Милияна Каймакамова
В своята „Философия на историята“, проследявайки раждането и укрепването на християнството в късноантичния и ранносредновековния свят, Георг Вилхелм Фридрих Хегел изтъква: „…свободата в държавата се поддържа и потвърждава от религията, защото нравственото право в държавата е само осъществяване на това, което е основен принцип в религията[1]“. Този философски смисъл на религията като фактор в държавния живот, изтъкнат от великия немски философ, се проявява в историческото битие на държавите и народите още във времето на античната епоха и неговата сила и въздействие не намаляват, а напротив – придобиват още по-голяма значимост в развитието на модерния свят.
Това кратко предисловие насочва към проблема, който ще бъде разгледан в това изследване, а именно очертаването на органическата връзка между религията, църквата и държавата в ранносредновековна България (края на VII-ми – началото на XI-ти век). Той е сред основните в българската историография още от зората на нейното развитие до днес. Написването на този труд се провокира от факта, че през последните години отново се наблюдава засилен интерес към тази проблематика[2]. Сторените нови проучвания хвърлят по-обилна светлина върху отделни страни от системата „религия, църква, държава“. Те са солидната основа, която позволява да се направи опит за един по-обобщаващ очерк върху нейното историческо изграждане през ранното средновековие.
Връзката между държавната власт, религията и църквата в България в периода от края на VII-ми до началото на XI-ти век има своите три особено важни измерения: 1) образуването и утвърждаването на българската държава като теократична монархия, процес тясно свързан с нейния растеж от ханство към царство; 2) формирането на държавната идеология; 3) образуването на българската народност. Тяхната значимост определи разглеждането на проблема точно в горните хронологически рамки.
Строгата зависимост между религията и държавата се очертава още в дохристиянския период на ранносредновековна България (края на VII-ми – средата на IX-ти век). Нейното пълноценно анализиране предполага то да се осъществи в широкомащабните рамки на цялостното развитие на българската държава до средата на IX-ти век. Поради ограничения обем на настоящата работа, ние ще разгледаме само някои по-малко изследвани, но важни въпроси, които са тясно свързани с ролята на религията като фактор в държавния живот на българското ханство.
* * *
Заобиколена от три мощни държави като Византия, Авария и Хазария, всяка една от които е била с претенции към нейната територия, България се изправя пред сериозна външнополитическа опасност. За да устои на този военен натиск, от жизненоважно значение е било тя да съумее да мобилизира в максимална готовност своя човешки и военен потенциал за защита на интересите си.
Сведенията в изворите показват, че българската държавна власт съумява да постигне укрепването на страната като независима политическа сила въпреки неколкократните опити на Византия да я заличи от картата на Балканския полустров. Едно от важните условия за този успех несъмнено се явява мирът във вътрешнодържавния живот. Възниква въпросът: кои са били лостовете на властта, които са крепели твърде крехкия вътрешнодържавен стабилитет в България, след като е добре известно, че етносоциалният антагонизъм е бил заложен генетически в нейното държавно устройство поради принизеното правово положение на местното население, сред което славяните са били преобладаващото мнозинство[3].
Като се вземе под внимание фактът, че дълбоката религиозност прониква в цялостния живот на славяни и прабългари подобно на останалите средновековни народи, практически вътрешният мир е могъл да се взриви не толкова от принизеното правно положение на покореното славянско население, колкото от липсата на религиозно единство в държавата. Принадлежността на прабългари и славяни към две различни по тип култури, а именно номадска и земеделска, съвместява в рамките на българската държава съответно и две различни езически вероизповедания. Това е една основна характеристика на духовния живот на българското ханство[4]. Господстващото положение, което прабългарското езичество заемало в държавната идеология, също създава условия за допълнително подклаждане на етническия антагонизъм.
През посочения период обаче изворите не регистрират конфликти между славяни и прабългари на религиозна основа. Това тяхно мълчание подсказва съществуването на определена „лоялност“ и търпимост между двете религиозни вероизповедания. Според византийските и домашните извори славяните имат свои култови центрове, където извършват религиозните си ритуали, и върховната власт не предприема радикални стъпки към премахването им[5]. Причините за проявяваната верска търпимост между двата народа в рамките на общата държава намират обяснение не само в спазването на този своеобразен „езически неутралитет“, но и в чисто политическата необходимост. Утвърждаването на младата българска държава върху територията на Балканския полуостров и опазването на нейната независимост се осъществяват в постоянна борба главно с Византия. Тази външна опасност налага на българските ханове и боили (висшето аристократично съсловие сред българите) да поддържат крехкия стабилитет във вътрешно-държавния живот на основата на здрава военна власт, за да могат да укрепят българското ханство на Балканския полуостров както спрямо Византия, така и сред славянските племена[6]. Водени от съзнанието за общия държавен интерес и от съображения за сигурност, те полагали необходимите усилия, за да примиряват верските различия и да отстраняват възможните съперничества между славяни и прабългари.
Очевидно на този ранен етап от развитието на българската държава единството в нея се постига чрез провежданата политика на религиозна търпимост и толерантност от страна на ханската власт. Следователно прагматизмът на българската държавна политика улеснява мирното съжителство на двете езически вероизповедания и тяхното успоредно битуване в рамките на общата държава.
С оглед на интересуващия ни проблем е важно да се изтъкне, че в посочения период единството на поданиците започва да се гради на основата на общия език, който се въвежда в държавната канцелария. Това е гръцкият език, добре познат за всички етноси, включени в териториалния обхват на ханството. Той става официален език в държавния живот. Ясно свидетелство в подкрепа на тази констатация са първобългарските надписи на гръцки език – своеобразният държавен архив на България[7].
Другото важно свързващо звено е културата. Архитектурата, изкуството, каменната историопис, които определят нейния облик, разширяват възможностите на държавата да общува със своите поданици. Езикът и културата стават проводниците на нейната политика сред славянския елит начело с князете, пристигащи във вътрешната област, където е държавното средище – столицата Плиска, за да получат разпорежданията на хана. Така славянската върхушка се среща лице в лице със символите на държавната власт, изобразени в културните паметници. Важно доказателство в тази насока са дворцовият комплекс в Плиска и свързаният с него религиозен комплекс при Мадара. Тяхната монументалност внушава убедително идеята за мощта на българската държава, олицетворявана от владетеля[8]. Пресъздаването на религиозните символи на прабългарското езичество в произведенията на дворцовата култура постига своя скрит ефект. Господството на прабългарската религия, вплетена в паметниците на културата, не се усеща така осезателно от страна на славянското население, което влиза в съприкосновение с нея.
Следователно целенасочено поддържаната от държавата верска търпимост спомага за полагане на основите за етнополитическата консолидация на славяни и прабългари, което е един важен предварителен етап по пътя на сливането им в една народност.
При разкриването на връзката между религията и държавата в дохристиянския период на ранносредновековна България важно значение има и проблемът за държавната идеология. Тя се заражда и развива на основата на прабългарската религия, в която идеята за централизацията на властта намира израз в почитането на върховното божество Тангра (Тенгри – общо за всички степни народи в Азия), обитателя на небето, изобразяван като конник. Ценен материал за създаването на системата от идеи за произхода, същността и целите на държавната власт и най-вече на владетелската власт се съдържа в архитектурата и изкуството на Плиска и култовия комплекс при Мадара, летописните надписи около релефа на Мадарския конник, „Именник на българските ханове“ – първата ханска хроника (създадена през 60-те-70-те години на VIII-ми век), както и надписите от първата половина на IX-ти век.
Паметниците показват, че в началния етап от развитието на българската политическа идеология през края на VII-IX век се появява тенденцията към съставянето на „канона“ за идеалния образ, към който са устремени ханът и ханската власт.
Особено значима е била функцията на релефа на Мадарския конник. Тази творба на старобългарското изкуство става идеен израз на представата за властта у древните българи. Идеята за централизация намира своя висш израз в култа към върховния бог Тангра[9]. Сред прабългарите, подобно на останалите евразийски народи, богът-конник се осмисля като небесен символ. Идеята за върховния бог и неговото „участие“ в избора на владетеля е изключително жива сред тях. В особата на хана те виждали „син на небето“ или владетел „поставен от небето“. Така възниква и култът към конника-герой, свързан с идеята за божествения произход на властта на българския владетел. Нейно въплъщение е Мадарският конник, изразяващ като иконографска сцена релацията бог-конник – конник-герой – български владетел[10]. В литературата това изображение се свързва с хан Тервел (701-718). В съответствие с тази идея в първобългарските надписи на гръцки език, изсечени около релефа по заповед на самия български хан, започва формирането на образа на владетеля-войн, проявил се задължително като герой в защитата на държавата в началото на VIII-ми век. Според чуждите и домашни извори хан Тервел подпомага византийската власт в хода на вътрешните междуособици през 705 година и при защитата на Константинопол от арабската обсада през 717-718 година. Два надписа са посветени тъкмо на тези негови забележителни и важни победни действия. При втория случай участва съвладетелят Кормесий. По-значим откъм идейно съдържание е първият от надписите. Той отразява военната помощ, която хан Тервел оказва на детронирания император Юстиниан II Ринотмет (685-685; 705-711) при повторното му възцаряване през 705 година. Срещу това участие според византийските хроники императорът обещава на хан Тервел дъщеря си за съпруга, богати дарове и областта Загора. Надписът завършва с лаконичната, но високосъдържателна мисъл: „И с мен императорът победи добре“. Признаването на кесарското достойнство на българския владетел от страна на споменатия император става реален израз на признаването на военната мощ на хана и на неговата власт. Този случай е много показателен по посока на по-общия процес, свързан с взаимопроникването между България и Византия като представители на два противоположни свята – езическия и християнския. Той разкрива и ранните стремления на българските владетели към равнопоставеност с византийските императори.
С оглед на повдигнатия въпрос за създаването на образа на идеалния владетел през началното развитие на българската държавна идеология е важно да се спрем и на оловния печат на хан Тервел. В него българският владетел е изобразен с брада и дълга развята коса, с шлем на главата, облечен в метална ризница, като в дясната ръка държи копие, а в лявата – кръгъл щит. Върху о̀паката страна на печата е гравиран гръцки надпис, който гласи: Богородице, помагай на кесаря Тервел“. Тук впечатляваща е употребата на кръстния знак като въвеждащ символ, а също и обръщението, характерно за християните. Този надпис дава право на някои специалисти да предположат, че преди акта на въвеждането му в кесарско достойнство хан Тервел приема християнството. Според нас, при липсата на други факти в полза на направеното предположение, по-правдоподобно е другото обяснение за неговата поява, според което надписът и иконографията на текста свидетелстват за едно чисто външно подражателство, което не съответства на религиозните възгледи на хана[11]. Но неговото създаване показва зараждането на стремежа у българския хан към подражание на императорския институт по отношение на външното му представителство. То се изразява и в официалните царски почести, отдадени на Тервел в Константинопол, които го приравнявали по царско достойнство и слава с византийския император. Кесарското звание на Тервел издига българския хан в законен, признат от самата Византия владетел[12].
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.