галилейска природа, сериозната и трудолюбива семейна среда и най-вече системното изучаване на Свещеното Писание, което е изпълнено с текстове за критичен размисъл и за придобиване на теоретическа и практическа мъдрост; То изисква да се познае мъдрост и поука, за да се разберат изреченията на разу­ма, да се усвоят правилата на благоразумие, правосъдие и съд, да се даде на простите разумност, на юношите – знание и разсъдливост (Притчи Соломонови 1:2-4). Иисус водил пълнокръвен живот в дома, който си изградила Премъдростта, и ходил “по пътя на разума” (Притчи Соломонови 9:1, 6).

Мощни образователни импулси Иисус получавал по време на ежегодните Си посещения в Иерусалим заедно с майка Си – Пресвета Дева Мария, с праведния Иосиф, роднини, близки и познати по случай най-великия израилски празник – Пасха. “Всяка година родителите Му ходеха в Иерусалим за празник Пасха” (Лука 2:41). На големи поклоннически групи жители от Назарет се отправяли по прорязания от скали и обраснал с вековни дървета път през Перея. Минавало се покрай живописното Генисаретско езеро, пресичала се разнообразната Йорданска долина, обхождало се от север Мъртво море, покрай възвишаващия се Иерихон до Елеонската планина, откъдето се откривал свещеният град с величествения храм, който цял сияел в бял мрамор и злато. През време на това едноседмично пътуване се разказвали много легенди и истории, пеели се свещени песни, споделяли се съкровени месиански очаквания и надежди. Възторгът достигал връхната си точка, когато пред погледа засиявал храмът – светилището на целия израилски народ и средоточието на неговите религиозни упования и национални въжделения. Цялата поклонническа тру­па запявала Давидовия псалом: “Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен. Ето, нозете ми стоят в твоите порти, Иерусалиме” (Псалом 121:1-2). Псалом след псалом се редели и ентусиазмът все повече нараствал. Към поклонниците от Назарет се присъединявали групи от другаде, от цялата страна, както и жители от Иерусалим и всички в мощен хор запявали “Алилуия”: “Хвалете името Господне, хвалете раби Господни, които стоите в дома Господен, в дворите на дома на нашия Бог! Хвалете Гос­пода, защото Господ е благ, възпявайте името Му, защото това е сладостно, защото Господ си избра Иакова, Израиля за Свое достояние” (Псалом 134:1-4). Участието в пасхалните тържества в храма и извън него, опознаването на престолния град, общуването с поклонници от цяла Палестина, сред които имало не само евреи, но и представители на много други народности, включително и елини – всичко това издигало духовното ниво и вливало мощни импулси за задълбочен размисъл и активна дейност.

Като идвал всяка година за пасхалните тържества в Иеруса­лим, Иисус получавал най-разнообразни и извънредно богати образователни впечатления, които оказвали силно влияние за естественото Му духовно укрепване и преуспяване в мъдрост и обич към Бога и хората. Тук Той особено много обичал да разговаря с учените книжници, фарисеи и законоучители; жадно слушал техните тълкувания, разпитвал ги за Своите недоумения и съмнения и учудвал всички с мъдрите Си отговори. В това отноше­ние забележителен е евангелският разказ за 12-годишния Иисус в Иерусалимския храм. Родителите Му три дни Го търсили и най-после Го намерили “да седи между учителите”, “да ги слуша и запитва”. “Всички – според разказа на евангелиста – които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му” (Лука 2:47). Иисус не се уморявал да слуша и да разпитва, да се поучава и да отговаря, тъй като духовният Му интерес взел огромни размери и самосъзнанието за бъдещата Му месианска мисия от ден на ден нараствало. Вероятно и външният вид на Иисус в това време бил променен; повишеният Му духовен интерес, оживената беседа по важна тема – за Месия, вдъхновеното и възторженото говорене – всичко това придавало огнен пламък на Иисусовите очи и неземно сияние на лицето Му. Може би това именно зас­тавило родителите Му, като Го видели, да се смаят – толкова силно било първото и непосредствено впечатление от тази гледка. В подкрепа на това свидетелства по-нататъшният разказ на евангелиста. В състояние на тревога от загубата, на умора от дългото търсене и на изумление от сияещия вид на Иисус Божията Майка Му казала: “Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим” (Лука 2:48). Тези думи обаче не намерили съответен отклик в душата на малкия Иисус. Тогава Той бил зает с нещо много важно, което се отнасяло до спасението на целия свят. У него се пробуждало ме­сианското съзнание, у Него “се раждал” Христос – Изкупителят и Спасителят на света. Затова отговорил на майка Си напълно в духа на Своето умонастроение: “Защо сте ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?” (Лука 2:49). Тук Иисус нарича Бога не “наш небесен Отец”, Какъвто е Той за всички хора, а “Мой Отец”, защото съзнавал Себе Си за Единороден Божи Син в пълния смисъл на думата. Макар да съобщава, че родителите на Иисус не разбрали казаните от Него думи, евангелистът веднага прибавя: “А майка Му слагаше всичките тия думи в сърцето си” (Лука 2:51). В този момент тя не може да не си е спомнила благовещението на ангела Господен, че Дух Свети ще я осени и че тя ще роди свето дете, Което ще се нарече Син Божи, Син на Всевишния (Лука 1:31-35). Тя обаче спотаила всичко това в сърцето си, не го споделила с никого, а и Иисус, съзнавайки, че още не бил дошъл часът за откриването Му (Иоан 7:6; 8:4) и че още трябва да расте и да преуспява в мъдрост и обич по законите на човешката Си природа, напуснал Иерусалимския храм – “онова що принадлежи на Отца Му”, кротко тръгнал с родителите Си по човешка плът и отишъл с тях в Назарет, където “им се покоряваше” (Лука 2:51).

Прочетете още „Образование и идейна самобитност на Иисус Христос – продължение и край*“ →