† Американски и Австралийски митрополит Йосиф

Точно деветстотин четиридесет и осем години са минали от отпадането на Римокатолическата църква от Православието. Мнозина все още търсят корените на това нещастно разделение. Една от главните причини се заключава в различното възприемане на главенството на папата в Рим.

Понеже папа Иоан Павел II възнамерява, ако е воля Божия, да посети България през май 2002 година, полезно ще бъде чрез Църковен вестник отново да опресним знанията на православните българи относно истината за хилядолетната схизма на Рим, та като прочетат написаните редове, да се чувстват свободни от всякакъв страх и виждайки папата като наш гост, да не загубят вярата си в Българската православна църква.

Всеизвестно е, че до V век след Христа не е имало разногласие или антагонизъм в Църквата на Изток и Запад. Защото е била една ­ Православна. Епископът на Рим е бил винаги считан за пръв в реда на иерархията. Това е било естествено последствие от факта, че Рим е бил столица на Римската империя. Когато Цариград (Константинопол) станал новата столица на държавата Византия, нейният епископ поел втората позиция в редицата на иерархията. Третото правило на Втория вселенски събор (381 година) признава мястото по чест на епископа на Цариградската църква като втори след епископа на Рим. Това постановление на събора също се основава на предпоставката, че Цариград е новият Рим и в случая то облагодетелствало и титлата на епископа в Цариград.

Наистина съборът се е повлиял от политическата важност на града и го отразил благотворно на почетния статут на неговите иерарси. Същият факт дал основание на Четвъртия вселенски събор (451 година) да постанови с 28-то си правило, че епископът на Цариград е равен по чест на епископа на Рим.

Междувременно погрешните учения започнали да циркулират в Църквата на Запад. Най-сериозното от тях било добавката към Никео-Цариградския символ на вярата, че Светия Дух изхожда и от Сина, което на латински език се изразява с думата filioque -­ филиокве.

Нека да изясним този въпрос. Символът на вярата е бил създаден и утвърден като християнска вяра и изповед на Първия и на Втория вселенски събор.

Първите седем члена са били одобрени от Първия вселенски събор, а вторите пет ­ от Втория, който се е състоял в Цариград. Осмият член гласи: И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

Добавката филиокве (и от Сина) била чута най-напред в Испания в средата на VI век. Оттам се разпространила по всички западни страни. Което е забележително обаче, че през първата половина на IХ век папа Лъв III реагирал остро против това нововъведение във Веруюто. Сам убеждавал, че вярата трябва да си остане такава, каквато е прокламирана от Първия и Втория вселенски събор. Даже заповядал да издълбаят текста без всякаква промяна на две таблички от сребро и ги поставил в базиликата Св. Петър в Рим на видно място за четене от всички. Това е исторически факт, който е възприет от всички историци като истински.

Първият, който реагирал остро на погрешната добавка на Запад, бил св. Фотий Цариградски, който станал патриарх на Коледа 857 година и сам покръстил св. цар Борис-Михаил, Покръстителя на българите. Впоследствие всички източни патриарси остро осъдили нововъведението на Запада. Било отправено навременно прошение до Рим да се отрече от филиоквето и да се потвърдят учението и решенията на Седемте вселенски събора от първите осем века. За нещастие Западът заедно с папата като негов водач поддържали становището, че цялата Църква е задължена да се придържа и спазва без всякакво обсъждане и умуване постановленията на Римския папа. Нещо повече, Западът поддържал становището, че папата в Рим е заместник на св. Петър на земята, защото е негов наследник, поставен лично от Господ Иисус Христос за глава на Вселенската църква. Папата също е наследник на св. Петър и по право, защото според римокатолиците св. Петър бил основал християнската църква в Рим.

Вярно ли е това? Съвсем не. Ето какво свидетелстват оригиналните сведения за отговора на този въпрос:

1.Нека заедно обсъдим стиховете по евангелието на св. Матей (16 гл.), на които римокатолиците базират първенството на св. Петър. Там четем: А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят ­ Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни ­ за Йоана Кръстителя, други ­ за Илия, а някои ­ за Иеремия, или за един от пророците. Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят (16:13-18).

От тези думи на Господа ясно личи, че Той ще съгради църквата Си, а не св. Петър. Иначе Той би казал: Ти си Петър и на тебе Аз ще градя църквата Си. Но Той рече: на тоя камък, тоест на истината, която св. Петър изповяда. Господ ясно говори, че Неговата църква се гради на истината, която св. Петър изповяда, че Иисус Христос е Синът на Живия Бог. Само чрез неправилното интерпретиране на текста може да се дойде до заключението на римокатолиците, че Христос е съградил църквата Си върху св. Петър.

2.Пак от Свещеното Писание става ясно, че св. Петър не е имал първенство и власт над останалите апостоли. В посланието си до Галатяни св. Павел твърди, че когато чул св. Петър да разсъждава неправилно, той го коригирал в присъствието на другите. Четем: А когато дойде Петър в Антиохия, аз лично му се опрях, защото се бе изложил на осъждане. По-нататък св. Павел продължава: Но когато видях, че те (Петър и Варнава, ­ б. м.) не постъпват право по евангелската истина, казах на Петра пред всички: ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо искаш езичниците да живеят по юдейски? (Гал. 2:14). Въз основа на тези думи на св. Павел можем да направим извода, че Петровата власт да учи не означава, че е безгрешна.

3.Относно основаването на християнската църква в Рим има необорими доказателства, че то не е извършено от св. Петър. Църквата в Рим е била основана от християни, които са били закарани там. Нещо повече, св. Павел дори счита, че това е негова църква. Ето какво споменава в писмото си до римските християни: И тъй, мога да се похваля в Христа Иисуса с това, що се отнася до Бога, защото не ще се осмеля да кажа нещо, което да не е извършил Христос чрез мене, за да станат езичниците послушни на вярата, със слово и дело, със силата на поличби и чудеса, със силата на Божия Дух, тъй че разпространих благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик. При това считах за чест да проповядвам Евангелието не там, дето името Христово беше вече известно, за да не зидам върху чужда основа… Тъкмо това много пъти ми и пречеше да дойда при вас. Сега пък, понеже нямам вече такова място в тия страни, а от много години копнея да дойда при вас, кога тръгна за Испания, ще ви навестя. Защото, преминавайки, надявам се да ви видя и да бъда от вас изпроводен нататък, след като първом ви се понарадвам малко (Римл. 15:17-20; 22-24).

От тези думи пределно ясно се вижда, че св. Павел няма никакви знания св. Петър да е бил в Рим и да е основал църква там. Напротив, той казва, че се чувства задължен да проповядва евангелието там, където никой от апостолите не е учил, за да не гради на чужда основа. Това е изключително свидетелство, че св. Петър не е свързан с основаването на църквата в Рим. По-точно св. Петър е служил много години на църквата в Антиохия и оттам той заминава за Рим, където пострадал мъченически със св. Павел.

Стана вече дума по-горе, че по политически причини са определени седалищата на апостолските наследници в различните градове на Римската империя. Така епископът на Рим е бил признат за пръв, понеже Рим е бил столица на империята. Първоначално епископът на Цариград е бил признат като втори от Втория вселенски събор. Впоследствие, когато Цариград станал столица на Византийската империя и бил наречен новия Рим, Четвъртият вселенски събор провъзгласява епископа на Цариград да бъде равен по ранг на епископа на Рим. Епископът на Александрия е бил признат за трети, поради голямата популярност на този град като научен и просветен център. Следват епископите на Антиохия и Иерусалим. Ако определяме мястото на епископите обаче по религиозно признание и значение, а не по политически причини, за всеки е ясно, че първи по чест следва да бъде епископът на Иерусалимската църква ­ майка на християнството. Сам Господ Иисус Христос е живял там, бил е разпнат и е възкръснал от мъртвите в Иерусалим. Първата църква е била основана в Иерусалим на Петдесетница в 33 година.

Това са няколко основания, базирани на автентични свидетелства, които съставят църковната история. Затова е учудващо, че римокатолиците поддържат своето становище почти от едно хилядолетие.

Ние, православните българи, които сме били много пъти в официални и не напълно явни, полезни и не чак дотам ползотворни взаимоотношения с римокатолиците през изминалите 1300 години, дълбоко съжаляваме, че се изопачават фактите от историята. И понеже винаги сме били честни и открити, ние правим всичко необходимо да уверим нашите братя и сестри католици, че трябва да дойдат до познание на истината, което значи да се завърнат в светото Православие, където са били.

Ето, предстои идването на папа Иоан Павел II в България. Това се знае по целия свят. Известени сме за него и ние в Българската епархия в САЩ, Канада и Австралия. Като православни ние, българите, преживяваме това събитие по различни начини. Понеже политиката в Родината винаги е поставяла църковното поведение в изкушение, и сега се подразбира, че Св. Синод на БПЦ като че ли отново трябва да направи благоразумен компромис, заради който толкоз години сме в изпитание и страдание. Натискът е голям. От всички страни. Малцина са инакомислещите. Те ще бъдат обявени дори за православни талибани. Очите на всички са обърнати към Св. Синод и Българския патриарх! Тоест БПЦ за Европа ли е, или не? Така се поставя въпросът, като че ли страната ни се намира на Камчатка! Както винаги обаче, Св. Синод може бавно да мисли, но с благодатта на Св. Дух винаги мъдро решава. Разбира се, основанията са: вече е оповестено, че ще окажем българско гостоприемство, след като гостът вече ще е в България по държавна покана. Как и къде да се прояви нашата мъдрост: а) В ежедневните ни горещи молитви всички римокатолици воглаве с папа Иоан Павел II отново да се завърнат и да изповядат истината, която мнозина вече от тях добре знаят и неофициално практикуват по света; б) В старанието ни да се покажем по-добри и гостоприемни, и със слово, и на дело да покажем православно знание, разбиране и обич към отпадналите от правото славене на Бога; в) В уверението, че Негово Светейшество Българският патриарх Максим като мъдър първосветител с голям опит ще направи всичко възможно лично да предаде на папа Иоан Павел II загрижеността на всички православни българи, че и ние го посрещаме и ни е мило, че обича България, но нашата обич и радост ще бъде пълна, ако дойде другия път у нас като православен. Ако това постигнем, ние ще отбележим най-съдбоносното събитие в историята не само на нашата история, но и в тая на цялото човечество. Представете си само, Римокатолическата църква да се завърне в св. Православие! Това ще отбележи началното изпълнение на Господнята молитва в нощта на страданията Му: Отче Светий!… Моля се… да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, ­ та да повярва светът, че Ти си Ме пратил (Иоан 17:11, 20, 21).

Прочее, нека по примера на Господа всички да речем: Отче Светий! Вече е ден. Доста страдахме. Нуждаем се от празненство на вярата. Едно хилядолетие бяхме ведно. Второто прекарахме във вражди. Събери ни в Третото хилядолетие, молим Те, да бъдем пак едно в едната, света, вселенска и апостолска църква. Амин.

__________________________________________________________

*Публикувано в http://synpress-classic.dveri.bg, http://dveri.bg и в Църковен вестник, бр. 6 от 2002 г.

Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, митрополит Йосиф. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-30V

Иван Денев

Антиохия Писидийска е град в Мала Азия. Според древногръцкия географ и историк Страбон (около 63 година преди Христа-19 година след Христа) той се намирал в южното подножие на планинска верига, която разделяла Фригия и Памфилия[1]. Основан от сирийския цар Селевкт Никатор (358-280 година преди Христа), той е наречен Антиохия в памет на баща му Антиох[2]. По времето на император Август (68 г. пр. Хр.-14 г. сл. Хр.) градът е римска колония (Colonia Caesaria Antiochia)[3].  В него имало много юдейски заселници. Бил главен град на областта и митрополитски център[4].  От този цветущ някога град днес са останали само руини, недалеч от съвременния турски град Ялобач, открити през 1833 година от британския дякон от Смирна Франсис В. Д. Аръндъл[5].Апостол Павел посетил този град по време на първото си благовестническо пътешествие (есента на 46 до края на 49 година)[6]. Оттук започнала и проповедническата му дейност в Мала Азия. Апостолът тръгнал от Антиохия Сирийска (Велика), придружен от апостолите Варнава и Иоан Марк. Тримата отишли в средиземноморското пристанище Селевкия и оттам с кораб отплували за остров Кипър. Слезли на Саламин. Преминали набързо през острова и се озовали в Пафос. Тук апостол Павел проповядвал пред проконсула Сергий Павел, който пожелал да чуе словото Божие. Когато магьосникът Вариисус, наричащ себе си Елима (на арабски – мъдрец[7]), се помъчил да го отклони от вярата, апостолът го поразил с временна слепота, след което проконсулът повярвал.

След това тримата апостоли отпътували за Пергия Памфилийска. Тук Иоан Марк напуснал мисията и се завърнал в Иерусалим, а апостолите Павел и Варнава се отправили за Антиохия Писидийска (Деян. 13:1-14).

Сергий Павел бил проконсул на остров Крит от 1.VI.46 до 1.VI.47 година[8]. Тъй като авторът на книга Деяния апостолски св. евангелист Лука не споменава за друг проконсул, докато апостолът е в Пафос, то престоят му тук ще е продължил не по-късно от 1.VI.47 година. Свети евангелист Лука описва пътуването от остров Кипър до Пергия Памфилийска и Антиохия Писидийска съвсем бегло – само в два стиха (Деян.13:13-14). Би могло да се предположи, че апостолите Павел и Варнава ще да са пристигнали в Антиохия Писидийска още през 47 година. В първия съботен ден апостол Павел произнесъл своята проповед в местната синагога.

Коя ли ще да е била тази събота – това ще може да се установи от някои особености на самата проповед.

1. В Деян. 13:17 апостол Павел употребява глаголната форма υψωσεν[9] със значение на „въздигам“[10], както е употребена в книгата на пророк Исаия 1:2 (по превода на Седемдесетте[11]).

2. В Деян. 13:18 той употребява глагола τροποφορέω[12] (браня, грижа се, грижа се много старателно, храня[13]), който срещаме във Второзаконие 1:31 (по превода на Седемдесетте[14]).

3. В Деян. 13:18 е употребен глагола κατεκληρονομέω[15] със значение „разпределям, давам за наследство“[16], каквото той има във Второзаконие 1:38 (по превода на Седемдесетте[17]).

Последните две съвпадения едва ли са случайни, тъй като отпращат към една и съща глава в книга Второзаконие. Би могло да се предположи, че апостолът е под силното влияние на библейските четива, определени да се четат на 44-та събота на юдейската църковна година – параша от Второзаконие (гл. 1-3) и хафтар от Исаия 1:1-22, където е употребен глаголът υψόω[18].

Като имаме предвид, че юдейската година започва от 1 октомври (тишри), то 44-та събота на юдейската година следва да отнесем към края на месец юли и началото на месец август 47 година, когато апостол Павел е произнесъл своята проповед[19].

Свети евангелист Лука пише: „А те (апостолите Павел и Варнава, ск. м.), когато заминаха за Пергия, стигнаха в Антиохия Писидийска, и в първия съботен ден влязоха в синагогата и седнаха. След четенето на закона и пророците, началниците на синагогата проводиха да им кажат: мъже братя, ако има у вас слово на утеха към народа, говорете“ (Деян. 13:14-15).

Правото на четене и тълкуване на Писанието се предоставяло на всеки подготвен за това между посетителите (ср. Лука 4:16), но ръководството на богослужението било поверено в ръцете на определен „началник на синагогата“ (ср. Лука 8:41; 13:14; Мат. 9:18). Тук евангелист Лука говори за „началници на синагогата“. Вероятно става дума за старците, които образували съвет около ръководителя на синагогата, поради което и дееписателят ги нарича „началници“[20]. Тези именно началници дали израз на уважение към апостолите и ги поканили да кажат „слово на утеха към народа“. „Вероятно, заключава Александър Павлович Лопухин, вече преди да посетят синагогата апостолите Павел и Варнава са станали известни като учени мъже, изкусни майстори в разбирането и тълкуването на Писанието, поради което им се предлага слово на утеха“[21].

Апостол Павел станал, дал знак с ръка и започнал да говори (Деян. 13:16). – Дал знак (ср. Деян 12:17; 21:40; 26:1) – „такъв бил, отбелязва св. Иоан Златоуст (347-407), обичая у юдеите“[22].

Проповедникът стоял на своето собствено място, откъдето произнасял своето слово (Лука 4:20). Затова и апостолът не отишъл на проповедническата катедра, а само станал от собственото си място, където бил седнал, дал знак с ръка и започнал да говори на народа. Речта му, според Ф. В. Фаррар като маниер на проповядване прилича твърде много на проповедта на Спасителя в Назаретската синагога (Лука 4:20)[23].Проповедта се състои от три части, ясно разграничени от три обръщения (Деян. 13:16, 26, 38).

В първата част апостолът прави кратък исторически преглед на историята на израилския народ до времето на патриарх Давид (Деян. 13:16-25). Във втората част той говори за изкупителното дело на Иисуса Христа (Деян. 13:26-37), а в третата – за прощаването на греховете чрез Господа Иисуса Христа (Деян. 13:38-41).

Първата част започва с обръщението: „Мъже израилтяни и вие, които се боите от Бога“ (Деян. 13:16). – От обръщението се вижда, че проповедта е била отправена към местните юдеи, които апостолът нарича с обичайния израз „.мъже изряилтяни“ (ср. Деян. 2:22; 3:12; 5:35) както и към една друга категория слушатели, назовани с израза „вие, които се боите от Бога!“. Това са благочестиви прозелити, които вярвали в Яхве, но не били обрязани (ср. Деян. 13:43; 17:4; 18:7). За тях в синагогата били определени специални места[24].

Предложението на апостолската проповед е съвсем кратко: „Послушайте!“ (Деян. 13:16).

„Бог, говори апостолът, на израилския народ избра отците ни; тия люде Той въздигна през пребиваването им в Египетската земя, и с висока мишца ги изведе из нея и около четирийсет години време ги хранѝ в пустинята; и като изтреби седем народа в земята Ханаанска, раздели между тях по жребие земята им, а след това около четиристотин и петдесет години им дава съдии до пророк Самуила“ (Деян. 13:17-20).

Началните думи „Бог на израилския народ“ (Деян. 13:17) на пръв поглед като че ли са насочени към прозелитите. Фактически те са отправени към местните юдеи (ср. Деян. 13:26). Към такова разбиране на текста ни насочва и следващият израз „избра отците ни“ (Деян. 13:17). – С този израз апостолът се причислява към израилския народ, от когото той произхожда (ср. Деян. 21:39; 22:3; 23:6; 26:5; Римл. 11:1; Филип. 3:4-5; Гал. 1:14).

Според св. Иоан Златоуст тук апостолът подобно на св. архидякон Стефан (ср. Деян. 7:2) нарича общия на всички Бог „Бог на израилския народ“, за да разкрие по-нататък Неговите благодеяния към него[25]. Началото на Божиите благодеяния към израилтяните започва от времето на патриарх Авраам. Макар и името му да не се цитира тук, то трябва да се подразбира. По същия начин започва историческото си повествование и св. архидякон Стефан: „Бог на славата се бе явил на отца ни Авраама, когато беше в Месопотамия, преди той да се засели в Харан“ (Деян. 7:2). Но докато той е по-подробен в повествованието си, апостол Павел е по-кратък, по-лаконичен. В речта на св. архидякон Стефан изпъква повече човешкият елемент в историята на израилския народ, докато в тая на апостол Павел се изтъква повече свръхестествения, божествения елемент. Тази идейна особеност на двете речи „говори за тяхната самостойност и автентичност”[26].

Нататък апостолът преминава към египетския период от историята на израилтяните.

„Тия люде, Той (Бог, ск. м.) въздигна през пребиваването им в Египетската земя, и с висока мишца ги изведе из нея“ (Деян. 13:17 ). – Отначало в Египет израилтяните наброявали 75 души (Бит. 46:27; Деян. 7:14). Но по Божие благословение те бързо се умножили и станали заплаха за египтяните (Изх. 9-10 гл.). В книга Изход 1:7 четем: „А синовете Израилеви се разплодиха и размножиха, нараснаха и се усилиха извънредно, тъй че оная земя се напълни от тях“.

Същата мисъл развива и св. архидякон Стефан в проповедта си пред синедриона: „Народът растеше и се ужножаваше в Египет“ (Деян. 7:17). Това количествено и качествено нарастване апостол Павел изразява с глаголната форма „въздигна“ (υψοσεν), която той буквално заема от книгата на пророк Исаия 1:2.Следващото важно събитие от живота на израилтяните е извеждането им от Египетската земя, което според апостола е дело Божие: „И с висока мишца (Бог, ск. м.) ги изведе из нея“ (Деян. 13:17). – Изразът е метафоричен и говори за Божията сила и всемогъщество – за чудесата, които Бог сторил с тях в пустинята чрез Моисей и Иисус Навин, за които подробно се разказва в книга Изход. Разбира се, апостолът не изброява всички чудеса, а се спира само на едно от тях: „И около четирийсет години време ги хранѝ в пустинята“ (Деян. 13:18). Глаголната форма „храни“ (ετροποφόρησεν) означава физическо хранене. Тук апостолът намеква за маната, която Бог изпращал от небето на израилтяните. Моисей пише: „Израилевите синове ядоха мана четирийсет години, докле дойдоха в населената земя; тe ядоха мана, докле стигнаха границите на Ханаанската земя“ (Изх. 16:35). За същото чудо Господ Иисус Христос говори на юдеите: „Истина, истина ви казвам: не Моисей ви даде хляба от небето, а Моят Отец“ (Иоан 6:32)

Следващият момент е влизането на израилтяните в обетованата земя при Иисус Навин, чието име апостолът съзнателно не споменава, а приписва изцяло на Бога: И като изтреби седем народа в земята Ханаанска, разделя между тях по жребие земята им“ (Деян. 13:19). – Седемте народи, за които става дума тук са: хананейци, хетейци, евейци, ферезейци, гергесейци, аворейци и иевусейци (Иисус Навин 3:10; ср. Изх. 33:2; Второзаконие 7:1).

Бог „раздели между тях по жребие земята им“. – Тук апостолът намеква за разпределянето на Ханаанската земя между 12-те Израилеви колена, за което подробно разказва книга Иисус Навин (гл. 13-19). В текста се използва глагола κατεκληρονομέω, чието пряко значение е „разделям на части по жребие“[27]. (ср. Второзаконие 3:27; Иисус Навин 21:3 – по превода на Седемдесетте), както е в българския превод. Но в превода на Седемдесетте той е употребен със значение „разпределям, давам за наследство“, мисъл, която се изразява с глагола κατεκληροδοτέω (ср. Второзаконие 21:16 – по превода на Седемдесетте[28]) когато става дума за разпределяне на имот от баща на синове. В случая глаголът κατεκληρονομέω е употребен вместо κατεκληροδοτέω, както той е употребен във Второзаконие 1:38, откъдето апостолът заема този глагол. Там той е употребен със значение „разпределям, давам за наследство“, тъй като според библейското разбиране Бог е Владетел на цялата земя (Пс. 23:1) и има власт да я разпределя и дава на човеците за владение. В книга Съдии 11:24 четем: „Ние владеем всичко онова, което ни е дал за наследие“ (κατεκληρονόμησεν[29]).

След Иисус Навин идва периодът на съдиите Израилеви. Апостолът говори: „А след това около четиристотин и петдесет години (Бог, ск. м.) им давà съдии до пророк Самуила” (Деян. 13:20). – За съдиите Израилеви в Свещеното Писание четем: „Тогава Господ (им) издигаше съдии, които ги спасяваха от техните грабители“ (Съд. 2:16). Съдиите не са получавали съдебна власт в съвременния смисъл на думата. В повечето случаи те са били народни водачи. В Свещеното Писание те са наречени спасители (Съд. 3:9; Неем. 9:27). Съдийството било тяхна второстепенна задача (Съд. 4:4) Своята власт съдиите получавали не по наследство или по избор, а от Бога (Съд. 2:16). Колчем народът Израилев викал към Бога за помощ, Господ му издигал съдии и го спасявал от враговете му (Съд. 2:18)[30]. Самуил се смята за последен съдия Израилев[31]. По-известни съдии Израилеви са: Аод (Съд. 3:12-30), Девора, Варак (Съд. гл. 4-5), Гедеон (Съд., гл. 6-9), Иефтай (Съд. 10:6-12:7), Самсон (Съд. гл. 13-16) и др. Самуил е наречен и „пророк“[32]. В първа книга Царства 3:19-20 четем: „Самуил порасна, и Господ беше с него; и не остана ни една негова дума неизпълнена. В цял Израил от Дан до Вирсавия узна, че Самуил се е удостоил да бъде пророк Господен“. Свети апостол Петър говори за него като пръв по време от всички други пророци (Деян. 3:24). Той е основател на пророческите школи и общества (1 Цар. 19:20). От него започва непрекъснатата приемственост на старозаветните пророци[33].Цифрата „около четиристотин и петдесет години“ е приблизителна. Тя не намира потвърждение в други места на Свещеното Писание. Твърде вероятно е цифрата 450 да обхваща и част от предсъдийския период, та дори чак до Авраам, комуто Бог обещал да даде на потомството му земята ханаанска (Бит. 12:7), което намира потвърждение както в Стария, така и в Новия Завет. В Гал. 3:17 апостол Павел съобщава, че откак Авраам напуснал Харан, до приемането на Десетте Божии заповеди от Моисей, което станало наскоро след излизането на израилтяните от Египет, изминали 430 години. Това твърдение на апостола намира потвърждение в Изх. 12:40, където четем: „А времето през което синовете Израилеви (и бащите им) преживяха в Египет и в Ханаанската земя беше четиристотин и трийсет години”. Като извадим първите 25 години от странстването на Авраам до рождението на Исаак (Бит. 21:5; ср. 12:7), получаваме 405 години. Като прибавим към тях 40 години странстване из пустинята (Деян. 13:18), получаваме 445 години – резултат, който се приближава до цифрата „около четиристотин и петдесет години“[34].

Нататък следва периодът на царете. Апостолът говори: „После поискаха цар и Бог им даде Саула Кисов син, мъж от Вениаминовото коляно,  за през четирийсет години“ (Деян. 13:21). – Докато другите Израилеви вождове – патриарси, съдии, пророци  били изпращани на израилтяните от Бога, то те сами пожелали царе (1 Цар. 8:5). Апостол Павел изрично споменава името на Саул, като сочи и произхода му от Вениаминовото коляно, вероятно чувствайки себе си свързан с него по произход от същото коляно и с юдейското си име Савел (Деян. 3:19), което е разновидност на името Саул[35]. Юдейският историк Иосиф Флавий, основавайки се на старо юдейско предание, съобщава, че Саул управлявал от 18 години преди и 22 години след смъртта на Самуил – всичко 40 години[36]. Същото предание използва и св. апостол Павел[37].

Без да се спира повече върху дейността на Саул, апостолът преминава към св. цар и пророк Давид: „Като отхвърли тогова, говори той, издигна им за цар Давида, за когото каза свидетелствайки: „Намерих мъж по сърцето си Давида, син Иесеев, който ще изпълни всичките ми искания” (Деян. 13:22). – Приведеният цитат и свободно словосъчетание на 1 Цар. 13:14 с Пс. 88:20-21[38]. Така постъпва апостол Павел, пише архимандрит Михаил,  защото и словата Самуилови към Саул (1 Цар. 13-14), както и словата на Псалмопевеца са слова и свидетелство Божие[39]. Цар Давид е представен като образец на кротост и послушание. С тези си качества той е предобраз на Иисуса Христа (ср. Мат. 11:29; Филип. 2:8)[40]. Затова и апостолът, без да проследява по-нататък историята на Израиля, преминава направо към Христа.„От неговото именно потомство Бог по обещание въздигна Израилю Спасителя Иисуса“ (Деян. 13:23). – От пророк Давид апостол Павел преминава бързо към проповед за Христа. „Не е маловажно това, отбелязва св. Иоан Златоуст, че Христос произхожда от Давид[41].“ Произходът му от рода и дома Давидов е засвидетелстван както в Стария, така и в Новия Завет.

В 2 Цар. 7:12 Господ говори на Давид чрез пророк Натан: „А кога се навършат твоите дни, и ти починеш при отците си, Аз ще въздигна след тебе твоето семе, което ще произлезе от твоите чресла, и ще закрепя царството му”. – Това Божие откровение има отношение към Соломон, който според Божието обещание съградил дом на Господа (2 Цар. 7:13а), но то безусловно има отношение и към бъдещия Месия, за Когото Бог говори: „Аз ще утвърдя престола на царството му довека“ (2 Цар. 7:13б). Така разбрал откровението Божие и сам Давид: „Господи… Ти възвести… за дома на Твоя раб далечни бъднини“ (2 Цар. 7:19). За това Божие откровение се говори и в Псалмите. В Пс. 88:4-5 четем: „Аз поставих завет с Моя избранник, клех се на Моя раб Давида: ще утвърдя навеки твоето семе, от рода в род ще уредя твоя престол“. В Пс. 131:11 се казва: „Кле се Господ Давиду в истината и няма да се отрече от нея; от плода на твоята утроба ще поставя на престола ти“. Истинността на Божието откровение към Давид е засвидетелствана и в книга Паралипоменон: „Господ не искаше да погуби дома Давидов поради завета, що бе сключил с Давида, и защото бе обещал да даде светилник нему и на синовете му за всички времена“ (21:7). Свети пророк Захария в пророческо видение говори: „Благословен е Господ, Бог Израилев, защото посети и извърши избавление на Своя народ и издигна за нас в дома на Своя отрок Давида рог на спасение“ (Лука 1:68-69). Архангел Гавриил благовести на св. Дева Мaрия: „Ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край…. Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий“ (Лука 1:31-33, 35).

Заслужава да се отбележи, че св. апостол Павел изполва израза „по обещание“, който говори за месианското достойнство на Иисуса Христа[42].

Преди да продължи проповедта си за Христа, апостолът се спира макар и бегло върху проповедническото дело на св. Иоан Кръстител, чието влияние в Мала Азия ще да е било твърде голямо (ср. Деян. 18:25; 19:1-6). Апостол Павел свързва делото на Иисуса Христа с това на Иоан Кръстител и затова говори: „След като Иоан преди появяването Му проповедвà покайно кръщение на цял народ израилски“ (Деян. 13:24). – Тук апостолът говори за покайния характер на Иоановото кръщение като подготовка към „Оногова, Който иде след него“ (Деян. 19:4).

Нататък апостолът цитира следните думи на св. Иоан Кръстител към народа: „За кого ме смятате? Не съм аз Христос, но ето, след мене иде Оня, Комуто не съм достоен да развържа обущата на нозете“ (Деян. 13:25). – Думите на св. Иоан Кръстител апостолът предава свободно, но точно по смисъл, както те са записани в св. Евангелне (ср. Мат. 3:11; Марк 1:7; Лука 3:16; Иоан 1:27). Там не се съобщава св. Иоан Кръстител да се е обърнал с такъв въпрос към народа. Такъв въпрос поставя Спасителят на учениците Си (Мат. 16:15). Свети евангелист Лука обаче съобщава, че всички, които слушали проповедта Му, размишлявали в сърцата си „Дали не е Той Христос“ (Лука 3:15). На това вътрешно недоумение пред юдейските свещеници и левити св. Иоан Кръстител изповядва: „Не съм аз Христос“ (Иоан 1:20). Наред с отрицателния отговор св. Иоан дава и положителни данни за Иисуса Христа: Но ето след Мене иде Оня, Комуто не съм достоен да развържа обущата на нозете (Деян. 13:25; Лука 3:16). – Св. Иоан Златоуст възклицава: „Иоан свидетелства не просто, но отстранява от себе си честта, която всички му отдавали. Не е едно и също да се откажеш от чест, която никой не ти предлага или която мнозина ти въздават, и при това не току-тъй, но с такова самоунижение“[43].

Втората част на проповедта започва с обръщението: „Мъже братя, синове на Авраамовия род, и на ония между вас, които се боят от Бога“ (Деян. 13:26).

„Мъже братя“ – почтително обръщение[44], насочено към синовете на Авраамовия род, тоест към юдеите, и онези, „които се боят от Бога“, тоест към прозелитите.

„Вам… говори апостолът, е пратено словото на това спасение“ (Деян. 13:26). – Проповедта за изкупителното дело на Иисуса Христа апостолът нарича „слово на спасението“. В Свещеното Писание проповедта се характеризира още като „слово Божие“, „слово Господне“ (Ис. 1:1-2; 2:1; Иер. 1:1-2; 2:1-4; Иез. 1:3), „слово на истината“ (2 Кор. 6:7), „блага вест“ (Марк 1:1-3), благовестие (Ис. 52:7), „слово на Кръста“ (1 Кор. 1:18), слово на примирението (2 Кор. 5:20), слово на живота (Филип. 2:16), слово на благодатта (Деян. 20:32) и т. н.

„Защото, продължава апостолът, жителите иерусалимски и техните началници, като не познаха Него и пророческите думи, които се четат всяка събота, и като Го осъдиха, изпълниха тия думи” (Деян. 13:27). – Съюзът „защото“, според архимандрит Михаил, има не причинен, а обяснителен характер[45]. Жителите иерусалимски и техните началници не разбрали пророческите думи и не приели Иисуса Христа за обещания Месия, макар всеки съботен ден да слушали пророческите слова. Апостолът пише: ,,Ако бяха Го познали, не биха разпнали Господа на славата“ (1 Кор. 2:8). Спасителят Господ Иисус казва: „Не познаха нито Отца, нито Мене“ (Иоан 16:3). „Какъв тънък укор, възклицава Александър Павлович Лопухин. Каква горчива истина! Всяка събота тези пророчески слова се четат в синагогата, а четящите и тълкуващите не съзнават, че те се явили техни страшни изпълнители. Но ако в неразбирането на Месия незнанието би могло да облекчи някак тяхната вина, то по-далечното – убиването на Невинния по призива на такива – вече ни най-малко не ги извинява“[46] „Това вече, заключава св. Иоан Златоуст, не е било дело на незнание. Да предположим, че те не Го почитали и приемали за Христос, но защо при това са Го убили?“[47].

Апостолът припомня всичко това вероятно, за да привлече вниманието на слушателите си да се замислят и разберат правилно по-нататък пророчествата, които той им предлага.

„И макар да не намериха никаква вина, достойна за смърт, поискаха от Пилата да Го убие” (Деян. 13:28). – Тук апостолът изразява мнението на Пилат за невинността на Христа (ср. Лука 23:22; Иоан 18:38). Юдеите не могли да приведат повече доказателства срещу Него, доказвайки по този начин макар и косвено невинността Му. Пилат пожелал да Го пусне, но тълпата крещяла: „Разпни Го, разпни“ (Лука 23:21). Понятно е оттук, защо Господ Иисус говори: „Ако не бях дошъл и не бях им  говорил, грях не щяха да имат;  а сега нямат извинение за греха си” (Иоан 15:22).

„А когато извършиха всичко, що бе писано за Него, снеха Го от дървото и положиха в гроб” (Деян. 13:29). – Господ, пише архимандрит Михаил,  бил снет от Кръста и положен в гроб не от противниците Си, а от благоразположените към Него Иосиф Ариматейски и Никодим (Иоан 19:38-39) – също началници юдейски, единият от тях (Никодим) дори жител на Иерусалим. Обобщавайки, апостолът приписва това дело на всички юдейски началници и жители на Иерусалим[48].

Понятието „дърво“ е метафоричен израз и е употребено вместо „Кръст“ (ср. Гал. 3:13).

„Но Бог, заявява светият апостол, Го възкреси от мъртвите“ (Деян. 13:30) – Същата мисъл апостолът прокарва и в посланията си (1 Кор. 15:15; Еф. 1:20; Кол. 2:12; Гал. 1:1; Евр. 13:20).

„Да не те смущава това, пише архиепископ Теофилакт Охридски, че за Иисуса се говори, че е възкресен от Бога. Защото, ако ли Иисус не е някой друг като въплътило се Слово, а Слово, то, както свидетелства Писанието („Христос е Божия сила и Божия премъдрост“ (1 Кор. 1:24) е сила на Отца, чрез която Той върши всичко, и следва да се разбира, че Иисус Сам е възкресил Себе си“[49].

Като доказателство за възкресението на Иисуса Христа апостолът привежда факта, че в продължение на „много дни“ (40 на брой – ср. Деян. 1:4) Той се явявал на Своите ученици, които били галилеяни и които били възлезли с Него в Иерусалим и сега са Негови очевидци и свидетели пред народа. Светият апостол не причислява себе си към тези очевидци на Възкресението. Той също видял Господа след възнесението Му, но по съвсем друг повод и при съвсем други обстоятелства (Деян. 9:3-25)[50]. Нататък св. апостол Павел привежда и свои теоретически доказателства, извлечени от Свещеното Писание.„И ние ви благовестим сега, че обещанието, дадено на отците, Бог изпълни над нас, техни чеда, като възкреси Иисуса, както и във втори псалом е казано; „Син Мой си Ти: Аз днес Те родих““ (Деян. 13:32-33). – Апостолът се връща към началната си мисъл, с която започва проповедта си (ср. Деян. 13:17) – обещанието Божие, „дадено на отците“. Като говори за старозаветните праведници, които с вяра очаквали обещанието Божие, апостолът заключава: „И всички тия, макар и да бяха засвидетелствани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвиде нещо по-добро“ (Евр. 11:39-40). Отците ни, иска да каже апостолът, не получиха обещаното, но ние го получихме в лицето на възкръсналия Христос.

Текстът от Пс. 2:7 „Син Мой си Ти: Аз днес Те родих“ имат отношение към Иисуса Христа. Те, по тълкуванието на архимандрит Михаил,  имат следното значение: „Син Мой си Ти като Месия; днес Аз Те родих, чрез възкресението Ти от мъртвите Те явѝх като истински Мой Син, като истински Месия; възкресението на Господа е фактически божествено удостоверение за синовството на Иисуса Христа по отношение на Бога Отца (ср. Римл. 1:4). Чрез възкресението на Господа от мъртвите след Неговото унижение и смърт, Бог направи (Деян. 2:26) Своя Син от вечност, Свой Син във времето“[51]. „Тези думи, говори архиепископ Теофилакт, разбирай по отношение въчеловечаването на Христа, станало във времето, тъй като изразите „днес“ и „утре“ съдържат в себе си значение на дни“[52].

По такъв начин, заключава архимандрит Михаил,  псаломският израз „е обещание за възкресението на Месия и изпълнение на това обещание във възкресението на Иисуса Христа“[53].

Следващото доказателство е от книгата на пророк Исаия 55:3: „А че Го е възкресил от мъртвите, та няма вече да се връща в тление, бе казал тъй: „ще ви дам неизменните милости, обещани на Давида““ (Деян. 13:34). – Цитираните думи от пророк Исаия апостолът предава с някои малки изменения по превода на Седемдесетте. Чрез пророк Исаия Бог дава обещание на израилския народ за идването на бъдещите месиански времена под образа на изпълнение на Божиите милости, обещани от Давид. Този месиански характер на обещанието апостолът отнася към възкресението на Иисуса Христа, защото ако Христос не е възкръснал, то милостите, обещани на Давид, не биха се изпълнили. Те биха се изпълнили само, ако действително Христос е възкръснал от мъртвите[54].

Третото доказателство е от Пс. 15:10: „Затова и на друго място казва: не ще дадеш на Твоя Светия да види тление“ (Деян. 13:35). – Приведеното пророчесто апостолът отнася към Иисуса Христа. Ако отнесем приведените думи от псалома към Давид, то те имат частично изпълнение. Но отнесени към Христа Спасителя те имат пълно покритие и точно изпълнение.

„Защото Давид, говори апостолът, като послужи на своя род, чрез Божията воля почина и се присъедини към отците си и видя тление (Деян. 13:36). – Иосиф Флавий съобщава,  че св. цар и пророк Давид бил погребан в Иерусалим[55].

Съобщавайки, че Давид послужил на своя народ чрез Божията воля и починал като се присъединил към отците си и видял тление, апостолът цели да докаже, че приведеното пророчество (Деян. 13:35) няма отношение към Давид, а към Иисуса Христа.

„Но онзи, Когото Бог възкреси, заключава апостолът (тоест Иисуса Христа, ск. м.), тление не видя“ (Деян. 13:37).

Третата част на проповедта започва с обръщението „мъже братя“ (Деян. 13:38), насочено общо към всички слушатели – юдеи и прозелити.

„И тъй, говори апостолът, да ви бъде знайно…, че чрез Него (тоест чрез Христа) ви се възвестява прошка на греховете; и от всичко, от каквото не сте могли чрез закона Моисеев да се оправдаете, чрез него се оправдава всякой вярващ“ (Деян. 13:38-39). – Цитираният текст напомня за учението на апостола за оправданието чрез вяра в Христа, идея, която той подробно развива в посланието си до Римляни (3:20 сл.) и Галатяни (3:10 сл.). Приведеният тук цитат е само резюме на мислите на апостола.

Прощаването на греховете, според св. апостол, става чрез Христа. На ефесяни той пише: „Бог ви прости в Христа“ (4:32). Вярващият, по тълкуванието на архимандрит Михаил, получава прошка на греховете си заради вярата си в Христа като Изкупител на човешките грехове[56].

Личното оправдание има две страни – заличаване на предишните грехове и получаване на благодатни сили за постигане на праведност и светост. „Делото на спасението, според епископ Теофан Затворник, се състои и в едното, и в другото“[57].Оправданието, според апостола, идва не по закона Моисеев, а по вярата в Христа, съпроводено съответно с добри дела! ,,Чрез него се оправдава всякой вярващ!” На Галатяни апостолът пише: „Като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът” (2:16).

В заключение апостолът предупреждава: „Пазете се прочее, да не би да дойде върху вас казаното у пророците: „вижте, презрители, научете се и изчезнете! Защото дело върша Аз във ваши дни, дело, което не бихте повярвали, ако не беше ви гo разказал някой““ (Деян. 13:40-41). – Приведеният текст е от пророк Авакум (1:5 – по превода на Седемдесетте). Може би апостолът има предвид и други места от Стария Завет (ср. Ис. 28:14), поради което и говори: „казаното у пророците“. – Пророк Авакум, според архимандрит Михаил говори от име Божие за бъдещото завладяване на Юдея от халдеите като наказание Божие за сторени грехове, което довело до разрушаване на Иерусалим и храма. Подобно Божие наказание може да се случи и със слушателите на апостола, ако те се окажат „презрители“. Затова и апостолът ги приканва: „почудете се и изчезнете“[58].

На излизане от синагогата езичниците помолили апостола да им говори за същото и следващата седмица. Мнозина от юдеите и прозелитите тръгнали след апостолите, които, беседвайки с тях ги убеждавали да пребъдват в Божията благодат. На следващата събота току-речи целият град се събрал да чуе словото Божие. Но някои юдеи, като видяли множеството, се изпълнили със завист и започнали да противоречат на апостолите (Деян. 13:42-45). „Тогава, отбелязва дееписателят, Павел и Варнава казаха с дързновение: първом вам трябваше да бъде проповядвано словото Божие, но понеже го отхвърляте и намирате сами себе си недостойни за вечен живот, ето, обръщаме се към езичниците. Защото Господ тъй ни заповяда: „поставих Те за светлина на езичниците, да бъдеш за спасение до край-земя““ (Деян. 13:46-47).

Езичниците, като слушали всичко това, радвали се и прославяли словото Божие; повярвали всички, които били отредени за вечен живот. А словото Господне се разпространявало по цялата страна. Но юдеите като подбудили набожните и почетни жени и градски първенци подигнали гонение против апостолите и ги изгонили от своите предели. Те отърсили праха от нозете си срещу тях и отишли в Икония[59]. А учениците им се изпълнили с радост и с Дух Свети (Деян. 13:48-52).

_____________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1986, кн. 11, с. 7-17. Понастоящем, август 2012, авторът на статията е проф. д-р.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Страбон, География в 17 книгах, ХII, VIII, 14. Перевод, статья и коментарии Г. А. Стратановского, Лениград, 1964, с. 540.

[2]. Brokhaus Enziklopädie in zwanzig Bänden. Siebzehnte völlig neuarbeitete Auflage des grosses Brokhaus, 1. Band, Wiesbaden, 1966, S. 581.

[3]. а. а. О; A. Wikenhauser, Апtiochia pisidisches. – Lexikon für Theologie und Kircne, 1. Band, Freiburg im Breisgau, 1957, Kol. 650.

[4]. A. Wikenhauser, a. a. O., Kol. 650.

[5].a. a. O.; Вернер Келер, Библейски събития, Авторизиран превод от Варненский и Преславски митрополит Йосиф, София, 1960, с. 366.

[6]. Проф. Христо Гяуров, Живот и дейност на св. ап. Павла, ГСУ-БФ, т. ХХIII, 1945-1946, с. 22-23.

[7]. Пак там, с. 22.

[8]. Пак там, с. 4-5; ср. A. Wikenhauser, Sergius Paulos. – Lexikon für Theologie und Kircne, 9. Band, Freiburg im Breisgau, 1964, Kol. 687.

[9]. Novum Testamentum Greace. Изд. на D. Dr. Eberhard Nestle et D. Kurt Aland, Stuttgart, 1957, S. 338.

[10]. Erwin Preuschen, Vollständiges Griechisch-Deutsches Handworterbuch zu den Schriften des Neuen Testaments, Giessen, 1910, Kol. 1124.

[11]. Sertuaginta. Id est Vetus Testamentum graece iuxta LXX interpretes edidit Alfred Rahlfs, volumen II. Libri poetici et prophetici, edicio nona, Stuttgart, 1935, S. 566.

[12]. Вж. Novum Testamentum Graece, noc. изд., S. 338.

[13]. Erwin Preuschen, a. a. O., Kol. 1099.

[14]. Septuaginta. Volumen I. Leges et historiae, edicio nona, Stuttgart, 1935, S. 286.

[15]. Вж. Novum Testamentum Graece, noc. изд., S. 338.

[16]. Erwin Preuschen, a. a. O., Kol. 577.

[17]. Sertuaginta, I, поc. изд., S. 286.

[18]. Ф. В. Фаррар, Жизнь и труды св. апостола Павла. Перевод Ф. В. Матвеева, т. I, Москва, 1887, с. 228, бел. 1.

[19].Проф. Ив. С. Марковски, Библейска археология, изд. II, София, 1948, с. 249.

[20]. Вж. архимандрит Михаил, Толковый апостол, I, Москва, 1876, с. 334; А. П. Лопухин,Толковая Библия, т. X, С. Петербург, 1912, с. 101.

[21]. А. П. Лопухин пос. съч., с. 101.

[22]. Св. Иоанн Златоуст,  Творения, т. IX, кн. I, С. Петербург, 1903, с. 263.

[23]. Ф. В. Фаррар, пос. съч., с. 227.

[24]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 355; А. П. Лопухин пос. съч., с. 101.

[25]. Св. Иоанн Златоуст,  пос. съч., с. 263.

[26]. Ив. Ортоболевский, Первое благовестническое путешествие св. ап. Павла с проповедию Евангелия, Св. Троиц, Серг. Лавра, 1900, с. 210, бел. 1.

[27]. Erwin Preuschen, a. a. O., Kol. 577; Михаил Войнов, Владимир Георгиев, Борис Геров, Д. Дечев, М. Тонев, Старогръцко-български речник, София, 1943, с. 307.

[28]. Septuaginta, II, пос. изд., S. 325.

[29]. Ibidem, I, пос. изд., 356.

[30]. Проф. Ив. С. Марковски, Частно въведение в Светото Писание на Ветхия завет, II изд., София, 1957, с. 86.

[31]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 338.

[32]. По-подробно за пророческото служение изобщо и по-специално за дейността на Самуил вж. Проф. Ив. С. Марковски, За пророческото служение изобщо и за ветхозаветното пророчество, ГСУ-БФ, т. XX, 3, 1942-1943.

[33]. А. П. Лопухин пос. съч., с. 29.

[34]. Вж. Архимандрит Филарет, Записки по книгу Бития, Спб, 1835, с. 137.

[35]. Проф. Христо Гяуров, пос. студия, с. 8.

[36]. J. Flavius,  Antiquitates Iudaicae, lib. VI, c. XIV, 9. In: Josephus in nine volumes. The Loeb classical library, vol. V, London, 1958, p. 356.

[37]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 338; А. П. Лопухин пос. съч., с. 193.

[38]. Ив. Ортоболевский, пос. съч., с. 219, бел. 1.

[39]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 339.

[40]. Ив. Ортоболевский, пос. съч., с. 218-219.

[41]. Св. Иоанн Златоуст,  пос. съч., с. 263.

[42]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 339.

[43]. Св. Иоанн Златоуст,  пос. съч., с. 264.

[44]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 344.

[45]. Пак там, с. 341.

[46]. А. П. Лопухин пос. съч., с. 104.

[47]. Св. Иоанн Златоуст,  пос. съч., с. 265.

[48]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 342-343.

[49]. Блаженный Феофилакт, архиепископ Болгарский, Толкования на Новый Завет, С. Петербург, 1911, с. 104.

[50]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 343.

[51]. Пак там, с. 344.

[52]. Блаженный Феофилакт, пос. съч., с. 104.

[53]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 345.

[54]. Там.

[55].  J. Flavius,  Antiquitates Iudaicae, lib. VII, c. V, London, 1957, p. 568-570.

[56]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 347.

[57]. Епископ Феофан, Толкование первых восьмых глав послания св. ап. Павла к Римлянам, изд. 2-ое, т. I, Москва, 1890, с. 227.

[58]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 349.

[59]. Град в Мала Азия, областта Галатия (Вернер Келер, пос. съч., с. 367).

Първо изображение: авторът Иван Денев. Източник Гугъл БГ.

Останалите изображения са свързани със св. апостол Павел. Източник – http://www.yandex.ru.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Vh.

Иеромонах Павел Стефанов

                                                                       „Иисуса познавам и Павла зная, но вие кои сте?“

Деяния на светите апостоли (19:15)

Новият Завет представлява миниатюрна библиотека от двадесет и седем тома. Почти половината от тях са написани от един човек. Основателят на християнството Господ Иисус Христос имал дванадесет непосредствени апостоли и седемдесет вестители, и оставил след Възнесението Си най-малко шестстотин ученици, от които мнозина можели да запишат своите впечатления и преживявания. Но един от тях написал почти половината книги на Новия Завет. В продължение на петдесет години след Възкресението на Богочовека християнската религия прогресирала във всички посоки и включила в редовете си доста мъже с философски взор и литературни способности. От множеството съчинения, създадени през тези петдесет години, Църквата подбрала само двадесет и седем писания. Те били сметнати за достойни да заемат място в Книгата на книгите – светата Библия, която през всички поколения остава ръководно начало за Христовите последователи. Без съмнение този, който съставил тринадесет от тези двадесет и седем бисера на словото, бил човек с изключителен ум; извор, чрез който се изливала енергията и свободата на Духа; една личност, която всеки християнин трябва да познава.

А за да се познае св. апостол Павел, нужно е да се изследват неговите послания. Нито един от съвременниците му, освен приближените му Петър и Лука, не завещал поне едно автентично изречение за него и никой учен столетия след неговата смърт не успял да открие и предаде традиция, разглеждаща неговия живот и дело, на които днес бихме могли да се облегнем със сигурност. Единствената съществуваща книга, която потвърждаван допълва посланията на св. апостол Павел е Деяния апостолски на св. евангелист Лука. За съжаление е, че мнозина християни не четат тези произведения с усърдието и интереса на нашите прадеди, и дори редица свещеници се срещат с тях само по време на богослужение или пред изпитни събеседвания.Посланията на св. апостол Павел могат да се сравнят с каменна кариера, от която вековете черпят материал за изграждане и увенчаване великолепното здание на богословието. Но най-ценното съкровище в тези послания е самият апостол Павел, тъй като той бил по-велик от всичко, което изрекъл, извършил или написал. Кое е запазило живи тези послания? Кое ги е привело през спазмите и пожарите на двадесет века? Няколко остроумни идеи? Шепа блестящи силогизми? Дузина поетични абзаци с лирична прелест? Не! Те са безсмъртни, защото в тях тече кръвта на едно съвършено сърце, което изобразява Христа. Те пулсират и горят със страстта на душа, запалена от огъня, който пламти в утробата на Всевишния. Не могат да се прочетат и разберат тези послания, ако не се долови в тях тонът на Павловия темперамент и ако не ни облъхне топлината на неговата жар.

Апостол Павел е идеален кореспондент. За него писмата са стихия; той се „хвърля“ в тях с увлечение, което пленява. При това не ги пише по необходимост, по принуда, която изсушава стила и преплита езика. Никой никога не е писал писма с по-голяма свобода от него. Никой никога не е бил в писмата си по-искрен, по-откровен, по-естествен, по-доверчив от апостол Павел. Той нямал задни мисли. Когато човек пише трактати по философия и богословие, може да скрие личността си зад редовете, но когато съставя писмо до тези, които обича, потапя перото в кръвта си и пише с лекота това, което мисли и чувства. В посланията на св. апостол Павел липсват условности и маски – те не са смъкнати, а просто не съществуват. Той е самата прямота, облагодатена свише. Литературният гланц не го безпокои. Понякога той започва изречение, без да се тревожи къде и как ще го завърши, затова в посланията му се срещат две дълги изречения без окончание. Понякога той се увлича, спира, поема дъх и започва отново, без да се затруднява. На практика той често пренебрегва правилата на риториката и принципите на логиката, за да открие идеите, които населяват душата му. При разработване на някоя мисъл той се „откъсва“ и лети толкова нависоко, че небрежният читател може да забрави къде е започнал. Всред някое изречение апостол Павел подхваща сродна идея и я слага в скоби, които стават по-големи от самото изречение. Но това изобщо не го смущава. Някои се съблазняват, че той освобождавал писанията си от оковите на граматиците н риторите. Твърди се, че в стила на апостол Павел отсъствала „красотата“ и „елегантността“ на гръцките класици. Посредствеността може да се подчини на всички правила на граматиката и логиката и пак ще остане посредственост, но само необикновени люде, помазани от Духа, могат да пишат вечно свежи, спонтанни и очарователни писания като тези на Апостола.В посланията св. апостол Павел използва свой език, свои средства, свои примери. Интересно е, че той рядко привежда думи на Христа, а когато цитира Стария Завет, върши това със забележителна свобода. За разлика от книжниците и фарисеите той дава същината на изречението, ядката на идеята, без да се грижи за точния брой на сричките и буквите. Св. апостол Павел цитира Стария Завет с такава лекота, сякаш е негов автор. Цитатите му кълнят и дават плодове в градината на неговото слово.

От самото начало св. апостол Павел оставал неразбран. След обръщането си той бил отбягван и отхвърлян от Христовите последователи, защото не била забравена печалната му слава на гонител и убиец. Три години той живял сам в Арабия, откъдето заминал за Дамаск и Tapс. По това време той бил самотен и никому неизвестен юдеин. Варнава го открил и довел в Антиохия. В течение на четвърт век той обиколил целия тогавашен цивилизован свят, като проповядвал Евангелието, вършел чудеса и основавал поместни църкви. Мнозина от съплеменниците му го смятали за фанатик, за главатар на бунт или нова ерес. За евреите той бил нарушител на Тората и реда, а един римски офицер видял в него египетски престъпник и мародер. За милиони хора през следващите векове апостол Павел останал недостъпен и непостижим, превърнат в статуя от бял италийски мрамор и издигнат на безкрайно висок пиедестал. А той, макар и светец, бил „подобострастен нам човек“. Има свои предпочитания и настроения, свои слабости и особености. Ние разполагаме с възможността да го опознаем великия апостол на езичниците, а ако не го опознаем, това ще се дължи на нашата индиферентност към откровението и благодатта.

„Ето човека!“ Как изглеждал той? Колко бил висок? Какви били физическите му черти? Св. апостол Павел не се хвалел с външния си вид, не само защото бил смирен, но и защото съзнавал, че не бил надарен с плътска привлекателност. По време на отсъствието му от Коринт лъжебратя започнали да раздухват настроения срещу него. На агапите те го обвинявали, че посланията му били силни, но речта и телесното му присъствие не внушавали респект, не правели силно впечатление. С други думи, той бил голям отдалеч, а малък — отблизо; пишел добре, но говорел зле. Тези оплаквания не били съвсем неоснователни. Невъзможно е да се опознае някой по отзивите на неговите врагове, но в тях винаги има рационално зърно, макар и обвито с лъжи. Когато неприятелите на Христос го наричали „многоядец и винопиец“, те не казвали истината, а косвено свидетелствали, че той бил общителен, достъпен, любвеобилен, че не се чуждеел от естествените радости на живота и споделял трапезата на хора от различен ранг и с различни убеждения. Ако апостол Павел бил човек с огромен ръст и гръмовержен глас, неговите конкуренти в Коринт нямало да посмеят да се подиграват с външността му. Един епизод от Деяния ни отвежда в същата посока. В Листра суеверните езичници приели апостол Павел и Варнава за богове и нарекли Варнава – Юпитер, а Павел – Меркурий. Според гръцката митология Юпитер бил едър, а Меркурий — дребен. Това е почти сигурно указание, че апостол Павел бил по-нисък и по-слаб от своя събрат. Затова св. Иоан Златоуст се възхищава в една от омилиите си, че „Павел бил три лакти човек, а стигнал небето!“

От посланията се узнава нещо и за очите на Апостола. Според преданието те били сиви и бляскави, а няколко пасажа в писмата му намекват, че той страдал от слабо зрение. Ако не е така, защо почти постоянно използвал секретар? Защо писал в края на 2 Солуняни: „Саморъчен поздрав от мене, Павла“? Защо казал на Галатяни: „Вижте, колко много ви написах с ръката си“? В същото послание са включени още по-важни податки: „Знаете, че когато ви благовестих за пръв път, аз бях немощен по плът… Свидетелствам за вас, че, ако да можеше, очите си щяхте да изтръгнете и да ми ги дадете“. В синедриона той не успял да различи фигурата на първосвещеника, за което платил с една плесница. Твърде вероятно неговият „трън в плътта“ бил болезнено очно възпаление. Хиляди нощи, след изтощителен ден, св. апостол Павел нижел бод след бод на мъждукащата светлина на лампата, за да не дава повод за обвинения, че се храни от потта на духовните си чеда…За тялото на великия Апостол се знае със сигурност, че било покрито с белези. Той писал на Галатяни: „Аз нося на тялото си раните на Господа Иисуса“. Второто послание до Коринтяни отговаря откъде идвали тези следи на човешката жестокост и неблагодарност. Гърбът на този, който бил бит пет пъти с еврейски камшик и три пъти с римски бич, бил нашарен с ръбци и белези. Веднъж апостол Павел бил пребит с камъни, но по воля Божия останал жив. Ако се приеме, че камъните, които го повалили на улицата в Листра, нанесли дълбоки разрези по главата му, тези белези представяли техния носител по-бързо и по-убедително от всякакви думи.

Св. апостол Павел никога не споменал за възрастта си, освен само веднъж и то с език, който ни разпъва в догадки. В посланието си до Филимон той се нарекъл „старец Павел“. „Старец“ е еластичен термин, който е труден за тълкуване. Той се състарил не толкова от възраст, колкото от бурите и премеждията, които изпитал. Апостол Павел бил младеж при смъртта на архидякон Стефан, но в античния свят мъжете били смятани за „млади“ от 30 до 45 години. Тъй като обикновено се приема, че писмото до Филимон било написано четвърт век след смъртта на Стефан, вероятно Павел „старецът“ наближавал своята 60-годишнина.

Характерът на св. апостол Павел бил сложен и многообразен, и на пръв поглед бил изпълнен с противоречия. Неведнъж той се изявявал като един от най-смирените на земята. Казвал, че е най-малък от апостолите, недостоен да се нарече апостол, по-малък от най-малкия от всички светии, пръв сред грешниците. Той настоявал пред новопокръстените да се молят за него и отивал в Коринт с кротост, боязън и трепет. Но когато хвърляли в лицето му, че не бил достоен да се нарече апостол, той се възмущавал и противопоставял. Когато спорели, че не бил ръкоположен в Иерусалим, той заявявал: „Павел, апостол, призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца, Който Го възкреси от мъртвите“. Когато бил осмиван от своите опоненти, той твърдял, че с нищо не е по-долен oт най-главните апостоли. Когато крещели, че неговата проповед била чужда на Закона и враждебна на Бога, той хладнокръвно отговарял: „Ако дори ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“. Апостол Павел бил смирен, но не позволявал да хулят и унизяват дадената му свише благодат. На нахалните си критици в Коринт той подхвърлял: „Малко ми струва да бъда съден от вас или от човешки съд“.

Св. апостол Павел бил човек, от който постоянно бликал пламъкът на вярата. Понякога той избухвал и изгарял: „Бог ще тебе да удари, стено варосана!“ Веднъж заплашил разглезените коринтяни с тояга. Достатъчно е да прочетем Римляни седма глава и 2 Коринтяни дванадесета глава, за да почувстваме неговия темперамент. В други случаи, когато се очаквало да реагира бурно, Апостолът запазвал, поне външно, пълно самообладание, както сам препоръчвал: “Гневете се, но не грешете“. Достопочтеният Фест го нарекъл „луд“, но апостол Павел не се обидил, а най-учтиво отвърнал, че говори думи на истина и на здрав разум. Разходката в град, препълнен с идоли, за обикновения юдеин граничела с богохулство, но св. апостол Павел се възмущавал само „духом“, без с нещо да издаде раздразнението си. Когато завистниците шепнели на ухо, че бил „безумен“, той се съгласявал диалектически с тях: „Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите“. Пред лицето на несправедливостта и злото апостол Павел бил бушуващ огън, а изправен пред обширни проблеми той се проявявал като трезв и практичен пастир. Върху него се сипели всевъзможни въпроси на съвременната му етика, казуистика, богословие. Той не само намирал време за всички тях, но и ги решавал по блестящ и авторитетен начин за срам на неприятелите си.Св. апостол Павел бил едновременно „тесен“ и „широк“. За синедриона той бил „син на фарисеин“, за ареопага – начетен философ, за вярващите – „като ангел Божий, като Иисуса Христа“. Той се превърнал във всичко за всички, за да спаси някого. Той не укорявал тези, които се радвали на законната си жена, които ядели месо и пиели вино, които не различавали дните, въпреки че сам останал девственик, гладувал, жадувал и „всеки ден умирал“ за Този, Който го възродил при Дамаск. „Обрязването е нищо, и необрязването е нищо, а пазенето Божиите заповеди е всичко“. Той приемал всички пътища, ако те водели към една единствена цел – „наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса“. Св. апостол Павел никога не станал „роб на човеци“, никога не се оплел като недостоен войн в „житейски работи“, никога не се оглеждал назад като слаб атлет. Той спокойно можел да затвори очи със съзнание за достойно изпълнен дълг: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата упазих“.

Но това, което най-много поразява в личността на св. апостол Павел е неговата изключителна, всеотдайна и несекваща любов по отношение на „всички, а най-вече на своите по вяра”. Всяко негово послание започва с изблик на благословение и благодарност за неговите приятели. В Свещеното Писание няма по-патетично място от думите му до Коринтяни: „На драго сърце ще жертвам и сам ще се пожертвам за душите ви, при всичко че, обичайки вас извънмерно, съм по-малко обичан от вас”. Не напразно св. Иоан Златоуст го нарича „сърце на света”. Ако Блаженствата ни представят портрета на Спасителя, тринадесета глава на 1 Коринтяни ни дава портрета на св. апостол Павел. Той знаел, че истинската любов никога не отпада, защото сам я притежавал в изобилие и я споделял без угризения.

Как може да се тълкува и обясни този всеотдаен Христов следовник? Той е уникално явление в историята, което всички желаещи да разберат света и неговата съдба трябва да се опитат да обхванат. Не съществува обаче по-естествено, по-разумно и по-убедително обяснение от това, което той предлага: „Бог… благоволи да открие в мене Своя Син…”

________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 10, с. 19-23.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Понастоящем, януари 2012, авторът на статията е доц. д-р и е преподавател в Шуменския университет.

Първо изображение: авторът иеромонах Павел Стефанов. Източник Гугъл БГ.

Останалите изображения са свързани със св. апостол Павел. Източник – http://www.yandex.ru.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2cR