Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 5

Драган Бачев

В поведението на папата отново се сблъскали политически и църковни интереси, при което преобладавали първите. Той, по същество, желаел успеха на протестантските князе в борбата им против католическия император. Отношенията между Карл V  и папата се изострили твърде много и само смъртта на Павел III попречила да се разрази конфликт между двамата.

Болшинството от кардиналите желаели съборът да продължи. Те избрали за папа един от тридентските легати, кардинал Джовани дел Монте, който приел името Юлий III (1550-1555). Новият папа провеждал миролюбива и проимператорска политика и в 1551 година върнал събора в Тридент, където започнала неговата втора сесия (1551-1552). На нея вече се появили и немските епископи, но поради новата война, този път не пристигнали френските епископи. Войските на Шмалкалденския съюз начело с Мориц Саксонски, в съюз с френския крал нахлули в Южна Германия и принудили Карл V да се оттегли от Инсбрук (Тирол). Появата на протестантските войски разпръснала събора, чиято втора сесия не свършила никаква полезна работа. На нейните заседания дори не се водели никакви сериозни дискусии с протестантските делегати[102].

Фердинанд I (1556-1564), братът на Карл V, от името на императора, но без участието на папата, даже въпреки неговото противодействие, провъзгласил в 1555 година Аугсбургския религиозен мир. Райхстагът признал равноправието на последователите на лутеранското вероизповедание, като предавал правото за избора на религията на князете и градовете. Те трябвало да решат признават ли на своята територия лутеранството или тридентските догмати. Принципът “cuius regio, eius religio” („чиято е територията, негова е и религията”) по онова време благоприятствал Реформацията, защото хората, живеещи във владенията на княза, който бил приел новата вяра, били длъжни да изповядват същата вяра. Новите светски феодали, които получили до 1552 година църковни земи, можели да ги задържат, но по-нататъшната секуларизация била забранена. Аугсбургският религиозен мир, като признал Реформацията, завършил на основата на статуквото първия етап на религиозното движение. От това признание били изключени калвинистите и радикалните направления на Реформацията (анабаптисти и други). След всичко това вече не ставало и дума за обединение. Компромисът окончателно бил снет от дневния ред вследствие на това, че Карл V, уморен от постоянните войни, в 1556 година абдикирал: в Испания – в полза на сина си Филип II (1556-1598), а в Германия – в полза на по-малкия си брат Фердинанд I (1556-1564). Последният повече симпатизирал на протестантите, отколкото на привържениците на Тридент. След смъртта на Юлий III на папския престол бил избран кардинал Джанпиетро Карафа, който приел името Павел IV (1555-1559)[103]. По това време Римокатолическата църква се намирала в катастрофално положение. Вярна на папата оставала само южната част на Европа (Пиренейския полуостров и Италия). Във Франция, Австрия и Унгария, а така също и в Полша Реформацията завоювала нови позиции, а на север от тези страни тя удържала окончателна победа.

В 1559 година Павел IV за пръв път публикувал списък на забранените книги, папският „Индекс”, който оттогава започнал да се публикува редовно. Инквизицията и „Индекс”-а станали мощно оръжие за защита на тридентските решения и за преследването на несъгласните с тях.

Тридентският събор бил завършен от папа Пий IV (1559-1565), при когото започнала и контрареформаторската реставрация. Папата застанал начело на партията на реформаторите, защото разбирал, че ако реформите бъдат осъществени не под негово ръководство, това ще нанесе удар на учението за папското главенство. За свой най-близък съмишленик той избрал отначало кардинал Мороне, а след неговата смърт – своя племенник, кардинал Карло Боромео. Боромео пръв започнал да се нарича кардинал-държавен секретар. Под негово влияние папа Пий IV заел проимператорска, проавстрийска позиция, като разчитал заедно с императора да започне контрареформацията. Боромео след смъртта му бил обявен от Римокатолическата църква за светец и неговата личност станала символ на безпощадна борба против протестантството.

В 1562 година Пий IV открил третата сесия на Тридентския събор (1562-1563). Папата взел в свои ръце осъществяването на реформата, тъй като император Фердинанд I нямал реална власт в Италия. За обединение с протестантите вече никой не мислел. Обаче относно провеждането на вътрешна реформа в Римокатолическата църква, се появили сериозни различия във вижданията. На събора испанците се изказали за разширяване правата на епископата. Френските епископи, които се борели против хугенотите, защитавали „галиканските свободи” в духа на концилиаризма. Предложенията на немската нация били изложени от императора – причастяване под двата вида, използване по време на литургията на националния език и отмяна на целибата.

За председателстващ на събора Пий IV назначил кардинал Мороне. За постигане на успех в работата Мороне искал първо да се стигне до съгласие относно същността на реформата. С испанския и френския крал се постигнал компромис, също както и с Фердинанд I в Инсбрук. След всичко това последната сесия на събора преминала действително в конструктивен дух и завършила с приемането на значителни реформи [104]. Декретът за духовните тайнства предписвал да се възстанови религиозната дисциплина на духовенството. Постановлението за постоянното местоживеене на висшето духовенство в средищата на епархиите им, задължавало епископите да се намират в своето епископство и да следят за религиозния живот, за морала и нравствеността на свещенослужителите и за изпълнението на задълженията им. Сред реформаторските решения, свързани с духовенството, най-значително било постановлението за създаване на семинарии. Съборът предписвал, по възможност във всяка епархия да бъде създадена семинария за подготовка на свещенослужители. Най-после на папството станало ясно, че само всестранно образовани свещеници с висок морал и пламенна религиозност биха могли да провеждат в живота духа и реформите на събора и да премерят сили с протестантските проповедници. Що се касае до по-рано приетите догматически постановления относно учението за благодатта, била отменена продажбата на индулгенции и били приети нови декрети за опрощаването на греховете, за чистилището и за почитането на светиите. Декретът за светостта на брака укрепвал авторитета на брачните отношения, сключени пред лицето на Църквата. Отново се забранявало натрупването на доходи и църковни блага (cumulacio beneficiorum).

В 1563 година съборът завършил. Резултатите от неговата работа, която продължила с прекъсвания почти две десетилетия и до днес, с малки промени, съхраняват своята сила. Те могат да бъдат сведени до следното:

1.Католическите догмати окончателно били отделени от протестантските. Още тогава те получили, в общи линии, своя днешен вид.

2.Съборът закрепил и окончателно утвърдил иерархията на Римокатолическата църква.

3.Със създаването на семинарии било осигурено бъдещето на Църквата [105].

Изключително право и задача на папата било тълкуването и изпълнението на Тридентските декрети, определяне нормите на вярата и морала. Към края на събора се засилило разбирателството между папата и католическите князе. Пий IV станал първия папа от времето на Григорий VII, който съзнателно се отказал от стремежа да постави Църквата и папството над светската власт. По този начин той съзнателно сложил край на антикняжеския курс на църковната иерархия и я подтиквал към повсеместно взаимодействие с държавната власт.

През януари 1564 година папа Пий IV утвърдил декретите на Тридентския събор. От догматическите постановления той съставил така нареченото Тридентско изповедание, пред което трябвало да полагат клетва всички епископи и ръководителите на монашеските ордени. За осъществяването на постановленията на събора, папата в същата година създал съборна кардиналска конгрегация.

Постановленията на Тридентския събор не били признати навсякъде. Безусловно те били приети само в малките италиански държавици. След това тяхното признаване потвърдили Савоя, Португалия, Австрия и Полша. В другите държави съборните постановления или били признати с някои забележки, или били посрещнати с пълно мълчание. Франция открито отказала да приеме приетите от събора декрети, тъй като виждала в тях нарушаване на „галиканските свободи”. Отделните владетели подписали с папата конкордати.

След Тридентския събор, в продължение на триста години не бил свикван нов Вселенски събор. Независимо от огромното му значение за Римокатолическата църква той не оказал никакво влияние както на Изток, така също и върху протестантизма. Поради това и този събор трудно може да бъде поставен редом със съборите на древната Църква.

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 4

Драган Бачев

Декретът на Флорентинската уния бил пълна победа не само на Римокатолическата църква и на нейната догматика, но и възвръщане от принципите на концилиаризма към вече признатия от източните патриарси примат на папата. Усилията за реформиране на Църквата „от главата до краката” с това на практика напълно рухвали[83]. На 29 май 1453 година Константинопол бил завладян от османските турци. С този акт каузата на Флорентинската уния окончателно била загубена. Най-важният и реален резултат от нея била победата на папите над дълго шестващата в католическа Европа идея за реформиране на Църквата по пътя на концилиаризма. Не може да има каквото и да е съмнение, че към средата на XV век концилиаризмът загубил дълго водената битка за ограничаване властта и пълномощията на папството. След като папа Евгений IV се завърнал в Рим през 1443 година съборът бил преместен там и през 1445 година бил закрит.

Как би следвало да се нарича Седемнадесетият Вселенски събор (1431 -1445), може би Базелско-Флорентински, а според скромното ни мнение най-правилното наименование е Базелско-Ферарско-Флорентинско-Римски[84].

Независимо, че този събор приел редица декрети и постигнал частичен успех със сключването на Флорентинската уния, на нас ни е трудно да го приемем като Вселенски събор.

След като Седемнадесетият Вселенски събор бил преместен в 1437 година от Базел във Ферара, останалите в Базел съборни отци заедно с участващите на събора доктори на богословието и юристи постановили Евгений IV временно да бъде отстранен от престола[85]. Решенията на Флорентинския събор срещнали възражения от участниците в Базел. На 16 май 1439 година те приели декрета “Sacrosancta”, който станал връх на концилиаризма, но за съжаление бил подписан само от шест епископи. Декретът провъзгласявал, че Вселенският събор във всичко стои над папата, папата няма право да разпуска събора, а който нарушава тези принципи е еретик. В края на 1439 година съборните отци в Базел обявили папа Евгений IV за низвергнат и на неговото място избрали бившия Савойски херцог Амедей VIII (1391/1417-1434), който абдикирал в 1434 година и станал монах. Той приел името Феликс V (1439-1449) и по-късно влязъл в списъка на антипапите. Това е последният антипапа в историята на Римокатолическата църква. Чрез възбуждането на нов разкол базелските концилиаристи направили съдбоносна грешка и на практика провалили възможността за реформиране на Църквата. Базелският събор пренесъл своите заседания в Лозана, но скоро след това бил напуснат от редица свои водещи фигури и интересът към него намалял. В 1449 година Феликс V – след като римският папа му предложил кардиналски сан – доброволно му се подчинил, а съборът се саморазпуснал.

Ще завършим очерка за Седемнадесетия Вселенски събор (1431-1445) с думите на един от последните видни представители на концилиаризма Жан Жерсон (1363-1429): „Мирът, това е висш закон за църквата. А най-доброто средство за неговото тържество е свикването на събор[86]”

Осемнадесетият Вселенски (V Латерански) събор (1512-1517), съвпаднал с началото на Реформацията. Отслабено от Великия разкол и борбата с концилиаризма папството навлизало в новото време със своите големи проблеми, изискващи радикални преобразования.

Политиката на папа Юлий II (1503-1513) била последователно антифренска. Обаче за война с Франция трябвала външна помощ. Към създадената по негова инициатива Свещена лига се присъединили Швейцария, испанците, германския император и даже английския крал. В резултат на военния поход през 1512 година Милано бил освободен от французите. Само Генуа останал в техни ръце и докато Юлий II се борел с френския крал с оръжие в ръка, Людовик XII (1498-1515) използвал срещу папата църковни средства, настоявайки за провеждането на Вселенски събор. По негова инициатива профренски настроените кардинали решили да свикат такъв събор в Пиза през 1511 година навярно с цел да бъде отстранен папата. Преди това папите дълго време отбягвали свикването на Вселенски събор, защото се страхували от сериозно ограничаване на своята власт. Юлий II не можел изцяло да отхвърли исканията за реформи, затова той сам свикал събор.

Осемнадесетият Вселенски (V Латерански) събор (1512-1517)[87] бил открит през май 1512 година. На него присъствали главно италиански и испански епископи. Германският император отначало бил привърженик на предлагания от французите Пизански събор. Обаче Хабсбургите нямали интерес от това да се съживи отново поддържаният от Франция концилиаризъм, затова в края на 1512 година немците също така се присъединили към V-тия Латерански събор, след което Пизанският антисъбор все повече и повече започнал да губи своето значение и, преместван от едно място на друго, най-накрая бил разпуснат. По този начин концилиаризмът претърпял окончателно поражение.

На 21 февруари 1513 година починал папа Юлий II. През март същата година бил свикан конклав на който присъствали двадесет и пет кардинали. За папа бил избран кардинал Джовани Медичи, който приел името Лъв X (1513-1521). Новият папа бил напълно светски човек от епохата на Ренесанса, обсебен от изкуството и културата на хуманистите, той не се интересувал от Църквата и бил твърде далеч от църковните проблеми и реформата. В 1517 година папата закрил Осемнадесетия Вселенски събор без да бъдат приети някакви важни решения. Съборът продължил пет години и като резултат от неговата дейност се появили няколко едикта, засягащи главно заместването на църковните длъжности, начина на живот на духовенството и миряните и други. Общо взето те не съответствали нито на продължителността на събора, нито на задачите, които били поставени за разрешаване[88].

Оставяме на читателите да преценят дали този събор може да бъде определен като Вселенски?!

Скоро след закриването на този събор Римокатолическата църква била разтърсена от страхотен трус, който предизвикал такъв исторически разкол, чиито резултати имали за християнството не по-малко значение от разделението между Изтока и Запада. Този път разцеплението обхванало християните в Западна Европа. Започнала Реформацията. Но нека проследим събитията в хронологически порядък.

Повратен момент в борбата за църковна реформа станала 1517 година. Папа Лъв X решил да издаде, във връзка със завършването на строителството на храма „Св. Петър” в Рим, така наречените опрощаващи свидетелства – индулгенции. С тези свидетелства папата за определена сума освобождавал от четене на молитви, от съблюдаване на пост, от поклонничество и други. Индулгенции се продавали даже за мъртвите, за да се съкрати пребиваването им в чистилището или въобще да бъдат освободени от него. Цените били в съответствие с материалните възможности на купувачите. Свидетелствата се тиражирали с помощта на печатарската техника. Първата известна типографска продукция, която излязла от печатницата на Гутенберг били именно индулгенциите. Лъв X възложил на Майнцския архиепископ Албрехт Брандербургски продажбата на индулгенции в централна и източна Германия. Папата разрешил на архиепископа да задържа за себе си половината от приходите, за да може последния да погаси огромната сума, с която бил задлъжнял на банкерската къща Фугери[89].

На 31 октомври 1517 година преподавателят от Витенбергския университет,августинският монах Мартин Лутер (1483-1546), в съответствие с обичаите на това време, окачил за обсъждане и дискусия деветдесет и пет свои тезиси на вратата на Витенбергската църква. По-голямата част от тезисите разглеждала проблема с опрощаването на греховете и правела извод, че даже папата няма власт за пари – без искрено разкаяние на вярващия – да му опрощава греховете. Оттук следвало, че опрощаването на греховете за пари противоречи на църковните канони. Тази позиция неочаквано предизвикала много силен отзвук.

В по-нататъшната дискусия Лутер аргументирал своята гледна точка, като се опирал на учението на блажени Августин. Той отричал всички църковни авторитети, които не се опирали на Свещеното Писание. В неговите тезиси още тогава прозирала тяхната теологическа същност: грехът може да бъде опростен само от Бог, а не от папата. Оттук произтича революционната по своето значение централна мисъл на Реформацията: принципа “Sola fide” („Само вяра”) – само чрез вяра ще се спаси човек! На 15 юни 1520 година папа Лъв X издал булата “Exsurge Domini”, в която Мартин Лутер като еретик се отлъчвал от Църквата. Лутер публично изгорил копие на булата, а папата нарекъл Антихрист. Той подхвърлил на съмнение главенството на папата, а относно своето дело апелирал към Вселенски събор.  От този момент Лутер окончателно скъсал с папството[90]. Когато папата претърпял фиаско в опитите си да обуздае Лутер, с това се заел император Карл V (1519-1556), за когото бунтът на немците бил непонятен. В 1521 година на заседание на Вормския райхстаг Лутер, в присъствието на императора и на папския легат, защитил своето учение и не проявил склонност за компромис. Той изпаднал в немилост и получил убежище в замъка Вартбург, който принадлежал на Саксонския курфюрст Фридрих Мъдрия. Там, докато „ренесансовите” папи се наслаждавали на изискани латински стихове и се занимавали с изкуство, Лутер превел на немски език Свещеното Писание. Използваният за тази цел диалект по-късно станал основата на немския литературен език.

По същото време в Швейцария, независимо от Лутер, започнал своята дейност Цвингли. В „Изяснение на тезисите” той пише: „Още в 1516 година аз започнах да проповядвам Евангелието, преди някой в нашите места да бе чул името на Лутер. Аз никога не се качвах на катедрата, преди да се подготвя да изясня прочетеното от Евангелието”. Цвингли не тачел папата, но нямал нищо против последния да бъде смятан за глава на Църквата. Не си поставял за задача да подкопае устоите на папството, а само се опитвал да даде на вярващите основа за нов живот – сочел им Евангелието като единствен източник за спасението. Надявал се, че Рим сам ще вземе мерки за прекратяване на злоупотребите и започнал да действа решително след като се убедил, че предупрежденията не постигали целта си[91].

Французин по произход, Жан Калвин се подвизавал отначало в Базел, а след това в Женева. През 30-те години на XVI век той се заел с развитието на ученията на Лутер и Цвингли. Най-далеч той стигнал в отричането на посредническо-спасителната роля на Църквата и в подчертаването на личната вяра на индивида в делото на спасението. Калвинизмът се характеризирал със следните черти: пуританство във въпросите на морала и нравствеността, прилежен труд, устройство на евтина църква на разумни начала. Неговата последователност раждала сляпа твърдост и нетърпимост по отношение на инакомислещите, пример за което е осъждането и изгарянето на испанския учен и лекар Мигел Сервет в 1553 година.

От началото на Реформацията, та чак до Тридентския (XIX-ти Вселенски) събор (1545 година), а даже и до Аугсбургския религиозен мир (1555 година), римските папи били по същество безпомощни по отношение на движението за обновление на вярата. Те с неразбиране и страх наблюдавали това, което ставало от другата страна на Алпите. Папите от това време смятали, че църковният разкол е временно явление, което ще заглъхне от само себе си. Поради това за примирение, а още повече за извършване на частични реформи, не ставало и дума[92].

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 3

Драган Бачев

Последният авиньонски папа Григорий XI (1370-1378) бил племенник на папа  Климент VI. За главна задача на своя понтификат той смятал  завръщането в Рим. На него му се наложило да преодолява френската съпротива. През есента на 1376 година той напуснал Авиньон и на 17 януари 1377 година съпровождан от тринадесет кардинали тържествено влязъл в Рим. Кардиналите, които се придържали еднозначно към френска ориентация, останали в авиньонската курия. Григорий XI пренесъл Римската курия от Латеранския дворец, който бил почти напълно разрушен, във Ватикана[67]. Смъртта на папата, която настъпила в 1378 година, станала увертюра към най-дълбоката криза на папството през Средновековието. На 19 март 1378 година, намирайки се на смъртно легло, Григорий XI подписал булата „Periculis et detrimentis”, в която, отчитайки извънредните обстоятелства, делегирал на кардиналите широки права при избора на нов папа. Той постановил, че те могат да изберат папа, където е възможно и когато е възможно и това ще бъде законно даже в случай, че кандидатът получи обикновено мнозинство при гласуването, а не мнозинство от две трети. Когато папа Григорий XI починал, колегията на кардиналите се състояла от двадесет и трима души. От тях на конклава в Рим пристигнали шестнадесет кардинали. От седмината отсъстващи шестима се намирали в Авиньон. Шестнадесетте кардинали, които били достатъчни за избора на папа, се състояли от единадесет французи, четирима италианци и един испанец.

Това, което се случило на конклава, на 7 април 1378 година, се оказало съдбоносно за папството през следващите четиридесет години. Бушуващата огромна тълпа на площада искала да види на трона италианец, дори римлянин, защото се опасявала, че ако избраният за папа е французин, той отново ще се завърне в Авиньон. Преди да бъдат затворени вратите на конклава, кардиналите, протестирайки против заплахите на тълпата и на градския съвет, заявили, че те ще смятат за недействителен избора, който се провежда в условия на принуда. Кардиналите нямали друг изход, освен да изберат такъв италиански иерарх, чиято личност би се оказала приемлива за всички. Затова на третия ден те избрали за папа Бартоломео Приняно, архиепископа на град Бари. Новият папа избрал името Урбан VI (1378-1389). Той бил последният папа, който нямал кардиналски сан[68]. Папа Урбан VI бил първият папа, който подобно на светските владетели използвал свой герб. След него това станало система. Бурният ход на конклава от 1378 година показал, че Римокатолическата църква е съзряла за реформи. На първо място трябвало да бъдат реформирани курията и кардиналската консистория. Когато папата изказал подобни намерения, френските кардинали, които и без това наблюдавали с подозрение неговите действия, се възпротивили, напуснали Урбан VI и се събрали в Анани, където обявили, че избора на папата бил извършен в принудителни условия и затова е недействителен. Поради което папският престол следва да се смята за свободен и е необходим нов избор. Опозиционните кардинали влезли във връзка с френския крал Карл V (1364-1380), който им обещал своята поддръжка. В същото време Урбан VI се забъркал в конфликт с неаполитанската кралица Джована I (1343-1381), срещу която той поддържал херцог Карл Дурацо. Сега вече всички кардинали се преместили в Анани. В отговор папата назначил двадесет и девет нови кардинали, свои привърженици, в това число и свои родственици. Отцепниците се събрали за избор на нов папа във Фонди, на неаполитанска територия, където на 20 септември 1378 година избрали французина кардинал Роберт Женевски, който приел името Климент VII (1378-1394). По-късно той влязъл в списъка на антипапите. След като Урбан VI анатемосал антипапата и неговите кардинали, същото извършил и Климент VII по отношение на Урбан VI. По тази начин църковният разкол станал свършен факт[69]. Той продължил четиридесет години и влязъл в историята под името Великият разкол (1378-1417). Климент VII, чиято резиденция била във Фонди, в началото на 1379 година се преместил в Неапол, а през юни същата година окончателно се установил в Авиньон. Законността на Урбан VI признавали Свещената Римска империя (Германия), Унгария, Полша, скандинавските страни и Англия. Послушание на Климент VII изразили църквите на Франция, на държавите от Пиренейския полуостров, на Неапол и Сицилия и на Шотландия. През есента на 1389 година починал папа Урбан VI. Мнозина, в това число и самият Климент VII, смятали, че с това единството на Римокатолическата църква ще бъде възстановено и той ще бъде признат за единствен папа. Изяснило се обаче, че разколът е много по-дълбок. Римските кардинали бързо стигнали до съгласие и избрали за папа кардинал Пиетро Томачели, който приел името Бонифаций IX (1389-1404). Последен римски папа през периода на Великия разкол бил венецианеца Григорий XII (1406-1415). При встъпването си на престола той заявил, че е готов да се откаже от трона, ако така постъпи и авиньонският папа. Авиньонските кардинали след Климент VII избрали за папа испанеца Педро де Луна, който приел името Бенедикт XIII (1394-1423). През 1407 година в Савона (на запад от Генуа) трябвало да се проведат преговори между двамата папи за възстановяване единството на Църквата. Папите влезли в града с войските си и тяхната лична среща така и не се състояла[70]. Това показало, че те, ръководени само от добри подбуди, няма да могат да се договорят. Под влияние на Парижкия университет френският крал станал също така привърженик на единството в Църквата. Той обсадил Авиньон и Бенедикт XIII трябвало да бяга отначало в Прованс, а след това при испанците. Все по-силно ставало съборното движение, към което се присъединили повечето кардинали и на двамата папи. Общоприето станало мнението, че разколът може да бъде прекратен само чрез събор и това ще бъде подходяща възможност за осъществяване и на църковна реформа: подобряване на богослужебния ред и църковното управление, реформиране на курията и уточняване на църковното учение.

Избягалите от Григорий XII седем кардинали и изоставилите Бенедикт XIII шест кардинали заедно свикали събор, който бил открит в храма на град Пиза на 25 март 1409 година. Пизанският събор представлявал съвещание, което се провело под ръководството на колегията на кардиналите. Нито един от папите не признал събора за законен и все пак в него взели участие двадесет и четирима кардинали, около сто епископи и много абати и каноници. Процесът срещу папите, който се провел на събора, завършил с тяхното низложение и те били отлъчени от Църквата като отявлени разколници, еретици и клетвопрестъпници. Основната фигура на събора бил енергичният кардинал Балтазар Коса. По негово предложение Пизанският събор избрал за папа архиепископа на Милано под името Александър V (1409-1410)[71]. Папата утвърдил декретите на събора и го закрил, като обявил, че нов събор, който ще бъде свикан след три години, ще се заеме с църковната реформа. Александър V, който по-късно попаднал в списъка на антипапите, преместил своята курия в Болоня. Той се оказал компромисна фигура, защото след няколко месеца починал. Кардиналите в Болоня избрали за негов приемник Балтазар Коса, човек с тъмно минало, който на младини бил пират. Той също попаднал в списъка на антипапите. Новият папа приел името Иоан XXIII (1410-1415). Обаче нито римският, нито авиньонският папа не обърнали внимание на решенията на събора в Пиза. Нито един от тях не смятал да се отрече от престола. По този начин начело на Църквата се оказали едновременно трима папи. Впрочем такъв прецедент вече имало в историята на Римокатолическата църква. През 1046 година на папския престол се озовали едновременно папите Бенедикт IX, Григорий VI и Силвестър III[72]. Това много трудно се съчетава с учението за папската непогрешимост, но този въпрос ще разгледаме в друго наше изследване. Императорът на Свещената Римска империя (Германия) Сигизмунд (1410-1437), който освен това бил крал на Унгария и на Чехия, искал да възстанови единството на Църквата в духа на концилиаризма (съборността). Спомняйки си за опита на византийските и франкските императори, той сам станал инициатор за свикването на Вселенски събор. В същото време и Иоан XXIII се надявал на църковно признаване от страна на императора и събора. В съответствие с договореност, постигната между Иоан XXIII и Сигизмунд в град Комо, през есента на 1413 година императорът отправил призив към западното християнство, в който съобщил за свикването на Вселенски събор в град Констанц, на границата между Германия и Швейцария. През декември 1413 година и Иоан ХХІІІ обявил за свикването на събора.

Шестнадесетият Вселенски (Констанцския) събор (1414-1418) трябвало да бъде открит на 1 ноември 1414 година и да протече при следния дневен ред:

1. Преодоляване на „Великия разкол”.

2. Реформа на Църквата „in capite et membris” (тоест „в главата и членовете”).

3. Преодоляване на ересите[73].

На 28 октомври 1414 година папа Иоан ХХІІІ пристигнал в Констанц. Обаче той се държал предпазливо и нямал доверие на императора. Затова още на 15 октомври сключил тайно съглашение с австрийския херцог Фридрих, съгласно което последният бил назначен от папата за командващ войските на Римската църква с възнаграждение от шест хиляди гулдена на година. В замяна Фридрих се задължил да осигури въоръжената защита на папата в Констанц.

На 5 ноември 1414 година Иоан ХХІІІ тържествено открил Шестнадесетия Вселенски събор, като го обявил за продължение на събора в Пиза. Представителите на висшето духовенство пристигнали със закъснение. Самият Сигизмунд пристигнал в Констанц преди Рождество Христово 1414 година. Скоро обаче съборът станал най-многочисленият форум на Средновековието. На него присъствали лично или били изпратили свои представители трима папи, трима патриарси, двадесет и девет кардинали, тридесет и трима архиепископи, сто и петдесет епископи, представители на монашеските ордени и на университетите. От светските владетели присъствали императорът на Свещената Римска империя и крал на Унгария и Чехия Сигизмунд, херцозите на Бавария, на Австрия, на Саксония, на Мекленбург и на Лотарингия, а кралете на Франция, Англия, Шотландия, Полша, Швеция, Дания, Норвегия и Неапол изпратили свои представители. На събора от самото начало господствал духа на концилиаризма (съборността). По време на съвещанията основна роля играели не кардиналите, а епископите. До март 1415 година председателствал Иоан ХХІІІ, но на хода на събора оказвал влияние и императорът[74].

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 2

Драган Бачев

От български автори се срещат разни публикации за инквизицията, които са популярни. В тях се говори за жестокостите на тази организация, но липсват факти и дати, които да дадат възможност на читателя да проследи как е създадена тя, тъй като инквизицията се е оформила не за няколко месеца, а за десетилетия. Едва напоследък в труда си „Приматът в Църквата” професор д-р на теологическите науки Ангел Кръстев е подходил научно към въпроса за инквизицията.

В Древната християнска църква е нямало, пък и не е било възможно да има подобно учреждение за борба с инакомислещите. За християните до разделението, както за източните и за западните свети отци принуждението в делата на вярата е било чуждо и немислимо. Св. Атанасий Александрийски казва, че „преследването за вярата е изобретение на сатаната[48]”.

Самата дума „инквизиция” (латински inquisitio) значи разследване. Инквизицията възниква още през Х век, като официално съдебно учреждение на Римската църква. Тогава тя действала рядко и инцидентно на отделни места, главно в Италия. До ХII век бил в сила принципа, съгласно който еретиците не следвало да се изтребват, а да се убеждават. Правните и организационни начала на средновековната инквизиция  били разработени от папа Александър III (1159-1181) на съборите в Монпелие (1162 година) и в Тур (1163 година) и изложени в документ, в който било посочено какво трябва да е отношението към еретиците. Оттук нататък духовниците били длъжни да се противопоставят  на последните и да ги разобличават в служебен порядък (ex officio). Теолозите и юристите разработили принципа, съгласно който ереста е тъждествена на оскърбление на висшата власт (владетеля) и затова трябва да бъде наказвана от държавата. В 1184 година на събора във Верона папа Луций III издал декрет, който започвал с думите “Ad abolendam” и бил насочен против еретиците. На духовенството се вменявало, като задължение, не само да предявява обвинения в ерес, но и да провежда разследването (inquisitio)[49]. Присъствалият на събора германски император Фридрих I Барбароса (1152-1190) обявил църковното проклятие на еретиците за имперски закон; по този начин те подлежали на преследване и от страна на държавата.

За пръв път, съгласно кодекса от закони (от 1197 година) на краля на Арагон Педро II (1196-1213), било постановено, че еретиците трябва да бъдат изгаряни на клада. Папа Инокентий III, след като в 1199 година потвърдил споменатия по-горе декрет на папа Луций III, го допълнил с думите, че ереста в съответствие с римското право е тъждествена с оскърбление на величеството и следва да се наказва с изгаряне на клада. Съгласно едно друго обяснение еретикът бил изгарян на клада, защото първоначално ереста била сравнявана с чумата. Постановлението на Инокентий III било включено в Третия канон на Дванадесетия Вселенски събор, а император Фридрих II Хохенщауфен (1212-1250) в 1224 година го обявил за имперски закон.

При папа Григорий IX (1227-1241) законите, които касаели инквизицията претърпели още изменения и най-накрая в 1231 година била издадена папска конституция, която започвала с думите „Excommunicamus”. Според нея, наред с епископските инквизиции действали и папски инквизитори. Инквизицията е била възложена на Доминиканския орден. Нейното развитие било ускорено от конституцията на папа Инокентий IV (1243-1254) от 1252 година, която започвала с думите: „Ad extirpande”. В този документ папата предвиждал използването на камера за мъчения при разпитите. Създаването на първия папски инквизиционен съд станало при папа Николай IV (1288-1292), в края на XIII век[50]. Инквизицията била безпощадна. Еретиците се лишавали от граждански права, забранено било да бъдат погребвани по християнски; те нямали право на апелация и защита, имуществото им подлежало на конфискация, а тези, които са ги посочвали, били награждавани.

Написаните по-горе кратки сведения според нас са необходими, поради връзката между Дванадесетия Вселенски събор и формирането на инквизицията, а също така понеже литературата ни по този въпрос е оскъдна. Още една причина да бъдат написани тези редове, е, че в Православието такава институция липсва и е непозната. Може би ще се обадят гласове, които ще кажат: „Ами изгарянето на богомилския водач Василий Врач в Константинопол през 1111 година?” Както много добре е обяснил професор Кръстев в по-горе цитираната книга, това е било дело на държавната власт, и то е порицано от Църквата. Изразител на осъждането става св. Иларион, епископ Мъгленски (1134-1164). Той писал на византийския император Мануил I Комнин (1143-1180) писмо, убеждавайки го, че смъртното наказание е противно на новозаветното учение, и че насилието над инакомислещите дава обратни резултати. Императорът му отговорил, че разрешава в Мъгленската епархия, в която е известно, че има много богомили, епископът да направи опит с мирно слово да ги убеди в истините на Православието. След упорита работа и проповед, при пълна свобода на дискусиите, при които веднъж е пребит почти до смърт, най-после неговото смирение, търпение и познаване на Свещеното Писание побеждават[51]. Резултатът от всичко това бил, че в епархията му не останал нито един еретик. Всички горещо го обикнали и уважавали.

Причина за свикването на Тринадесетия Вселенски (I Лионски) събор[52] в 1245 година станали следните събития. Император Фридрих I  Барбароса (1152-1190) оженил своя син и престолонаследник Хенрих в 1186 година за Констанция, наследницата на Кралство Сицилия. След като императорът се удавил по време на Третия кръстоносен поход в Мала Азия, при преминаването на река Салеф, за крал бил избран Хенрих, когото папа Целестин III (1191-1198) короновал в 1191 година за император Хенрих VI (1190-1197). През 1194 година императорът заел и трона на Сицилия, наследството на съпругата си. Така Папската държава била заобиколена от север и от юг с владения на династията на Хохенщауфените. Хенрих VI преместил центъра на империята на юг, в Сицилия. Той обаче, починал внезапно, твърде млад, като оставил невръстен син Фридрих, без да успее да осъществи своя план за създаване на световна империя с център района на Средиземно море. Скоро след съпруга си починала и императрица Констанция (1198 година), като преди смъртта си оставила завещание, съгласно което определяла папа Инокентий III за регент на Сицилия и опекун на малолетния Фридрих. В Германия князете не признали Фридрих за крал. Вместо това те се разделили на два лагера и избрали едновременно в 1198 година двама крале: Филип Швабски и Отон Брауншвайгски. След смъртта на Филип в 1208 година папата короновал Отон за император в 1209 година, тъй като последният дал обещание да уважава папските привилегии. Но след като Отон IV (1198/1209-1218) нарушил съглашението, папата го отлъчил от Църквата в 1210 година[53]. Под влиянието на папата германските князе  низложили  Отон IV и на негово място избрали достигналия пълнолетие Фридрих II Хохенщауфен (1212-1250), сина на император Хенрих VI. Като се опирал на Сицилия Фридрих II се опитал да реализира мечтата си за световно господство. Отначало папството проявявало отстъпчивост по отношение на честолюбивите планове на младия крал. Папа Хонорий III (1216-1227) си поставил за цел организирането нов кръстоносен поход и търсел на всяка цена разбирателство с Фридрих II. Папата поставил като условие за коронацията му за император, задължението Фридрих II да освободи Светата земя. След като получил в 1220 година императорската корона последният даже не помислил да организира кръстоносен поход, а се заел с укрепването на собствените си позиции в Италия[54].

Към политиката на Инокентий III се върнал неговия племенник, папа Григорий IX (1227-1241), който станал непримирим противник на императора. След като Фридрих II, по мнението на папата, саботирал и отлагал кръстоносния поход, той бил отлъчен от Църквата в 1227 година. Все пак императорът осъществил обещания кръстоносен поход през 1228-1229 година. Това бил твърде странен поход, тъй като Фридрих II без да води военни действия, чрез дипломатически преговори успял в 1229 година да постигне завръщането на Иерусалим в ръцете на кръстоносците, които били изгубили града в 1187 година след като египетският султан Саладин им нанесъл тежко поражение в битката при Тивериадското езеро. Обаче, тъй като императорът бил отлъчен от Църквата, наложило се Иерусалимският латински патриарх да постави под интердикт Светата земя. След като Фридрих II се отправил за Палестина, папата събрал войска и нахлул в Южна Италия. Обаче императорът внезапно се завърнал в Италия и победил папската армия. Григорий IХ бил принуден да признае властта на Фридрих II в Италия, а императорът гарантирал суверенитета на Папската държава, но нито една от страните не съблюдавала условията на договора. Заради ново нахлуване на войските на Фридрих II в Папската държава папата повторно го отлъчил от Църквата в 1239 година. В отговор на това императорът завзел цялата Папска държава. Папа Григорий IX решил да привлече императора, който извършил нападение срещу него, пред съда на Вселенски събор. Обаче Фридрих II задържал архиереите, които се опитали да отидат на Латеранския събор, който трябвало да се състои на Великден 1241 година. Папата се оказал безсилен и трябвало да се откаже от провеждането на събора[55]. Скоро след това папата починал. Неговият наследник Инокентий IV (1243-1254) донесъл разочарование на императорската партия, защото продължил политиката на Инокентий III и Григорий IХ. В 1244 година, спасявайки се от императора, папа Инокентий IV неочаквано избягал във Франция. В 1245 година той свикал Тринадесетия Вселенски (I Лионски) събор. Папата живеел в лионския манастир „Сен Жюст”, а заседанията на събора се провеждали в лионската катедрала. Основният въпрос пред събора бил съда над императора, който завършил на 17 юли 1245 година с анатемосването на Фридрих II и лишаването му от престола и императорската корона. Лошо посещаваният събор приел още 22 решения, между които: за преговори с Източната църква за сключване на уния и за организиране на кръстоносен поход срещу татарите. Като интересна подробност може да се отбележи, че съгласно решение на събора кардиналите получили право да носят шапки с червен цвят.

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 1

Драган Бачев

Десетият Вселенски (II Латерански) събор, според Римокатолическата църква се състоял през 1139 година[22]. Предисторията му е следната.

След смъртта на папа Хонорий II (1124-1130) аристократичната фамилия Франджипани подкрепила избора на папа Инокентий II (1130-1143), а противопоставящата ѝ се фамилия Пиерлеони избрала за папа един от своите членове, кардинал Пиетро Пиерлеони, под името Анаклет II (1130-1138). По-късно той попаднал в списъка на антипапите. Срещу въоръжена помощ от страна на норманите от Сицилия, в съглашението от Беневенто Анаклет II обявил херцог Рожер за крал на Сицилия, Калабрия и Апулия, а последният признал сюзеренитета на папата. В същото време Инокентий II получил поддръжка от страна на германския крал Лотар II, за което през 1133 година го короновал за император. Следващите няколко години преминали в борба между двамата папи, подкрепяни съответно от императора и норманския крал. През 1137 година починал император Лотар II, а през 1138 година го последвал и антипапа Анаклет II. Неговият приемник Виктор IV (1138) се подчинил на Инокентий II два месеца след избирането си.

За преодоляването на разкола Инокентий II свикал в 1139 година Десетия Вселенски (II Латерански) събор. На събора норманите и тяхното протеже – антипапа Анаклет II били анатемосани и по този начин единството било възстановено. Без да може да разчита на помощта на императора папа Инокентий II решил сам да води война с норманите, но крал Рожер удържал победа и папата попаднал в плен. При тези обстоятелства Инокентий II бил принуден да снеме отлъчването от краля и да признае норманското кралство. Благодарение на това той могъл да се завърне в Рим[23].

И този събор, по скромното ни мнение, не заслужава определението Вселенски.

През 1179 година бил свикан от папа Александър III (1159-1181) Единадесетия Вселенски (III Латерански) събор[24]. Първият от 27-те приети на този събор канони гласял, че в бъдеще за избирането на папа е необходимо мнозинство от две трети от гласовете на общия брой присъстващи кардинали. Този канон действа и понастоящем, но изисква вече мнозинство от две трети плюс един глас. Сред останалите декрети на събора от особена важност били: декрета за забрана на симонията; декрета за забрана на конкубината (съжителството), а така също декрета против натрупване на църковни блага (cumulacio beneficiorum)[25]. Папските закони, които регулирали избора на папите и решенията на събора на практика не действали много успешно. За това свидетелства факта, че от времето на декрета “In nomine Domini” (1059 година) до 1180 година на 15 канонично избрани папи се падат 13 антипапи. На събора били осъдени също така албигойската и валденската ереси, но крайни мерки срещу тях не били предприети.

Едва ли този събор би могъл да бъде наречен Вселенски, въпреки че избора на папа е от изключително значение за Римокатолическата църква.

Поради крайно оскъдната литература на български език, по този въпрос, ще си позволим да направим едно отклонение от темата за съборите и да проследим накратко кой и как е избирал римския папа през вековете. Надяваме се с това да не отегчим читателите, а да предизвикаме техния интерес.

Първоначално Pимският епископ бил избиран по същия начин, по който били избирани всички други епископи. Съседните епископи, клира (градското духовенство на Рим) и народа избирали папата съвместно. След смъртта на папа Зосима (417-418) партията на дяконите избрала за папа архидякон Евлалий, но по-голямата част от презвитерите избрала за папа презвитер Бонифаций. За да се предотвратят занапред подобни раздори, император Хонорий (395-423) издал първото официално светско постановление, относно избора на Pимския епископ. То гласяло, че ако изборите не са завършили с окончателна победа на един от претендентите, нито един от тях да не бъде признаван за папа, а изборите да продължат дотогава, докато бъде намерена общоприемлива кандидатура. Но даже императорите не могли да осъществят това постановление[26]. На Римския епископски синод в 499 година приели първото църковно решение, относно избора на папата. Било изказано мнението, че за избиране на папа е необходимо болшинство на гласовете. През X век папите били избирани на синоди или събори, които били свиквани в Рим и в които участвали и аристократичните фамилии: Колона, Орсини, Кресченции, фамилията на Тускулумските графове и някои други.

В 1059 година Латеранският събор, който се състоял през април, в дните на поста, издал декрета “In nomine Domini”. В него изборът на папа се възлагал на кардиналите. Думата кардинал произлиза от cardo (лат.), което означава „кука в ъгъла на вратата”, в преносен смисъл „основата; онова, върху което нещо се основава”. Отначало така наричали (IV-V век) римските клирици, които служели постоянно в главните римски църкви и помагали на папата в църковното управление. Това били свещениците от двадесет и петте най-древни римски църкви имащи название, а по-късно само първия от свещениците на всяка такава църква. Те носели името кардинали-презвитери. От началото на VI век имало 7 регионални кардинали-дякони, по-късно тяхното число достигнало 12, след което към тях се присъединили 6 палатински кардинали-дякони. Последните, в качеството си на приемници на старите презвитери, образували съвета на папата. За обсъждането на някои по-важни въпроси, а също така за да има кой да замества Римския епископ при богослуженията, 7 епископи от съседните на Рим градчета: Велетри, Порто, Албано, Сабина, Фраскати, Палестрина и Остия също били включени в кардиналската колегия. Те били наричани кардинали-епископи. В началото на XII век прекратил дейността си института на кардиналите-субдякони, най-нисшия по онова време кардиналски чин[27].

В 1268 година починал папа Климент IV (1265-1268). Изборите за нов папа се проточили. Най-после, през есента на 1268 година във Витербо се събрали 10 италиански и 7 френски кардинали, за да проведат избор на папа. В течение на почти 2 години и половина, нито един кандидат не могъл да получи необходимото мнозинство от 2/3 на гласовете. Тогава началникът на градската стража, Раниеро Гати, заключил кардиналите в най-голямата зала на папския дворец във Витербо. Без да обръща внимание на протестите и заплахите за отлъчване от Църквата той им заявил, че ще бъдат пуснати едва когато изберат папа. Недоволни, кардиналите прекарали два дни, без да провеждат избори. Тогава началникът на стражата, с помощта на своите подчинени, разглобил покрива на двореца и кардиналите се оказали под открито небе, получавайки храна и вода в мизерни количества. След първия силен дъжд новият папа бил избран. Той приел името Григорий X (1271-1276)[28]. Папата издал декрета “Ubi periculum”, според който в бъдеще папите трябвало да се избират по същия начин, по който бил избран самия той – на конклав (от лат. cum clave – под ключ). Това било потвърдено на Четиринадесетия Вселенски (II Лионски) събор през 1274 година. Като интересен детайл може да се отбележи, че в съответствие с решение на Тринадесетия Вселенски (I Лионски) събор (1245 година) кардиналите получили правото да носят червени шапки. Също така факт, който заслужава да се знае, е, че последният папа, който не е бил кардинал е Урбан VI (1378-1389). На 3 декември 1586 година папа Сикст V (1585-1590) издал своята була “Postquam verus ille”, в която определил броя на кардиналите да бъде 70[29]. Този брой бил увеличен едва през 1958 година от папа Иоан XXIII. Според булата на Сикст V седемдесетте кардинали се делели на три категории: 1) шест кардинали-епископи (епископите на Сабина, Фраскати, Албано, Велетри, Порто и Остия). Старшият между тях – деканът, едновременно с това бил епископ на Остия. Те били избирани от Света колегия от кардинали от другите две категории; 2) Петдесет кардинали-презвитери, които били свещеници в римските храмове, а ако не били римляни, имали свои така наречени титулярни църкви. Затова ги наричали още титулярни кардинали; 3) Четиринадесет кардинали-дякони, които управлявали папските учреждения. Издигането за кардинал ставало в консисторията (съвещателен орган при папата, който се образувал от кардиналите). Имало случаи, когато папата не обявявал открито за издигането на кардинал. Това са така наречените тайни кардинали. Ако кардиналът не е начело на своето епископство, то той трябва да пребивава в Рим. На 20 януари 1904 година папа Пий X издал конституцията „Commissum nobis”, в която на кардиналите било забранено под заплахата от отлъчване да обявяват на конклав вето на чужда държава. По този начин окончателно било ликвидирано така нареченото ексклузивно право (правото да се налага вето), от което се ползвала Австрия (като наследник на Свещената Римска империя), Испания и Франция (при положение, че са монархии). В своята була „Vacante sede apostolica” от 25 декември 1904 година Пий X утвърдил съществуващия дотогава ред за избора на папа и в още по-голяма степен подчертал положението, че е недопустимо да се оказва външно влияние при този избор[30]. Папа Григорий XV (1621-1623) се разпоредил гласуването на конклава да става тайно, с бюлетини. Избирането на папа от гледна точка на каноните може да стане по три начина: 1) един от кардиналите предлага кандидатура и ако другите я подкрепят, те открито и на висок глас заявяват за своето съгласие – чрез провъзгласяване; 2) за избирането на папа кардиналите излъчват от своята среда комисия и нейното решение или се приема, или се отхвърля от останалите кардинали с открито гласуване – чрез съглашение и 3) членовете на конклава гласуват индивидуално и тайно – чрез гласуване (scrutinium) [31]. Практически се използва третият начин.

Декретът на Двадесет и първия Вселенски (II Ватикански) събор от 28 октомври 1965 година „Christus Dominus” определи пределната възраст за епископите да бъде 75 години. На това основание папа Павел VI (1963-1978) в своето апостолическо послание от 6 август 1966 година „Ecclesiae sanctae” призова всички епископи след достигане на 75-годишна възраст доброволно и без принуда да се пенсионират. Това решение, с известни изменения, той разпространи в своето послание от 21 ноември 1970 година „Ingravescentem actatem” и върху кардиналите. Които от тях бяха навършили 80 години, се лишиха от правото да участват в избора на папа и се изключиха от конклава. През октомври 1975 година в своята була „Romano pontifici eligendo” Павел VI отново коригира начина за избиране на папа. Броят на кардиналите, които участват на конклава беше ограничен до 120 души[32].

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква

Драган Бачев

Седемте Вселенски събори, които са се състояли на Изток, между 325 година и 787 година, са добре известни на богословите и на по-голямата част от вярващите. Известно е какви въпроси са били разглеждани на тези събори и какви решения са били взети. Освен тях Римокатолическата църква нарича Вселенски още редица събори, последният от които Двадесет и първи Вселенски или Втори Ватикански събор се проведе през 1962-1965 година. Ако потърсим някаква литература, от български автори, за тези събори няма да намерим почти нищо. Изключение правят последните два: Двадесетият Вселенски или Първи Ватикански събор 1869-1870 година и Двадесет и първият Вселенски или Втори Ватикански събор 1962-1965 година. Просто удивително е как при наличието на толкова голям брой сериозни учени, никой от тях не е спрял вниманието си върху тази тема. Между другото, въпросът за Вселенските събори на Римокатолическата църква, според нашето скромно мнение представлява интерес както за богослови, така също за историци и юристи.

Нека проследим в хронологичен порядък кога и къде са се състояли тези събори, какви въпроси са били разглеждани на тях и какви решения са били взети.

Осмият Вселенски събор, според Римокатолическата църква, е бил проведен също на Изток, в Константинопол, през 869-870 година.  Предисторията му е следната.

През 847 година починал патриарх Методий и на негово място бил избран Игнатий. Не всички епископи били съгласни с този избор. Мнозина не го одобрявали. За нещастие на патриарх Игнатий, негов още по-голям противник се оказал вуйчото на император Михаил III (842-867) и негов опекун, кесарят Варда. Последният бил подозиран в незаконно съжителство с жената на своя покоен син. След като патриархът посъветвал Варда да скъса незаконната връзка, на празника Богоявление той не дал на кесаря св. Причастие. Младият император, по съвета на вуйчо си, поискал от патриарх Игнатий да постриже майка му и сестра му за монахини, но патриархът решително отказал да направи това. Обаче скарването с императора и кесаря, му струвало патриаршеския престол.

Вместо Игнатий, за патриарх бил избран сенаторът Фотий, който се славел като изключителна личност между своите съвременници.

Оказало се, че Игнатий само привидно се бил примирил с отстраняването си. В Константинополската църква настъпил разкол. По съвета на вуйчо си императорът изпратил писмо до папа Николай I (858-867), придружено с богати подаръци. С това внимание към папата император Михаил III разчитал да го склони на страната на Фотий. Заедно с писмото на императора папа Николай I получил окръжно послание от Фотий, с което последният известявал за своето встъпване на престола.  Обаче папата не признал Фотий за законен патриарх поради това, че неговото избиране направо от мирско лице било в нарушение на църковните канони[1]. Започнала дълга преписка между император Михаил III и патриарх Фотий от една страна и папата от друга, били свикани събори през 861 година и 867 година в Константинопол, които оправдали Фотий и потвърдили избора му за патриарх. От своя страна папата свикал събор в Рим (863 година) и лишил Фотий не само от патриаршеско, но и от всякакво църковно достойнство, включително до степен на клирик. В случай на неподчинение, патриарх Фотий се отлъчвал и от тайнството Евхаристия, освен в случай, че е на смъртно легло. На същото наказание се подлагали и всички духовни лица, посветени от Фотий, ако не прекъснат общението си с него. На всички било ясно до какъв хаос в Константинополската църква щяло да доведе изпълнението на тези папски решения.

В отговор през 867 година патриархът свикал събор, както бе споменато по-горе, с участието на представители на източните патриарси. Съборът се състоял в Константинопол. Той осъдил незаконните претенции на Рим върху новосъздадената Българска църква и отклоненията и нововъведенията на Римската църква, а именно нейното учение за поста, забраната на духовенството да се жени, отричане правото на свещениците да миропомазват, но най-вече добавката в Никейския символ на вярата, че Дух Свети изхожда и от Сина. Този събор отхвърлил претенциите на папа Николай I за главенство в Църквата. На анатемата на папата против Фотий, съборът отговорил с анатема на папа Николай I[2].

Скоро обаче положението на патриарха се изменило. Неговият привърженик, кесарят Варда изпаднал в немилост пред император Михаил III и по негово разпореждане бил убит. Мястото му заел новият фаворит на императора, въздигнат в кесар, Василий Македонянин. Но непостоянен в своята дружба, императорът решил да се освободи и от него. Обаче Василий изпреварил очакващата го съдба, убил императора и заел престола. Два дни след възкачването си Василий I отстранил патриарх Фотий и възстановил Игнатий. Тази прибързаност се обяснява различно. Като въздигнал Игнатий, императорът искал да спечели обичта на простите народни маси, които симпатизирали на Игнатий. Освен това, като отстранил Фотий, той разчитал с помощта на папата по-лесно да завърже отношения със западните владетели. За Рим заминало посолство с писма от императора и от патриарх Игнатий. Император Василий I (867-886) молел папата да изпрати свои легати в Константинопол за уреждане на църковните работи. Пратениците пристигнали в Рим, когато папа Николай I вече не бил жив. Приемникът му папа Адриан II (867-872) останал доволен от този обрат на нещата. Съгласно желанието на императора, папата изпратил в Константинопол пратеници, които снабдил със свои писма. В тях папа Адриан II наричал патриарх Фотий хищник, прелюбодей, сравнявал го с Максим Циника, а посвещението му наричал осквернение[3].

Съборът бил открит на 5 октомври 869 година и имал десет заседания, последното от които било на 28 февруари 870 година. Членовете на събора, по искане на папските легати, подписали донесената от Рим формула с анатемите против Фотий и с признаване главенството на папата. Тази формула били длъжни да подпишат и всички предани на Игнатий духовни лица. На седмото заседание била произнесена присъдата над Фотий и неговите привърженици. За по-голяма тържественост съдиите на патриарха подписали тази присъда с евхаристийна кръв. Съборът изгорил актовете на съборите от 861 година и 867 година. Папата останал доволен от постигнатия резултат – от това, че било признато главенството му, но бил крайно разочарован от неотстъпчивостта да му бъде подчинена новооснованата Българска църква. С това за кратко време настъпило успокоение в Константинополската църква, но въпросът бил окончателно решен след смъртта на патриарх Игнатий на събора в 879-880 година[4]. Изобщо каквото и както поискали папските легати, това било направено от събора и утвърдено от императора и патриарх Игнатий. За това на Запад наричат този събор Осми Вселенски[5]. На Изток се случило точно обратното. „Този събор бил забравен, останали без употреба неговите правила, нито един гръцки канонист не ги коментира, нито един юридически сборник не цитира техния текст, те като че ли потънали вдън земята и само малко на брой гръцки ръкописи съхранили съкратения текст на актовете на този събор[6]”.

Както виждаме съборът от 869-870 година се занимал с много важен въпрос за устройството и управлението на Константинополската църква, но на него не били формулирани никакви нови догмати, не били поставени за разглеждане и решаване никакви христологически и триадологически въпроси и този събор в никакъв случай не може да бъде наречен Вселенски[7].

Деветият Вселенски (или I Латерански) събор е първият от Вселенските събори на Римокатолическата църква, който се е състоял на Запад, в Рим, през 1123 година. Той се занимал с въпроса за инвеститурата, но за да стане всичко по-ясно на читателя, необходимо е да се върнем малко назад във времето.

В 811 година император Карл Велики разделил аристокрацията на две групи: светска – херцози, графове и барони, и духовна – архиепископи, епископи и абати на някои големи манастири. Нещо напълно непознато на Изток. Инвеститурата (къснолатински investiturа, от латински investio – обличам) в средновековна Западна Европа е била юридически акт на предаване на лен, длъжност, сан от сеньора на васала. Църковната инвеститура се състояла от назначаване на църковна длъжност и получаване на сан. Тя включвала два акта: 1) връчване на пръстен и посох (пръстенът символизирал обвързването на епископа с вярващите от неговата епархия, а посохът – властта му над епархията), които били символ на духовната му власт и 2) предаване на поземлени владения и скиптър, символизиращи светската му власт. Символичното действие с връчването на пръстена и посоха християнските владетели на Западна Европа, от ранното Средновековие до края на XI век, обикновено извършвали сами, под предлог, че църковните владения са васални владения и те са техни сюзерени[8].

През XI век обаче, в манастирите на Бургундия и Лотарингия се зародило движение за реформи, което смятало, че правото на инвеститура, а също така правото да се разпорежда с църковните владения във висша степен принадлежи на папата. През 1049 година на папския престол встъпил Лъв IX (1049-1054). Той събрал около себе си ръководителите на движението за църковна реформа и им дал кардиналски сан. Най-близките му съветници били кардинал Фридрих Лотарингски, който малко по-късно станал папа под името Стефан IX (1057-1058), кардинал Хилдебранд, който бил избран за папа под името Григорий VII (1073-1085); дясна ръка на папа Лъв IX и един от главните теоретици на църковната реформа бил кардинал Хумберт де Силва Кандида. По време на понтификата на Лъв IX настъпила схизмата между Рим и Константинопол (1054 година), но на този въпрос ще се спрем по-подробно в друго наше изследване.

Регентството на императрица Агнес над малолетния германски император Хенрих IV (1056-1106) позволило на римските папи окончателно да отхвърлят опеката на светската власт. Когато в 1057 година за папа бил избран Стефан IX, императорът бил известèн за това събитие със закъснение. В каноническите избори, на императора се предоставяло единствено правото за последващо съгласие[9].

Наред с богословската обосновка на църковното движение за реформа били необходими също така и правни аргументи. За всички ръководители на клюнийското движение (по името на манастира Клюни в Бургундия, център на движението за реформа) политическата доктрина се изразявала в теорията за двете власти, формулирана от папа Геласий I (492-496). До средата на XI век папите се придържали към мнението, че движението за църковна реформа може да започне при поддръжката на светската власт. Дотогава църковната концепция смятала за съвместим каноническия избор с правото на краля за инвеститура, защото в ранното средновековие под канонически избор, на Запад, разбирали ритуал, при който назначения, от краля или от някой друг сюзерен, епископ (или абат), бил утвърждаван впоследствие от клира и народа; собствено епископа (или абата) не го избирали (eligere), а го утвърждавали (probare). Сюзеренът престъпвал каноните само в този случай, когато независимо от протеста на духовенството и народа, назначавал своя кандидат за епископ. Практически същото било и при избора на папа[10].

Има още

Католицизъм и православие. Догматично и културно разграничаване*

Станимир Димов

До средата на XI-ти век (1054 година) християните на Изток и на Запад, въпреки някои различия, образували едно цяло. След разрива между Източната и Западната Църква, настъпил след Великата схизма от 1054 година, в християнството се оформили две основни течения: православие – на Изток, и римокатолицизъм – на Запад. Всяко от двете изграждало своя структура и имало свой начин на живот.

Бидейки последователи на Христовото учение, а освен това и приемащи като източник на вярата си едно и също Свещено Писание – Библията, православни и католици несъмнено имат много общо помежду си.

Като основна обща черта между католиците и православните трябва да се посочи това, че те се именуват християни, тоест всички те изповядват вярата в Иисуса Христа като въплътил се Син Божи, като Изкупител на човечеството от греха и смъртта. В тясна връзка с учението за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа е учението на Църквата за единия по същност и троичен по лица Бог, тоест догматът за Света Троица (Отец, Син и Дух Свети). Тук има принципно единство между католици и православни.

Православни и католици приемат вярата, дефинирана на Първия и Втория вселенски събори, тоест приемат Символа на вярата, но в интерпретирането на текста на този Символ невинаги са единни.

Освен отбелязаното по-горе сходство между двете направления има и други пунктове в областта на вярата, където е налице принципно сходство между православни и католици. Така например едните и другите са възприели седем тайнства: Кръщение, Миропомазване, Изповед, Евхаристия, Свещенство, Брак и Елеосвещение; имат три йерархически степени: епископ, презвитер и дякон; отправят молитви за починалите и молитви към светиите; почитат светите мощи и иконите; кръстят се (наистина католиците се кръстят с пет пръста и отляво-надясно, а православните — с три пръста и отдясно-наляво); приемат Свещеното Писание и Свещеното Предание като равностойни източници на вярата ; учат, че за спасението на човека са необходими както вяра, така и добри дела.

По отношение на учението за първородния грях, между католици и православни съществуват някои различия.

Според православното учение първият човек е създаден нито смъртен, нито безсмъртен, а е създаден за безсмъртие. Тоест, у него имало заложби да достигне безсмъртие, като постави своята свободна воля в хармония с волята на Бога. Първият човек не сторил това – той се противопоставил на Божията воля и това всъщност е първият грях. Този грях внесъл дълбока, съществена, но не пълна повреда на човешката природа. У човека останали следи от добро, което му позволява, макар и с много усилия, да върши добри дела, които наред с вярата са необходимо условие и предпоставка по пътя на нравственото му усъвършенстване.

Според учението на католиците Бог сътворил първия човек с тяло смъртно и душа безсмъртна, свободна и разумна. За да могат тези две субстанции (душа и тяло) да съжителстват, Бог надарил човека със свръхестествени благодатни дарове. При все това той съгрешил. Първият грях отнел от човека свръхестествените дарове, нанесъл повреда на човешката природа, но тя не била толкова дълбока и съществена. Поради това човек не само може да върши добри дела, които са му необходими, но може да върши дори повече, отколкото са му нужни, тоест да върши свръхдлъжни дела.

В своя самостоятелен исторически път на развитие Римокатолическата църква е допуснала съществени верови нововъведения, които не се възприемат от православните християни.

Едно такова нововъведение е учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Това учение е догматизирано от папа Пий IX (1846-1878) на 8 декември 1854 година с була „Инефабилис Деус“.

Католиците учат за два вида зачатие: на тялото и на човека. Като тяло св. Дева Мария е зачената от нейните родители праведните Иоаким и Анна. В момента на зачатието си като човек тя получила свръхестествените благодатни дарове, които Адам и Ева загубили при грехопадението. Тъй че тя при зачатието си като човек била в райското състояние на прародителите преди греха. В това се състои нейното непорочно зачатие.

От църковно гледище това учение е неприемливо. То противоречи на библейското учение за всеобщността на изкупителното дело на Иисуса Христа. Щом има плътско зачатие, има и грях и на него са подвластни всички хора. Изключение прави само Иисус Христос, Който не е заченат по естествен път, а по свръхестествен. От това, че Православната църква не приема учението на Римокатолическата за непорочно зачатие на св. Дева Мария, не следва, че тя я тачи по-малко. След Иисуса Христа най-голяма почит Православната църква отдава на св. Богородица. И тази почит тя е заслужила поради нравственото съвършенство и чистота, които е постигнала с лични усилия, а не защото е зачената непорочно.

Друга въведена от католицизма догма е учението за възнесението на св. Дева Мария на небето с тяло. Това учение е възведено в догмат, тоест в официално учение на Римокатолическата църква, от папа Пий XII (1939-1958) на 1 ноември 1950 година с була „Мунифицентиссимус Деус“.

Този последен засега католически догмат е естествена, логическа и неизбежна последица от догмата за непорочно зачатие на св. Дева Мария: щом Божията Майка е зачената без порок, без грях, смъртта не може да има власт над нея; а щом не е умряла, естествено е отминала от този свят и с тялото си се е възнесла при своя Син.

Както и предишната догма, така и тази не се възприема от Православната църква и не може да се възприеме. И тя, както и предишната, противоречи на Божественото откровение – на Свещеното Писание и Свещеното Предание. Вярно е, че завършекът на земния живот на Божията Майка е наречен успение, а не смърт. С това се подчертават два важни момента:

1. За св. Дева Мария с нейната нравствена чистота и съвършенство смъртта не поражда ужас, тя е естествено успение, тоест заспиване, преминаване от едно състояние в друго и

2. Всеки християнин, който в земния си живот подражава на св. Богородица, може да има завършек като нейния – да премине от този в отвъдния живот чрез заспиване.

Има още