Владимир Лоски

Ние вярваме в Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Такова е християн­ското предание за Църквата, предадено от отците, утвърдено от Съборите и пазено през вековете от християнския свят.

Нито един вярващ никога няма да се усъмни в изповядването на тези четири свойства на Църквата, чиято истинност той чувства с този инстинкт на истината, с тази свойствена на всеки син на Църквата способност, която ни се иска да на­речем „вродена“ – с инстинкта или способността, която се нарича вяра. И ние разбираме или, най-малко, чувстваме, може би, не много ясно, но твърдо, че Църквата без което и да е едно от тези свойства не би била Църква, че само хармо­ничното съединение на тези четири качества, изповядвани в Символа на вярата, изразява цялата пълнота на нейното битие. Но когато трябва да се формулират и различават тези свойства, да се определя специфичният характер на всяко от тях, ние често идваме до твърде общи определения, пораждащи неясност, прида­ваме на тези свойства еднакво значение и ги смесваме, въпреки че в Символа на вярата те са толкова точни и определени.

Най-често това става тогава, когато се опитваме да определим третото свой­ство на Църквата – съборността**. Именно тук, както ние чувстваме, е затегнат възелът на всички трудности. Доколкото още няма съвсем ясно определение на понятието съборност, ние неизбежно се оплитаме в смесвания, които затрудняват логическото различаване на свойствата на Църквата, или пък, ако ние искаме да избегнем всички трудности, като спазваме изискванията на логиката, това различаване си остава повърхностно, случайно и изкуствено. Обаче няма нищо по-пагубно, по-чуждо за истинското богословие, отколкото повърхностната яснота, която се достига във вреда на дълбокия анализ.

Всяко логическо различие предполага не само разлика между определяемите понятия, но също и известно съгласие между тях.

Съвсем очевидно е, че четирите свойства на Църквата се намират в такова хармонично съчетание, че, премахвайки или изменяйки характера на един член от това четиричастно различие, ние ще унищожим самото понятие за Църквата или пък дълбоко ще го изменим, от което ще се промени характерът и на другите нейни свойства.

Действително, невъзможно е да си представим Църквата без свойството един­ство. За това говорил апостол Павел на коринтяните, сред които възникнали раз­деления: „аз съм Павлов“, друг: „аз пък – Аполосов“, трети: „аз съм Кифин“, а друг: „аз пък – Христов“. Нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? Или в име Павлово се кръстихте?“ (1 Коринтяни 1:12-13). Без единството на тялото на Христа, Който не може да се раздели, не могат да съществуват и остана­лите свойства – светостта, съборността и апостоличността. Няма повече църкви, а има разделено човечество – човечеството на вавилонското стълпотворение.

Църквата е немислима и без свойството светост. „Нито сме и чули, дали има Дух Светий“ – казали на апостол Павел някои ученици от Ефес, които се кръстили в Иоановото кръщение, кръщението на покаянието (Деяния на светите апостоли 19:2-7). Като се лиши от онова, което е източник и едновременно необходима цел на нейното съществу­ване, Църквата не би била вече църква. Това не би било Христово Тяло, а някакво друго мистическо тяло, тяло, лишено от дух и все пак съществуващо; предоставено на мрака на смъртта, но още очакващо своята крайна участ. Такова е мистичното тяло на Израил, което не познало осъществяването на обетованието на Светия Дух.

Не може също Църквата да се лиши от свойството апостоличност, без да се унищожат едновременно и другите нейни свойства и самата Църква, като конкретна историческа реалност. И какво би представлявала Църквата без божествената власт, дарувана от Възкръсналия Богочовек на апостолите (Иоан 20:22-23) и предавана на техните приемници чак до наши дни? Това би бил, от една страна, призрак на „небесната църква“, безтелесен, абстрактен и ненужен, а от друга страна, това би било множество секти, които се опитват да възпроизведат „еван­гелския дух“ извън всяка обективност, обречени на произвола на своето „свободно изследване“, на своите безконтролни разстроени духовни състояния.

Ако единството на Църквата се основава на това, че тя е Тяло, Глава на което е Христос (Ефесяни 1:23), ако нейната светост, „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (също там), е от Светия Дух, ако нейната апостоличност се заключава в силата на Същия Дух, Който Христос дарувал на апостолите чрез Своето вдъхване (Иоан 20:22) и Който се предава на техните приемници, тогава, недооценявайки или изменяйки едно от тези три свойства, ние унищожаваме или изменяме самата същност на Църквата. Същото трябва да кажем и за съборността – за онова свойство, което е и предмета на нашето изследване.

За да разберем по-добре, какво е съборността, ние пак ще тръгнем по нега­тивен път. Да се опитаме да си представим, какво би била Църквата без събор­ността. Да си представим това, разбира се, не е възможно, понеже, както вече ка­захме, всичките четири свойства на Църквата взаимно едно друго се утвърждават и не могат да съществуват едно без друго. Но, отстранявайки поредно другите три свойства, ние вече се опитахме да начертаем трите различни вида на онова, което би се оказала Църквата, ако тя не би била напълно това, което е. Сега ни предстои да разгледаме, в какъв именно смисъл Църквата не би била църква, какъв би бил нейният вид на „несъществуване“, ако би било възможно да си представим Църквата една, свята… апостолска, но не съборна.

Щом като поставим такъв въпрос, ние веднага ще видим огромната празнота: такава Църква би била църква без Истина, без точно познаване данните на Откровението, без съзнателен и неизменим опит на божествените тайни. И ако тя все пак би запазила своето единство, това би било единство на множество мнения, породени от различните човешки култури и начини на мислене, единство, което има в осно­вата си административна принуда или относително безразличие. И ако тази Църква, лишена от увереност в истината, би запазила светостта, това би било безсъзнателна светост – някакъв път към освещение без благодатно озарение. Ако тя би запа­зила апостоличността, това би било само сляпа вярност на абстрактния принцип, лишен от вътрешен смисъл. И така, ние вярваме, че съборността е неотнимаемо свойство на Църквата дотолкова, доколкото тя притежава истината. Дори може да се каже, че съборността е качество на християнската истина. Действително, ние казваме „католически догмат“, „католическо вероучение“, „католическа истина“, като често употребяваме този термин наред с термина „всеобщ“, който е много бли­зък до него. Но би могло да се запитаме: съборността означава ли просто всеобщ­ност на истината, която се проповядва от Църквата „в цялата вселена“? Донякъде това е така: външно „съборност“ и „всеобщност“ съвпадат. При все това ние трябва да признаем, че тези два термина (съборност и всеобщност) не напълно са синоними, независимо от онзи смисъл, в който елинистическата древност употребявала прилага­телното καθολικός (съборен). Етимологията не винаги може да служи за надеждно ръководство в областта на умозрителното мислене. Философът рискува да загуби истинския смисъл на понятието, ако започне много да свързва себе си с неговия словесен израз. Толкова повече това се отнася за богослова, който трябва да бъде свободен даже от понятията, защото той е изправен пред реалностите, които пре­възхождат всяка човешка мисъл.

За нас е съвсем безспорно, че думата „католически“ (съборен) е получила нов смисъл, християнски смисъл, в езика на Църквата, която го е направила специа­лен термин, който означава реалност, различна от онази, която се свързва с общо­приетото понятие „всеобщ“; „съборен“ означава нещо по-конкретно, по-вътрешно, неотделимо от самата същност на Църквата. Вярно е, че всяка истина може да се нарече всеобща, но не всяка истина е католическа истина (съборна). Този термин означава именно християнската истина, свойствения на Църквата на­чин за познаване на тази истина, учението, което тя формулира. Може би „събор­ността“ може да се разбира като „всеобщност“ в по-тясно и специално значение на тази дума, в значение на християнска всеобщност? Това може да се допусне, но все пак с някои уговорки: терминът „всеобщност“ е твърде абстрактен, а съборността е конкретна.

Прочетете още „За третото свойство на Църквата*“ →