За град София в Житие на мъченик Николай Нови Софийски, писано от Матей Граматик (XVI-ти век), се казва следното:
„В планините около този град имало твърде много манастири, а в самия град имало твърде много бележити храмове, които поради пазените в тях свети мощи привличали мнозина от православните българи. В църковно отношение град Средец бил не по-малко бележит. Нека напомним, че в този именно град в 343-344 година бил свикан известният Сардикийски поместен събор, главната цел на който било окончателното осъждане ереста на Ария. В София в XVI-ти век имало архиереи, истински пастири на словесното стадо; достойни свещеници и дякони и отлични четци и певци църковни. А и самите градски жители се отличавали по благочестието си и искрената си вяра[1].”
В това изследване ще бъдат разгледани част от духовните светини, които е притежавала нашата столица, а именно: средновековните църкви „Св. Богородица Пречиста” ; „Св. Иван Рилски”; „Св. Архангел”; „Св. Марина”; „Св. Никола Глаголеми”,“Св. Никола Мали”, както и църквите „Св. Лука”; „Св. Спас“ и „Св. Димитър”. По данни на различни изследователи и архивни материали ще се спрем на всяка една от тях поотделно. Като част от духовното и културно наследство на София, храмовете са изпълнявали изконната си цел – да са обект, на духовни средища, но векове след това, те се превръщат в спънка за преодоляване и придобиване на други ценности.
Необходимо е да се спомене, че в Научния архив на БАН се съдържа фонд № 132, оп. 1, а. е. 264, където се съдържа списък на паметниците, които имат археологическо, историческо и художествено значение, обявени за народни старини в Държавен вестник (бр. № 69 и № 221 от 1927 година и бр. № 89 от 1928 година) и в този списък не фигурират изброените църкви, за които ще стане дума в следващите редове. Знае се, че някои от тези църкви са съхранявали ценни ръкописи, икони, стенописи, утвари и така нататък, но по една или друга причина те не попадат във въпросния списък.
Средновековната църква „Св. Иван Рилски”
Този храм е бил построен в Средец (София) след 967 година и преди 1018 година – тоест преди превземането на София от византийците и падането на Първото българско царство. Правдиви изглеждат твърденията на Ст. Станимиров, относно това, че храмът бил манастирски и не е от времето на цар Мануил. (Станимиров, 1931: 3). Според най-старото свидетелство – „Житие на Иван Рилски“ от Георги Скилица – се твърди, че храмът е бил съграден в близост до стените на града. Предположенията за местонахождението на този храм са: намирал се е на юг от днешните Централни хали и по-точно срещу старото ковчежничество, на улица „Пиротска” до хотел „Метропол” (старото кино „Македония“). По предания на софиянци, Константин Иречек споменава, че храмът бил съборен от турците и на негово място била изградена джамия – при голямата баня на улица „Мария Луиза”. Авторът Ст. Станимиров, прави същото заключение (вж. Станимиров, 1931: 11-12). След Освобождението тя е била склад за кожи на евреин. Според Хаджи Янков имала е висок таван и зографисани стени (Иширков, 1912: 27). Окончателното ѝ заличаване от картата на столицата е станало при кмета Димитър Петков и прокарването на новия градоустройствен план на града.
Средновековната митрополитска църква „Св. Марина”
Тя се е намирала в двора на старата Софийска митрополия на улица „Цар Калоян” . За нея се говори в Житието на св. мъченик Георги Нови Софийски. Житието се съдържа в препис № 86 „Сборник жития и слова“, съхраняван в Научния архив – БАН (Сбирка X), където на лист 6а – се говори, че светецът е бил погребан в митрополитската църква „Св. Марина“ по време на Селимовото царство, тоест това е времето на първия султан-халиф – Селим І Явуш (1512-1520 година). През XVI-ти век книжовникът Матей Граматик в „Житие на Николай нови Софийски”, посочва следното: „Нека отбележим, че от този злобен старец (стар турчин) твърде много е пострадала Христовата църква в София: той всеки ден преследвал християните и той бил причина за разрушаването до основи на някои храмове. Той бил причина и за смъртта на многострадалния Георгия нови Софийски мъченик (от София), който след страшни мъки пред очите на майка му бил обесен”.
От препис № 86, (лист 6а) научаваме, че мощите на св. Георги Софийски са пренесени от свещеник Иоан в църквата на великомъченица Марина, след което са се събрали всички от свещения клир, заедно с митрополитите и панагратите, и с псалми и песни погребали мъченика във великата митрополитска църква „Св. Марина[2]”. Това събитие станало на 11 февруари 1515 година, а по това време митрополит на столицата бил Панкратий. Към тази църква е имало училище, където са се били подготвяли духовни лица (вж. Темелски: 2015: 5).
Позовавайки се на описаното от Герлах, професор Анастас Иширков, споменава, че през 1578 година тази черква все още е била митрополитска (Иширков 1912: 24). Между 1455-1469 година мощите на св. Стефан Урош II Милутин, които идват от град Трепче (на север от Прищина), били първоначално положени в ротондата „Св. Георги“ и когато я превръщат в джамия те били пренесени в тази черква (Темелски 2015:5).
Двамата изследователи – Константин Иречек и Анастас Иширков твърдят, че църквата била срината от земетресение около 1585 година (Иширков 1912:24-25). Според други историци църквата била съборена няколко години преди 1670 година „от един паша или бейлербей” (вж. Темелски 2015:7). Църковния историк доц. д-р Христо Темелски определя, че „след събарянето на „Св. Марина“ временна митрополитска църква станала „Въведение Богородично” (или още „Св. Пречиста” ) (Темелски 2015: 7).
Храм „Св. Спас“ – трийсетте години на ХХ-ти век. Източник: https://offnews.bg/
През 1879-1884 година Константин Иречек съобщава, че за пръв път е присъствал в православна църква в България на 5 декември в двора на митрополитската църква „Св. Стефан’’ („Св. Неделя”), където имало литургия за спасяването на руския цар – тоест по това време митрополитска църква била вече „Св. Стефан” (Иречек 1995а: 62-63).
Църквата „Св. Богородица Пречиста”
Наречена още „Пресветая“ и известна още като „Въведение на св. Богородица”. Нейното местоположение е било на север от „Св. Неделя“ („Св. Крал“) (36/977: 1) тоест между нея и „Св. Параскева“ (почти на ъгъла на бул. „Дондуков“ и „Мария Луиза”). Тя е съборена на 22 май 1889 година по нареждане на градоначалника Димитър Петков[3]. За него Георги Тодоров отбелязва: „Неговото кметуване формално трае от 29 август 1888 година до 7 октомври 1893 година, но може да се предположи, че реалната власт в общинския съвет е била в ръцете на Петков още по времето, когато е бил помощник-кмет – от 30 октомври 1887 година. Дори изборът му за градоначалник става в отсъствието на кмета Никола Даскалов[4]„.
При строежа на метростанция „Сердика“ бяха намерени основите на църквата. Но поради ниското място под трамвайния път, основите бяха изместени на около 120 метра източно и сега могат да се видят в Ларгото.
Църквата „Св. Никола Глаголеми“
Намирала се е срещу Софийска митрополия, в близост до църквата „Св. Марина” и „Св. Петка Стара”. По данни на професор Анастас Иширков (в „Град София през XVII-ти век”) и представения план на София от 1887-1912 година тази църква е била заобиколена от ул. „Търговска”, бул. „Мария Луиза” и бул. „Дондуков”. Била е малка църква, но няколко пъти е била достроявана и разширявана.
Евтим Спространов се натъкнал на бележка в Пентикостар, където е отбелязана датата 1148 година. Според автора в XII-ти век бил направен кервансарай[5] и веднага или после бил подарен на черквата „Св. Никола“. Още в 1901 година изследователят твърди, че от нея само олтарът е в първоначалния си вид (36/977: 5). От 1923 година била отстъпена от митрополит Стефан на руските емигранти, за да се черкуват в нея. През пролетта на 1944 година при бомбардировките над София църквата била срината до основи. По времето на патриарх Кирил, тя е била възстановена с големи трудности, но вече като патриаршески параклис.
Nessebar is a town with centuries-old cultural traditions and synchronic building on the historical layers. In the last 30 years, attempts have been made to reconcile the urbanization of the environment and the expectations of the present with the emblematic buildings of the millennial heritage. The image of the great Revival figure of St. Paisii Hilendarski is on the facade of the Revival Nessebar church “St. Assumption of the Holy Virgin” and corresponds directly to people. Next to it on the walls of the only functioning temple in the town there are also located bas-reliefs of St. Ivan Rilski, Knyaz Boris I, Exarch Antim I, Vasil Levski, Hristo Botev and Stefan Stambolov. In Nessebar the tribute to St. Paisiy Hilendarski is especially distinct and therefore the main commercial and pedestrian street in the new quarter of the town bears his name.
***
В градът на ЮНЕСКО Несебър, чиито вековни исторически и културни традиции са впечатляващи особено с многобройните църкви, датиращи от V-ти до XIX-ти век, заслужено мястото е получил и св. Паисий Хилендарски. Къде се намира изображението на този светъл възрожденски образ е въпроса, с който ще се занимае настоящата статия. Св. Паисий не е сред древните стенописи, нито дори в съвременната зография във византийски стил, изпълваща стените на единствения действащ храм „Св. Успение Богородично“ построен през XIX-ти век и изписан в зората на XXI-ви век. Това знаково изображение на великата възрожденска личност е още по-близо до хората – тя е на фасадата на храма и кореспондира пряко с тях.
Старата Месемврия, заселена още от тракийски времена, е ситуирана на западния бряг на Черно море върху малкият китен полуостров сега с размери само 850 метра дължина и 350 метра широчина (Димова 2012:3). Била е стратегическа крепост и епископски център с укрепителна система още от V-ти век (Димитров 1976:72). След разделянето на Римската империя на Източна и Западна през 395 година от император Теодосий I, Месемврия остава в земите на Източната римска империя – Византия. През V-ти до IX-ти век е пряко свързана със столицата Константинопол и е включена в строителната политика на византийските управници и при управлението на император Юстиниан I Велики (527-565) нараства ролята на Месемврия като укрепен градски център (Димова 2012:13). Построяват се монументални масивни сгради, сред които и просторните базилики: „Св. Софѝя“, известна като Старата митрополия на агората, „Богородица Елеуса“ на северния бряг, базиликата над храма на Зевс над североизточното пристанище и базиликата срещу входа на града и под останките на джамията (Димитров 1976:72).
Заради голямата си духовна и художествена стойност Несебър е обявен за паметник на ЮНЕСКО през 1983 година и поради този факт градът постоянно се наблюдава и се следи за опазването на неговите старини. Ще посочим един документ, който много точно представя ценностите на Месемврия и показва настоящото им състояние.
В доклад за „Мониторинг върху състоянието на обектите със статут на недвижими културни ценности в Старинен град Несебър“, проведен през 2018 година, се казва: „Старинният град Несебър е изключително свидетелство за многопластово културно-историческо наследство и място, където многобройни цивилизации са оставили своите осезаеми следи: археологически структури от ІІ-рото хилядолетие преди Христа; черноморска гръцка колония със съхранени останки от крепостни стени, елинистична вила и религиозни сгради от Античността; запазени седем църкви от Средновековието. Несебър неведнъж е изявявал важната си историческа позиция на граничен град и в продължение на хиляда години е бил забележително духовно огнище на християнската култура, а и днес е развиващ се жив градски организъм“. Той „…е уникален пример на архитектурен ансамбъл със запазена възрожденска структура, обвързана в хармонично хомогенно цяло с изключителната природна конфигурация на скалния полуостров, свързан с континента с дълъг тесен провлак. Съществуването му е резултат от синтез на вековни културни човешки дейности, илюстриращи значими исторически етапи: урбанистична структура, с елементи от ІІ-рото хилядолетие преди Христа, от Античността и Средните векове; развитието на средновековната религиозна архитектура с богата пластична и полихромна фасадна декорация, свидетелстваща за изкуството на характерната за епохата орнаментална керамика; различни фази на развитие на дървените къщи, отразяващи етапите в развитието на архитектурния стил на Балканите и в целия Източно-средиземноморски регион, свидетелстващи за високо строително майсторство. Народната архитектура, заедно с изявяващите се в урбанистичното пространство средновековни църкви и археологически структури и с уникалния крайбрежен релеф, създава единна урбанистична тъкан от високо качество“ (Доклад 2018*). Направено е заключение, че: „След проведените наблюдения и анализи се констатира, че актуалното състояние на параметрите на извънредната универсална стойност на „Старинен град Несебър“ отговарят на изискванията за вписването му като ценност в списъка на световното културно наследство“ (Доклад 2018).
Обаче в същият този доклад пише, че „като пример за нехармонични намеси в средата през изминалия период може да се посочи: църквата „Успение Богородично“ с нерегламентирани намеси в интериора и екстериора“ (Доклад 2018). Има се предвид именно разглежданото изображение на св. Паисий Хилендарски в балереф на фасадата на храма, заедно с още няколко такива на други видни личности от българската история. Преди да ги разгледаме е уместно да се запознаем накратко със самата църква, нейната история и особености.
Храмът „Св. Успение Богородично“ (1856-1894 година) (Димова 2012:91) е на особена почит в наши дни и не се подминава почти от никой посетител на красивия полуостровен град. Неговият величествен силует и блестящият му, наскоро позлатен, покрив на високата камбанария се откроява отдалече в очертанията на град Несебър. Храмът се намира в североизточната част на полуострова, северно от базиликата „Св. Софѝя“ в непосредствена близост до нея. Следвайки строителните традиции е въздигнат на основите на по-старата църква, посветена на Божията майка (Теоклиева 2015:203). Изграждането му започва през 1855-56-та година (Гюзелев 2004:34) и според архитектурния си план е псевдобазилика с една полукръгла абсида и с нартекс, по средата на който има красива правоъгълна камбанария с позлатен покрив. Корабите са покрити с полуцилиндрични сводове, трите заедно поместени в общ двускатен покрив. Аркирани издължени прозорци по южната, западната и северната стени осветяват храма. Старият иконостас, амвонът и владишкият трон в църквата са от края на XIX-ти век и са изработени специално за тук от орехово дърво. Храмът е осветен на 21.05.1894 година, когато чудотворната икона на „Св. Богородица Пътеводителка“ (Климукова 2021), пазена до онзи момент в църквата „Св. Георги Победоносец“, е пренесена тук (Теоклиева 2015:203-205). Изписването на църквата става в началото на XXI-ви век като съвременните стенописи са в стилистиката на традиционното православно изкуство и запазват византийския дух, по думите на отец Петър (Интервю 2020), предстоятелят на църквата „Св. Успение Богородично“, при когото тя е зографисана. Тогава и възрожденският иконостас е заменен с нов като от него са запазени само венчилката с Божието око, заемало централно място, а сега стои в северозападния край на храма върху дървения диск от легендарния стар чинар, върху който хората сядат и спят с молитви за изцеление. Интересна подробност е, че на владишкия трон освен растителни орнаменти и лъвове, има и риби.
The monastery Saints Kosmas and Damian the Silverless is an interesting example of a small cultural centre, which is as unique for its own spiritual values as it is for the development of the Bulgarian shrines over the centuries: for its construction, the upheavals in its historical destiny and for its rise and revival nowadays. At present it has been transformed into a heavenly spot on earth with its tidy courtyard, the beautiful architectures of the residential buildings, its healing holy spring, the miraculous icon, the small church that combines Revival-period and modern instructive frescoes, and the re-creation of the former defensive tower – the bell tower. Today the monastery attracts thousands of pilgrims with its miracles and the hope of physical healing and spiritual deliverance from the hustle and bustle of our hectic daily lives.
***
Увод
Манастирът Св. св. Безсребреници Козма и Дамян е интересен пример за едно неголямо културно средище, което е колкото уникално със собствените си духовни стойности, толкова и е събирателно понятие за развитието на българските светини през вековете: съграждането му, катаклизмите в неговата историческа съдба – възхода и възраждането му в настоящия момент. Сега е превърнат в едно райско кътче на земята което ни посреща с подредения си двор, красивата архиректура на жилищните постройки, с лечебното си аязмо, чудотворната икона, малката църквица, събрала в себе си възрожденски и съвременни поучителни стенописи, манастирската трапезария, както и възстановката на някогашната отбранителна кула-звънарница. Целта на настоящата статия е да покаже манастира като феномен, който привлича хиляди поклонници с чудесата си, даващи надежда за телесно изцеление и духовно избавление от суетата на забързаното ни ежедневие. Съществуването му днес е едно малко чудо, защото той многократно през вековете е унищожаван и пак се възражда като птицата Феникс от пепелта на забравата и разрушението.
За обителта има издадено през 2018 година малко, но доста изчерпателно издание Църногорски манастир св. св. Безсребреници Козма и Дамян. Кратка история – минало и настояще със съставител Румяна Борисова (Борисова, 2018), особено по отношение на съвременните събития в летописа на времето на манастира. Неговата авторка понастоящем е монахинята Павла*, познава го извътре и живее с неговите духовни и злободневни проблеми. Изданието е с научно-популярен характер, написано емоционално, увлекателно и убедително, дадени са редица цитати с упоменаване източниците на информация без точното им посочване в научен апарат с цел да не се затруднява широкият кръг читатели, към който е насочена. Представени са краеведските и етнографски изследвания за района на Църногорския манстир и разкази за съвременното му възобновяване, за днешните ктитори и донасянето на копието на чудотворната икона на Св. Богордица Всецарица. Важна част от текста са посочените свидетелства на вярващи за изцелените от водата на аязмото и с молитви пред иконата.
Друг основен източник е Житие и страдание на Бегуновското Софроние предадено от Петко Асенов на д-р Христо Темелски, тогавашен директор на Църковния историко-археологически музей в София и заведeно там като Летопис 27 (Асенов, 1999). То е още по-кратко по съдържание от горепосочения източник, но е с голяма научна и документална стойност. Посочените в него факти са обосновани от научните си източници. В настоящата публикация са включени и личните ми наблюдения и изследвания на обекта. В литературата са цитирани повечето онлайн източници, тъй като манастира е особено популярен и в интернет пространството, както подобава в съвременното информационно общество.
1. История на манастира
Основите на монашеската обител се поставят вероятно в края на XI-ти – началото на XII-ти век като тя е съградена върху по-стари антични зидове (История, 2017; Борисова, 2018: 8; Иванова, 2018; Иванова, 2019). Традицията да се строят християнски обекти в първите векове след Христа върху предишни езически паметници е древна и от една страна показва тенденцията за приемственост и надграждане на културните пластове, а от друга демонстрира заместването на политеистичните вярвания с новото за онези времена православно християнство. Археологическите изследвания посочват запазени останки от първоначалното манастирско крило и отбранителна кула в близост до връх Китка (История, 2017; Борисова, 2018: 8), вторият по височина в планината Църна гора, която е част от Руйско-Верилската планинска редица, намираща се в Западна България, Пернишка област. През Средновековието съществува макар не толкова разпространена практика за изграждане на отбранителни кули в манастирите, каквато е Хрельовата кула в Рилския манастир (XIV-ти век), в Манастира Ставроникита и в Зографския манастир Св. Великомъченик Георги Победоносец (XIII-ти век) на Света Гора-Атон, Кулата на Ангел войвода в Араповския манастир Св. Неделя (XIX-ти век) и други. Обикновено на горния етаж на тези кули е имало параклис, защото духовната опора в трудни моменти е не по-маловажна от физическата защита. Интересни са местните предания, свързани с наименованието на планината Църна (черна), може би заради гъстите труднопрестъпни гори и оскъдната слънчева светлина в тях или поради големият брой черно монашеско духовенство, наблюдавано там по онова време (История, 2017; Борисова, 2018:20). Предполага се, че манастирът не е бил разрушен веднага с идването на турските нашественици и е просъществувал след това известно време като духовен и просветен център. Вероятно е унищожен заедно с Батановския манастир и всички останали църкви, манастири и параклиси от околността към 1737 година (Асенов, 1999). Разказва се, че монашеската твърдина е опожарена през 1737-1739 година поради търговското съперничество на провежданото успешно пазарище пред стените на манастира с новоорганизирания Пиротски пазар. Османлиите гледали с лошо око на Светата обител и се възползвали от предизвиканото сбиване на храмовия празник. Убиването на един мюсюлманин било повод да се изгори манастира с неговия храм, светини, книги и жилищни сгради. Биват избити и монасите, а софийският митрополит според преданието е ранен и издъхва в близост до село Ярджиловци и в негова памет месността се нарича Владишка падина. Румяна Борисова го свързва със св. Симеон Самоковски (Софийски), чиито мощи се намират в Църногорския манастир (История, 2017; Борисова, 2018: 8-9). Неговата памет се чества на 21 август, когато е заловен, измъчван и загива мъченически през 1737 година след въстанието в Пиротско и Нишко (Игнатова, 2010). Така, че можем да заключим, че не е сигурно кой точно владика е загинал при трагичните събития, свързани с изгарянето на манастира в онези далечни времена.
През националното ни Възраждане и особено в следосвобожденския период, освен средства за възстановяване на храма, жилищните и стопански постройки, манастира получава големи дарения в земеделски и жилищни имоти. Началото на възобновяването поставят двама братя по духа светаго свещениците Здравко и Игнат (Асенов, 1999:4) и той е значим духовен и просветен център. В него има библиотека, преписват се книги, постоянно е поддържано килийно училище. Значението му се разраства отново до идването на власт на комунистическия режим през 1944 година. Тогава за сетен път е обхванат от материално и духовно запустение. И не само това: освен, че са прогонени духовните лица, тук идват партизани от Радомирския отряд и охраняват заточените приближени служители на Царския дворец, местните първенци и арестуваните офицери. В 1946 година напълно са иззети манастирските имоти, а през 1960 година духовните лица са окончателно прокудени и обителта е превърната в пионерски лагер. През 1956 година той е обявен за архитектурен, а от 1976 година става художествен паметник на културата – факти на пръв поглед добри, ала способстващи за разпиляването на ценностите и светините на Църногорския манастир. Сградите не само са оставени да се саморазрушават, а и в тях се отглежда добитък (История, 2017; Борисова, 2018:9-18). Днес подобни практики ни звучат кощунствено, но сходна е съдбата на повечето български манастири и старинните ценности, съхранявани в тях през вековете и загубени в периода на 50-те до 80-те години на XX-ти век. С настъпването на новото XXI-во столетие идват и по-добри дни за разглежданата обител. Игуменът архимандрит Евгений с неколцина монаси от 1998 година започват стъпка по стъпка да възстановяват светото място заедно с аязмото, подвизавайки се в началото в порутените постройки без ток и вода. Миряните преоткриват чудодейната сила на лечебните води и започват да се стичат към манастира. Потичат и значителни дарения и множество чудеса съпътстват възобновяването му. Имаме предвид, че в точния труден момент уж случайно според невярващите, но всъщност по Божия воля се намират точните хора, за да помогнат в точния момент. Светлото дело на предците продължава тогава иеромонах Никанор, а сега архимандрит, станал през 2016 година новият и настоящ игумен. Неговата лична съдба го отвежда от финансов брокер на Уолстрийт до монах в манастира, чийто игумен става впоследствие и влага знанията и уменията, придобити в светския живот в ползу Богу.
2.Житие и страдание на Бегуновското Софроние
Така е наречена книжката на Петко Асенов, която внася повече яснота в историята на Църногорския манастир св. св. Безсребреници Козма и Дамян за предадения през 1999 година от него в Църковния историко-археологически музей в София един екземпляр от издаденото в 1000 бройки така наречено Софроние, закупено от Недялко и Михалко Здравкови и подаренo на храм Св. Никола в Бегуновци. Това е книгата Поучително евангелие за всички недели през годината, за Господските и Богородичните празници и за празниците на големите светии. Подзаглавието авторът ѝ сам е написал: събрал от славянски и гръцки Софроний, епископ Врачански. Неделник … съчинил на български език, 1806 година (Софроние, 2009). Тя е първата българска новопечатна книга, излязла е през 1806 година (Енциклопедия, 1982: 411; Кенанов, 2018:313) и по своя характер е била в постоянна литургична употреба, тоест било е предвидено да се ползва всяка неделя и на големите църковни празници да се четат от нея поучителни Слова. По-точно ни интересува един ръкописно написан документ, записан като Летопис 27 в регистъра на горецитирания музеен обект. Надписът е поставен от вътрешната страна на задната корица на въпросното Софроние и свидетелства, че Църногорският манастир е възобновен от двамата братя по духа светаго бегуновчанските отци Захарий и Иларион със светски имена Здравко и Игнат (Асенов, 1999: 3-4) през 1817-1822 година. Те собственоръчно записват, че са ктитори на манастира и през трудно и турско време на властващия тогава безбожен Кара Веизя (Фейзи) просят милост за свети безсребреници Козма и Дамян Църногорски, подаряват му два угоени вола и съграждат манастира за вечна памет и душевно спасение свое и на сина на поп Здравко поп Мътр.
Петко Асенов е събрал сведения за родовете на поп Здравко и поп Игнат, от като само родът Дърмандини (на първия посочен отец) дал 16 свещеници-учители (Асенов, 1999: 4-9), както и многобройни борци за националната свобода и духовни дейци, което е доказателство за силата на Възрожденските процеси.
Почитането на светите мощи е един от отличителните белези на Православната църква. Това е уникалната и срещаща се само в Православието идея за обòжението (θέοσις) на човека, за преобразената в Светия Дух твар, явяваща се икона на Света Троица; обòжението като възможност за оличностяване в Христа, за това, да бъдеш „бог по благодат“, за „участие в божественото естество“ (1 Петра 4:2), тоест да се изобрази в теб Христос, да иконизираш Христос. Именно в идеята за обòжението, потвърждавана от нетлението на светите мощи, се снема бездната между Бога и човека, рая и света, вечността и времето, сетивно възприемаемото и умопостигаемото.
В контекста на това православно разбиране за светите мощи, стремежът в настоящото изложение е по-скоро опит за интерпретация на православния модел в релацията свети мощи–столичен град, на базата на известни и достъпни извори.
Още от древност градовете представляват сакрални центрове, своеобразни „пъпове на света“, както би ги нарекъл Мирча Елиаде[1]. За древния човек, да си гражданин на Рим, е особена привилегия, която осигурява съпричастност към вселенския ред. Сакралната си същност градовете не загубват и през средновековието. Само идейно тя е преосмислена през призмата на християнството.
Същият модел до голяма степен определя съзнанието и на византиеца през средновековието, но тук вече идеята да си гражданин на Новия Рим – Константинопол, е претърпяла развитие: чрез определянето на християнската принадлежност в достойнството да си гражданин на империята. За Православния Изток, където не формата, а духът и съдържанието определят нещата, практиката за натрупване на сакралност има едно по-особено и специфично православно-византийско звучене.
Наличието на столица като установено средище на политическия и духовния живот на държавата е един от най-главните белези на византийско-българското средновековие. Това особено ясно се вижда, когато разглеждаме ролята и мястото на Константинопол в изграждането на византийската идея за престолен град, където има тясна връзка между империята и града или по-точно понятието „империя“ се пренася върху самата ѝ столица[2]. В повече от единадесетвековното съществуване на Византия, империята и Константинопол са неразривно свързани в мистично единство, неповторимо по своя идеен замисъл в нито една средновековна държава[3]. Империята е въплъщение на Царството Божие на земята и централният ѝ град би трябвало да бъде „Нов Иерусалим“, тоест свещен град[4]. За религиозния човек централният град винаги има сакрален характер[5]. Отъждествяването на Константинопол с Иерусалим започва през VI-ти век. През следващите векове, когато част от източните провинции завинаги са загубени за империята (включително и Иерусалим), започва да се говори и пише повече за идейното, а не за военното и материалното превъзходство на Византия; Константинопол започва да се отъждествява с „небесния Иерусалим“[6]. За да се подчертае положението му на свещена земя, на град, закрилян от Бога и св. Богородица, и за да бъде оправдано преместването на центъра от Рим, в Константинопол са построени множество християнски храмове и манастири и са съсредоточени безброй реликви и свети мощи на Божии угодници.
Авторът Павел Павлов
Изграждането на българската държавно-църковна идеология и свързаната с нея идея за престолен град започва да се осъществява във византийската сфера на влияние след покръстването на България през 865 година. За първи път свети мощи се пренасят по времето на св. княз Борис. Това са мощите на трима от петнадесетте Тивериополски мъченици, пренесени в Брегалница[7]. В първата българска столица Плиска, която макар и да остава по-скоро „военен стан“ и укрепление, отколкото истински град, веднага след приемането на християнството, за кратко време са построени десетина базилики[8]. Преслав, където през 893 година се пренася центърът на държавата, вече е чисто християнска столица. Иван Дуйчев прави напълно уместно сравнение между старата столица Плиска и езическия Рим, от една страна, и новата столица Преслав и „Новия Рим“ – Константинопол, от друга[9]. Новата столица става средище не само на държавно-политическия живот, но и на висшата църковна иерархия[10]. Както при утвърждаването на други средища на църковния и политическия живот в средновековна България, така и тук Новият град бил осветен чрез построяването на манастирски комплекси[11]; много християнски храмове и „натрупване на Божествена благодат“ посредством пренасянето на свети мощи в тези храмове[12]. За разлика обаче от по-късните средищни градове на българската държава, където са пренасяни цели мощи на светци, тук, в Преслав, имаме данни само за съсредоточаване на части от свети мощи. Голям интерес представляват надписите, открити в една от църквите-гробници в Преслав[13]. Там се срещат надписи на кирилица върху керамични отломки с имената на някои християнски светци: св. Варвара, св. Симеон Стълпник, св. Поликарп Смирненски, св. Киприан, св. св. Кир и Иоан, св. пророк Иона и св. Мария Антиохийска. Това са надписи, поставяни при частиците от мощи на съответния светец. За това ясно свидетелства най-вече един от надписите, който съдържа следния текст: Мариина глава и ръка Антиохийская. Благодарение на тези надписи ние разкриваме началото на една особено интересна и важна практика в църковната политика на средновековната българска държава, а именно: утвърждаването на столичния град като средище на политическия и църковния живот (седалище на българския патриарх) става не само чрез усилено храмостроителство, но и чрез „натрупване на свети мощи“. Тази практика, макар и на базата на оскъдни извори, се явява без изключение във всички бъдещи столици на средновековна България.
Почитта към мощите на даден светец е част от почитта към неговата личност, смятана за изключителна по редица религиозни показатели (в частност в нашия случай те са православно-християнските качества). Тази религиозна почит е пряко свързана с паметта за дадена свещена личност, за нейните качества, учение и действия. Такава памет и почит може да има също за някое свещено събитие (Рождество Христово, Богоявление или Кръщение на Иисус Христос, Преображение Господне и други) или просто за даден свещен предмет (Честнѝят Кръст Христов, Убруса, Пояса на св. Богородица и други), дори за дадена свещена идея (светата православна вяра – Православна неделя, вярата в живота след смъртта – всяка събота или на задушница и други).
Под памет психологията разбира способността на мозъка да задържа за кратко или за продължително време следите, образуващи се в резултат от възприемането на предметите и явленията в околната среда след прекратяване на тяхното действие. В нашата памет се задържа незначителна част от възприеманата информация, като съответно забравяме голяма част от натрупаната информация[1]. От своя страна паметта се изгражда от три основни процеса: запомняне, съхраняване и възпроизвеждане на постъпващата информация.
Паметта бива два вида: кратковременна и дълговременна или дълготрайна, при която сведенията, натрупани в нея, могат да бъдат възпроизведени от човека след много време, например след години. Има и няколко типа памет: емоционална (запомняне на преживени чувства), двигателна, образна и словесно-логична.
От гледна точка на това класифициране религиозната памет – в частност паметта за почитане на мощите на един светец – включва елементи на всички тези типове памет:
– словесно-логична памет – за текстове на жития и други сведения за почитаната свещена личност, молитви, включително и песнопения в нейна чест;
– образна памет – за тялото на светеца или части от него, за дрехи, лични предмети, но и за изображения;
– двигателна памет – за физическите усилия да се отиде на определено място, за изкачване, провиране, поклони и целувания на свещеното тяло, на части от него или на предмет; и накрая
– емоционална памет – за преживените вълнения и други чувства при физически или мисловен контакт със свещената личност (съответно с нейните останки) или със свещен предмет.
При почитта ни към всебългарския закрилник и молитвеник пред Бога свети Йоан Рилски винаги е налице това разнообразие от прояви на човешката памет. Без да обръщаме внимание на обвиненията от страна на инаковярващи или на невярващи относно същността на нашата почит към мощите въобще и в частност към мощите на Рилския подвижник, ние тук ще се спрем на религиозната памет за неговите свещени мощи, проявявана през вековете и до ден-днешен при почитта ни към светеца.
Както знаем от житията му и от други исторически извори, светостта на отшелника Йоан бързо преминала тесните предели на планинските ридове на Рила или на съседните села и паланки. Тя не могла да се заличи нито със завладяването на България (971 година) и на нейното продължение в държавата на Самуил (1018 година), нито с присъединяването на земите ни към пределите на Византийската империя. Пренасянията на чудотворните мощи на преподобния, които започнали в XI век и завършили в XV век, със сигурност разпространили славата на св. Йоан и го направили известен и извън границите на България[2].
При това нека още отначало отбележим, че пренасянето на мощите на даден светец не е някакъв обикновен исторически факт, а е важно събитие в живота на вярващите или в историята на Църквата (цялата Православна църква или само една поместна църква, дори да разбираме последната в границите на една епархия като най-малката канонически обособена църковна територия, ръководена от епископ). Такова пренасяне става повод за установяване на един нов празник, спомага за разпространяване на почитта към светеца и го прави общоизвестен. Когато пък вече има засвидетелствани чудеса, случили се след молитва за неговото застъпничество пред Бога, тогава пренасянето на мощите му става не само желателно, но и се търси както от вярващия народ, така и от светските владетели възможност за неговото осъществяване, каквито и да са били подбудите на последните – религиозни или политически. Още повече че във вековете, когато народите ни са управлявани от православни владетели, мощите на светците били не само извор на изцеление, но и доказателство за тяхното застъпничество пред Бога и за покровителството им над народа, владетелите и държавата.
Смятало се, че колкото повече мощи притежава владетелят, с толкова повече закрилници на държавата си разполага той. Затова и при нашествия мощите били заграбвани и отнасяни в други страни. В това отношение мощите на преп. Йоан Рилски също не представляват изключение. Те станали предмет на пренасяния, които продължили цели 400 години (1068/1071 г. – 1469 г.):
а) от Рилския манастир в Сердика (1068/1071 г.);[3]
б) от Сердика в Естергом, Унгария (1183 г.)[4];
в) от Естергом отново в Сердика (1186/1187 г.);[5];
г) от Сердика в Търново (1195 г.);
д) от Търново в Рилския манастир (1469 г.)[6].
Тези пренасяния на мощите на св. Йоан допринасяли както за разпространяването на почитта към неговата свята личност, така и за поддържане на паметта за неговия свят живот и чудеса. И от известния разказ на Владислав Граматик научаваме, че дългото задържане на светите мощи в Търново заедно с печалните обстоятелства около завладяването на старата българска столица допринесли за известно „избледняване” на паметта за светеца. Авторът отбелязва, че до братството на Рилския манастир, който също преминал през период на разорение и опустошение, стигнала вестта за съхраняването на нетленното тяло на светеца в Търново: „…в манастира дойде презвитер Яков, протоиерей на град Филипопол (Пловдив), който им съобщи за чудотворния ковчег на преподобния Йоан, че от много години лежал скрит и неизвестен в Търновската архиепископия, но по онова време вече открито се показва на външни посетители, и че той самият го бил видял: бил там по работа със своя митрополит, поклонил се с мнозина други пред свещените мощи на преподобния и си изпросил от свещениците една частица от тях за благословение[7].
Пълното отсъствие на памет за участта на светите мощи накарало рилските монаси да проявят известно съмнение: „Но те все още нямаха твърдото убеждение, че наистина всичко това е така, и никак не можеха да повярват на разказите, защото дотогава никога не бяха чували, че ковчегът на преподобния се намира в Търново – многото изтекло време беше предало тази работа в глъбините на забравата и най-вече поради тежките събития около този град по време на неговото завземане чрез нашествието на варварите. Защото, когато Бог предаде този град в ръцете на враговете заради нашите грехове, тогава намиращите се в него светини бяха разграбвани свободно, поради което се мислеше, че и мощите на преподобния Йоан тогава са били отнесени нанякъде. Затова, за да се осведомят по-добре за него, изпратиха един брат от манастира, който познаваше оня край, като му поръчаха внимателно да разузнае всичко и да бъде очевидец на светите мощи, за да може, като се завърне, да им разкаже подробно всичко, което е видял и разбрал[8].”
Полученото от пловдивския свещеник сведение се оказало напълно вярно. Тогава с големи и системни усилия браството успяло да осъществи връщането на мощите в Рилския манастир. Проведено в години на робство, то се превърнало в събитие от общобългарски характер, което събудило надеждата у народа, че Бог не го е изоставил и Неговият подвижник с нетленното си тяло продължава да разнася Божията благодат и щедро да я дарява на всички, които с вяра прибягват към застъпничеството на Рилския светец.
Паметта за това завръщане на светите мощи по решение и настояване на рилските монаси била увековечена с установяването на нарочен празник – 1 юли, когато в Рилската света обител за пръв път след четири или според някои след пет столетия в присъствието на мощите на св. Йоанбила отслужена света литургия. Написано е и специално богослужебно последование (служба) за този празник, песнопенията от което през последните години бяха преведени дори на румънски[9]. Така в св. Йоановата обител паметта за връщането на мощите е пазена и почитана пет века и половина.
Но паметта на светеца преминала границите на България и се разпространила и в други поместни православни църкви. Св. Йоан се почита и в Гърция: не само на Света гора, но и в един манастир на остров Тинос – девическата обител „(Света Богородица) Владичицата на ангелите”, в планината Кехровуни (604 метра надморска височина). В 80-те години на миналия век благодарение на проучване на гръцкия архимандрит Пантелеймон (Пулос), насочен от неговия научен ръководител в Духовната академия „Св. Климент Охридски”, стана широко известно, че на остров Тинос, един от Цикладските острови в Гърция, се пази дясната ръка на св. Йоан Рилски „в сребърна мощехранителница, изработена в 1788 година от някой си златар Димитър по поръчка на Никола иерей, син на Константин, и на Асима презвитера”[10]. Върху мощехранителницата светецът, на когото е била ръката, е означен като „свети Йоан иерей[11]”. Според запазените сведения липсващата дясна ръка от мощите в Рилския манастир е била на почит в Гърция още от началото на XX век. За съжаление няма сведения монахините от манастира на остров Тинос да са идвали в Рилската обител да се поклонят и да съобщят за пазената при тях светиня[12].
В отпечатаната дисертация на архимандрита се съобщава и за написана гръцка служба в чест на св. Йоан през 1917 година. За тази служба на гръцкия писател и химнописец Александър Мораитидис, както и за други богослужебни и житийни гръцки текстове, посветени на родния светец, през 1997 година издаде свое изследване добре известният и у нас гръцки специалист по история на славянските църкви проф. Димитриос Гонис[13]. Този негов забележителен труд беше преведен и издаден от Рилската света обител през 2018 година[14].
През 1999 година, когато много хора по цял свят се бяха въодушевили да поемат инициативи, достойни за 2000-годишнината от Христовото Рождество, у нас беше предложена уникална за тогава идея: Св. Синод да благослови провеждането на поклонничество по пътя на мощите на св. Йоан от Търново до Рилския манастир във връзка с 530-годишнината от връщането на мощите. Подкрепена горещо и от тогавашния главен секретар на Св. Синод, бившия Нюйоркски митрополит Геласий и бивш брат и игумен на Рилския манастир, идеята беше одобрена и благословена. Утвърди се и програмата на поклонническото шествие с плащаница, поръчана за случая, на която беше изобразено успението на св. Йоан Рилски. По този повод Св. Синод публикува нарочно патриаршеско и синодално послание до вярващия народ[15].
Пътят на поклонническото шествие беше прокаран през основните селища по (или близо до) сегашния междуградски път от Велико Търново до София и после до Рилския манастир: Велико Търново, Севлиево, Ловеч, Ботевград, София, Перник, Бобов дол, Дупница, село Джерман, гр. Кочериново, гр. Рила, метох Орлица, Рилски манастир. Тоест шествието не мина през гр. Никопол, както е засвидетелствано при пренасянето на мощите през 1469 година, при това придвижването беше със съвременни превозни средства и се осъществи в рамките на 10 дена. На местата, където шествието се спираше, се отслужваха литургии или вечерни, според времето на деня, от тогавашния Български патриарх Максим или от местните митрополити. Имаше значително участие на клира и вярващия народ по всички места. И в духа на обтегнатите отношения в онези години между каноничната ни Църква и разколническите формации, в София шествието не беше допуснато в старинния храм-ротонда „Св. Георги” (където вероятно по свидетелството на Владислав Граматик е престояло тялото на св. Йоан през 1469 година), а продължи към патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”[16]. Впечатляващо беше също, че почти 85-годишният патриарх участваше както в началото, така и в София, а и в края на шествието, отдавайки почит на светеца и давайки достоен пример на архиереи, клир и народ. В Рилската света обител той вписа в летописната книга (кондиката) на манастира паметна бележка за проведеното поклонническо шествие.
Същевременно на 8 юни същата година в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” беше проведен научен симпозиум, посветен на паметната годишнина от връщането на мощите на св. Йоан. В дописката в „Църковен вестник” са упоменати участниците в симпозиума, сред които са и участващите в настоящата конференция проф. Вася Велинова и доц. Павел Павлов, тогава асистенти.
Паметта за мощите на св. Йоан Рилски се съхранява и благодарение на събираните разкази за чудесата, ставали след молитва към светеца за неговото молитвено застъпничество. Много от тези разкази са издадени в известните сборници, съставени от архимандрит Климент Рилец[17]. От писмата и свидетелствата на хората, благодарни за молитвеното застъпничество на св. Йоан, се вижда, че някои чудеса се случват след отслужен молебен при мощите на св. Йоан, други – след поклонение пред мощите и молитва за изцеление, други чрез докосване по време на молитва до мощите на преподобния. Но има свидетелства и за станали чудесни изцеления след молитва към св. Йоан далече от мощите, в далечен край на България или дори извън страната след обещание, че в случай на изцеление болният и/или негови близки ще дойдат в светата обител, за да се поклонят пред мощите на преподобния, да благодарят на Бога и на св. Йоан и да донесат дар на манастира[18].
Съществуването в югозападната част на Русия на град с име Рилск (Рылск) се свързва с предание за пренасяне на десницата на св. Йоан в този град. Според едни това станало през ХII век, според други – по време на османското господство. Рилск като селище за първи път се споменава в летопис от 1152 година, когато е част от Новгородско-Северското княжество, но това споменаване няма връзка с въпросното предание. До края на XII век градът е център на областното феодално княжество Рилск. В края на XIII или началото на XIV век преминава във Великото литовско княжество; през 1500 година се подчинило на Великия московски княз Йоан III; след това Рилск бил важен стратегически пункт в югозападната част на руската държава. Днес е малък град с около 16 хиляди жители.
Тази хипотеза се поддържа от някогашния игумен на Рилския манастир и църковен историк Смоленски епископ Нестор (1925-2013 г.)[19]. Той споделя спомен от друг бивш рилски игумен, после Нюйоркски митрополит Геласий (1933-2004 г.), за участта на дясната ръка от мощите на св. Йоан.
Според самия епископ Нестор руско народно предание свидетелствало, че в съдбоносни за България дни десницата на св. Йоан Рилски била отнесена в Русия. В този дух пише и роденият в град Рилск руски изследовател Николай Николаевич Чалих[20]. Според него сред голямата българска емигрантска вълна по време на византийското господство (972-1014 г.) имало и неколцина монаси от Рилския манастир. Те носели със себе си десницата на Рилския светец и български книги. Заселили се по десния бряг на река Сейм в Черниговската земя на Киевска Русия, където пребивавало славянското езическо племе северяни. Двете племена заживели дружно. Българите построили храм „Свети Йоан Рилски” и станали първите тукашни християнски просветители-мисионери.
Ето някои интересни извадки от книгата на Чалих: „Рилчани отделили дясната ръка на св. Йоан и я отнесли в Русия[21]”. „Името на град Рилск и възникването на християнството в Рилския край и в други наши краища са свързани с пребиваването на български монаси от Рилския манастир[22]”. „Първият руски храм в чест на Йоан Рилски е бил построен в древноруския град Рилск в края на Х или началото на ХI век[23]”.
Но по време на Октомврийската революция (1917-1918 г.), когато болшевиките масово разрушавали църкви и манастири, десницата на св. Йоан Рилски мистериозно изчезнала от едноименната му църква в Рилск. Според някои тя била заровена някъде в земята, за да бъде спасена от евентуално болшевишко поругание. Това мнение споделя и Чалих. Подобно становище поддържа най-напред и епископ Нестор: че може някой ден в Рилск да се открие изчезналата дясна ръка на св. Йоан Рилски [24].
Според други мнения благочестиви руски емигранти след Октомврийската революция в Русия (1917 година) изнесли десницата извън пределите на страната. Това потвърждава и едно устно предание. През есента на 2003 година тогавашният главен секретар на Светия Синод, бившия Нюйоркски митрополит Геласий, разказал на епископ Нестор следното:
Веднъж в Рилския манастир пристигнала гръцка поклонническа група. Изненадващо една възрастна жена от групата му казала на руски език, че десницата на св. Йоан е донесена в Гърция. В учудването си отец Евлогий, монах в Рилския манастир, ѝ възразил, че както знаят рилските монаси, десницата му е отнесена още в незапомнени времена в руската земя. Възрастната рускиня обаче настоятелно продължавала да разказва: „Моята бабушка Маруся, на която нося името, и моят дедушка Андрей Фьодорович били от Курска област.” По време на революцията баба ѝ и дядо ѝ Андрей решили да избягат от Русия. Тръгнали с пътнически кораб, който извършвал курс Одеса–Истанбул–Солун–Атина. В препълнения кораб имало и двама моряци от Курск и Рилск. Върху своя багаж те държали една вещ, обвита в тъмнокафяв копринен плат, и молели пътниците да не се блъскат, за да не бутнат на земята грижливо обвитата и пазена вещ. Любопитството на пасажерите надвило и моряците открили, че носят десницата на св. Йоан Рилски, за да я спасят от поругание или от изчезване. Те имали намерение да оставят десницата в българския манастир на Св. гора Атонска с молба тамошните монаси да я върнат в Рилския манастир. Привечер в Егейско море се разразила силна буря с гръмотевици и мълнии. Насрещният вятър бил толкова яростен, чевълните обливали и блъскали кораба, та имало опасност той да се разбие в някои от скалистите острови.
Разказът продължава: „Всички се прегръщахме и целувахме, а някои със сълзи оросяваха обвитата десница на св. Йоан. Капитанът на кораба, разказваше ни бабушка, по едно време разтревожен рече, че ни грози корабокрушение. Единият от моряците се провикна: „Това няма да стане, тъй като нас ни пази крепката десница на св. Йоан Рилски, която е сред нас!“ Всички топло се молехме на светеца да ни запази, за да стъпим на земята. Сред бушуващото море нашият кораб тогава приличаше на един пътуващ храм сред яростните морски вълни.
Чак призори морската буря утихна. Спряхме в някакъв малък залив край гръцко селце. След преживения ужас всеки от нас гледаше да стъпи по-скоро на земята, благодарни на Бога, на св. Богородица и на св. Йоан за чудесното избавление от страшната морска буря.
Пръснахме се накъдето очите ни видят. След много дни на страннически скитания с Андрей Фьодорович се добрахме до Солун. Един благороден грък на име Костаки ни прие за миячи на съдове и маси в своя ресторант. Когато чувахме да се говори руска реч от влезли в ресторанта, бързахме да ги разпитаме дали не знаят нещо за двамата руски моряци, за св. Йоановата десница. За съжаление нищо не узнахме, но вярвахме, че тя е някъде съхранена из благословената гръцка земя…[25]“
Митрополит Геласий дори казал, че още пазел малкото бяло листче, на което отец Евлогий записал само следното: „Маруся и Андрей Фьодорович. Курска област“[26].
Нека по повод на това свидетелство се върнем към проучването на архим. Пантелеймон (Пулос), който в изводите си също свързва с Русия наличието на мощи на св. Йоан на остров Тинос. Той е склонен да приеме, че дясната ръка на преподобния е била пренесена именно от Русия на Цикладските острови. Това пренасяне, според него, станало по време на руско-турската война от 1768-1774 година, когато било подбудено и гръцкото въстание от 1770 година. По този повод руският флот навлязъл в Егейско море и участвал в редица морски битки.
Хипотезата на отец Пантелеймон има за изходна точка преданието, според което по време на турското робство дясната ръка на преподобния била пренесена от братята на манастира в Русия, където била дарена на някоя важна политическа или църковна личност[27].
И в заключение ще подчертаем, че в настоящия доклад нямаме за цел да установим коя хипотеза е истинска. Както личи от заглавието, целта ни е да посочим, че паметта за мощите и за тяхното пренасяне спомага да се поддържа жива почитта към българския подвижник от Х век, преподобни Йоан Рилски Чудотворец, дори до наши дни. Убедени сме, че така ще бъде и занапред.
_______________________
*Материалът е предоставен от автора. Същият представлява доклад, четен от него на Международната научна конференция, проведена на 18-19 юни 2019 година в Рилския манастир, посветена на 550-годишнината от връщането на мощите на св. Йоан Рилски Чудотворец от Търново в основаната от него обител. Междувременно излезе сборникът от същата конференция, както следва: „550 години (1469-2019) от връщането на мощите на св. Йоан Рилски в Рилския манастир (Юбилеен сборник)“, Пловдив, 2021, като на с. 193-205 е отпечатана същата статия (ISBN 978-619-90620-4-3).
[1]. Психологът Валентин Бояджиев кратко определя паметта като „познавателен процес, при който се запазва получената информация, след което тя може да се използва веднага или в бъдеще”. Паметта стои в основата на идеята, която имаме за себе си. Без паметта ние няма да знаем кои сме! https://valentinboyadzhiev.com/2018/12/03/pamet-vuobrajenie-uchene/ – 31.8.2019 г.
[2]. Гонис, Димитриос В. Преподобни Йоан Рилски. Въведение в богослужебните и житийни гръцки текстове. Рилска света обител, 2018, с. 12.
[3]. Георги Скилица, Житие на просиялия сред светците преподобен наш отец Йоан, пустиножител Рилски, всеки ден вършещ големи чудеса, написано от…, изд. Й. Иванов, „Жития на св. Ивана Рилски с уводни бележки”, Годишник на Софийския университет – Историко-филологически факултет XXXII. 13 (1936), с. 48-51. Срв. новобългарския превод от прот. Ив. Гошев, „Трите най-стари пространни жития на преподобни Иван Рилски”, Годишник на Софийския университет – Богословски факултет 25 (1947-1948), с. 39-46.
[4]. Пренасянето на мощите в Унгария е споменато в редица текстове, но подробно се описва в Проложно житие на Иван Рилски от Стишния пролог (Й. Иванов, Жития 3, с. 53-54) и Житие на преподобния, както го е описал Търновският патриарх св. Евтимий (Й. Иванов, Жития 15, с. 70-71).
[5]. На пренасянето на мощите от Унгария в Сердика някои от житиеписците посвещават само няколко реда. Срв. Проложно житие на Иван Рилски от Стишния пролог (Й. Иванов, Жития 3, с. 54) и Житието от св. Евтимий Търновски (Й. Иванов, Жития 15, с. 71). Срв. Ив. Дуйчев, Рилският светец, с. 230-231. Ι. Ε. Καραγιαννόπουλος, ΙστορίαΒυζαντινούκράτους, τ. 31, Θεσσαλονίκη 1990, с. 288-289.
[6].На описанието за пренасянето на мощите от Търново в Рилския манастир са посветени главно две творения: въпросният „Разказ” на Владислав Граматик (Й. Иванов, Жития, с. 74-85) и „Житие и похвала” на Димитър Кантакузин (Й. Иванов, Жития 15-16, с. 98-102).
[7]. Владислав Граматик, Рилска повест (Разказ за връщането на честнѝте мощи на преподобния наш отец Иван от град Търново в неговата Рилска обител). – В: Стара българска литература, том 4, Житиеписни творби. Български писател, С., 1986. Вж. и http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=452&WorkID=15780&Level=1 – 31.8.2019.
[8]. Пак там.
[9]. Славянските православни народи извън българския, доколкото почитат паметта на св. Йоан Рилски, правят това на другите два празника – 19 октомври и 18 август, като ползват славянските служби за тях. Службата за 18 август пък е съчетание от службата за 19 октомври иза попразненството на Успение Богородично, тъй като успението на св. Йоан се пада в този период.
[10]. Той защити дисертационно съчинение на тази тема (с научен ръководител проф. ставроф. ик. Радко Поптодоров), отпечатано в книгата: Пулос, архим. Пантелеймон, Св. Иван Рилски. Вечен небесен покровител на българския народ. Опит за обширна биография на светеца с кратко приложение на странствуванията и чудесата на светите му мощи и за историята на Рилския манастир. С., 1992; цитатът тук е от с. 503-504.
[11]. Гонис, Д. В. Пос. съч., с. 162.
[12]. Впрочем не личи Д. Гонис да застава зад предположението, че съхраняваната на остров Тинос десница на „свещеник Йоан” е тъкмо липсващата дясна ръка от мощите на св. Йоан в Рилския манастир. От друга страна, поне засега никой няма намерение да използва научни методи за доказване или отхвърляне на предположението за тъждественост.
[13]. Δημήτριος Β. Γόνης, Ο Όσιος Ιωάννης ο Ριλιώτης. Προλεγόμενα στά υμναγιολογικά ελληνικά κείμενα, Έκδ. «Αρμός», Αθήνα 1997.
[14]. Вж. тук бел. 2. Преводът е на свещеник д-р Петър Симеонов от София, защитил докторат по История на Църквата в Атинския Каподистриев университет под научното ръководство на проф. Д. Гонис.
[15]. Вж. Църковен вестник, бр. 13/1-15 юли 1999 г., с. 1.
[16]. Благовест Ангелов, Новият етап в разкола: поруганието. Църковен вестник, бр. 13/1-15 юли 1999 г., с. 2. Авторът се е подписал с псевдоним, но това е главният редактор на вестника по онова време Ангел Величков, после свещеник в българската православна църковна община „Св. патриарх Евтимий” в Париж, а сега свещеник в Стокхолм (в енория на Руската западноевропейска екзархия към Цариградската патриаршия).
[17].Архимандрит Климент Рилец, Чудесата на свети Иван Рилски, 1946. Същият, Непубликуваничудеса на свети Йоан Рилски, Пловдив, 1996.
[19]. Нестор, Смоленски епископ, Съдбата на св. Йоановата десница. Църковен вестник, бр. 18/2006 г.
[20]. Чалых, Николай Н., Рыльск : История с древнейших времен до конца ХХ века. Курск, 2006.
[21].Там, с. 49.
[22]. Пак там, с. 38, 47.
[23]. Пак там, с. 51.
[24]. Нестор, архим., Среща с древноруския град Рилск. Църковен вестник, бр. 26/1976, с. 6.
[25]. Нестор, Смоленски еп., Съдбата на св. Йоановата десница, с. 7. Там авторът отбелязва и следното: „Този интересен и правдоподобен разказ, че св. Йоановата десница сега е в Гърция, липсва в нашата статия „Защо целуваме лявата, а не дясната ръка на свети Йоан Рилски?“, тъй като същата беше вече публикувана няколко месеца по-рано в сп. „Духовна култура“, 2003 г., кн. 3, с. 13-17.
[26]. Пак там.
[27]. Пулос, архим. Пантелеймон, Св. Иван Рилски, с. 501-508, главата „Мистерията относно дясната ръка от мощите на светеца”. Ср. и Гонис, Д. В. Пос. съч., с. 165, бел. 188.
Изображения: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.
В продължение на месец и половина (от двадесет и седми август до осми октомври 1978 година) град Торино в Италия станал средище на необикновено стечение на народ. Под палещите слънчеви лъчи стотици метри дълга редица от хора търпеливо чакала да влезе в катедралния храм, за да види една древна християнска светиня, която е известна под названието „Торинската плащаница“. Предполага се, с голяма вероятност, че това е автентичният саван (на гръцки синдон), с който е било обвито тялото на Иисуса Христа при полагането му в гроба.
Тази необикновена изложба била организирана по случай 400-годишнината от пренасянето на плащаницата от Шамбери (старата столица на Савоя) в Торино (столицата на Пиемонт).
Кое е накарало милионите посетители (повечето италианци), въпреки летните горещини, а в някои дни и при дъжд, да предприемат често пъти изморителни пътувания и с часове да чакат, за да видят само за няколко минути от 3 метра разстояние плащаницата? Дали жажда за едно по-силно религиозно преживяване или просто от любопитство? И двете са възможни, макар че торинската плащаница предизвиква по-скоро религиозно чувство отколкото обикновена сензация.
Още с влизането в храма погледът на посетителя бивал привлечен от силно осветената, повече от 4 метра дълга и около 1 метър широка, плащаница. Отделно увеличени фотографии и графики, с обяснения по високоговорителя, давали по-пълна представа за савана. Но и с просто око не било трудно да се различат върху пожълтялото ленено платно ръждивокафявите петна, които очертавали предната страна (лявата половина) и задната страна (дясната половина) на една човешка фигура.
Според повествованието на тримата синоптици, след смъртта на Спасителя, Иосиф Ариматейски – виден член от съвета и таен ученик Христов, отишъл при Пилат и измолил тялото на Иисус. Пилат заповядал да го предадат. Иосиф като го снел от кръста, обвил го в чиста плащаница и го положил в новия си гроб, изсечен в скала (Матей 27:57-60; Марк 15:42-46; Лука 23:50-53). А св. евангелист Иоан добавя: „Дойде също и Никодим… и донесе около сто литри смес от смирна и алой. Тогава взеха тялото Иисусово и Го обвиха в повивки с благовонията, както по обичая си иудеите погребват“ (Иоан 19:39, 40). Тази смес от смирна и алой, в съединение с изпаренията на тялото, вероятно е причината да се получат отпечатъците върху платното.След възкресението на Иисуса Христа апостолите Петър и Иоан отишли при гроба и видели „вътре само повивките“ (Лука 24:12; Иоан 20:3-7). Недопустимо е някой от апостолите или жените-мироносици да не са прибрали тази драгоценна светиня, за да я предпазят от осквернение. Източните църковни отци, например св. Кирил Иерусалимски (315-386), препоръчва на вярващите да почитат не само гроба, но и Христовата плащаница. И други писатели от ранния християнски период споменават тази изключителна светиня. Около 400-та година плащаницата се споменава измежду ценните реликви на Христовите страдания, които св. царица Елена и византийската императрица Пулхерия събрали и пренесли в Цариград. По-късни свидетелства говорят, че през 1147 година Лудвиг VII – крал на Франция, посетил столицата на Византия и се поклонил на плащаницата. В 1201 година някой си Николас Мезаритес спасил Господния саван от една дворцова революция, като отбелязва буквално, че в него е било обвито тялото на Спасителя и че имало следи от балсамирането със смирна.
1204 година. Цариград бива завладян от кръстоносците. Много православни светини били унищожени или отнесени на Запад. В продължение на 150 години няма достоверни сведения за местонахождението на плащаницата. Едва през 1353 година се споменава, че Готфрид от Шарни я предал на канониците в Лирей (френска Шампания). Оттук нататък нейните места на съхранение във Франция и Италия са точно известни и засвидетелствани. Ето и някои от по-важните хронологически данни:
1453 година. Маргарита от Шарни предала реликвата на Ана от Лузинян, съпруга на херцог Лудвиг Савойски, който я поставил в църквата в Шамбери.
1506 година. Папа Юлий II разрешил богослужебното почитание на плащаницата и одобрил съответните литургични и молитвени текстове.
През нощта на 3 срещу 4 декември 1532 година в църквата в Шамбери избухнал пожар. Сребърният кивот, в който се съхранявала плащаницата, се стопил от високата температура и причинил изгаряния върху савана. По него още личат следи от разтопеното сребро и от водата, с която са гасили пожара. Две години по-късно монахините-кларисинки се помъчили да закърпят изгорените места.
1578 година. Плащаницата била пренесена от Шамбери в Торино и през следващите векове е била многократно излагана за поклонение от вярващите.
1898 година. За първи път плащаницата била фотографирана от Секондо Пиа. С това се разкрила цялата ѝ красота и значение. Втори път е била фотографирана през май 1931 година, когато е била за последен път публично изложена.
На 7 септември 1939 година, преди започване на Втората световна война, плащаницата била пренесена на сигурно място в бенедиктинския манастир „Монтевирджиния“ (Авелино – Южна Италия).
1946 година. Тя била върната обратно в Торино и поставена в скъпоценен кивот, след като била служебно идентифицирана.
1969 година. Специална комисия била натоварена да прегледа състоянието на плащаницата и да определи какви мерки трябва да се вземат занапред. По този случай плащаницата била още веднъж фотографирана и резултатите били предоставени за научни изследвания.
23 ноември 1973 година. За първи път плащаницата била показана по телевизията.
Важен етап в историята на плащаницата започнал на 28 май 1898 година, когато по повод една изложба тя била за първи път фотографирана. Италианският адвокат и фотолюбител Secondo Pia успял с още твърде примитивните средства на фотографията да направи голямото откритие: плащаницата била отличен „негатив“, чийто фотонегатив снимал лицето и тялото на Разпнатия в „позитив“. Чрез това откритие научното изследване получило нов подтик. Така често повдиганият въпрос относно автентичността на плащаницата оттук нататък трябвало да бъде поставян от друга гледна точка и при по-добри предварителни познания.
На 21 април 1902 година Yves Delage, професор по зоология, анатомия и сравнителна психология при Сорбоната, разяснил пред членовете на Академията на науките в Париж откритието на Pia преди четири години. „Картината, която ни дава плащаницата, е „негатив“, тоест изпъкналите части са тъмни, другите светли. Когато картината се фотографира, то известно е, че върху негатива тъмните части ще бъдат светли, а светлите тъмни и така в нашия случай се получава един позитив от неочаквана яснота. Видима става една картина от едно анатомическо съвършенство и красота, каквато никога не би се предполагала“.Фотографията подтикнала към сериозно научно изследване на плащаницата. Заедно с Delage работели Paul Vignon и René Colson. След тях през изминалите 80 години стотици изследователи, вярващи и невярващи, са се занимавали с „тайната“ на плащаницата: лекари, психолози, химици, математици, експерти по изкуството, съдебни медици, специалисти по фотография и електроника, историци, богослови и екзегети. Главни теми на тези изследвания били: естество и произход на образа и на „петната“, фотографията, тъканта, датирането, „отпечатъците“, цветния прашец и пр.
През 1939 година в Торино се състоял първият национален конгрес по синдонология, чиито актове били публикувани в две последователни издания. Едва през 1950 година се стигнало до първия международен конгрес, който имал две заседания: в Рим и в Торино. Създаден бил и международен център по синдонология в Торино, който непрекъснато подтиквал и поощрявал учени от целия свят за по-нататъшни изследвания на плащаницата.В 1969 година тогавашният архиепископ на Торино кардинал Michele Pellegrino, възложил на една комисия, съставена от доценти и изследователи от различни дисциплини при университета в Рим, Торино, Милано и Модена задачата да изследва състоянието на плащаницата и да предложи какви проучвания ще трябва да се направят. Тази комисия публикувала през 1976 година една книга от 120 страници под заглавие: „La Santa Sindone“ (Св. плащаница), която съдържа резултатите от проучванията на специалистите. Следващата година, по инициатива на международния център по синдонология, се появила нова книга от 162 страници: със „Забележки към служебните преценки върху св. плащаница 1969-1976″. Така бил даден нов подтик за научно изследване на плащаницата.
След като от конгресите през 1939 и 1950 година изминало доста време, станало необходимо да се състои нова среща на учените-изследователи на савана. За тази цел синдологическият център в Торино свикал на 7 и 8 октомври тази година под председателството на ректора на Торинския университет проф. Giorgio Cavallo втори международен конгрес, на който били разгледани най-новите резултати от научните анализи на плащаницата. Докладчиците били специалисти от различни области на науката, както следва:
Във връзка с историята на плащаницата докладвал англичанинът Jean Wilson, доцент при Оксфордския университет. Известният криминолог от Цюрих Max Frei говорил за резултатите от един търпелив и продължителен анализ на цветния прашец по краищата на плащаницата, който бил извършен през ноември 1973 година. При микроскопическо изследване на финия прах, който покривал плащаницата, е открит цветен прашец от едно растение, което вирее само около Мъртво море. Това свидетелства, че по някое време плащаницата ще е била някъде из тази местност. Освен това върху савана е намерен цветен прашец, който е характерен за растителността не само на Палестина, но и на Турция, Франция и Италия – страните, през които е минала плащаницата. John Jackson и Eric Jumper говорили върху резултата от цветните фотографии, направени в три измерения с компютри, които се използват за обработка на снимки, изпращани от изкуствените сателити.
Изследователската група от института по съдебна медицина при католическия университет в Рим, Pier Luigi Baiama Bollono (Торино) и Robert Bucklin (Лос Анжелос) третирали в докладите си строго съдебномедицински теми. Ettore Morano докладвал за изследванията на тъканта на плащаницата. През 1973 година била взета проба от плата, за да се определи неговата възраст. Макар че нямало още окончателен резултат от анализа, досегашните изследвания все пак потвърдили, че материята е от такъв начин на тъкане, какъвто е бил в употреба по времето на Христа в предния Изток. M. Bocca, R. Salvi, S. Messina са проучили нараняването на “Nervus medianus” (средния нерв), докато S. Rodante сe изказал за начина на смъртта на човека върху плащаницата. Wedessimov третирал причините за смъртта, A. Brandone – неутронната реакция на една част от плащаницата. Gentile докладвал за културните и фигуративните детайли, които засягат култа нa плащаницата. Robinson и Feuillet говорили върху екзегетически въпроси, Fasola – върху археологическите находки, Lovie – за почитта на плащаницата в Савоя, Cazzola – за “светия образ“ в сакралното руско изкуство, Gharib – върху византийската литургия, Ricci и Carreno Etxeandia – за почитането на плащаницата.Автентична ли е торинската плащаница? Или по-точно казано: този ли е бил саванът, в който е било обвито мъртвото тяло на Иисус? Това е ключовият въпрос, който вълнува вярващите, учените, историците, образованите и обикновените човеци, често пъти дори и индиферентните. Докато обаче учените продължават своите изследвания и се занивамават с все нови аспекти на свързаните с това проблеми, Римокатолическата църква никога не се е изказвала служебно и официално по отношение автентичността на плащаницата. Отнасяйки се благосклонно към почитането на тази древна християнска светиня, тя е предоставила пълна свобода на научното изследване, за да дойде то до последни изводи.
Но общонародната почит на плащаницата, благочестивата вяра с която я обгражда, положителното отношение на римските епископи представляват една сериозна човешка и научна гаранция.
Това обаче, което най-много затрогва посетителите, са видимите следи оτ страданията на един Човек. Те също са научно доказани и добре отразени върху негативните увеличения. Трябва да се отбележи, че нито едно човешко произведение, даже и при най-големия художник, не е достигало благородството и величието на израза, с който се отличава отпечатъкът на главата върху плата. Тук ясно личат съсирената кръв от трънения венец; контузванията по раменете, които могат да бъдат причинени от носенето на тежкия кръст; следите от жестокото бичуване по гърба, нараняване на левия крак, петата и ходилото на десния крак, също и рана в гръдния кош и лявата китка. Страданията на Христа тук са не само „картинно“ нарисувани. Те са настоящи и могат да се видят след почти 2000 години с всичките им подробности, с които евангелистите предават разпятието на Господа.
Какъвто и да бъде резултатът от научното изследване, торинската плащаница ще остане за християните непресъхващ източник за утвърждаване на вярата в Този, Който „беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи” (Исаия 53:3). „Защото ние имаме не такъв първосвещеник, който не би могъл да ни съчувствува в нашите немощи, а такъв, Който е изкушен като нас във всичко, освен в грях“ (Евреи 4:15). И съзерцавайки с духовните очи Христа Разпнатия, Чието благовестие е сила Божия за спасение на всеки вярващ (Римл. 1:16; 1 Кор. 1:18, 24), „нека дръзновено пристъпваме към престола на благодатта, за да получим милост и да намерим благодат за благовременна помощ“ (Евреи 4:16).
____________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 4, с. 1-5. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права и е съставена от автора по L’Osservatore Romano, 1978, № 39, Wochenausgabe in deutscher Sprache.
Първо изображение: авторът, Драговитийски епископ Йоан (1925-2005). Източник – http://www.segabg.com
Второ, трето, четвърто и пето изображение – Торинската плащаница. Източник – http://www.yandex.ru.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.