Иван Георгиев Панчовски

Съмнението и неверието в съще­ствуването на истината въобще или в нейната достижимост за ограниче­ния човешки разум, макар и да са съпътствали човека през цялото му историческо съществуване, нивга не са хващали дълбоки и трайни корени в неговия дух. Вярата в истината, жаждата за истината, копнежът по истината, търсенето на истината и ней­ното все по-пълно и по-съвършено обладаване са основни двигатели на човешкия живот: на неговото съще­ствуване, развитие, осмисляне и реа­лизиране. Човек жадува за истината още от най-ранни младини, търси я с целия жар на душата си през всички дни на живота си, живее смислено и творчески само чрез нея.

Нас тук ни интересува какво е отношението на християнската рели­гия към истината и може ли въобще да се говори за истина в нея. Не е ли религията област на субективни преживявания, на чувствени състояния, които нямат нищо общо с истината и не се интересуват от нея? Не бяга ли човек в религията от грубата действи­телност и от суровата истина с тях­ната неумолимост и незаинтересова­ност от неговите лични нужди и по­требности, за да намери и да си из­гради въображаем свят, в който въж­деленията и копнежите на личното аз се реализират? В този дух бе се изказал един философски писател у нас, като твърдеше, че на вярващия му е безразлично дали Бог в дейст­вителност съществува. С това рели­гията се откъсва от всяка истина и се свежда до илюзионизъм и фикционизъм. Радикален израз на туй схваща­не дал Фридрих Ницше, според когото ни­кога досега една религия не е съ­държала истина – нито посредно, нито непосредно, нито като догма, нито като притча, понеже всяка рели­гия се появявала по пътищата на за­блудения разум.

Да се твърди, че религиозният човек не се интересува от истината и че в религията той съзнателно или несъзнателно се затваря в илюзорен свят на субективни състояния – значи да не се познава психологията на ре­лигиозното съзнание. Религиозният човек в своите религиозни преживя­вания търси и намира Бога като най-реална и висша действителност, като абсолютна истина. За него нищо, дори светът и самият той, не е така реално, така истинско, както Бог. Достовер­ността на религиозните убеждения е толкова очевидна и непреодолима за религиозния човек, че той, подобно на блажени Августин, по-лесно би се усъмнил в собственото си съществу­ване, отколкото в истинността на свои­те религиозни преживявания. „Аз – изповяда блажени Августин на Бога, – чух Твоя глас в глъбината на душата, така че в мене нямаше вече място за ни най-малко съмнение. Аз по-скоро бих могъл да се усъмня в моето битие, отколкото в битието на тази исти­на, която се вижда от създание мира чрез разглеждане на творенията и винаги присъщата Ти сила и боже­ство“. Видните психолози Старбек и Джеймс привеждат изповедта на един религиозен човек, в която той между другото заявява: „Дотолкова малко можех да се съмнявам в Божието при­съствие, както и в моето; дори аз чувствах себе си по-малко реален от Бога“. Поради това Джеймс и въз осно­ва на неговите религиозно-психологи­чески изследвания повечето от съвре­менните психолози на религията при­дават на религиозното преживяване опитен характер.

В християнското религиозно съз­нание чувството за истина и стреме­жът към истината са толкова силни, колкото едва ли някъде другаде. То нито за миг може да се примири с някакъв религиозен илюзионизъм и фикционизъм. Истината е предмет на въжделен копнеж и на упорито тър­сене от негова страна. Християнинът от нищо друго не се интересува по­вече, отколкото от истината, и за нищо друго не се бори толкова, колкото за нейното постигане. Религията и науката за него са два пътя за откриване и обладаване на пълната, абсолютната истина. И тези пътища въпреки тяхното различие не си про­тиворечат и не се отричат, а се взаим­но допълват и подпомагат.

*

Християнската вяра не огражда чо­века само в сферата на религиозни истини и не му препречва пътя за научно изследване. Тъкмо обратното: никоя религия не подбужда чо­века така силно към научно изслед­ване, към търсене на научната истина, както християнската. За християнската вяра изследването на истината е Бо­жие изискване – религиозно нравст­вено задължение, чрез което човек осъществява своето господарско по­ложение и творческо назначение в света. За християнина светът не пред­ставлява от себе си нито сатанинско творение, нито пуста, мрачна и хао­тична материя, изпълнена с враждеб­ни към него демонични духове – представа, която предизвиква страх и изключва всяка мисъл за научно из­следване като смъртоносна дързост; според християнската вяра светът е премъдро и прекрасно устроено Бо­жие творение, в което всичко е наре­дено с „мярка, брой и тегло“ (Премъдрост Соломонова 11:21; срв. Иов 28:25), всичко е закономерно и следователно се под­дава на научно изследване. Човек като сътворен по Божи образ е предназ­начен да изпълня земята, да я обла­дава и да господарува над нея (Битие 1:28), което може да стане само чрез нейното опознаване и техническо овла­дяване. Чрез познанието на истината и придобиването на мъдрост човек разкрива образа Божи в себе си и постепенно се стреми към все по-съвършено богоуподобяване. Християн­ският идеал не се състои в незнанието и невежеството, а в знанието и мъ­дростта. Нищо не се оценява така ви­соко от Свещеното Писание и не се прави предмет на така въжделен копнеж, както мъдростта, разбира се, не плът­ската, а духовната, богопросветената мъдрост. „Тя – според книга Иов, – се не оценява с офирско злато, ни с дра­гоценен оникс, нито със сапфир. Не се равнява с нея злато и кристал и не ще я размениш за съдове от чисто злато. А за корал и бисер няма и що да се споменува и придобиване мъ­дрост стои по-високо от рубини. С нея не се равнява етиопският топаз; с чисто злато тя не се оценява“ (28:16-19). Премъдрият Соломон казва: „Да придобиеш мъдрост е много по-добре, нежели злато и да придобиеш разум е по за предпочитане от отбор сребро“, защото мъдростта е по-скъпа от дра­гоценни камъни, по-добра от бисер и нищо от онова, що е въжделено, не ще се сравни с нея (Притчи Соломонови 16:16; 3:15; 8:11). Поради това той предпочел мъдростта пред скиптри и престоли и богатството смятал за нищо пред нея; драгоценния камък не сравнявал с нея, защото пред нея всичкото злато е нищожен пясък, а среброто е кал в сравнение с нея. Той я обикнал повече от здраве и ху­бост и в избора предпочел нея пред светлината, защото нейната светлина не угасва (Премъдрост Соломонова 7:8-10). Иисус Христос приканва Своите уче­ници да съчетават в себе си незлобивостта на гълъба с мъдростта на змия­та (Матей 10:16), а св. anостол Павел съ­ветва: „Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни“ (1 Коринтяни 14:20).

Опознаването на света и откри­ването на истината има за християн­ството специално религиозно значе­ние: чрез това човек косвено опоз­нава Бога, защото небесата проповяд­ват Неговата слава, твърдта възвестява за делата на ръцете Му (Псалом 18:1-2), и чрез разглеждането и опознаването на творенията става видимо за човека онова, що е невидимо у Бога, сиреч веч­ната Му сила и Божеството (Римляни 1:20). Човек от видимите съвършенства може да познае вечно Съществуващия и от величието, от хубостта у създанията може да познае Виновника на тяхното битие (Премъдрост Соломонова, 13:1-5). Според блажени Августин, към що и да се обър­не човек, всичко му проповядва и му твърди, че е създадено от Бога. На Августиновия въпрос към тварите: що знаят за Бога, те му отговорили гръ­могласно: „Той ни сътвори“.

Бог не дава на човека научните истини наготово, а оставя той сам да ги търси, изследва и намира и чрез това да развива себе си, да осъщест­вява своите творчески възможности и да живее смирено, радостно и щаст­ливо. Известно е, че според библей­ския разказ първият човек сам давал имена на животните, което е възмож­но само чрез различаването им едно от друго, чрез установяването същест­вените и несъществените им белези и проявления, тоест чрез точното им опознаване.

Християнската религия изостря из­следователския дух на човека и го импулсира към пълно и всестранно познание на истината, като го съветва всичко да проверява. „Всичко изпит­вайте“, – казва св. anостол Павел на со­лунските християни (1 Солуняни 5:21). „Възлюблени – съветва св. Иоан Богослов, – не на всеки дух вярвайте, а прове­рявайте духовете“ (1 Иоан 4:1). Хри­стияните не трябва да се задоволяват с повърхностно знание, а да се стремят да проумеят, „що е ширина и дължи­на, дълбочина, и височина“ (Ефесяни 3:18). Идеалът на християните в това отно­шение е да възпламеняват в себе си „любов за всяко обогатяване със съ­вършено разбиране“, за да познаят „тайната на Бога и Отца и на Христа, в Когото са скрити всички съкро­вища на премъдростта и на знанието“ (Колосяни 2:2-3).

Според християнската вяра човек трябва да бъде особено критичен в областта на религията и да не приема за истина нищо без основания. Тя изисква да имаме Бога „в разума си“ (Римляни 1:28) и да Му се покланяме „с дух и с истина“ (Иоан 4:24). Иисус Христос се родил и дошъл на света, за да свидетелства за исти­ната (Иоан 18:37) и говорил за това, що знаел, и свидетелствал за онова, що е видял (Иоан 3:11). Той никога не изисквал сляпа вяра към Него и към Неговите думи и дела, а разумна, изградена на основания и разбиране (Марк 8:17), като за това често при­бягвал до най-сигурния метод на науч­ното изследване – сетивния опит. Той пита: „Очи имате, не виждате ли? Уши имате, не чувате ли?“ (Марк 8:18). По същата причина Той се отнесъл снизходително към неверието на апостол Тома във възкресението Му и не само му показал Своите ръце, нозе и ре­бра, но и сложил пръста му в раните на ръцете Си и ръката му в ребрата Си (Иоан 20:27). Първите благовестници на Христовото слово писали и говорили като непосредни свидетели, като очевидци. Дори най-умозрителният Христов апостол – св. Иоан Богослов казва, че възвестява това, което е чул, което е видял с очите си, което е наблюдавал и което ръ­цете му са попипали (1 Иоан 1:1). Евангелист Лука съобщава, че в на­писаното от него Евангелие той пише за напълно известни нему събития, както са му ги предали ония, които от самото начало били очевидци и служители на словото и то пак след грижливо проучване (Лука 1:1-3).

*

От друга страна християнинът е твърдо убеден, че и научната истина в своята дълбока основа и последна тенденция насочва към Бога, отваря вратите за вярата, оправдава нейното съществуване и косвено привежда ос­нования за нейната истинност. От Бога води началото си всяка истина и към Него тя насочва, защото Бог е абсо­лютното битие, а следователно и аб­солютната истина. „Господ Бог – каз­ва пророк Иеремия – е истина“ (Иеремия 10:10). Извън Бога няма истина и извън истината няма Бог. Истината и Бог в същински смисъл на думата са идентични понятия. „Аз съм… истината“, – казал въплътеният Бог-Слово (Иоан 14:6) и с това дал божествен и безсмъртен израз на тази идея. „Където намерих истина – изповядва блажени Августин, – там намерих моя Бог, самата Истина“. И той се обръща към Бога на истината със специална мо­литва, в която между другото казва, че Бог е баща на истината и на мъ­дростта, че в Него, от Него и чрез Него е истина и мъдрост всичко, що тук е истина и мъдрост. Щом истината е в Бога, от Бога и чрез Бога, то и всеки, който върви по пътя към исти­ната, същевременно върви по пътя към Бога. „Всякой, който е от исти­ната – казва Иисус Христос, – слу­ша гласа Ми“ (Иоан 18:37). Нашият ум – пише Климент Александрийски – е окото на нашата душа, което се озарява от лъчите на Божественото Слово. Човешкият разум в една или друга форма привежда свидетелства за своя божествен първоизвор и за своята богонасоченост: идеята за Бога принадлежи към неговата същност, вследствие на което той не може да не я прави предмет на своята дейност, ако не в положителен, то поне в отри­цателен смисъл. Разумът и истината са в Бога и от Бога, поради което, който търси и намира обективната истина, неминуемо стои на пътя към Бога, върховния Разум и абсолютната Истина. Гьотевите думи: „Който при­тежава наука и изкуство, той има също и религия“, не са верни в пълнота, но в тях се съдържа ис­тината, че науката и изкуството в тяхната неподправена същина и тен­денция са едни от многото пътища към Бога. И наистина, този, който чрез своя разум търси истината, – послед­ната, висшата, абсолютната, която не сочи само що съществува, и как то съ­ществува, но и защо въобще нещо съществува и как то трябва да съще­ствува и следователно дава оправда­ние, насока и смисъл на човешкото съществуване, – необходимо ще раз­бере, че тя не може да се намира в изменливата и преходна действител­ност, а в неизменния и вечен Бог, Който е „вечно Съществуващият“ (Изход 3:14), Алфа и Омега, Начало и Край, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържител (Откровение 1:8).

Християнинът вярва непоколебимо в истината и се стреми да я постигне и обладае. Той обаче не се задово­лява с нейните отломъци, които се откриват чрез научното изследване, а копнее за абсолютната, вечната Исти­на, Която съдържа в Себе Си смисъла и пълнотата на живота. Той подобно на блажени Августин казва: „Истина, Исти­на! Колко дълбоко въздишаше ду­шата ми по Тебе и как искрено се стремеше духът ми към Тебе!“ Едва след намирането на Истината-Бог, той се успокоява, защото само Тя го въз­вишава и облагородява истински, само Тя го освобождава от робството на природните стихии и греховните стра­сти, само Тя осмисля съществуването му и му дава радост и щастие в жи­вота. Познал веднъж тази Истина, Която същевременно е и пътят и жи­вотът (Иоан 14:6), християнинът не допуска мракът на незнанието и на злото да се докосва до неговата душа и да го оплита в своите мрежи, а живее в „светлината на живота“ (Иоан 8:12).

________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1950, кн. 5, с. 16-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ejn