Защо и как трябва да четем Свещеното Писание?*[1]

Архимандрит Юстин (Попович)

В някаква степен Свещеното Писание е животопис на Бога в тоя свят. В него Неописаният в някаква степен е описал Себе Си. Свещеното Писание на Новия Завет е животопис на въплътилия се Бог в тоя свят. В него е описано как Бог, за да открие Себе Си на хората, изпратил Бог Слово, Който се въплътил и станал човек и като човек разкрил на хората всичко, което Бог има, всичко, което Бог иска от този свят и хората в него. Бог Слово открил Божия план за света и Божията любов към света. Бог Слово е разкрил на хората Бога чрез словото, доколкото човешкото слово може да обхване необхватния Бог. Всичко, което е нужно на този свят и на хората в него Господ е изрекъл в Свещеното Писание. На всички въпроси Той е дал отговори в него. Няма въпрос, който може да измъчва човешката душа, ала на който да не е даден в Свещеното Писание или косвен, или непосредствен отговор. Хората не могат да измислят повече въпроси от отговорите, които са им дадени в Свещеното Писание. Ако не намериш отговор на някое свое питане в Свещеното Писание, това означава, че или си задал безсмислен въпрос, или не си знаел как да четеш Свещеното Писание и в него да прочетеш отговор.

В Свещeното Писание Бог е разкрил: 1) какво е светът; как се е появил; защо съществува; накъде върви; как ще свърши; 2) какво е човекът; откъде е дошъл; къде отива; от какво е, защо съществува, как ще завърши; 3) какво са животните, какво – растенията; защо ги има; за какво служат; 4) какво е добро; откъде е; към какво води; защо го има; как се постига; 5) що е зло; откъде е; как съществува, защо съществува и какъв ще е краят му; 6) какво са праведниците и какво – грешниците; как от грешник се става праведник и от възгордял се праведник – грешник; как се служи на Бога и как – на дявола; целият път от доброто до злото, от Бога до дявола; 7) всичко – от начало докрай; целият човешки път от тялото до Бога, от зачатието до възкресението от мъртвите; 8) какво е историята на света, историята на небето и земята, какво е историята на човечеството; техният път, цел и завършек.Изобщо, в Свещеното Писание Бог е казал всичко, което е трябвало да се каже на хората. В Свещеното Писание се намира биографията на всеки човек, на всеки без изключение. В него всеки от нас може да открие себе си, подробно описан и разкрит – всички свои добродетели и пороци, които имаш, можеш да имаш или да нямаш; ще намериш пътища, по които твоята душа и душата на всекиго се движи от грях към безгрешност, и целия път от човека до Бога и от човека до дявола. Ще намериш начини как да се освободиш от греха, ще намериш, с една дума, цялата история на греха и греховността и цялата история на правдата и праведниците. Ако ли си опечален, в Свещеното Писание ще намериш утеха; ако ли си тъжен – радост; ако ли си гневлив – кротост; ако ли си сладострастен – целомъдрие; ако ли си немъдър – мъдрост; ако ли си лош – доброта; ако ли си престъпник – милост и правда; ако ли си човеконенавистник – любов. В него ще намериш лекарство за всички свои пороци и страсти, и храна за всички свои добродетели и подвизи. Ако си добър, Свещеното Писание ще те научи как да станеш по-добър и най-добър; ако си усетлив, то ще те научи на ангелска нежност; ако си умен, то ще те научи на мъдрост. Ако обичаш красотата и музикалността на стила и словото, няма по-красиво, нито по-трогателно от словото в книгите на Иов, на Исаия, на Соломон, на Давид и на Иоан Богослов, и на апостол Павел… Тук музиката, ангелската музика е облекла вечните Божии истини в човешки слова.

Колкото повече човек чете и изучава Свещеното Писание, толкоз повече и повече намира причини да го изучава още по-продължително и непрестанно. То е – по думите на св. Иоан Златоуст – като благоухаещ корен, който колкото повече се трие, толкоз по-сладък мирис пуска.

Колкото е важно да се знае защо трябва да четем Свещеното Писание, също толкоз важно е да знаем как трябва да го четем. Светите отци начело със светия Златоуст са най-добрите ни наставници в това. Свети Иоан Златоуст е, тъй да се каже, написал пето Евангелие. Светите отци препоръчват сериозна подготовка за четене и изучаване на Свещеното Писание. А в какво се състои подготовката? Най-напред в молитвата. Моли се на Господа да просвети ума ти, за да разбираш словата на Свещеното Писание, и да изпълни с благодат сърцето ти, за да усетиш истинността на тези слова и живот. Съзнавай, че това са Божии слова, които Той лично ти говори и изрича. Молитвата, съединена с останалите евангелски добродетели, най-много прави човека способен да разбира Свещеното Писание.

А как да четем Свещеното Писание?Молитвено, с благоговение, понеже във всяка дума там е стаена капка вечна истина, а всички думи образуват безбрежния океан на Вечната Истина. Свещеното Писание не е книга, а живот, понеже неговите слова са дух и живот[2], затова и да ги разбираме можем ако направим техния дух – свой дух, и техния живот – свой живот. Това е книга, която се чете чрез живота – чрез прилагане на дело. Първо трябва да се преживее, а сетне – да се разбере. Тук са в сила следните думи на Спасителя: „Който иска да върши волята Му, ще разбере, дали учението Ми е от Бога“[3]. Върши, за да разбереш. Това е основното правило на православната екзегеза. В началото човек обикновено чете Свещеното Писание бързо, а сетне все по-бавно, докато най-накрая не почне да чете дума по дума, понеже във всяка дума открива безкрайна истина и неизразима тайна. Всеки ден чети поне по една глава от Стария и Новия Завет, ала редом с това върши на дело и по една добродетел. Върши я дотогава, докато тя не ти стане навик. Да речем, първо се заеми с прощаване на оскърбленията. Нека това ти стане всекидневно задължение. И при това се моли на Господа: „Благи Господи, дай ми любов към моите оскърбители!“ И когато тази добродетел ти превърнеш в навик, тогава всяка друга подир нея ще ти стане по-лека и тъй – до последната. Главното е да четеш Свещеното Писание все повече – което разумът не успее да разбере, ще го усети сърцето, ала дори ако разумът не разбира и сърцето не усеща, ти пак чети, понеже чрез четенето сееш в душата си Божии слова, а в нея те не ще се изгубят, но постепенно и незабележимо ще преминат в естеството на твоята душа и над теб ще се изпълнят словата на Спасителя за човека, който хвърля семена в земята „и спи, и става нощя и дене; а как пониква и расте семето, той не знае“[4]. Главното е: сей, а Бог е, Който дава и прави посятото да расте[5]. Само не бързай да жънеш успехи, та да не заприличаш на човек, който днес е сял, а утре вече иска да жъне.Докато четеш Свещеното Писание, влагаш в тестото на душата и тялото си квас, който постепенно набъбва, прониква в душата докато не я пропие цялата и не я закваси с евангелска истина и правда. Във всеки случай, притчата на Спасителя за сеяча и семето може да се приложи към всекиго от нас. В Свещеното Писание на нас е дадено семето на Божията истина. Когато го четем, ние сеем това семе в душата си и то пада върху каменисти и трънести места в душата, а нещо попада и върху добра земя в сърцето ни и там ражда плод. А когато видиш плода и го вкусиш, тогаз от радост ще поискаш и каменистите и обраслите с тръни места в душата си да разчистиш, изореш и засееш със семената на Божиите слова. Знаете ли кога човек е мъдър в очите на Господа Христа? Когато слуша Неговите думи и ги изпълнява. Начало на мъдростта е да се слушат Божиите слова[6]. Всяка дума на Спасителя обладава мощ и сила да изцелява и от телесни, и от духовни болести. „Кажи само дума и слугата ми ще оздравее“[7]. Спасителят каза дума – и слугата на стотника оздравя. Както някога, тъй и сега Господ не престава да изрича думите Си и към тебе, и към мене, и към всички нас. Ние трябва само да се спрем, да се задълбочим в тях и да ги приемем с вярата на стотника. Тогава и с нас ще стане чудо и душата ни ще оздравее, както е оздравял слугата на стотника. Защото в Евангелието пише и това: „ … доведоха при Него мнозина, хванати от бяс, и Той с една дума изгони духовете и излекува всички болни“[8]. Това Господ Иисус върши и днес, понеже Той „е същият вчера, и днес, и вовеки“[9].На Страшния съд ще бъдат съдени ония, които не слушат словата Божии и на тях ще им бъде по-тежко в съдния ден, отколкото на Содом и Гомора[10]. Внимавай, на Страшния съд от тебе ще се иска да дадеш сметка за това какво си сторил с Божиите слова, дали си ги слушал и усвоявал, дали си им се радвал или си се срамувал от тях. Ако си се срамувал от тях, то и Господ ще се срамува от тебе, когато дойде в славата на Своя Отец заедно със светите Си ангели[11]. Малко са човешките думи, които не са пусти и празни, затова малцина са думите, заради които няма да бъдем осъдени[12]. За да избегнем това, трябва да изучаваме и научим словата Божии от Свещеното Писание, да ги направим свои, защото затова Бог ги е казал на хората, та да ги усвоят те, а чрез тях – и самата истина Божия.

Във всяко слово на Спасителя има повече вечност и непреходност, отколкото в цялото небе и цялата земя с целокупната тяхна история. Затова Той е рекъл: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“[13]. Това означава: в словата на Спасителя е Бог и всичко Божие, затова те не могат да преминат. Усвои ли ги човек, той става по-непреходен от небето и земята, защото в тях има сила, която прави човека безсмъртен и вечен. Изучаването на Божиите слова и изпълняването им на дело прави човека сродник на Господа Иисуса. Това Той Сам е заявил, когато е рекъл: „Моя майка и Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват“[14]. Това означава: ако слушаш и четеш словата Божии – ти си наполовина брат Христов; ако ли пък ги изпълняваш – то изцяло си брат Христов. А това са радост и предимство по-големи и от ангелските. Чрез изучаването на Свещеното Писание в душата се разлива някакво блаженство, което не прилича на нищо земно. За това именно е говорел Спасителят, когато е казал: „Блажени са … , които слушат словото Божие и го пазят“ (Лука 11:28).Велика е тайната на словото. Толкова велика, че Самото второ Лице на Светата Троица – Господ Христос – се нарича в Свещеното Писание: Слово=Логос. Бог е Слово (Иоан 1:1) – всички слова, които идват от това вечно и абсолютно Слово, са изпълнени с Бога, с Божия истина, вечност и правда. Ако тях слушаш, ти слушаш Бога. Ако ги четеш, четеш непосредствено Божиите слова. Бог Слово стана плът, стана Човек (Иоан 1:14) и гъгнивият и бръщолевещ човек проговори словата на вечната Божия истина и правда.

В словата на Спасителя се съдържа някакъв нектар на безсмъртието, който чрез четенето на Неговите слова капка по капка капе в душата на човека и я оживява от смърт в живот, от преходност към вечност. Това Спасителят изявява с думите: „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и… е минал от смърт към живот“ (Иоан 5:24). Това ще рече: чрез слушането и изучаването на словото Божие ти се учиш на безсмъртие и вечност, учиш се на безсмъртен и вечен живот, а ако вярваш в тях с пълна вяра, вече си научил що е вечен живот и си преминал от смърт към живот. Затова Спасителят категорично твърди: „Истина, истина ви казвам: който спази словото Ми, няма да види смърт вовеки“ (Иоан 8:51). Всяко Христово слово е изпълнено с Бога, затова когато то влезе в човешката душа, тя се очиства от всяка нечистота. От всяко Негово слово излиза сила, която очиства от греха. Затова Спасителят на Тайната вечеря е казал на учениците Си – тези неотстъпни слушатели на словата Му: „Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал“ (Иоан 15:3). Всичко, което е написано в Свещеното Писание, Господ Христос и Неговите апостоли наричат: слово Божие, слово Господне[15], и ако не го четете и приемате за такова, тогава ще останете в мрака на гъгнивите и пелтечещи, празни и пусти човешки думи.

Всяко слово Божие е изпълнено с Божия истина, която, влезе ли в душата, я освещава за цяла вечност. Затова Спасителят се обръща с молитва към Своя небесен Отец: „Отче… Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина“[16]. Не приемаш ли словото Христово като слово Божие, като слово на Истината, тогава лъжата и бащата на лъжата, които са в тебе, въстават срещу него.Във всяко слово на Спасителя има много свръхестествена сила и благодат – това именно облагодатява душата на човека, когато словото Христово я посети. Затова светият апостол нарича цялото домостроителство на спасението „слово на благодатта“ на Бога[17], „слово на истината“[18], „слово на живота“[19]. Като жива, благодатна сила, словото Божие действа в човека чудотворно и животворно, ако човек го слуша с вяра и приема с вяра[20]. Всичко е осквернено от греха, но всичко се и очиства – чрез словото Божие и чрез молитва, всичко, всяко творение – от човека до червея[21]. Чрез истината, която носи в себе си, чрез силата, която има в себе си, словото Божие е „по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни“[22]. Пред него и за него няма нищо тайно. Защото всяко слово Божие има в себе си нещо от вечното Божие Слово-Логос – то притежава силата духовно да ражда и възражда хората. И когато се ражда от Него, човекът се ражда от Истината. Ето защо свети апостол Яков пише на християните, че тях ги е родил Бог Отец чрез словото на истината[23], а свети Петър им казва, че са възродени от словото на живия Бог, Който пребъдва вечно[24]. Всички Божии слова, които Бог е говорил на хората, идват от Вечното Слово – Логос, Който е Слово на живота и дава живот вечен. Когато живее чрез това Слово, човек се оживява от смърт в живот; като се изпълва с вечен живот, човек става победител на смъртта и участник в божественото естество[25] и блаженството му не ще има край.

Във всичко това главното, най-главното е вярата и чувството на любов към Господа Христа, защото пред топлината на това чувство се открива тайната на всяко Божие слово, както под топлината на слънчевите лъчи се разтварят листите на благоухайните цветя. Амин.

_______________________________________________________________

Източник http://bulgarian-orthodox-church.org/. Лекция на отец Юстин, професор и педагог по богословие. Лекцията е изнесена на братска среща на Богословското богомолно братство „Свети Сава“ в Сремски Карловци, 22 декември 1929 година.

[1]. Превод от сръбски език, инок Евтимий (Хинов) – от „Тълкование на светото Евангелие според Матея“, Предговор.

[2]. Иоан 6:63

[3]. Иоан 7:17

[4]. Марк 4:26-29

[5]. 1 Кор. 3:6

[6]. Мат. 7:24-25

[7]. Мат. 8:8

[8]. Мат. 8:16

[9]. Евр. 13:8

[10]. Мат. 10:14-15

[11]. Марк. 8:38

[12]. Мат. 12:36

[13]. Мат. 24:35

[14]. Лука 8:21

[15]. Иоан 17:14; Деяния на светите апостоли 6:2; 13:46; 16:32; 19:20; 2 Кор. 2:17; Кол. 1:15; 2 Сол. 3:1.

[16]. Иоан 17:17.

[17]. Деяния на светите апостоли 20:32.

[18]. Еф. 1:13.

[19]. Фил. 2:16.

[20]. 1 Сол. 2:13.

[21]. 1 Тим. 4:5.

[22]. Евр. 4:12.

[23]. Иак. 1:18.

[24]. 1 Петр. 1:23.

[25]. 2 Петр. 1:4.

Изображения:

№ № 2, 5, 6 и 7 – книги от автора (източник http://www.yahdex.ru).

№ № 1, 3 и 4 – авторът (№ 4 е икона, защото е канонизиран през 1993 г.). Източник http://www.yahdex.ru.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-367

Неканоничните библейски книги и откровението*

 

 

 

 

Практическата библейска мъдрост в Стария Завет*

Има ли прераждане според Библията*

Иисус Христос*

Борис Маринов, Александър Величков

1. Живял ли е Иисус Христос?

Колкото и да е странно, има хора, които и сега в двадесетия век на трезвомислие се залавят сериозно да отричат историческото съществуване на Христа. Разбира се единственият път, по който те биха могли да се радват на мним успех в това направление, е да отхвърлят безогледно всички исторически свидетелства за живота на Спасителя. Точно тъй и постъпват. Според тях „евангелските разкази били мит за божествен спасител. По-късно тоя мит бил приет за история.“ Относно пък външните – нехристиянски данни за Христа, които намираме в Талмуда[1], в съчинението „Иудейска археология“ на Иосиф Флавий[2], в Летописите (Аналите) на Тацит[3], във „Vita Claudii“ (Животът на Клавдия) на Светоний[4], в 96-тото писмо на Плиний Младши до император Траян и Траяновия отговор (писмо 97-мо), в „Истинско слово”[5] на Целз, – обикновено изказват съмнение в тяхната автентичност.

Тъй че каквото и доказателство да им приведе човек, било от християнските, било от нехристиянските писмени паметници в потвърждение на истината, че Христос е историческа личност, те нагло се провикват: „Това не е вярно, това е измислица, това е фалшификация!“

Любопитно е да отбележим тук, че тия противници на християнството, които така безцеремонно се отнасят към историята и не вярват на нейните показания за Христа, искат в същото време ние да вярваме в онова, което те говорят против Христа и да го считаме за чиста монета! Но щом те си позволяват да отхвърлят толкова свидетели за историческото съществуване на Спасителя, тогава, следвайки техния метод на отрицание, преспокойно можем да им заявим, че ние пък не вярваме на техните твърдения и ги отхвърляме като несъстоятелни. Защото, ако е възможно според тях да се поддържа дори за онези историци, които са живели най-близо до времето на Христа, че те били ни съобщавали неверни неща и не знаели дали Христос е съществувал, тогава ние с още по-голямо право можем да кажем на тия днешни отрицатели, че те пък абсолютно нищо не могат да знаят по тоя въпрос, тъй като живеят 20 столетия по-късно от оная епоха. А безспорно е, че съвременниците знаят по-добре събитията, отколкото онези хора, които живеят десетки векове след тях. А много важно е обстоятелството, че нито от юдейска, нито от езическа страна, въпреки всичката острота на борбата между тях и първохристиянството, никога и никъде не е оспорван фактът за живота и дейността на Иисуса Христа.Тук ние няма да доказваме автентичността на свидетелствата на християнските и нехристиянските писмени документи за историчността на Иисуса Христа. А ще се обърнем към здравия човешки разум и ще се опитаме с негова помощ да преценим хипотезата за превръщането на един мит в история.

И тъй: противниците на християнството твърдят, че „евангелските разкази били мит за божествен спасител, който мит по-късно бил приет за история“.

Нека допуснем за момент, че това наистина е било така.

Несъмнено е, че тези евангелски разкази са били съставени от известни лица. Тия лица са ги съчинили не за себе си, а за своите съвременници. Съвременниците са ги прочели. Ако тия разкази са им повествували за съвременно на тях лице, на име Иисус Христос, те са могли много лесно да преценят за какво се касае в тях: за история или фантазия, тъй както и ние сега лесно можем да преценим съдържанието на една книга, която засяга събития из съвременния ни живот. Те са могли критично да проверят дали това лице Христос е историческо или легендарно. Защото, ако в онова време е било възможно да има автори като евангелистите, които са написали книга като Евангелието, то непременно ще да е имало и много други умни хора, които са живели при същите условия, при които евангелистите са живели, и които умни хора ще са били критични люде. И, ако е вярно, че Иисус Христос е митическо лице — както твърдят сегашните отрицатели, — тогава това нещо са могли да установят и да знаят най-добре първите читатели на Евангелието. И съобразно с установеното те са определили и своето отношение към Евангелските разкази. Щом Христос е бил мит, Евангелието е имало за тях значението само на една интересна повест, която е могла да им достави по-голяма или по-малка естетическа наслада и нищо повече. С други думи, тая книга е могла да заеме съответно място в редицата на обикновените човешки литературни произведения. И това схващане за нея е било всеобщо и се е предавало от поколение на поколение.

Дотук работата върви нормално и логично.

Но според противниците на християнството, по-късно бил настъпил един момент в живота на хората, когато се случило нещо неестествено, а именно: митът за Христа бил приет за история,тоест лъжата станала истина.

Обаче тази предполагаема метаморфоза поражда у нас множество въпроси и недоумения, които я правят невъзможна.

В оня момент, когато митът е бил приет за история, дали хората са знаели, че разказите за Христа са мит, или не са знаели? Ако са знаели, че са мит, те нямаше да ги приемат за история, защото никой човек няма да иска, нито пък може съзнателно и преднамерено да се самозаблуждава. Ако ли пък не са знаели, пита се: как са забравили, че е мит? Как се е случило това масово забравяне на истината за Христа? Да не би човечеството да е преживяло някакво поголовно обезпаметяване? Но, ако е имало подобно нещо, тогава туй човечество е щяло да забрави и цялата предхристиянска култура, а след това посвоему ще я разбира и тълкува, т. е. ще я изопачи. Обаче, доколкото ни е известно, противниците на християнството не упрекват човечеството, че е изопачило или неправилно изтълкувало диалозите на Платон, трагедиите на Еврипид, Софокъл и Есхил, комедиите на Аристофан и пр. Напротив, днешното културно човечество се гордее със своето дълбоко познаване и правилно разбиране на древната гръцко-римска духовна култура във всичките ѝ разклонения. Тогава пита се: как човечеството се е заблудило само по отношение на Христа? Как е заболяло от частична амнезия? Какви особени причини са породили това патологично явление? Интересно е да се знае, какво е заставило човеците да обявят една обикновена повест (нали нашите противници считат Евангелието легендарна книга!) за свещена книга и несъществуващото лице, за което тя говори, — не само за съществуващо, но — и за Бог? Това е просто необяснимо! Нашето недоумение относно тая метаморфоза нараства още повече, като вземе предвид, че тя е станала не някога в праисторически времена, в далечни тъмни векове, когато, да речем, хората са били невежи, наивни и глупави, та все още би могло да се допусне 1 % вероятност. Туй чудо става през първите векове от нашата ера, т. е. в историческо време, през господството на гръко-римската империя, пред лицето на велики поети, мислители, историци и философи… Това обстоятелство вече напълно разрушава хипотезата за преминаването на мита в история.След туй: как е станало това приемане на мита за история: всички ли човеци изведнъж са го приели или отделни лица са го представили за история? Но как е възможно хората да приемат, че несъществуващият съществува, особено като се знае, че тия, които са изповядвали името на Христа през първите три века, не са били похвалявани или награждавани за тая изповед, а най-жестоко са били гонени, мъчени и убивани за нея?

Да допуснем, че първите разпространители на тази, да я наречем в духа на нашите противници, легенда, са успели да заблудят хората, че Христос съществува, че Той е Бог, че помага на онези, които Му се молят. Те са ги послушали и са започнали да Го призовават на помощ. Ще им помогне ли Той? – Няма да им помогне, понеже – според нашите противници – Той не съществува! В такъв случай какво ще правят хората? – Те ще се разочароват, ще изгубят вяра в Него и ще престанат да Го призовават, тъй както един гладен пътник, който хлопа на една празна къща, за която предполага, че е обитаема, ще похлопа, ще похлопа, ще почака известно време, па ще отмине, понеже никой не ще отговори на неговия зов. Следователно, абсолютно невъзможно е митът да бъде приет за история и лъжата за истина, т. е. никой няма да вярва, че Христос е историческа личност и че е Бог.

Обаче безспорно е, а това признават открито и противниците на християнството, че милиони християни вярват и твърдо изповядват, че Иисус Христос е историческа личност, че е живял на земята като Богочовек и Спасител на света. Но понеже ние видяхме, че психологически и фактически е невъзможно да се приеме един мит за Христа за история, тогава трябва да признаем, че Христос действително е живял на тази земя и поради това именно християните вярват в Неговото историческо съществуване. Но християните Го считат не само за историческо лице, живяло в дадена епоха, подобно на други исторически лица: народни герои, поети, царе и вождове, и след това като тях умряло, но изповядват, че Той е и Бог и че и сега живее и се откликва на техните молитви, а на мнозина праведници и лично се е явявал и явява. Ако Христос не съществува и следователно не отговаря на нашия вик, който отправяме към Него, тогава не би бил възможен този постоянен жив стремеж у християните към Него. Хората не отиват за вода при сух кладенец, а само там, гдето струи постоянно чиста и приятна за пиене вода. Ако Христос не праща Своята благодатна помощ на ония, които искрено Го търсят, ако те не чувстват живо Неговата реалност, ние с нищо друго не можем да си обясним тая постоянна жажда за Христа, това неизразимо ликуване, което изпълва чистите християнски души при споменаване на Неговото пресвето Име, и тази готовност у истинските християни да страдат заради Него.

Следователно Христос е историческа личност, Която е живяла преди 2000 години, живее и сега, ще живее и во веки!

Ако човек вземе предвид победния марш на християнството през вековете, въпреки най-ожесточените преследвания, на които светът е подлагал неговите последователи, ще разбере колко наивно е да се мисли, че тази християнска стихия, която все по-нашироко се разлива по земното кълбо, може да има в основата си нулата, т. е. несъществуващия Христос, и ще си обясни защо именитият немски философ Шелинг си е позволил да каже: „Да се отрича действителността на Христа, това е историческо безумие“!

2. Син на Иосиф ли е Иисус Христос?

Някои си позволяват да подхвърлят във връзка с личността на Иисус Христос кощунствената мисъл: че Иисус Христос бил син на Иосиф. Дълг на апологета е, въз основа на Евангелския текст, да разобличи тази неокачествима лъжа.

За живота на Иисуса Христа черпим сведения от Евангелията. В тях има текстове, които недвусмислено отстраняват за плътско бащинство на Иосиф по отношение на Иисус Христос.

Когато ангел Гавриил – според разказа на св. евангелист Лука – известява на св. Дева Мария, че ето тя ще зачене и ще роди син и ще Го нарече Иисус, тя, изпадайки в голямо недоумение, пита: „Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?“ — Този въпрос на чистата Девица, която била дала обет за девственост, красноречиво свидетелства, че в зачеването на Христа мъж не участва. Затова именно Ангелът, който намира туй нейно питане за напълно уместно, ѝ пояснява: „Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи“ (Лука 1:31, 34, 35). В този разговор ние имаме ясно указание от страна на Майката и на ангел Гавриила по въпроса, който ни занимава.

Св. Евангелист Матей ни съобщава друг факт. Когато праведният Иосиф узнал, че светата Дева е непразна, поискал тайно да я напусне. Защо ли? — Защото, като не знаел още загадката на тази непразност, той, разсъждавайки по човешки, е допуснал, че в случая се касае за нещо грешно в поведението на Дева Мария, тъй като сам той бил непричастен в това дело. Ако беше вярно онова, което безбожници лекомислено подмятат за бащинството на Йосиф, той нямаше да иска да напусне св. Дева Мария. — Понеже и неговото смущение е било основателно, Ангел Господен му се явява и му открива „великата тайна на благочестието“, че „заченалото се в нея е от Духа Светаго“ (Мат. 1:18, 19, 20). В този текст имаме пък свидетелството на Йосиф, че Иисус Христос не е негов син, и свидетелството на Ангел Господен.Щом това е тъй, пита се: Какво е тогава отношението на Иосиф към св. Дева Мария и Иисуса Христа? – Знае се, че юдеите, според Моисеевия закон (Второз. 22:21), жестоко наказвали девица, уличена в блудство, – убивали я с камъни. Ето защо, за да не сполети такава участ и св. Дева Мария, чиято непразност нямало да остане скрита от погледа на юдеите, и която те нямало да проумеят, т. е. не щели да повярват, че е от Духа Светаго, Божият промисъл наредил тя да бъде сгодена (обручена) за праведния Иосиф и да минава пред народа за негова жена, а той — за неин мъж и баща на Иисуса. И действително, изобщо са мислели Иисуса за син на Иосифа. Св. евангелист Лука направо казва: „Иисус, когато начеваше служението Си, беше на около трийсет години, и беше — както мислеха (р. н.) — син Иосифов…“ (Лука 3:23). „Както мислеха!“ — Не че е бил наистина син на Иосифа, а за такъв са Го мислели! Народът в Назаретската синагога, чудейки се на учението Му, се пита: „Откъде у Него тая премъдрост и тия сили? Не е ли Той на дърводелеца син (р. н.)? Майка Му не се ли казва Мария? И братята му – Йаков и Иосия, Симон и Иуда? И сестрите Му не са ли всички между нас? Откъде прочее у Него всичко това?“ (Мат. 13:54-56). „Не е ли Този Йосифовият син (р. н. ), чийто баща и Майка познаваме? Как тогава Той казва: Слязох от небето?“ (Иоан. 6:42). „Филип намира Натанаила и му казва: Намерихме Иисуса, сина Йосифов (р. н.), от Назарет, за Когото писа Моисей в закона, и говориха пророците“ (Иоан. 1:45). И св. Дева Мария вън е говорела в духа на онова, което народът е мислел. Когато тя и праведният Йосиф намерили 12-годишния Иисус в Иерусалимския храм „да седи между учителите, да ги слуша и запитва“, казва Му: „Чедо, защо ни направи тъй? Ето баща Ти (р. н.) и аз твърде много се измъчихме да Те търсим“ (Лука 2:42 и 48).

Св. Отци намират и други причини, поради които е бил скрит от света за известно време особеният начин на Христовото рождение (от Дева). Една от тях е и тази: да не се даде на враговете Му материал за осмиване. Ако те са се надсмивали над Неговия произход от Галилея (Иоан. 7:52), ако произхождението Му от Назарет е смущавало даже невраждебно настроени лица (Иоан. 1:46), то какво ли биха говорили срещу Иисуса Христа враждебно настроените към Него книжници и фарисеи, ако знаеха за рождението Му от Назаретска Девица?[6]Иисус Христос не е син на Иосифа. Иосиф е бил само пазител и покровител на Св. Дева Мария и Богомладенеца Христа.

3. За въплъщението и личността на Иисус Христос

Светата Христова Църква изповядва, че Иисус Христос се е въплътил „от Духа Свята и Марии Деви,“ от Светия Дух и Дева Мария. Така се повествува в Светото Евангелие. Някои отнасят този евангелски разказ направо към царството на измислиците и приказките, понеже науката била доказала, че такова събитие било невъзможно; да вярваш в него, значело да се обявиш против разума и науката.

Ще разгледаме въпроса по-обстойно, като използваме мислите, изказани по него, от Цюрихския доктор на медицината Ханс Хоппелер.

И така, твърди се, че зачеването без мъж противоречало на здравия човешки разум. Защо? — Защото разумът такова нещо не познавал и не можел да го разбере. Добре! — Ами той действително ли познава и разбира другото зачеване — при участието на мъж, т. н. естествено (нормално) оплодяване? — Съвсем не! И то е една голяма тайна.

Никой не е в състояние да разбере тези безкрайно финни и нежни процеси. Ако е имало и има в природата нещо, върху което да е сложено булото на тайната, това е произходът на нов живот. Каква безгранична повърхностност е необходима, за да вярва и твърди някой, че е разбрал това чудо! Защото чудо, безподобно чудо е, щом от едвам видима прашинка може да се развие човек. Да си представим една такава прашинка — оплодена женска яйцеклетка. Наглед тя е най-простото нещо: дребничко топченце слуз, обвито в нежна кожица, и в средата едно малко ядро. Всъщност обаче ние имаме пред себе си най-величественото художествено творение, което някога човешко око е съгледало и пред което бледнее всяко инженерно изкуство, всяка наука и техника. Може би си виждал, читателю, в някоя витрина красиво изработен модел на голям океански параход. Навярно ти си бил смаян от това извънредно финно и точно творение, в което е представена палубата с всички нейни подробности: прозорци, стълби, мачти, спасителни лодки; нищо не липсва и всичко е дадено педантично точно в миниатюр! Но ако разсечем този модел на две, вътре ще видим празно пространство, защото да се копира подробно и във вътрешността всяка стая, всяко легло, всяко машинно колело, това би било колосална и много скъпа работа. Но представи си, че един художник-майстор е изработил модел на този параход, който модел напълно съответства на парахода не само външно, но и вътрешно до най-малките подробности! И го е изработил в размери, които позволяват този модел да се скрие между две орехови черупки. Всичко е копирано с абсолютна точност: разпределението на стаите, стенните картини, бански инсталации с вани, тръби и кранове, всички машини до най-малкия вентилатор, кухни, чинии и канчета, хранителни запаси, складирани въглища, параходна библиотека с всички нейни томове, всеки от които действително може да се отвори и със силно увеличително стъкло да се чете и т. н. Нали това ще ни изуми? Но да си представим нещо друго: същият художник ни дава оферта, че той може да направи този модел в големината на една главичка на топлийка, или сто пъти по-малък. Ние непременно ще му се изсмеем в лицето и ще кажем, че това е абсолютно невъзможно! И все пак има Един Майстор, Който наистина е направил такъв модел, не по-голям от една стотна от главичката на карфица. Разбира се, този модел не е на параход, а на човек! Женските и мъжките зародишни клетки са такива модели. Не по-големи от прашинка, но те съдържат целия човешки организъм с множеството негови органи и милиони клетки. Всяка нищожна прашинка. Може да ни се възрази, че това не е така, че едвам след дълго и сложно развитие се появяват и разграничават различните органи. Да, вярно е че зародишната клетка не представлява стотици хиляди пъти умалено човече, подобно на споменатия параходен модел, и че не се съдържат в нея нито кости и мускули, нито кожа и коса. И все пак те са там в зародишна форма. Ако дъщерята има същите очи, каквито притежава бащата, това трябва да е било заложено в съответната зародишна клетка. Ако бащата има дълги мършави крака и синът има такива, туй е станало, не защото синът по-късно е гледал баща си, но тази форма на долните му крайници е била сложена по някакъв начин в съответната зародишна клетка. Една майка има палци, твърде странно извити назад. Синът още не е на две години, и откриват, че и у неговите палци има такава особеност. Как е възможно това? — Из женската яйцеклетка, от която се е развило детето, между другото е преминало и това качество на майката, което после се наблюдава в порасналото момче. Един баща има чудно мека, гъста коса и поетичен дар; синът също ги има; кой друг е предал наследството, ако не онази семенна клетка, чрез която е бил произведен синът? Как е могло другояче да стане това, ако не посредством същата зародишна клетка? Но ако един такъв зародиш съдържа предразположението за цвета на очите, за дължината на краката, за формата на ставите на палците, за вида на косата, за духовната дарба, тогава ние можем да извадим сигурното заключение, че всеки орган, всяка клетка и всяко качество са приготвени в зародишната клетка. И това е именно чудното и непонятното. Това е, което поражда у нас безбройни въпроси без отговор. Как влизат тези качества и предразположения в зародишната клетка? Как стигна — да речем — точното копие на носа в зародишната жлеза и как оттук премина в зародишната клетка, като се знае, че между носа и зародишната жлеза не съществува пряка нервна връзка? Откъде знае зародишната жлеза, че имаме кестеняви очи и дава на всички зародишни клетки предразположението за такива очи? — Госпожа Петрова обича цветята: нейната Лиляна е наследила тази обич. Как е дошла тая особеност в зародишната клетка? Как ли ще трябва да си представим любовта към цветята в едно яйчице? Как ли ще да изглежда музикалната дарба в един сперматозоид? Четириъгълна или кръгла, жълта или виолетова? Как трябва да бъде построена една мъжка зародишна жлеза, щото характерното на нейния притежател, което обикновено не се представлява като нещо уловимо, да се моделира в произведената от нея семенна нишка? Една госпожа има прекрасен глас — сопрано. Обаче нейният яйчник изглежда е „забравил“ да предаде това качество на яйцеклетката, щом синът на тази певица притежава чувствително дрезгав глас и няма следа от музикален слух. Но ето у дъщерята на този син изведнъж се проявява гласа на бабата. Следователно в зародишната клетка на певицата не е имало предразположение, но се е съдържало предразположение към предразположение! А обяснението? — Няма обяснение! Всичко това можем да установим, обаче не можем да го проумеем! Онова дете е наследило устата на майката, гласа на бащата. Кой е решавал този въпрос, когато двете зародишни клетки са се съединявали и следователно налице са били две форми на уста и два гласа: коя уста и кой глас да се предаде и кои да пропаднат? Защо единият път зародишната клетка е почти точен отпечатък на бащата, а друг път на майката, а трети път е смес от по петдесет процента? Кой решава въпроса за разпределението на качествата? Ние бихме могли да поставим още много въпроси, но ще се задоволим само с един: Преувеличихме ли, когато заявихме, че оплодяването и размножаването е голяма загадка за нас и поради това е съвсем недостъпно за нашия разум, за нашето разбиране? Вярно ли е, че върху тези процеси лежи булото на тайната, на неизследимото?И ето Св. Писание ни разказва, че зачатието на Иисуса е станало не по обикновения начин, като онова действие, което обикновено принадлежи на мъжката зародишна клетка, се приписва на една тайнствена сила. Как реагират срещу това нашите модерни „просветители“? — Те се смеят на този разказ като на нещо невъзможно, немислимо. Но както видяхме, тези господа не разбират нищо от процеса на оплодяването и от законите, които действат при него, и въпреки туй искат да решат смело, кое е възможно и кое невъзможно. Такова поведение е високомерно и ненаучно. Но какво ще кажете, вие „непогрешими“ авторитети, за опитите на учените да доведат до развитие яйцеклетки от известни животински видове чрез химическо или физическо дразнене от различно естество при пълно изолиране на мъжкото семе? Какво ще кажете за тези опити, когато се знае, че те дадоха вече известни, дори неочаквани, резултати? Не би ли трябвало такива опити да ни направят скромни и да ни поучат, че все още не познаваме всички възможности, които Творецът е вложил в този свят? Не искам да кажа, че трябва да се отречем от всяка критика на разкази и предания. Но когато една книга от ранга на Библията ни повествува нещо необикновено, нашата критика би трябвало да бъде поне предпазлива. И разказът за зачеването чрез Духа Светаго устоява срещу всяка безпристрастна критика.

Сега ще илюстрираме нашите размишления със следния разговор между атеист и доктор:

Атеистът: Аз не разбирам, как Вие като лекар можете да вярвате в девственото раждане! Как можете да вярвате, че Христос се е родил само от майката, без участие на мъж!

Докторът: Действително ли не разбирате? Аз пък Ви казвам, че тъкмо моята професия и моите медицински познания улесняват и подкрепят много тази моя вяра!

Атеистът: Това е твърде любопитно! Мога ли да Ви помоля за по-конкретно пояснение?

Докторът: Разбира се! На драго сърце ще Ви разясня моята мисъл. От години вече размишлявам върху проблема за човешкото размножаване, и колкото се старая да проникна по-дълбоко в него, толкова по-тайнствено и по-чуждо ми изглежда всичко. Разбира се, Библията говори за един твърде чуден начин на Иисусовия произход, но аз си казвам: колкото и своеобразен да ми се вижда, той в края на краищата не е много по-чуден от така наречения нормален начин на размножението. По-рано последният ми изглеждаше –  както на мнозина неспециалисти — съвсем прост и самопонятен, а девственото раждане напротив — твърде чудновато. Но от изучаване на медицината вече зная, че и при обикновеното зачатие не може да става дума за самопонятност, че напротив тук се касае за един процес, който стои далеч над нашето обикновено мислене и е недостъпен за нашето разбиране. И по този начин за мене пропастта между обикновеното зачатие и зачатието на Иисуса стана много по-малка.

Атеистът: Разбира се, аз никога не съм разглеждал въпроса от това становище.

Докторът: Тъкмо поради тази причина спирам Вашето внимание върху туй. Но ще изтъкна пред Вас и друга една мисъл. Може би Вие сте смятали, както мнозина, че развитието на едно яйце, т. е. на една женска зародишна клетка, никога не би могло да се извърши, без да бъде оплодена чрез мъжка зародишна клетка. И все пак на всеки естественик са познати у известни растения и животни онези особени случаи, когато едно яйце стига до пълно развитие без оплодяване, поради което при тези явления се говори за партеногенезис, т. е. за девствено зачатие. И при някои от тези живи твари половото и безполовото зачатие се сменяват едно с друго. Туй наблюдаваме у красивите чехълчета и преди всичко у пчелите. Затова, ако някой ни разказваше например че Младенецът Иисус е дошъл на облак от небето или че е изскочил из пламъка на един свещен жертвен огън, тогава несъмнено такива разкази щяха да бъдат взети повече като приказки и сметнати за по-чудесни, отколкото разказът на Писанието за партеногенезиса, т. е. за един процес, който все пак е познат в царството на природата и се извършва макар и не на стъпалото на човека. Разбира се, далеч съм от мисълта да поставям рождението на Иисуса на една линия с онези процеси в животински свят; ние знаем, че „Силата на Всевишния“ е осенила Мария и е произвела това чудо. Обаче трябва да обърнем внимание на обстоятелството, че въплътяването на Бога не е станало чрез едно произволно, от въздуха взето чудо, но че то се опира на законите на творението чрез един процес, който финно е приготвен в природата. — Позволете ми сега пък аз да Ви задам един въпрос! Вие приемате ли хипотезата за самозараждането на живота?Атеистът: Как да не я приемам? Че нали науката я е доказала!

Докторът: Макар че науката не я е доказала, но да приемем, че е така, както Вие твърдите! Значи, според Вас, първата жива клетка се е зародила из мъртвата материя? — Добре! Вие заявихте, че не можете да разберете как мога да вярвам, че Христос се е родил само от майката без участието на мъж. Кажете ми тогава, как Вашият претенциозен разум разбира появата на първия живот без участието на само на бащата, но и на майката? Нали преди първия живот не е имало никакъв живот? Следователно, ако е вярно, че Вие разбирате по-голямото чудо (появата на живот без участие на всякакви родители), Вие трябва непременно да разбирате, и то много по-добре, и по-малкото чудо (произход на живот без участието само на мъжката половина). При това положение не съществува абсолютно никакво разумно оправдание за Вашето неверие в безсеменното рождение на Христа от Дева Мария.

Атеистът: Вие, г-н докторе, сте безпощаден към мене с Вашите доводи. Признавам, че сега възможността за рождението на Иисуса из неопетненото лоно на една девица не ми изглежда вече напълно изключена, както в началото на нашия разговор. Но все пак остава фактът, че в цялата човешка история не е познато такова събитие. Следователно, все още изглежда твърде невероятно, че изведнъж при един единствен човек е направено такова голямо изключение, и аз искам да чуя, какво Ви дава повод да вярвате в него?

Докторът: Това е много просто! Иисус Христос се прояви през времето на Своя земен живот и насетне като една извънредна личност, тъй че съвсем не ме изненадва известието, че и Неговият начин на произход е бил извънреден.

Атеистът: Че Иисус принадлежи към великите хора, това едва ли някой ще оспори. Обаче имало е и други бележити личности, но никой не е роден от девица. Би било интересно да зная какво в Христа е било изключителното?

Докторът: Как можете да поставяте сериозно този въпрос? — Представете си следното: В една малка провинция на Римската империя живял близо преди 2000 години един мъж на име Иисус, Който се проявил по крайно особен начин. Израсъл като помощник на дърводелец, на тридесет години Той започнал да говори тук и там на публични места към народа, лекувал болни, които донасяли при Него, събирал около Себе Си привърженици, на които преподавал Своето учение, и след тригодишна дейност бил умъртвен като бунтовник. След това Неговите, в начало твърде смутени, приятели съобщават, че Той възкръснал и се възнесъл на небето, и навсякъде благовествуват Неговото учение и чудната история на възкресението, за да привличат вярващи, макар държавната власт с всички сили да пречела на тяхната проповед, да ги хвърляла в тъмници и не малцина от тях да погубила. А днес? — Цивилизованите народи на Европа и Америка се именуват по името на Този Особен Мъж, броят годините на своята ера от Неговото рождение, всяка зима празнуват с най-голямо въодушевление Неговия рожден ден, изграждат Му безброй скъпи храмове с високи кубета, за да слушат там за Неговия живот и Неговото учение, съчиняват и Му пеят възторжени песни, печатат и разпространяват книгата за Неговия живот и дела в милиони екземпляри, всяка година жертват грамадни суми и живота на стотици мисионери, за да разпространяват Неговото учение в далечни страни и пишат за Него и Неговото дело годишно хиляди томове книги. Най-прекрасното и най-възвишеното, което от 2000 години насам изкуството създава, служи за Негова прослава. Но нещо повече: милиони човеци направляват и днес своя живот според Неговите предписания, почитат Го като свой Господ, молят Му се като на Свой Бог, дават пари, здраве и живот заради Него, и гледат спокойно смъртта в очите, вярвайки в Него. Поколение след поколение отминава, велики мъже идват и залязват, обаче Той, Най-великият, остава, и Нему се кланят най-великите. Почти две хилядолетия изминаха, откак Той живя, обаче още не се е явил никой, който би могъл да се доближи до Него, да не говорим, че би могъл да Го превъзхожда. Неговите най-големи врагове трябва да признаят: Той няма равен на Себе Си! Неговият живот, както и безпримерното влияние на Неговото учение са единствени. Напразно хората ще търсят паралел.И сега аз питам: не е ли логично и разумно да вярвам, че Този, Чийто живот е получил такъв единствен завършек, е имал и изключително начало? Не е ли разумно да вярвам, че Той, Чието гигантско, и днес още живо, дело е просто непонятно за човешкия разум, е и по Своето рождение загадка за естественото мислене? Ако Неговият живот и Неговото влияние върху историята на народите и на отделния човек трябва да се нарече чудно, защо не би трябвало да бъде чуден и начинът на Неговото влизане в света? Ако едното чудо е възможно, което ние всеки ден имаме пред очите си, защо да не е възможно и другото, което ни се разказва от достоверна страна? Един неучен занаятчия става за хилядолетия двигателна сила на историята. Това е факт. Ако нашият естествен разум, ще не ще, трябва да капитулира пред този факт, какво друго може да бъде, ако не високомерие от негова страна, когато той на всяка цена се противи да капитулира и пред факта на Неговото извънредно рождение? Щом в единия случай той трябва да признае своето безсилие защо да не признае и в другия? Наистина разумът е велик дар Божи и ни е даден, за да го употребяваме. Обаче има неща, които надхвърлят неговата сила и за чието възприемане е необходим друг орган. Можем ли ние например да възприемем богато населената с живот водна капка под микроскопа, когато поставим на него не окото, а ухото? Не, защото само окото може да ни предаде светлинните лъчи. Така и в духовния свят има неща, за които разумът не е подходящият, „адекватният“ орган. Той не е подходящ и за девственото рождение на Иисуса. Наистина той може да схване, че едно тайнствено рождение се намира напълно в съгласие с всичко останало, което ние знаем за живота и делата на Иисуса, но той не може да го разбере. Плътският човек не възприема онова, що е от Божия Дух. Обаче на детски смирената вяра е дадено да проникне в чудната тайна: „Бог се яви във плът.“

Атеистът: Значи, Вие считате Христа за Син Божи, дошъл от небето?

Докторът: Да, „Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени: затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи“, — така гласи благовестието на ангела към Дева Мария. И ако от една страна — както казах — естественият разум трябва да стои назад там, гдето се касае да схване тази неизследима тайна, то от друга страна той пак идва по особен начин в помощ на маловереца. С други думи: нашият разум не може никога да ни разкрие как е станало зачатието на Христа в утробата на Девицата. Но че Христос е Божи Син, това разумът може да схване. Колко често на улицата ние веднага познаваме едно дете, че то принадлежи към това или онова семейство, понеже чертите на лицето му и неговото държание ни напомнят за неговите родители. Ние влизаме в едно семейство, в което едни деца са от първия починал вече баща, други от втория, жив мъж. Колко лесно е тогава да установим въз основа на сходството, кои деца са на първия, кои на втория баща. И ние питаме сега: Не дава ли и характерът на Иисуса ясно свидетелство за това, от какъв произход е Той? Не показват ли Неговите прояви и Неговият живот навсякъде белези и следи, които ясно сочат, че Той е излязъл и дошъл от Бога? (Иоан. 8:42) Неговата велика неизследимо дълбока и топла любов към всички човеци без разлика на чин; Неговата кротост спрямо каещите се грешници; Неговата строгост спрямо самоправедните; Неговата власт над сърцата на човеците; Неговите могъщи слова, пълни със сила и величие; Неговата неподкупна праведност; Неговото геройство при понасяне на страданието, и преди всичко Неговият свят, безгрешен живот – не са ли това качества, които сочат божествен произход? Влиянието на Неговия живот върху далечните векове не е ли свидетелство за туй, че Иисус трябва да стои над времето и произхожда от вечността? И когато Той прощава на грешници и възкресява мъртви, тогава ние узнаваме с непогрешима сигурност чертите на Неговия небесен Отец, Който има властта да прощава грехове и Който е Господарят над живота и смъртта! Наистина както и да разглеждаме този чуден Иисус от Назарет, ние всякога имаме впечатлението на римския стотник, който е стоял под кръста и е засвидетелствал: „Наистина Тоя Човек е бил Син Божи!“ (Марк. 15:39)Разговорът завърши… Ясно е, че науката съвсем не ни пречи да вярваме в онова, което Божието Слово ни повествува за зачатието на Христа и за Неговата личност.

Чрез нашите „духовни очи“, ако те са отворени, ще можем все повече да надникваме в дълбините на онази велика спасителна тайна, на онова чудо на чудесата, изразено накъсо от Апостола така: „Бог се яви в плът!“ (1 Тим. 3:16).

4. Не е ли недостойно за великия Бог да се въплъти на малката, нищожна земя?[7]

Някои разсъждават така: „Звездите, които нощем наблюдаваме по небесния свод, поради голямата си далечина от нас, изглеждат като малки искри. Всъщност те – по свидетелството на астрономите – са слънца, десетки пъти по-големи от нашето Слънце, и имат планети, които стотици пъти са по-големи от нашата Земя, която е нищожна прашинка от Вселената. Нима на тази прашинка ще дойде да обитава в човешка плът великият, всемогъщият, неизмеримият Бог? Не е ли недостойно това за Бога?“ – И се съблазняват по отношение на проповядваната от Христовата Църква истина.

Действително Светата Църква изповядва, че Бог се е явил в плът (1 Тим. 3:16)  тук – на нашата Земя (Иоан. 1:14).

Интересно би било да ни кажат тези, които считат, че било недостойно за Бога да обитава в човешка плът на малката, нищожна Земя, колко голяма — според тях — трябваше да бъде Земята, колко квадратни километра повърхност трябваше да има тя, за да бъде подходяща за Бога да се въплъти Той на нея?…

Пред безкрайния Бог и най-големите небесни тела са нищожни. Пред Него всичко е малко! И, ако Той дойде при нас, дойде не затова, че Земята е някакво си грамадно тяло, не затова, че земната красота Го е пленила, или че за Него е било особено удоволствие да стане човек, но само поради нашата греховност и безпомощност, следователно: Той дойде „да подири и спаси погиналото“ (Мат. 18:11). Когато една високопоставена личност посещава някой болен бедняк в сламената му колиба, тя върши туй не защото мръсното жилище ѝ харесва, но защото иска да помогне на нещастника: тя го посещава от състрадание и милост към него. Богомъдрите учители на Църквата изповядват, че тъкмо чрез въплъщението Си Бог се е прославил много повече отколкото чрез творението на света. Въплъщението е по-величаво, още по-достойно за Бога, пò за учудване дело от творението.

Щом за Бога — както казва Писанието — „хиляда години са като един ден, и един ден — като хиляда години“ (2 Петр. 3:8), т. е.: щом за Бога няма значение времето, то няма значение за Него и пространството, пространствената величина. Мировите системи пред Бога са като песъчинки, и песъчинката — като мирова система. Бог е при всяко нещо тъй, като че всяко нещо — и най-дребното — е единственото, което Той е сътворил, което пази и за което се грижи, както беднякът пази и пасе своята единствена овца.

Бог се разкрива велик и мъдър не само в големите небесни тела и звездни системи, но и в най-малките неща, както виждаме това тук на нашата Земя. Някои водни капки съдържат, както ни показва микроскопът, хиляди малки животинки. Една единствена инфузория, която не можем да видим с просто око, при известни условия може да даде за четири дена едно потомство от 340 билиона. Като се има предвид, че числото един билион е толкова голямо, че един човек би трябвало да го брои около 20,000 години, можем да си представим, какво значи 340 билиона!…

Великият астроном Сечи казва: „Ние се намираме между две неизмеримости — неизмеримостта на великото, която телескопът ни разкрива, и една друга неизмеримост на малкото, която микроскопът ни разбулва, и както не можем да преброим звездите на една мъглявина, така също не можем да изчислим и атомите на една клетка“…

Неизмеримото богатство на най-различните форми на материята, доколкото те са изследвани, ще да са образувани от съединението на прости елементи, които на брой са вече над деветдесет. Чрез спектралния анализ са установили, че всички небесни тела се състоят главно от същите елементи, от които е съставена нашата Земя, и от малкото кремъче на нашия поток чак до последните звездни системи всичко е построено и подредено по един премъдър план от един всемъдър и всемогъщ Дух.Следователно, цялото творение, както звездният мир, така и най-малко червейче и бръмбарче на Земята произхождат от един и същ Бог и са достойни за Него, и Той всичко удостоява с любов.

Велик е материалният свят. Но още по-велик е органическият свят. Една тревица стои несравнено по-горе от едно гигантско по маса небесно тяло.

А що да кажем за човешката душа? — Тя — по оценката на Спасителя — струва повече от целия свят. „Каква полза за човека — казва Господ Иисус Христос, — ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26).

Именитият френски математик, физик и философ Блез Паскал пише, че човекът е най-слабата тръстика („un roseau lе pius faible“) на природата, „но това е мислеща тръстика“ (“un roseau pensant“). Не е нужно да се въоръжи цялата Вселена, за да го унищожи. Достатъчно е едно подухване, една капка вода. Ала и в този случай, когато Вселената го убива, човек ще бъде по-велик от нея, понеже той знае, че умира, а Вселената не знае, че го унищожава“.

Тогава недостойно ли е за Великия Бог от любов да се въплъти на Земята, да извърши чудото на Изкуплението? И самото това чудо не е ли дело, спрямо което всички видими светове са нищо?!…

5. Къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст?

В светото Евангелие пряко не се говори за този период от живота на Спасителя. Затова и естествено се налага въпросът: къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст? — Обаче най-често поставят този въпрос не толкова от интерес непременно да се узнае, къде е бил Иисус Христос през тези години от Своя земен живот, колкото — от желанието на всяка цена Той да бъде представен като обикновен човек, в когото нямало нищо свръхестествено и божествено. Затуй и обикновено отговарят: „През това време Христос е бил в Индия, където изучавал будистките свещени книги. Необикновеното в Неговия тригодишен обществен живот може да се обясни естествено като резултат на продължителна школовка под ръководство на будистки монаси“.

И така: Къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст? Бил ли е Той в Индия?

Както вече споменахме, в светото Евангелие не се говори пряко за тоя период от живота на Иисуса Христа. Но това е напълно естествено и е в хармония с великото смирение, в което Божият Син се яви на земята. Един писател по този повод казва: „Забележете, че най-добрите младежи са тези, за които не се говори много сред обществото. Скромността е украшение на юношата. Не е добре, когато млади хора се навират в очите на другите и ги предизвикват да говорят за тях много. Младежът запазва своята добродетел само в тихата долина на смирението.“

Все пак в св. Евангелие, което е меродавното за живота на Спасителя, има места, които излъчват достатъчно светлина по интересуващия ни въпрос и опровергават напълно хипотезата за пребиваването на Христа в Индия.

Св. евангелист Лука, разказвайки за отиването на дванадесетгодишния Иисус в Иерусалим по случай празника Пасха, за туй: как Иосиф и св. Дева Мария на връщане Го изгубили, как след тридневно тревожно търсене Го намерили в храма между иудейските учители, отбелязва: „Той тръгна с тях и дойде в Назарет; и им се покоряваше“ (2:51).Като имаме предвид, какво безпокойство и какви вълнения са изживели св. Богородица и праведният Иосиф, докато намерят Иисуса в храма, макар да са знаели, че Той не е в чужда страна, а е в Своето отечество, в свещения град Иерусалим, изключено е да се допусне, че те биха се съгласили да Му разрешат да отиде в далечна, непозната страна, при чужди хора, та дори и да предположим, че Той би пожелал да предприеме такова пътешествие.

Значи, те за нищо на света нямало да Му позволят подобно странствуване. И Той действително не е ходил никъде извън Палестина, защото това би било против волята на Майка Му и Йосифа. А светият евангелист изрично казва за отношението Му към тях: „И им се покоряваше“.

Следователно Иисус Христос е останал да живее в Назарет. Там Той е преуспявал в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците (Лук. 2:52).

Същият евангелист Лука, като говори по-късно за учителската дейност на Спасителя в Галилея, съобщава следното: „И дойде в Назарет, дето бе възпитан, и по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата и стана да чете“ (4:16).

Значи Иисус Христос е живял в Назарет, там е бил възпитан; там редовно е посещавал синагогата и това посещение е станало Негов навик, Негов обичай, който като червена нишка е пронизвал целия Му живот от юношеството до зрялата възраст. Затова именно и светият евангелист изрично отбелязва: „И по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата.“

Но с какво ли се е занимавал Богочовекът в Назарет до началото на Своята обществена дейност?

Отговор на този въпрос намираме в Евангелието на св. Марк, гл. 6, ст. 3. Там четем: „Не е ли Той дърводелецът, Марииният Син?“

Значи Спасителят на човечеството в Своя частен живот от 12 до 30-годишната Си възраст е бил обикновен занаятчия, дърводелец. Така Го знаят Неговите съграждани, тъй се е наложил Той на тяхното съзнание.

Но да изучиш добре един занаят и да се утвърдиш в него като майстор (народът пита за Иисуса Христа: „Не е ли Той дърводелецът?“, което показва, че е дърводелец с име), за това е необходима практика, потребни са години. И като вземем под внимание естеството на занаята дърводелство, в никой случай не може да се допусне, че Иисус Христос още преди Своята дванадесетгодишна възраст е бил вече дърводелец с име. Напротив, с пълно право може да се предположи, че тъкмо тогава Той е започнал да се учи на това изкуство при Йосиф, който бил именно дърводелец, и е продължил да упражнява тая професия до 30-годишната Си възраст.Ако беше вярно твърдението, че Спасителят през въпросния период от Своя живот е прекарал в Индия, тогава Той нямаше да бъде никакъв дърводелец — не би имал възможност да изучи тоя занаят. Но щом е дърводелец, и то дърводелецът, тогава Той е бил в Назарет — в работилницата на Иосиф, а не в Индия. — Да се предполага, че Иисус е изучил дърводелството в Индия, това ще рече да се компрометира самата хипотеза относно пребиваването на Иисус в Индия, защото тя Го праща там да учи тайнствените будистки науки, а не дърводелство. Но да допуснем, че Иисус е изучил дърводелския занаят до 12-годишната Си възраст и след това е заминал в далечна Индия. Ала в такъв случай психологически е неправдоподобно, че Той и след 20-годишно прекратяване на занаята все още може да минава в очите на Своите съграждани като дърводелец. Съвременниците Му обаче Го наричат „дърводелецът“, защото знаят, че Той идва на проповед от Назаретската работилница на Иосиф, а не из будистките манастири.

Каквито отстъпки и да правим на тази хипотеза, както и да се нагаждаме към нея, ние, изхождайки от евангелския текст, се натъкваме само на абсурди и несъобразности, които ясно говорят за нейната несъстоятелност.

В евангелието на св. Иоан Богослов намираме следното място: „И чудеха се юдеите, казвайки: как Тоя знае книга, когато не се е учил?“ (7:15).

Този евангелски текст е особено важен за нашия случай.

Няма съмнение, че по въпроса дали един човек се е учил или не, компетентни са неговите съвременници и съграждани, които лично го познават, които знаят целия му живот, а не поколенията, които живеят деветнадесет века след него. Така е и в случая с Иисус Христос. Юдеите, Неговите съграждани, знаят дали Той е получил някакво образование или не, а не днешните противници на християнството. И тези Христови съвременници се чудят и питат: „Как Тоя знае книга, когато не се е учил?“. Ясно е, че Спасителят, според свидетелството на съвременниците Си, не се е учил, както са се учили юдейските равини и учители.

Ако беше вярно твърдението, че Христос е бил в Индия и там е получил голямо образование, тогава юдеите нямаше в недоумение да се питат: „Откъде у Него това? Каква е тая мъдрост, която Му е дадена, че се вършат такива чудеса чрез ръцете Му?“ (Марк 6:2), а направо щяха да си кажат: „Да, вярно е, че Той върши чудни дела и говори мъдри слова, но ние знаем откъде е у Него това. Нали цели 20 години се учи в Индия! Оттам са у Него тези неща.“

Нищо подобно не говорят юдеите. Напротив, казват, че Той не се е учил и не могат да разберат, как един човек може да знае книга, без да се е учил. Обаче ученият фарисеин, началник юдейски, Никодим разбира тази тайна и открито я казва пред Самаго Иисуса Христа: „Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога“ (Иоан. 3:2). Значи: не от Индия и будистките манастири, а – от Бога!

Освен това и голямото принципно различие, което съществува между християнството и будизма, е едно доказателство против хипотезата за пребиваването на Христа в Индия[8].

Будизмът в своята първоначална форма не проповядва никакъв Бог. Едва по-късно учениците на Буда, под напора на естествения копнеж на човешката природа по свръхестественото, създадоха от самия Буда свой Бог.

А християнството е преди всичко проповед за живия – личен Бог и учение за Него.

Будизмът признава много Буди, а християнството – само един Христос.

За будизма не съществува човешката душа като субстанция, а за християнството тя не само съществува, но е по-ценна от богатствата на целия свят.

Будизмът в своето историческо развитие е до известна степен аристократичен -ориентирал се е към висшите класи, преситени и отегчени от живота, а християнството е предимно демократично – насочило се е към работниците, към отрудените и обременените в живота.

Според Буда, самият живот на човека, копнежът и стремежът му към живота е извор на злото и страданието в света.

Според християнството, злото е резултат от стълкновението на свободната човешка воля и Божествената заповед.

Лечебното средство на будизма срещу злото е безпределното равнодушие към всичко в света – нирвана.

Християнството се бори против злото, като се стреми да прероди злата човешка воля чрез възпитание и Божествената благодат, да изкорени егоизма и да възпламени в човешкото сърце любов към Бога и човека.

Християнското изкупление от злото е достъпно за всички, защото за всички се отнасят думите на Христа: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28).

Но, за да се удостои човек с будисткото изкупление от злото, трябва да напусне своето семейство, своята работа, да тръгне по света като просяк и да умъртвява всички свои желания.

Будизмът само забранява омразата към човека, а християнството заповядва любов към ближния, дори към враговете.

Будизмът е религия на пасивността и леността, а християнството е религия на активното, динамично и културно развитие на човечеството.

Идеалът на християнството е вечният живот на човека, а идеалът на будизма – прекратяването на всякакъв живот.

При тези основни различия между християнската религиозна система и будистката, не може и дума да става, че Христос е живял в Индия и оттам е донесъл Своето учение.

Но ето най-после и личното показание на Спасителя за Неговото учение. В отговор на юдеите, които недоумявали относно Неговото знание, Той казва: „Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан. 7:16). С други думи: Той не е придобил това знание по пътя на обикновените учители, които се учат в разни школи при опитни наставници. Неговото учение е от Бога Отца, Който Го е пратил на земята, за да научи човеците на истината. Това е смисълът на приведените Христови думи.

Нека не се забравя и обстоятелството, че Иисус Христос още 12-годишен, когато св. Дева Мария и праведния Йосиф Го намериха „да седи между учителите, да ги слуша и запитва“ (Лука 2:6), е бил изпълнен с мъдрост и знание. Казва се: „всички, които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му“ (Лука 2:47 – р. н.).

И така: разгледаните евангелски места, които говорят, че Иисус Христос дошъл в Назарет, че там бил възпитан, там се занимавал с дърводелство, че не се е учил на човешка книжна мъдрост, че учението Му е от Бога Отца, както и подчертаната коренна разлика между будизма и християнството, разбиват без остатък легендата за пребиваването на Христа в Индия.

____________________________________________________________
*Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Sanhedr. 107 в; 43 а.

[2]. 18, 3, 3; 20, 9, 1; 18, 5, 2.

[3]. Кн. XV, 44.

[4]. 25.

[5]. Sermo verus Λογοζ αληνηζ Вж. Origenes, Contra Celsum.

[6]. Дiак. С. Борзецовскiй, Объясненiие догматиков восьми гласов. Изд. 2-ое Москва 1879, стр. 98.

[7]. Използвани са материали из книгата „Waffen gegen Feinde der Wahrheit”, Klagenfurt 1907.

[8]. В съпоставките между „будизма“ и „християнството” използваме мисли и от: N. Soderblom, Die Religionen de Erde 2. Aufl., Tubingen 1919, S. 50 u. ff.

Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.

Всички останали изображения са свързани с Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2jj

За последните неща и последните събития*

Протоиерей Георги Флоровски

Есхатологията – една непопулярна тема

Ето, всичко ново творя  (Откровение 21:5)

Есхатологията дълго време бе пренебрегвана от съвременното богословие. Дръзката фраза на Ернст Трьолч: „Отделът по въпросите на есхатологията в по-голямата си част е вече закрит“, бе особено характерна за цялата либерална традиция, още от времето на Просвещението. Това пренебрежение към есхатологичните въпроси не е напълно преодоляно и в съвременната мисъл. Все още в някои среди се гледа на есхатологията като на старомодна останка от отдавна забравено минало. Самата тема се отбягва или безцеремонно се отхвърля като илюзорна и неуместна. Съвременният човек не се интересува от последните събития. Това пренебрежително отношение неотдавна се подсили от появата на богословския екзистенциализъм. Екзистенциализмът сам обявява себе си за есхатологично учение. Но това е очевидна злоупотреба с понятията. Екзистенциалистичното тълкувание затваря есхатологията вътре в самия човек. Всъщност по този начин тя се разтваря в непосредствеността на личните решения. В някакъв смисъл съвременният богословски екзистенциализъм не е нищо друго, освен свежа вариация на старата пиетистка тема. В края на краищата той води до пълна деисторизация на християнската вяра. Историческите събития се засенчват от събитията във вътрешния живот. Самата Библия се използва като книга от притчи и примери. Историята не е нищо повече от една преходна рамка. Вечността може да се срещне и вкуси по всяко време. Историята престава да бъде богословски проблем.

Същевременно именно в последните няколко десетилетия глъбинната историчност на християнската вяра бе подложена на преоценка и бе препотвърдена от различните направления в съвременното богословие. Това бе важна промяна в богословското мислене. Всъщност това бе връщане към библейската вяра. Разбира се, в Библията не може да се открие разработена „философия на историята“. В Библията има обаче цялостен поглед към историята, една разгърната перспектива на времето, бягащо от „началото“ към „края“ и водено от всемогъщата воля на Бога към изпълнението на Неговата крайна цел. Християнската вяра е преди всичко покорно свидетелство за великите Божии дела в историята, които достигат връхната си точка „в тези последни дни“, в пришествието Христово и в Неговата изкупителна победа. Следователно християнското богословие трябва да се изгражда като „богословие на историята“. Християнската вяра е основана на събития, а не на идеи. Самият Символ на вярата е историческо свидетелство за спасителните и изкупителни събития, които се схващат от вярата като велики Божии дела.протоиерей георги флоровскиТова възстановяване на историческото измерение на християнската вяра възвръща есхатологичната тематика във фокуса на богословския размисъл. И Библията, и Символът на вярата насочват към бъдещето. Според едно неотдавнашно определение античната философия не успява да се отскубне от „властта на миналото“. Категорията „бъдеще“ е твърде чужда на античната версия за историята, тя се разбира като движение в кръг с неминуемо връщане към първоначалното положение, от което започва новото повторение на събития. В противоположност на това библейският възглед се отваря към бъдещето, в което ще се разкрият и осъществят нови неща. Крайното осъществяване на Божествената цел се открива в бъдещето, отвъд което не може да продължи никакво движение на времето – едно състояние на завършеност.

Според остроумния израз на Ханс фон Балтазар „есхатологията е „окото на урагана“ в съвременното ни богословие“ (Hans Urs von Balthasar,„Eschatologie“, Fragen der Theologie heute. (Feiner, Trütsch, Böckle, Herausg.) Zürich: Köln, 1958, S. 403-421.). Наистина, в този „сложен възел“ се пресичат и заплетено се втъкават всички направления на богословската мисъл. Есхатологията не може да се разглежда като особена тема, като отделна точка на вероучението. Тя може да бъде разбрана само в цялостната перспектива на християнската вяра. Характерно за съвременната богословска мисъл е именно преоткриването на есхатологичното измерение на християнската вяра. Всички догмати на вярата имат есхатологичен подтекст. Няма общо съгласие относно „последните неща“ в съвременното богословие. По-скоро има остър сблъсък на мнения и гледни точки. Но също така налице е едно ново разширяване на перспективата.

Приносът на Емил Брунер към настоящата дискусия бе едновременно предизвикателен и градивен. Неговото богословие е богословие на надеждата и очакването, както подобава на един представител на протестантската традиция. Богословието му е вътрешно ориентирано към „последните събития“. Все пак по много от проблемите неговите виждания са ограничени от главните му богословски постулати. Неговото богословие в действителност отразява личния му опит във вярата.

Защо „Край“?

Тайната на последните неща е основана в първоначалния парадокс на Сътворението. Според Емил Брунер терминът „сътворение“ в неговата библейска употреба не показва начина, по който светът всъщност е започнал да съществува, а само върховното господство на Бога. В акта на сътворението Бог създава нещо напълно различно от Себе Си, нещо „противоположно“ на Себе Си. Следователно сътвореният свят има свой собствен начин на съществуване – вторичен, подчинен, зависим и все пак действителен и истински в собствената си природа. Емил Брунер се изразява ясно по този въпрос: „Светът, който не е Бог, съществува заедно с Него“. По такъв начин самото съществуване на света предполага в определена степен едно самоналожено „ограничение“ от страна на Бога, Негов kenosis който достига своя връх в Христовия Кръст. Бог, така да се каже, отделя място за съществуването на нещо различно. Светът е „извикан към съществуване“ за една цел – да яви Божията слава.

Действително самият факт на сътворението представлява основния парадокс на християнската вяра, от който следват, или по-скоро, в който се съдържат всички останали тайни Божии. Тук обаче Емил Брунер не прави ясна разлика между самото „битие“ на Бога и Неговата „воля“. Божието „битие“ не може просто да се „ограничи“ в какъвто и да е смисъл. Ако има „ограничаване“, то може да се отнася само към Неговата „воля“ дотолкова, доколкото друга воля е „извикана към съществуване“, воля, която би могла и въобще да не съществува. Тази „случайност“ на сътворението свидетелства за абсолютната свобода на Бога. От друга страна, кулминационната точка на съзидателния kenosis ще бъде достигната само в „последните събития“. Жилото на парадокса, на кеносиса, не е в съществуването на света, а във възможността да има ад. Светът би могъл да бъде послушен на Бога, както би могъл и да не бъде, и в послушанието си да служи на Бога и да явява Неговата слава. Това няма да бъде „ограничение“, а разширяване на Божието величие. Напротив, адът означава противодействие и отчуждение. Но дори и в състоянието на въстание и бунт светът принадлежи на Бога. Той никога не ще избегне Божия Съд.протоиерей Георги Флоровски3Бог е вечен. Това е отрицателно определение. То означава само, че понятието за време е неприложимо за Неговото битие. Действително времето в този смисъл е формата на тварното съществуване. Времето е дадено от Бога. То не е несъвършен или недостатъчен начин на съществуване. Времето не е илюзорно. Временността е действителна. Времето наистина се движи необратимо напред. Но то не е просто поток, както не е и кръговрат. Не е и поредица от безразлични „времеви атоми“, които могат да се схванат или определят като безпределни, без никакъв край или граница. По-скоро то е телеологичен процес, устремен вътрешно към крайната цел. Завършекът (telos) е заложен в самия замисъл на сътворението на света. Ето защо това, което става във времето, има значение – то е значимо и действително дори за Самия Бог. Историята не е сянка. В основата си тя има „метаисторична“ цел. Емил Брунер не използва този термин, но силно подчертава присъщия на историята „завършек“* Безкрайна история, търкаляща се напред без предназначение и край, би била празна и безсмислена история. Разказът трябва да има край, заключение, развръзка. Сюжетът трябва да се разгърне. Историята трябва да има край, в който самата тя да се „изпълни“ и „завърши“. От самото начало тя е била замислена да се „изпълни“. Накрая никога повече няма да има история. Времето ще се изпълни с вечност, както твърди Е. Брунер. Разбира се, в този случай Вечност означава направо Бог. Времето има смисъл само на фона на вечността, т. е. само в контекста на Божествения замисъл.

Все пак историята не е само разкритие на този първоначален и върховен замисъл. Темата на реалната история, на единствената история, която познаваме, е зададена от съществуването на греха. Емил Брунер не разглежда въпроса за произхода на греха. Той само набляга на неговата „универсалност“. Грехът в библейския смисъл на думата не е главно етическа категория. Според Емил Брунер той указва нуждата от изкупление. Двете понятия са неразривно свързани. Грехът не е първичен феномен, а разрив, отклонение, отвръщане от началото. Същността му е отстъпление и бунт. Точно този аспект на греха се подчертава в библейския разказ за грехопадението. Емил Брунер отказва да разглежда грехопадението като действително събитие. Той само настоява, че без понятието за грехопадението основното послание на Новия Завет, тоест благата вест за спасението, би било напълно непонятно. Изследвайки грехопадението, не можем да си задаваме въпросите „кога?“ и „как?“.

Същността на греха може да се съзре само в светлината на Христос, тоест в светлината на Изкуплението. Човекът, такъв, какъвто се изявява в историята, е винаги грешник, за когото е невъзможно да не греши. Човекът в историята е винаги бунтовник. Емил Брунер напълно съзнава силата на злото в света и в човешката история. Той се отнася положително към кантианското понятие за радикалното зло. Становището му за греха на сатаната, като различен от човешкия грях, и за свръхличностната сатанинска сила е впечатляващо и твърде приложимо за богословско изследване, макар че неизбежно може да засегне и смути съзнанието на съвременния човек. Но основният въпрос все така остава без отговор. Грехопадението има ли характер на събитие? Логиката на Брунеровия аргумент ни принуждава да го разбираме като събитие, като връзка във веригата от събития. Иначе то би било само символ, работна хипотеза, необходима за целите на интерпретацията, но съвсем чужда на реалността. Действително, краят на историята според Е. Брунер трябва да се разглежда като „събитие“, колкото и загадъчно да е то. „Началото“ също има характер на „събитие“ като първата връзка във веригата. Нещо повече, Изкуплението очевидно е „събитие“, което може да бъде точно датирано, най-важното събитие, определящо всички останали. В тази перспектива е абсолютно задължително грехопадението да се разглежда като събитие, независимо по какъв начин ще се представя или интерпретира. Така или иначе, според собственото тълкувание на Е. Брунер изкуплението и грехопадението са вътрешно свързани едно с друго.

 Емил Брунер ясно различава тварността, като такава, и греха. Тварите идват от Бога, а грехът – от противоположен извор. Греховността се разкрива в събития, в греховни действия и постъпки. Грехът всъщност е злоупотреба със силата, злоупотреба със свободата, извращение на онази свързана с отговорност свобода, която е била дарена на човека в самия акт на сътворението. Преди обаче злоупотребата да стане навик, тя е била извършена за първи път. Бунтът е имал свое начало. Тази предпоставка е в съответствие с останалото изложение на Брунер. Ако тя не се приеме, бихме изпаднали в някакъв вид метафизичен дуализъм, който самият Е. Брунер енергично отхвърля. Във всеки случай тварността и греховността не могат да се смятат за равни или да се отъждествяват.протоиерей Георги Флоровски2 Емил Брунер е прав, като твърди, че ние трябва да започнем от средата – с благата вест за изкуплението в Христос. Но в Христос ние съзерцаваме не само нашето безнадеждно „екзистенциално затруднение“, като окаяни грешници, но преди всичко историческата обвързаност на човеците с греха. Живеем в света на събитията. И само поради тази причина имаме право да гледаме напред, към „последните събития“.

В един съдбоносен момент Бог радикално е предизвикал хода на историята. Според Емил Брунер с идването на Христос самото време се е изпълнило за вярващите със съвършено ново качество – „едно неизвестно досега качество на решението“. Оттогава вярващите са изправени пред една решителна възможност, сблъскват се с нея сега – в това „историческо време“. Изборът е съществен – между рая и ада. Всеки момент в историята може да се окаже решителен – за тези, които чрез Христовото предизвикателство и Откровение са призвани да взимат решения. В този смисъл според Емил Брунер „за вярата земното време е обременено с напрежението на вечността“. От хората неминуемо се изискват решения, откакто Бог Сам изявил Своето собствено решение в Христос и в Неговия Кръст и Възкресение. Означава ли това, че „вечните решения“, тоест решенията „за вечността“, решенията, които остават навеки, трябва да се вземат в това „историческо време“? Чрез вярата в Иисус Христос – Посредникът между временното и вечното – всеки може още сега да „има дял“ във вечността. След Христос вярващите вече живеят, така да се каже, в две различни измерения, и двете във и извън пределите на „обикновеното“ време -„hoc universum tempus, sive saeculum, in quo cedunt morientes succeduntque nascentes” („това вселенско време или век, в което отстъпват умиращите и ги заместват тези, които се раждат“ – блажени Августин, Civ. Dei, XV.I). С Христовото идване времето, така да се каже, се „поляризира“. По такъв начин сега то е свързано с вечността, т.е. с Бога, по двоен начин. От една страна, времето е вътрешно винаги свързано с вечния Бог като със свой Създател: Бог дава времето. От друга страна, в тези последни дни времето бе напълно преобразено от пряката и непосредствена Божия намеса в лицето на Иисус Христос. Както отбелязва самият Емил Брунер, „временността, битието във времето получава нов характер чрез своята връзка с това събитие – Иисус Христос, което е eph hapax** в историята, връзка с уникалността и неповторимостта на Неговия Кръст и Възкресение. Това преобразяване се оформя по парадоксален начин, който е неразбираем за мислене, водено само от разума“ (Bruner, E., Е. Eternal Hope, Philadelphia, 1954, p. 48).

Така достигнахме до връхната точка в изложението на Емил Брунер. Неговото разбиране за човешката съдба е строго христологично и христоцентрично. Единствено вярата в Христос дава смисъл на човешкото съществуване. Това е силното място в разсъжденията на Емил Брунер. Но в неговата христология има един съмнителен докетичен уклон, който повлиява отрицателно върху разбирането му за историята. Самият той адресира същото обвинение към традиционната христология на Църквата, заявявайки, че тя никога не е обръщала достатъчно внимание на историческия Иисус. Тук няма да анализираме, нито да опровергаваме това повърхностно обвинение. В съответствие с целта ни ще изтъкнем само, че христологията на Брунер е очевидно много повече докетична, отколкото христологията на католичното*** Предание. Отношението на Е. Брунер към историческия Иисус е крайно двусмислено. Според него Христос е историческа личност само като човек. Когато „разбулва Себе Си“, тоест когато разкрива Своята Божественост на тези, които имат очите на вярата, Той въобще престава да бъде историческа личност. Всъщност според Емил Брунер човешкото в Христос не е нещо повече от „маска“. Истинският Христос е Божествен. За очите на вярата Христос отхвърля Своята маска, Своето „incognito“, по израза на самия Брунер. „Там, където Той разкрива Себе Си, историята изчезва и започва царството Божие. И когато разбулва Себе Си, Той вече не е историческа личност, а Син Божи, Който е от века до века“ (Brunner, E.,The Mediator, London, 1949, p. 346). Обезпокоителен език, наистина.

Излиза, че човешката природа на Христос е само средство Той да влезе в историята или, по-точно казано – да се появи в историята. Божието отношение към историята и към човешката действителност е не повече от периферно, дори в съдбоносната тайна на боговъплъщението. Всъщност човешкото в Христос интересува Емил Брунер само като средство на Откровението, на Божественото саморазкриване. Наистина, според него Бог действително се е вкоренил в човешката природа. Но това означава само, че сега Бог призовава човека от собствената му човешка съставност, от собственото му човешко ниво. За да срещне човека, Бог трябвало да се спусне на неговото ниво. Това може да се разбира в напълно православен смисъл; това била и любима мисъл на древните св. отци. Но Емил Брунер отрича всякакво реално взаимопроникване на Божествената и човешката страна в Личността на Христос. Всъщност те не са нищо повече от „две страни“. Две природи се срещат, но между тях няма истинско единение. За вярващия Христос е само Божествен, макар и скрит под човешка маска. Неговата човешка природа е само начин Бог да влезе в историята, или по-скоро – да се яви в историята. Историята е само киноекран, на който се прожектира (отразява) Божествената „вечност“. Бог се облича в просешката роба на човек, защото иначе не би могъл да срещне човека. В личния опит на Въплътилия Се няма истинско „възприемане“ на човешка действителност. Ролята на човешкото в Христос е чисто инструментална, просто една маска. По същество това е чист „докетизъм“, колкото и голямо внимание да се отделя на „историческия Иисус“. В края на краищата „историческият Иисус“ при Емил Брунер не принадлежи към областта на вярата.

Истинските решения не се вземат в плоскостта на историята, счита Емил Брунер. „Защото в нея човеците носят маски. Заради нашия „маскарад“, заради нашата греховна лъжовност Христос също, ако мога да се изразя така, трябвало да носи Своята маска, това е Неговото инкогнито“ (ibid., p. 346). В акта на вярата човек сваля своята маска. Тогава в отговор Христос също отхвърля Своята маска, Своята човешка привидност и Се явява в славата Си. Според Емил Брунер вярата взривява историята. Самата вяра е „метаисторичен“ акт, който преодолява историята и дори я отхвърля. Емил Брунер подчертава уникалността на Божието изкупително Откровение в Христос. За човека то означава, че предизвикателството е пълно и решаващо. Сега му е дадена уникална възможност или случай да вземе своето решение, да преодолее собствената си ограничена човешка природа и дори своята вътрешна времева ограниченост – чрез акта на вярата, който го извежда отвъд историята, дори само в надежда и упование, докато не дойде последното време (keros). Но нима в основата си човешката история е само един „маскарад“? Според категоричното становище на Емил Брунер времето само по себе си не е греховно. Защо тогава Божественото Откровение в Христос трябва да отхвърля историята? Защо историчността да е пречка за Божието себеразкриване, пречка, която трябва напълно да се отстрани?

В края на краищата пълното преобразяване на историята – новата ера, открита чрез Христовото пришествие – се състои само в новата и невиждана възможност за избор. След като несъизмеримостта на Божието Откровение с човешкия маскарад е станала очевидна, Бог все така, ако не и в по-голяма степен, пребивава извън историята. Бог може да се приближи до човека само в маска. Действителният ход на историята не се е променил нито от Божията намеса, нито от придобитата възможност за избор у човека. С изключение на избора на вярата историята е пуста и все така греховна. Вътрешната структура на историческия живот не се е повлияла от изкупителното Откровение. Въпреки това, било дадено предупреждението: Господ идва отново. Този път Той идва като Съдия, не като Изкупител, макар че съдът всъщност ще завърши и утвърди изкуплението.

Чрез вярата сега можем да различим едно „есхатологично напрежение“ в самия ход на историята, макар че би било напразно и безполезно да се отдаваме на каквито и да било апокалиптични изчисления. Това напрежение съществува само на човешко ниво. Есхатологичното interim (промеждутък, пауза) е времето на решенията, които трябва да бъдат взети от човеците. Божието решение вече е взето.

Като цяло християнската история според Емил Брунер е болезнен провал, история на разпад и недоразумение. Това е една стара схема, твърдо установена в протестантската историография още от времето на Готфрид Арнолд. Първоначалната християнска общност – ecclesia, била истинска месианска общност, „носителка на новия вечен живот и на силите на Божествения свят“ според израза на Емил Брунер. Тази първоначална ecclesia обаче не е оцеляла поне като историческа единица, като исторически фактор. Емил Брунер признава частични и временни „пришествия“ на Царството Божие в хода на историята. Но всички тези „пришествия“ са непостоянни. Където е вярата – там е Църквата или Царството, ала скрито в продължаващия маскарад на историята. В същината си текущата история е своего рода тест, в който на човека се задава въпрос и отговорът му се изпитва и оценява. Но продължава ли „историята на спасението“? Действа ли Бог в историята след Своето Първо пришествие, или сега, след великата намеса на Иисус Христос, тя е оставена само на човека с есхатологичното пророчество, че накрая Христос ще дойде отново?

Историята очевидно не е нищо друго освен временен и преходен етап в човешката съдба. Човекът е призван към „вечността“, а не към „историята“. Ето защо „историята“ трябва да дойде до своя завършек, до своя край. Но историята е също етап на растеж – пшеницата и плевелите израстват заедно и тяхното крайно разделяне е отложено до Деня на жътвата. Плевелите наистина растат бързо и буйно. Но и пшеницата също расте. Иначе нямаше да има възможност за никаква жътва освен на плевелите. Наистина историята узрява не само за съд, но и за крайното си осъществяване. При това Иисус Христос действа в историята и сега. Емил Брунер не зачита, пренебрегва това измерение на християнската история. Според неговото гледище християнската история е, така да се каже, „атомизирана“ (разпада се на атоми). Тя е просто поредица от човешки екзистенциални действия и, колкото и да е странно, Емил Брунер е склонен да сближава и обединява само отрицателните действия, делата на бунт и противопоставяне. Но Църквата не е съвкупност от единични действия, а „Тяло“, Тяло Христово. Христос присъства в Църквата не само като обект на вярата и познанието, но и като неин Глава. В действителност Той царува и управлява. Така се осигурява идентичността и непрекъснатостта на съществуването на Църквата през вековете. А според схващането на Емил Брунер Христос е извън историята или над нея. Той е дошъл веднъж – в миналото. И ще дойде отново – в бъдещето. Но присъства ли Той истински и сега, в настоящето, освен чрез спомена за миналото и надеждата за бъдещето, а и в „метаисторичните“ дела на вярата?

Творението според Емил Брунер има свой собствен начин на съществуване. Но то не е нещо повече от „среда“ на Божественото Откровение. То, така да се каже, трябва да бъде прозрачно за Божествената светлина и слава. И това странно ни напомня за платоническия gnosis на Ориген и неговите различни последователи. Цялата история се свежда до диалектика на вечно и временно. Ключовият термин на Емил Брунер е „алегория“.

Второто Пришествие

Понятието за „завършека“ – за окончателния край – е парадоксално понятие. „Краят“ принадлежи на веригата или поредицата от събития, но едновременно с това я разкъсва. Той е същевременно „събитие“ и „завършек на всички събития“. „Завършекът“ принадлежи към измерението на историята и все пак премахва цялото това измерение. Понятието за „началото“ – за първото и истинско начало – е също така парадоксално. Както пише св. Василий Велики, „началото на времето не е още време, а именно негово начало“ (Нехаеm. 1.6). То е „миг“, но и повече от миг.

За бъдещето можем да говорим само чрез образи и притчи. Такъв е езикът на Свещеното Писание. Тази образност не може да се разшифрова с точност и не трябва да се разбира буквално. Но и в никакъв случай не бива просто и безцеремонно да се „демитологизира“. С това Емил Брунер е съгласен. Очакваната Рarousia (Второто Христово пришествие) трябва да се разбира като „събитие“. Не е възможно да си представим какво ще е това събитие. Трудно могат да се намерят по-добри символи и образи от използваните в Библията. „Каквато и форма да има това събитие, целият му смисъл е във факта, че то ще се случи“ (Brunner, E.,  Eternal Hope, p. 138). По този въпрос християнската kerygma (проповед) решително утвърждава: „Последният изкупителен синтез има характер на събитие“. С други думи, Второто пришествие принадлежи към веригата от исторически „събития“, която то ще приключи и затвори. „Християнска вяра без очакване на Парусията е като стълба, която не води за никъде, но свършва в пустотата“. Ако надмогнем сферата на образността, ясно ще разберем факта, че към нас идва Христос. Парусията е „завръщане“, като същевременно тя е и радикална новост. „Последните събития“ са съсредоточени в Личността на Иисус Христос.

Краят ще настъпи „внезапно“. Но в някакъв смисъл той се подготвя в историята. Както счита Емил Брунер, „в историята на човека се разкриват напълно апокалиптични черти“. Тук той се отдава на метафизични спекулации. „Люлеенето на махалото става все по-бързо“. Това ускорение на времето в човешкия живот би могло да стигне до точка, от която да не може да продължи по-нататък. Историята просто внезапно ще се взриви. От друга страна, и в по-дълбок план, дисхармониите в човешкото съществуване постоянно нарастват: „Разцеплението в човешкото съзнание се разширява“. Разбира се, тези предположения имат само спомагателна и хипотетична стойност. Емил Брунер се опитва да сведе до съвременното съзнание парадоксалната идея за завършека. Тези мисли обаче отразяват неговия собствен поглед върху човешката реалност. Историята е почти готова да се взриви, тя е изпълнена и претоварена с неразгадани напрежения. Преди няколко години руският религиозен философ Владимир Ерн нарече човешката история „катастрофален прогрес“, постоянно движение към края. Но все пак завършекът трябва да дойде от горе в Парусията. Съответно той следва да бъде нещо повече от „катастрофа“ или от свойствен и вътрешен „съд“ – разкриване на свойствени противоречия и напрежения. Това ще бъде абсолютен Съд, Божи Съд.

Но какво е Съдът? Това е събитие, каквато е и Парусията. Това е последната среща между грешното човечество и Светия Бог. Преди всичко това ще бъде последно разкриване и проявяване на истинското състояние на всеки човек и на човечеството като цяло. Нищо няма да остане скрито. По този начин Съдът ще прекрати състоянието на безпорядък и неяснота, на неокончателност, според израза на Емил Брунер, която е характерна за цялата човешка история. В светлината на Христос се разкрива последното и крайно „разграничение“. Това ще бъде последният и краен призив. Накрая Божията воля трябва да се изпълни. В края на краищата Божията воля трябва да се наложи с цялата си сила. Иначе, според израза на Емил Брунер, „всеки разговор за отговорност е празен брътвеж“. Наистина човекът е надарен със свобода, но това не е свобода на безразличието. В своята същност свободата на човека е отговорност – свобода да се приеме Божията воля. „Чиста свобода“ могат да проповядват само атеисти. „От човека се очаква, на човека е поверено последващото завършване на решението, което Бог вече е взел относно него и за него“ (ibid., p. 178). Съществува само една благоприятна възможност за човека – да се подчинява; тук няма истинска дилема. Целта и предназначението на човека са определени от Бога.

Всичко това е напълно вярно. Но точно тук възниква обезпокоителният въпрос. На Страшния Съд действително ли всички хора ще приемат Божията воля? Има ли място за радикална и необратима съпротива? Може ли човешкият бунт да продължи и след Съда? Може ли сътвореното същество, надарено със свобода, да упорства в отчуждението си от Бога, както досега, за да следва своята собствена воля? Може ли подобно същество да продължи да „съществува“ в състоянието на бунт и съпротива срещу спасителната Божия воля, вън от Божията спасителна цел? Възможно ли е за човека да упорства в бунта, въпреки Божия зов? Наистина ли библейската картина на отделянето – между овците и козлите – е последната дума за крайната човешка съдба? Какво е крайното състояние на тварната „свобода“? Какво означава, че накрая Божията воля трябва да се наложи и ще възтържествува? Това са особени и тревожни въпроси. Но те не могат да бъдат избегнати. Те не са предизвикани от интелектуално любопитство. Това са „екзистенциални“ въпроси. Наистина Страшният Съд е велика тайна, която не може и не бива да се рационализира, тайна, която превъзхожда всяко знание и разбиране. Но това е тайна на нашето собствено битие, от която не можем да избягаме, дори да не сполучим да я схванем или разберем чрез силата на разума.

Емил Брунер категорично отхвърля „ужасния теологумен“ за двойно предопределение като несъвместим с библейското съзнание. В Божия творчески план не съществува вечно разграничение. Бог зове всички хора към спасение; за спасение Той ги е и сътворил. Спасението е единствената цел на Бога. Основният парадокс обаче все още не е решен. Проблемът е в това дали тази единствена Божия цел ще бъде действително завършена в цялата ѝ пълнота и изчерпателност, както се допуска и приема в теорията за всеобщото спасение, обосноваваща се и на библейски свидетелства? Емил Брунер отхвърля учението за апокатастасис като „опасна ерес“. Това е лъжовно учение. То предпоставя една лъжовна сигурност за човека – всички пътища водят до един и същ край, не съществува истинско напрежение, няма истинска опасност. И все пак Емил Брунер признава, че учението за опрощаващата благодат и оправданието чрез вяра логично води до идеята за всеобщото изкупление. Възможно ли е упорството на немощните твари да противостои или дори напълно да отхвърли волята на Всемогъщия Бог? Парадоксът може да бъде решен само диалектически – чрез вярата. Човекът не може да познава Бога теоретично. Той трябва да се довери на Неговата любов.

Забележително е, че Емил Брунер обсъжда целия проблем изключително в перспективата на Божията воля. Поради тази причина той пропуска самата същност на парадокса. Той просто пренебрегва човешкия аспект на проблема. Наистина „вечното проклятие“ не е наложено от „разгневения Бог“. Бог не е създал ада. „Проклятието“ е самоналожено наказание, последицата и изводът от непокорната съпротива срещу Бога и Неговата воля. Емил Брунер допуска, че съществува реална възможност за проклятие и гибел. Опасно и погрешно е да се пренебрегва тази реална възможност. Но човек трябва да се надява, че тя никога няма да се осъществи. Самата надежда трябва да бъде реалистична и трезва. Пред нас стои алтернативата: или на Страшния Съд неверниците и неразкаяните грешници най-накрая ще откликнат на Божия зов и „свободно“ ще се обърнат – това е хипотезата на св. Григорий Нисийски; или тяхното упорство просто ще бъде отхвърлено от Божието всемогъщество и те ще се спасят чрез принудата на Божията милост и воля – без тяхното собствено свободно и съзнателно съгласие. Второто решение съдържа противоречие, освен ако не разбираме „спасението“ юридически и формално. Действително в съда престъпниците могат да бъдат оправдани, даже да не се разкайват и да упорстват в своите пороци. Тогава те просто избягват наказание. Но не можем да възприемаме Страшния Съд по този начин. При всички случаи „спасението“ включва обръщане, включва акта на вярата. То не може да се наложи насила никому. Тогава по-убедително ли е първото решение? Разбира се, възможността за късно „обръщане“ – „в единадесетия час“ или дори по-късно – не може теоретично да се отхвърли, тъй като въздействието на Божията любов е безкрайно. Този шанс обаче или възможността за обръщане пред Престола на Съдията Христос, седящ в слава, не може да се разглежда in abstracto, като общ случай. В края на краищата въпросът за спасението, както и изборът на вяра, е личен проблем, който може да се постави (реши) само в контекста на конкретно и индивидуално битие. Спасяват се или загиват личности. И всяка отделна личност трябва да се разглежда поотделно. Основната слабост в работата на Емил Брунер е в това, че винаги говори с общи понятия. Той винаги говори за човешко състояние и никога за живи личности.

За Емил Брунер проблемът за човека по същество е проблем за греховното състояние. Той се бои от всички „онтологични“ категории. Да, човекът е грешник, но преди всичко той е човек. Вярно е, че истинската висота на човешката природа се прояви само в Христос, Който бе повече от човек и не само човек. В Христос обаче на нас се дава не само опрощение, но също и сила да бъдем или да станем чеда Божии – т.е. да бъдем това, за което сме сътворени. Разбира се, Е. Брунер признава, че вярващите могат да бъдат в общение с Бога още сега, в сегашния живот. Но след това идва смъртта. Имат ли значение тогава вярата и „битието в Христа“? Прекъсва ли смъртта общението с Христос, установено чрез вярата (и, разбира се, в тайнствата)? Вярно ли е, че човешкият живот е „битие за смърт“? Физическата смърт е граница на физическия живот. Но Емил Брунер говори за смъртта на човешката личност, на „аз“-а. Той твърди, че това е тайна, една непроницаема тайна, за която разумният човек не може да знае изобщо нищо. Но идеята за тази „смърт на личността“ е не повече от едно метафизично предположение, произлизащо от определени философски предпоставки, и в никакъв случай datum (факт) от някакъв действителен или възможен опит, включително от опита на вярата. „Смъртта“ на личността е само в отчуждението от Бога, но дори и в този случай тя не означава унищожаване. В известен смисъл смъртта означава разпадане на човешката личност, защото човек не е създаден, за да бъде нематериален. Телесната смърт отслабва целостта на човешката личност. Човек умира и все пак оцелява в очакване на всеобщия край. Древното учение за Общението със светиите насочва към победата на Христос: в Него чрез вярата (и тайнствата) дори мъртвите са живи и участват – макар само предвкусвайки, но напълно реално – във вечния живот. Сommunio Sanctorum е важна есхатологнчна тема. Емил Брунер я пренебрегва изцяло, и то неслучайно, а напълно последователно. Той говори за състоянието на смърт, а не за смъртта на конкретни личности. В идеята за безсмъртната душа може да има платонически привкус, но понятието за „неразрушимата личност“ е неразделна част от Евангелието. Само в този случай е възможен всеобщ и универсален Съд, на който ще се явят всички исторически личности от всички времена и от всички народи – не като объркано множество от слаби и безполезни грешници, но като събрание на отзивчиви и отговорни личности, всяка със своите вродени и придобити отличителни черти. Смъртта е катастрофа. Но личностите оцеляват и тези, които са во Христе,    продължават да живеят дори в състоянието на смърт. Вярващите не само се надяват на бъдещия живот, но те вече го живеят, макар и да са в очакване на Възкресението. За Емил Брунер, разбира се, всичко това е добре известно. Според собствения му израз вярващите „не ще умрат в небитие, но в Христос“. Означава ли това, че тези, които не вярват, „умират в небитие“? И какво е „небитие“ – „външната тъмнина“ (което е по-вероятното) или пълно несъществуване?

Вярно е също така, че пълната цялост на личното битие, повредена и отслабена от смъртта, ще се възстанови във всеобщото Възкресение. Емил Брунер набляга на личностния характер на възкресението. „Новозаветната вяра не познава друг вечен живот, освен този на отделните личности“ (ibid., p. 148). Плътта няма да възкръсне. Но възкресението ще съдържа в себе си известна телесност. Всички ще възкръснат, защото възкръсна Христос. Възкресението едновременно е за живот в Христос и за Съд. Емил Брунер разглежда всеобщото Възкресение в контекста на вярата, опрощението и живота. Какво е обаче положението на онези, които не вярват, не молят за прошка и никога не са познали изкупителната Христова любов или вероятно упорито са я отхвърляли като мит, измама, лъжа или като оскърбление за автономната личност?

Така отново се връщаме към парадокса на Съда. Тук Емил Брунер говори повече като философ, отколкото като богослов, именно защото се опитва да избегне метафизичното изследване и всички потушени въпроси се появяват пак под нова маска. Емил Брунер поставя въпроса по следния начин: как можем да помирим Божието всемогъщество с човешката свобода, или – на по-дълбоко ниво – светостта (или справедливостта) на Бога с Неговото милосърдие и любов? Това е строго метафизичен въпрос, дори когато се разисква на библейска основа. Същинският богословски проблем, от друга страна, е: какво е в Божиите очи и в перспективата на човешката съдба екзистенциалното състояние на невярващите? Същинският проблем е екзистенциален – състоянието и съдбата на отделните личности. За Емил Брунер въпросът става неясен поради първоначалния му избор набързо да обяви всички хора за грешници без истинско онтологично и екзистенциално разграничение между праведни и неправедни. Разбира се, всички подлежат на съд, но очевидно не в един и същ смисъл. Самият Емил Брунер прави разлика между тези, които са се поддали на изкушение, и тези, които са избрали да изкушават и съблазняват другите. Той знае, че е възможна съзнателна извратеност. Но не задава въпроса как отделната човешка личност може да бъде засегната в своята вътрешна и съкровена структура от съзнателна и упорита извратеност, отстъпничество и „любов към злото“. Съществува истинска разлика между слабостта и порочността, между безсилието и безбожието. Могат ли да бъдат простени всички грехове, дори непризнатите и за които няма разкаяние? Опрощение не се ли приема само със смирение и вяра? С други думи, „проклятието“ само „наказание“ в юридически смисъл ли е, или е някаква отрицателна „награда“? Или то просто е изява на онова, което е скрито – или често пъти съвсем открито и очевидно – в онези, които чрез злоупотреба със „свободата“ са избрали широкия път, водещ към геената?

В нито една книга на Емил Брунер няма глава, посветена на ада. Но адът не е „митична“ фигура на речта. Той не е и просто тъмна перспектива, която – иска ни се да се надяваме – може никога да не се осъществи. Horribile dictu (страшно за казване) – това е действителност, към която много човешки същества са причастни даже сега чрез собствената си воля или най-малкото чрез собствения си избор и решение, което в крайна сметка може да означава робство, често обърквано със свободата. „Адът“ е вътрешно състояние, а не физическо „място“. Той е състояние на разпадане на личността, което погрешно се счита за самоутвърждаване – с определена причина, тъй като този разпад има началото си в гордостта. Това е състояние на самоограничение, на изолация и отчуждение, на горда самота. Самият грях е „адски“, макар че е възможно да бъде счетен за рай чрез самоизмама и егоистично въобразяване. Затова грешниците избират „греха“, горделивото отношение, Прометеевата поза. Адът може да бъде идеал и човекът да се стреми към него съзнателно и упорито.

В края на краищата това е само илюзия, отклонение, насилие, грешка. Но жилото на греха е именно в отказа от божествено създадената реалност, в опита да се установи друг ред или строй, който за разлика от истинския божествен ред е пълно безредие. Човекът обаче, в своето горделиво самовъзвеличаване, може завинаги да предпочете точно него. Сега грехът е разрушен и отменен – не може да се каже, че грехът е изкупен, само личности могат да бъдат изкупени. Но не е достатъчно за човека само да признава чрез вярата делото на Божественото Изкупление – той трябва да се роди отново. Цялостната личност трябва да бъде очистена и изцелена. Опрощението трябва да се приеме и оцени свободно. То не може да се вмени, без да се осъществи делото на вярата, благодарността и любовта. Парадоксално е, но никой не може да бъде спасен единствено чрез Божията любов – на нея трябва да отговори благодарната любов на човешката личност. Наистина в хода на този земен и исторически живот винаги има абстрактна възможност за „покаяние“ и „обръщане“. Можем ли да допуснем, че тази възможност продължава и след смъртта? Емил. Брунер трудно ще приеме идеята за чистилището. Но дори в това учение не се съдържа мисъл за радикално обръщане. В чистилището се намират вярващи, хора с добри намерения, верни на Христос, но несъвършени в израстването и подвига. Човешката личност се създава и оформя в този живот – най-малкото тя се насочва в този живот. Проблемът за всеобщото спасение не се поставя от божествената страна, напротив – Бог иска всеки човек „да бъде спасен“ и вероятно не само за да изпълни Своята воля и да съхрани светостта Си, но и за да се завърши и освети човешкото съществуване. Но от тварна страна могат да възникнат непреодолими трудности. В края на краищата, „последното противостоене“ по-голям парадокс ли е от всяко друго противостоене и бунтуване, което всъщност е изопачавало целия порядък на творението и е пречело на делото на Изкуплението? Само ако възприемем докетичния възглед за историята и отречем възможността за крайни решения в историята, в този живот, под претекста, че е временен, можем да се изплъзнем от парадокса на последното противостоене.

Св. Григорий Нисийски е очаквал подобно всеобщо обръщане на душите в задгробния живот, когато Божията Истина се разкрие и изяви с неотразима очевидност. Точно в този пункт проличава ограничеността на елинистичната мисъл. Очевидността би могла да бъде решаващ мотив за волята, ако „грехът“ бе просто незнание. Елинистичният разум трябваше да премине през дългия и труден аскетичен опит, чрез аскетичното самоизпитание и самоконтрол, за да преодолее тази рационалистична наивност и илюзия и да открие тъмната бездна в падналите души. Само у св. Максим Изповедник, след няколко века на аскетична подготовка, намираме ново и задълбочено разбиране за апокатастасис. Порядъкът в творението в действителност напълно ще се възстанови в последните дни. Но мъртвите души ще останат все така безчувствени за самото откровение на Светлината. Божествената Светлина ще огрява всичко, но онези, които веднъж са избрали тъмнината, няма да искат, нито ще са способни да се наслаждават на вечното блаженство. Те ще останат привързани към нощната тъмнина на егоизма и просто няма да са в състояние да се радват. Те ще стоят „отвън“ – защото единението с Бога, което е същността на спасението, предполага и изисква определено решение на волята. Човешката воля е ирационална и нейните мотиви не могат да се обясняват логически. Дори „очевидността“ може да не успее да я впечатли и да я накара да действа.

Есхатологията е царство на антиномиите. Тези антиномии са вкоренени и основани в самата тайна на Сътворението. Ако Бог е пълнотата на Битието, как може нещо да съществува успоредно с Бога? Правени са много опити да се реши този парадокс или по-точно да се избегне чрез позоваване на подбудите за Сътворението, понякога в такава степен и по такъв начин, че се поставя под съмнение неограничеността и суверенитета на Бога. Но Бог твори в съвършена свобода, ех mera liberalitate, тоест без всякакви „достатъчни основания“. Сътворението е свободен дар на безкрайната любов. Нещо повече, в Сътворението човек е надарен с тайнствената и непостижима власт на свободното решение – и тук непостижима е по-скоро възможността за съгласие, отколкото възможността за провал и противопоставяне. Не е ли Божията воля от такова естество, че на нея просто трябва да се покорява човешката – без истинско, т. е. свободно и отговорно съгласие? Тайната е в реалността на тварната свобода. Защо е необходима тя в света, създаден и управляван от Бога, от Неговата безкрайна мъдрост и любов? За да бъде истински, човешкият отговор трябва да бъде повече от отзвук. Той трябва да бъде личен акт, едно вътрешно задължение. Във всеки случай образът на човешкия живот – и тук можем да добавим, образът и съдбата на вселената – зависи от съдействието или сблъсъка на двете воли: Божията и тварната. В света, който е Божие дело, се случват много неща, отвратителни за Бога. Но колкото и да е странно, Бог уважава човешката свобода, както е казал веднъж св. Ириней Лионски, макар всъщност най-очевидната проява на тази свобода да е бунт и безпорядък. Имаме ли право да очакваме, че накрая човешкото непокорство ще бъде пренебрегнато, „няма да бъде уважено“ от Бога и Неговата свята воля ще се приложи без оглед на съгласието или несъгласието на човека? Няма ли това да превърне човешката история в ужасен „маскарад“? Какво е значението на тази ужасна приказка за греха, порока, бунта, ако накрая всичко ще се изглади и помири чрез проявата на Божието всемогъщество?

Съществуването на ада, тоест на пълното противене, означава, така да се каже, частичен „неуспех“ на творческия план. Но Сътворението е нещо повече от план, замисъл, модел. То е призив към съществуване, към „битие“ на живи личности. Понякога говорят за „Божествения риск“ – твърди Жан Гитон. Вероятно това е по-добър термин от kenosis. Наистина това е тайна, която не може да се рационализира – това е изначалната тайна на тварното съществуване.

Емил Брунер се отнася твърде сериозно към възможността за ада. За него не съществува осигуреност на „всеобщото спасение“, макар, говорейки теоретично, то да е възможно за всемогъщия Бог на Любовта. Но Емил Брунер все пак се надява, че ад няма да има. Бедата е там, че адът вече съществува. Неговото съществуване не зависи от Божието решение. Бог никога не изпраща някого в ада. Той е създаден от самите твари. Той е човешко творение, така да се каже, извън „порядъка на творението“.

Страшният Съд остава тайна.

Превод от английски асистент Иван Латковски

______________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2000, кн. 1-4, с. 13-30. Същата статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

* Има се предвид, че историята има своята финална цел – бел. пр.

**Еднократно – бел. пр.

***Тоест вселенското – бел. пр.

Изображения: протоиерей Георги Василиевич Флоровски (1893-1979) и негови книги.

Източник на изображениятаЯндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2gZ