Архимандрит Серафим Алексиев

IV. Ако протестантските богослови признават Иисус Христос за Бог и вярват, че Той е роден по плът от св. Дева Мария чрез наитието на Светия Дух, те не могат да откажат на родилата Го името Богородица по силата на единството на личността на Богочовека и не могат да не се съгласят, че това основано върху Божественото откровение наименование, което се налага и по пътя на логиката чрез разкриване тънкостите на Христологията и в опровержение на еретическите заблуди, няма нищо общо с езическите басни за генеалогията на боговете и още по-малко има някакви допирни точки с отречения изцяло от християнството култ към езическата богиня Артемида. А ако все пак протестантските богослови намират в наименованието Богородица някакви остатъци от езически представи, те, струва ни се, загубват правото да изповядват основоположния догмат на християнството – че роденят от св. Дева Мария е не само истински човек, но и истински Бог – Богочовек – една Личност с две природи, богооткровена и безспорна истина, която единствено ни обяснява изкуплението. Отхвърляйки името Богородица като подозрително, протестантите издават вътрешната неустойчивост на своята рационалистична догматика и изпадат в опасността да скъсат със своята „ортодоксалност“ и оттам с християнството въобще.Както се вижда от казаното дотук, Мариологията на Запад се отклонява от положителната линия на Божественото откровение, изразено в Свещеното Предание и в Свещеното Писание, за да се насочи към две крайни направления, от които нито едно не остава безупречно вярно на древността. Римокатолическите богослови издигат св. Богородица почти до ранга на божество (тя е зачената непорочно, напълно безгрешна, не се нуждае от изкупление като останалите хора; напротив – тя е съизкупителка), а протестантите я свалят от пиедестала на нейното общопризнато богомайчинско величие и я превръщат в обикновена жена.

Къде се крият първите причини за тези диаметрално противоположни схващания във връзка с личността на св. Богородица? Някои протестантски богослови се ласкаят от мисълта, че са успели да ги открият в различните евангелски традиции, отразени, както те казват, в Новия Завет, и освен това в още някои евангелски пасажи, хвърлящи сянка върху величието на Христовата майка и даващи като че ли с това право за пренебрежително отношение към нея. Според тях, Мария не играела никаква роля в Евангелието от Марк, св. апостол Павел и Иоан. Намирали се в Евангелията места, от които можело да се види, че Иисусовата майка поне до известно време не разбирала своя Син, и че Той се чувствал чужд по отношение на нея (Марк 3:21; 31 сл; Иоан 2:4; Лука 14:26). Сам Христос бил предпазвал последователите Си от прекалена почит към св. Дева Мария (Лука 11:27-28). Но от друга страна – признават протестантските последователи на Словото Божие – разказите в Матей и Лука за Иисусовото чудесно раждане е трябвало твърде рано да доведат до това – да се отдава на богоизбраната Дева от Назарет висока почит.

Правейки тези анализи на евангелските текстове, протестантските богослови със свойствения си рационалистичен подход откриват в тях различни и едва ли не противоречиви традиции, докато истината е съвсем друга. Според св. отеческото схващане, различията в евангелските разкази се обясняват не с някакви различни една от друга традиции, а с взаимно-промислително допуснато допълване на евангелистите помежду им. Така че Евангелието, макар и многостранно, е едно по същност. Не могат да се противопоставят в него едни автори на други, или едни места на други, а трябва да се съпоставят като доразкриващи истината. Иначе би значело да се търсят противоречия в Светия Дух, скрития Автор на Божествените Писания. Привидно различните места изясняват някои нови страни в благовестието, а не си противоречат едно на друго.

В тази светлина трябва да се разглежда и образът на св. Богородица. В Евангелията тя е изтъквана ту като играеща най-важна роля в плана на Божественото домостроителство (тя ражда Спасителя), ту като човек с някои съвсем незначителни немощи. Тя ту е възвеличавана като най-благодатната измежду всички жени, ту е поставяна в сянка пред единствения, непостижим, абсолютно безгрешен и небесно величав образ на нейния Божествен Син. Прави са следователно и Марк, и св. апостол Павел, у когото св. Дева Мария почти не се споменава, понеже те разглеждат от друга страна Христовото благовестие. Но прави са и Матей, и Лука, които подчертават великата роля на девствената Богомайка в делото на Боговъплъщението, за да ни представят Божественото домостроителство и от тази му страна.

В това светоотеческо разбиране на евангелските повествования относно св. Богородица се разбиват крайностите както на протестантството, така и на римокатоличеството. Специално протестантството дълбоко се е провинило пред онази, която е била предмет на пророчески предсказания още в Стария Завет (Исаия 7:14; Иезекиил 44:1-3; Псалом 44:10-16) и която се е удостоила с най-великата чест, каквато някога небето е оказвало на смъртен човек – да носи в утробата си Божия Син, Който е създал духовно-ангелския свят и вселената, и да храни с млякото си Онзи, Който дава храна на всичко живо по света. Чудно ни се вижда, че вярващи в Свещеното Писание като в Божие Слово могат да отричат открити в него истини. Протестантите изпадат в груби грешки по отношение на Божията майка, защото между другото не спазват принципа на симфонизираното му тълкуване.

Според тях тя не била не само Богородица, с което вече бегло се занимахме, опровергавайки го, но не била и Приснодева, защото от евангелските истории могло да се види, че уж Христос не бил неин единствен Син. Указания за това протестантските богослови мислят, че имат основание да открият в определението на Иисус Христос като „първороден“ (Лука 2:7; Матей 1:25), както и в израза „И не познаваше я, докле тя роди своя първороден Син; и той Му нарече името Иисус“ (Матей 1:25), където според тях се правело ясно загатване за по-късното отношение на св. Дева Мария към нейния съпруг Иосиф. Същото според тях се потвърждавало и от неколкократното споменаване на братята Господни в евангелията (Матей 12:46-50 и паралел) и в Деяния на св. апостоли (1:14). Според тях пръв блажени Иероним бил създал хипотезата, че под братя трябва да се разбират братовчеди или близки сродници, съгласно еврейската фамилна терминология, за да бъдела защитена по този начин теорията за приснодевството на св. Богородица.

Тези твърдения не са основателни, защото се знае, че и до блажени Иероним, започвайки от апостолския век, Църквата вярвала твърдо в приснодевството на св. Богородица, което личи както от древните доникейски символи на вярата, за които е общоизвестно, че имат апостолски произход и които споменават св. Богородица все като Дева, така и от многото светоотечески мисли, направени преди блажени Иероним. Не е без значение да отбележим, че така наречените братя Господни, не са назовани нито веднъж в св. Евангелие като деца на св. Дева Мария! А това много значи. Те са могли да носят прозвището „братя Господни“, бидейки доведени от Иосиф деца от първия му брак, тъй както и днес неродените от една майка деца (заварени и доведени), се наричат братя и сестри помежду си. Те биха могли да бъдат братовчеди на Иисуса, деца на сестрата на св. Богородица, Мария Клеопова, и пак да носят, съгласно еврейските фамилни обичаи, името „братя Господни“.

За приснодевството на майката Господня, което е несъвместимо с брачния ѝ живот с Иосиф и раждането на деца от него, говорят редица св. Отци, като например св. Иполит, св. Епифаний и др. Св. Иполит, който е живял приблизително двеста години преди блажени Иероним, защитава приснодевството на св. Богородица. Св. Епифаний (315-403) съвсем независимо от блажени Иероним защитава това приснодевство като изначална вяра на Църквата. В своето обширно съчинение „Панарий“, известно под името „Опровержение на всички ереси“, той оборва по свой начин ереста на антидикомарианитите, тоест на противниците на Мария, които смятали, че тя имала деца от Иосиф след свръхестественото раждане на Иисус Христос и че това били „братята Господни“. Срещу това св. Епифаний възразява, че Мария била поверена на Иосиф, за да пази той девството ѝ, и че той до сгодяването си с Мария имал деца от първия си брак. Те се наричали „братя Господни“ поради близкото им сродство с Господа. Св. Отци редовно наричат св. Богородица Приснодева (semper Virgo). В нейното приснодевство св. Христова Църква винаги е вярвала. Тя и днес изповядва същата вяра и то въз основа на Свещеното Писание!

Съществува едно несъмнено богооткровено доказателство, че майката на Господа е дала обет за приснодевство още до раждането на Иисус Христос. Това доказателство се съдържа в следните нейни думи, отправени към св. Архангел Гавриил, който ѝ възвестил, че тя ще роди Спасителя на света: „Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам“ (Лука 1:34). Трябва да се отбележи, че тя задава този въпрос, след като е била обручена за Иосиф (Лука 1:27). Ако се допусне, че тя е била сгодена за този праведен старец (Матей 1:19) с цел да живее с него съпружески живот, въпросът ѝ ще се окаже без всякакъв смисъл. Защото съвсем нелогично би било за нея да пита, как може да стане майка, щом живее под един покрив със „съпруга“ си Иосиф. Недоумението ѝ е уместно само при положението, което Църквата приема – че тя е дала предварително обет пред Бога да пребъде цял живот в непорочно девство, и че праведният Иосиф е бил определен да бъде не неин съпруг, а пазител на обета ѝ.

И така, от Писанието се откроява с крайна логическа яснота обетът за приснодевството на майката Божия. Въпросът, който може да занимава скептиците, е: дали тази, която не е нарушила обета си за девство до раждането на Спасителя, не го е нарушила след това. Отговорът не може да бъде друг, освен отрицателен. Защото и от гледище на нейното необикновено благочестие, което я кара да дава обет за девство за цял живот – нещо необичайно в Стария Завет – и от гледище на благочестието на Иосиф, охарактеризиран в Писанието като мъж праведен (Матей 1:19), и от гледище на родения от св. Дева Син Божи, е немислимо съпружеско общуване за нея.

От църковната история има редица примери за това, как обикновени жени-майки се обричали на въздържание с цел да се грижат единствено за децата си. Ако Антуса, майката на св. Иоан Златоуст, която останала на около 20-годишна възраст вдовица, се е отказала от брачен живот, за да се посвети изцяло на възпитанието на детето си, то св. Богородица ли, която дала при това обет за девство, не е живяла само за Иисус Христос, Спасителя на света, след като Го е родила по толкова чудесен начин! Не, абсолютно немислимо е тя да е била след това майка и на други деца! Тя завинаги си е останала девица!Не говори против приснодевството на св. Богородица названието на Иисус Христос – прототокос – преведено на български на едно място с „първенец“ (Лука 2:7), а на друго – с „първороден Син“ (Матей 1:25), точно тъй, както не говори против свръхестественото девствено раждане на Иисус Христос обстоятелството, че сама св. Богородица нарича пред 12-годишния Иисус Иосиф Негов баща (Лука 2:48), защото всички тези изрази са условни и приспособителни. Изразът „първороден син“ като технически термин у евреите не е казвал онова, което не значи, а именно, че след първородния непременно трябва да има и втори, и трети син. Това особено личи от обстоятелството, че св. апостол Павел нарича Иисус Христос в качеството Му на съществуващ от вечността Син Божи, с оглед на вечните Му отношения към Бог Отец, пак първороден – „Той е образ на невидимия Бог, Първородният на цялото творение“ (Кол. 1:15; текста у Nestle-Aland – 26-то изд.). По логиката на протестантите би трябвало да се каже: щом Божият Син, Логосът, е наречен „първороден“, трябва да се допусне, че след Него има и „втори роден“ Логос, и трети, и пр. Но и протестантите не правят този извод. А защо тогава допускат у св. Дева Мария други деца поради назоваването на Иисус Христос „първороден“?

Всъщност обяснението на „първороден“ е много просто. У евреите, по обредово-законнически съображения, всяка първа мъжка рожба, която трябвало да се посвети на Господа (Лука 2:23; ср. Изход 13:12;22:29), се наричала „първенец“, „първороден“, независимо от това, дали е имало след това други деца или не (Изход 13:12; 34:19; 1 Паралипоменон 23:17). Просто когато за пръв път една жена ражда, тоест за пръв път се разтваря нейната утроба, ако детето е мъжко, е наречено първородно. Може след това жената никога повече да не роди, но това дете е първородно и винаги за него така се говори.

Интересна е аргументацията на блажени Иероним (+420) в полза на Богородичното приснодевство, отправена срещу Хелвидий, който твърдял, че Мария имала след Иисус Христос други деца, което според него било видно от факта, че Иисус Христос е наречен от евангелиста „първороден“, тъй като първороден можел да се нарече само онзи, който имал и други братя. Единственият син би трябвало да се нарича единороден. Блажени Иероним опровергава Хелвидий чрез довеждане аргументите му до абсурд (reductio ad absurdum); той изтъква, че от гледна точка на Хелвидий трябвало да се допусне за вярна несъобразността, че изпълнението на Моисеевия закон за посвещаването на Бога на първородните (Изход 13:12) следвало да се отлага до раждането на други деца от мъжки пол, и че в десетото египетско наказание били пощадени онези първородни на египтяните, които били единородни. Според блажени Иероним „братята Господни“ са деца на Мария Клеопова, сестра на Иисусовата майка (Иоан 19:25). Те се наричат братя Господни по роднинство (cognatione), като братовчеди.

Що се отнася до Матей 1:25, където е казано за праведния старец Иосиф и за отношенията му към св. Дева Мария, че той не я познавал (у Nestle-Aland, 26-то изд. – „но не я позна“) „докато Тя роди своя Първороден Син“, трябва да се подчертае, че съюзът „еос у“ (докато) означава за познавачите на гръцкия език чисто и просто, какво е било до момента, за който се говори, без да се определя, какво е станало след това. Такова значение този съюз има и на други места в св. Библия, където той е употребен все в този ограничителен смисъл (Битие 8:7; 1 Тим. 4:13). Така тълкува например Матей 1:25 св. Иоан Златоуст, който казва: „Евангелистът е употребил словото „докато“, за да удостовери, какво е било до рождението. А какво е било след рождението, това той предоставя на самия тебе да разбереш…, тоест че такъв праведник, какъвто бил Иосиф, не е пожелал да познае Девата, след като толкова чудно тя станала майка и се удостоила и да роди по нечуван начин, и да произведе необикновен плод. А ако той я беше познал и я имал за жена, за какво Иисус Христос я поверил на ученика Си като безмъжна, нямаща никого?… Но ще кажат: А как Иаков и други са наречени братя на Иисуса Христа? Също тъй, както и сам Йосиф бил считан за мъж на Мария. С много завеси било скривано до известно време Христовото рождение. Затова и Иоан ги наричал братя, казвайки: „Защото нито братята Му вярваха в Него“ (Иоан 7:5).

Протестантските богослови, като са скъсали със здравото Предание на Църквата, са скъсали до голяма степен и с правилното тълкуване на Словото Божие, което явно личи между другото от казаното дотук. Те не признават, от пренебрежение към св. Богородица, даже законно дължимата почит към нея (Лука 1:48). В своята крайност на отрицатели на всяко почитане на светците и на св. Дева Мария, освен споменатите обяснения за възникването на култа към майката Годподня, те търсят и други, и ги намират.

Надценяването на аскетическия живот и особено на идеала на девството, според тях, допринесло в това отношение твърде много. Ние, православните, няма да отречем това по начало, като знаем как св. Църква от край време е гледала на девството, поощрявана и задължавана в това отношение от примера и думите на Иисус Христос (Матей 19:12) , на св. апостол Павел (1 Коринтяни 7 глава) и на св. апостол и евангелист Иоан Богослов (Откровение 14:4-5); как тя е възпявала св. Богородица като „крепост на девите“ и „стълп на девството“. Утвърждаването на култа към мъчениците като ходатаи за обикновените християни също допринесло, според протестантските богослови, за засилване култа към св. Дева Мария. Тя застанала начело на мъчениците като царица на небесния сонм. Взели да ѝ посвещават храмове, да ѝ въздигат олтари, да ѝ поставят икони. Дори с лека подигравка протестантите говорят: „Християнският Олимп изместил стария свят на боговете“.

Странни са мариологичните съждения на рационалистичното протестантско богословие. Те издават пълно непознаване на здравото православно християнско благочестие, което е съвсем далеч от това да смесва езичеството с християнството и да замества боговете на елините с християнските светци. Тъкмо напротив, то разделя едното от другото безвъзвратно и с непримиримост. Християнските светци, бидейки човеци, си остават човеци и се почитат като човеци, но не и като божества, какъвто е случаят с езичеството.

И все пак тези странни протестантски съждения са донякъде понятни, ако се разгледат като реакция срещу крайностите на римокатолическите неправилни увлечения, които издигат на практическа почва св. Дева Мария до ранга на богиня, приписвайки й неучастие в първородния грях, лична безгрешност и достойнство на съизкупителка на човешкия род. Последната мисъл е прокарана и в римокатолическото жизнеописание на св. Дева Мария, на български език (Блажена Дева Мария Пресвета Богородица, изд. Поклонник, Пловдив, 1933, с. 74; булата на папа Пий Х от 2.ІІ.1904): „Чрез общението на страдания и на воля между Христа и Мария, тя заслужила да стане и станала съвършено достойна да бъде възстановителка на изгубения свят“. По-нататък мисълта продължава така: „Бог е благоволил цялото дело на спасението на света да зависи от три воли: от волята на Отца (на св. Троица); от човешката воля на Словото, станало плът; от волята на Мария“. Тук става вече съвсем явно отстъплението на римокатоличеството от изначалните позиции на Църквата чрез поставянето спасението на света в зависимост между другото и от волята на един човек, какъвто е св. Дева Мария! Не значи ли това, че тя, като се имат предвид всичките ѝ прерогативи, е откъсната от принадлежността ѝ към човешкия род и прехвърлена в сферите на божествеността?!

Протестанството не е могло да гледа равнодушно на неокачествимата свобода, която си е позволило римокатолическото неправилно благочестие, като е пародирало например боговдъхновената старозаветна книга „Псалтир“ и е превърнало 150-те канонически псалми в „Psalterium Mariae magnum“, където в много псалми на мястото на името Божие е поставено името на св. Дева Мария, едно явно непозволено дело, свързано без достатъчно основание с името на Бонавентура.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „4.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2R