Румяна Малчева

Въпросите: как са произлезли животът и Вселената откъде и как този живот се е сдобил с интелект и абстрактна мисъл, дали всичко е резултат от случайност или творчески акт? винаги са вълнували умовете на хората. Това важи с пълна сила за учените от последния век и особено за физиците, които се стремят да построят цялостна картина на заобикалящия ни свят. Тук ще обърна внимание на физиката, тъй като тя е фундаментална основа на естествознанието. Нейните експериментални и теоретични методи намират приложение в различни сфери на нашия живот. Едно от най-впечатляващите открития на модерната наука е използването на универсален език – математическият. С негова помощ научното познание  може да изразява мисли, да формулира закони и да създава теории. В настоящата статия ще се опитам да намеря отговор на въпросите: защо  математиката е толкова ефективна при описанието на света и дали тя не ни дава свидетелство за съществуването на интелигентен Създател, Който е вложил в нас откривателски способности? Между впрочем отговорите на тези въпроси вълнува и убедените атеисти, които непрекъснато се питат: какво вдъхва живот в уравненията, които описват Вселената и какво е това, което я прави да съществува? (Стивън Хокинг)Живеем в красив и динамичен свят. Голямото разнообразие в него се описва с помощта на четирите основни вида физични взаимодействия (силно, слабо, електромагнетизъм и гравитация). Те определят структурата и свойствата на веществото – от атомите до галактиките. Тези взаимодействия са източник на всички изменения и движения във Всемира. От тях произтичат и всички частни закони управляващи неживата материя. Удивително е, че много от наблюдаемите явления могат да бъдат описани с физичните закони. Причината за това е, че основните закони на физиката са постоянна величина. Те не се променят с течение на времето. Тази неизменност се обозначава с понятието „симетричност”. От наличието ѝ произтичат универсалните физични закони (за запазване на масата, на енергията, на импулса, на момента на импулса и други). Симетрията се намира се навсякъде около нас – в кристалите, молекулите, времето и пространството. Във физиката тя се изразява в най-различни форми и голямо разнообразие, затова се счита за предопределящ и най-фундаментален фактор в мирозданието. Това е причина тя да бъде ръководния принцип при формулирането на нови теории. Нобеловият лауреат по физика Юджийн Вигнер отбелязва, че в природата има възходяща взаимосвързаност между явленията (събитията), физичните закони и принципа на симетрия. Впечатляващото научно откритие, че живеем в иерархично и устроен и организиран свят води до признанието, че Вселената като цяло е познаваема, тъй като при нея, както и при всеки процес, съществуват водещи закономерности. От това следва, че в света съществува последователност, че той е предсказуем и може да бъде системно изучаван. Това предполага, че той може да бъде изразен чрез математически закони и формули, което е най-отличителната черта на съвременната наука. В тази връзка Пол Дирак заявява: „Вероятно, най-голямото научно откритие на всички времена трябва да се счита осъзнаването на това, че законите на природата могат да се запишат с помощта на математически код. Причината за това не ни е ясна, но сам по себе си фактът на математическото кодиране на природните явления позволява да се разбира, да се управлява и да се предсказва ходът на физичните процеси. Разгадавайки кода, съответстващ на тази или онази физична система, получаваме възможност да четем природата като разтворена книга[1]”.Още в древността Питагор (571-497 година преди нашата ера)  счита, че природата е устроена по законите на математиката. Според него «да познаем света, неговият строеж, неговата закономерност – това значи да познаем управляващите го числа[2]». Италианският учен Галилео Галилей, който поставя началото на експерименталния метод твърди, че природата трябва да бъде опознавана последователно и математически. Той посочва мощта на математиката за разбиране на всемира със следните думи: ”Науката за природата  е написана в преголямата книга, която постоянно е разтворена пред очите ни. Това е всемирът. Но ние няма да разберем тази книга, докато не усвоим езика ѝ и не научим буквите, с които тя е написана. Нейният език е този на математиката, а буквите ѝ са триъгълниците, кръговете и другите геометрични фигури. Без тези средства е невъзможно да разберем дори една дума; без тях всичко е само напразно опипване в тъмен лабиринт[3]”. Този подход се превръща в дълбока и плодотворна идея на научната методология, благодарение на която става възможно създаването на физиката[4].  Рене Декарт обосновава единството между физиката и геометрията. С предложената от него правоъгълна координатна система геометричните фигури се описват с алгебрични уравнения. Изхождайки от законите на Кеплер, Исак Нютон формулира закона за гравитацията. За основоположникът на основите на класическата физика, простите математически закони служат за основа на множество сложни явления. Айнщайн блестящо завършва Нютон и полага пътя към некласическата картина на света. Математическите формули в неговата Обща теория на относителността описват космическата реалност изключително прецизно и правят събитията във Вселената предсказуеми. Изчисленията на физико-математическия модел на квантовата физика развита от Планк и доразвит от неговите последователи – Паули, Хайзенберг и Шрьодингер в първата половина на ХХ век, се оказват коректното описание за миниатюрния свят на субатомните частици. Днес учените се стремят да открият математически модел, който да обедини Общата теория на относителността и квантовата механика.Разрешаването на големите загадки в науката е плод от любопитството и стремежа за знание на брилянтни учени. Макар, че в последните години откритията във физиката са продукт от противоречива и проблемна ситуация е важно, че непонятните факти се разглеждат от единна гледна точка. С други думи физичното знание е непрекъснат процес на систематизиране и обобщаване на научните истини, където приемствеността е един от най-градивните компоненти в развитието му. Целта на науката е да намери  система от закони, при която всеки друг закон се явява логично следствие от открити вече закони. Затова учените винаги търсят общ възглед върху възможно най-широк кръг явления, като се стремят по възможност да съкратят броя на основните закони. Така стремежът към единство и простота е основен принцип, който определя стратегията на всеки учен. Особено забележим е той при описание на природните закони, чрез езика на математиката. Математическото формулиране на всеки от тях се отличава с краткост и яснота.Силата на математиката се крие в начина по който учените могат да предават смисъла на своите идеи. Те описват структурата на универсума чрез формули, които са резултат от теоретични математически пресмятания. Всяко от уравненията, всъщност е ред от символи. Всеки  един от тях (числа, букви, диаграми, геометрични конструкции) има някакъв смисъл. Следвайки определени правила  (аксиоми, теореми) символите могат да бъдат комбинирани в изрази с по-сложно значение. В резултат на това е възможно започвайки от прости идеи да се изградят сложни математически структури.  По този начин математическият език предоставя възможност на физиците да изразяват своите прозрения  в ясен и кратък вид. Това е изключително ценно за недвусмисленото изразяване на научните идеи, тъй като: „Математиката предлага много по-къс път и прави възможно описанието на движението, с много по-малко мастило, отколкото употребяваме за написването само на една фраза[5]”. В същия ред на мисли физикът Мичио Каку заявява: „Според мен е наистина забележителен фактът, че върху един-единствен лист хартия човек може да напише законите, които управляват всички известни физични явления, обхващайки четиридесет и три порядъка на величините, като се започне от най-далечните предели на Космоса, които се намират на повече от 10 милиарда светлинни години, и се стигне до микросвета на кварките и неутриното. Върху този лист хартия ще има само две уравнения — Айнщайновата теория за гравитацията и стандартният модел. Това разкрива крайната простота и хармония на природата на фундаментално равнище. Вселената може да бъде опърничава, произволна или капризна. Но на нас тя ни изглежда цяла, взаимно свързана и красива[6].”Способността да се съсредоточи много смисъл на малко място и без усложнения е много важна за науката. С помощта на  математическия език се постига точно това: дава възможност да се изрази красиво и лаконично основата на един закон. Очевидно е, че чрез езика на математиката се изразява богатото разнообразие на света, който ни заобикаля. Именно това имат предвид учените, когато използват понятията красота и елегантност във физиката.

Редица учени обясняват как критериите за красота и съвършенство ги напътстват при формулиране на физичните закони. Физикът Алън Гът споделя, че първоначалната концепция на теорията за калибъра на фундаменталните частици във физиката „е била мотивирана най-вече от математическата им съвършеност[7]”. Британският математик и физик Пол Дирак приема математическата красота като „интегрална част от своята стратегия. За него: „по-важно е да има красота в едно уравнение, отколкото  да потвърждава даден експеримент[8]”. Убеден от вътрешната красота на математиката той смята, че физиците: „първо трябва да изберат най-красивата математика – без да е необходимо непременно тя да е свързана със съществуващата база на теоретичната физика – и после да я интерпретират по отношение на физиката[9]”. Придържайки се към тази гледна точка, боравейки само с математически понятия (спинори), Дирак съставя своето прочуто релативистично уравнение за електрона. През 1928 година обявява съществуването на неизвестна до момента елементарна частица, която трябва да има същите свойства като електрона, но да е с положителен заряд. Всъщност неговото предсказание за „антиелектрона” след няколко години става реалност. Физикът Карл Андерсън наистина открива такава частица, която днес се нарича позитрон[10].Оказва се, че математиката е онзи вид абстрактна представа, чрез която се прониква до неизразимото, до същността на невидимия свят. Например, Алберт Айнщайн извежда Общата теория на относителността на базата на симетрията и математическата елегантност. По-късно тя издържа експерименталната проверка и е призната за една от най-красивите, елегантни и дълбокомислени сред всички останали научни теории. Много хора биха възразили, че красотата е субективно чувство, затова не може да бъде критерий в науката. Тук обаче, трябва да подчертаем нещо много важно. Субективността не може да обясни успехите на критерия за красота във физиката. Не можем да очакваме съществуването на чисто субективни съответствия да служат за основа на теории, които правят извънредно точни предвиждания в науката. Точно това откриват физиците – един свят, в който фундаменталната простота се издига до огромна комплексност, която е необходима за живота.Очевидно прелестта на математиката се дължи на факта, че ако една теория е правилна, тя не само дава модел на фактите, които съществуват, но става основа за прогнозиране на бъдещето. Поразяващо е как някои новооткрити абстрактни формулировки по математика описват много точно физичните явления. Много от откритията във физиката (съществуването на някои планети, радиовълните, разширението на Вселената, теорията за Големия взрив) са били предсказани чрез математиката, а по-късно наблюдавани експериментално. Пътуването на математиката зад явления, които не могат да бъдат пряко възприемани от нашите сетива говори за дълбоката и изключително прецизна връзка между математическите структури и материалния свят. Математиката като че ли борави с принципи приложими във всички случаи. Изглежда, че няма реалност, която да не се подчинява на основните ѝ правила. Мистериозната връзка между математическия свят и природата прави математиката мощно средство за опознаване на реалността. Това дава възможност хората да  формулират прогнози и въз основа на това  да контролират природата. Излиза, че физическият свят има обективна математическа структура. А това внушава чувството за съществуването на абсолютна истина.Математическият апарат, който позволява физичните знания да бъдат систематизирани и обобщени, логическото съвършенство на основните физични теории, тяхната абстрактност и тясна връзка с математиката буди удивление във физиците. За тях математическата познаваемост на природата е мистерия, а ”… фактът, че изобщо има правила е цяло чудо[11].” В своите научни търсения учените непрекъснато се натъкват на изобретателността на природата. По думите на Ричард Файмън физиката има сложна структура състояща се от множество принципи и производни, които си взаимодействат по изненадващо елегантни начини[12]. Физиците са изумени от факта как всичко пасва идеално и образува света в който живеем. Откритието, че всемирът е толкова подреден и изящно замислен внушава усещането, че някой или нещо е направил подбора. Това е непряко признание, което загатва за съществуването на Висш замисъл. Тази идея доразвива физикът Пол Дейвис със следните думи: „Една общосрещана реакция  на критиците, направили забележителни открития… е онази смесица от удоволствие, което дават изящността и елегантността на природата, и изумлението: „Никога не бих и помислял да действам по този начин”. Ако природата е толкова „умна”, че може да използва механизми, които толкова ни удивляват с тяхната изобретателност, това не е ли убедително доказателство за съществуването на разумен замисъл зад физическия всемир? Ако най-светлите умове могат да разкрият много трудно най-дълбоките творения на природата, как може да се предполага, че тези творения са само безсмислено съвпадение, плод на човешкия шанс? … Разкриването на физичните закони предлага пълното решаване на кръстословицата по най-различни начини… В случая с кръстословицата никога не става така, да предполагаме, че нужните ни думи  ей така случайно са попаднали в този сглобен модел[13]”.Самите учени признават, че математическите основи на природата „… са нещо, което граничи с мистериозното, и няма никакво рационално обяснение за него[14]. За тях „… фактът, че изобщо има правила е цяло чудо[15].” Следвайки този поток от разсъждения стигаме до момента, когато трябва да се запитаме – щом вселената се подчинява на определен и съвършен порядък, не сочи ли това към съществуването на невидимо разумно Начало? Защо този свят е толкова подреден, а не хаотичен? Дали не е създаден умишлено, за да живее в него човекът?

Цифрите определящи изключителното равновесието във Вселената, за да породят космос в който да съществува живот надвишават човешкото разбиране. Според теорията за „Големият взрив”, която се счита за стандартната парадигма на съвременната космология, Вселената е възникнала от вещество концентрирано в едно ограничено пространство (сингуларност). Последвал взрив, който дава началото на всичко. Научната мисъл не може да ни даде отговор относно причината за тази колосална експлозия. Учудваща е и логиката на това събитие. Впечатляващи са изчисленията за скоростта на разширение на Вселената, „които са с „непостижими от човешкия разум критерии за точност[16]”. Научната мисъл признава, че: „Изглежда невъзможно, но сякаш механизмът е бил регулиран изключително точно, така че Вселената да се разшири в необходимата степен[17]”. При най-малкото изменение в числовите параметри на четирите основни сили светът около нас не би съществувал. Точният подбор на числовите значения на фундаменталните константи, необходими за съществуването на основните структурни елементи на Вселената, създава условия за формирането на по-сложна, неорганична и органична структура и в крайна сметка до появата на живота.Мястото на нашата планета и нейните сложно съгласувани геоложки и химически процеси действат заедно в синхрон с изключителна ефикасност за създаването на сигурно място за живот на хората. Астрономът Гилермо Гонзалес и научният философ Джей Уесли Ричардс казват: ”Необходима е звезда с изключително необикновени качества на нашето слънце – точни маса, светлина, възраст, разстояние, орбита, галактика, местоположение за поддържането живота на живите организми на една движеща се в кръг планета. Множество фактори правят нашата слънчева система и нашето място във вселената целесъобразни за подходяща околна среда[18]”. Ученият Джон А. Акиф от НАСА допълва: ”Ако вселената не беше създадена с най-точна прецизност, нашето съществуване нямаше да е възможно. Според мен тези обстоятелства показват, че тя е създадена за човека, за да живее в нея[19]”.

Ако разгледаме всички очевидни факти трябва да признаем, че математиката ни дава доказателство, че живеем в създаден и интелигентно уреден свят. Мъдрото регулиране на физическите закони и константи, точната конфигурация на първоначалните условия на Вселената сочат, че тя е подготвяна и целенасочвана за появата на самосъзнанието. От своя опит като съзнателни и творчески същества хората знаят, че закон, ред, цел и смисъл са неотделими от разума. Такъв смислен свят не може да е резултат от безсъзнателна случайност, а от творческа интелигентна дейност. Това поражда необходимост от всемогъщ и премъдър Разум, който може да конструира и координира всичко по един неповторим начин, за да създаде подходящи условия за появата на човека.Допълнително свидетелство в полза на това съждение е откритието, че „проектът на Вселената в която живеем, е изготвен с много красива математика”. Свеждането на законите на природата до един понятен минимум изразен в кратки формули и уравнения, така че да бъдат открити от същества с нашето равнище на разум задълбочават усещането за умишлено създадено творение. Сходството между субективният човешки разум и обективната рационалност на Вселената, както и математическото взаимодействие помежду им сочи към съществуването на обективна истина зависеща от един непроменящ се източник. Нещо повече, изключителните условия за живот правят Вселената странно подходяща за наблюдаването и анализирането ѝ.

Факт е, че учените описват структурата на универсума чрез математически модели. Всеки един от тях е представен чрез набор от уравнения. Всъщност уравненията изразяват в символична форма научните идеи. Идеите обаче, са атрибут на човешкото мислене и логика. Те принадлежат на съзнанието и не съществуват физически в природата. С други думи, науката е продукт на човешка активност изискваща задължително ум, знания и воля. Благодарение на творческата си мисловна дейност човек е способен да отразява, да опознава такива свойства на околния свят, които са недостъпни за конкретното възприемане. Всички хора могат да разберат принципите на науката, изкуството и религията. Това са вродени над-биологични, културни потребности и способности дадени единствено на рода homo sapiens. Това кара много физици да признаят, че: „Единството на света е наистина удивително! Удивително е и другото – че огромното разнообразие на всичко, на което ни е известно за окръжаващия свят, може да се сведе до няколко прости и ясно формулирани на математически език закони. Интелектуалното удоволствие да бъдат разбрани в тяхната пълнота е сравнимо с най-силните емоционални подеми на човешката душа[20]”.Несъмнено прецизността и изяществото на мирозданието предизвиква чувството за удивление и зависимост от нещо безусловно, нещо което е изворът на цялата действителност. Осъзнаването на невъобразимото всемогъщество на една свръхразумна същност е непряко признание за съществуването на Създател, Който е не само изключително прецизен в създаването на космоса, но формира цел в живота на хората – да изследват света.

Всъщност това ни доближава до централната в Библията идея, че актът на сътворяването е израз на Божествената воля. Вселената е Божие творение. Всичко е създадено от всемогъщ Творец, Който може да върши всичко, което пожелае, защото има неограничена власт и мощ (Иов 4:72). Творческият процес на Бога е целесъобразен и се отличава с естетическа  неповторимост. Бидейки разумен, Бог планува изключително прецизно един човекоподдържащ свят, в който човешкото съществуване е не само част, но и финал в Божия промисъл.Според библейската антропология човекът е създаден по Божи образ и подобие (Битие1:26-27). Тази единствена и неповторима характеристика го отличава от всички Божии творения. Човекът съчетава в себе си всички аспекти на света, но отразява Божествената същност като „… приписва на себе си всички Божии атрибути: ум, воля, ценностно съзнание, свобода, предвиждане и други[21]”. Като духовно същество единствено той, чрез своето съзидателно творчество, е призван да бъде ”съработник на Бога[22]” и да помага на Твореца в изграждането на по-добър свят. Поради битийното си сродство с Бога, човешкият разум е в състояние да се издигне над всичко в света, и като се отнася разумно с природата, разполага със свобода да я овладява теоретично и емпирично. Библейски основания за способностите на човешкия разум да изучава и анализира природата намираме в книга Битие (2:19-20). „Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името ѝ. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове”.За да се справи нашият прародител с подобно задание е трябвало да притежава изключителни интелектуални способности. Поради своята разумност той е бил в състояние да спазва и прилага числовите отношения: време, разграничение, пространство, количество и пр. Боравенето с абстрактни операции и използването на  символи са присъщи на човешката мисъл и език. Всичко това подсказва, че мисленето е активна конструираща позиция спрямо света.  Безспорно то е най-важното човешко качество и стои в основата на всяка човешка проява – познавателна, морална и практическа. Това прави човешките същества уникални. Но даровете на човешкото сърце, на неговия разум, душа и всички качества на неговия живот не са резултат на физически свойства. Те са вън от материята, недостигаеми и неизмерими. Така, че напълно разумно е да се заключи, че човешките способности са произлезли от образа и подобието на Всемогъщия Бог. По този начин библейската антропология дава отговор на въпроса как човешкото съзнание, което надхвърля физическата материя е свързано с реалността. В допълнение, тя дава правдоподобно обяснение за сложните отношения между математиката, материята и човешкият ум.Очевидно съществуването на Вселената, която единствена съчетава фундаменталните числа по съгласуван начин, се явява силно и убедително доказателство за нейната уникалност. „Случайността не може да обясни как всички закони и константи се „договарят” по един математически невероятен начин така, че да направят живота възможен[23]”. Благодарение на последните открития може да се обобщи: науката установява наличието на интелигентно проектиране в еволюцията на света и живота. Такъв смислен свят не може да е резултат от космическа случайност. Съществуването на такава сложна организация на света може да се свърже единствено със свръхинтелект и воля, далеч надминаващ човешките възможности. При това положение, именно тя насочва мисълта към необходимост от съществуването на Създател. Всичко е определено  от „числото, мярата, теглото” Му. Това показва, че Творецът не действа хаотично, а планува всичко изключително прецизно и много грижливо за човека. По тази причина съвършеното устройство на света не е възникнало случайно, а с цел, и е свързано със съдбата на хората.

ЛИТЕРАТУРА:

1. Айнщайн, А. Инфелд, Л., Еволюция на идеите във физиката. С., 1959.

2. Бехоунек, Ф., Бохачек, П. З., И Нютон би се чудил, С., 1998.

3. Каку, М., Паралелни светове, С., 2004.

4. Киров, Д., Въведение в християнската антропология, С., 1996.

5. Киров, Д., Християнска етика, т. 1, С., 1996.

6. Мафей, П., Вселената във времето, С., 1989.

7. От кварките до Вселената. Антология сп. Светът на физиката, съставител Динко Динев, С., 2005.

8. Патури Р. Феликс,  Загадки на съвременната наука, С., 2008.

9. Поликаров, А., Революциите във физиката, С., 1996.

10. История на философията. Под редакцията на Г. Ф. Александров, Б.Э. Биховски, М. Б. Митин, П. Ф. Юдин. т. І. С., 1946.

11. Яхья, Х,. Крах атеизма, В: Доказательства существувания Бога, М., 2001.

12. Davies, P., Superforse In Search for a Grant Unified Theory of Nature. New York, 1984.

13. Dembski, W., and J., Kushiner, editos, Signs of Intelligence, Grand Rapids, Mich. Brazos, 2001.

14. Dirak, P., The Evolution of Physicist`s Pieture of Nature, Scientific American, May, 1963.

15. Feynman, R., The Meaning of It All: Thoughts of a Citizen-Scientist (New York: BasicBooks, 1998).

16. Feynman, R., The Character of Physical Law (Cambridge, MA: The MIT Press, 1967).

17. Guth, A., The Inflationary Universe, New York, Helix, 1997.

18.  Jastrow, R., God and the Astronomers, New York: W. W. Norton, second edition, 1992.

19. Strobel, L., Case for a Creator, Micnican, 2004.

20. Wigner, E., „The Unreasonable Effectiveness of Mathematics in the Natural Sciences,“ in Douglas Campbell and John Higgins, eds., Mathematics (Belmont, CA: Wadsworth, 1984).

_________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 257-266. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Davies, P. Superforce, New York, 1984, p. 235-236.

[2]. История на философията. Под редакцията на Г. Ф. Александров, Б.Э. Биховски, М. Б. Митин, П. Ф. Юдин. т. І. С. 1946, с. 52.

[3]. Бехоунек, Ф., Бохачек, П. З., И Нютон би се чудил, С., 1980, с. 9.

[4]. Поликаров. А., Революциите във физиката, С. 1996, с. 33.

[5]. Айнщайн, А. Инфелд, Л., Еволюция на идеите във физиката. С., 1959, с. 37.

[6]. Каку, М., Паралелни светове, ИК „БАРД” ООД, София, 2004, с. 22

[7]. Guth, A., The Inflationary Universe, New York, Helix, 1997, p. 124. 

[8]. Dirak, P., The Evolution of Physicist`s Pieture of Nature, Scientific American, May, 1963.

[9]. Strobel, L., Case for a Creator, Micnican, 2004, p. 146.

[10]. Патури Р. Феликс,  Загадки на съвременната наука, С., 2008, с. 68.

[11]. Feynman, R., The Meaning of It All: Thoughts of a Citizen-Scientist (New York: BasicBooks, 1998), 43.

[12]. Feynman, R, The Character of Physical Law (Cambridge, MA: The MIT Press, 1967), p. 54.

[13]. Davies, P., Superforse In Search for a Grant Unified Theory of Nature. New York, 1984. pp. 235-236.

[14]. Wigner, E., „The Unreasonable Effectiveness of Mathematics in the Natural Sciences,“ in Douglas Campbell and John Higgins, eds., Mathematics (Belmont, CA: Wadsworth, 1984), Vol. 3, 117.

[15]. Feynman, R., The Meaning of It All: Thoughts of a Citizen-Scientist (New York: BasicBooks, 1998), р. 43.

[16]. Яхья, Х., Крах атеизма, В: Доказательства существувания Бога. Москва, с. 424.

[17]. Мафей, П., Вселената във времето, С., 1989, с. 340.

[18]. Strobel, L., The Case for a Creator, Zondervan, Grаnd Rapids, Michgan, 2004, p. 281.

[19]. Jastrow, R., God and the Astronomers, New York: W. W. Norton, second edition, 1992, p. 118.

[20]. От кварките до Вселената. Антология списание Светът на физиката, съставител Динко Динев, С. , 2005, vii .

[21]. Киров, Д., Въведение в християнската антропология, С., 1996, с. 13.

[22]. Киров, Д., Християнска етика, т. 1, С., 1996, с. 34.

[23]. Dembski, W., and J., Kushiner, editos, Signs of Intelligence, Grand Rapids, Mich. Brazos, 2001, р. 101.

Първо изображение: авторът на статията, Румяна Малчева. Източник – официалната страница на Шуменския университет.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Според св. Василий Велики човекът е създаден с възможности както за богопознание, така и за разбиране сложната природа на обкръжаващата го действителност. В едно от писмата си до Иконийския епископ Амфилохий той пише: «… Умът е нещо прекрасно и в него се съдържа онова, което ни прави създадени по образа на Твореца: дейността на ума е също така нещо прекрасно… Съдът на ума (тоест неговата критична и оценъчна способност, б. а.) ни е даден за разбиране на истината[20]». Затова чрез разглеждане на творението е възможно да се стигне до извода за съществуването на Бога, тъй като по този начин «познаваме премъдростта и могъществото, и благостта, и въобще «невидимото у Него»… Така Го признаваме и за наш Владетел над всичко[21]».

В учението за света, разработено от св. Василий Велики, намира израз дълбоката убеденост в разумната основа или ,,логосност“ на творението. Този термин е твърде характерен за кападокийския богослов и се употребява по-късно от повече св. Отци. В думите Божии «… Да бъде светлина» (Битие 1:3) или «… Да има твърд» (Битие 1:6) не се съдържа само указание за извеждането на духовната и материална действителност от небитие в битие. При сътворението на света и неговото устройство с участието на Предвечния Логос се влага също така в глъбинната същност на съществуващата програмност, разумност и закономерност от първичен и изначално определящ характер, обуславящи насоките в развитието на сътворения свят, както и неговата хармоничност като прекрасен и целесъобразно устроен космос. Ето защо например в «Беседи за шестоднева» св. Василий Велики отбелязва, че красотата на природата се осъзнава по смисъла (по логоса) на създаденото[22]. Този «логос на вселената» може в превод да се предаде и като ,,природен закон“ (nomos physeon); но в много случаи предпочита термина ,,логоси на творението“ заложени във всяка съставна част на съществуващото като нейно основание и смисъл; те правят цялото и неговите части поотделно ,,логосни“. За това различните части на сътворения свят – съгласно пророк Данаил глава 3:64-72 като например небеса и звезди, роса и скреж, жар и огън, – въздават хвала на Създателя в съответствие с вложеното в тях «логосно начало[23]». Всяко същество изпълнява в природата своя «логос[24]». Животните като част от действителността са неразумни, безсловесни или буквално «безлогосни[25]». Това обаче не означава, че в тях не е заложен ,,логосният принцип“, но че те са лишени от разсъдък и разум като познавателни способности. Единствено човекът е надарен с разум (логос) и специфичното свойство на човешкото естество е разумността. Това обстоятелство е свързано – според богоозарения мислител – с централния богословски извод в теоретико-познавателен план, че «Бог, Създателят и Устроителят на света ни дава разбиране на истината във всичко, за да можем да възхождаме от видимите неща към невидимото и от красотата и величието на творението да си съставяме понятие за Създалия и самите нас[26]». Тъй като по думите на св. апостол Павел, «онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“ (Римл. 1:20[27]). Така познавателната дейност на естествения разум води до определено знание за Бога, защото зад завесата на явленията за човека се открива логосната първооснова на света, свидетелстваща за Твореца на всичко съществуващо[28]. По този път на богопознание вяра и знание се сливат в едно. «Доколкото Бог е Творец на света, а ние сме част от света – учи светият отец, – то следва, че Бог е и наш Творец. След такова знание следва вярата, след такава вяра – поклонението[29]». Това ще рече, че подобен род познание е неразривно свързано с вярата, основава се върху нея и е теоретически израз и резултат на формулираното от човека разбиране за поклонение в истина на Триединния Бог. Ето защо и самото богословие като наука, изразявано чрез формите на мислене, е именно теоретическото смислово разкритие и отражение на тази вяра. Това е човешкият стремеж в историческото развитие на Църквата Христова за формулиране с категориите на човешките познавателни и смислови способности смисъла, същността, целта и значението на Божието Откровение. В този аспект, както го определят някои, «богословието е разбиращата вяра[30]».Възвишеното и неподправено църковно учение за Бога обаче трябва да бъде ясно и категорично разграничавано от спекулативното философско мислене, което схваща Божественото предимно като чисто мислене, възведено чрез логическата абстракция до самостоятелен Субект, до своего рода Демиург, Първодвигател или само Абсолютен Разум. В богословската система на св. Василий Велики Триединният Бог е и Любов, защото тя е неговото основно отношение към творението. Логосът на цялата Вселена, творческа Първопричина и Първомисъл е и Любов. Затова и Кападокийския светител като поставя въпроса за Бога като Творец и Устроител на света, отговаря: «Това блажено Естество, тази неизчерпаема Благост, тази Доброта, обична и многожелана от разумните същества, Начало на съществуващето, този Източник на живота, тази духовна Светлина, тази непристъпна Мъдрост – ето Кой сътвори началото на небето и земята[31]». Живия Бог на нашата вяра като Личност ние схващаме Богопознанието и като Божествен Ум, и като безкрайна Любов, и като всемогъща, винаги действаща Воля. Умът, Любовта и Волята Божии неразделно и неразлъчно присъстват като логосно начало, като смисъл и истина в динамичния ритъм на безкрайната Вселена.Разбира се, добитите по пътя на естествения разум знания за Бога са непълни и недостатъчни. Те са подготовка за възприемане на Божественото Откровение, съдържащо се в боговдъхновените книги на Свещеното Писание. За човечеството те са съкровищницата на богознанието. Обаче и посредством Откровението не се достига в пълнота до съвършено богопознание. «Съществува изначална истина – това е нашия Бог, обяснява св. Василий Велики. Умът трябва да познае първоначално Бога, но той има познание за Него дотолкова, доколкото безкрайното величие може да бъде познато от едно толкова малко същество[32]». Това е така, защото за сътворения човешки разум, колкото големи и изключителни да са неговите възможности, има предели, докато Бог е безпределен и необхватен. «О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога…» (Римл. 11:33), възкликва св. апостол Павел и добавя: «… кой е познал ума на Господа?» (Римл. 11:34). Богопознанието си остава винаги безкрайна задача, то е непрекъснат път и възхождение[33].

Материалната действителност също така не може да бъде позната в нейната пределна цялост и пълнота. Преди всичко това е обусловено – според св. Василий Велики – от ограничените възможности и обхват на човешките сетива. Така например «ако очите са определени за познаване на видимото –пише той в едно от писмата си до Иконийския епископ Амфилохий, – то от това не следва, че всичко видимо е включено в полето на зрението. Небесния свод не може да бъде видян изцяло в един миг… Фактически много неща за нас си остават неизвестни, например: природата на звездите … самата същност на света…[34]». В процеса на познанието, при изразяване сложната природа на съществуващото посредством понятия, съждения и умозаключения, също така е невъзможно тя да бъде изчерпана докрай с категориите на мисленето. Свойствата и качествата на вещите от заобикалящата ни действителност – според св. Василий Велики – ни дава знание за тяхната същност, която обаче не може да бъде позната изцяло, до нейните последни граници. Същевременно той предпазва и от неоснователната горделивост, според която човешкия ум има и изцяло изчерпващо и обясняващо действителността знание. От това не следва, че св. Василий Велики стои на позициите на своего рода агностицизъм или теоретико-познавателен скептицизъм. Напротив, в своите съчинения той последователно отстоява идеята, че в човека, като образ и подобие Божии, е вложен неизкоренимият стремеж към постигане на истината, при което се допуска познаваемостта на материалната действителност от търсещия светлина човешки разум. Така се достига до «логосните принципи», вложени в Творението. Познанието е светлина за надарената с разум душа, защото то е истинско знание за съществуващите неща. Човекът е способен да познава истината и да действа в съответствие с нея. От това обстоятелство произтича и възможността за богопознание. Той мисли Бога като истина и всяко движение напред в познаване на истината и осъществяването ѝ в живота, както във вникване в логосната основа на сътворения свят е възхождане към Бога[35].2. БОЖИЯТА СЪЩНОСТ И ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА БОГОПОЗНАНИЕ

Възможността да имаме знание за Бога не означава, че същността Му е достъпна за човешкия ум. Св. Василий Велики учи: ,,Аз зная, че Бог съществува, но каква е Неговата същност поставям по-високо от всяко разбиране… Затова как се спасявам чрез вяра… Следователно съзнанието за Божията непостижимост, но защото Тя съществува[36]”. ,,Аз мисля, че постигането на Божията същност стои по-високо от възможностите не само на човеците, но и на всяко сътворено разумно естество. Защото само на Сина и на Светия Дух е известен Отец; тъй като ,,никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Синът, и комуто Синът иска да открие” (Матей 11:27); Нам Бог откри това чрез Светия Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии” (1 Кор. 2:10) [37]”. За да обоснове своите възгледи св. Василий Велики привежда още и следните места от Свещеното Писание: ,,Аз се явявах на Аврама, Исака и Иакова с името «Бог Всемогъщий»; а с името си «Господ» не съм им се открил» (Изход 6:3). ,,Божият мир… надвишава всеки ум” (Фил. 4:7[38]). А това е така, защото човешките сетива не са в състояние да възприемат, да вместят Самата Божия същност, Която надвишава познавателните възможности на човека[39]. Божественото не е дадено в сетивната степен на познанието, защото е свръхемпирично. Абстрактно-логическите категории на мисленето също не могат да го изразят, защото То е свръхразумна тайна. На пръв поглед подобно схващане би могло да бъде възприето като твърде крайно и изтълкувано като учение за абсолютната непознаваемост на Триипостасния Бог, за Когото не можем да имаме някакво непосредствено положително знание. Това твърде прозорливо е съзрял самият Кападокийски светител в коварно поставените въпроси от противниците на Православието – последователи на аномейската ерес. Привържениците на Аеций и Евномий са питали: ,,Честваш това, което знаеш или това, което не знаеш. Ако отговорим, че знаем онова, на което се покланяме, те имат готов нов въпрос: Каква е същността на онова, което се покланяме? Ако пък признаем, че не знаем същността, отново, като се обръщат към нас, говорят: Следователно се покланят на нещо което не знаете. А ние твърдим: думата ,,зная” е многозначна. Тъй като утвърждаваме, че знаем Божието величие, Божията сила, премъдрост благост и промисъл…[40],,Ние познаваме нашия Бог по действията (тоест по ,,енергиите”, б.а.), но не можем да се доближим до самата същност. Неговите действия имат съприкосновение с нас, но същността си остава непристъпна[41]”. Под ,,енергии” св. Василий Велики разбира свойствата, дейността и многобройните изяви в отношение на Триединния Бог към човека и Вселената. Термините ,,същност” и ,,енергия” стават впоследствие централни понятия и в богословската система на св. Григорий Палама.За да изясни тази страна от учението си св. Василий Велики прави сравнение с познавателния процес на обектите от материалната действителност. ,,Каква е същността на Земята? – попита той. Нека ни отговорят, словото ли я разкри или сетивата[42]?”, тоест абстрактно-логическата или сетивната степен на познанието или още – рационализмът или сенсуализмът във философски аспект разкриват истинската природа на нещата. ,,Ако кажат: сетивата, то посредством кое от тях именно е достижима тази същност[43]?” Св. Василий Велики аргументирано разкрива, че човешките сетива ни дават познания за отделните белези, качества и отношения на предметите и явленията, но по този начин се опознават само единичните свойства, намиращи се на повърхността на нещата и процесите, а не самата същност и изтъква: ,,Защото постигнатото посредством сетивата е или цвят, или обем, или тежко или леко … или топло … или различия в очертанията. Но нищо от това не може да бъде назовано същност[44]”. Логически недопустима е подмяната на явлението със същността, на свойството с неговия носител на единичното с общото. Това е класическата постановка на понятието за субстанцията, която е същност, лежаща в основата на всичко, неизменен носител на изменящите се свойства, признаци и промени на нещата[45]. Върху тази общоприета теоретико-познавателна постановка св. Василий Велики изгражда основния си и съкрушителен аргумент срещу Евномий, който изпада в логическа противоречивост, като подменя свойството със същността или отъждествява качеството със субстанцията. ,,Божията същност е неродена, но неродеността (тоест свойството, б. а.) не е същност… Също така същността не е нещо от онова, което не принадлежи на Бога, но е самото Битие Божие (to eina[46])”. Логическата аргументация на св. Василий Велики е класическа и необорима. Във философията на древния гръко-римски свят субстанцията се схваща като самостоятелен носител на свойства и явления. При Платон идеите имат Субстанциална природа, като съществуващи, неподлежащи на изменения същности, а логическо-метафизическото определение на субстанцията (ousia, substantia) при Аристотел е най-висша мисловна категория. ,,Усия” – като първоначална даденост и като единично битие – е носителка на свойства, белези и отделни признаци, които сами по себе си никога не могат да бъдат същност[47]. Тя е съвкупност от всички необходими страни и връзки (закони), свойствени на вещите, взети в тяхната взаимообвързаност, за разлика от явлението, което в тяхната взаимообвързаност, за разлика от явлението, което теоретико-познавателен план е разкриване на същността посредством свойства и отношения, достъпни за сетивата. Същността винаги се намира в единство с явлението, насочено към обкръжаващата ни действителност, е да се вникне все по-всеобхватно и по-задълбочено от явлението, намиращо се на повърхността – към сложната природа на нещата, към познаване на техните закономерности.

Според св. Василий при първоначалното съзнателно възприемане на нещата и явленията, те ни се струват прости и единични., но при по-подробното им проучване те се оказват разнообразни.

Логическият способ за получаване на тази умопостигаема множественост – в съответствие с тогавашната терминология – се е наричала ,,епиния” (epivnoia), тоест повторно, по-задълбочено разсъждение, при което по пътя на логическо-абстрактното мислене се постигат по-съществени и характерни свойства и признаци, съдържащи се в нещата. ,,На пръв поглед тялото ни се струва просто – обяснява св. Василий Велики, – но идва на помощ разумът и ни показва, че то е многообразно, (разделяйки го посредством повторените по-задълбочени разсъждения (епинии), на влизащите в неговия състав: цвят, очертания, твърдост, величина…[48])”.«Повторното разсъждение (епиния) се нарича най-подробното и най-точно обмисляне на представата, която следва след първия сетивен образ. Затова в общата словоупотреба то се нарича съждение («epilogizmo»), въпреки че това не е собственото му значение. Например всеки има елементарна представа за пшеничното зърно, по която то бива разпознавано. Но при внимателно проучване на това зърно се дават различни наименования, означаващи представляемото, тъй като едно и също зърно се нарича и плод, и семе, и още хляб[49]”. Всяко едно от тези определения има умозаключителен характер и то не изчезва заедно с произнесеното съответно слово наименование, но тези понятия остават в паметта на мислещия човек. С една дума всичко, което се познава посредством сетивата и като съществуващо изглежда единично (просто), в процеса на по-задълбоченото му и многостранно опознаване придобива различни понятия. В такива именно случаи – според св. Василий Велики – се твърди, че то е умопостижимо в различните му познавателни аспекти въз основа на направените логически определения и дефиниции.

___________________________________

*Източници http://svvasiliy.jusoft.net  и Годишник на Духовната академия «Св. Климент Охридски», София, том ХХVI (LII), 4, 1976/1977. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Понастоящем, юли 2013, авторът на статията е проф. д-р.

 [1]. Творения иже во святых отца нашего Василия Великаго, Архиепископа Кесарии Каппадокийския, ,,Опровержение на защительную речь злочестивого Евномия”, т. І, Петербург, 1911, с. 455-520.

[2]. Пак там, ,,К. Амфилохию, епископу Иконийскому” (№ 225, 226, 227) т. ІІІ, с. с. 281-285.

[3]. Пак там, ,,К Евстатию, первому врачу” (№181), т. ІІІ, с. 205-211.

[4]. Пак там, ,,Беседы на Шестоднев”, т. І. 3-94.

[5].  Цоневски, Илия, Учението на св. Василий Велики за Св. Троица, София, 1940, с. 5, (ср. NIrschl, J., Lehrbuch der Portalogie und Patristikq B. II, Mainz, 1883, S. 149; Bardenhewer, O., Geschichte der altkirchlichen Literatur, II Aufl., B. III, Freiburg i. Br., 1923, S. 130; Schermann, Th., Die Gottheit des Heiligen Geistes nachh den griechihen Vatern des 4 Jahrhunderts (Strassburger theol. Studien 4, 4-5) Freiburg i. Br., 1901, S. 89).

[6].  Ср. Болотов, В. В., проф., Лекции по истории древней церкви, т. ІV, Петроград, 1918, с. 42.

[7]. Ср. пак там, с. 73

[8]. Ср. Коев, Т., Догматическите формулировки на първите четири вселенски събори, София, 1968, с. 65-68.

[9]. Болотов, В. В., проф., пос. съч., с. 73

[10]. Epiphanius, S., Adv. Haereses, 76, 2; Migne, PG, t. 42, col. 517.

[11]. Ср. Спаский, А., проф., История догматических движений в эпоху вселенских соборов (в связи с философскими учениями того времени), т. І, Сергиев Посад, 1914, с. 354-355.

[12]. Sozomenus, Historia ecclesiastica, 1. 4, 2: Migne, PG, t. 64.

[13]. Ср. Флоровский, Г. Б., Восточные Отцы ІV-го века, Париж, 1931, с. 72.

[14]. Пак там, с. 72.

[15].  Василий, Велики, св., „Опровержение на защительную речь . . .“ Творения . . ., т. І, 462.

[16]. Ср. Цоневски, Ил., пос. съч., с. 30-32; Коев, Т., пос. съч., с. 70; Спаский, А., пос. съч., с. 519-532; Флоровский, Г. В., пос. съч., с. 76; Поснов, М. Е., История християнской церкви (до разделение Церквей – 1054)), Брюссель, 1964, с. 361; Ehrgard, Altchristliche Literatur, Freiburg, 1900, B. I, S. 626; Dehhard, H., Das Problem der Abh ngigkeit des Basilius von Plotin, Berlin, 19644.

[17].  Ср. Болотов, В. В., пос. съч., с. 25, 36; Спаский, А., пос. съч., с. 645.

[18]. Ср. Спаский, А, пос. съч., с. 18.

[19].  Цоневски, Ил., пос. съч., с. 32.

[20]. Василий, Велики, св., «К Амфилохию …» (№225), Творения .., т. ІІІ, с. 281.

[21].  Пак там, «К тому же Амфилохию . . . . .» (№227), с. 284.

[22]. Ср. Василий, Велики, св. Беседы на Шестоднев, Бес. ІV, т. І, Творения …, с. 34-42.

[23]. Пак там, Бес. ІІІ, т. І, с. 33.

[24]. Ср. пак там, Бес. V, т. І, с. 42-52.

[25]. Пак там, Бес. ІХ, т. І, с. 87.

[26]. Пак там, Бес. ІХ, т. І. С. 92-93.

[27]. Пак там, Без. ІІІ, т. І, с. 34.

[28]. Ср. Киприян (Керн), архим. Проф., Золотой Век Святоотеческой письмености, Париж, 1964, с. 86-88.

[29]. Василий, Велики, св., ,,К тому же Амфилохию…(227), Творения…, т. ІІІ, с. 284.

[30]. Ratzinger, J., Einfuhrung in das Christentum, Munchen, 1968, S. 51.

[31]. Василий, Велики, св., Тварения.. ,,Беседы на Шестоднеев“. т. І, с. 5.

[32].  Василиий, Велики, св., «К Амфилохию…» (№225), Творения…., т. ІІІ, с. 282.

[33].  Ср. Флоровский, Г. В., пос. съч. с. 70.

[34].  Василий, Велики, св., пос. съч., с. 2В2.

[35]. Ср. Православня богословская энциклопедия, т. ІІ, Петроград, 1901, с. 769.

[36].  Василий Велики, св., Творения…»К тому же Амфилохию» (№226), т. ІІІ, 283.

[37].  Пак там, «Опровержение на защительную речь…», т. І, с. 474.

[38].  Ср. пак там, т. І, с. 474.

[39].  Ср. пак там, т. І, с. 474.

[40].  Пак там, ,,К Амфилохию…”, т. ІІІ, с. 282.

[41].   Пак там, с. 283.

[42].   Пак там, ,,Опровержение на защитительную речь…”, т. І, с. 473.

[43].   Пак там, с. 473.

[44].   Пак там, с. 473.

[45].   Eisler, R., Worterbuch der philosophischen Begriffe, Berlin. 1910, S. 1448.

[46].   Василий, Велики, св., ,,Опровержение на защительную речь …,” Творения …т. І, с. 471.

[47].  Ср. Асмус, В. Ф., Античная философия, Москва, 1976, с. 273/275.

[48].  Василий, Велики, св., пос. съч., с. 465.

[49].  Пак там, с. 466.

Първо изображение – авторът на статията, проф. д-р Антоний Хубанчев. Източник – Гугъл БГ.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Следва…

Протоиерей Александър Мен

Христос е Божието откровение пред човека. Чрез Него Бог се открива на човека по най-съкровен начин, защото ние сме хора и можем да познаем Вечното само когато То се изразява в Крайното и преди всичко в човешката личност. Затова сме християни и в центъра за нас е личността на Иисус Христос, всичко останало се гради около нея.Когато става дума за Христос, трябва да кажем, че въплъщението не е единствената възможност Бог да се срещне с човека. Христос можеше да се яви като някакво видение или както се е явил на апостол Павел по пътя за Дамаск (мнозина от вас са чели Деяния на апостолите и помнят какво се е случило с апостола, когато е видял ярката светлина и е паднал потресен). Но Христос се ражда като всеки човек, живее, работи, поема върху Себе Си бремето на всички човешки тегоби. Той споделя всичко с нас!Всъщност няма нищо в този свят (освен злото и грехът), което Христос да не е поел върху Себе Си. Така Той освещава и преобразява живота ни, където вече няма дребнавост и нищожност. Когато хората започват да пренебрегват всекидневната си работа, всекидневните си задължения – както някои млади християни дори се хвалят, че работят лошо или учат зле, – аз мисля за Христос. Представям си Го в дома Му в Назарет, където с тежка работа изкарва хляба Си. Той се труди и едва ли някога е вършил зле работата, която е трябвало да върши.Разбира се, повечето от вас вероятно са ходили в Ермитажа в Санкт Петербург и са виждали картини по евангелски сюжети. Платната на италианските и испанските художници изразяват благоговението на авторите, възхищението им от величието на събитията, изобразени с особена тържественост и помпозност. На сватбата в Кана присъстват стотици хора. Навсякъде огромни колони, необикновени зали, маса зрители, на върха – ангели с разперени крила. Веднъж, когато бях млад, се връщах от Ермитажа и отидох в Третяковската галерия. Там открих няколко платна на художника Поленов, който има серия ескизни картини от живота на Иисус Христос. И сред тях се открояваше една – „Благославяне на децата“. Спомням си една картина от моето детство със същото название. Изрисувана е на стената в Николо-Кузнецката църква: деца, сияещи като херувимчета, до тях Христос, облечен в хламида – от изображението лъха нещо приказно, всичко е фантастично украсено, необикновено. А при Поленов – къщурка с плосък покрив, простряно пране, Христос е изморен, прегърбен, седнал е до къщата. Жени – плахи, свити – водят децата си за ръчичка при Него. Изведнъж разбирам, че е било точно така: без помпозност, без величие. Православните богослови използват дори специален термин, за да отразят характера на Христовото явяване – кенозис, което може да се преведе от старогръцки като умаляване. Кенозисът е като опушено стъкло, което стои между нашето око и слънцето. За да видим слънцето, трябва да гледаме през опушеното стъкло. Същото е, когато ни се явява Божията тайна. Тя трябва до такава степен да потуши (по-правилно е да приглуши) светлината Си, че ние да можем да я видим.Един човек ми каза: „Аз обичам Христос като човек. Той ми е близък и скъп. Чета Евангелието, но не мога да разбера това, което е нещо повече.“ Как можеш да обичаш или дори просто да уважаваш човека, ако смяташ за безумство и измишльотина най-съкровеното, което Той казва на хората?! А междувременно Христос никога не е казвал за Себе си, че е като другите учители, философи или пророци. Знаете, че има велики хора, чието име е свещено за милиони жители на планетата. Сега се пробужда мюсюлманският свят, наистина в такива болезнени форми, но се пробужда. Това са хора, за които са скъпи името и учението на Мохамед. Но какво казва Мохамед, който извежда хиляди араби от дълбините на пустинята? „Аз и моят живот пред вечността на Бога сме подобни на бръмченето на крило на комар.“ А Христос казва: „Аз и Отец сме едно.“ Старозаветните израилски пророци призовават: „Слушайте Божия Закон, той ви казва истината. Внимавайте в думите му.“ А Христос добавя към Закона Своите думи: „Това е казано в Закона, а Аз ви казвам…“ Той поставя Себе Си на едно ниво със Словото на Бога, на нивото на Писанието и дори по-високо. Така сред учителите на човечеството, стари и нови, Той единствен има такива претенции. Единствен казва на хората, че чрез Него им се открива Божеството. Нито Буда, чието име е свещено за милиони будисти, нито Конфуций, нито по-късните учители някога са твърдели, че те са Истината. Нито социалните мислители по-късно, които са търсили освобождението на човека чрез промяна на обществената структура, някога са казвали подобно нещо. Винаги са посочвали „светлото бъдеще“ като някакъв идеал, към който и те вървят заедно с другите.И така, когато четем единствения достоверен документ, с който разполагаме, наречен Евангелие, можем да вярваме на неговото свидетелство за Христос или изцяло да се разграничим – да постъпим както Лев Толстой, който не е вярвал, не е разбирал, не е обичал. Горки пише, че за Конфуций и Буда Толстой винаги е говорил с любов, а за Христос – студено. Дори Горки е забелязал това… Толстой е бил велик човек, велик правдолюбец и аз мисля, че за християнското съзнание е бил, да речем, пратен, за да събуди застиналия ни дух. Въпреки това си остава факт, че той… не е усетил Христос. И е решил просто да извади от Евангелието максими и афоризми, така да се каже, житейска мъдрост и онази религиозна мъдрост, която му се е видяла подходяща. И какво е излязло от това? Ако някой от вас някога е отварял „Евангелието“ на Толстой, може да види, че това е една угаснала книга. Колко е сива, безцветна и ѝ липсва най-главното. Ще ви кажа още нещо! Някои специалисти целенасочено са изследвали Евангелието и са открили, че там почти няма изречение с морален или доктринален характер, което не може да се намери в други велики, знаменити книги на човечеството – у мъдреца Сенека, у същия Буда или Сократ.Значи съвсем не учението е най-ценното в християнството за нас. Какво ни е оставил Мохамед? Вярата в единия Бог и в Корана. Какво ни е оставил Буда? Призива към освобождаване от света, практиката за съсредоточаването по пътя към просветлението. И своя орден. Какво са оставили Платон, Паскал, Маркс? Книги, доктрини, учения. Какво е оставил Христос? Оставил ни е не дело, не книга, не доктрини, не учение, а преди всичко – оставил ни е Себе Си. Когато се прощава с учениците Си, казва: „Аз съм с вас до свършека на света.“ Разбирате ли? „Аз съм с вас.“ И същността, и смисълът на християнството е в това, че ние, всеки от нас може вътрешно да влезе в общуване с Него, със самия Христос, реално живия, съществуващия. Той е жив не в някакви идеи, не в наследството и делото Си, а реално, за всеки от нас. Това е възможно в най-различни моменти от живота ни: в молитва, четене, просто съсредоточено размишление. И всеки християнин, който е изминал поне малък участък от пътя на общуването с Него, знае, че Христос не просто е бил някога, а съществува сега. В това е цялата тайна. В това е тайната и силата на християнството. Съвсем не в учителите му, не в организациите му, не в наследството му. По всичко това то може би не се различава от другите и носи върху себе си печата на слабостта и на историческите грехове – както всичко, което прави и създава човекът. Християнство първо, второ и трето е Христос, без Когото нищо не съществува.Сега можем да попитаме защо все пак се е осъществила тази среща? Защо божественият свят, който като цяло е непостижим за нас, става постижим чрез явяването на Христос Спасителя. В самото Евангелие ни се дава отговор: „Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“ (Иоан 3:16). Това е свидетелство за божествената любов. Разбира се, „любов“ е човешка дума, но е най-силната, макар и стъпкана от хората. Най-силната дума. В света върлува зло. Днес няма да говоря за това какво е злото, откъде идва, защо съществува. Светът е потънал в зло. И понякога ни се иска да унищожим това зло със зло, с насилие, но е безполезно. Само растежът на доброто у всеки човек ще изтласква злото. Значи този проблем е тясно свързан с всеки от нас. И всъщност Христос призовава всеки от нас отговорно да участва в Неговото служение. Божията любов ни дава доброто и ние трябва да го умножаваме, макар да е трудно. А е трудно, защото у човека се борят много противоречиви сили. И всеки от вас знае колко наивна е думата „самоусъвършенстване“, която толкова е обичал Толстой. Самоусъвършенстването е илюзия. Никой не може да извади себе си от блатото. Само при барон Мюнхаузен се е случвало. Човек трябва да има някакъв лост, за да се опре на нещо. И колкото повече живеете, толкова по-ясно ще ви става това.Втората тайна на християнството е, че ние можем да се усъвършенстваме, като навлизаме в общуването с Христос. Неговата сила ни вдига и ни кара да правим онова, което сами не можем да направим. Един от най-забележителните стихове в Писанието гласи: „Божията сила се показва в немощ“, тоест, когато човек е неспособен на каквото и да било. И първите проповедници на Евангелието са били хора слаби, не красноречиви, които не са се вписвали в античното общество. Как е станало това – и досега е чудо как са успели да разпространят Христовите думи из градове и села. В Деяния на апостолите пише, че Духът ги е водел. Духът е сила, Която ни се дава. Ние можем да я получим. Обещано ни е! Христос казва, че ще прати Духа на всеки. Това не е някакъв екстаз, не е просто да витаеш в облаците. Духът е силата, която дава възможност на човек да осъществи предназначението си на земята.И тъй като всеки, който тръгва по християнския път, има призвание, тук се открива третата тайна на Евангелието: хората не могат да осъществят призванието си поотделно. Замисълът на Христос е многоединство. Много в единство. Мисля, че този принцип – многоединството е универсален за цялата природа, за цялата вселена. Вижте, каквото и да вземем – молекула, атом, клетка, популация, група, организъм, – винаги е многоединство. Това ни въвежда в тайната на Божеството, Което според свидетелството на Христос е също многоединство. Тайната на Троицата. И Христос създава, постоянно създава, а не веднъж, там, някога, многоединство, което нарича Църква (на старогръцки – еклесия) – събрание от хора, общество от хора, общност, която върви заедно с Него, пред Неговото лице. По-нататък Той казва, че тази Църква ще бъде победителка до такава степен, че ще покорява природата. Христос казва: ще изцелявате болести, ще пиете отрова – и тя няма да ви навреди, ще настъпвате змии и скорпиони – и те няма да ви причинят зло (Лука 10:19). Тоест силата на Духа в бъдещето постоянно трябва да разцъфтява. А всъщност това не го виждаме. Защото вървим много бавно. Христос поставя Църквата Си на основата на свободата, никъде не забелязваме насилие от Негова страна. Дори това, че идва на земята в принизен, умален вид, е условие да Го приемем. Той призовава свободно всеки, у Него няма нищо от човешката тоталитарност, диктат, натрапчивост, но винаги има свобода. Именно затова Той запазва непокътната човешката природа. Докато самият човек не Го потърси. Ето защо историята на Църквата е постоянна борба между човешката закостенялост и светлината, която идва от Христос. Това продължава и сега. По силата на това обстоятелство трябва да кажем, че Евангелието, Църквата не са бягство от действителността, не са тихо пристанище. Напротив, те са изкачване по стръмни стъпала.Това е труден и отговорен път, макар да е радостен. Ето нашия знак – кръста. Често казват, че това е знак на скръб, на печал, някои се плашат от него. А всъщност е знак на радост. Защото Христос, когато отдава живота Си за хората, изпитва радост. Кръстът е знак на всеотдайна любов. Христос казва:“Давам ви нова заповед (за любов са говорили и много преди Него) – обичайте се един друг, както Аз ви обикнах.“ „Както Аз“ – всеотдайно. А какво значи това? Промяна на вътрешната ни същност. Какво стои на първо място в нас? Себичност!! Аз!! Егоцентризъм! В най-дълбокия смисъл на думата. Спомнете си разговори с вашите приятели. Повечето от тях, за каквото и да говорите – спорт, книги, кино, лични работи, – някак си автоматично пренасочват разговора към своите дела. И само тогава разцъфват. Не трябва да обвиняваме хората за това. Просто имаме такова стъбло – нашето Аз. Християнството учи да го преодоляваме, за да се открие истинският извор на личността ни, защото това е псевдоличност. Егоцентризмът е карикатура на личността. Когато хората стигат до вярата или се намират на първите ѝ стъпала, често този егоцентризъм пречи на отношението към Бога. Човекът стои пред Бог и мисли: „А какво ще ми даде Той? Какво очаквам от Него?“ И постоянно – Аз, това огромно Аз, а Бог остава като някакво прилагателно, като второ аз. Разбира се, никой не говори така съзнателно, но смисълът е такъв, интонацията, тонът на думите ни са такива.А всъщност, ако не е Той, ние наистина не съществуваме. Няма ни. Ние сме като пеперуди еднодневки. Какво е нашият живот на фона на… целия свят? Нищо. Но ако у нас се отразява Божията светлина, вместваме в себе си всичко. Има един хубав образ: разсипаното натрошено стъкло е просто боклук, но когато върху него падне слънчев лъч, то се превръща в дъга, елмази, красота. Когато върху нас пада светлината на Вечността, ставаме съпричастни на нея и съществуването ни придобива смисъл. Ние сме част от Неговия замисъл.

________________________________

*Източник – http://pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Д-р Р. Т.

(Опит за разгадаване тайните на Вселената)

Мартин Ралчевски

Желанието да предложа подобна тема на читателите на списание “Богословска мисъл” беше продиктувано от напоследък все по затвърждаващото се мнение в научния свят, че Вселената е сътворена! Темата е по-скоро физична, но смятам, че ще бъде интересна за всеки буден богословски ум. Имам известни опасения, че част от богословските среди биха могли да ме обвинят в неверие в богооткровените библейски истини, но веднага искам да подчертая, че търсенето на научни доказателства в подкрепа на съществуването на Бога не означава непременно, че човек трябва да е атеист. Напротив, аз смятам, че тези доказателства и научни разсъждения от областта на теоретичната физика, които предлагам по-долу, имат своето място и биха били полезни както за теистите, така и за атеистите. За първите това ще е едно интересно пътуване, а за последните (дай Боже) може да се окаже принос в техния светоглед, в смисъл да повярват в Бога като Творец на всичко.Искам да призная, че въпросът за произхода, съдбата и особено размерът на Вселената ме вълнуваше още от ранно детство. В настоящия момент, като докторант в Богословския факултет, аз отново насочвам вниманието си натам. Интересното в случая е и какво мисли Църквата по въпроса. Шекспир е казал, че науката без религията е саката, а религията без науката е сляпа. Именно в симбиозата между двете мисля, че ще е възможно да се постигнат много добри резултати. За разлика от Православната църква, която, спазвайки вековната традиция на невмешателство в държавата, Католическата църква сякаш, напротив, проявява непрестанен интерес към съвременните постижения на науката; на свой ред още през шейсетте години на ХХ век тя официално прие теорията за Големия взрив. Според мен с този акт тя (Католическата църква) сякаш узакони креационизма. Въпросът в случая е не дали този акт е правилен, погрешен, прибързан и т. н., а че науката се развива и то с бързи темпове и богословите и църквата според силите си трябва да следят и вземат участие в този процес. Например преди седемдесет години само няколко души са разбирали общата теория на относителността. В момента сигурно десетки хиляди завършващи университетите я разбират, а милиони са запознати с идеята.

И така, науката се развива, науката търси (за съжаление често пъти без Бога), тя иска да открие пълна единна теория за всичко. А това ще стане единствено ако се разбере Вселената. Когато това стане (ако стане), всички ще сме в състояние да имаме известно разбиране на законите, които управляват Космоса и които пряко или косвено са отговорни за нашето съществуване.

Но Кой сътвори Вселената? Или може би Вселената, или Действието, което я е сътворило, са съществували винаги и не е било необходимо да бъдат сътворявани?  Принципно има две мисловни школи, които от древност спорят по тези въпроси. Според еврейската, християнската и мюсюлманската религия Вселената е сътворена в близкото минало. Дори архиепископ Ъшър през ХVII в. пресметнал, събирайки годините на персонажа от Стария Завет, че сътворението е станало през 4004 г. пр. Хр.  Съвременната креационистка наука подкрепя тази идея, с идеята, че човешката раса еволюира бързо в културата и технологията. В смисъл, че ние помним чие е дадено дело.  И така се появява аргументът, че не е възможно да сме съществували прекалено дълго; иначе би следвало да сме осъществили много по-голям прогрес от сега постигнатия[1].

От другата страна стоят обаче хората, несъгласни с идеята за младата Вселена.  Техният вдъхновител е Аристотел, който дори не приемал идеята Вселената изобщо да има начало, тъй като това предполагало божествена намеса, тази група хора вярвали и вярват, че Вселената ще съществува вечно. Подобно на марксическия светоглед, подкрепящ дарвинизма, който до неотдавна твърдеше, че човекът е произлязъл от маймуната и че Вселената е вечна и безкрайна. За съжаление на последователите му той не можеше да докаже нито първото, нито второто. И по този начин идеологията му се сгромоляса, защото се базираше на вяра, а именно той (марксизмът) отричаше вярата.

Но явно и двете тези са безсилни пред необяснимостта на Вселената. Може би това е така поради краткостта на човешкия живот и ограничеността на ума ни, който не е в състояние да мисли толкова мащабно. Като обединител на двете теории, ако може така да се каже, се явява Имануел Кант, който през 1781 г. написа “Критика на чистия разум”, трудът е монументален, но и доста мъгляв. В него той прави извода, че съществуват аргументи в подкрепа на това да вярваме, че Вселената има начало, но и в това да вярваме, че няма.

По-късно, през ХIХ и ХХ век обаче леко започнаха да се натрупват доказателства, че фактически Космосът се променя с времето. Геолозите откриха вкаменелости, които би трябвало да са на стотици хиляди години и т. н. В подкрепа на тези доказателства се яви и вторият закон на термодинамиката, формулиран от Лудвиг Болцман. Според него общият хаос във Вселената (наречен ентропия) винаги нараства с времето. Това заедно с аргумента за човешкия прогрес предполага, че Вселената би трябвало да съществува само крайно време. В противен случай досега да се е изродила до състояние на пълен безпорядък.

От последното се вижда, че все още сме далече от Единната теория на всичко, защото през годините една частна теория измества друга. Но не така стои въпросът с прякото наблюдение на Космоса и с откритията, правени като следствие от това. Така например откритието, че Вселената се разширява, направено през 1929 г. от Едуин Хъбъл, промени напълно дискусията по нейното начало. Ако върнем времето назад, ще излезе, че всички галактики трябва да са били една в друга в някакъв момент преди 10–15 милиарда години.  По онова време в сингулярността плътността на Вселената би трябвало да е безкрайна[2].  При тези условия всички научни условия биха се провалили. Това би означавало, че науката сама не би могла да предскаже как е започнала да съществува Вселената. Сега в резултат на теоремите за сингулярност почти всички вярват, че Вселената е започнала със сингулярност, в която законите на физиката се провалят. И макар че в случая се получава нещо като омагьосан кръг; от една страна, в сингулярността няма закони, а от друга – законите неоспоримо водят към нея; именно следвайки тази посока, науката не след много време може и да реши проблема как е започнала Вселената, но тя не може да отговори на въпроса: защо Вселената си прави труда да съществува?[3] Иначе казано трябва Нещо да предшества появата ѝ; и това Нещо да е всемогъщо.

Съществува система от закони макар и не утвърдена, която напълно определя еволюцията на Вселената от първоначалното ѝ състояние. Може би тези закони са били предписани от Бога. Но както изглежда, Той не се намесва във Вселената, за да не ги нарушава.

Интерес представлява и бъдещето на Вселената. В сегашно време разстоянието между галактиките нараства[4]. Но бихме могли да очакваме гравитационното привличане между отделните галактики да забави скоростта на разширяване. Ако плътността на Вселената стане по-голяма от определената критична стойност, гравитационното привличане ще прекрати разширяването и ще накара Вселената да започне да се свива отново. Тя ще колапсира и ще стигне в Голям срив! Това би било нещо като Големия взрив, при който е започнала. Големият срив ще бъде това, което се нарича сингулярност – състояние на безкрайна плътност,  при което физичните закони се провалят.   В  смисъл,  че дори  да  има събития след Големия срив, не може да се предвиди какво става при тях. Но без причинно-следствената връзка между събитията няма начин да кажем, че едно събитие е станало след друго. Ако обаче средната плътност на Вселената е по-малка от критичната стойност, тя няма да колапсира отново, а ще продължи да се разширява вечно. След определено време плътността ѝ ще стане толкова малка, че гравитационното привличане няма да оказва какъвто и да било забележим ефект върху забавянето на разширението. Галактиките ще се раздалечават непрекъснато с постоянна скорост. От тук следва, че съдбовният въпрос за бъдещето на Вселената е: каква е нейната средна плътност? Ако тя е по-малка от критичната стойност, Вселената ще продължи да се разширява вечно. Но ако е по-голяма, Вселената ще колапсира отново и всичко ще свърши в Големия срив. Едно обаче е вече ясно – дори Вселената да колапсира  отново, тя няма да престане да се разширява поне още 10 милиарда години.

За да се опитаме да предвидим бъдещото поведение на Вселената, можем да се опитаме да изчислим средната ѝ плътност чрез наблюдения. Ако преброим видимите за нас звезди (разбира се с помощта на компютър) и съберем масите им, ще получим по-малко от 1% от критичната плътност. Дори ако прибавим и масите на газовите облаци, които наблюдаваме във Вселената, пак ще стигнем общо до стойност само малко над 1% от критичната. Но тъй като в Космоса се съдържа т. нар. тъмна материя, която не може да се наблюдава директно, ние трябва и нея да имаме също в сметките си. Частично доказателство за съществуването на тази тъмна материя идва от спиралните галактики както и от черните дупки. В състояние сме да получим сравнително реална оценка на количеството тъмна материя в тези галактики и купове, за които имаме определено доказателство. Но дори и тази оценка води само до около 10% от критичната плътност, необходима на Вселената отново да колапсира. Така че ако се доверим на наблюдателните доказателства, може да предвидим, че Вселената ще продължи да се разширява и обратен процес (на свиване) няма да настъпи.

За да изгради единна теория на всичко, науката или в частност физиката трябва да обясни още един парлив въпрос: крайна ли е Вселената и ако е, какво следва зад нейните граници? От по-горе споменатото е почти ясно, че Вселената е крайна. Но остава открит въпросът за нейната граница. Въпросът, който задавам, сам по себе си е неправилно зададен, за което ще се опитам да се аргументирам по-долу, но той си остава актуален за човешкото въображение.

Преди време зададох същия въпрос на един преподавател физик в Университета. А той ми отговори с друг въпрос: а кой създаде Бога? Последният въпрос, възразих аз, е неправилен от богословско гледище. Е, тогава си отговори сам за границата на Вселената. Научно ще се опитам да обоснова себе си с това, че ние живеем в три измерения, има и едно допълнително времево измерение. Знае се обаче, че има и други измерения. Но защо тогава не ги виждаме? Защото другите измерения са изкривени до едно пространство с много малък размер. Това е като кората на портокал: поглеждайки я отблизо, тя е изкривена и набръчкана, но гледана отдалече, не се виждат грапавините и тя изглежда гладка. Така е и с пространство-времето. В нищожно малък мащаб то е десетмерно и силно изкривено. Но в по-големи мащаби не виждаме кривината или допълнителните измерения. Тъй като вече е на път и това да бъде доказано, става невъзможно космически кораб да пътува между измеренията, макар за сега това да става само в киното.  Защото допълнителните измерения ще са твърде малки, за да пропуснат космически кораб през себе си. Теоретичната физика дава възможност на научната фантастика да работи и с една друга величина. Знае се експериментално, че при скорост близка до тази на светлината от 300 000 км/сек. времето спира да тече. Логично е и е доказуемо, че ако тази скорост бъде надхвърлена, времето ще започне да тече обратно. Това е обетована земя за научните фантасти. За сега обаче при сегашния икономически климат такъв ускорител или космически кораб не може да бъде конструиран, за да се провери това на практика. А дори и да разполагахме с подобен кораб, не се знае дали живо същество ще може да понесе тази скорост и налягане.

Но нека погледнем положително на нещата и да допуснем, че един ден в бъдещето ще  разполагаме с такъв свръхсветлинен космически кораб. Космонавтът, пътуващ  със скоростта на светлината, макар и да знае реалните граници на Вселената и дори да е бил в нищото извън тях и да се е върнал, защото на неговия космически кораб величината време не съществува и той може да е пътувал 20 милиарда светлинни години, а за него ще са изминали може би само няколко часа[5], ще продължава да се пита това, което доскоро учените, бидейки заети предимно с въпроса колко, забравиха да питат: защо? И за този беден космонавт, обикалящ реално Вселената надлъж и нашир и знаещ с изключителна точност колко точно е голяма тя, как завършва и т. н., ще остава открит въпросът, който поставих още в началото: защо Вселената си прави труда да съществува?

Богословите знаят, че Библията е геоцентрична, но това не означава например, че Бог не е сътворил и други разумни същества някъде из необятния космос. За нас остава утешението, че Той ни е открил това, което е необходимо за спасението ни, другото явно не ни е нужно. За учения обаче, чиято природа често е атеистична, си остава без отговор въпросът: защо съществува Вселената? От първия принцип на термодинамиката следва, че Вселената не се е самосъздала. Единственото възможно решение е Вселената да е създадена от Причина, трансцедентна спрямо нея. По тази логика и с помощта на първия принцип на термодинамиката науката стига до Бога. Макар и плахо, тя Го признава. За сега за нея Той е сътворил Вселената като Първопричина, а после я е оставил сама на себе си, затова Той не е иманентен и няма лично отношение към човека. Последното нас като теолози не бива да ни наскърбява, ние трябва да сме доволни, че Бог съществува според голяма част от учените. Айнщайн например е казвал: ”Имал ли е Бог избор при конструирането на Вселената?” Той не е казвал: съществува ли Бог?

От Аристотел, през Айнщайн, та дори и до пътешестващия със скоростта на светлината космонавт човечеството ще продължи да се пита може ли да съществува наистина единна теория на всичко? Съществуват три възможности:

1. Наистина съществува пълна единна теория на всичко, която ще открием навярно някой ден.

2. Не съществува единна теория за Вселената, а само отделни малки теории, които в целокупност стават по-точни, но не могат да опишат окончателно Вселената.

3. Не съществува изобщо единна теория за Вселената. Събитията не могат да бъдат предсказани, а се случват произволно и разбъркано.

Някои биха се застъпили (в това число навярно и теолози) за третата възможност в смисъл, че ако съществуваше пълен набор закони, това би ограничило свободата на Бога да променя намеренията Си. Но идеята, че Бог може да реши да мени първоначалния Си замисъл, е пример на заблудата, посочена от св. Августин, да си въобразяваме, че Бог съществува във времето! Времето е свойство само на Вселената, която Бог е създал. Той е знаел какво възнамерява, когато я е създал.

С помощта на Квантовата механика стигнахме до разбирането, че събитията не могат да бъдат предсказани с абсолютна точност и винаги съществува известна степен на неопределеност[6]. Човек спокойно би могъл да припише това вероятносно поведение на Бога.

Но ако вярваме, че действително ще открием окончателна теория за Вселената,  трябва   да   се   запитаме  и  друго: Толкова принудителна  ли е единната  теория,  че  да  предизвика  собственото   си   съществуване? Или тя се нуждае от Създател, и ако е така, оказва ли Той някакъв ефект върху Вселената, различен от това да е отговорен за нейното съществуване?

Ако открием единна теория за Вселената, тогава всички ние ще сме в състояние да разсъждаваме свободно върху това защо съществува Вселената. Ако намерим отговора на този въпрос, това би бил окончателен триумф за цялото човечество. Тогава човечеството ще е по-близо до Бога от когато и да е, защото тогава макар и отчасти, ще знаем намеренията на нашия Създател.

Без ни най-малко да претендирам за изчерпателност, както и за систематичност в излагането на темата, бих искал накрая да предложа чудните думи на Александър Поуп, казани в неговото “Есе за човека” от 1733 г.: ”Макар да познаваме Бога чрез безчислените светове, само в нашия можем да Го различим.”

_______________________

*Материалът е предоставен от автора.

[1]. Morris, Henry. The Scientific Case for Creation, San Diego, Creation life. 1974, p. 123 – 135.

[2].Има се предвид преди Големия взрив. Сингулярност = свръхогромна плътност.

[3]. Въпрос без отговор, поставен от световноизвестния физик Стивън Хокинг, както и от други  учени на научна конференция в Женева през 1999 г.

[4]. Съгласно откритието на Е. Хъбъл от 1929 г.

[5]. Когато космически кораб надхвърли скоростта на светлината времето започва да тече обратно, оттук напълно логично е да се заключи, че ако кораба ту надхвърля критичната стойност от 300 000 км/сек., ту пада малко под нея дори и след милиарди години на този кораб времето няма да е напреднало изобщо.

[6]. Parker, Gary E. Creation: The facts of life, San Diego: C. L. 1980, p.119, 120.

Богословът Мартин Ралчевски живее и твори във Великобритания. Към днешна дата има издадени три романа и около 20 статии и есета.

Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com

Изображение: авторът Мартин Ралчевски, 2009.

Чакам възкресението на мъртвите

Въпрос: Що е това „възкресение на мъртвите”, за което се говори в Символа на вярата и което очакваме?

Отговор: Възкресението на мъртвите, което ние очакваме, се състои в това, че телата на умрелите ще бъдат възкресени и те ще станат духовни, нетленни и безсмъртни. Това ще стане чрез действието на всемогъществото на нашия Творец – Бога (вж. 1 Кор. 6:14, 1 Кор. 15:53 и 1 Кор. 15:44).

Въпрос: Каква е разликата между духовното тяло на човека и вещественото?

Отговор: Огромна. Духовното тяло на човека ще бъде чуждо на грубата вещественост, ще стане одухотворено и няма да бъде ограничено от пространството; няма да се нуждае от храна, облекло и други потребности от сегашния земен живот; като нетленно и безсмъртно то няма да се изменя и разрушава, а ще живее вечно.

Въпрос: Какви основания може да дадете във възможностите на възкресението на мъртвите?

Отговор: Възможността за възкресението на мъртвите има основата си във възкресението на Иисус Христос. Поради съединението на двете природи (божествена и човешка) на нашия Господ, човешката Му природа придобила такова достойнство, каквото тя сама по себе си нямала и не е могла да има – тя станала тяло на Бога. Тъй като при Своето възкресение Той взел тази природа във вечно съединение със Себе Си, с това приобщил към вечността и цялото човечество. В Себе Си Иисус Христос направил вечна не една индивидуална човешка душа, тоест личност, а всички хора (вж. 1 Кор. 15:35-38, 42).

Въпрос: Настина ли всички ще възкръснат?

Отговор: Истината за възкресението на мъртвите превишава границите на човешкия разум, но тя ясно е казана в Св. Писание. Иисус Христос като Бог ни е открил божествените истини, а като човек ги е облякъл в достъпна за нас словесна форма (вж. Иоан 5:28-29). Апостолите възприели от Христа истината за всеобщото възкресение на мъртвите и нея те проповядвали на своите слушатели (вж. Деян 24:15, 1 Кор. 15:20-23). Апостолът говори тук, че първо ще възкръснат тези, които ще наследят вечен живот, а след тях – онези, които са заслужили осъждане. Не трябва да се мисли, че грешниците няма да възкръснат. А когато Христос дойде втори път, мнозина вече ще се умрели, но други ще са живи. При вестта за идването на Христа мъртвите ще възкръснат, а живите ще се изменят, тоест ще получат нетленни тела, каквото ще получат и възкръсналите (вж. 1 Кор. 15:51-52). Тогава ще настъпи и свършекът на света.

Въпрос: Какво означава „свършек на света”?

Отговор: Под това понятие се разбира не унищожаване на Вселената, а изменение и обнова: светът от тленен ще се преобрази в нетленен, което напълно ще съответства на новото състояние на човека (вж. 2 Петр. 3:7 и 2 Петр. 3:13).

Въпрос: Щом всеобщият съд ще бъде при Второто идване на Христа и при свършека на света, какво става след смъртта с нашите души?

Отговор: Над нашите души се извършва частен съд. Този съд не се разбира в юридически, а в нравствен смисъл. Съвестта на всеки човек преценява стореното от него през земния му живот. След като тя се е освободила от земните ограничения и влияния, действа по-ясно и неподкупно. Душата съзнава истинската значимост на делата си и става искрен съдия на самата себе си. Че наистина след смъртта си човек получава една или друга отсъда в зависимост от земния му живот, е ясно от Св. Писание: например в притчата за богаташа и бедния Лазар е посочено, че задгробното състояние и на двамата е определно веднага след смъртта им (Лука 16:19-31). На благоразумния разбойник Иисус Христос казал: „Днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43). Но пълно блаженство или пълно наказание на душите на умрелите не се дава веднага след смъртта. Добро или зло човек е вършил на земята с душа и тяло, следователно и заслужена отплата трябва да получи целият човек. Това ще стане след възкресение на тялото при Второто идване на Христа (вж. 2 Кор. 5:10 и 2 Тим. 4:8).

Следва…