Христо Попов

Думата пророк – на гръцки προφήτης (предсказвач, предвещател), а на еврейски “наби” (говорещ от името на някого, от името на Бог), “роех” (ясновидец, прозорливец) и “цофе” (стража) – означава:

1)Човек, който говори и действа под непосредственото влияние на по-високо лице, особено, на Бог. Така например, Аарон, който говори и прави чудеса пред египетския фараон по волята и пълномощието от Моисей, нарича се “пророк” Моисеев, като тълкувател на Моисеевите мисли и изразител на неговата воля (Изход 7:1-2); Авраам в книга Битие (20:7) се нарича пророк, като такъв, който непосредствено получавал от Бога откровения и ги съобщавал на другите.

2)Човек, който, по вдъхновение от Светия Дух, предсказва бъдещето. В такова значение това название употребява пророк Иеремия: “пророците, които отдавна бяха преди мене и преди тебе – казва пророкът на събралия се в иерусалимския храм народ, – предсказаха на много земи и големи царства война, бедствие и мор. Ако някой пророк предсказвал мир, то само тогава бивал признат за пророк, наистина изпратен от Господ, когато се е сбъдвала думата на този пророк” (Иеремия 28:8-9).

3)По значението на еврейската дума “цофе” (стража) – означава човек, който е поставен да следи нравствеността на народа, тоест, който учи хората на благочестие, застъпва се за правдата, изобличава пороците и беззаконията и подканя грешниците да се покаят. Такава именно длъжност Бог възлага на пророк Иезекиил (3:17; 33:7).

Съединявайки всички тези значения на думата “пророк”, ние ще получим следното понятие: Пророк е избрано от Бога лице, за да извести Неговата воля и откровения на хората (безразлично – към настояще, минало или бъдеще време се отнасят тези откровения) и за да поддържа нравствеността между тях.

За да ни стане още по-ясно понятието за пророците ние трябва да правим разлика между тяхното служение и служението на първосвещениците и царете, които също така били органи на старозаветната теокрация (Божие управление на народа). Първосвещениците и царете били така също стража на народа; първите чрез “урим” и “тумим” получавали откровения от Бога и известявали Божията воля на народа. Обаче, пророческото служение съществено се отличава от първосвещеническото и царското.

Първосвещениците питали Господ чрез “урим” и “тумим” само тогава, когато еврейският народ се намирал в трудни обстоятелства, а чрез пророците Сам Господ известявал Своята воля, когато това влизало в плана на Божието промишляване за хората. Първосвещениците и свещениците изпълнявали обредите на закона, принасяли жертви и учели народа и закона, но това тяхно учение се ограничавало само в простото знаене наредбите на закона и тяхното разбиране в кръга на човешкия разум. А пророците разкривали духа и същността на наредбите на закона, който имал за своя цел да приготви хората да приемат Месия (Галатяни 3:24), изяснявали духовното значение на обредите и жертвите, като възвестявали, че техният смисъл се заключава в тайните на бъдещото царство на Месия, недостъпни за непросветения от благодатта на Светия Дух човешки ум и постепенно разкривали основите на месианското царство. Първосвещениците и свещениците следели религията и нравствеността на народа, но и сами нерядко отстъпвали от закона; пророците в този случай се явявали не само техни учители и на народа, но и изобличители и предвъзвестители на Божия съд, за отклонение, и на Божията милост в бъдеще, в случай на изправяне. Царете били длъжни да управляват народа на теократически начала; а орган на теокрацията били пророците. Тяхната дума имала значение на божествената воля по отношение към царете, те указвали правилното прилагане на закона към живота и в случай на нужда, давали нови указания, отсъстващи в закона. Когато царската власт се отклонявала от основите на теокрацията те се явявяли нейни изобличители и съдии. Така както благоденствието на еврейския народ и неговото политическо спокойствие зависели от изпълняване законите на Йехова и от верността Нему, то пророците ръководели и политическия живот на еврейския народ, както и взаимните отношения между последния и езическите народи.

Отличавайки се от първосвещениците и царете по своята дейност, пророците се отличавали от тях и по условията за встъпване в служение. Първосвещениците и свещениците произлизали от Аароновия род, царете – от Давидовия дом, а пророческото служение не било свързано нито с род (Иезекиил и Иеремия били от свещенически род, Исаия – от царски, Амос – от Юдиното коляно и така нататък), нито с обществено положение (Елисей бил земеделец, Захарий – свещеник, Авакум – левит, Амос – овчар), нито с пол (или и пророчици – Девора, Олдама), то не било и наследствено (1 Царства 10:12), за встъпване в него не се искало и особена подготовка (Елисей от плуга бил повикан за пророк, Амос – от стадото). Единственото условие за встъпване в тази длъжност било призоваване от Господ и получаване откровения от Него.

Въз основа на казаното дотук, понятието за пророците по-ясно може да се изрази така:

Пророците са извънредни Божии пратеници, които непосредствено получавали откровение от Бога, за да бъдат ръководители на религиозния, нравствения и политическия живот на богоизбрания народ, а чрез него и на езичниците. Оттук, пророчество е – предаване получените от Бога откровения на хората. Понеже Божиите откровения се касаели до бъдещи събития и особено, до царството на Месия, то, по-частно, под пророчества се разбират – предсказанията за бъдещето, особено, за Месия и Неговото царство, по вдъхновение от Светия Дух.

Цел на пророческото служение

Целта на пророческото служение е указана в думите на Бога към пророк Иезекиил: Сыне человечь, стража дах тя дому Исраилеву, да слышиши слово от устъ Моихъ и воспретиши им от Мене или проповеси им от Мене (Иезекиил 3:17; 33:7). Това значи, че пророците, подобно на стражарите, които в старо време били поставяни на градските кули, за да предупреждават гражданите при опасност от страна на врага (Иезекиил 32:2-7), имали за цел да предпазят Божия народ от онези опасности, на които той се подхвърлял, като се отклонявал от начертания в Божия закон път на живота. Оттук, пророците били длъжни: 1) да поддържат в народа истинската вяра и благочестие, да обуздават пороците и да пробуждат разкаяние всред такива обстоятелства, когато били недостатъчни и безсилни наставленията на свещениците и левитите; 2) да поддържат в еврейския народ вярата в неговото високо нравствено-религиозно предназначение – да бъде пазител на истинското боговедение и носител на идеята за идващия Изкупител на човешкия род; 3) да подготвят самия еврейски норд за приемането на Месия чрез унищожение на идолопоклонството, разяснение на Моисеевия закон и предсказание за Месия и Неговото цраство и 4) да известят на езичниците, че и те, по Божия план за спасението, ще встъпят в царството на Месия и да им укажат условията за получаване на спасение.

Общо съдържание на пророческите книги и главен предмет на пророчествата

Съдържанието на пророческите книги, съответно с целта на пророческото служение, се състои в разясняване духа и същността на Моисеевия закон, в изобличаване религиозните заблуди и господстващите пороци, в повикване народа към разкаяние и изправяне на живота, в изясняване назначението на еврейския народ по отношение към другите народи и изобразяване неговата съдба в бъдеще. В пророческите книги с такава особена ясност е начертан планът на Божието домостроителство (разпоредба) за човешкото спасение, че всеки евреин, вниквайки в съдържанието им, имал възможност ясно и безпогрешно да разбира чудната съдба на своето отечество в миналото, своите длъжности в настоящето и назначението на своето отечество в бъдещето. Също така той могъл да оцени положението и значението на съвременните нему цъфтящи съседни езически царства, за да не се увлича и заслепява от техните временни успехи, понеже всички народи, по указанието на пророците, са оръдие в ръцете на Промисъла за наказване и вразумяване на заблудените, за изтребване на развалените и неспособните към покаяние и за подготвяне пътищата към разпространение на истинското богознание. В повечето от пророческите книги се съдържат изобличителни речи, обърнати и към езическите народи, които тънели в нечестие. Тези речи, твърде застрашителни били предизвикани от враждебното отношение и особено, от развращаващото религиозно влияние, което съседните езически народи указвали върху евреите. Пророческите речи и към евреите, и към езичниците съдържат или изобличение, или утешение, в зависимост от религиозно-нравственото състояние на съвременниците: пророците или ги застрашават с Божи съд за грехове и нечестие, или, в случай на разкаяние, предсказват им изпращане на блага и спасение от Бога.

При всичкото разнообразно съдържание на пророческите книги, техният главен предмет е един – обетованият Месия, съсредоточие и цел на целия стар завет и Неговото царство, за встъпване в което пророците подготвяли хората. Всички пророци говорят за Месия и за спасението на човечеството, което ще бъде извършено чрез Него. За това спасение – казва апостол Петър – направиха издирвания и изследвания пророците, които предсказаха за дадената вам (тоест на християните) благодат (1 Петр. 1:10). Не при всички пророци еднакво ясно и подробно се изобразява тази християнска благодат, но при всички тях месианската идея вътрешно присъства в пророческите речи и движи убежденията на пророците. Миналата и настоящата история на народите, нарисувана в пророческите книги, не съставя същност на пророчествата, а има значение само по своето положително или отрицателно отношение към бъдещето, тоест по това – доколко тя хармонира или не с встъпването на хората в царството на Месия и с живота в това царство. За да дадат възможност на своите съвременници вярващи по-живо да си представят Христос Месия, и на бъдещите съвременници на Христос вярно да Го узнаят и да бъдат достойни и готови да встъпят в Неговото царство, пророците изобразяват и частните черти от живота на Месия, които характеризират Неговата личност, описват характера на Неговото царство и духовните свойства на членовете от това царство. За съвременниците именно на Христос, по свидетелството на апостол Петър, пророците грижливо “изследваха, кое и какво време е посочвал Христовият Дух, що беше в тях, когато Той е предвестявал Христовите страдания и идещата след тях слава” (1 Петр. 1:11). Така, пророците предсказали за произхода на Христос от Давид (Исаия 11:1-3, 10; Иеремия 33:15-16; Иезекиил 34:23-24), рождението Му от Дева (Исаия 7:14) във Витлеем (Михей 5:2), откриването на царството Му след седемдесет седмици (490) години от възстановяването на Иерусалим след вавилонския плен (Даниил 2:25-27), за началото и успеха на Неговата проповед в Галилея (Исаия 9:1-2), Неговите чудеса (Исаия 35:3-6), влизането Му в Иерусалим на жребче (Захария 9:9), предаването Му за 30 сребърника (Захария 11:12-13), страданията, смъртта, възкресението Му (Исаия 53:4-8, 12; 63:1-6; Иона 2:1, срв. Матей 12:39-40) и прочее.

Прочетете още „Въведение. Понятие за пророците изобщо и за пророчествата*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

ІІІ. Есхатологични представи

Ние видяхме от дотук изложеното, че мирогледът на старозаветния човек е теистично-етичен. В такъв случай, за да намери Божията правда пълно удовлетворение и съответствие, за да се приведе в хармония нравственото достойнство на човека със съответен благополучен и щастлив живот, трябва по необходимост да се допусне един друг бъдещ живот, щом като настоящият е недостатъчен да се постигне тази хармония и съответствие. И действително, както забелязват и старозаветните премъдри мислители, не всякога праведният живее благополучно тук на земята. Ето тук е основното начало на всички старозаветни есхатологични вярвания и представи. Идеите за бъдещ живот, за задгробен мир, за безсмъртие на душата и прочее се явяват необходим постулат за целия мироглед на старозаветния човек, както те се явяват необходим постулат и за практическия разум на Кантовата философия. Но не само априори ние можем да дойдем до заключението, че трябва да включим идеята за задгробен живот в мирогледа на древния израилтянин. Също и по индуктивен път можем да дойдем до същия извод, като анализираме възгледите по този въпрос на отделните старозаветни библейски писатели. Нам ни се вижда странно твърдението на професор Вилке (в споменатото му съчинение, стр. 25), че древният Израил не е знаел нищо за възкресение на мъртвите, нито е имал надежда за задгробен живот. “Чак много късно и на твърде малко места в старозаветните свещени книги срещаме тази мисъл, казва той. Центъра на тежестта в своя житейски мироглед старите евреи пренасяли в настоящето, в земния живот”.

Спорът около есхатологичните вярвания и представи на израилтяните, главно да ли те са вярвали в безсмъртието на душата, датира от твърде отдавна. Още в 1776 година Волтер пише: “Увъртайте, както искате, господа евреи, вие няма да намерите у вас някаква ясна представа нито за ада, нито за безсмъртието на душата[36]”. Така говорят срещу синовете на Яков не само някои непреклонни противници като Волтер, но и множество библеисти и ексегети (като Joseph Halevy, Derenburg, Renan и прочее) и до най-ново време, особено протестантските богослови. Ние, обаче, смятаме, че вярата в бъдещ, задгробен живот е една от главните основи на всяка религия, морал и добродетел. Затова и всяка по-издигната религия, както в древно време, така и сега, не е чужда на тази вяра. Странно е, как може тя да се отрича в старозаветната религия, която и според някои големи отрицатели на Стария Завет, стои на недосегаема висота в сравнение с другите древни религии. Всички източни народи: халдеи, египтяни, асировавилонци, елини и други, с които израилтяните дохождали в съприкосновение, вярвали в продължение на живота след смъртта. Как тогава тези вярвания да останат неизвестни за синовете Израилеви, когато те могли, най-малкото, да ги заимстват?

“Сега засега е една банална теза да се отрича основната догма, че древните жители на Изток не са вярвали в задгробния живот, казва Maury, понеже е доказано, какво у всички народи от разните раси, с малки незначителни изключения, е имало една обща вяра, че животът на човека след смъртта се продължава по някакъв начин. Преди повече от осемдесет години един немски учен, Flüuggе, по един безспорен начин ни убеди в това, като направи преглед на вярванията и традициите на целия човешки род. Безспорно е, че евреите в този пункт споделят общата вяра на народите [37]”.

Идеята за безсмъртие у съседните на израилтяните народи

За да разберем, какви са вярванията на един народ за състоянието на човека след смъртта, трябва да проследим неговите погребални обичаи и обреди. Погребалният култ не би имал никакъв смисъл без вярата, че тези, които не са вече между живите, продължават да живеят зад гроба. От направените разкопки в Месопотамия се вижда, че халдеите не са били чужди на тeзи идеи, понеже те така се грижели за своите мъртви, като че ли те не умират, а продължават живота си в друг свят. В гроба край мъртвеца поставяли някои оръжия, глинени съдове с хранителни припаси и вода, лампа и други, както това откриват археологичните открития в Ур, отечеството на Авраам. Всички тези неща те мислели, че ще потрябват на мъртвеца на онзи свят. Тези обичаи били пренесени и в Ханаан.

Клинописите също ни дават основание да приемем че идеята за задгробен мир била известна и на асировавилонците. В разказа за потопа, който ни предава Берозус, потвърден в по-ново време и от клинописните надписи, публикувани от Джордж Смит, се разправя, че след потопа Ксисутър (Xisuthrus) бил възнесен за да живее при боговете заедно с жена си, дъщеря си и кормчиите. В 1872 година Fox Talbot бе публикувал една молитва, а именно молитвата за царя, от която също може да се заключи, че жителите на Тигър и Ефрат вярвали в съществуване на друг живот[38]. Особено това много ясно се вижда от последната строфа на молитвата: “Нека той прекара там (в задгробния свят) вечен свещен живот в присъствието на боговете, които населяват Асирия”. Най-важният открит досега текст, който потвърждава вярата на асирохалдеите в съществуването на друг живот, е разказът за слизането на Астарта в ада[39].

“Арал, неизменната страна, страната на мъртвите у вавилонци и асирийци, отговаря на ада у старите гръцки писатели. Така че вярата на халдеите в един друг живот е безспорна. Те вярвали в местопребиваването на мъртвите като непроменлива страна, откъдето няма връщане, като място на мрака и тъмнината, където няма друга храна освен земя, и където душите хвърчат като мухи. За да се пристъпи там, трябва човек да се съблече от всичко. Богинята, която владее тук като царица е неумолима, даже спрямо другите богове и особено спрямо Астарта, богинята на живота[40]”.

Освен в земята на Тигър и Ефрат – люлката на евреите – вярата в продължение на живота след смъртта намира още по-силен израз в погребалните обичаи и обреди на египтяните. Жителите на рeка Нил повече от всички други народи се грижат за своите мъртви. Те до голяма степен превръщали смъртта на живот, който се продължавал зад гроба. Човек не умира, но “отива към живот” и “продължавайки да живее, той отива там на почивка”. Мъртвите са собствено живите: те само могат да хвалят и славят божествата правилно. В историята не е имало друг народ, който да е отделял такова видно място в целия свой живот на идеята за безсмъртието. Гробната архитектура на египтяните е най-оригиналната и бележита в целия свят, защото за тях най-важното занятие през време на земния живот е приготовлението за бъдещия. Цялата тяхна религия и философия почива върху учението, че душата продължава да живее и че на онзи свят човек получава своето възмездие[41].

Един твърде важен документ, който ни дава ясна представа за състояние на душите след смъртта, според египтяните, е намерения папирус в Тива (някогашен египетски главен град на десния бряг на рeка Нил), съдържащ тъй наречената “книга на мъртвите”. Тук е представено съденето на мъртвите пред бога Озирис в подземното царство. Отделни изображения тук, например капоните, напомнят на някои наши църковни стенописи, където е представен “страшния съд”.

Израилските законоучители и вероучители, за да предпазят своя народ от увличания подир чужди вярвания и обичаи, силно са се противопоставили на езическите схващания. На това се дължи до голяма степен отрицателното становище на Стария Завет към египетското схващане за смъртта и живота, затова и тук сравнително по-силно се подчертава земния, тукашния живот, отколкото задгробния.

Също и у гърците вярата в задгробен живот е твърде стара, тя предшества учението на древните гръцки мъдреци и по-късни философи, които, според видни авторитети, са заимствали тези идеи от египтяните. Един от гръцките философи, който твърде много спомогнал за развитие на психологията в древността, е черпил, според изричното свидетелство на Херодот и Диодор Сицилийски, своите мисли за безсмъртието от египтяните. За друг живот след смъртта говорят и Платон, Сократ и други.

Библията за безсмъртието

Тези са непреки доказателства, от които се вижда, че израилтяните, ако даже не са знаели, имали са всичката възможност да се запознаят с идеята за продължаване на живота след смъртта от съседните на тях народи, с които те били в постоянно съприкосновение. Но ние имаме и преки доказателства въз основа на Библията. Преди всичко ще трябва да приемем, че щом старозаветният човек притежавал богооткровена религия, ще да му е била разкрита и догмата за безсмъртието. Идеята за продължение на живота след смъртта е съществен елемент в мирогледа на човека, особено за един религиозно-етичен мироглед, какъвто е старозаветният. Какъв смисъл биха имали всички тези множество предписания и заповеди, този строг морал в Стария Завет без вярата в един бъдещ живот, където ще се реализират всички очаквания, всички етични въжделения и копнежи? Ако на някои места в Свещеното Писание на Стария Завет идеята за друг живот не е така силно и категорично подчертана, това се дължи от една страна на обстоятелството, че библейските писатели са се бояли от такова силно подчертаване, за да не би народът им да се увлече подир чужди култове и второ, защото израилтяните, както видяхме, не са имали ясна представа за природата и същността на душата.

Никъде в старозаветните свещени книги не се среща едно дидактическо разяснение върху природата на душата, а също така и едно формално доказателство за нейното съществуване, различно и независимо от тялото. Вместо философски умувания и разсъждения върху този проблем, ние срещаме повечето пъти картинни и метафорични изрази, които макар и в прикрита форма все пак издават вярата в двойственото битие на човека и в безсмъртието. Още в описанието за сътворението на Адам се прави разлика между тяло, направено от земна пръст, и “дихание за живот”. Говори се също за “образ и подобие Божие” у човек, които могат да се отнасят само до духовната му страна. На тези въпроси ние се спряхме по-подробно, като говорехме за микрокосмологичните представи (виж стр. 23–25) и направихме заключението, че старозаветният човек е имал представа за душа-дух, който е безсмъртен и се връща при Бога и тяло, което отива в земята, откъдето е взето, както се изразява Еклесиаст 12:7.

Единството и съвместният живот на тялото и душата в човека подлежат на раздяла. Смъртта, е която разкъсва тази връзка. Според схващането на израилтяните, смъртта се предизвиква от разни причини: болести, старост, глад, страх и други. Но зад всички тези външни причини стои Божията десница (Второзаконие 32:39; 1 Царства 2:6; Псалом 91:3; Премъдрост на Иисус син Сирахов 11:14 и други). Тварите престават да живеят и се превръщат на пръст, когато Бог им отнеме духа (Псалом 103:29). “Тялото за душата е като дреха, която смъртта съблича”. Когато душата отново се върне в тялото, то оживява. Когато пророк Илия оживявал сина на вдовицата от Сарепта Сидонска, той извикал към Господа, казвайки: “Господи, Боже мой! Да се върне душата на това момче в него!” И Господ чул гласа на Илия, върнал душата на момчето в него, и то оживяло.

Но умира ли душата, след като излезе от тялото? Какво става с нея?

Израилтяните вярвали, подобно на съседните на тях народи, че след смъртта на тялото, душата продължава да живее. Никъде в Петокнижието не може да се цитира някое място, където да се оспорва вярата в безсмъртието на душата. Напротив, още в първата глава проличава убеждението, че човек е сътворен за безсмъртен живот, но поради греха, смъртта влязла в живота. Дървото на живота в рая е безспорно свидетелство за вярата, че първоначално на човека била отредена друга съдба: да живее вечно (Битие 3:22). Разказите за Енох, който бил взет от Бога (Битие 5:24) и за Илия, който с “огнена колесница и огнени коне” се понесъл във вихрушка към небето (4 Царства 2:11), показват, че не само посредством смъртта може да се премине в друг живот; човек може да бъде отнесен и жив в другия свят. У израилтяните била дълбоко заседнала мисълта, че те са избран народ и че техният съюз с Яхве е вечен. Благочестивите се ползват от Неговите грижи и попечителство и след смъртта. Те вярвали, че смъртта туря край само на земното странстване на човека. Умирането е едно “отиване при отците” (Второзаконие 31:16) или “прибиране при своя народ” (Битие 25:8-17). Тези особени изрази, които се срещат в много от книгите на Свещеното Писание и преди всичко в Петокнижието, “говорят за нещо повече, отколкото за обикновено погребение при отците, казва Franz Delitzsch. Ако се казва, че патриарсите, преситени от години, умирали, то с тези думи се изразява не само пресищане от страданията на този живот, но и копнеж за друг свят. Също и прибирането при отците не трябва да се разбира само с тялото, но и духовно – на цялата личност[42]”.

Справедливо забелязва Вигуру, че изразите за отиване при отците и присъединяване при народа си, не могат да се разбират в смисъл на погребване в семейната гробница или на едно и също място. Авраам, например, за когото се казва, че се “прибрал при своя народ” (Битие 25:8), бил погребан при Хеврон в пещерата Махпела срещу Мамре (Битие 25:9), когато пък баща му Тара умрял в Харан – Сирия, а дедите му живеели и умрели в Халдея. За Исмаил също се казва, че той се “прибрал при своя народ” (Битие 25:17), макар че той не бил погребан при гроба на своя баща Авраам. Аарон, който не трябвало да види обетованата земя, умрял на планината Ор, до пределите на Едомската земя и при все това и за него е употребен същия израз (Числа 20:23-24). Моисей умира на планината Нево, от другата страна (източната) на Йордан в Моавската земя и никой отпосле не е знаел къде му е гроба (Второзаконие 34:6), при все това и за него се казва: “и се прибра при народа си” (Второзаконие 32:50).

Ясно е от приведените тук примери, че прибиране при отците е нещо съвършено друго от погребението и че евреите още във времето на Моисей вярвали в особено място, където душите след смъртта пребивавали, тук се събирали умрелите[43]. Сега ще видим, как си представяли древните евреи това местопребиваване на душите след смъртта.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 4 и край*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

Етнографски въпроси се разглеждат в така наречената родословна таблица на народите (Битие 10-та глава). Тук се прави преглед на всички известни в древно време народи и се разпределят според родословния им произход. При дирене произхода на отделните народи не е прокаран един-единствен принцип: расовото и езиково родство се преплитат с географското местожителство и политическа принадлежност. Но все пак тук имаме една доста ценна историческо-географска работа, като се вземе предвид, кога е писана. И днес тя е в основата на общата етнография; новите открития в много отношения я потвърждават[28].В родословната таблица се различават, въз основа на етноложки, географски и политически отношения по онова време, главно три народностни групи, според тримата Ноеви синове:

1.Потомството на Яфет – северните арийски и индогермански народи[29],

2.Потомството на Хам – южните народи, към които се изброяват и ханаанците[30] и

3.Потомството на Сим, към които се числят намиращите се по средата народи между север и юг[31].

Но от всички народи най-важно място в историята на човечеството заема, според старозаветния мироглед, израилския народ, към който Бог особено благоволил и го избрал за свой народ като носител и пазител на Неговите закони. Ето с какви думи се обръща Моисей към своя народ: “И тъй, Израилю, какво иска от тебе Господ, Бог твой? …да пазиш заповедите на Господа и наредбите My, които днес ти заповядвам, за да ти бъде добре. Ето, небето и небето на небесата, земята и всичко, що е на нея, е на Господа, твоя Бог; но само твоите отци е приел Господ и ги е обикнал, и е избрал вас, тяхното семе подир тях, от всички народи, както видиш днес” (Второзаконие 10:12-15). Благодарение на това особено положение, в което се намирал Израил спрямо Бог, той достигнал до такава висота в духовно отношение и надминал всички народи; той заемал централно място (Иезекиил 5:5; 38:12): явявал се като възпитател на другите народи (Исаия 2:2-4). “Моят дом, казва Яхве, ще се нарече молитвен дом за всички народи” (Исаия 56:7), …защото от Сион ще излезе законът и от Иерусалим – словото Господне” (Исаия 2:3; Михей 4:2). Тази религиозно-възпитателна мисия на Израил е била колкото величава, толкова трудна: той се намирал наистина, под особеното благоволение и покровителство на Яхве, но в същото време бил подхвърлян и на страшни изпитания. Моисей така успокоява народа си предвид големите изпитания, които му предстоят: “не бойте се; Бог дойде при вас, за да ви изпита и за да бъде страхът от Него пред лицето ви, та да не грешите” (Изход 20:20).

Съзнанието за богоизбраничество на еврейския народ, наистина, му давало жизнена сила да следва той своя исторически път, но понякога то било използвано неправилно. В критични моменти и в дни на изпитания народът, под влияние на недобросъвестни проповедници и фалшиви пророци, се осланял на своето богоизбраничество и бил спокоен за своята съдба. Вместо да съзнае своята греховност и падение, той се приспивал от празната надежда, че Бог, при всичко това, няма да остави своя народ да загине. Всъщност, той често попадал под чуждо иго и така изкупвал своето непослушание и нарушение на Божиите заповеди. Мирогледът на старозаветния човек за историческото развитие се заключава главно в идеята за провиденциализма, тоест че както съдбата на отделния човек, така и на народите се направлява и ръководи от Божието провидение. Тази мисъл е прокарана като червена нишка през цялата Библия. Изхождайки от това убеждение, израилтяните резервирали за себе си по-завидно положение в историята, смятали се за господарски народ. На другите народи те гледали като на неравни с тях и дори се отнасяли към тях с известно презрение: те били “необрязаните”. Синовете на Яков смятали, че ако дадат сестра си Дина за жена на чужденеца Сихем, който бил от необрязаните, това ще бъде голямо безчестие за тях (Битие 34:14). В борбата с филистимци Самсон страшно се боял да не умре от жажда и “да не падне в ръцете на необрязаните” (Съдии 15:18). Пророк Исаия, като говори за бъдещето величие на Иерусалим, светия град, радва се, че “отсега няма вече да влиза в него необрязан и нечист” (Исаия 52:1). Езичниците, необрязаните, дори и в подземния, задгробния живот, ще бъдат отделени на специално място и ще бъдат съдени в злокобната долина Иосафатова (Иоил 3:12). “Египет ще стане пустиня, и Едом ще стане пуста степ, загдето те притесняваха синовете Юдини и проливаха невинна кръв в земята им. А Юда ще живее вечно, и Иерусалим – от рода в род” (Иоил 3:19-20; сравни Исаия 54:17 и нататък; 49:23). А Моисей ето с какви думи завършва благословията си към синовете Израилеви: “Блажен си ти, Израилю! Кой е като тебе, народ пазен от Господа, Който ти е щит закрилник и меч на славата ти? Твоите врагове ти се подмилкват, и ти тъпчеш враговете им (Второзаконие 33:29).

Смисъл на живота

Не по–малко от историческия провиденциализъм е занимавала старозаветния човек и проблема за смисъла и назначението на човешкия живот, неговите ценности и блага и заедно с това въпроса за страданията. Макар че израилтяните, както въобще семитите, са били народ на индуктивното, непосредственото наблюдение и схващане, вследствие на което спекулативната, философската мисъл не е намерила почва за развитие; но при все това Израил има своите мъдреци, които разработвали практическа философия, както това виждаме в книгите: Притчи Соломонови, Еклесиаст, Иов, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус син Сирахов, старозаветната мъдрост има практически характер. Друга една особеност в схващанията за живота у израилтяните е тази, че и тук религиозно-националният елемент доминира. Докато гръцкият философ разглежда проблема за света, за човешкия живот и прочее независимо и свободно от религиозните вярвания на своя народ, старозаветният човек, напротив, поставя култа и закона в основата на цялото свое мислене. Както целият народ, така и отделният човек принадлежи на Яхве, а символът на Неговото пребиваване сред народа е Иерусалимският храм, тук е бил фокусът на националния живот. Така че старозаветната религия е играела важна роля, както в обществено-националния, така и в частния живот при изработване поглед за живота; тя е давала цел и съдържание на живота на отделната личност, и то повечето в тясно национален и расов смисъл. И тук намираме съществено различие между старозаветния и новозаветния човек. Християнството е интернационална, космополитна религия, то не признава племенни и расови различия за своите вярващи и последователи, затова то ни сочи и общочовешки идеал на живота. Така че за националните традиции, за родолюбивото възпитание на културните християнски народи твърде много е способствал Старият Завет. Според религиозното схващане на историята, всяко национално нещастие се е смятало за Божие наказание и всеки политически успех – като особено благоволение на Яхве. От тази гледна точка се е преценявала и съдбата на всеки отделен човек – Бог се явява като един справедлив съдия: Той награждава и облагодетелства добрия, праведния, вярващия и наказва неправедния и грешния. Тази етическа максима, колкото и да била общоизвестна, намирала възражения, например в книгата Иов и понеже на практика тя не всякога се потвърждавала, по-късно ние виждаме тази вяра да се слива с есхатологичните схващания за справедливо възмездие в задгробния живот. Въобще тук имаме религиозно-евдемонично разбиране в практическата дейност на човека.

Въпросът: как е съвместимо страданието на праведника със съществуването на един справедлив Бог?,не е могъл да не занимава мирогледа на старозаветния човек.Тази вечна загадка на човешкия ум си е задал за цел да разреши авторът на книгата Иов: тя по своя висок художествен език, по драматичното развитие на изложението и по дълбочината на мислите се явява като chefd’oeuvre на старозаветната премъдра литература. Тя е написана един вид със собствена кръв. Авторът с титаническа сила се бори срещу старата, общоприета догма, според която, там където има страдание, там има грях – изразена в речите на неговите приятели.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 3*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

II. Микрокосмологични представи

Човекът въобще

След като разгледахме космологичните представи и понятия на старозаветния Израил, тоест схващанията му за вселената, под която той разбирал главно земята и за природните явления, сега пък ще разгледаме неговия възглед за човека, въобще за микрокосмоса. И много естествено: всеки, който си задава въпроса за произхода, същността и назначението на света, ще се спре и над проблема за човека: откъде идва той и къде отива, какво е назначението му, каква е същността на неговата природа, какъв е смисълът на неговия живот и други?

За Библията човекът е също творение Божие, той е създаден след всички други твари, затова се счита за най-съвършено земно същество, за венец на творението. Така също учи и науката въз основа на всички свои изследвания досега. Писателят на Битие рисува сътворението на човека твърде нагледно и достъпно за разбиране. Бог се рисува като художник-ваятел, който направил човека от земна пръст, “вдъхнал в лицето му дихание за живот, и човекът станал жива душа” (Битие 2:7). Своето най-висше творение Бог създал във вид на двойка: “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Битие 1:27). По-нататък във втора глава на Битие се описва по-подробно, как е станало създаването на първата двойка. “И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека…” и така нататък (Битие 2:21-22).

Думите в 27-ми стих: „мъж и жена ги сътвори“, показват, че човечеството е сътворено първоначално в една двойка, в два отделни пола – мъжки и женски. Неоснователен и странен ни се вижда възгледа на някои еврейски тълкуватели и други някои философи и ексегети (Böhme, Oetlinger, Baader, Pabst и други), които базирайки се на това място от Свещеното Писание, твърдят, че първият човек е сътворен от Бога като андрогин (мъж-жена). Блажени Августин, като че ли е предвиждал такова едно заблуждение и при тълкуването на това място предупреждава “да не повярва никой, че в един човек се съчетават двата пола, понеже в текста ясно се казва: сътвори ги, тоест мъж и жена, като отделни индивиди”.

Друга една ексегетична трудност има при разяснение на израза в 26-ти стих: “да сътворим човек по Наш образ (и) по Наше подобие”, или на еврейски – VntVmdK  VnmljB. В какво собствено се състои образът и подобието Божие в човека? Тук са употребени две сходни по значение думи и на еврейски те имат един и същ смисъл. Двете са употребени само за по- голяма сила в израза и за пояснение. В следващия 27-ми стих е употребена само едната дума: vmljB. Някои от древните църковни писатели, като Ириней, Ориген, Тертулиан и други, правят разлика между образ (eikwn) и подобие (omoiwsin); те учат, че “подобието” човек е изгубил с грехопадението и посредством жертвата на Иисус Христос то отново е възстановено[21]. Обикновено се приема от богословите, че библейското богоподобие на човека трябва да се разбира само откъм духовната страна. Това, което отличава човека от другите твари е неговата разумна душа – тя обхваща свободната воля, безсмъртието на душата и религиозното чувство. Бог е дух (Иоан 4:24; 2 Коринтяни 3:17) и няма нито тяло, нито някаква материална същност и затова само в духовно отношение може да става дума за подобие между Бога и човека.

Макар че в мирогледа на старозаветния човек по-голямо значение имало колективното, общото, народът, отколкото индивидът, отделния човек, но все пак древните израилски мислители показвали голям интерес и към въпроса за същността на отделния човек и за значението на неговия живот. Ще трябва да се отбележи, че те имали твърде правилна представа за човешката природа, като двойствено битие: тяло и душа, плът и дух. Първото, тялото, е нещо материално, видимо и се състои от същото вещество, от каквото е цялата околна природа, тоест от земно вещество. Този факт се хвърля в очи на обикновения наблюдател особено при процеса на тлението, изгниването. Затова и в Битие 3:19 се казва за човека: “защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (също и в Еклесиаст 3:20). Това се отнася само за материалната същност, която Бог, при създаването на човека, я направил от “земна пръст” (Битие 2:7).

Но особено важен за човешкия живот е вторият елемент от неговата същност – духът, който на обикновения наблюдател се рисува като дихание, понеже то е първият и най-главен признак, че в едно тяло има живот (Иезекиил 37:5-6; Иеремия 10:14). Затова и при създаването на първия човек се казва, че той станал “жива душа”, когато Бог вдъхнал в лицето му “дихание за живот” (Битие 2:7). Духът е символ на живот; той е божественото в човека, тук само се проявява образа и подобието Божие. Той има за свое земно жилище тялото, което у Иов (4:19) се нарича “жилище от кал” въз основа на Битие 2:7. Напусне ли духът тялото, престава животът и настъпва смъртта (Битие 35:18), тогава се връща пръстта, тоест тялото в земята, каквото си е била, а духът се връща при Бога, Който го е дал (Еклесиаст 12:7).

Еврейската дума дух – xvr и гръцката – pneuma първоначално означавали дихание, духане, вятър и прочее. Затова и първите представи за духа не били съвършено нематериални. Въобще израилтяните мъчно се поддавали на абстрактно мислене. Наред с думата руах=дух, в Свещеното Писание се употребява и равнозначната на нея нефеш=душа (например Исаия 26:9). Първата се споменава обикновено там, където се говори за човека, когато втората – душата се приписва и на животните, понеже и те имат дихание. Главното назначение на душата е да поддържа живота, жизнените сили, когато духът има и по-възвишени духовни функции, които са твърде разнообразни, докато той обитава в тялото. Той мисли и изпитва (Псалом 76:7) и знае, какво е в човека “Господне светило е човешкият дух, който изпитва всички дълбочини на сърцето” (Притчи Соломонови 20:27; сравни 1 Коринтяни 2:11). Духът изпитва мъки, радости и страдания (Битие 41:8; Иов 6:4; Исаия 66:2 и други); духът е, който дири Бога “от ранни зори” (Исаия 26:9), той е, който остава верен или неверен Богу (Псалом 77:8). Духът и душата не си ги представяли като две същности, отделни една от друга, а като една същност от различни степени на съвършенство и духовност. В своето различно употребление те отразяват вътрешния човешки живот ту откъм една, ту откъм друга страна.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 2*“ →

(според Библията)

Иван Спасов Марковски

Освен небе в тесен смисъл като небесна твърд, върху която се помещават горните води и разните хранилища и където е жилището на светлината и тъмата (Иов 33:19), старозаветният човек е имал и друга по-широка представа за небето като седалище на престола на Всевишния, царство на ангелите и на духовния мир и така нататък[11]. Това е невидимото небе, твърде отдалечено и необятно за човешкия поглед. Тогава, когато обикновеното, видимото небе не е много далеч от земята и птиците хвърчат по небесния свод, затова често се среща изразът “птици небесни”. Невидимото небе се представя на няколко етажа, затова често се говори за небе и небето на небесата (Второзаконие 10:4-3; Царе 8:27; Псалoм 148:4 и други). По-късното юдейство различава седем небеса, лежащи един вид едно върху друго, снабдени с двери[12]. Според обясненията на Талмуда, във второто небе се намират грамадните водни маси, а под тях са поставени небесните светила; в четвъртото небе се помещава небесния Иерусалим; в шестото са хранилищата за сняг, град, бури и чак в седмото се намира рая и престола Божи[13]. Апостол Павел, например, в 2 Коринтяни 12:2-4 разправя, че знае един човек, който бил грабнат и отнесен до трето небе, в рая. Ясно е, както от старозаветни, така и от новозаветни места в текста, че тук се касае за съвършено различно по същество и назначение небе, отколкото е видимото. Тук “по-горе от всички небеса” (Ефесяни 4:10) се намира небесния палат или чертог Божи, където е и Неговия престол (Псалом 17:7, Псалом 10:4; Аморей 9:6), висок и издигнат (Исаия 6:1). Около Господа стоят най-близо Серафимите (Исаия 6:2), след това Ангелите и други небесни Сили, които са Негови вестители и изпълнители на волята My, те очакват заповедите My (Иов 1:6 и нататък; 3 Царства 22:21; Матей 18:10; Откровение 12:10–12). Мисълта, че Бог живее в небесата е твърде стара[14] (Битие 11:7). По-после тази представа се взима само в преносен смисъл и става господстваща идеята за Божието универсално присъствие. Соломон в молитвата при освещаване на храма казва: “Наистина, нима Бог ще живее на земята (в новопостроения храм)? Небето и небето на небесата[15] не Те побират, толкова по-малко тоя храм” (3 Царства 8:27), А пророк Иеремия ето как рисува вездесъщия Бог: “Може ли се скри човек на тайно място, дето Аз не бих го видял? казва Господ. Не изпълвам ли Аз небе и земя…”? (Иеремия 23:24). Според Исаия, небето е Негов престол, а земята – подножие на нозете My (Исаия 66:1).

Макар че небето е безкрайно по своята големина и ширина (Псалом 35:6; Псалом 102:11; Псалом 107:5 и други), и при всичкото свое величие все пак то е нищожно в сравнение с Божието величие, понеже то е сътворено от Бога, Той го владее и един ден ще го превърне в нищо, както всяка твар (Иов 11:8, Иов 38:33; Исаия 40:12; Иезекиил 32:7; Агей 2:6; Псалом 101:27; Матей 5:1; 2-ро послание на Петър 3:10 и други).

От този кратък преглед на старозаветните представи за небето ние виждаме, че край наивните и простонародни схващания, които твърде майсторски се използват от библейските писатели за чудно поетични и красиви картини, имаме и доста трезви и дълбокомислени разбирания, каквито съществуват и днес. Тогава астрономия в сегашен смисъл на думата не е имало. Израилтяните са притежавали много слаби познания за небесните явления и това, което са знаели, те главно са го почерпили от асирийци и вавилонци. И при все това небето по своето величие и красота е правило също такова възвишено впечатление, каквото на един съвременен астроном. Известни са често цитираните думи на великия философ и основател на най–дълбокомислената теория за произхода на Вселената – думите на Кант че “звездното небе над нас” край “съвестта в нас” непринудено ни карат да се обръщаме с молитва към Бога. И наистина, не обръща ли и сега, както в древно време, вярващият поглед към небето, за да дири във висините мислено, сърдечно лицето на Всевишния. Небето си остава винаги една чаровна загадка, един вечен копнеж подир въжделеното, незнайното. Небето на незнайния, невидимия свят е небе на вярата, а видимото небе над нас си остава за всякога негов най–красив и необходим символ. Сам Исус Христос по време на молитва обръщал поглед към небето (Марк 6:41, Марк 7:34; Иоан 11:41, Иоан 17:1).

Небесните светила

Принадлежащи към небето и съставна част от него са и разните светила: слънцето, месецът и звездите, затова често те се наричат небесни светила, небесно войнство и други. В Библията се срещат следи от митологични схващания за тях, но имаме и твърде правдоподобни, трезви и дори, бихме казали, научни представи за тези светила.

Съприкосновението на израилтяните с големите източни народи – египтяни, вавилонци, асирийци, у които сабеизмът (боготворенето на звездите) е играл важна роля в религиозните им вярвания, не могло да не окаже известно влияние и върху народното поверие в израилтяните. Според египетските, асирийските и вавилонски схващания, небесните светила са божества, които живеят на небето. Най-големите от тях са богът на слънцето, на месеца и на вечерницата. С бога на слънцето, у вавилонците Шамаш, у египтяните Ра и Амон, се свързва представата за порядък, за справедливост и законност. Богът на луната, у вавилонците Син, у египтяните Тот, се считал за Бог на оплодяващия живот. Вечерницата (Венера) пък символизирала богинята на любовта, на майчинството; у вавилонците тя е известна под името Ищар или Астарта. Известните страни: Ур в Халдея, Харан, Синай, където богопочитането на луната било широко разпространено, са свързани с разни събития от историята на израилския народ. Първоначалното отечество на Авраам и на неговите хора е Ур. Те, преди да дойдат в Ханаанската земя, останали дълго време в Харан, където идолопоклонничеството било силно разпространено. Жените на Яков, Лиз и Рахил, когато се изселили от Месопотамия с цялото си домочадие, взели със себе си домашните идоли (Битие 31:34). Югозападната част на Синайския масив още по време на фараоните от 12-та династия, тоест около 2000 години преди Христос, е била богата мина за добиване на мед и тюркис, особено необходими при постройката на египетските пирамиди. Тук се създали големи колонии от миньори, за техните религиозни нужди бил построен храма на богиня Хатор и на бога Сайду. Израилтяните, както през време на пребиваването си в Египет, така и през дните на странстване из Синайския полуостров, безспорно са се запознали със сабеистичните вярвания на египтяните.

В Библията на някои места срещаме слънцето, месеца и звездите да се схващат като личности. На небесата Бог е “поставил жилище за слънцето, и то излиза като жених из брачния си чертог, радва се като исполин да измине пътя си; от края на небесата е изходът му, и шествието му до другия им край…” (Псалом 18:5-7). И месечината си има свое шествие и тя, както слънцето, се спира на мястото си пред блясъка на Божиите стрели и пред блясъка на святкащите му копия (Авакум 3:11). В Библията не се срещат места, от които да се вижда, какво положение е определял старозаветният човек на луната във вселената въобще: За нея се говори дотолкова, доколкото тя има значение за земния живот на човека. От слънцето и месечината зависят растежа и оплодяването, както растително, тъй и животинско (сравни Второзаконие 33:14). “От месечината зависи да раждат животните”[16]). Изгряващата зорница се рисува крилата (Псалом 138:9), а в Иов 3:9 тя се описва с ресници: “…и да не види (нощта) ресниците на зората” (също Иов 41:10), а според Исаия, тя има син: “Как падна ти от небето, деннице, син на зората!…” (Исаия 14:12). Въобще за звездите на много места се говори като за одухотворени и персонифицирани обекти. Иов разправя, че полагане основите на земята станало “при общо ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост (35:3-7). В твърде древната песен на Девора, където се описва битката при водите Мегидонски, звездите се представят като армия, на която Бог заповядва, както князете на своята войска. “От небето се биеха, биеха се звездите от своите пътища със Сисара” (Съдии 5:20). И броя на това небесно войнство може да изчисли само Бог; Той всичките тях ги нарича по име; от Неговия повик нищо не се скрива, не липсва (Исаия 40:26; Псалом 146:4). Има места в Свещеното Писание, където са изброени имената на някои съзвездия, така например в Иов 33:31-32 се казва: “Можеш ли върза възел на Хима (тоест hmyK=плеяди, според други Сириус или Скорпион[17] и да развържеш връзките на Кесил (тоест lycK=Орион)? Можеш ли да извеждаш съзвездията на времето им и да водиш Ас (тоест wi и wyi=Мечка) с децата ѝ? (сравни Иов 9:9; Амос 5:8)[18].

Не е ясно, дали тук имаме работа с научно определение и значение на тези имена, или пък с народни поверия и неконтролируеми сказания, още повече като се вземат предвид понятията възел, връзване и прочее, които имат магьоснически характер.

От много места на Свещеното Писание може да се заключи, че в старозаветните представи за звездния свят има една раздвоеност, двойственост: от една страна трезви и правдоподобни, а от друга – митологични и фантастични схващания, украсени с поетични и фигуративни изрази, които нямат никакъв догматичен и богооткровен характер.

Прочетете още „Мирогледът на старозаветния човек – продължение 1*“ →