Борис Маринов, Александър Величков

4. Отрича ли Целс, че Иисус Христос е историческа личност?

Целс е римски философ от II-ри век[61] след Христа. „За името, идеите и отношението му към християнството знаем само от апологетичния труд на Ориген“[62]  „Против Цeлс“ (Κατά Κέλσου, Contra Celsum), в осем книги, „най-значителната… предникейска апология“[63]. Този труд Ориген „е написал, когато е бил над 60 години, по молбата на своя приятел Амвросий, за опровержение на „Αληθής λόγος”[64] на… Целс“[65]. Щвейцарският либерален богослов Т. Кайм през 1873 година се опитал, въз основа на приведените от Ориген в „Против Целс“ цитати, да възстанови изгубеното Целсово съчинение и го издал под заглавие „Celsus „Wahres Wort“, älteste Streitschrift antiker Weltanschauung gegen des Christenthum vom Jahre 178”[66]. (Целсовото „Истинско слово“, най-старото полемическо съчинение на древния мироглед срещу християнството).

В „Αληθής λόγος” Целс критикува християнството. Книгата има въведение, четири части и заключение:

Част I. Юдаизмът против християнството;

Част II. Критика на християнството от гледище на философията и историята;

Част III. Критика на отделни християнски догмати и

Част IV. За необходимостта да се спазва официалният култ[67].

„Сериозни доводи (Целс – в скоби наши) нe е могъл да приведе. Всичките му възражения са плод или на неговото недостатъчно запознаване с Християнската църква, или имат характер на необосновани твърдения[68]„

Привежданият от атеистите текст: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар чe мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия, против вас“[69], който е предаден от Воропаева съвсем свободно и с преувеличение[70], се намира в I-та част на „Αληθής λόγος”, в която се критикува християнството от гледище на юдаизма. Ако прочете човек цялата първа част, ще се убеди, че Целсовият юдей (а това значи сам Целс, защото той всъщност води разсъждението в тази част, той стои зад евреина, когото поставя да говори) съвсем не отрича историчността на Иисус Христос. Той се обявява против твърдението, че Иисус Христос е Бог, и обвинява, че някои от вярващите преправяли и преработвали Евангелието, за да имат възможност да отхвърлят изобличенията[71]. Че действително Целс не само в първата част на съчинението си, но в цялото си съчинение не отрича, че Иисус Христос е историческа личност, това изтъкват и съветски автори. Така например Яков Абрамович Ленцман в книгата си „Происхождение христианства“, издадена през 1958 година от Академията на науките в СССР, на стр. 236 пише: „… Целс не се съмнява… в историческото съществуване на Иисус и само указва на нелепостта на твърдението на християните, че Иисус бил син Божи“[72].

За да разберем кои „вярващи“ са преправяли и преработвали текста на Евангелието, та са дали повод на Целс да корѝ християните, трябва да чуем отговора на Ориген. „Не зная – казва той – други да са подправяли Евангелието, освен последователите на Маркион и онези на Валентин, а мисля, и тези на Лукан[73]. Но обвинението в това не се отнася към учението, а към онези, които са дръзнали да изопачават Евангелията. И както не е виновна философията за софистите, или епикурейците, или парепатетиците, или за които и да било други лъжемислещи (за техните погрешни учения – в скоби наши), – така истинското християнство не е виновно за онези, които подправят Евангелията и вмъкват ереси, чужди на мисълта на Иисусовото учение“[74]

Ясно е, че еретиците са подправяли Евангелието, за да го приспособяват към своите лъжеучения, а не Църквата, която е истинският и законен пазител и изяснител на Свещеното Писание.

5. Отричат ли Ориген, Августин и Тертулиан съществуването на Христа?

Ориген, Августин и Тертулиан били „отричали съществуването на Христа“[75].За да се разбере голословността и абсурдността на това твърдение, ние ще запознаем читателите накратко с биографиите на тези трима бележити в Християнската църква мъже и ще се спрем по-специално на едни Августинови думи, с които често се спекулира.

Ориген[76] е роден през 185 година след Христа, вероятно в Александрия. Той е син на ритор Леонид, който пострадал мъченически за християнската вяра и ученик на Климент Александрийски. Притежавал обширни  и многостранни познания, бил „чудо на учеността“ за своето време. Проявил удивително трудолюбие и необикновена работоспособност. Евсевий го нарича „Άδαμάντιος“— стоманен човек (твърд като елмаз). По писателска плодовитост Ориген надминал всички старохристиянски отци.

В 202/203 година, едва 18-годишен, бил назначен, след оттеглянето на Климент, за пръв църковноавторизиран ръководител на Александрийската катехизическа школа, която при него стигнала върха на своята слава.

Учудвайки със своята ученост, Ориген поразявал всички и с начина на своя живот – бил строг аскет: постел, не вкусвал вино, не носел обувки, спял на голи дъски, по-голямата част от нощта прекарвал в научни занятия.

В 212 година предприел пътешествие до Рим. В 215 година трябвало да бяга от Александрия и Египет поради жестокото изтребление (клане) на александрийски жители по заповед на император Каракала, който бил кръвно обиден от някакви си саркастични стихове. Намерил убежище в Кесария Палестинска. След време се върнал отново в Александрия. В 230 година, при едно пътуване за Гърция, се отбил в Кесария. Неговите двама приятели – епископите Теоктист и Александър го посветили в презвитерски сан. Но те нарушили канона, като не взели съгласието на Александрийския епископ Димитрий. Разсърден от това, епископ Димитрий свикал един след друг два събора (230-та и 231-ва година), които осъдили Ориген и го лишили от презвитерски сан. Основанията били: понеже се бил самоскопил[77], понеже бил изказал мнения, които изглеждали твърде свободни, и понеже бил напуснал Александрия. Ориген се заселил окончателно в Кесария и открил там нова школа, която също се прославила. Между бележитите негови ученици били св. Григорий Чудотворец и св. мъченик Памфил. През време на гонението при император Декий, Ориген бил хванат и хвърлен в тъмница вероятно в Кесария и тежко измъчван. След Декий получил свобода, но вследствие на изтезанията той умрял на 70-годишна възраст, вероятно в 253 или 254 година в град Тир, гдето дълго време сочели неговия гроб.

Каква е била Оригеновата привързаност към Господ Иисус Христос се вижда например от следните факти: Когато през гонението срещу християните при император Септимий Север взели баща му Леонид под стража и го затворили в тъмница, 17-годишният Ориген поискал да приеме заедно с него мъченическа смърт. Майка му с големи усилия го отклонила от това. Тогава той написал на баща си писмо, в което го молел да не мисли за многочленното си семейство, а да се окаже верен на Христа докрай. Преследвани за вярата християни той придружавал до съда, осъдените пък съпровождал до ешафода и „позорния стълб“, най-настойчиво убеждавайки ги да бъдат твърди и предани на Христа до последно издихание. За тези му деяния езичниците люто го намразили и веднъж насмалко щели да го убият с камъни.

Не е ли най-малкото странно да се твърди за този Ориген, който другите насърчавал да умират за Христа, а и сам умрял за Него, че бил отричал съществуването на Христа?!…

Наистина Ориген в свои трудове е допуснал грешки и неточности, някои негови мнения са били осъдени. Обаче той никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христос.

Августин[78]. Блажени Августин (Aurelius Augustinus), епископ Ипонски, знаменит църковен учител, се е родил в 354 година в Нумидийския град Тагаст (в Алжир, Северна Африка). Следвал риторическата школа в съседния град Мадаура. Богато надарен, той жадно търсел истината. Известно време се увлякъл в манихейството[79]. После преминавал от една философска школа към друга. Но никъде не намерил удовлетворение. Бил учител по красноречие в Тагаст (374-375), в Картаген (375-383 година), после в Рим (383 година), а по-късно в Медиолан (384 година). Тук той слушал проповедите на св. Амвросий Медиолански и под негово влияние приел християнството, бидейки 32-годишен, и бил кръстен в Медиолан на Велика събота, 25 април 387 година. Една година престоял в Рим. През есента на 388 година той се върнал отново в своя роден град Тагаст и се предал на аскетически живот. През 391 година бил избран за свещеник в Ипон (Северна Африка), в 395 година станал помощник на тамошния епископ Валерий и наскоро (396 година) – епископ Ипонски.

Като епископ, той се отдал всецяло в служба на Църквата. Водил упорита борба против разните ереси в неговия диоцез и против разколниците донатисти и ги съкрушил. Творенията, съставени от него в разгара на тези cnopoвe, гo прославили и дали тон и направление на цялото по-нататъшно богословие на Западната църква.

Последните години от живота на Августина били за него тежко изпитание: той видял падането на Рим, разграбен от Аларих, разгрома и опустошението от вандалите на цветущата Африканска църква и неговата Ипонска епархия. Всичко това го съсипало и той умрял в Ипон на 28 август 430 година, когато градът е бил обсаден от вандалите.

„Великият ипонски епископ съединявал в себе си творческата сила на Тертулиан и умствената широта на Ориген с църковното чувство на Киприан, диалектическата острота на Аристотел с идеалистическия подем и дълбокото умозрение на Платон, практическия усет на латинеца с умствената подвижност на гърка. Августин е… най-значителният и най-влиятелният богослов“ на Западната църква[80].

В съчинението си Retractationes той прави преглед на своята литературна дейност. Споменава за 93 свои съчинения в 232 книги. Но тук не влизат неговите писма и проповеди. Всички негови борби и изследвания се отнасят до овладяването на божествената истина, „която той търсел в безрезервна връзка с църковния авторитет“[81].

Може ли да се каже за този християнски колос – епископ, причислен от Християнската църква към блажените, че е отричал съществуването на Христа? Само неосведоменият, онзи, който не знае кой е и какъв е бил блажени Августин, може от себе си да твърди това!

За да докажат, че блажени Августин бил отричал историчността на Иисус Христос, бил се съмнявал в истинността на разказите за Него, някои се позовават на негови – Августинови – думи. В съчинението си „Против манихеите“ бил писал: „Аз не бих повярвал на Евангелието, ако не би ме задължавал към това авторитетът на католическата църква“[82]. От тези думи било ясно, че Августин бил „виждал безсмислието на легендата“ за Христа[83].

Приведеният питат е от пета глава на Августиновото съчинение „Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti“ (Против посланието на Манихея, което наричат основно). Блажени Августин предлага: „Нека видим на какво ни учи манихеят и нека разгледаме най-важната книга, която наричате Epistola Fundamenti (Основно послание – в скоби наши),където се съдържа почти всичко, което вярвате“[84]. Най-напред става дума за личността на Манихей: кой е той? – „питам ви – казва блажени Августин – кой е този Манихей? – Ще отговорите: „апостол Христов“. – Не вярвам!“[85] „Може би – продължава блажени Августин – възнамеряваш да ми прочетеш Евангелието и оттам ще се опиташ да утвърждаваш за личността на Манихей“[86]. Но, „ако би намерил някого, който още не е повярвал в Евангелието, какво би правил, когато той ти казва: „не вярвам!”[87]? – Блажени Августин иска да каже: За този, който вярва в Евангелието, добре, ще му търсиш доказателства за личността на Манихей в Евангелието; но, ако имаш пред себе си някого, който още не е повярвал в Евангелието, с какво ще му докажеш твърдението си за Манихей? На какво ще се опреш, че онова, което се казва в Евангелието, е истина? – И блажени Августин му посочва на какво в такъв случай един християнин се опира, за да докаже истинността на писаното в Евангелието: на авторитета на Вселенската църква, на църковното предание. По силата на този „църковен авторитет“, на това „църковно предание“ и сам Августин вярва в Евангелието. Затова и заявява: „Ego vero Evangelio non crederem, nisi me catholicae Ecclesiae commoveret auctoritas“[88], което ще рече: „Да, аз не бих вярвал на Евангелието, ако да не беше (не ме движеше) авторитетът на Вселенската църква“. Когато този авторитет, това църковно предание ми казва: „Noli credere Manichaeis“ (Не вярвай на манихеите!), защо да не му се покоря? – „Затова – заявява блажени Августин, – ако мислиш да ми даваш сметка, остави Евангелието! Ако ли ме насочваш към Евангелието (за да ми доказваш за Манихей и манихейството – в скоби наши), тогаз аз ще те насоча към ония, по чиито наставления съм повярвал в Евангелието (ergo me ad eos teneam, quibus praecipientibus Evangelio credidi)“[89], тоест към Църквата, към авторитета на Вселенската църква, към църковното предание. И понеже Църквата, църковният авторитет, църковното предание казва да не се вярва на манихеите, то затова и блажени Августин съвсем не може да вярва на Манихей. Той заявява: „tibi omnino nоn credam“[90], тоест: съвсем няма да вярвам на тебе. Нашата вяра е „основана не само на текста на Cвещеното Писание, но и на църковното предание“, – такъв е смисълът на цитираните Августинови думи[91].

Ако атеистичният автор, като твърди, че Августин отричал съществуването на Христа[92], има предвид разглежданите Августинови думи, не е на прав път: той се заблуждава. Блажени Августин във въпросното място само подчертава значението на Църквата, на църковния авторитет[93], на църковното предание, а съвсем не се занимава с историчността на Иисус Христос: дали Иисус Христос е съществувал, дали Иисус Христос е историческа личност. Сам блажени Августин никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христос: че Той е бил, че е съществувал на Земята. Своята чудна книга „Confessiones“ (Изповеди) блажени Августин завършва със сърдечна молитва от дълбините на душата си, в която се изразява и неговата твърда вяра в Иисус Христос, като въплътил се и живял между човеците: „Колко много си ни възлюбил, Отче благий! Ти не си пощадил Единородния Си Син, но си Го предал за нас нечестивите (Римляни 8:32)… За нас Той, като не счете за похищение да бъде равен Богу, послушен бе до смърт и то смърт кръстна (Филипяни 2:6 и 8)!… Ние бихме могли да мислим, че Твоето Слово (Твоят Син – в скоби наши) е далеч от общение с нас, че То не се грижи за нас, ако То не бе се въплътило и не бе обитавало у нас (nisi cаro fieret, et habitaret in nobis – курсива наш)…

Ето, Господи, аз се поверявам на Твоята грижа… Ти знаеш моята неопитност и моето безсилие: научи ме и ме изцели! Твоят Единороден Син, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и знанието (Колосяни 2:3), ме изкупи със Своята кръв… аз вкусвам и пия и се причащавам от нея, и окаяният аз желая да се наситя от нея сред тези, които ядат и се насищат: и хвалят Господа, които Го търсят (Псалом 21:27)!“[94]

Тертулиан[95] (Quintus Septimus Florens Tertullianus) е роден в Картаген през 160 година, като син на езически римски стотник. Получил солидно, особено юридическо, образование и ораторска школовка (Eus., Hist. Ессl. 2, 2, 4). В 195 година се завърнал от Рим, гдето е бил адвокат, в своя роден град – като християнин. Започнал оживена литературна дейност в служба на Църквата. Бил е учител и катехет. Блажени Иероним даже твърди (Vir. ill. 53), че е бил и презвитер. Но това се оспорва. Berthold Altaner в своята Патрология намира твърдението на блажени Иероним за „твърде невероятно“[96].

„Тертулиан е един от най-оригиналните и до Августин най-индивидуалният от всички латински църковни писатели… Религиозно възпламенен, притежавал проникновен ум, увлекателно красноречие, винаги духовито остроумие и превъзходни познания във всички области. При това той владеел като никой друг латинския език… Неговите съчинения след Vetus latina и Vulgata[97] са упражнили най-много влияние върху старохристиянския латински език”[98].

Всички негови произведения са полемични. Главното му съчинение е „Apologeticus“. „Апологетикът“ на Тертулиан е адресиран „към провинциалните управители на Римската империя. За разлика от всички други древни апологии, „Апологетикът“ разглежда само политическите обвинения срещу християните“[99] и аргументирано ги отбива.

Може ли този, който е повярвал в Христа и разпалено е защитавал християните, да е считал, че Иисус Христос не бил съществувал? – Наистина Тертулиан е изпаднал в монтанизъм[100] и е изказал някои погрешни в догматическо отношение възгледи, но никога не е отричал историчността на Христа. Въпреки уклоните му „Църквата е оценила неговата ревност във вярата“[101] и го е зачислила в кръга на своите писатели.

6. Отричат ли историчността на Иисуса Христа докетите?

Правят и това възражение: „Ами докетите, не са ли отричали историчността на Христа?“

Докетите са еретици от апостолско време. Във Второто послание на апостол Иоан Богослов, 1-ва глава, 7-ми стих се казва: „…в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът“. Блажени Иероним пише, че още при апостолите, когато кръвта на Христа в Юдея не била засъхнала, от някои „било обявено тялото на Христа за призрак (phantasma Domini corpus asserebatur)“[102]. Съществуването на докетите доказвало, че още в началото на християнската ера се били съмнявали в историчността на Христа. „Съществуването на такива течения като докетизма“ било „едно от доказателствата за митичността“ на Христа“[103].

Съществувал ли е Иисус Христос? – такъв въпрос в онова време не е бил поставян. А са спорели по друг въпрос: Какъв е бил Иисус Христос? – Бог, човек, или Богочовек? Докетите отричали, че Иисус Христос е бил човек: те отричали „реалността на човешката природа в Иисус Христос“, човешката природа в Него била „призрачна (δοκέω=имам вид, изглеждам)“[104].

„Докетите никак не отричали, че това, за което е разказано в Евангелията, действително е ставало в определено време и в определени обстоятелства, и е могло да бъде видено и описано. Те само мислели, че Христос не е бил, но само е изглеждал като човек, явявал се е като човек. В историческото достойнство и достоверност на евангелската история… не се съмнявали, макар и да се занимавали с мнимо изправяне на евангелския текст, окастряйки и изменяйки го. Но те посвоему тълкували смисъла на евангелската история, смисъла на Боговъплъщението и Богоявлението“ [105]. В своите крайности докетизмът „понякога се израждал просто във фантастически измислици, като например, когато Василид учел, че под вида на Иисус бил разпнат Симон Киринеец“, а „Сам Иисус така да се каже стоял близо в образ на Симон Киринеец и се смеел над Своите гонители“ [106].

Защо докетите мислели така?

Главната причина е в това, че те били християни от езичниците, които не се били отърсили от езическите идеи. Те се намирали „под влиянието на източните езически възгледи за материята“[107]: че тя е източник на злото. „Приписвайки всяко зло на материята, трябвало по необходимост да предположат, че Христос не е могъл да има никаква връзка“ с материята[108], не е могъл да приеме човешко тяло, плът.

7. Общият извод

И така: нито Трифон-Юдеят, нито юдействащите християни, които св. Игнатий Богоносец има предвид в VIII-та глава на Посланието си до филаделфийците, нито езическият философ Целс, нито Ориген, нито Августин, нито Тертулиан, нито даже докетите са отричали историчността на Иисус Христос, че Той е съществувал, че е бил на Земята, макар за докетите да е бил само „призрак“, но дори и тогава пак – според самите докети – „за всички, окръжаващи Го, е изглеждал като човек“[109].

Следователно твърдението, че „съмнения в историчността на Иисус“ били изказвани още в древност, че били изказвали съмнения „в историчността на Иисус… не само евреи, противници на християнството,… но и правоверни християни“, пък даже и езичници, че хората, които били живели наскоро след времето, когато според „легендата“ бил живял Христос, считали, че Той бил измислена личност, – не отговаря на истината.

Следва…(виж тук).

________________________________________________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 319-334.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[61]. Больш. Сов. Энциклоп., 2-рое изд., том 46, 50.

[62].Проф. Боян Пиперов, Целз и свидетелството му за Иисуса, Църковен вестник,  1956, бр. 13, с. 6, кол. 1.

[63]. B. Altaner, Patrologie, S. 179.

[64]. “Правдиво слово” или „Истинно учение”, бел. наша.

[65]. B. Altaner, op. cit., S. 179.

[66]. Zürich, 1873. Гл. у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее християнство, с. 236.

[67]. Гл. превода на Ранович, поместен в Древнеримские мыслители, составил А. А. Аветисьян, Киев, 1958, с. 179-228.

[68]. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 83.

[69].К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 23.

[70].Ранович превежда: „некоторые из верующих (к. н.)… переделывают и переработывают первую запись евангелия” (гл. в „Древнеримские мыслители”, с. 186) – „някои от вярващите”. Воропаева казва: „мнозина от вас” (к. н.)… са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия” (Воропаева, цит. съч., с. 23)

[71]. Гл. превода на Ранович в „Древнеримские мыслители”, с. 186.

[72]. Москва, 1958, с. 236.

[73]. Маркион, Валентин и Лукан са еретици-гностици.

[74]. Origenes, Contra Celcum, II, 27, Migne, P. gr., t. II, col. 848.

[75].Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството?, Вечерни новини, год. V, бр. 262, С., 4 ноември 1955, с. 2, кол. 5.

[76]. Биографията на Ориген даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 175-177; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 157-162, 166-168; 3. Der grosse Herder, B. 8, Freib. im Br., 1934, Kol. 1660; 4. Церковный энциклопедическiй словарь. Составилъ архим. Θеодосiй (Переваловъ), Харбинъ, 1931, с. 159; 5. Полный Правосл. Богословскiй Энциклоп. Словарь, том II, изд. П. П. Сойкина, кол. 1706-1708.

[77].Ориген направил това към 202/203 година, за да избегне възможни клевети от страна на езичници и юдеи, тъй като между слушателите му имало и много млади жени, а и понеже разбирал буквално думите на Спасителя в Мат. 19:12: „има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно”. Тия думи обаче имат съвсем друг смисъл.

[78].Биографията на бл. Августин предаваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 375-378; 2. Dr. R. Eisler, Philosophen – Lexikon, Berlin, 1912, S. 33; 3. Православная Богословская Энциклопедия (А. П-въ, Августинъ), том I, кол. 102-110; 4. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 200-202.

[79]. Манихейството е ерес (според проф. М. Поснов) или по-точно – религия (според Дюшен). Негов родоначалник е „бил Мани, наричан от гърците Манес, а от латинците – Манихей” (проф. Функ). Появило се е на Изток през III в. „Източници на учението на Манес били персийски, вавилонски, юдейски и гностически представи. До днес се явява недостатъчно изяснен въпросът, доколко манехейството се е възползвало от християнството” (проф. Поснов). Личи, че е заимствало от него „имена и външни аналогии” (проф. Функ), негови учреждения и култови действия (проф. Поснов).

[80]. B. Altaner, Patrologie, S. 387.

[81]. Там.

[82]. И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, М., 1957, с. 29. Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, спис. „Народна просвета”, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, с. 52.

[83]. Доц. Йоно Митев, цит. статия и списание.

[84].Augustinus, Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti, cap. 5, Migne, P. lat., t. 42, col. 176.

[85]. Там.

[86].Там. Манихеите вярвали, че техният учител Мани (Манес, Манихей) бил апостол Христов или обещаният от Иисуса Христа Дух Утешител-Параклит (Иоан 15:26).

[87]. Там.

[88]. Там.

[89]. Там.

[90]. Там.

[91]. Геттингеръ, Апологiя христiанства, ч. I, отд. 2, русск. перев., Спб., 1875, с. 143, бел. 2 и 3.

[92]. Тодор Стойчев, цит. статия и вестник.

[93].Както се изтъкна: бл. Августин е търсел божествената истина „в безрезервна връзка с църковния авторитет”.

[94]. Lib. N, cap. 43, p. 2 et 3 (Confessionum Aurelii Augustini, Liber decem. Cum notis P. H. Wagnerack, Ratisbonae, 1926, p. 530-532).

[95]. Биографията на Тертулиан даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 132-133; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 144 и 148; 3. Der grosse Herder, B. XI, Freib. im Br., 1935, Kol. 1091.

[96]. B. Altaner, Patrologie, S. 131.

[97]. Латински преводи на Библията.

[98]. B. Altaner, ibid.

[99]. B. Altaner, Patrologie, S. 131. Тези политически обвинения са: презирането на държавните богове и оскърблението на императорското величество.

[100]. Монтанисти – сектанти-разколници от началото на втората половина на II в. Носят името си от основателя на сектата Монтан.

[101]. П. И. Малицки, цит. съч. и том, с. 148.

[102]. Hieronymus, Dialogus contra Luciferianos, cap. 23, Migne, P. lat., t. 23, col. 186.

[103]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 55.

[104].Професор протоиерей П. Я. СвЪтловъ, Христiанское вЪроученiе въ апологетическомъ изложенiи, т. II, 2-рое изд., Кiевъ, 1912, с. 726.

[105]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христос?, Варшава, 1929, с. 41.

[106]. Православная Богословская Энциклопедия, том IV, Петроградъ, 1903, кол. 1174.

[107].Церковный энциклопедическiй словарь. Составилъ архим. Θеодосiй (Переваловъ), Харбинъ, 1931, с. 65.

[108].Православная Богословская Энциклопедия, том IV, Петроградъ, 1903, кол. 1174.

[109].Проф. В. В. Болотовъ, Лекцiи по исторiи древней церкви, т. II. Посмертное изданiе подъ ред. проф. А. Бриллiантова, Спб., 1910, с. 327.

Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.

Изображения: Господ Иисус Христос със Свои ученици и други лица. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Di

Борис Маринов, Александър Величков

1. Какво уверяват атеистите от наше време?

Мисълта, че Иисус Христос никога не бил съществувал, тоест, че Той не бил историческа личност, най-първо е била изказана в края на осемнадесети век от французкия математик и астроном Дюпюи[1].Той обяснява „митологическите и религиозни представи… като астрономически алегории „[2]. Неговите възгледи са изложени в съчинението му „Записка за произхода на съзвездията и за обяснение на баснята чрез астрономията“[3] и по-обстойно – в неговия главен труд „Произходът на всички култове или Всемирната религия“[4]. Животът на Иисус Христос е сведен „до един астрален мит“[5]; Иисус Христос бил Слънцето, дванадесетте апостоли били дванадесетте знаци на Зодиака. Значи: Иисус Христос – според Дюпюи – не е историческа личност, Той не е съществувал.

В новата атеистична литература[6] обаче се застъпва възгледът, че „съмнения в историчността на Иисуса“ били изказвани още в древност[7]. Изказвали били съмнение в историчността на Иисуса… не само евреи, противници на християнството, както това „се виждало „от Юстиновия „Диалог с Трифона“, но и правоверни християни“[8], – за доказателство на това атеистите се позовават на място от VIII-ма глава от Посланието на св. Игнатий до филаделфийците[9], – а дори – и езичници (например Целс[10]).

Трифон Юдеят бил казал: „Вие (християните – в скоби наши) вярвате в безсмислена басня и сами cи измисляте своя Христос. Дори и да се е родил някъде, и да е живял някъде, той във всеки случай е съвсем неизвестен на когото и да било“[11].

В Посланието си до филаделфийците (глава VIII-ма) св. Игнатий Богоносец бил пишел: „Аз съм чувал как някои казват, че, ако не намеря в архивите (εν τοίς αρχείοις), то не ще повярвам на казаното в евангелието”[12].

Езичникът Целс бил от отправил към християните следния укор: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар че мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия против вас“[13].

Един автор направо заявява, че противниците на християните (от първите векове) им били казвали „открито, че „основателят“ на християнската религия не „бил „историческа личност“. Като примери той привежда: Трифон юдея и философа Целс[14]. И малко по-нататък на същата страница този автор пише: „С други думи, хората, които са живели наскоро след времето, когато според легендата е живял Христос, не знаят нищо за него и считат, че той е измислена личност“[15].

Друг пък атеистически писател даже твърди, че „Ориген, Августин и Тертулиан (курсива наш)… отричали съществуването на Христа“[16].

2. Съмнява ли се Трифон юдеят в историчността на Иисус Христос и отрича ли я?

Атеистите, за да докажат, че още в древност били изказвани съмнения в историчността на Иисус и дори я отричали, привеждат цитат от съчинението „Разговор с Трифон Юдея“. „Разговор с Трифон Юдея“ е творение на св. Юстин Философ и Мъченик, „най-бележитият апологет от второто столетие. Св. Юстин произхождал от едно езическо гръцко семейство от град Flavia Neapolis (днес Nablus), стария Сихем в Палестина”[17]. Обръщането му в християнство пада между 133 и 140 година след Христа[18].  Вече християнин, той посветил целия си по-нататъшен живот „изключително на защитата на вярата – „единствената надеждна и годна философия“(Dial. 8). В палиум, гръцка философска мантия, обикалял като учител и основал в Рим школа. Тук той имал за ученик Тациан[19], бъдещ апологет. За края на Юстиновин живот „имаме старо вярно повествование в Martyrium s. Justini et sociorum[20]… Според това повествование, той бил обезглавен заедно с шестима други, като християни, в 165 година в Рим, при градския префект Junius Rusticus[21].

Диалогът „Разговор с Трифона Юдея“ „ни повествува за двудневната беседа на Юстина с един учен евреин, под който вероятно трябва да се разбира известният Rabbi Tarphon, негов съвременник… Това съчинение е написано след първата (Юстинова – в скоби наши) Апология, понеже тя се цитира в него 120 пъти[22]. Изглежда св. Юстин предава действителен свой диспут, станал „в Ефес още през време на въстанието на Bar Kochba (132-135)“[23].

Цитатът от „Разговор с Трифона Юдея“, както той е изразен в самото съчинение на св. Юстин, гласи така:„…Χριστός δέ, εί καί γεγένηται, καί εστι που, αγνωστός έστι, καί ουδέ αυτός πω εαυτόν επίσταται, ουδε εχει δύναμίν τινα μέχρις αν ελθών Ηλίας χρίση αυτόν καίφανερόν πασι ποιήση.Υμείς σέ, ματαίαν ακοήν παραδεξάμενοιΧριστόν εαυτοις τινά αναπλάσσετε, καίαυτου χαριν τά νυν ασκόπωϛ απόλλυσθε”[24]. Или на български: ”… A Христос, дори и да се е родил и да се намира някъде, е непознат (неизвестен), нито Сам още разбира (знае) Себе Си, нито има някаква сила, докато дойде Илия, да Го помаже и Го направи явен (известен) на всички. А вие, като сте приели един празен слух, си измисляте сами на себе си някакъв Христос и заради Него безразсъдно загивате (погубвате себе си)“.

Който прочете цитата от „Разговор с Трифона Юдея“, тъй както го привеждат атеистите, и го сравни с току-що дадения текст от оригинала, и – освен това – се запознае въобще със съдържанието на „Разговор с Трифона Юдея“, ще види:

1.Че Трифон юдеят не говори за „басня“, той не е употребил термина „басня“, а думата „ακοή“, която значи: слух, мълва. Затова и руският преводач на „Разговор с Трифона Юдея“ е превел израза „καταίαν ακοήν“ с: „ложный слухъ” (курсива наш)[25].

2.Че цитатът, тъй както го привеждат атеистите, представлява преработка на оригиналния текст, като последното изречение е станало първо, а първата част от първото изречение е станала второ и последно изречение; втората пък част от първото изречение („нито има някаква сила, докато дойде Илия, да Го помаже и Го направи явен (известен) на всички“), която в случая е най-важната, е изпусната, без да е означено това по приетия начин – с многоточие. Изпуснатите думи дават да се подразбере, че спорът между св. Юстин и Трифон е за съвсем друго, а не за историчността на Иисус. Вероятно затова са и изпуснати! Известният обществен деец и историк Арчибалд Робертсон, който в книгата си The origins of Christianity (Произходът на християнството) пристъпва „към проблема за произхода на християнството от марксистки позиции“[26], казва – тъкмо във връзка с разглеждания от нас текст от „Разговор с Трифона Юдея“, – че някои „правят такива фокуси с текста, за да докажат своята правота“[27]: че още Трифон Юдеят бил привърженик на теорията за митичността на Иисус Христос.

3.Че евреинът Трифон съвсем не отрича историчността на Иисус Христос. Темата на беседата е съвършено друга: дали Иисус, Когото християните приемат за Месия – Христос, е наистина очакваният от Израиля Месия. Трифон отрича, че Иисус е очакваният Месия – Христос, а не отрича, че Иисус е историческа личност.

Месия (Христос) – според Трифон – ще бъде „славно и велико Лице, което, като Син човешки, ще получи от Древния по дни[28] вечно царство“[29]. Трябва да дойде Илия[30], да Го помаже и да Го обяви на всички[31].

Пророк Илия не е идвал. Иисус на християните не е „славно и велико Лице“, а е бил – както се изразява сам Трифон, – „безславен и неудостоен с чест (ατιμος[32]=непочитан, охулен – в скоби наши)“: подложил се „на най-голямото проклятие, което се полага в Божия Закон – бил разпнат на кръст“[33]. Затова и Трифон не Го приема за Месия – Христос.

Той заявява: „…тъй като Илия още не е идвал, аз и не Го (Иисус – в скоби наши) признавам за Христос“[34].

И още: „…ние се съмняваме, подобавало ли е на Христа да бъде безславно разпнат, понеже в Закона е казано „Проклет всеки разпнат“[35], така че аз твърде се затруднявам да повярвам на това“[36].

И иска от св. Юстин да му докаже, че Този именно разпнат Иисус е Месия – Христос[37]. Тъкмо това предимно се старае да обоснове и св. Юстин. Че главната негова цел е именно тази, това се вижда и от неговата молитва, с която завършва „Разговор с Трифона Юдея“. На раздяла, Трифон и спътниците му се молили за спасението на св. Юстин „от опасностите на пътуването и от всяко бедствие“[38]. „И аз се молех за тях – казва св. Юстин – и говорех: не мога да ви пожелая по-голямо благо, отколкото това, щото, като познаете, че по този път (чрез приемане Христа Всемогъщия Бог за свой учител – в скоби наши) се дава мъдрост на всеки човек, и вие бихте могли несъмнено да вярвате заедно с нас, че нашият Иисус е Божият Христос (курсива наш)”[39].

Последните думи: „да вярвате заедно с нас, че нашият Иисус е Божият Христос“ много ясно разкриват какво е отричал Трифон Юдеят и какво е доказвал св. Юстин. Трифон е отричал, че Иисус на християните е Божият Христос, тоест обещаният Месия, очакван от Израил; св. Юстин пък е доказвал, че именно Иисус на християните е Божият Христос, обещаният от Бога Месия.

Следователно от думите на Трифона Юдея, на които се позовават атеистите, не може да се вади заключение за „съмнения в историчността на Иисус“, за отричане „историчността на Иисус Христос“.

Смисълът на думите на Трифон е този: Може и да се е родил Месия – Христос и да се намира някъде, но е неизвестен: нито сам той знае, че е Месия, нито другите го знаят. Той ще разбере, че е Месия и другите ще узнаят това, само, когато дойде пророк Илия, помаже го и тържествено го обяви на всички. А Този Иисус, Когото вие смятате за Христос, не е никакъв Христос, защото пророк Илия не е идвал и не Го е помазвал и провъзгласявал. Така че вие сте повярвали на празен слух и сте си измислили някакъв Христос, тоест Месия, и за Него дори умирате.

Трифон Юдеят обаче не се съмнява  в историчността на Иисус, съвсем не отрича, че Този Иисус, Когото християните считат за Христос, е историческа  Личност!

3.Съмняват ли се християните, които има предвид св. Игнатий Богоносец в Посланието си до филаделфийците, глава VIII, че Иисус Христос е историческа личност?

Св. Игнатий Богоносец спада към „апостолските мъже“, тоест към „ония църковни писатели, които са били непосредствени ученици на светите апостоли или пък са били смятани за такива и които разкривали в своите творби предаденото чрез апостолите Христово учение“[40]. Той бил ученик на апостол Иоан Богослов[41] и „трети антиохийски епископ“[42]. При едно частично гонение срещу християните в Антиохия е бил осъден и „закаран от Сирия в Рим и в арената разкъсан от диви зверове” (Еus., Hist. 3, 22; Hieron., Vir. ill. 16)“[43]. По пътя за Рим минал през Филаделфия и други градове, в които местните жители-християни го приветствали и се погрижили да облекчат положението му. „Във Филаделфия той влизал в спор с юдействащи и вземал участие в събрания на тамошните християни“[44]. Останал поразен от склонността у християните към разцепление[45]. В Смирна престоял няколко дни. Тук го поздравили „пратеници от църквите на тези градове, които били на страна от неговия път“[46]: Ефес, Магнезия и Тралл. До тези църкви св. Игнатий написал послания. От Смирна той написал и Послание до римляните. „Вторият продължителен престой станал в Троада“. Оттук св. Игнатий „написал нови три послания: до филаделфийци, до смирненци и до Поликарп Смирненски епископ”[47]. Като дата на неговата мъченическа смърт традицията счита 107 година[48], десетата от царуването на Траян(98-117).

За да разберем правилно смисъла на привеждания в атеистичната литература текст от VIII-та глава на Посланието на св. Игнатий до филаделфийците: „Аз съм чувал как някои казват, че, ако не намеря в архивите (εν τοίς αρχείοις), то не ще повярвам на казаното в евангелието“[49], трябва да вземем предвид:

1.Някои данни от биографията на св. Игнатий.

2.Главната тема на Посланието му до филаделфийците.

3.Привеждания от атеистите текст във връзка с думите, които го предшестват, и с оглед на приетото от издателите четене.

В кратката биография на св. Игнатий Богоносец, която ние дадохме, се каза, че св. Игнатий във Филаделфия влизал в спор с юдействащи. Това са християни от юдеите, които смятали, че макар да са християни, длъжни са да спазват и Закона Моисеев; които искали „да задържат в християнството юдейски обреди и обичаи, като необходими за спасението“[50]; които за всичко относно Христа търсели основание в Стария Завет: дали там е писано за това.

Каза се още, че св. Игнатий вземал участие в събрания на филаделфийските християни, и че го поразила склонността у тези християни към разцепление.

Срещу тези два недъга – юдействането и цепенето – св. Игнатий се бори, – и не само, когато е бил във Филаделфия, но се опълчва срещу тях и в своите послания, особено в Посланието до магнезийците и в Посланието до филаделфийците. На магнезийците пише: „Нелепо е да призоваваме Христа, а да живеем по юдейски“ (Магн. X, 3)[51]. И още: „…ако ние досега живеем по юдейския закон, то с това открито сe признаваме, че не сме получили благодатта“ (Магн. VIII, 2)[52]. Главната тема на Посланието до Филаделфийците е: пазенето на единството и недопускането на юдействане. В глава втора на Посланието св. Игнатий казва: „И така, чеда на светлината и истината, бягайте oт разделението и гибелните учения“[53]. За „единството“ той говори и в глави: III, IV, VI, VII, VIII[54]. В глава VI-та се спира по-специално на „юдействането“ и съветва: „…ако някой ще ви проповядва юдейство, не го слушайте[55]„. Привежданият от атеистите цитат – както казахме, – е от глава VIII-ма на Посланието. Взет с думите, които го предшестват, гласи[56]: „Παρακαλω δέ υμάς, μηδέν κατ΄ερίθειαν πράσσειν αλλά κατά χριστομαθίαν. Επεί ήκουσά τινων λεγόντων, οτι, Εάν μή΄εν τοίς αρχαίοις εΰρω, εν τώ Ευαγγελίώ ου πιστεύω· καί λέγοντός μου αυτοις, οτι, Γέγραπται, απεκρίθησάν μοι, οτι, Пρόκειται“ (Умолявам ви, да не вършите нищо от страст към спор, но според учението Христово. Тъй като чух някои да казват: „Ако не намеря в древните (Писания – в скоби наши), не ще повярвам (на това – в скоби наши) в Евангелието“; и, когато им казах: Писано е, те ми отговориха: „Предстои!“ (тоест, предстои да се докаже – в скоби наши)[57].

Изразът „Умолявам ви, да не вършите нищо от страст към спор, но според учението Христово“ показва, че тук св. Игнатий има предвид тъкмо такава проява у филаделфийските християни: спорове, но спорове, продиктувани просто от страст към спор.

Следващите пък изрази ни разкриват: 1) характера на тези спорове: дали е писано или не за това и онова в Стария Завет, дали е предсказано или не от пророците; ясно е, че това са спорове на юдействащи християни, които за всичко относно Христа търсели доказателство от Писанията; 2) че сам св. Игнатий е спорел с тези юдействащи християни.

В случая обаче съвсем не се спори по това: съществувал ли е, историческа личност ли е Иисус Христос. Мисълта на юдействащите християни е следната: Няма да вярвам онова, което се разказва в Евангелието за рождението и страданията на Иисус Христос, ако не намеря писано за него в Писанията (Стария Завет, Пророците)! – Не се отрича, че Иисус Христос е бил, че е съществувал, а се търси за тези неща, които се разказват във връзка с Неговото рождение и страданията Му, потвърждение у Пророците.

В подкрепа на разясненията, които дадохме, е и направената към израза „εν τοίς αρχαίοις“ бележка в Migne[58] и в руския превод[59]. Ще цитираме бележката, тъй както тя е дадена в руския превод: „Издателите дружно признават четенето: „εν τοίς αρχαίοις“[60], отнасяйки това към старозаветните писания. Игнатий тук говори против юдействащите, които търсели потвърждение на истината за рождението и страданията на Христа у древните пророчества“.

Следва…(виж тук).

________________________________________________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 319-334.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1 , т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Charles Francois Dupuis, (1742-1809). – Гл. у: проф. прот. В. Зеньковский, Апологетика, Париж, 1957, стр. 118; Fr. Loofs, Wer war Jesus Christus? Deutsche Neubearbeitung des Buches: What is the truth about Jesus Christus?, 2. Aufl., Halle a.d. S., 1922, S. 4.

[2]. Энциклопедическiй словарь, Томъ XI, Изд. Брокгаузъ и Ефронъ, Спб., 1893, стр. 390.

[3]. Memoire sur l’Origine des Constellations et sur l’explication de la Fable par l’Astronomie (1781).

[4]. L’Origine de tous ies Cultes ou la Religion universelle, излязъл в 1794 r. в 3 тома in-40 c атлас, и в 12 тома in-80; в 1798 г. излязъл в съкратен вид (Abrégé). – Гл. в: Notice sur la vie et les ouvrages de Depuis към Abrégé de L’Origine de tous les cultes, T. I, Paris, 1908, p. 5 et 6.

[5]. Prof. H. Fechner, Le problème du Christ. – Essai d’une somme catholique contre les Sans-Dieu, Paris, 1936, p. 274.

[6]. Името Иисус се пише с две „и“. В атеистичната книжнина обаче често го пишат с едно „и”. Също и местоименията, отнасящи се до Иисуса Христа, пишат с малка буква. Така ще ги даваме и ние, при буквално цитиране из атеистическо произведение.

[7]. А. Б. Ранович, Раннее христианство. – Вопросы истории религии и атеизма. Сборник статей, № 1, Москва, 1950, стр. 259; К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос? Преведе от руски Катя Койчева, Профиздат, 1958, стр. 22.

[8]. А. Б. Ранович, Цит. стат. и сборн., стр. 259.

[9]. А. Б. Ранович,Там.

[10]. К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 23; Б. Босев, Митът за Исуса Христа, „Соф. правда“ от 14 януари 1958 г., бр. 6, стр. 4, кол. 2.

[11]. К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 23; гл. и: Н. К. Амосов, Християнство, его происхождение и политическая роль. Москва, 1955, стр. 8; Б. Босев, Цит. стат., вестн., бр., стр., кол.

[12]. А. Б. Ранович,Там; гл. и у:К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 22-23. Вместо „в архивите”, Воропаева превежда: „в писмените паметници” (Там, стр. 23).

[13]. К. Л. Воропаева,Цит. съч., стр. 23.

[14]. Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, Спис. „Народна просвета”, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, стр. 51 и 52.

[15]. Там, с. 52.

[16]. Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството?, „Вечерни новини”, год. V, бр. 262, София, 4 ноември 1955, стр. 2, кол. 5. Не е безинтересно да се отбележи, че основоположниците на марксизма, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, както изтъква доцентът Йоно Митев в своята статия „Историческа личност ли е Христос?” (в списание „Народна просвета“, год. XIV, кн. 10, октомври, 1958, стр. 46), – не са могли да „вземат категорично (к.н.) становище” по въпроса: Историческа личност ли е Христос? Той обяснява това с туй, че „пълното разобличаване на хипотезата за съществуването на Христос като историческа личност” било станало по-късно, след смъртта на Маркс и Енгелс. Дали „станалото разобличаване” е действително и убедително, това ще се установи, при разглеждане на разните атеистически „аргументи” (така наречените „научни доказателства” на атеистите) против историчността на Иисус Христос.

[17]. Berthold Altaner, Patrologie, Leben, Schriften und Lehre der Kirchenvater, Fünfte, völlig neu bearbeitete Auflage, 1958, Verl. Herder – Freiburg, S. 96.

[18]. Л. Писарев, Iустин, Правослаявная Богословская Энциклопе- дiя, т. VII, Спб., 1906, кол. 584.

[19]. Berthold Altaner, Patroiogie, S. 96.

[20]. § 45, №4; Lazzati, Aev 1953, 473/97: z. krit. Text des Martyr, s. Just.

[21]. Berthold Altaner, Ibid.

[22]. Ibid.

[23]. Ibid.

[24]. St. Justinus, Dialogus cum Tryphone Judaeo, Cap. 8, – Migne, P. gr., t. 6, col. 493.

[25]. Разговоръ съ Трифономъ lyдеемъ, 8. Сочиненiя  святаго Iустина  Философа и Мученика. Изданы въ русскомъ переводе, со введенiями и примечанiями кь нимъ, свящ. П. Преображенскимъ. Отделъ I, Москва, 1864, стр. 157.

[26]. А. Робертсон, Происхождение христианства. Перев. с англ. Ю. В. Семенова, Москва, 1956, стр. 4 и 5.

[27]. Там, стр. 128.

[28]. „Beтхiй  дéнми“ (Дан. 7:9).

[29]. Разговоръ съ Трифономъ lyдеемъ,  32. – Сочиненiя  святаго Iустина…, Отделъ I, стр. 193.

[30]. Според вярванията на евреите, трябва да се яви на земята пророк Илия, за да помаже Месия и да възвести за Него (тържествено да Го обяви) – Гл. у: А. Робертсон, Происхождение христианства, стр. 12-128.

[31]. Разговоръ съ Трифономъ lyдеемъ, 8. Сочиненiя  святаго Iустина…, Отделъ I, стр. 157.

[32]. St. Justinus, Dialogus cum Tryphone Judaeo, Cap. 32, – Migne, P. gr., t. 6, col. 544.

[33]. Разговор…, 32. Там, стр. 193.

[34]. Разговор…, 49. Соч. Св. Iустина…, Отд. I, стр. 221.

[35]. „Проклет е пред Бога (всеки) обесен (на дърво)“ (Второз. 21:23; Гал. 3:13).

[36]. Разговор …, 89. Там, стр. 298.

[37]. Разговор…, 36, 39, 89. Там, стр. 201, 207, 298.

[38]. Разговор…, 142. Там, стр. 380.

[39]. Там.

[40]. Проф. д-р Ил. К. Цоневски,  Посланието на апостол Варнава, София, 1945, стр. 3 (Год. на Бог. фак. за 1944/1945).

[41]. П. И. Малицки,История на Християнската църква, Част I,  Прев. М. Попов, София, стр. 125; С. Т., Игнатiй Богоносецъ. — Правосл. Богосл. Знциклопедiя, т. V, Петроградъ, 1904, кол. 782

[42]. Проф. М. Ем. Поснов, История на Християнската Църква, ч. I и II, Университетска библиотека № 120, София, 1933, стр. 158.

[43]. B. Altaner, Patrologie, S. 85.

[44]. С. Т., Цит. стат. и Энциклоп., кол. 782.

[45]. Л. Дюшенъ, Исторiя древней Церкви. Т. I, перев. съ пятаго фр. изд. подъ ред. проф. И. В. Попова и проф. А. П. Орлова, Москва, 1912, стр. 52.

[46]. С. Т., Цит. стат. и Энциклоп., кол. 782.

[47]. Проф. М. Ем. Поснов, цит. съч., стр. 158.

[48].Писанiя мужей апостольскихъ. В русскомъ переводЪ, съ введенiями и примЪчанiями къ нимъ, прот. П. Преображенскаго, Спб., 1895, стр. 259; B. Altaner приема 110 год. (Patrologie, S. 87).

[49]. А. Б. Ранович, Раннее христианство. Цит. сборн., стр. 259.

[50]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 28, бел. 3.

[51]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 283.

[52]. Там, cтp. 282.

[53]. Там, стр, 297.

[54]. Посланието има: увод и 11 глави.

[55]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 298.

[56]. St. Ignatius, Epistola ad Philadelfenses, cap. 8, Migne, P. gr., t. 4, col. 704.

[57]. Migne, P. gr„ t. 5, col. 704.

[58]. P. gr., t. 5, col. 704, n. 34.

[59]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 299, бел. 2.

[60]. Има разночетения (варианти). Едно от тях е това: „εν τοίς αρχαίοις“, което А. Б. Ранович приема и превежда със: „в архивите” (Раннее христианство. — Вопросы истории религии и атеизма. Сборник статей, № 1, стр. 259); Воропаева, – както се изтъкна но-рано, – вместо „в архивите” превежда: „в писмените паметници“ (Съществувал ли е Христос?, стр. 23). Ала „издателите”, – както се казва в самата бележка в руския превод, дружно признават четенето: „εν τοίς αρχαίοις“ – Бележка наша.

Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.

Източник на изображенията с Господ Иисус Христос, Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Au

Емил Трайчев

„През ония дни излезе от кесаря Августа заповед – да се направи преброяване по цялата земя. Това преброяване беше първо, когато Кириний управляваше Сирия. И отиваха всички да се записват, всеки в своя град.   Тръгна и Иосиф от Галилея, от град Назарет, за Иудея, за града Давидов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна.“ (Лука 2:1-5)

Свидетелството у свети евангелист Лука (2:1-5) относно преброяването при император Август повдига редица важни исторически въпроси, които са били повод за много научни спорове. Отправният момент в съвременните дискусии е подходящо представен в критичните възражения спрямо това свидетелство, повдигнати от David Friedrich Strauss в неговото съчинение „Das Leben Jesu“, публикувано през 1835 година (виж англоезичното издание, Life of Jesus, 152-56). Според Strauss,

1) не е имало повсеместно преброяване по заповед на император Август;

2) фактически подобно преброяване е малко вероятно във васално царство като това на Ирод Велики;

3) освен това Квириний бил управител на Сирия не през времето на царуването на Ирод, а по-късно, в 6/7 година след Рождество Христово;

4) също така и отчетът, поради който Иосиф трябвало да отиде във Витлеем, противоречи на римската практика за преброяване и

5) погрешно е заключението, че Пресвета Дева Мария също така трябвало да присъства на преброяването. (Същите възражения бяха наскоро повторени в съчинението на Emil Schürer, Jewish People, I, 399 ff.).

He са ли основани тези възражения на погрешното разбиране на римската история?

Основани ли са те на погрешното тълкуване на сведенията у свети евангелист Лука?

И наистина ли свети евангелист Лука е допуснал тук грешка, въпреки неговото в повечето случаи отлично отразяване на събитията в Римската империя?

След всяка дискусия остават тези три възможности за решение, макар че ако бъде предпочетена третата, важно е да се отбележи, че грешката у свети евангелист Лука е значително по-малка, отколкото впечатлението, което се създава от изброените по-горе възражения. Нека разгледаме съвсем накратко последователно повдигнатите възражения.

Не съществуват солидни доказателства, че по времето на император Август бил издаден указ за преброяване по цялата империя. Обратните твърдения са в повечето случаи основани на смесването между преброявания на римски граждани и преброявания на неримски граждани (Braunert, Historia, 6, 1957, 193-96, 203). При все това известно е, че император Август проявявал изключително старание в уреждането на финансовите дела в Римската империя с цел установяване богатствата и ресурсите ѝ (Tacitus, Annales, I, II; Dio Cassius, 53, 30, 2; Sherwin-White, Roman Society, 168 n. I, счита, че този факт предполага извършване на преброяване в цялата провинциална област на империята по някакъв определен образец). Император Август бил също така свързан и с обширна статистическа дейност в провинциите (Corbishley, Klio, 29, 1936, 89; Braunert, Historia, 6, 1957, 204). Свeти евангелист Лука искал може би просто да отрази факта, че преброяването в Палестина било част от една координирана имперска политика на Август. Наистина няма причина да се отрича вероятността, че свидетелство за подобна всеобща политика би представлявало част от указа за всяко отделно провинциално преброяване (срв. Sherwin-White, Roman Society, 168).

Твърде неясни са сведенията относно степента на имперското вмешателство във вътрешните дела на васалните царства. Положително римляните са зачитали вътрешната автономия на тези царства, но това може да се квалифицира по различни начини (Staufer, Jesus, 26-8 привежда свидетелства за римското финансово вмешателство в Наватея и Апамея и отбелязва факта, че по времето на царуването на Ирод Велики в Палестина било разрешено да се секат само медни монети). Фразеологията, с която Иосиф Флавий (Ant. Jud. 18,1-4) съобщава за преброяването на Квириний в Палестина (6-7 година след Рождество Христово), убедително свидетелства, че по времето на Ирод Велики (или при Архелай, неговия син) не било извършено преброяване, така пряко съответстващо на римското управление и данъчна система. От свидетелството на Иосиф Флавий не става ясно дали тази новост за юдеите всъщност била регистрирането на собствеността, или (в контекста на анексирането на териториите, които Архелай управлявал) това било непосредственото римско вмешателство в преброяването и в резултат от него – прекият римски контрол и преброяване. Преброяване, извършено от Ирод Велики (и дори предизвикано, и известно като наложено от Рим) и използвано за уреждането на неговите собствени семейни дела (дори и в най-общ смисъл известни на Рим) може би щяло да остави по-различно впечатление. Не ни е известно преброяване, извършено от Ирод, но несъмнено то не е изключено. Твърдението на Schalit, Herodes, 256-97, че Ирод Велики извършвал преброяване всеки шест години, не се подкрепя от солидни доказателства. Такова преброяване и от страна на Ирод, и от страна на императора вероятно трябва да се отъждестви на клетвата за вярност към кесаря и царското (тоест Иродовото) управление, която юдеите били задължени да дадат към края на Иродовото царуване (Josephus Flavius, Ant. Jud., 17, 42).

Управлението на Квириний като легат в Сирия (6-7 година след Рождество Христово) (legatus, тоест управител на императорска провинция, който бил подчинен пряко на императора, а не на сената) е добре засвидетелствано (Josephus Flavius, Ant. Jud., 18, I-2, ILS, 2683). За по-ранно негово управление като легат в Сирия липсват убедителни данни. Сведенията на Иосиф Флавий в Ant. Jud., 18, 1 предполагат, че той не е бил осведомен за такова по-ранно управление на Квириний.

Квириний несъмнено имал по-рано връзка с източната част на империята. От Тацит (Annales, 3, 48) научаваме, че Квириний бил удостоен с огромни почести заради участието си в потушаването на бунта на хомонадите в Киликия (срв. Страбон, География, 12, 6, 5) и съвсем не било невъзможно управителят на Сирия да вземе участие в кампанията срещу тях. Или, тъй като знаем твърде малко за дейността на Квириний в периода между неговото избиране за консул в Рим през 12-та година преди Рождество Христово. И службата му като съветник на Гай Цезар (осиновения син на император Август) около 1-ва година след Рождество Христово, едно управителство в този период би могло да се допусне. Но тук трудността се заключава в това да се намери пролука в интервала, когато постът не е бил зает от някой известен управител. Възможните периоди са твърде рано по време или твърде късно, освен ако въобще изоставим или връзката с царуването на Ирод Велики, или свидетелството в Евангелието от Лука 3:23 (срв. Emil Schürer, Jewish People, I, 257-59). Предположението на Ramsay, че тук може да се подразбира съуправителство (Recent Discovery, 4th ed. 293), не се подкрепя от конкретен пример на римското управление за периода. Не изцяло запазеният надпис titulus tiburtinus (ILS, 918), който често се привежда в подкрепа на двукратното управление на Квириний в Сирия, може да се отнася само към две длъжности, едната от които е в Сирия (синтаксисът относно iterum, „отново“ е спорен). Понеже името липсва, надписът също така може да бъде отнесен и към други лица. Тъй като нашите сведения са твърде ограничени, за да се направи окончателен извод (за самоличността, хронологията и управителите преди Квинтилий Вар Иосиф Флавий е единственият извор, но неговата хронология може да бъде оспорена (вж. трудовете на Corbishley; W. Е. Filmer, The Chronology of the Reign of Herod the Great, JTS, 17, 1966, 283-98; T. D. Barnes, The Date of Herod’s Death, JTS, 19, 1968, 204-9; Martin, Birth of Christ, 106-31), изглежда малко вероятно Квириний да е бил управител в Сирия преди 6/7 година след Рождество Христово. Тертулиан (Adversus Marcionem, 4, 19, 10) поставя преброяването, при което се родил Иисус Христос, в управлението на С. Sentius Saturninus (около 9-6 година преди Рождество Христово) и тази възможност не бива да се пренебрегва.

Отиването на Иосиф във Витлеем за преброяването едва ли е проблем, както твърди това David Friedrich Strauss. Истина е, че при преброяването през 6-та година след Рождество Хриостово жителите на Галилея (тогава под властта на Ирод Антипа) не били включени в него. Но тези от тях, които имали наследствени земи в Юдея, може би счели, че тези връзки официално ще бъдат загубени, ако те не искали да вземат участие в подобно преброяване. Дори ако се подразбирал период от много години, Иосиф без съмнение би считал себе си само като временно отсъстващ от Витлеем. Подобна информация за римските преброявания през периода има запазена само от Египет. Така че едва ли е съвсем ясно какви били разликите от провинция до провинция според местните обичаи. Сред юдеите тези обичаи подчертавали важността и значението на родословните връзки. Но в Египет един ιδία – указ (по своя инициатива), изискващ хората да се върнат в своите родове или може би в своите родни места, бил свързан със заповед за преброяване (срв. Braunert, Historia, 6, 1957, 201-202, 205-8; ibid., IΔIA, Studien zur Bevölkerungsgeschichtte des ptolemäischen und römischen Agypten, The Journal of Juristic Papyrology, 9-10, 1956, 211-328, 305-18).

От повествованието на свети евангелист Лука не става съвсем ясно дали присъствието на Пресвета Дева Мария било наложително поради указа за преброяване. Но тъй като, за разлика от Египет, където жените не били подложени на данъчно облагане, в Сирия (а следователно и в Юдея след нейното анексиране в 6-та година след Рождество Христово) те от 12-годишна възраст нагоре били облагани с данък (Ulpian, Digest L 15 цитиран у Emil Schürer, Jewish People, I, 403). Така че тяхното персонално явяване за преброяването вероятно било толкова необходимо, колкото и това на мъжете.

И така, изглежда, че най-голяма трудност относно повествованието у свети евангелист Лука се създава от опитите да се открие по-ранно управление на Квириний в Сирия в рамките на последните години от Иродовото царуване. Иначе, въпреки повдигнатите възражения повествованието на св. евангелист Лука се съгласува добре със сведенията от другите извори за римската история в разглеждания период.

Възможно е обаче стихът в Лука 2:2 („Това преброяване беше първо, когато Квириний управляваше Сирия“) да се преведе по начин, който отстранява всякаква необходимост за търсене на по-ранно управление на Квириний. Добре засвидетелстван в историята на дискусията, преводът е бил старателно аргументиран от М. J. Lagrange (RB, 8, 1911, 80) и е потвърден в няколко съвременни изследвания (Higgins, EvQ, 41, 1969, 200; Гяуров, ДК, 3, 1953, 28-32; Bamett, ExpTim, 85, 1973-74, 379; N. Turner, Grammatical Insighs, 23; Brindle, JETS, 27, 1984, 48-50). Lagrange доказва, че няма явна пречка в словореда или употребата на генитивното причастие (ήγεμονευοντος τής Συρίας Κυρηνίου) за следния превод на стиха: „Това преброяване стана преди управлението на Сирия от Кириний“ (вследствие критиката на Е. Power, John 2:20 and the Date of the Crucifixion, Bib. 9, 1928, 286, се вижда, че привеждането на Софокъл, Антигона, 2, 637-38 в подкрепа от Lagrange трябва да се изостави).

В заключение може да се отбележи, че управлението на Квириний е било важен повратен момент в юдейската история, отбелязващ фактически анексирането на Юдея, което било извършено твърде явно вследствие преброяването, с което управлението на Квириний започнало. За това преброяване се споменава в Деяния на светите апостоли 5:37 и е естествено, че свети евангелист Лука е трябвало да го разграничи от предварително преброяване по времето на Ирод Велики. При всички опити за тълкуване гръцкият текст на Лука 2:2 създава доста трудности (срв. Fitzmyer, 400), но тези трудности биха могли да се преодолеят, ако се възприеме настоящото изяснение. То изглежда много по-вероятно отколкото пресилените опити да се намери едно по-ранно управление на Квириний и решително се изправя срещу крайните мнения, отъждествяващи настоящото преброяване с това през 6-та година след Рождество Христово, както и срещу всички произтичащи от едно такова отъждествяване заключения.

__________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 2, с. 1-4. Понастоящем, март 2012, авторът на статията е доцент доктор.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

Литература

1. Гяуров, Хр., Н., Годината на Христовото рождение, ЦВ, 1947, бр. 1-2.

2. Същият, Кога се е родил Иисус Христос?, ДК, 1953, кн. 3.

3. Същият, Записки по тълкувание на Свещ. Писание на Новия Завет, С., 1957 (на циклостил).

4. Barnett, P. W., απογραφή and απογράφεσζαι in Luke 2:1-5, Exp Tim, 85, 1973-1974.

5. Braunert, H., Der römische Provinzialzensus und der Schätzungsbericht des Lukas-Evangeliums, Historia, 6, 1957, s. 192-214.

6. Brindle, W., The Census and Quirinius: Luke 2:2, JETS, 27, 1984.

7. Corbishley, T., , Quirinius and the Census: A Re-study of the Evidence, Klio, 29, 1936.

8. Dio Саssius, Roman History, 9 vols. with English translation by Earnest Cary, Loeb Classical Library, London, 1914-1927.

9. Fitzmyer, J. A., The Gospel according to Luke, 2 vols., New York, 1981-1985.

10. Higgins, A. J. B., Sidelights on Christian Beginnings in the Graeco-Roman World EvQ, 41, 1969.

11. Inscriptions Latinae Selectae, ed. H. Dessau, Berlin, 1892.

12. Josephus, 9 vols., with English translaiton by H. St. Thackeray. R. Marcus, and L. H. Feldman, Loeb Classical Library, London, 1926-1965.

13. Lagrange, M.-J., Où en est la question du recenrementt de Quirinius?, RB, 8, 1911.

14. Маrtin, Е. L., The Birht of Christ Recalculated, 2nd ed., Pasadena, 1980.

15. Ramsay, W. M., The Bearing of Recent Discovery on the Trustworthiness of the New Testament, 4th ed., London, 1920.

16. Schalit, A., König Herodes: Der Mann und sein Werk, Berlin, 1969.

17. Schürer, E., The History of the Jewish People in the Age of Jesus Christ, ed. G. Vermes et al. 3 vols., Edinburgh, 1973-1987.

18. Sherwin-White, A. N., Roman Society and Roman Law in the New Testament, Oxford, 1963.

19. Stauffer, E., Jesus and His Story, New York, 1960.

20. Strauss, D. F., Life of Jesus. Critically Examined, London, 1973.

21. Tacitus, The Annals, 3 vols. with English translation by J. Jackson, Loeb Classical Library, London, 1931-1937.

22. Tertuliani, Adversus Marcionem, PL, 2, 263-558.

23. Turner, N., Grammatical Insights into the New Testament, Edinburgh, 1965.

Изображения: авторът Емил Трайчев и св. Иосиф и Пресвета Дева Мария на път за Витлеем. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2A9