Спор за трите глави. Пети вселенски събор – продължение от публикация № 1440*

Публикувано на 16.04.202316.04.2023 от Dragan Bachev

Тотю Коев

Спор за трите глави

Четвъртият вселенски събор осъдил монофизитската ерес. За всички станало очевидно по какво се отличава православието от монофизитството. Но би било погрешно да се мисли, че след осъждането си монофизитството изчезнало от историческата сцена. В съзнанието на мнозина монофизитската ерес пуснала такива дълбоки корени, че дори и Халкедонският събор не могъл да я унищожи.

Халкедонското вероопределение срещнало съпротива в Палестина, Египет, Сирия, а в определена степен дори и в Константинопол. Сменила се само формата на реакция срещу това вероопределение. Тук на преден план излязъл известният в историята спор за трите глави. Кои са тези три глави и каква е същността на спора за тях?

Става дума за тримата епископи: Теодор Мопсуестийски, Теодорит Кирски и Ива Едески. И тримата са завършили земния си път през V-ти век. Известни са с това, че взели решително участие в появата и развитието на несторианската ерес и в борбата на тази ерес против православието. Независимо от това нито един от тях не бил осъден нито на Третия вселенски събор, който се занимавал с несторианството, нито на Четвъртия, който имал случай да обсъжда дейността на Теодорит и Ива и отчасти да изрази своето виждане за Теодор. Мисълта, че и тримата не са напълно православни, не изчезнала и през VI-ти век. Упорито я поддържали монофизитите. В стремежа си постоянно да опонират на православието, те разгласявали, че Църквата поддържа несторианството, понеже не е осъдила и не осъжда Теодор Мопсуестийски, Теодорит Кирски и Ива Едески.

С цел да отнеме възможността на монофизитите да атакуват Църквата и на несторианите да утвърждават своята ерес, тя (Църквата) трябвало да осъди Теодор, Теодорит и Ива за това, което те са направили в подкрепа на несторианството и във вреда на православието. Към това тя пристъпила по внушение на тогавашния византийски император Юстиниан I (527-565), който държал присърце богословските проблеми и църковния мир. Една от главните грижи на Юстиниан била да присъедини към Църквата огромните монофизитски маси в пределите на Византия и на основата на религиозното единство да постигне единство в империята. С оглед на тази цел той написал обширно богословско съчинение, в което искал да докаже заблудата на монофизитите и да изтъкне чистотата на православната вяра. Съчинението не постигнало поставената цел, защото събитията се развили в друга посока.

В императорския двор между приближените на Юстиниан бил и Теодор Аскида, архиепископ на Кесария Кападокийска. Той имал силно влияние върху императора. Внушавал му, че трябва да произнесе анатема на Теодор, Теодорит и Ива. Сам Теодор Аскида бил последовател на църковния писател от III-ти век Ориген, който при цялата му богословска начетеност и огромна писателска плодовитост допуснал нецърковни мисли относно Света Троица, произхода на човешките души, сътворяването на света и особено с учението си за апокатастасиса. Понеже Юстиниан започнал решителна борба срещу оригенизма, Теодор Аскида се опитал да отклони вниманието му от тази борба и да го насочи към осъждане на тримата епископи. Убеждавал го, че ако стори това, ще въдвори църковен мир, ще приобщи монофизитите към Църквата, а себе си ще покрие с вечна слава. Съветът се понравил на Юстиниан. Към това се прибавило още нещо: в 533 година една от монофизитските партии заявила, че главната причина, поради която монофизитите не искат да приемат Халкедонския събор, е в това, че на него Теодорит и Ива били признати за православни, независимо от несторианските им възгледи.

Ръководейки се от внушените му мотиви и съображения, в 544 година Юстиниан издал указ, с който подхвърлил на анатема Теодор Мопсуестийски с всичките му съчинения и учение, Теодорит Кирски за неговото съчинение против св. Кирил Александрийски и Третия вселенски събор и Ива Едески за неговото послание до Марий Персиец, в което могли да се доловят несторианските му склонности. За съжаление този указ не е запазен и не може да се разбере с какви изрази Юстиниан осъдил тези три глави, за това може да се съди само по откъси от указа, запазили се у негови съвременници. Тук е необходимо кратко езиково и същностно уточняване. Названието „три глави“ Теодор, Теодорит и Ива получили не поради това, че те били водачи на несторианската ерес, каквито всъщност никога не са били, а понеже в указа на Юстиниан на всеки един от тях била посветена отделна глава или параграф. Спорът отначало бил за трите глави на указа. Но наскоро този първоначален смисъл на израза „три глави“ се загубил и „глави“ започнали да наричат самите епископи Теодор, Теодорит и Ива.

Издаденият от Юстиниан указ трябвало да бъде подписан и приет от всички представители на църковната власт и така да получи общоцърковно значение. Но това се оказало не така лесно, както предполагал Юстиниан. Указът породил остри спорове в Църквата. Причината за тези спорове била, че за всекиго от тримата могло да се каже и за, и против, могли да се приведат основания за осъждане и за неосъждане.

Теодор Мопсуестийски могъл да бъде осъден като учител на Несторий, защото последният се учил от съчиненията на Теодор и от тях усвоил еретическите си убеждения. По същина учението на Теодор не се отличавало от несторианството.

Но и защитниците на Теодор Мопсуестийски имали солидни основания: той починал (428 година) преди Третия вселенски събор (431 година), на който се обсъждало учението на Несторий, сходно с това на Теодор. Макар неговите (на Теодор) идеи да били в основата си неправославни, той починал в мир с Църквата. Два вселенски събора (III-ти и IV-ти), макар да имали поводи да изразят своето виждане за неправославието на Теодор, не сторили това, считайки го за незаконно и неправилно.

Не по-малки основания имало да се спори за и против Теодорит Кирски. Неговият живот и дейност с еднакви права могат да се разглеждат като на еретик и на ревностен православен. Преди Третия вселенски събор, по време на него и след това Теодорит си оставал привърженик на несторианството. Това може да се види ясно от някои негови писма до различни лица и до самия Несторий.

Но и защитниците му имали не по-малки основания. Теодорит не останал сляп привърженик на Несторий. Когато му се изяснило учението на Кирил Александрийски, той престанал да има враждебно отношение към него и към Третия вселенски събор, възприел църковното учение. Когато пък започнало да се развива монофизитството, той станал негова първа жертва; станал изповедник на православието, защото Разбойническият събор (449 година) го лишил от епископски сан, а император Теодосий II го изпратил на заточение. Но най-важното е, че Халкедонският събор го оправдал.

Третият обвиняем бил Ива Едески. Неговият живот давал достатъчно доказателства и в полза на несторианството, и в полза на православието. Наскоро след Третия вселенски събор, вече като епископ Едески, Ива станал известен като привърженик на Несторий: превеждал несториански съчинения на сирийски език и нанесъл доста вреди на Църквата, за което бил обвиняван. Имало време, когато Ива Едески бил противник на Кирил Александрийски и на Третия вселенски събор.

Но, от друга страна, няма съмнение в това, че Ива се освободил от своите заблуди и бил обявен от Халкедонския събор за правилно мислещ. Ако се обърне повече внимание на неговия живот през първия период, може да бъде осъден, но ако се акцентира върху живота му през втория период, може да бъде оправдан и защитен.

Има още →

Ерес 101 книга За ересите на св. Иоан Дамаскин и кораничните аргументи срещу иконопочитанието*

Публикувано на 10.06.202209.06.2022 от Dragan Bachev

Здравко Кънев

Появата на ислямската религия през VII-ми век, първоначално обхващаща Арабския полуостров, а не след дълго преминава и извън границите му, и се оказва предизвикателство, което е непознато за ортодоксалната християнска вяра. В голяма степен това се дължи на липсата на съприкосновение с традиционното християнство, което по онова време се бори срещу множество еретически течения, които оказват своето влияние върху християните.

В областта Хиджас християнството е разпространено най-вече в неговите еретически форми – арианство[1] и несторианство[2], които остават единственият досег с християнството на основателя на ислямската религия – Мохамед. Арабските езичници почти нямат контакти с православието, а се срещат главно с несториани, ариани и монофизити, при които основната истина на християнството за съвършеното съединение на божествената и човешката природа в личността на Богочовека Иисус Христос е съществено изопачена[3].

При появяването на исляма християнските богослови се оказват неподготвени за новото религиозно учение, което не може да бъде видяно през „очите на античното наследство, както се наблюдава у ранните християнски автори (II-ри век), впоследствие осъществили адекватна апология на християнството“[4].

Пред християнската църква „застава“ религия, която синкретично обединява в себе си не само заемки от християнството, но също и от юдаизма, зороастризма, елементи от предислямските езически вярвания, както и „откровението“ на Мохамед – „пророка“ на арабската пустиня[5].

Бог, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тимотей 2:4), в точното време изпраща свети мъже, които, подобно на Моисей, да поведат верните и да съберат всички, които са се отклонили от истинската вяра, за да не погинат.

През VIII-ми век живее и твори св. Иоан Дамаскин[6], личност на която Бог определя важна роля за съхраняването на древното християнско Предание в трудните времена за Православната църква, която по това време се изправя срещу множество изпитания.

Наред с иконоборското движение във Византия, пред погледа на св. Иоан Дамаскин е и учението на Мохамед, който твърди, че е получил нова религия и небесна книга, като откровение на почитаното от него божество – Аллах.

Авторът Здравко Кънев

Монахът от Дамаск Иоан е отговорът, благословен от Бога, на всичко онова, което се случва: иконоборските спорове в Източната Римска империя – Константинопол, повратите в отношението на мюсюлманските халифи към християните, които вече не получават държавна подкрепа и свобода да изповядват вярата си и да практикуват своя култ. В този тежък период, в който кризата на вярата все повече се задълбочава и е въпрос не просто на интерпретация на случващото се, а на жертвена готовност за следване и изпълнение на предадената от отците вяра, започва да твори св. Иоан Дамаскин.

До нас са достигнали различни по характер негови творби – догматически, полемични, поетически, проповеди и други, които св. Иоан пише в манастира „Св. Сава“, край Иерусалим, където и прекарва значителна част от живота си.

От съчиненията му с догматическа насоченост се откроява „Извор на знанието“ – трилогия, която съдържа „Диалектика“ (Философски глави), „За ересите“ и „Точно изложение на православната вяра“.

Предвид темата на настоящата статия, интересът ни е насочен към Ерес 101-измаилтяни, която е най-ранният опит за диспут с ислямската религия от страна на християнски автор[7]. Учението на Мохамед, разглеждано в ерес 101-ва, се предхожда от ереста на „иконоотрицателите“.

Това, което разбираме от краткия текст е, че св. Иоан Дамаскин определя новопоявилата се ислямска религия като християнска ерес. Вероятно неговото основание се подхранва от разбирането на исляма за боговдъхновения характер и на юдаизма, и на християнството. Коранът и тълкуванията към него определят юдеите и християните принципно като изповядващи исляма – тоест религията на човечеството. Затова те не са неверници, а в най-широк смисъл са вярващи: „Назова ви Той – мюсюлмани – и в Писанията преди, и в този Коран, за да бъде Пратеника свидетел за вас, и вие да бъдете свидетели за хората“ (Коран 22:78). Според мярката на Корана юдеите и християните не са вярващи в пълния смисъл на думата, а са частично вярващи, тоест вярващи, които имат общо само с една част от религията на мюсюлманите. И ще бъдат частично вярващи, а оттук – друговерци, докато не приемат исляма[8].

Св. Иоан Дамаскин искрено и дълбоко се е вълнувал от факта, че мюсюлманите не приемат Божия Син – Иисус Христос, Словото, второто Лице на Светата Троица, за единосъщен на Бог Отец, а Го приемат и определят като сътворен, като дават примера с първия човек Адам (Коран 3:59)[9]. Това самò по себе е христологичен проблем.

Коранът утвърждава, че Иисус Христос е историческа личност и дори в сравнение с други нехристиянски традиции, обрисува най-богатия образ: приписват Му се много повече почетни титли, отколкото на която и да е друга спомената личност в Корана, но това е с определена цел – без да отхвърля Неговата необикновена човешка природа, ислямът категорично не приема божествената Му природа[10].

Авторът Здравко Кънев

В Ерес 101 св. Иоан Дамаскин разглежда следните теми:

– предислямски езически вярвания;

– време и място на възникване на ислямската религия: обстоятелства и история;

– някои аспекти от ислямското учение;

– ритуални практики и обреди;

– религиозни норми и забранени действия в исляма;

– основни обвинения и претенции на исляма към християнството;

– апология на християнството.

В края на съчинението си св. Иоан Дамаскин очертава базисните проблеми на християнската полемика с исляма, като предоставя и възможност за отговор, тоест възможност за диалог (общуване) между мюсюлманите и християните.

Има още →

Поглед върху Източните национални църкви*

Публикувано на 31.08.202101.09.2021 от Dragan Bachev

Тотю Коев

Нашето съвремие се характеризира с бурно развитие във всички области на живота. Рушат се вековни разбирания и на тяхно място се изграждат нови, отговарящи на сегашните нужди и изисквания. От тази световна динамика не правят изключение и християните от различните конфесионални общности. През последните десетилетия изповядващите Христа осъзнават все по-дълбоко и се стремят да откликнат по-искрено на Христовия призив – да бъдат всички едно (Иоан 17:21). Плод на това съзнание са икуменическите контакти, които сравнително бързо се разширяват и задълбочават. Християните чувстват, че разединението и враждите между тях противоречат на духа и същината на Христовото учение и пречат на стремежа към общочовешко единство. Всеобщ е днес повикът към сближение, разбирателство и единение между хората от всички краища на света. Всеки е призван да съдейства и допринесе за изграждане на тъй желаното общочовешко единство. Поради това не е странно, че Световният съвет на църквите предложи за основна тема на Петото общо събрание (Асамблея) темата „Иисус Христос освобождава и обединява“. В богословски аспект погледнато, освобождението от демоничните сили на злото изисква добро познаване същината на Христовото учение; обединението пък се предшества от взаимно опознаване. При наличието на добра воля и взаимно опознаване, със силата на всепобеждаващата любов и съдействието на Дух Свети могат да се преодолеят съществуващите от векове прегради по пътя на християнското единство.

Обект на по-добро опознаване заслужава да бъде една група от национални църкви, които във верово отношение са твърде близки до Православието. В богословската литература те са известни под името „Източни (ориенталски) национални църкви“. Необходимо е да се вникне в духа, спецификата и миналото на тези църкви: да се проследи историческият път на всяка от тях, да се види сегашното ѝ състояние и да се проучат основните положения в нейната вероизповед.

Целта на настоящата статия, която има обзорен характер, е да изясни кои са тези Източни национални църкви и какви са причините, довели до тяхното откъсване от Вселенската църква.

Какво разбираме под „Източни национални църкви?“

Наименованието „Източни национални църкви“ съдържа в себе си три основни елемента: веров, географски и етнически.

а) Във верово отношение тези църкви, с изключение на една от тях, са много близки помежду си. Може да се кажа, че те имат почти еднаква вероизповед. Доколкото пък има различия в ритуално отношение, те се дължат на местни традиции. Всички тези църкви в епохата на христологическите спорове (V-VII век) по редица причини се отделили от Православната църква и тръгнали по свой път на развитие. Въпреки тежкия им исторически жребий, те надмогнали изпитанията на времето и запазили веровия си облик. Изключение правят само неголеми групи, които в определени исторически моменти се откъснали от тях и влезли в уния с Рим. Някои от Източните национални църкви в миналото успели да развият огромна мисионерска дейност, която стигнала чак до Китай.

Има още →