Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

2.Назарет, трета година преди нашата ера – двадесет и седма година от нашата ера

Когато вестта за смъртта на Ирод стига до Египет, дърводелецът Иосиф, надявайки се, че опасността е преминала, решава да се прибере в родината си. Но се страхува от преследванията на Архелай и не се връща във Витлеем. Предпочита да се пресели на север, в градчето Назарет, където по-преди живеел с Мария.В онези времена Галилея е гъстонаселена област, а географското ѝ положение я прави открита за всички ветрове на света. „Тук наблизо били Финикия, Сирия, Арабия, Вавилон и Египет. Езическите острови и всички прочути европейски страни почти се виждат отвъд блестящите води на Западно море. Римски знамена се веят из равнината. Фараони и Птолемеи, емири и арсакиди, съдии и консули – всички се борят да притежават тази прекрасна област. Тук са блестели копията на амаликитците, треперела е земята под колесниците на Сезострис, по нея са вървели македонските фаланги, тук са се чували ударите на широките римски мечове, тук е било определено да се разнасят виковете на кръстоносците, да гърмят артилериите на Англия и Франция. Струва ти се, че на тази израилска равнина се сблъскват Европа и Азия, юдейството и езичеството, варварството и цивилизацията, Старият и Новият Завет, историята на миналото и надеждите на бъдещето[1]„.Самият Назарет стоял настрани от тези големи исторически пътища, в евангелската епоха той се смятал за затънтено селище. Дори се появила поговорката: „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“ И сякаш за да опровергае всички човешки оценки, тъкмо това бедно градче става „отечеството“ на Христос; в него преминава по-голямата част от живота Му. Почти трийсет години Той ходи по каменистите му улици и се катери по пътечките на околните хълмове. Малцина знаели къде наистина се е родил, но дори и тези, които били чували за това, Го наричали Ханоцри, Назаретеца.

Ако ние можехме да се събудим в Назарет от онова време, бихме видели около стотина бели къщи с плоски покриви, пръснати по хълма, ограден с лозя и маслинови горички. От полегатите възвишения се открива живописна панорама, върху която сигурно неведнъж се е спирал погледът на Иисус: синкави планински вериги, зелени долини, засадени поля.Оттогава много неща са се променили, но галилейската природа си остава почти същата, каквато е била преди две хиляди години. Пътешествениците единодушно потвърждават, че Назарет и околностите му са неповторимо кътче от светата земя, наричат го „планинска роза“ и „земен рай“. Въздухът горе нависоко е чист и прозрачен. След зимните дъждове назаретските склонове се превръщат в градина: застилат ги разнообразни цветя с най-нежни оттенъци: лилии, планински лалета, анемони. Иисус обичал цветята. Казвал, че с тях не могат да се сравнят дори и украшенията на цар Соломон.

През есента назаретските поля се огласят от песента на чучулигите, далече се носи гугукането на гургулиците, в ярката небесна синева прелитат ята розови пеликани. Птиците, както и цветята, в Христовите слова стават образ на душата, възлагаща упованието си на Бога. Той ги дава за пример на суетните и загрижени хора.

Галилейците – здрави, силни, непринудени люде – в повечето случаи се занимавали със селскостопанска работа. Те отглеждали лозя, смоковници, маслинови дървета, пасели по ливадите кози и овци, обработвали полята. Сутрин назаретските жени отивали с делви при извора, който и днес снабдява околността с вода. Там ходи и Дева Мария. Кладенецът и сега носи нейното име.Как е живяла тя в Назарет? Как е живял Иисус? Апокрифните легенди разказват доста подробности за тези години. Но ние не можем да ги смятаме за достоверни, дори и затова, че са в рязко противоречие с евангелския дух[2]. И Матей, и Лука, засягайки този период от живота на Христос, предпочитат сдържания лаконизъм и говорят само за онова, което им е добре известно.

Само два факта, назовани от апокрифите, изглежда заслужават доверие. Те твърдят, че Иосиф умрял, когато Иисус бил деветнайсетгодишен[3]. Легендите обикновено са склонни да цитират символични числа (към тях спадат 3, 7, 12, 40). Иисус по време на Неговото обществено служение наричат „Синът на Мария“, което означава, че Иосиф не бил вече жив. Според друго предание Иисус като момче пасял овцете[4]. Интонацията, с която са пропити Неговите притчи за овчарите, косвено го потвърждава. Във всеки случай назаретският юноша непрекъснато е виждал хора, грижливо пазещи стадата си. Той е виждал и лозари, връзващи лозите, и сеячи насред пролетните нивя, и жътвари със сърпове как срязват класовете. По-късно всички тези картини служат като образи в Неговите притчи. Те ни пренасят в света на спокойното галилейско селище, който от най-ранна възраст е ограждал Иисус.

В съботните дни семейството на Иосиф е отивало в назаретския молитвен дом, синагогата, където народът слушал Свещеното Писание и беседите на наставниците. Четецът казвал славословията, а всички присъстващи повтаряли след него. Иисус обичал тези изрази на истинска вяра и по-късно в Неговите проповеди неведнъж ще звучат отгласи от молитвите, чути в Назарет в детството Му[5].Но да се рисува животът в Галилея като безметежна идилия, би било невярно. И там кипели страсти, и там мечтаели за свобода. Народът живеел под двоен и дори под троен гнет: митарите изтръгвали от него имперските данъци, Иерусалим прибирал своя десятък, а местните земевладелци притискали селяните. Но хората вярвали, че рано или късно справедливостта ще възтържествува. Книгите на пророците, които четели в синагогите, и апокалиптическите писания, предавани от човек на човек, всявали надежда, че скоро ще настъпи краят на стария свят.

Когато Ирод умира, в Галилея се надига въстание. Възглавява го Юда Хавлонит, предводител на партията на зилотите, „ревнители“. Религиозни анархисти, Юда и неговият съмишленик фарисеят Садок отхвърлят всяка власт над Божия народ, освен властта на Самия Творец.

Тълпи от отчаяни галилейци, въодушевени от теократическата идея, образуват цяла армия и с бой превземат град Сепфорис, където се намира арсеналът. Легионерите на Квинтилий Вар с мъка успяват да потушат метежа. Стотици въстаници са разпънати на кръст.

През шеста година Архелай, който наследил пороците, но не и държавническия талант на Ирод, е свален и пратен на заточение. Първосвещеникът на Иерусалим започва да управлява неговите земи, а общият контрол над областта бил предаден на прокуратора Копоний. Както и при Помпей, тя била включена в състава на Сирийската римска провинция. Антипа и Филип, въпреки че запазват марионетната власт на тетрарси, се оказват в още по-голяма зависимост от империята.Веднага след свалянето на Архелай, сирийският губернатор Квириний започва преброяване по цяла Палестина, с цел да установи размера на данъка. Възползвайки се от това, Юда Хавлонит отново вдига Галилея против римляните, но скоро е убит в сражение. Ала гибелта му не може да угаси духа на войнствения месианизъм. Управителят на Галилея Ирод Антипа, човекът, който от всичко на света най-много ценял спокойствието си, много често го губел. Всеки път, когато се появява нов вожд, призоваващ народа на оръжие, галилейците тутакси го следвали, уповавайки се, че в критичния момент от небето ще се спуснат ангели и заедно с него ще съкрушат римския орел. „Тези бойци – пише Флавий – никога не биха могли да бъдат упрекнати в липса на смелост[6]„. Ненапразно, когато след шейсет години армията на Васпасиан преминава през Галилея, налага се с щурм да превзема почти всяко село.

В къщата на Иисус са знаели за въстанието на Юда, понеже Сепфорис се намирал близо до Назарет. Може там да са се появявали някои от партизаните и Синът на Мария да ги е виждал. Той Самият също ще говори за свобода и за Божията власт, но между Него и хората, избрали пътя на насилието, ще легне пропаст. В Назарет се подготвя духовен преврат, но зилотите няма да разберат неговия смисъл.

Авторите на апокрифи не пестят описанията на чудесата, с които Иисус в детството Си уж поразявал всички. Но от Евангелията се вижда, че по онова време Той с нищо не показва превъзходство над другите хора, напротив, като че ли крие от околните тайната Си. Само веднъж дава на родителите Си да разберат, че принадлежи не на тях, а на друг, по-висш свят. Това се е случило в пасхалните дни, навярно малко преди галилейското въстание.Както всички набожни юдеи, Иосиф всяка година отивал за празника в Иерусалим. Жените не са били задължени да ходят на поклонение, но Мария обичала храма и винаги посещавала Светия град. Когато Синът е достигнал до църковно пълнолетие, тя Го взема със себе си.

В ония дни по пътищата, водещи към столицата, се виели пъстри върволици от хора, а над долините се носело пеенето на псалми. В Иерусалим пристигали хиляди богомолци, стражата с мъка поддържала реда. Площадът пред храма бил задръстен от тълпи народ, непрекъснато се принасяли жертви, а вечерта семействата се събирали в домовете край празничната трапеза.

Когато тържествата приключили, Иосиф и Мария тръгнали обратно. Вървели заедно с роднини и съседи и затова в първия момент не се разтревожили, че Иисус не е с тях. Но когато разбрали, че Той е останал в града, изплашени, те веднага се върнали в Иерусалим. Времената били неспокойни и сърцето на Мария се свивало от страх.Не било лесно да се открие Сина в пренаселения град. Иосиф и Мария дълго вървели по улиците, докато не стигнали до една от галериите, обкръжаващи храма. Обикновено там прекарвали времето си в богословски проповеди и тълкуване на Закона равините и книжниците. Тъкмо сред тях Майката видяла Иисус. Той седял, слушал думите на учените и им задавал въпроси. Познавачите на Писанието се учудвали на „разума и отговорите“ на неизвестния галилейски Отрок, който не бил учил в техните училища…

– Чедо – възкликнала Мария, – защо постъпи така с нас? Ето, баща Ти и аз се измъчихме да Те търсим.

– Защо сте Ме търсили? – отговорил Иисус. – Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?

Сякаш внезапно Той станал далечен и загадъчен и думите смутили родителите Му. Те не разбрали, какво искал да каже. Но Иисус веднага станал и тръгнал след тях. Един-единствен път неземният лъч блесва иззад облаците и се скрива. Той отново е обикновено Дете като всички други деца.

След случката в Иерусалим Иисус, по думите на евангелистите, живее „покорявайки се“ на родителите Си, и като „преуспява в мъдрост и растеж и в любов пред Бога и човеците“. А Мария „спазва в сърцето си“ този първи знак за изпълняващото се пророчество[7].Иисус не се учи в богословско училище, както връстниците Му с религиозно призвание. Той става дърводелец и каменоделец и след смъртта на Иосиф изхранва Майка Си с труда на ръцете Си**.

Евангелист Лука казва, че околните обичали Иисус, но че за тях Той бил само селски момък, може би малко странен, често потънал в някакви свои, никому неизвестни мисли. Назаретските жители, които Го познавали отблизо и се сблъсквали с Иисус почти всеки ден, не забелязвали в Него нищо свръхестествено. Когато Той започва да проповядва Царството Божие, това ги сварва неподготвени и те били искрено изненадани. Изглежда сред земляците Си Той нямал доверени приятели. Никой от тях, освен две-три жени, не последвали Иисус.

Неверието на назаретците смайва и Самия Христос[8]. Според думите Му те потвърдили пословицата: „Никой не е пророк в собствената си страна“.

Мария и Синът ѝ имали в градчето много роднини: сестрата на Мария със семейството си, братовчедите и братовчедките на Иисус[9]. Но и тези хора, в повечето случаи, остават духовно отдалечени от Него. Техният ограничен свят се свежда до собствената улица, до собствения дом, до работата. По-късно, когато научили за проповедите и делата на Иисус в Капернаум, братята Му се разтревожили и решили, че е обезумял.

Душевната самота на Иисус е отразена и в незаписаните в Евангелието Негови думи: „Онези, които са редом с Мен, не Ме разбраха[10].“ Единственият близък човек остава само Майката.

Евангелистите малко говорят за нея, но дори да не бяха казали за Мария нито една дума, това не би намалило величието на Майката на Месията. Той расте пред очите ѝ, тя Му дава първите майчини съвети, тя е единственият свидетел на извършващото се в Него чудо.

На Мария ѝ е открито, че Синът ѝ е Помазаник Божи, но на нас сега ни е трудно да разберем колко много духовни сили са били необходими, за да се запази вярата в това; нали ние гледаме от друга перспектива. Но ако си представим делничния назаретски живот, можем да се досетим, че от Благовещението до Възкресението, Мария е извървяла дълъг път на изпитания.Франсоа Мориак, тънък познавач на човешката душа, прави опит да види този път. „Детето става юноша, превръща се в мъж. Той не е велик, не го наричат Син на Всевишния. Той няма престол, а само столче край огнището в бедна колиба. Майката би могла да се усъмни, но ето свидетелството на Лука: „Мария спазваше всичко в сърцето си“… Тя пази пророчеството в сърцето си и никому не казва за него, навярно дори и на Сина си[11]„.

Изграждането на всяка личност, особено на необикновената, е винаги загадка, още повече, че на нас не ни е дадено да проникнем в тайната на Иисусовата душа. Как можем да знаем за какво е мислил Той, докато е работел в малката работилница, за какво се е молел? Само едно изглежда неоспоримо: Той е бил свободен от конфликтите, които от детските години измъчват хората; демоничните стихии нямали власт над Него. Дори и да познавал вътрешната трагедия, тя била породена единствено от самотата, от състраданието, от болката при допира със света на злото, а не от мъките на греха и от борбата с тъмните инстинкти. За това свидетелства всичко, което се знае за характера на Иисус.

Дори такъв учен враждебен на християнството, какъвто е Давид Щраус, след дълги размишления над Евангелието признава, че хармоничността на Иисусовия дух не е следствие от вътрешна криза, а резултат от естественото разкритие на заложените в Него сили. „Всички характери – пише Щраус, – пречистени чрез борба и силни преживявания например Павел, Августин, Лютер, пазят незаличими следи от такава борба, от образа им лъха нещо сурово, рязко, мрачно. Нищо подобно няма у Иисус. Той мигом застава пред нас като съвършена личност, подчиняваща се единствено на своя собствен закон, признаваща и утвърждаваща себе си в собственото си съзнание и която няма нужда да се преобразява и да започва нов живот[12]„.

У Него няма чувство на греховност, присъщо на всеки светец, няма нищо накърнимо. Дори и често да е неразбран и самотен, това пак не помрачава просветлеността на духа Му; Иисус непрекъснато е с Онзи, Когото нарича Свой Отец.Навярно в свободните часове, както и по-късно, в годините на проповедничеството, Иисус е обичал да се усамотява в уединени места, където сред тишината в Него звучал небесният глас. Там, по назаретските хълмове, незабелязано се подготвяло бъдещето на света…

Кой можел да знае за това по онова време? Римските политици не подозирали, че ще дойде ден, когато техните потомци ще коленичат пред Дърводелеца от далечната източна провинция.

Редуват се големи и малки събития. Германците нанасят поражение на легионите в Тевтобургската гора; последователно избухват бунтове на Дунав и на Рейн, в Галия и Тракия. Умира Август, причислил себе си към сонма на боговете, наследява го мрачният и подозрителен Тиберий. Умират Овидий, Тит Ливий, Хилел. Ражда се Плиний Старши; философът Сенека се завръща в Рим от Египет. В Юдея е назначен петият прокуратор Понтий Пилат.

А в Назарет външно сякаш всичко протича без промени. Но дългият подготвителен период в живота на Иисус привършва. Той е на около трийсет години, когато, изпълнен с духовни и телесни сили, чака вече само знак, за да хвърли в света първите семена на Благата вест.

И знакът е даден.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Думата τικτων означава едновременно и дърводелец, и каменоделец. Сравнете богатството на образи, заимствани от труда на строителя, в Христовите речи и притчи (Матeй 7:21, 16:18; Лука 14:28; Иоан 2:19). Бел. авт.

[1]. Фаррар, Ф., Жизнь Иисуса Христа, с. 120.

[2]. Эти легенды изобилуют историческими анахронизмами и ошибками, которые сразу же выдают подделку; в них описаны нелепые, а порой и жестокие чудеса, якобы совершенные Отроком Иисусом.

[3]. Книга Иосифа Плотника, XIV.

[4]. Иустин Гностик. – У св. Ипполита. О философских умозрениях, XV, 26.

[5]. Некоторые синагогальные молитвы приведены в т. 1 русского пер. Мишны, с. 39 сл.; смотри также: Гейки, К., Жизнь и учение Христа, Пер. с англ. Т. 1, 224 сл. и Aron, R., Les annees obscures de Jesus, Paris, 1960.

[6]. Флавий, И., Иудейская война, III, 3,2; о зелотах см.: Флавий, И., Арх. XIV, 9, 2; XVIII, 1, 1; Иуд. война, I, 10, 5; II, 8, 1.

[7]. Лука 2:41-52. Поясняя слова „преуспевал в премудрости и возрасте“, св. Иустин говорит, что Иисус „рос, как растут все люди, отдавая должное каждому возрасту“ (св. Иустин, Диалог с Трифоном Иудеем, 88).

[8]. Марк 6:6.

[9]. Уже одно то, что перед смертью Иисус поручил Свою Мать ученику (Иоанн 19:25-27), свидетельствует, что Он был Ее единственным сыном (см.: Hillarii, In Matt., IX, 92). Остается неясным, кто были Иаков, Иосия, Симон и Иуда, названные в Евангелии „братьями“ Иисуса (Марк 6:3), – сыновьями ли сестры Девы Марии (Иоанн 19:25) или детьми Иосифа от первого брака, как утверждают апокрифы (например, Книга Иосифа Плотника, II). Быть может, и те и другие назывались „Его братьями“. В греческом и еврейском языках слово „брат“ может означать разную степень родства.

[10]. Эти слова сохранились в апокрифических „Деяниях Петра“ (гл. X). По мнение видного современного специалиста по Новому Завету И. Иеремиаса, они скорее всего подлинны.

[11]. Mauriac, F., La vie de Jesus, Paris, 1962, p. 33.

[12]. Штраус, Д., Жизнь Иисуса, Т. I, с. 195. О Штраусе смотри в приложении „Миф или действительность?“

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990), негови книги и Господ Иисус Христос.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4xG

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

„В дните на цар Ирод“, 4-та година преди нашата ера

Да се пренесем сега мислено в Юдея през последните месеци от Иродовото управление.

Иерусалимските жители, свикнали, че в техния град често пристигат поклонници от далечни страни, навярно не са обърнали внимание на кервана с чужденци, който през зимата на седемстотин и петдесета година от основаването на Рим, се движел по улиците му. Но скоро за тях започнали да говорят, тъй като се разбрало, че пътешествениците търсят Юдейския цар, и то съвсем не Ирод, а друг, роден преди дни. „Видяхме как изгря неговата звезда и дойдохме да му се поклоним“ – обясняват те. Оказало се, че това са източни магове, открили в небето знака на великия Властелин[1]. Това, че те дошли да го търсят в Иерусалим, не могло да изненада никого. Всички са чували пророчеството за тайнствения Човек от Юдея, Комуто предстояло да покори света[2].

„Къде е родилият се Цар Юдейски?“ – питат влъхвите, но вместо отговор изплашените хора бързат да минат покрай тях. Трябва да се знае поне малко за състоянието на нещата в Иерусалим от онова време, за да се разбере колко предизвикателен и опасен изглеждал самият въпрос. Но пътниците, дошли отдалеч, едва ли се досещали за своята непредпазливост. Вероятно те са били в пълно неведение за всичко, ставащо в Юдея по времето на Ирод.

Животът на този монарх, наречен от подмазвачите Велик, би могъл да послужи за сюжет на няколко трагедии в духа на „Макбет“. След като завзема властта чрез поддръжката на римляните и против волята на народа, той напразно се опитва да завоюва популярност. За трийсет и три години царуване, външно блестящо, враждебността към Ирод само нарастнала[3].Жесток и честолюбив, непрекъснато измъчван от страсти, Ирод е далеч от религиозните проблеми, които тогава вълнуват юдеите. Дворцовите интриги и жените, войните и строителството поглъщат цялото му внимание. По негово време страната отново получава автономия. Ирод я покрива с десетки крепости и издига в градовете множество здания в западен стил. Той с еднакво усърдие се занимава с построяването на театри, хиподруми, светилища в чест на покровителя си Август и с ремонта на Иерусалимския храм. Наистина последният е предмет на особените грижи на царя. В тщеславието си Ирод искал да затъмни древния Соломон. Той се гордеел с Храма, в който вложил огромни средства и който превръща в едно от чудесата на света. Но дори и с това не успял да завоюва доверието на поданиците си.

Бащата на Ирод е идумейски сановник, а майка му е от арабски произход, затова той няма законно право върху короната. Като всички узурпатори царят страда от болезнена мнителност и навсякъде му се привижда измяна. Хасмонеите, потомци на съборената от него династия, предизвикват най-големите опасения на Ирод; затова той използва всеки повод, за да се избави от тях.

Съдбовна роля в участта на царя изиграва обстоятелството, че жена му Мариамна (изглежда единственото същество, което той искрено обичал) била княгиня от хасмонейски род. В тази горда и смела красавица живеел духът на воините, борещи се за независимостта на страната. Тя не умеела да прикрива презрението към мъжа си, а майка ѝ Александра, която често се намесвала в живота им, предизвиквала тревога у бездруго подозрителния Ирод.Когато Александра, използвайки влиянието на египетската царица Клеопатра, успяла да извоюва за седемнадесетгодишния си син званието първосвещеник, тя неволно го тласнала към гибел. Ирод забелязал, че юношата започва да става любимец в Иерусалим, и не могъл да го понесе. През тридесет и пета година преди нашата ера по време на празненствата, през нощта, удавили брата на Мариамна пред очите на царя. Краят му бил представен като нещастен случай, но и сестрата, и майката прекрасно разбирали какво се е случило в действителност.

През тридесета година положението на Ирод е устойчиво като никога. След Актийската битка, която донася на Октавиан неограничена власт, юдейският цар получава надежден политически ориентир. Доверието и поддръжката на Август обезпечават непоклатимостта на неговия трон. Но колкото по-успешни са дипломатическите ходове на Ирод, толкова по-непоносим става животът в собствения му дом.

През двадесет и девета година семейната трагедия достига до катастрофалната точка. Ненавистта на Мариамна вече е толкова явна, че царят започва да подозира и нея в съучастие в заговор. И веднъж, подтикван от роднини, в изблик на ярост, Ирод осъжда на смърт онази, която му била по-скъпа от всичко. Послушните съдии бързо се съгласяват с волята на царя.

Мариамна вървяла към лобното място, без да проси милост, държала се с удивително достойнство. От страх за собствената си участ майка ѝ публично я обсипала с упреци. Всички свидетели на последните минути на царицата изтръпнали от тази сцена.Ирод трудно преживява съдбовния ден. Когато всичко свършило, той едва не загубил разсъдъка си. Преследвал го образът на убитата, той непрекъснато викал Мариамна по име, крещял да я доведат при него, напивал се до безчувственост, прекарвал нощите в оргии, организирал бесни конни надбягвания, но призраците не го оставяли. Здравето на царя било толкова разклатено, та изглеждало, че той е на прага на смъртта.

Но Ирод се оправил и с удвоена енергия продължил вакханалията от убийства. Той умъртвил Александра, убил мъжа на сестра си и много други близки и царедворци.

Ирод първоначално приел радушно синовете от Мариамна, Александър и Аристобул, пристигнали от Рим след дълго отсъствие, но скоро и те предизвикали неговото недоверие. Фалшиви писма, доноси, показания, изтръгнати от слугите чрез мъчения, – всичко било пуснато в ход в отвратителната игра, завършила с обесването на двамата князе в Самария.

Последните години от живота на Ирод са особено мрачни. Въпреки че партията на „иродианите“ виждала в него идеалния монарх, едва ли не Месия, той знаел, че омразата на народа непрекъснато нараства. В страната тези настроения се поддържали от фарисеите, които бойкотирали всяко начинание на царя. Много от тях били убити, защото предричали скорошния залез на престъпното управление.

Лесно можем да си представим колко силно се смутил седемдесетгодишният цар, когато научил, че някакви източни пратеници разпитват из града за „родилия се Цар Юдейски“. Кой е този пореден претендент за престола? Кои сили стоят зад него? За Ирод най-неприятното в известието било това, че той за пръв път чувал за този пореден заговор.След като се среща с чужденците, Ирод си изяснява, че най-вероятно става дума за Дете, Което смятат за бъдещ Месия. Царят неведнъж се натъквал на подобни посегателства над своята власт и разбирал, че в случая са необходими бързина и решителност. Той взел да разпитва свещениците къде се очаква раждането на Месия и когато му споменали за Витлеем, пратил там влъхвите, като ги помолил да му дадат подробни сведения за новопоявилия се Цар Юдейски. Ирод ни най-малко не се вълнувал от изпълнението на библейското пророчество. Размътеният старчески мозък кроял планове за нова разправа.

Витлеем е разположен недалеч от столицата. Когато чужденците пристигат в градчето, там вече отдавна знаят за тайнствения Младенец, роден в заслон за овце. Местните овчари – първите, които Го видели, – разказвали за необикновените знамения, довели ги в пещерата.

Дърводелецът Иосиф и Мария, родителите на Младенеца, били пришълци от Галилея; те се появили във Витлеем преди половин година, по време на преброяването във връзка с клетвата на Август[4].

Разказват, че когато Мария отишла с Младенеца в Иерусалим, за да изпълни очистителните обреди и посвещаването на първородния, на нейния Син предсказали велико бъдеще. Прозорливият старец Симеон, поемайки от ръцете на младата Майка Детето, благодарил на Бога и казал, че сега може да умре спокойно, защото е видял Спасението, което Бог „е приготвил за просвета на езичниците и за спасението на Израиля“. Праведникът благословил изумените родители и добавил, обръщайки се към Мария: „ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и като предмет на противоречия, – и на самата тебе меч ще прониже душата[5]„.За това пророчество чули много хора, които се намирали в храма. Онези, които очаквали „утехата Израилева“, го предавали от уста на уста. То, естествено, стигнало и до Витлеем. Ето защо влъхвите без усилие могли да намерят Иосиф и Мария. Влизайки в техния дом, те положили в краката на Детето даровете си и след като Му се поклонили, си заминали.

Ирод напразно чакал вести: маговете предпочели да се завърнат в родината си по друг път, заобикаляйки Иерусалим.

Като се убедил, че планът му се е провалил, царят решава отведнъж да приключи с предполагаемата опасност. Във Витлеем е изпратен отряд войници с нареждането да избият там всички младенци до две години.

Не се знае доколко тази заповед е изпълнена. Ирод безспорно я е издал в най-дълбока тайна. Дори Иосиф Флавий, описал тези времена, не споменава за Витлеемската трагедия. Впрочем, в неговите очи тя е твърде незначителна, в сравнение с неизброимите зверства на Ирод.

Независимо от случилото се, Онзи, Когото търсели убийците, е вече далеч от града. Скоро след отпътуването на влъхвите, галилейското семейство се скрива. Иосиф знае, че е най-разумно изобщо да напуснат пределите на Иродовите владения, и се насочва към Египет – един от най-близките центрове, където живеят разпръснати евреи.

Както виждаме, още от първите дни светът посреща Месията с ненавист и заплахи. Но това не е целият свят.

Онези, които вярват и чакат, които са чисти по сърце и изпълнени с надежди, посрещат Христа по друг начин. Витлеемските пастири, старецът Симеон и източните мъдреци признават в Него бъдещия Цар.През пролетта на същата година тежка болест приковава Ирод на легло. Продължават да го измъчват страхове, той час по час изслушва доносниците, няколко пъти променя завещанието си. Мисълта, че народът с нетърпение очаква краят му, непрекъснато преследва царя. Като научил, че някакви си младоци, подтикнати от равините, счупили в храма позлатения орел – емблемата на Рим, той заповядва незабавно да ги арестуват и да ги съдят с цялата строгост. Пренебрегвайки слабостта си, Ирод намира сили дори да присъства на процеса. Осъдили обвиняемите на смърт чрез изгаряне на клада, което предизвиква буря от недоволство в Иерусалим.

Завеждат умиращия цар в Иерихон, където се опитват да го лекуват с минерална вода. Имало момент, когато Ирод едва не се самоубил от болка; по чудо успяват да го спасят. Шумът и виковете на слугите достигат до най-големия царски син, който бил затворен, той решил, че баща му е умрял, и помолил пазачът да го освободи. Но пазачът съобщава за това на Ирод и в яростта си той веднага заповядва да умъртвят княза. А след пет дни смъртта настига и самия монарх.

Агонията му е ужасна, той сипе проклятия, бълнува за нови екзекуции. Разправят, че заповядал да прережат гърлата на група знатни заложници, за да може поне по този начин да лиши народа от радостта и да го накара да лее сълзи. Денят на смъртта на Ирод по-късно става национален празник за евреите.Царското семейство му направило пищно погребение. Облеченото в пурпур тяло носели на златна носилка. След него, съпроводени от гвардейците, вървели синовете му: Архелай, Антипа, Филип и останалите, родени от многобройните жени на Ирод. Но още не замлъкнали воплите на наетите оплаквачки, започнала борбата за власт между наследниците[6]. Според завещанието Иорданската област и Галилея се падали на Антипа, земите северно от тях – на Филип, а Иерусалимският трон, Юдея и Самария – на Архелай. Но за да се утвърди разделянето, трябвало да се отиде в Рим. Преди отпътуването на царското семейство в града избухнали безредици; народът искал да се накажат съучастниците в Иродовите престъпления. Архелай отхвърля всички петиции и заминава, след като поверява Иерусалим на римското командване, което жестоко се разправя с въстаниците. Въпреки това страната продължава да клокочи, а към императора се отправят делегати с молба напълно да се отстрани ненавистната династия.

Август одобрява завещанието на Ирод. Всеки от тримата му синове получава своя дял от наследството. Но Архелай, въпреки очакванията, се връща вкъщи без царска титла. Цезар му дал само званието „етнарх“, управител на народа, въпреки че обещава да го направи цар по-късно, ако той докаже лоялността си към сената.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

[1]. Матей 2:1 сл. Относительно „звезды волхвов“ существуют следующие мнения: 1) это был сверхъестественный феномен, 2) комета, 3) так наз. „сверхновая“ звезда, о появлении которой сообщали в те годы китайские астрономы; 4) волхвы увидели вещий знак в сближении „царских“ планет Юпитера и Сатурна, которое имело место за 7 лет до н. э. Последняя гипотеза, впервые выдвинутая в XVII века астрономом И. Кеплером, до сих пор остается наиболее популярной. Некоторые экзегеты считают весь рассказ о волхвах аллегорией, призванной показать участие язычников в рождественских событиях. Но бесспорных аргументов у сторонников этого взгляда нет. В греческом тексте Евангелия волхвы названы магами (μάγοι). Таково было наименование жрецов иранского культа. При Ироде существовали частые контакты между Иудеей и Парфией, которая в ту эпоху владела Ираном. Смотри Флавий И., Арх. XVII, 2,1.

[2]. Смотри Тацит, История, V, 13; Светоний, Веспасиан, 4; Флавий, И., Иудейская война, VI, 5, 4.

[3]. Основные данные о жизни Ирода содержатся в кн.: Флавий, И., Арх. XIV-XVII и Иудейская война, кн. 1.

[4]. Лука 21:2. И. Флавий указывает на 6000 фарисеев, которые отказались присягать Августу в последние годы правления Ирода (Арх. XVII, 2, 3). Следовательно, в это время производилась какая-то перепись населения под контролем римлян. Ее и мог иметь в виду евангелиста Лука. Относительно способа переписи, указанного им, см. ниже. Лука говорит, что Рождество совпало с правлением Квириния в Сирии. Квириний был легатом Сирии в первые годы н. э.; однако надписи из Тиволи и Антиохии Писидийской свидетельствуют, что он контролировал Сирию также и за несколько лет до н. э. Ввиду отсутствия в древнем мире общего календаря точная дата Рождества не была известна. В VI веке монах Дионисий Малый сделал расчеты, согласно которым Рождество приходилось на 754 года от основания Рима. Эта дата и принята для установления „новой эры“. Однако дальнейшие исследования показали, что Дионисий ошибся на несколько лет. Согласно Матей 2:1; Лука 1:5 Иисус родился незадолго до смерти Ирода Великого. Между тем астрономические вычисления показали, что затмение луны, имевшее место перед смертью этого царя, произошло в марте 4 года до н. э. В Иоан 2:20 противники Иисуса говорят Ему, что Храм строился 46 лет. Начало же его перестройки относится к 20 года до н. э. Следовательно, эти слова могли быть сказаны не ранее 26-27 гг. н.э. Лук (3:23) говорит, что в это время Иисусу было „лет тридцать“, а император Тиберий правил уже 15 лет (3:1). Согласно восточному счету 15 год Тиберия падал на промежуток между осенью 27 года и осенью 28 года. По Луке 3:2 в 15 год Тиберия тетрархом Авилы, или Авилинеи, был Лисаний. Этого правителя Штраус и другие критики спутали с другим Лисанием, современником Ирода Великого. Лука же имеет в виду Лисания, правившего при Тиберии (смотри Флавий, И., Арх. XIX, 5, 1). Надпись, найденная Р. Пококком, свидетельствует, что он был тетрархом между 14 и 29 годами. Все эти косвенные данные приводят историков к выводу, что Иисус родился ок.7-6 г. до н.э.

[5]. Лука 2:22 сл. Слова „падение и восстание“ указывают на тех, кто примет или отвергнет Мессию. „Знамение пререкаемое“ означает чудо, явление, которое вызовет пререкания и споры.

[6]. Флавий, И., Арх. XVII, 7-13.

Изображения: Ирод Велики и книги за него

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4xm

Протоиерей Александър Мен

Пролог

През есента на шейсет и трета година преди нашата ера по пътищата на Палестина** се показват колони от римски войници. Зад тях със скърцане се точат обози, с грохот се придвижват тежки обсадни оръдия, сред облаци прах блестят ризниците на легионерите и се развяват бойните знамена.Армията се командва от четирийсет и три годишния пълководец Гней Помпей. Тайно мечтаейки за световно господство, той обича да се гизди с тога на международен арбитър и повтаря, че пристига в Сирия не за да завладее чужди земи, а като защитник на реда и освободител. По онова време той вече е достигнал зенита на славата и се радва на любовта на военните. Това, че Помпей се е разправил с пиратите – този бич за мореплавателите – и победоносно е завършил кампанията срещу Митридат Понтийски и Тигран Арменски, укрепва позициите му и в Рим, и отвъд неговите предели.

Помпей заварва Близкия изток в състояние на война, която се води между местните царчета и управниците. Затова той бърза да въдвори там мир, раздавайки титли и корони, а в същото време обявява цялото сирийско крайбрежие за Римска провинция.

Този момент съвпада с упорита борба за иерусалимския престол между двамата братя-претенденти – Аристовул и Хиркан. Те се обръщат към Помпей с молба да разреши спора. Но докато в Дамаск се водят преговори, Аристовул внезапно променя мнението си и се отказва от помощта на римляните. Като научава за това, разгневеният Помпей с бърз ход се насочва към Иерусалим…Палестина, или Страната Израил, по която сега вървят кохортите и където след сто години щеше да прозвучи гласът на Христос, е разположена на кръстопътя между Европа, Азия и Африка и това постоянно я превръща в ябълка на раздора. Векове наред много завоеватели посягат на територията ѝ, въпреки че тя никога не се е славела с особено плодородие или с природни богатства.

Тази малка ивица земя край бреговете на Иордан и Мъртво море включва в себе си всевъзможни оттенъци на климата и релефа. Не напразно я наричат край на контрастите. По върховете на израилските планини има вечни снегове; през зимата, дори на юг, често вали сняг, а през лятото тук-там горещината става почти тропическа. Палми и нарови дървета, смоковници и кипариси растат редом с лещаци и върбалак; зелените равнини се редуват с голи скалисти вериги.

В старо време най-цветуща е северната област – Галилея, разположена на запад от езерото Кинерет (Генисарет), което понякога наричали Генисаретско море. Сред местното население са живеели много другоплеменници и поради това я наричали „езическа Галилея“. На юг с нея граничи областта Самария. Някога заедно с Галилея тя е представлявала Северното Израилско царство, унищожено от асирийците през 722 година преди нашата ера. Завоевателите откарали в плен жителите на градовете, а на тяхно място преселили хора от Месопотамия и Сирия. Колонистите се смесили с израилтяните и приели тяхната вяра, но запазили и старите си обичаи. Юдеите отказвали да признаят тези самаряни за свои събратя, като ги смятали за полуезичници, а това водело до конфликти, за които се споменава и в Евангелията. Няколко стотин самаряни и днес живеят в Израил. Подобно на своите предци, те почитат свещената планина Гаризим, където някога се намирал техният храм.Южната част на страната, или по-точно Юдея***, е пълна противоположност на Севера. Неприветлива и безплодна, тя прилича на хълмиста пустиня с оазиси. Нейният суров, но здрав климат закалил юдеите и ги направил народ издръжлив, неизнежен.

Крайната спирка по пътя на римляните към Иерусалим, бил Иерихон, който още пазел красотата на благодатния Север; той се славел с целебни извори и палмови гори. Тъкмо там разположил лагера си Помпей и оттам довел войниците до стените на юдейската столица.

Иерусалим, преживял петнайсет века слава и падения, отдавна е легендарен град. Разположен на хълм, той представлява мощна крепост. Помпей, който разбира от обсадни маневри, е смутен от вида на стените. Ала разногласията, бушуващи вътре в самия град, му помагат. Аристовул се предава на милостта на римляните, а партията на брат му Хиркан им отваря вратите. Само онези, които не желаят да се примирят с присъствието на чужденците, се затварят в храмовата цитадела, готови да се бранят до смърт.Обсадата продължава цели три месеца, докато римляните с огромно усилие не разрушават една от кулите. Когато те нахлуват в храма, изумени виждат, че свещениците продължават да извършват богослужение. През цялото време, докато траела отчаяната отбрана, духовенството не напуска олтара и загива заедно със защитниците на светинята.

Помпей, ползвайки се от правото на победител, иска да разгледа прочутия храм, също и Дебир – Святая Святих, мястото, където можел да влиза, и то само веднъж в годината, единствено първосвещеникът.

Неудържимо любопитство тласка римлянина да престъпи забранения праг – та нали за юдейската религия се носели какви ли не фантастични слухове. Едни разправяли, че в Дебира се намира златно изображение на магарешка глава, други твърдели, че там е скрит човек, обречен на заколение. Какво наистина се крие там? Какви ли изненади не е поднесъл загадъчният Изток на хората от Запад!В напрегнатата тишина завесата се разтваря. И какво? Учудването на Помпей и офицерите му няма край. Те очакват да видят нещо необикновено, най-малкото някакъв образ – прекрасен или отблъскващ. Но там е пусто. Там живее Незримото…

Римляните напускат храма със странно чувство, примесено със суеверен страх, без да се допрат до нищо. Но те навярно биха се учудили още повече, ако бяха научили, че съдбата ги е срещнала лице в лице с религията, предназначена да стане люлка на учението, което ще завладее Изтока и Запада, беломраморна Елада и родния им Рим.

С какво се отличава тази религия от останалите?

На този въпрос може да се отговори само ако се почне отдалеч.

Още когато светлината на разума за първи път пламва в човека, той усеща реалността на някаква Висша Сила, обхващаща света. За първобитния ловец било естествено да я отъждествява с това, което ние сега наричаме природа. Ето защо навсякъде – и в облаците, и в звездите, в реките и в живите същества, хората търсели присъствието на Божественото.Първоначално, естествено, това води до грубо идолопоклонство, към обожествяване на отделни предмети и явления. По-късно в Индия, Гърция и Китай от култа към природата се ражда вярата, че видимият свят е единствената истинска реалност. Но такова виждане е в противоречие с общочовешкия духовен опит и не получава широко признание.

Напротив, с настъпването на религиозната и философската зрялост на културите, се затвърждава убеждението, че в основата си върховната Реалност се отличава от всичко лично и ограничено. Последна дума на дохристиянската мисъл става учението за Божественото, Чието съкровено, неизповедимо битие се намира отвъд зримото. Както и да Го наричат – Небе, Отец, Съдба, – никой смъртен не може да познае дълбочината Му. Тази идея не само че произтича от преживяванията на мистиците, но има и логическо основание. Наистина, какъв разум е в състояние да обхване Самата Безпределност?

Все пак в човека тайнственият порив към висините не угасва. Той през цялото време се стреми да преодолее дистанцията, която го отделя от Небето, да свърже живота си с друг свят. В резултат на това продължават да съществуват две тясно преплетени вери: вярата в Непостижимото и – в стихийните божества. Последните като че ли стояли по-близо до човека и с тях могло да се встъпи в пряк контакт. Смятало се, че има тайни магически способи и че с тяхна помощ хората са в състояние да влияят на демоните и духовете. Подобен утилитарен поглед остава господстващ в продължение на хиляди години.

Многобожието и магията напразно са се мъчили да запълнят пропастта, която разделя земята и небето.За първи път тази раздвоеност е премахната в библейското Откровение. То учи за Бога, „светия“, тоест несъизмеримия със сътвореното, и същевременно – за човека като Негов „образ и подобие“. Тайнственото родство на безконечния Дух с духа, имащ край, прави възможен, според Библията, Завета между тях.

Заветът, или Съюзът, е пътят към единение на човека не с боговете, а тъкмо с висшето Начало, пребъдващо над Вселената.

Забележете, че религията на Завета се изповядва от народ, който не е създал могъща цивилизация, не се откроява в политическо отношение и само за кратко време достига национална независимост. Но той съумява да пренесе верността си към Бога през дългите столетия на своята мъчително трудна история.

Прадедите на този народ от незапомнени времена са бродели между Сирия и Египет. Преданието пази спомена за племенния еврейски вожд Авраам (около 1900 година преди нашата ера), с чието име е свързано началото на старозаветната религия. Първата ѝ заповед показва важността на човешките постъпки пред лицето на Небето. „Аз съм Бог Всемогъщи; ходи пред Мене и бъди непорочен“. На Авраам било обещано, че чрез неговите потомци „ще бъдат благословени всички земни племена“, въпреки че си остава тайна какво ще означава това благословение[1].През ХVII век преди нашата ера евреите, гонени от глада, се преселват на изток от нилската делта, където постепенно попадат под деспотичната власт на фараоните. Вярата на Авраам е почти забравена.

Около 1230 година група еврейски родове, носещи името „Израилеви синове“, или просто Израил, е обединена от Моисей – техния велик пророк и законодател. Той връща народа към „Бога на отците“, към „Бога Авраамов, Исааков и Яковов“ и извежда съплеменниците си от „дома на робството“. За спомен от „изхода“ и освобождението от Моисей, е установен празникът Пасха.

Скрити в Синайската пустиня, израилтяните известно време живеят в околностите на свещената планина Синай и оазиса Кадеш, където пророкът тържествено провъзгласява основите на религията на Завета.

Моисей заповядва на народа да почита само единия Бог, Владиката и Създателя на света, Който е Яхве, Съществуващият, Онзи, Който владее битието, и Сам Той стои над всичко сетивно[2]. Пророкът забранява да се покланят на каквито и да е природни богове и дори да правят изображения на Самия Яхве. Знак за Неговото присъствие сред верните е само ковчегът, голям сандък, украсен с фигури на крилати същества – керуби[3]. Полагали го на дълги върлини и по време на битка го носели пред войниците.

Моисей учи, че по волята на Съществуващия, Израил трябва да стане Негово избрано оръдие, „народ свет и царство от свещеници“, общност от хора, предназначена да служи на Бога истинен.Култът на номадите-израилтяни е освободен от обилни церемонии, присъщи на всички древни религии[4]. Учението на пророка накратко е изразено в Декалога – десетте заповеди, които били изписани върху две каменни плочи. Същността им се свежда до вярност към Господа – Избавител, а също и до основни нравствени норми: почитай майка си и баща си, не убивай, не кради, не прелюбодействай, не клевети, не завиждай. От култовите обичаи Декалогът споменава само един – законът за съботния ден, посветен на Бога.

Освен Десетте заповеди, към същото време навярно се отнася и молитвата-вероизповедание, която започва с думите: „Слушай, Израилю: Яхве е Бог наш, Яхве е един. Възлюби Яхве, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили[5]!“

Величествената простота на Моисеевата вяра и нейните заповеди, които и днес е все така трудно да се следват, бележат коренен поврат в религиозното съзнание. Не е чудно, че Моисей е трябвало да преживее трагедията на неразбран пророк.

Библията разказва с какво усилие довчерашните роби са възприемали уроците на своя учител, как са въставали против него, колко силна е била властта на привичните суеверия. Но пророкът не отстъпва дори и тогава, когато му се струва, че делото е провалено. И усилията му не са напразни. Религията на Завета става онзи солиден корен, от който израстват духовната издръжливост и единството на народа.Още по времето на Моисей израилтяните започват да проникват в Ханаан, както тогава наричали Палестина, а след смъртта му повечето от тях преминават отвъд реката Иордан и завладяват страната. Сбъдва се мечтата на много поколения: да живеят на „земята Авраамова“.

Юдейското племе се заселва в района на хълмистия Юг, а останалите колена – на Север. Но скоро става така, че децата на пустинята изпадат в положението на победители, които са принудени да се подчинят на културата на победените. По това време ханаанската цивилизация, близка до финикийската, е високо развита. Въпреки това ханаанските култове продължават да пазят древния си фанатичен характер. В тях се практикуват и човешки жертвоприношения, и ритуални убийства на деца, и храмова проституция. При ханаанците празниците, свързани с плодородието, се съпровождали с чувствени обреди и оргии.

Под въздействието на народа, сред който трябвало да живее, Израил бързо започва да губи духовната си самобитност. Почитането на Ваал и други земеделски богове на Ханаан незабелязано навлиза в бита на еврейските селяни. Както се казва в Библията: „Израилевите синове се отклониха от Яхве, Бога свой“.Около 1100-та година на ханаанския бряг слизат воини, дошли от Егейските острови. Това били филистимците, хора, които вече владеели тайната на топенето на желязото. Те бързо наложили властта си над страната и от тях впоследствие тя получила гръцкото си название – Палестина. Израилтяните и ханаанците, които имали само бронзово оръжие, не могли да се съпротивляват на завоевателите.

Минава почти половин век преди игото на чуждоземците да се възприеме като небесно наказание заради отстъпничеството. И тогава се появяват проповедници, които призовават народа да се върне към вярата на бащите. Те събуждат народните сили и възглавяват въстанието против филистимците.

Войната продължава дълго и завършва с победа. Вследствие на това се образува независимото еврейско царство. Около 1000-та година, при цар Давид, то обединява няколко родствени племена и простира границите си „от Нил до Ефрат“. Давид превръща ханаанската крепост Иерусалим в религиозна и политическа столица, където по негово нареждане пренасят ковчега. Пророк Натан предсказва на царя, че предаността му към вярата ще бъде възнаградена: един от Давидовите потомци ще стане основоположник на вечното царство[6].Според Източния обичай, когато провъзгласявали някого за монарх, свещеникът изливал върху главата му съсъд с елей. Смятали елея – зехтина за символ на издръжливост. Обредът „помазване“ напомнял за това, че властта се дава от Бога, Чийто Дух от този момент нататък ще пребивава в Избраника. Затова всеки властелин на Израил (а понякога и пророк) се наричал Помазаник, Месия, или по гръцки Христос. Но с течение на времето започват да отнасят тази титла само към Великия Цар на бъдещето.

За израилтяните обещанието за Месията се слива с общата надежда за сбъдването на неведомите Господни замисли. Тази надежда отдавна била характерна черта на Стария Завет. Тя се заражда още в дните на Авраам; след това въжделена цел става Обетованата земя, пътя към която посочва Моисей, и накрая пророчеството на Натан дава нова насока на народните копнежи.

Но не бива да се мисли, че духовният живот на Израил по онова време си остава неопетнен. Във всяка глава от Библията има драматични страници, които разказват за борби и съблазни, за падения и отстъпничество. Малодушие и страсти, влечение към чужди култове и сметките на политиците неведнъж са разколебавали вярата.

След Давид контактите с Финикия и Египет отново засилват влиянието на езичеството. Въпреки че в Храма, който построява цар Соломон, нямало изображение на Бога (спазвал се Моисеевият закон), край него се настаняват капища на друговерци. Когато през 922 година царството се разпада на Северно и Южно, Израил и Юдея, заплахата от идолопоклонничество става още по-реална. Навсякъде се издигат олтари и свещени горички на Вааловци и Астарта, изглеждало, че още крачка и езичеството ще се признае за втора официална религия на Израил.Духовната криза се съпътства от социална. Самодържавието на монарсите, които все повече разширяват привилегиите си, нарастването на имущественото неравенство, безправието и разорението на селяните, огромните данъци, проникването в страната на финикийския разкош – всичко това не могло да не тревожи хората, които вярвали в мисията на Израил и се ужасявали от неговия упадък. Погледите им били обърнати към идеалите на Синай, към чистата вяра на патриархалното минало.

Тъкмо от средата на тези опозиционери произлизат пророците, Божиите посланици, които призовават народа да се събуди от съня.

Обикновено те проповядват в храма. Без да имат за цел да създават нова религия, пророците искат да възродят и да очистят онази, която е наследена от Моисееви времена[7]. Те се отказват в името на криворазбран патриотизъм да ласкаят тълпата и, без да се колебаят, започват преоценка на целия ред на народния живот.Дейността на пророците съвпада с онази епоха, когато повечето цивилизовани страни навлизат в периода на религиозните революции. Това бил исторически обрат, който може да се сравни само с появата на християнството. Старият светоглед, поставящ в центъра ритуала, заклинанието, магията, започва да се колебае. Навсякъде, от Китай до Италия, се появяват световни учители, които се опитват да намерят нови отговори на острите въпроси на живота и вярата. Авторите на Упанишадите, Буда, Махавира, Лао Цзъ, Конфуций, Заратустра и гръцките философи – те именно оформят духовно света, в който идва Иисус Назаретеца. Те са Негови предтечи, но в тесния смисъл на думата така могат да се нарекат само израилските пророци.

Много неща ги свързват с великите мъдреци на Изтока и Запада. Подобно на индийските отшелници, те знаят, че Бог като абсолютен източник на битието превъзхожда всичко земно; подобно на персийския реформатор Заратустра, те вярват в Него като в съвършена Светлина и Добро; подобно на Хераклит те виждат в Него динамична, „огнена“ сила; подобно на Анаксагор и Платон, говорят за Него като за Вселенски разум, или Премъдрост. Но в същото време пророците са далеч от това да смятат, като Буда, този живот за зло, за тягостен мираж; за разлика от метафизиците на Елада те не учат, че Творецът и светът са неразделно цяло.

Те знаят, че Бог, колкото и да е велик, е свързан с творението Си чрез връзките на любовта, че човекът е Негов избраник, комуто Той се открива.

Най-непостижимото у пророците е тайната на тяхното вдъхновение. Те не изграждат хипотези, не създават умозрителни системи, Бог непосредствено чрез тях известява волята Си. Речта на пророците обикновено започва с думите: „Тъй говори Яхве“. Духът Господен ги завладява с покоряваща сила и хората се вслушват в гласа им като в глас от Небето. Това чудо смайва и самите пророци. Понякога дори им е трудно да проумеят всичко, което им се открива.Пророците ясно съзнават, че са оръдия, глашатаи, пратеници на Всевишния. Но в същото време те не приличат на езическите ясновидци, като питиите, които вещаят, изпаднали в транс. В опита на библейските прорицатели просветленият човешки дух застава пред Съществуващия, откриващ му се като Личност. Бог говори със света и очаква от него отговор. По такъв начин в пророците се осъществява единението на сътвореното с Твореца, осъществява се онзи Завет, върху който се гради вярата на Израил.

Пророците не само преживяват дълбинно срещата с Бога, но виждат Неговата ръка в живота на народите. Това е откровение, уникално сред другите религии.

„Вечният закон, който гърците виждат в стройното развитие и движението на материята – пише английският мислител Кристофър Даусън, – за юдеите се е осъществявал в превратностите на човешката история. По времето, когато философите на Индия и Гърция размишляват за илюзорността или вечността на космическите процеси, пророците на Израил утвърждават нравствената цел на историята и обясняват преходните събития на своето време в тяхното отношение към божествената воля[8]„.

Наблюдавайки неизменния ритъм на природата – изгреви и залези, смяната на годишните времена и движението на планетите, повечето древни философи стигат до мисълта за цикличния характер на битието. Всичко, смятали те, се върти в кръг, всичко, случило се веднъж, пак се повтаря, и нищо не може да бъде основно изменено. Като се раждат, като умират, като отново се създават, и Вселената, и човекът са обречени на вечен кръговрат.В противовес на този възглед Библията учи за творението, устремено нагоре, към съвършенство. И въпреки че редом с доброто се умножават и злите сили, в крайна сметка те ще бъдат победени и за света ще се открие свободен път към Божието Царство. С други думи, пророците са първите, които предусещат посоката и смисъла на историята.

Благодарение на пророците учението на Моисей придобива черти на световна религия****. По думите на Паскал, единствен израз на библейската вяра „трябва да бъде любовта към Бога, и Бог осъжда всичко останало[9]„. Тази любов изисква не толкова църковни церемонии, колкото човечност, доброта и правда. Тъкмо затова в проповедите на пророците такова голямо място заема идеята за социална справедливост.

Израилските учители, колкото и да се различават по своя характер, темперамент и обществено положение, всички те са обединени от безкомпромисното си отношение към отстъпниците, тираните и лицемерите, надяващи се да „умилостивят“ Твореца с дарове и жертви.

Ето пламенният Илия (около 850 година преди нашата ера), защитникът на преследваните и онеправданите, който, без да се колебае, хвърля упрек в лицето на царя.

Ето пастирът Амос (около 770 година), човек от народа, който не желае дори да се нарече пророк; но не може да мълчи, когато Господ му нарежда да тръгне по градовете и да възвестява Съдния ден. Нека израилтяните не се надяват на избраничеството си. За него ще са достойни само онези, които следват закона на Божията правда.

Вие, синове Израилеви,
не сте ли за Мене като синове етиопски? – казва Яхве*****.
Нали Аз изведох Израиля из земята Египетска и филистимци
– из Крит и сирийци – из Кир[10]?

Ето левитът Осия (около 750 година), оплакващ духовното израждане на Северното царство. Той провъзгласява, че любовта между хората е по-скъпа за Бога от всички пищни ритуали. „Милост искам, а не жертва“, казва Господ чрез пророка[11].

Ето Исаия (около 730 година), иерусалимец от знатен род, влиятелен съветник на царя. Не може да го излъже показният блясък на двора, не го радват тълпите в двора на Дома Господен. Никакви кадения и молитви не са в състояние да заменят сърдечната чистота и справедливите постъпки.

За какво Ми са многото ваши жертви? – казва Яхве…
Кога дохождате да се явите пред лицето Ми, кой ви го иска?
Стига сте тъпкали дворите Ми,
и не принасяйте вече суетни дарове.
Махнете от очите Ми злите си деяния,
престанете да правите зло,
научете се да правите добро,
Търсете правда, възпирайте насилниците,
защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица[12].Често наричат пророците социални утописти. Но в действителност те не предлагат никакви политически реформи. Ако Платон разработва проект на управлението с общо имущество и контрол на правителството над всички сфери на живота, а философът Ямбул мечтае за Града на Слънцето, където всички ще бъдат равни, то пророците поставят на първо място вярата и нравствените задачи на човека. Те знаят, че само външни промени не са достатъчни, че хармонията в света е възможна само в резултат на хармонията между волята Божия и волята на хората.

Но тъкмо затова пророците нямат намерение да се примиряват с язвите на обществото. Техният пламенен протест е продиктуван от вярата във високото предназначение на човека. Те говорят за „Деня Господен“, когато ще свърши царството на злото между хората. Пред духовния взор на Исаия преминава явяването на Помазаника, чрез Когото Съществуващият ще установи Царството Си. Тогава всички народи ще познаят вечната правда, ще отхвърлят идолите и престъпните дела. Бог „ще изтрие всяка сълза“ и на земята отново ще е бъде върнат Едем[13]. Пророк Иеремия (около 630 година) свързва края на стария свят с Новия Завет, който вече няма да бъде написан на каменни скрижали, а в душите на хората[14].

Есхатологическите надежди на пророците изострят в тях чувството на отговорност пред собствения народ. Нему е дадено откровение и тъкмо затова греховете му са двойно по-тежки. Нему е възложена мисия да доведе човечеството при Бога, но ако избраниците излязат недостойни, небесният покров ще ги напусне. От далечни страни ще дойдат езичници, за да разрушат Израилското и Юдейското царство.Страшните предсказания скоро се сбъдват. През 772 година Северното еврейско царство е изтрито от лицето на земята от Асирия, а през 586 година халдейският цар Навуходоносор II завзема с щурм Иерусалим, изгаря храма и откарва основната част от юдеите във Вавилон.

Изглеждало, че такава катастрофа може да доведе до пълното изчезване на Израил и неговата религия. Но това не се случва. Закваската на пророците е толкова силна, че дори и далеч от родината юдеите продължават да се смятат за Божи народ. Изпитанието засилва у тях чувството на покаяние и оттогава езическите съблазни вече не ги привличат както преди. Пророците, които живеят сред изгнаниците – Иезекиил (около 580 година) и Исаия Втори (около 550 година), продължават делото на предшествениците си[15]. Те проповядват в молитвените домове, беседват, пишат книги. Под тяхно влияние юдейството постепенно се превръща в сплотена Община – Църквата на Стария Завет.

След половин век „пленът по реките Вавилонски“ свършва. Персите завладяват Халдея. През 538 година цар Кир, основателят на най-голямата държава на Изтока, разрешава на всички преселени във Вавилон чужденци да се върнат в родината си. Въодушевени от думите на проповедниците, много юдеи се насочват към земята на отците. Но смелите мечти на ентусиастите, смятащи че дните на Месията веднага ще настъпят, се разбиват в отблъскващата действителност. Вместо предишния Израил е образувано малко княжество, подчинено на Персия, което включва само Иерусалим с околностите. Крепостта на Давид лежи в развалини, новопристигналите живеят в недоимък.Минало е времето на пророците; сега трябвало да се научат да живеят по техните завети, но никой нямал нито сили, нито енергия, нито вяра в бъдещето. Когато около 400 година от Вавилон пристига свещеникът Езра (Ездра), той намира криво-ляво изграден храм и хора в състояние на пълна апатия.

Ездра донася със себе си пълния текст на Закона Божи, наречен Тора, или Моисеево Петокнижие. Тората произлиза от Десетте заповеди и с вековете се допълва. Свещениците записват устните предания и уставите от Моисеево време, внасят в книгата и богослужебни правила. От този момент нататък е предстои да служи за религиозен, нравствен и граждански кодекс на Израил.

Понеже се опасяват от влиянието на езическите съседи, Ездра и неговите последователи – книжниците се стремят да отделят юдеите от целия свят. Задължителното спазване на съботата, забраните да се ядат определени храни и други обичаи преследват една цел – опазването на Общината.

На пръв поглед се създава впечатление, че законниците са погребали наследството на пророците под куп дребнави наредби. Но както се доказва с времето, техните строги мерки за изолация били оправдани. Тъкмо благодарение на здравата им броня библейската религия излиза невредима от онази битка, която се разиграва в Палестина по време на гръцкия цар Антиох Епифан[16].Гърция по това време отдавна не е вече остров на демокрацията. Погубват я партийната борба, войните и разприте. Навсякъде народът се стреми към силно централизирано правителство. Ето защо, когато през IV век преди нашата ера Александър Македонски се провъзгласява за монарх, той само довежда до логичен край процеса, започнал сто години преди него.

За да придаде на царската власт висш авторитет, Александър се причислява към сонма на боговете. Така постъпват и неговите наследници. Сред тях е и Антиох Епифан (175-163). Този цар наистина се смята за свръхчовек и иска да сплоти подвластните му народи, насаждайки им общата цивилизация на елинизма, нейния стил, вкусове, религия. Инициативата на Антиох никъде не среща препятствия и само вярата на Израил става камъкът, в който той се препъва. Първоначално обикновеното духовенство, книжниците и народът му оказват само пасивна съпротива, но когато царят осквернява храма, издигайки там жертвеник на Зевс и започва чрез терор да въвежда многобожието, срещу него избухва въстание. То бързо прераства в освободителна война, оглавявана от Юда Макавей, пълководец от Хасмонейския род.

В годините на борба отново прозвучава пророческото слово. Незнайният пророк, скрит под името Даниил, пише книга, в която заклеймява тиранията и религиозните преследвания. Авторът изобразява големите държави като алчни зверове и предсказва, че ще настъпи часът, когато от небето ще дойде Избавителят и ще сложи край на империите-хищници. За разлика от чудовищата, олицетворяващи царството на този свят, Месията, според Даниил, ще прилича на човек, на Син Човешки[17]. Този контраст показва, че света го очаква коренна промяна.Въодушевлението прави чудеса. Макавей нанася на армията на Антиох редица значителни удари, освобождава Иерусалим от враговете и изхвърля от храма „мерзостта“, както юдеите наричали езическия олтар. А когато Макавей загива в боя, братята му продължават неговото дело. През сто и четиридесета година Симон Хасмоней е коронован и става цар-първосвещеник. Израил постига независимост и си възвръща границите от времето на Соломон.

Укрепват и общините извън границите на страната. Тези „разпръснати църкви“ служат като свързващо звено между Юдея и останалия свят. Чрез техните усилия Библията за пръв път е преведена на гръцки език. Около Рождество Христово от четири милиона юдеи почти три милиона живеят в чужди земи. По-късно съществуването на техни огнища, пръснати навсякъде, ще бъде от голяма полза за апостолите на християнството.

Но хасмонейската династия не оправдава очакванията на народа. Новите царе скоро се превръщат в обикновени деспоти, нежелаещи да се съобразяват със Закона Божи. Произволът на властите предизвиква отчуждението на ревностните вярващи към царския дом. Освен това за законни монарси по традиция се смятат само потомците на Давид. Ето защо Хасмонеите просто били търпени като временни управници.

Душа на опозицията на двора става група благочестиви мъже, които били наречени „отцепилите се“, или фарисеи. Първоначално те правят опит да съборят династията, но през осемдесет и осма година бунтът им е безмилостно потушен. Стотици фарисеи са разпънати на кръст от цар Александър Яней.След смъртта на Яней положението на фарисеите се стабилизира. Но постепенно те се отказват от политиката и изцяло се посвещават на религиозна дейност. Много от фарисеите стават тълкуватели на Закона и учители, равини. В училищата и синагогите те вършат трудна, но необходима дейност: укрепват у хората основите на вярата и нравствеността. Непоколебима преданост към Бога, здрави семейни устои, хуманност, любов към свободата и справедливостта – всичко това се насажда у хората от най-добрите представители на фарисейството, между които особено се откроява кроткият мъдрец Хилел, пристигнал в Иерусалим около четиридесета година преди нашата ера. Според него същността на Закона се заключава в златното правило: не прави на другите онова, което не искаш да сторят на тебе[18], а всичко останало Хилел смята само за „коментар“.

В законничеството има и друго направление. Негов вожд става съперникът на Хилел – Шамай. Ако първият на драго сърце приобщава другоплеменниците към вярата, то вторият презрително ги пропъжда. Шамай придава огромно значение на така нареченото „предание на старците“. Учениците му умножават броя на обредните наредби и често излагат на показ благочестието си.

Фарисеите се ползват с голямо уважение сред народа. Затова пък садукеите – свещеническата аристокрация, свързана с двора – се отнася към тях враждебно и не споделя възгледите им. За разлика от фарисеите, садукеите смятат, че за човека всичко свършва със смъртта. Те признават само Петокнижието, а на написаното от пророците гледат като на нещо второстепенно[19]. Тези богати и надменни хора не вярват много на предсказанията за Месията и се ориентират само към земната политика.Около сто и шейсета година успоредно с фарисейското братство в Палестина възниква полумонашески орден „Синове на светлината“, или на есеите[20]. Като не желаят да имат нищо общо с греховния свят, есеите избират уединения живот в пустинята. Около сто и четиридесета година техният глава, когото наричали Учителят на Праведността, основава край брега на Мъртво море, в Кумран, колония. Там, далеч от суетата, есеите заедно се трудят, прекарвайки свободното време край ритуални трапези, в молитви и в четене на Библията. В техните общини, които общо наброяват четири хиляди души (доста голямо число за една малка страна), се стичат всевъзможни мечтатели, а също и разочаровани и уморени от живота хора. Повечето есеи спазват безбрачието, макар и някои да запазват семейния начин на живот.

Уверени в скорошното явяване на Христос, „Синовете на светлината“ се подготвят достойно да посрещнат Неговото идване. Те не се съмняват, че в Съдния ден гибел очаква всички, освен тях.

Гневните изблици на сектантите спрямо Хасмонейския дом водят до гонения срещу Учителя на Праведността. Почитателите му казвали, че като наказание за това върху монархията ще се стовари сурово възмездие.

Предсказанието на есеите се изпълнило половин век след смъртта на техния вожд. През шейсет и трета година войските на Помпей завземат Палестина. Той я присъединява към империята и оставя на Хиркан II само сянката на върховната власт. През четиридесета година Римският сенат дава титлата Юдейски цар на идумейския началник Ирод, който след тригодишна гражданска война се възкачва на Давидовия престол.През това време евреите от диаспората продължават активно да усвояват елементи от гръцката култура. Най-образованите сред тях се стремят да съгласуват античната философия с Библията. В тази насока особено много прави Филон Александрийски, съвременник на Ирод. Той учи за божествената Сила, която след мъдреците на Елада нарича Логос – Слово.

Тайната на Божеството, казва Филон, е необятна и неизразима, но когато То проявява Своето могъщество и благост, тогава действа чрез Словото. Със Словото Съществуващият твори и поддържа Вселената, в него Той се открива на смъртните. Филоновата идея за Логоса като посредник между Твореца и космоса впоследствие спомага да се излага Евангелието на езика на философите[21].

Сближаването на юдеите с елинистичния свят довежда до това, че много езичници започват да проявяват интерес към религията им. Отричането на идолопоклонничеството, здравата нравственост, живото религиозно чувство на юдеите им донася първите новообърнати. Започват най-сетне да се сбъдват думите на пророка за народите, които ще дойдат при Бога на истината, на доброто и на справедливостта. Тук-там думата „юдеин“ започва да придобива вероизповедно значение.

През втори и особено през първи век преди нашата ера в различни краища на Римската империя се появяват множество прозелити, хора приели юдаизма. Някои от тях се обръщат под влияние на книгите, написани от името на гръцката ясновидка Сивила. Това име е псевдоним, който използват юдейските мисионери в Египет. Те предричат на света гибел, защото е станал подвластен на истукани и деспоти. От уста на уста се предава вестта за това, че от Юдея ще излезе Някой, предназначен да стане властелин на народите.

Ала в действителност световното господство все повече се съсредоточава в ръцете на римляните.

Превръщането на Рим в империя започва още около 200-та година преди нашата ера след победите му над главния конкурент – Картаген. Но в същото време военната мощ се оказва пагубна за Италианския републикански строй. Прекалено много земи се налагало да се държат в подчинение, прекалено влиятелна станала армията, за да могат демократичните елементи на управление да се запазят. С обещания, принуди, подкупи диктаторите незабелязано свеждат до нула повечето политически свободи. Републиката е задушена и Рим с пълна пара тръгва към еднолична тирания.След гражданските войни и кървавия терор през трийсетте години преди нашата ера племенникът на Юлий Цезар Октавиан Август доста лесно установява самодържавен ред. По думите на Тацит, Август, „наричайки се консул и привидно доволен от трибунската власт, за да защитава правата на народа, отначало покорява с щедростите си воините, с раздаването на хляб – тълпата, и всички заедно – със сладостните блага на света, а после, набирайки постепенно сила, започва да заменя сената, магистратите и законите със самия себе си[22].“

Още Юлий Цезар забранява всички съюзи и организации, дори и най-безобидните, а режимът на Август превръща постоянния надзор над гражданите в принцип. Преструвайки се на демократ, Октавиан внимателно следи за всяко възможно огнище на недоволство. На тази цел служила добре разклонена шпионска мрежа.

Много хора предполагат, че абсолютизмът е напълно умерена цена за спокойствието, стабилността и продължителния мир между народите. Наричали „Августов век“ най-хубавия период на Рим, златния век на неговата култура. По времето на Август Капитолият горделиво се извисява над света, внушавайки почит и страх. Римският орел разперва криле от Атлантика до Близкия изток и от Британия до африканските брегове. Градът върху седемте хълма се превръща в център, накъдето „водят всички пътища“.Блестящата военна техника, организацията и дисциплината извоювали за римляните положение на господари на Средиземноморието. Правителствените чиновници извозват от покорените страни несметни богатства. Те текат към Рим от всички краища: от Нумидия – роби, слонова кост и зверове за цирка, от Гърция – мрамор, от Египет – хляб; стъкло и пурпур от Финикия. Търговските кервани доставят килими, тъкани и скъпоценности от Вавилон, Арабия, Индия и дори Китай. Столицата е наново застроена. Разправяло се, че Цезар я приел тухлена, а я оставил мраморна.

Превъзходни магистрали съединяват Рим с околностите; оживяват се търговията и контактите между провинциите. Юридическото равенство между всички, които са станали „римски граждани“, спомага за сближаването на народите от Изток и Запад. Изглеждало, че мечтата на философите-стоици за единна държава, където всеки човек да е гражданин на Вселената, е на път да се осъществи.

Не е чудно, че придворните поети превъзнасяли Август и не пестели панегириците. Лично цезарят поощрява ласкателите и с всички средства поддържа авторитета си. Тъкмо затова, тихомълком, започвайки от източните провинции, постепенно се създава култ към императора. Скоро по цялата държава вече действат храмове на Август; пеят му славословия, провъзгласяват го за „баща на отечеството“, „сотер“ – спасител на нацията.

Зрелището на надигащата се империя с човекобог начело, поразява съвременниците. Започнали вече да говорят за „нерушимо царство“, установено за векове. Но покорените народи не искали да се примирят с тази перспектива. Към края на управлението на Август в много провинции, където на Рим гледали като на поробител, започват вълнения. Юдеите вярвали, че този апокалиптичен Звяр ще падне от меча на Месията.

Завоеванията не избавят Рим от тежките вътрешни конфликти.

Земята и финансите все повече се съсредоточават в ръцете на олигархията. Разорените италиански селяни на тълпи отиват в Рим, където се изхранват със случайни печалби и правителствени подаяния. Дългите войни направо заливат столицата с роби (те били около милион). Робите много пъти вдигат въстание, опитвайки се да се върнат в родните земи, но тези опити неизменно завършват с разправа. Така, след разгрома на гладиаторите на Спартак, шест хиляди непокорни са разпънати на кръст по пътя от Капуа до Рим.Не по-малко дълбока е и духовната криза. У много хора старите вярвания и митовете започват да предизвикват насмешка. Религията губела значението си, превръщайки се в съставна част от обществените задължения. Още Цицерон казва, че официалният култ е необходим само за да се запазва редът сред масите.

Намерили се и хора, които били готови да стигнат още по-далеч. Поетът Лукреций вижда в религията просто вредно заблуждение. В своята книга „За естеството на нещата“ той възкресява материализма на старите гръцки философи Демокрит и Епикур. Според тяхната доктрина Вселената не е нищо друго освен случайно образувание, породено от движението на атомите. Рано или късно я очаква гибел. Лукреций вече виждал навсякъде симптоми на световната есен, предвещаваща края и разпадането на света. Подобни идеи широко се разпространяват не само на Запад, но също и в Индия, и в Китай.

Но самата природа на човешкия дух не му позволява твърде лесно да се примири с безсмислицата. Дори след като вече в нищо не вярвали, хората не искали да признаят, че животът е случаен изблик на материята, след което настъпва мрак.

Ето защо, след като опознават религиите на Изтока, римляните жадно се обръщат към тях. Започва се истинско завладяване на Запада от чуждоземни култове. На египетската Изида се молят от Британия до Балканите, в Рим се издигат юдейски синагоги, храмове на фригийската богиня-майка Кибела, на персийския бог Митра. Уличните проповедници възвестяват истини, донесени от бреговете на Ганг, от Парта и Средна Азия. Възраждат се гръцките мистерии, които обещават на участниците безсмъртие и познание на висши светове. Окултните учения, астрологията, магията и врачуването намират последователи сред всички класи на обществото. Стремежът към необяснимото предизвиква засилване на суеверията и шарлатанството.

Виждайки всичко това, скептично настроените хора били готови изобщо да се откажат от надеждата да разгадаят смисъла на живота. Според тях на въпроса: „Що е истина?“, нямало отговор. С една дума, бъркотията в умовете била пълна. Мистичните търсения и бездуховността, жаждата за чистота и нравственото разложение могли да се срещнат в едно семейство. Често бащата се затварял в стоическо презрение към суетата на света, майката ходела на нощни сектантски сбирки, а синът измислял нови видове удоволствия и силни усещания.Човекът бил на кръстопът и от всички страни се чували призивни гласове: бъди равнодушен към тъгите и радостите на живота, потопи се в спокойното съзерцание – казвали будистите и стоиците; живей в хармония с природата, както всички същества – учели циниците и епикурейците; щастието е в знанието и размишленията – възразявали им философите-естествоизпитатели; очиствай се с тайни обреди и ще постигнеш безсмъртие – убеждавали наставниците на мистериите; пази верността си към единия Бог и спазвай законите Му – възвестява религията на Израил; а римският орел, дебнейки жертвата, кръжал високо над този водовъртеж на духа, където, сякаш в първозданния хаос, се смесвали противо- борстващите начала.

От време на време оживява надеждата, че ще се появи онзи, който ще изведе света от лабиринта. Поетът Вергилий предсказва раждането на Младенец, с когото ще започне новата Сатурнова ера. Будистите очакват Буда Майтрей, индуистите – поредното превъплъщение на бог Вишну, персите – Спасителя-Саошиант, юдеите – Месията…

В Палестина с всяка година се сгъстявала атмосферата на мистичните надежди. Надявали се, че всеки миг от небето ще се появи пророк Илия и ще извърши помазване над Божия Пратеник. Много хора мислели, че Той ще бъде велик воин, който ще срази езическите царства. Други пък вярвали в крайната победа на доброто над злото, на светлината над мрака, на безсмъртието над смъртта, вярвали, че „Бог ще посети Своя народ[23]„.Накрая, когато всичко вече изглежда изпитано и изчерпано, над тъмния хоризонт на историята лумва утринната зора. В двадесетата година от управлението на Август, в малкото селище Назарет галилейската Девица чува вест: „Ти ще родиш Син и ще го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния. И ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Яковов довеки, и Царството Му не ще има край“.

______________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Навсякъде при предаване на имената се спазва формата им според Библейския речник (Издателство Нов Човек, 1994) и съвременния български правопис. Съкращенията на библейските книги са според синодалното издание на Библията. Бел. прев.

***Римляните наричат Юдея цялата Палестина. Бел. авт.

****Тоест универсална религия, в противоположност на старите чисто национални култове. Бел. авт.

*****В българското синодално издание навсякъде „Яхве“ е преведено с „Господ“. Бел прев.

[1]. Бытие 17:1; 12:3.

[2]. Начиная с IV в. до н. э. имя Ягве из благоговения запрещалось произносить (кроме исключительных случаев). Его заменяли словом Адонай, Господь. Для напоминания об этом под буквами имени Божия ставили огласовку слова Адонай. Отсюда искаженное имя „Иегова“, которое довольно долго употреблялось в библеистике.

[3]. Керубы символизировали силы природы, подчиненные Богу. Внешний вид их фигур был близок к изображениям крылатых львов и быков древневосточного искусства. „Керубим“, или „херувим“, – множественное число от слова „керуб“. В послеренессансном искусстве херувимы изображались в виде крылатых младенцев, по образцу античных купидонов.

[4]. „Разве приносил ты Мне жертвы и дары за сорок лет в пустыне, дом Израилев?“ – спрашивает Бог устами пророка Амоса (Амос 5:25), а через пр.Иеремию Он говорит: „Когда Я вывел отцов ваших из Египта, Я не говорил и не заповедовал им о всесожжении и жертве, но заповедовал им: „Слушайтесь гласа Моего, и Я буду вашим Богом, а вы будете Моим народом, и ходите по всякому пути, который Я заповедаю вам, и тогда благо будет вам“. Эти слова, казалось бы, трудно согласовать с ритуалами Пятикнижия. Но традиционное мнение, согласно которому Моисей написал все Пятикнижие, было подвергнуто критике еще в XVII веке, и в настоящее время его не поддерживает ни один из серьезных исследователей Библии (см.: Карташев А. Ветхозаветная библейская критика. Париж, 1947, с.46 сл.; Harrington W.J. Key to the Bible, v.2, New York, 1976, p.13 сл., а также специальные приложения к кн.: Мень А., Магизм и Единобожие).

[5]. Исход 20:2-17; Второзаконие 5:6-21; 6:4-9.

[6]. 2 Цар 7:1-16.

[7]. О пророках и их эпохе смотри в кн.: Мень А., Вестники Царства Божия.

[8]. Dawson Ch. Progress and Religion. New York, 1960, p. 125.

[9]. Паскаль Б., Мысли о религии, Пер. с франц., М., 1902, с. 126.

[10]. Амос 9:7. Здесь и далее ветхозаветные цитаты даны в переводе автора.

[11]. Осия 6:6.

[12]. Книга пророка Исайи 1:11 сл.

[13]. Там же, гл. 9 и 11.

[14]. Иеремия 31:31-32.

[15]. Исайей Вторым или Второисайей называют анонимного пророка, жившего в VI в. до н.э. в период вавилонского плена. Его писания включены в Книгу пророка Исайи (гл.40-55 и некоторые другие ее разделы).

[16]. О последних трех веках ветхозаветной истории см. в кн.: Мень А., На пороге Нового Завета.

[17]. Книга Даниила 7:13. Исследования Библии показали, что Книга Даниила написана не в VI в. до н.э., как думали прежде, а во II в. до н.э., хотя в нее были включены и более ранние материалы. О Мессии много говорится в Книге Еноха, написанной почти одновременно с Книгой Даниила.

[18]. Вавилонский Талмуд, Шаббат, 31а. О фарисеях см. приложение 3.

[19]. Ни одного произведения, вышедшего из саддукейских кругов, не сохранилось. Сведения о них дают Флавий, Талмуд, Новый Завет и др. источники. Материалы эти собраны и проанализированы в кн.: Скарданицкий Г. Фарисеи и саддукеи как выразители состояния религиозной жизни иудейства перед явлением Христа. Киев, 1905. Наиболее полное собрание данных см.: Le Moine J. Les sadduceens. Paris, 1972.

[20]. Ессейский орден распался после войны Иудеи с Римом (66-70 гг. н. э.), память о нем была сохранена благодаря свидетельствам античных писателей. Первые подлинные рукописи самих ессеев обнаружили только в 1947 г. в Кумране у Мертвого моря. С тех пор археологи нашли еще сотни новых манускриптов. См. приложение 1, а также кн. „На пороге Нового Завета“.

[21]. Полное собрание сохранившихся сочинений Филона в греческом подлиннике (с французским переводом и комментариями) опубликовано изд. Cerf. Les oeuvres de Philon dAlexandrie, v. 1-35. Филон оказал большое влияние на Отцов и Учителей Церкви, особенно на Климента Александрийского, Оригена, св. Василия Великого, св. Григория Нисского. См.: Иваницкий В., Филон Александрийский, Киев, 1911, с. 588 сл.

[22]. Тацит, Анналы, 1, 2.

[23]. Лука 1:68.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990), негови книги и Господ Иисус Христос

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4wt

Протоиерей Александър Мен

От автора

За какво са написани тези страници? Необходими ли са те, след като за Основателя на християнството е казано толкова много?Всяка нова книга на евангелска тема може да предизвика подобни въпроси. Освен това явно е, че никой труд, посветен на живота и учението на Иисус Христос, не е в състояние да замени първоизточника си. „Има една книга – пише малко преди смъртта си Пушкин, – в която всяка дума е изтълкувана, обяснена, проповядвана по всички краища на земята, приложена към всевъзможните житейски обстоятелства… Тази книга се нарича Евангелие – и такава е нейната вечно нова красота, че ако ние, преситени от света или потънали в униние, случайно я разгърнем, вече не сме в състояние да се съпротивляваме на сладостното ѝ увлечение и потъваме духовно в божественото ѝ красноречие[1]„.

И наистина, кой друг, освен евангелистите, е съумял да се справи с тази грандиозна задача – да запечата образа на Иисус Назаретеца, при това използвайки учудващо пестеливи средства?

И тъй, ако ние искаме да знаем истината за Христа, трябва да я търсим преди всичко в Евангелието.

Но онзи, който за пръв път го взема в ръце, може да се натъкне на известни трудности. Нали от авторите на Новия Завет ни отделят почти две хиляди години? Случва се съвременният човек да не може да разбере много техни намеци, обрати на речта, а понякога дори и самия ход на мисълта им, което налага необходимостта от пояснения, за да се даде един вид ключ към Евангелието.Изучаването на новозаветната писменост отдавна вече се е превърнало в наука. Стотици изследователи – богослови, историци, филолози – развиват огромна дейност при тълкуването и съпоставянето на текстовете и уточняването на смисъла им. Те старателно изследват всяка глава и всеки стих от Евангелието.

Тези аналитични трудове безспорно са ценни. Те спомагат да се изяснят немалко важни подробности. Но техните автори често следват метод, който оставя главното на втори план. Обширните критични изследвания за Матей, Марк, Лука и Иоан почти засенчват Самия Христос. А нали евангелистите са се стремили до нас да достигне тъкмо вестта за Сина Човешки, който е алфата и омегата на християнството. Без Него то се лишава от душа, или просто казано – не съществува.

Ето защо през последния век и половина в евангелската история, наред с богословския и литературен анализ, започва да се използва също така и методът на обобщението**, на синтеза. Авторите тръгнали по този път, искат, опирайки се на данните от текстуалната критика, да пресъздадат цялостната картина от земния живот на Христос.Известният руски проповедник, архиепископ Инокентий Херсонски (Борисов), е един от първите, които прилагат този метод. Неговите очерци излизат през 1828 година под заглавие „Последните дни от живота на Иисус Христос“. Оттогава книгата претърпява много издания и продължава да се ползва с голяма популярност. Но тя обхваща събитията само около Страстната седмица.

Остава да се съжалява, че опитът за пълна „биография“ на Христос, написана под формата на свързано повествование, е предприет от нехристиянски автор. Става дума за Ернест Ренан, френски историк и мислител, чиято книга „Животът на Иисус“ се появява през 1863 година.

В нея авторът успява да пресъздаде ярка и правдива панорама на евангелската епоха и необикновено живо да обрисува Самия Основател на християнството, въпреки че като скептик-позитивист по мироглед той до голяма степен изкривява Неговия облик.За успеха на „Животът на Иисус“ спомага и това, че основната тайна на Евангелието – тайната за Богочовечеството – се оказва фактически изтрита от християнското съзнание. Това естествено води до реакция, чийто изразител става Ренан. Скоро след появата на книгата пасторът Едмон Пресенс, съотечественик на Ренан, пише: „Човешкото в Христос много често се принася в жертва на Божественото, забравя се, че последното е неотделимо от първото и че Христос… не е Бог, скрит под образа на човек, а Бог, станал човек, Син Божи, унизен и обруган, Христос, ако използваме смелия език на апостол Павел, подчинил наистина Себе Си на условията на земния живот. Много често са ни представяли Иисус като отвлечен догмат и затова са се хвърляли в противоположна крайност[2]„.

И привържениците, и противниците на Ренан първоначално повече се занимават с философските му възгледи; а когато интересът към него отслабва, а страстите, разгорели се около „Животът на Иисус“, започват да стихват, ясно се очертават достойнствата на приложения в книгата метод[3].

Характерен е случаят, който разказват за Владимир Соловьов. Веднъж, разговаряйки с главния прокурор на Синода Константин Петрович Победоносцев – крайно консервативен човек, – философът иска от него разрешение да издаде на руски език „Животът на Иисус“, като приложи и критични бележки.

– Доживях от вас да го чуя! – възмутил се главният прокурор. – Какви ги измисляте?

– Но нали трябва най-сетне да разкажем на хората за Христос? – отвърнал усмихнато Соловьов.

Той самият се отнася отрицателно към Ренан, но иска да подчертае, че по правило многословните трудове на критиците и тълкувателите не доближават много хората до евангелския Христос, по-скоро дори ги отдалечават от Него. В този смисъл на техния фон може да спечели и Ренан.Не е чудно, че след книгите на архиепископ Инокентий Херсонски и Ренан започват да излизат други, написани в същия стил и техният брой с всяко десетилетие се увеличава. Но често резултатите са спорни и противоречиви. Едни искат да видят в Назаретеца само реформатор на юдейството, други – последния от пророците; за привържениците на насилието Той е революционер, а за толстоистите – учител по непротивене, за окултистите е „посветен“ в езотерически орден, а за враговете на традиционните обществени устои – борец против рутината.

„Има нещо трогателно – отбелязва известният историк Адолф Харнак – в този стремеж у всички и у всеки да се доближи до Иисус Христос откъм страната на собствената си личност и на собствените си интереси и да открие в Него самия себе си или да получи макар и някаква частица от Него[4]„. От друга страна в тези опити проличава тесногръдието на хората, които се мъчат да разгадаят „загадката на Иисус“, изхождайки само от личните си, понякога доста едностранчиви възгледи.

А личността на Христос е неизчерпаема, тя превъзхожда всички обичайни мерки; ето защо всяка епоха и всеки човек могат да намират в Него нещо ново и нещо близко. За това донякъде свидетелства и историята на изкуството. Ако ние сравним фреските в римските катакомби или древноруската икона с образа на Христос у Ел Греко или у модерниста Шагал, лесно ще се убедим как през вековете неговият образ се е пречупвал по различен начин.С какво могат да се проверят и коригират тези трактовки в живописта, в науката и в литературата?

Единственият критерий е самото Евангелие, върху което се основават всички опити да се изобрази Синът Човешки.

Наистина някои историци твърдят, че Евангелията са прекалено лаконични, за да дадат материал за „биография“ на Иисус. Действително в тях са пропуснати много факти, редица конкретни детайли остават неизяснени, но непредубеденият изследовател ще намери в тях най-важните черти от живота и учението на Христос. Освен това, оскъдните източници обикновено не са пречка да се създават жизнеописания на велики хора, за които са се запазили къде-къде по-малко достоверни данни[5].

Има и такива богослови, които отричат възможността да се изложи евангелската история, като се основават само на това, че Новият Завет не е „обективен разказ“, а проповед за спасението и за Спасителя на света. Но дори и Евангелията да са възникнали като църковни, богослужебни книги, съдържащи благовестието на вярата, това съвсем не изключва историческата им ценност. Създадени не от летописци и не от историци, те все пак съдържат свидетелството, достигнало до нас от първия век на Църквата, когато още са били живи очевидците на земното служение на Иисус.Повествованията на евангелистите се потвърждават и допълват от античните и юдейските автори, а също така и от откритията на съвременните археолози. Всичко това ни позволява да смятаме задачата на биографите на Иисус за напълно осъществима.

Явно, че чисто историческата страна не може да е основна в Неговата „биография“.

Синът Човешки принадлежи не само на миналото. Днес, както и по времето, когато Той е живял на земята, Него Го обичат, в Него вярват и с Него се борят.

Но не бива да се забравя, че Христовият път минава сред хора от определено време, че първо към тях е било обърнато Неговото слово. Св. Иоан Златоуст препоръчва, докато четем Евангелието, да си представяме конкретната обстановка, послужила за фон на свещените събития. Сега можем да следваме този съвет с по-голям успех, отколкото по времето на самия Златоуст, защото разполагаме с по-подробни сведения за Юдея през I век. Да се види Иисус Назаретеца такъв, какъвто са Го виждали съвременниците Му, е една от основните задачи на тази книга, ако тя ще се изгражда по принципа на историко-литературния синтез. Сред християнските автори, които се ръководят от този принцип, най-известни са Фредерик Ферар, Конингъм Хайки, Алфред Едерщайм, Анри Дидон, Франсоа Мориак, Димитрий Мережковски, Анри Даниел-Ропс, Фултон Орслер, Артур Нисин. Но тъй като те всички са писали за Запада, появата на още една книга от това направление, ориентирана към руския читател, може би е оправдана.В нея авторът не си поставя изследователски цели, а се стреми само към онова, за което говори Соловьов в разговора си с Победоносцев, – просто да разкаже за Христос. Да разкаже въз основа на Евангелията, на най-добрите коментарии за Него, а също и други източници[6]. В процеса на работа са взети под внимание най-важните резултати от съвременната новозаветна критика, но като се има предвид, че и тя самата се нуждае от критически подход.

Тази книга преди всичко е за онези, които за пръв път четат Евангелието или изобщо не са го чели. Затова разказът започва с външни събития, като постепенно се доближава до по-дълбоки и по-сложни теми.

Осведоменият читател навярно също ще намери нещо ново за себе си, въпреки че към него е адресиран само разделът, който се отнася до „теорията на мита“ и произхода на Евангелията.

Авторът се надява, че книгата ще представлява интерес и за невярващите. Всеки човек трябва да има представа за Основателя на религията, която е неотделима част от световната култура.При цитирането на Новия Завет, на автора му се наложи да се откаже от общоприетия синодален превод. Качествата му са безспорни, но, направен преди век и половина, той е остарял както в научно, така и в литературно отношение. Затова в книгата е използван (с някои поправки) новият превод, осъществен в Париж от архиепископ Касиан[7]***.

Литературни цитати се дават само в най-необходими случаи. Желаещите да задълбочат знанията си в тази област могат да се насочат към трудовете, изброени в библиографията.

Ако предлаганият очерк помогне на читателя по-ясно да разбере Евангелието, ако пробуди интерес към него, или просто го накара да се замисли, целта на автора ще е постигната.

Първоначално книгата се печата на отделни глави в „Журнал Московской Патриархии“ и в „Църковен вестник“ (България). Изцяло тя излиза в издателство „Жизнь с Богом“, което направи толкова много за икуменическото сътрудничество на християните. По молба на приятели, а също и вземайки под внимание отзивите и пожеланията на читателите, авторът реши да подготви нов, преработен вариант. Благодарността си към хората, помогнали му в работата, той не може да изрази по друг начин, освен като молитвено си спомня за техния самоотвержен труд.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Тук и до края обозначенията в курсив са на автора. Бел. прев.

***Поради това, че самият автор изрично подчертава, че предава библейските цитати не по синодалния превод, а по превода на архиепископ Касиан и то в собствена (на Александър Мен) редакция, съобразявайки се с неговата воля и за да има единство, всички цитати са според авторския текст, който не винаги съвпада със синодалния. Там където има значителни различия, под линия се посочват паралелите с българския синодален превод. Бел. прев.

[1]. Пушкин, А. С., Полное собрание сочинений. Т. VII, М.-Л., 1949, с. 443.

[2]. Прессансе, Э., Иисус Христос и Его время. Пер. с франц. СПб., 1869, с. 11.

[3]. Известный русский богослов М. Муретов дал в начале нашего века высокую оценку мастерству Ренана, хотя основные идеи его книги подверг резкой и справедливой критике. „С поразительной живостью, – говорил он, – Ренан рисует историческую и географическую обстановку евангельских событий. С неменьшим искусством воспроизводит среди этой обстановки, хотя вымышленные и ложные, но живые, полные выразительности и движения великие образы священной истории“ (Муретов М., Эрнест Ренан и его „Жизнь Иисуса“, СПб., 1907, с.13).

[4]. Гарнак, А., Сущность христианства, М., 1907, с. 40.

[5]. Скудость биографических данных о Будде или Спартаке, Рублеве или Шекспире не исключила попыток обрисовать их жизнь на фоне соответствующей эпохи.

[6]. Основным нашим источником являются, конечно, книги Нового Завета, особенно – Евангелия. Русские переводы аграф и апокрифических текстов Нового Завета указаны в библиографии. Основные ветхозаветные апокрифы изданы по-русски прот. А. Смирновым (Книга Еноха. Казань, 1888; Книга Юбилеев. Казань, 1895; Псалмы Соломона. Казань, 1896; Заветы XII патриархов. Казань, 1911). Полный свод этих апокрифов издан по-английски Р.Х.Чарлзом (Charles R.H. The Apocrypha and the Pseudepigrapha of the Old Testament, v.II, Oxford, 1973). Для воссоздания евангельской эпохи неоценимы сочинения иудейского историка Иосифа Флавия (русские их переводы: О древности иудейского народа. Пер. с греч. СПб., 1895; Иудейская война. Пер. с греч. СПб., 1900; Иудейские древности. Пер. с греч. Т.1-2, СПб., 1900). Талмуд, хотя и писался со II по IV в. н. э., проливает свет на иудаизм периода Второго храма. Он вышел по-русски не полностью, однако переведены важнейшие его части (Талмуд. Мишна и Тосефта. Пер.Н.Переферковича. Т.1-6, СПб., 1900-1904; Вавилонский Талмуд. Вильна, 1861, 1902, 1903, 1911, 1912; Иерусалимский Талмуд. Берлин, 1925). Ряд ценных материалов собран в книге: Ранович А. Первоисточники по истории раннего христианства. М., 1933. Произведения христианских писателей первых веков изданы в русском переводе прот. П. Преображенским (Писания Мужей Апостольских. СПб., 1895; Сочинения древних христианских апологетов. СПб., 1895). Некоторые данные по новозаветному времени содержатся у Тацита (Сочинения в двух томах. Пер, с лат. Л., 1969) и Светония (Жизнь двенадцати цезарей. Пер. с лат. М., 1964). Святоотеческие и познейшие комментарии к Евангелию указаны в библиографии.

[7]. Новый Завет Господа нашего Иисуса Христа. Новый перевод с греческого подлинника, с параллельными местами. Лондон, 1970. Епископ Кассиан (Безобразов), возглавлявший комиссию по переводу, был в то время ректором Православного богословского института в Париже. Этот перевод, к сожалению, далек от совершенства, но его преимущество в том, что в нем учтены достижения современной текстуальной критики. При цитировании по этому переводу некоторых речей Спасителя текст расположен в соответствии с правилами священной библейской поэзии.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4wc

Изображения – авторът протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.

Бисер Божков

ГЛАВА ВТОРА

Православното монашество и атонските манастири. Устройство на Света Гора Атон в исторически, канонически, международноправен и социологически аспект

Манастирите, както се спомена по-горе, се делят на общежителни (киновийни) и необщежителни[60], сиреч идиоритмични, от гръцката дума (ιδιόρρυθμος), което ще рече, своеоб­разен ред на живот[61]. Но, както споменахме, на Атон от края на XX век идиоритмии вече няма.

2.1. Устройство на атонските манастири и на Света Гора

Животът в идиоритмичните манастири[62] не е много строг. Макар в тях и да се предписват някои строги законо­положения, то тяхното изпълнение в някои отношения, по причина на разни човешки немощи, са малко смекчени. Въ­обще, необщежителен, или идиоритмичен манастир е този, в който между братята няма почти нищо общо, но не, разбира се, във всяко едно отношение[63].

На практика, необщежителните манастири[64] в някои от­ношения са почти еднакви с общежителните, с изключение на някои строгости[65]. Така например, в храма правилата и литургията се извършват подобно на общежителните манас­тири. Манастирът обаче не се управлява от игумен. За него­вото управление се избират веднъж годишно измежду братя­та иеромонаси така наречените епитропи, на които се възлагат пълна­та грижа за доброто управление[66] на вътрешните и външни манастирски работи.Всичките манастирски послушания се извършвали от бра­тята (под формата на послушание) по заповедта и благословението на управляващите съборни старци. В случай, че се породят неприятности в манастира, делата се разглеждат и обсъждат от съборните старци (Манастирския събор), които представляват един вид домашен Свети Синод. И от тази до­макинска разпоредителност манастирът се намира постоян­но в добре устроено положение[67].

По начина на живот с идиоритмичните манастири може да бъде сравнен и келиотският живот. Той бива два вида – келиотски и каливитски.

Каливитски живот ще рече напълно автономен отшел­нически живот[68] (този живот е бил съобразен с Атонския ус­тав). Всъщност, няма „по-жалко“ нещо от келията на строг отшелник, в която човек няма да види нищо друго освен уеди­нение на духа, строга въздържаност и извънредни телесни трудове и безмълвие[69].

Докато келиите имат съвсем други условия. В тях отли­чителна черта на монашеския живот е зависимостта на ня­колко братя от един старец, който трябва да се грижи да има всичко необходимо за продоволствието на едно малочислено братство. За такива келиоти на първи план стоят не само духовните подвизи: тишината, спокойствието и безмълвието, но и разни тежки работи за добиване на необходимото препи­тание. Тук старецът има най-голямата грижа за управление­то и поддържането на дома[70].

С оглед на казаното, ще отбележим, че келиотският жи­вот е по-труден от киновийния (общежителния). Затова обик­новено с утринното правило се съединява и св. литургия, за да остава на братята повече време за работа. Младите мона­си, сиреч учениците на стареца, са много ограничени откъм монашески отговорности[71]. И ако някой живее лениво, неб­режно и несъобразно на монашеското си звание, то той оста­ва отговорен само пред Бога и съвестта си. Този живот почти във всяко отношение съставлява едно средно положение меж­ду общежителните и необщежителните манастири.

Към третата степен на атонското подвижничество се от­насят така наречените каливити, за които споменахме по-горе. Ако каливит притежава нещо собствено на Атон, то ще е една уса­мотена стая без никакви принадлежности в нея. За този род атонски подвижници не съществува почти нищо на този свят, което да е наложително и да си струва да го имаш. Те се занимават много малко с ръкоделие или пък ходят при дру­гите келиоти да работят заедно с тях, за да си вадят насъщ­ния. Богослужебно правило те слушат там, където се нами­рат в момента. Ако се случи да се намират някъде, където няма къде да чуят църковното правило (богослужения от де­нонощния кръг – часове, утреня и така нататък, б. р.), то те го изпъл­няват с броеницата. В противен случай стават отговорни пред Бога и съвестта си. Тяхната нестежателност е съвсем трога­телна: ако някой каливит тръгне нанякъде, то той свободно остава отворена вратата на стаята си, понеже всичко, което има е в торбата на гърба му[72].

Поради разнородните огорчения, страдания и неприятнос­ти, които самоволно приемат и търпят, каливитите биха стоели по-високо от другите монаси в лествицата на подвижническия живот. Но тъй като те не са подчинени никому (на никакъв земен авторитет, дори на духовен старец, б. р.), то свободният им начин на живот отнема много от цената на техния подвиг. Същевременно, измежду келиотите се нами­рат такива, които пазят особено строг подвижнически уеди­нен живот. Такъв е бил например преподобни Максим Капсокаливит.След необщежителните[73] манастири (каквито вече няма на Свeта Гора) и келиотите, идват киновиите, тоест общежителните манастири. Те са сега 20 на брой. Във връзка с пос­ледното трябва да се упомене, че съгласно Светогорския Ус­тав идиоритмиите през периода на своето съществуване мог­ли да преминават в киновии (общежителни манастири), но обратното било невъзможно.

2.2. Големите общежителни (ставропигиални) манастири на Света Гора

Общежителните манастири са предпочитани пред другите манастири, като дори и самите монаси, които спадат към подвизаващите се в идиоритмиите, се отнасят с уважение към тях. Ще повторим пак за по-голяма точност, че идиоритмии на Атон вече няма, освен подобните на тях келии и каливи. Освен това, общежителните ставропигиални[74] манастири имат, от канонична гледна точка, еднакви правила относно външ­ното разпореждане при управлението на Света Гора.

Тези манастири се ръководят по Устава на атонското об­щежитие, или по-точно – Хартата на Атон, според която заед­но с игумена се избират няколко старци, които съставляват свещен манастирски събор и действат в духа на любовта за доброто управление на вътрешните и външните манастирски работи. В общежителните манастири братството се поверява и подчинява на безусловна зависимост и пълно послушание на началството на игумена, чиято воля монасите свято почи­тат. За тях той е духовен баща и глава; от него се води всеки един в пътя на монашеското си подвижничество и спасение[75]. Въобще, в братството на общежителните манастири преобла­дава патриархалната простота (чистота) в нравите, взаимна братска любов, доверчивост и райско спокойствие. Всички там са като братя, няма разлика нито по род, нито по заслу­ги, а напротив, всички се стремят внимателно и усърдно да изпълняват законите на манастира, като всичко в тях е скром­но и приветливо[76].

Условията на живота в общежителните манастири пред­ставляват почти единствения истински царски път към не­бесното отечество. Думата на игумена[77] там се взима като Божия воля: каквото каже или заповяда игуменът, това ста­ва. Принципно, истинските послушници не размишляват за плода и следствията на началническата заповед[78]. Те следват неотклонно и твърдо подир Тогова, Който е дошъл на света не да върши Своята воля, но волята на Отца, Който Го е пратил послушнически да извърши делото на изкуплението. Трогателно е да се гледа в какво строго подчинение и с ка­къв страх Божи, доверчивост и любов братята стоят пред игу­мена в повечето атонски манастири[79].

Умилително и радостно е да се наблюдава, когато този игумен с духовна любов, бащински и безпристрастно се отнася към всички отци и братя, та даже и към най-последния и ма­лък от тях. При среща с игумена всеки от братята, какъвто и да е по своя чин, с голямо благоговение въздава с поклон при­личната чест на игумена и му целува десница, като искат и просят благословение за всичко и винаги.

По такъв начин постъпват братята монаси при всеки слу­чай, като имат предвид, че чрез благословението на игумена като техен духовен отец и наставник те получават благосло­вението на Господа Бога за преуспяване в своя подвижнически живот и лично спасение.В общежителните манастири монасите заслужават на­пълно названието подвижници именно поради това, че там заради Бога и своето спасение те са предали доброволно сво­бодната си воля на кръстно разпятие. Там тяхната воля е не само смирено ограничена, но и безвъзвратно отдадена[80]. Там е истинският път на доброволното самоотричане, на кръст­ното самоотвержение в следването на Христа. Това е голготски път, който е постлан с тръни и облян с кръвта на сърдеч­ното желание за търпение до последното издихание.

В миналото светите отци са считали общежителния жи­вот за най-висок и труднодостижим монашески път, дори в някакъв смисъл за труднопоносим. Св. Пимен Велики казал на един брат, който искал да постъпи в общежитие: „Там ти и в стаята си не можеш да се разпореждаш и почти нищо не можеш да вършиш по своята си воля“. И по такъв начин, ако има някой в общежителен манастир да следва неотклонно пътя на послушанието[81], такъв ще бъде за пример и образец на всички по самоотвержението. По причина на многоброй­ното братство не може да не се случват някои неудобства или междуособни неприятности, но всички с благодарение и търпение ги понасят, като имат предвид по-висшето духовно съвършенство. С помощта на Божията благодат такива под­вижници всякога и във всяко отношение се явяват победите­ли на лошата воля. Според думите на един велик старец, общежителен монах до една година може да достигне до та­кава висока степен в духовния живот, до каквато един пус­тинник едва ли може да достигне за 10 години. Причината за това е в безусловното послушание и отсичането волята на пър­вия[82]. Такава е силата на послушанието, такъв е верният път, който води към небесното отечество и вътрешния духовен мир[83]„.

Облеклото и храната на трапезата в общежителните ма­настири са еднакви за всички отци и братя[84]. При употребата на храната в тези манастири повече владее умереността, от­колкото въздържанието и постът, защото строгото въздър­жание понякога бива несъвместимо с големите и трудни ма­настирски работи. Действително, голямо значение има пос­тът и в общежителните манастири, но според времето. А пос­лушанието стои много по-високо от поста и молитвата.

Всички светогорски скитове, както се каза по-горе, са около 12 на брой (но към днешна дата тази бройка не е на­пълно прецизна). Към тях се причисляват още и следните: два руски – „Св. апостол Андрей“ и „Св. пророк Илия“, един български скит „Св. Богородица“ и един (в миналото) молдовлашки „Св. Иоан Предтеча“. Тези четири скита, ако и да зависят от съответни манастири и да се наричат скитове[85], то според устройството и управлението си са всъщност манас­тири, защото се управляват подобно на общежителните ма­настири от игумен[86]. Действителните скитове се намират под управлението на един тъй наречен дикея, тоест управител, кой­то се избира веднъж годишно от братята, ако е заслужил до­верието им. Скитът в пълния смисъл на думата се отличава от манастира с по-строг живот, уединение и въздържание, като последното си остава изключителна привилегия на мал­цина скитяни, които освен в събота, неделя и празнични дни, не си разрешават ни риба, ни дървено масло (олио или зех­тин).

В уединените скитове братята живеят по двама-трима и по повече в отделна келия (обикновено под ръководството на един старец). През седмицата те извършват духовните си под­визи в уединение, както и църковното молитвено правило в домашните си параклиси, а в неделни и празнични дни се съ­бират всички скитяни заедно в съборната църква, където се извършва всенощно бдение и литургия. След завършването на богослужението всички си отиват тихо и спокойно в уеди­нените келии, за да продължат своя отшелнически подвиг.Сред атонските монаси има още и такива подвижници, които се отдалечават от всичко и живеят съвсем уединено в пустинята, където нарядко са посещавани от духовните си наставници. Хранят се с диви кестени, жълъди, корени и тре­ви; рядко употребяват хлебна храна. Такъв род подвижници-пустинножители на Атон се предполага, че има.

Някои пустинножители (келиоти) в събота и в празнич­ни дни отиват в манастирите на обща молитва. След свърш­ването на богослужението те се причастяват със Светите Тай­ни. По Светата Атонска Гора има още и такива подвижници, които нямат почти никакво прибежище, а се скитат от място на място. В южната скалиста част на Атонския полуостров има множество такива келии и уединени места за молитвено съзерцание.

За да може да се дадат по-точни сведения за атонския ас­кетизъм, необходимо е да се знае как се основават келиите, или как стават келиите собственост на определен монах, и какви права имат продавачът и купувачът. По принцип келиите на Света Гора са разположени на хубави места, където има добри условия за живот. Но има и такива келии, в които подвижни­ците като че ли съвършено са се отказали от всичко земно като удобства и пристрастие; стремят се към пълна бедност и са се възвисили до съвършено безпристрастие и ангелска чис­тота и непорочност[87]. Този духовен подвиг е основан върху стре­межа към пълно откъсване от земното и вещественото и пос­тигане на съвършено безстрастие, които са условие за чистата и постоянна молитва към Бога. По този монашески и подвижнически път отшелниците на Света Гора следват исихасткия път на молитва и общение с Бога. Въобще, келиотите освен богомислие и духовно съзерцание, молитва и дълбока райска тишина, нищо друго не би трябвало да дирят.

Всички келии на Атон принадлежат на манастирите[88] и непосредствено зависят от тях. Всеки, който желае да придо­бие келия от манастира, в случай на спогаждане между ма­настира и купувача, съставят тъй наречената законна омология (законно изповядване на сделката, б.р.), в която подробно се изброяват условията на едната и другата страна.

Ако някой старец, когато купува келия[89], се случи да има един или двама ученици, то те биват негови наследници, от първия до последния, с владелчески права. Могат и нови уче­ници да приемат, но на тях вече не се простира наследствено­то право. В случай, че старецът на келията умре, наследни­ците при подновяването на омологията са длъжни да внесат ресима от стойността, сиреч цената на келията, в манастира, на който тя принадлежи. Така се постъпва след смъртта на всеки по-стар в келията.

Освен тези условия за келията, обитателите келиоти са длъжни още да плащат на манастира годишен данък, който после се изпраща на правителството. Купувачът става вече самостоятелен притежател на келията и на всичко, което и принадлежи. Ако някой старец пожелае да продаде келията другиму, в това манастирът не им се меси ни най-малко; за манастира е достатъчно само това, продавачът и купувачът да платят ресима[90] на парите. Ако пък, когато се продава келията, манастирът не иска да я продаде другиму, то запла­ща цената на притежателя и си я владее като свое собствено притежание. В случай, че старецът умре, без да остави зако­нен наследник записан в омологията, то в този случай ма­настирът има пълното право да си завладее келията, макар покойният и да е имал сродник (духовен брат или чедо), всичко остава без сила и значение[91].Всички манастири в Света Гора плащат данък на прави­телството[92]. Относно средствата и поддръжките, нужно е да се отбележи, че повечето манастири имат метоси със земе­делски занятия вън от Атон, при град Солун, на землището „Каламария“. А някои имат такива и по островите на архи­пелага, откъдето получават достатъчно средства за поддър­жането на братството[93]. Изхождайки от казаното дотук, опи­сахме с Божията помощ, доколкото е възможно, накратко разнообразието на атонското монашеско подвижничество. По- надолу ще започнем по-подробно разглеждането на светите обители по Атонската Света Гора.

За да бъде описана светогорската монашеска родина (об­щност) със статут на монашеска държава в пределите на Ре­публика Гърция (според гръцката Конституция), трябва да се посочат плодовете на светите подвижници от Света Гора в синхрон с ретроспекцията на някои исторически събития. Тук, с риск малко да се отклоним от темата, ще направим едно важно уточнение: че някои приемат за погрешно Атон да се оприличава на „монашеска република“. В подкрепа на твър­дението, ще цитираме чудотвореца архиепископ Серафим (Соболев). Архиепископ Серафим („владика Серафим“) е един от видните архиереи и богослови на Руската православна цър­ква. Той е роден на 1 декември 1881 година в Рязан и се преставя в Господа на Неделя Православна, 26 февруари 1950 година, в България[94].

Та този велик архиерей е казал следното в своята книга „За монархията“: „Нито конституционната, нито републикан­ската власт не могат да бъдат богоустановена власт, защото такава може да бъде само царската самодържавна власт. Защото Бог е Монарх. Цар на царете и Вседържител на Цар­ството. Църквата изначално и вовеки е монархическо уч­реждение начело с Христа, едновременно Цар и Първосвещеник. Църквата винаги е била изградена на йерархичен, а не на републикански и не на „демократичен“ принцип. Зато­ва и според нашето скромно изследване е погрешно и неко­ректно Атон (Света Гора) като Крепост на Православната Църква да се оприличава на „монашеска република“. Ко­ректното понятие за Атон в тази насока е монашеска общ­ност[95]„.

2.3. Възникване на Света Гора като автономна монашеска общност по времето на Византия (PAX ROMANA – PAX HRISTIANA)

Макар точното време на разпространение на монашест­вото на Света Гора да не е известно, се смята, че първите монаси отшелници са се заселили на Атон още много преди VI-VII век. А оттогава датират първите данни в летописите за идването на Света Гора на аскети от Изток и Египет, прес­ледвани от арабските нашествия. Това е времето, когато във връзка с иконоборческите спорове се споменава за монаси на Атон, които участвали в църковните събори като пазите­ли на Православието.

Но Света Гора Атон е официално провъзгласена за място на монашеството през 885 година след Христа със Златната вула на им­ператор Василий I. За основател на общежителното монашес­тво на Света Гора се смята свети Атанасий от Трапезунд, кой­то с помощта на император Фока (963-969) основал Великата Лавра (962-963) – първия голям манастир появил се на Атон. След няколко години, през 972 година, бил издаден и първият Ус­тав, който уточнявал реда и управлението на делата на Света Гора и който, понеже бил написан върху козя кожа, се наричал „Трагос“. Документът бил подписан от император Иоан Цимисхи. По юридическата сила на този Устав Атон бил приз­нат за независима и почти[96] суверенна монашеска държава.До 1313 година Света Гора не е имала висше църковно ръко­водство и съответно не е имала йерархическо подчинение към някой архиерей (епископ, патриарх) в канонично отношение. Подчинявала се е само административно на византийския император. В това изключение от каноните не е имало нищо нередно, защото Света Гора е „дял“ на Божията Майка (Приснодева Мария), която е призната за Владичица на света и Игумения (Геронтиса, Старица) тук[97]. През 1313 година обаче ви­зантийският император Андроник Старши издава хрисовул, според който Света Гора започва да се подчинява на Вселен­ския патриарх. Но при това положение все пак била запазена властта на Протоса – избрания и уважавания от всички Ста­рец, избиран от всички манастири за срок от една година. По късно, през XVII век, властта на Протоса била прекратена и местното управление на Света Гора започнало да се осъщес­твява чрез Свещения Кинотис[98] – събрание от старци, изби­рани от двадесетте манастира за техни представители в този съборен орган. От това време датират също така и броят, и йерархическата последователност[99] на атонските манастири.

Йерархическият ред[100] при светогорските ставропигиал­ни манастири е следният:

1.„Велика Лавра“; 2.„Ватопед“; 3.„Ивирон“; 4. „Хилендар“; 5. „Дионисиат“; 6.„Кутлумуш“; 7.„Пантократор“; 8.„Ксиропотам“; 9.„Зограф“; 10.„Дохиар“; 11.„Каракал“; 12.„Филотей“; 13.„Симонопетра“; 14.„Свети Павел“; 15.„Ставроникита“; 16. „Ксенофонт“; 17.„Григориат“; 18.„Есфигмен“; 19.„Свети Пантелеймон“; 20. „Констамонит“.

Така, макар че за суверенни[101] се считат само двадесетте манастира, чийто брой не може да бъде увеличен, съгласно Устава[102], на Света Гора съществуват към днешна дата голя­мо множество малки общежитийни монашески образувания, които се явяват съставни части на манастирите, на чиито земи се намират. Това са катизми, келии и каливи, скитове и исихастирии (постници, които вече описахме в началото след увода). Но нека отново набързо да поясним, че катизмата е неголяма колиба, в близост до манастир, където живее мо­нах, който си взима хранителни продукти от манастира сре­щу малка отплата.

Монасите, живеещи в катизми, се отличават с висока сте­пен на духовност.

Келията пък е по-голямо монашеско жилище с храм при него, което жилище се предоставя от манастира на група от трима монаси срещу малко заплащане. Каливата (малка къ­щичка) пък е жилище, по-малко по големина от келията, без вътрешен храм и без землен участък. Дава се от манастира на един човек или на група от двама-трима на още по-ниска цена от келията.

Скитовете представляват организирани монашески об­щини, които се състоят от каливи или келии, които с време­то се устройват като отделни манастири, но се намират в пълно подчинение и юрисдикция (канонична и администра­тивна) на манастира, на чиято канонична и църковно-административна територия в Света Гора се намират.

Исихастириите са отшелнически пещери, разположени в уединени места, предимно в югозападната част на Атонския полуостров.

Понастоящем седемнадесет от двадесетте (ставропиги­ални) манастири на Атон са гръцки, един е руски („Свети Пантелеймон“), един е сръбски („Хилендар“) и един е бъл­гарски („Зограф“). Тази класификация е твърде условна, тъй като на Атон, а и в Православието няма и не трябва да има етноси и националности, защото всички сме едно в Христа. Още повече, че законово погледнато, както вече се каза, територията на Света Гора е част от единната териториал­на цялост на гръцката държава, а канонично – всички ней­ни манастири са под юрисдикцията на Вселенската патри­аршия.

Затова тук е особено важно да се направи уточнение от­носно суверенността[103] на ставропигиалните манастири на Света Гора[104]. И то е, че от векове всички атонски манастири са ставропигиални и като такива[105] те се намират под вър­ховната църковна и административна юрисдикция на Все­ленската патриаршия. В този смисъл, тези манастири (спо­ред терминологията на цивилното и църковното право), не са абсолютно суверенни (по смисъл и размер).Защото тяхната суверенност, се основава на ставропигиалността им, тоест тяхната независимост е условна по отно­шение органите на различните Поместни православни църк­ви, но не и към всички църковни власти в Съборната църк­ва. Това е така, защото всеки православен манастир поот­делно (или съборно, както е от старо време на Света Гора) се намира, съгласно ясното и еднозначно постановление на ка­ноните на Вселенските събори, под ведомството на съответ­ната църковна власт: а) епархийския архиерей (4 правило на IV Вселенски (Халкидонски) събор и паралелните му прави­ла от Пето-шестия и от Седмия вселенски събор и Двукрат­ния събор) при общи за дадена църковна област или църква въпроси; или б) архиерейския Синод (37 апостолско правило и всичките му паралелни правила). Изхождайки от казаното дотук, за по-голяма яснота ще уточним, че във всеки ставро­пигиален манастир се подвизават монаси или приемат мона­шество членове на различните Поместни църкви, при което в някаква степен ставропигиалният манастир се съобразява с волята на органите на дадена Поместна църква. Това се отнася и по-отношение на архиерейски визити от други По­местни църкви в Света Гора.

2.4. Статистически данни за числеността на светогорското монашество

В Света Гора Атон днес се намират 20 манастира, като техният брой е строго фиксиран в стриктна йерархия. Според различни по-стари и по-нови статистически данни картина­та за числеността на монасите в светогорските манастири изглеждала горе-долу по следния начин: Велика Лавра – 64; Ватопед – 163; Ивирон – 71; Хилендар – 92; Дионисиат – 71; Кутлумуш – 86; Пантократор – 25; Ксиропотам – 25; Зограф – 37; Дохиар – 3; Каракал – 60; Филотей – 60; Симонопетра – 94; „Св. Павел Атонски“ – 112; Ставроникита – 42; Ксенофонт – 123; Григориат – 107; Есфигмен – 121; „Св. Пантелеймон“ – 88; Констамонит – 44.

Според данните от „Пътеводител за Атонската Света Го­ра“ (С., 2002) на доц. д-р Христо Темелски „живущите на Св. Гора монаси се считат на брой 10 000 души, от които повече са: руси, гърци, българи, и след тях идат сърби, власи (ру­мънци) и грузинци“, но тези данни най-вероятно са от перио­да XVIII-XIX век (с. 17).

Статистиката за броя на монасите е до голяма степен условна, тъй като поради динамиката на монашеския живот числеността им постоянно се променя. Така например, през втората половина на XX век, след един продължителен пери­од на обезлюдяване на Света Гора, започва едно по-интен­зивно завръщане на нови и млади монаси в големите ставро­пигиални манастири, а след това и в скитовете, и в келиите на Атон. Така за последните няколко десетилетия се обновя­ват и въздигат много от монашеските обители на Атон, кои­то доскоро са се намирали в запустение. Този процес на ин­тензивно възраждане на монашеството продължава да се наб­людава и днес. В частност ние, българите, можем ясно да видим и констатираме за славянобългарския манастир, че в монашеското братство на „Зограф“ през последните години са приети много нови и млади монаси с високо образование в различни области и че те възраждат живота в манастира, като се занимават и с духовно-просветна, книжовна и изда­телска дейност.

Според проф. д-р Георгиос Мандзаридис (вж. Социология на християнството, Белград, 2004), броят на монасите на Атон се променя постоянно: „Според импровизираното статисти­ческо проучване, което сме провели, се оказа, че броят на монасите в Света Гора за едно десетилетие е променен и се променя постоянно. През 1972 година статистическите податки се различават от 1971 година … Тогава числото на светогорските мо­наси било 1 145 на брой“. Така, от 1972 до 1996 година, когато се провело преброяване на Света Гора, се оказало, че на Атон дошли 1 117 нови монаси. В периода 1972-1976 година дошли 143 нови монаси (на около 29-годишна възраст). От 1977 до 1986 година дошли още 284 монаси. После в периода 1987-1996 дошли 690 мона­си. При тази аритметична прогресия на числеността на мо­насите светогорското монашество не само се задържало на брой, но се и увеличило за едно десетилетие с над 100%. Този феномен същевременно понижил и средната възраст на мо­насите, която станала приблизително около 48 години. В навечерието на второто хилядолетие болшинството от монасите били на възраст 31-40 години[106].

За промяната в числеността на монасите на Света Гора през този период важно значение има и притокът на монаси от скитове и метоси на светогорски манастири в Гърция и другаде, които се намират извън пределите на Атонския по­луостров. Според каноничните норми на Атонския устав са предвидени и възможности за заселване на монаси, които не са приели монашеството си на Атон и не са принадлежали към братството на някой от големите светогорски ставропи­гиални манастири.

В това скромно изследване няма да се спираме подробно на каноничния механизъм, който определя това как един мо­нах от дадена Поместна православна църква придобива ста­тус на светогорски монах. Без друго въпросът дали даден чо­век е приел монашество на Света Гора, или е водел монашес­ки живот в края на земния си път на Атонската планина, от духовна гледна точка не е от първостепенно значение. По-важното е, че светогорските манастири и атонското мона­шество в миналото и в съвремието са запазили в пълнота разнообразието и богатството на православното монашество и ни предлагат духовни примери на различни начини и пъти­ща за следване на Христовия образец на християнско съвър­шенство, кротост, смирение и човеколюбие. Светогорските подвижници и духовни наставници и днес са учители на пра­вославните християни в пътя на спасението и духовната бор­ба срещу греха и греховните страсти, която се изисква от Спа­сителя за вървенето по тесния път на поелия кръста си.

В своята цялост светогорското монашество е носител на изконните традиции на исихасткия духовен живот в Църква­та, в който се съдържа и преподава учението и практиката на молитвата, помненето на смъртта, борбата с греховните по­мисли, подвижничеството в християнските добродетели и бла­годатният път на обожението и спасението. А светогорските манастири и днес още са богати книжовни средища за съхра­нение и разпространение на християнската духовно-аскетична и светоотеческа литература, пазители на монашеското ученолюбие и трудолюбие, гостоприемство и човеколюбие, от които всеки православен християнин може да черпи изобил­но познание и духовна подкрепа в своя собствен духовен път и подвижнически живот за лично израстване и спасение в благодатта на Едната св. Православна църква.

______________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013, продължение от постинг № 539. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понaстоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[60]. „Необщежителните манастири в някои отношения са били поч­ти еднообразни с общежителните, с изключение на някои строгости“. Срв. Темелски, Хр. Цит. съч., с. 17.

[61]. Пак там, с. 17-18.

[62]. Този род манастири към днешна дата са напълно премахнати в Света Гора. Трябва да се вземе предвид, че почти от 30 г. необщежи- тийни (идиоритмични) манастири на Атон няма.

[63]. Kadas, Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

[64]. Идиоритмия – манастир, в който не се живее общежително, но всеки от монасите сам се грижи за прехраната си. Обикновено се уп­равлява не от игумен, а от няколко старши монаси. Срв. Старецът Паисий Светогорец. Слова, Том 4. Света Гора, Атон., 2007, с. 113.

[65]. „Тук си заслужава да се отбележи още една повече вътрешно- атонска причина за спорове, борби и негативности между атоняни, която е довела до столетия неугасваща борба между привържениците на общожитийната (киновийната) и необщижитийната (идиоритмичната) системи или постановки на живот на монасите на Атон – Света Гора. Тази борба към днешна дата е приключила в полза на поддръж­ниците на киновийния начин на монашески живот и устройство на манастирите. Докато до X век мнозина монаси на Атон живеят пое­динично и пръснати като анахорети по пещери и постници, в XX век първооснователят на уредения монашески живот на Света Гора – cв. Атанасий – въвежда общежитийното начало. Тогава започва и цве­тущата епоха от живота на Света Гора. През XIV век обаче със съдейс­твието на византийския император Мануил Палеолог (и разрешение­то на Вселенския патриарх Антоний) се разрешава общежитийните манастири да се преобръщат на идиоритмични (през 1394 година и 1406 година с III и IV Атонски „Типикони“, тоест Устави). Към това същият визан­тийски император разрешава на монасите и частната собственост. Един от крайно негативните (за голяма част от атонските монаси) резултати на тая реформа е бил, че столетия наред запада взаимната братска огледност и отзивчивост, запада общата монашеска и общо- манастирска дисциплина, засилват се себичността, стремежът към любостяжание, търговски спекулации, злоупотреби, разхищения, от­даване на охолен живот и изпадане в пороци. Така към края на XVI век (1574 година с V Атонски Устав) атонските старци и пратениците на Все­ленската патриаршия въвеждат отново и засилват общежитийното начало. А когато в края на XVIII век вселенските патриарси Самуил и Гавриил потвърдили и засилили общежитийния живот в атонските манастири, характерна последица и в първия случай и във втория е била масовото напускане на атонските манастири от недоволните мо­наси. В случая при патриарх Гавриил от около 6000 монаси в манас­тирите останали само 2000. Но Вселенската патриаршия с право и дълг продължила провеждането на принципа на общежитийността и в уредбата, и в живота на Света Гора. И въпреки това, съпротивата от идиоритмисти на Света Гора не е преодоляна и през XIX век, като това продължава и в края на XX век. Забележително е, че общежитийното начало на Атон се провежда твърде постепенно и търпеливо, като пър­ви го възприемат славянските обители или гръцки обители със сла­вянски монаси: Ксенофонт (през 1784); Есфигмен (1796); Симоно-Петра (1801); Русик (1803); Дионисиат (1805); Каракал (1813); Костамонит (1818); Св. Павел (1839); Григориат (1841); Зограф (1849); Кутлумуш (1856). В 1939 година Хилендар (под влияние на Сръбската патриар­шия, с участието в атонските спорове на епископ Николай Велимирович) въвежда общежитийност (виж възникналото по тоя случай недоволство на Цариградския патриарх от незаконното постъпване на еп. Николай Велимирович в Атон)“. Срв. Църковен вестник, Со­фия, 1933, бр. 19, 37; 1934, бр. 11.

[66].  „Управлението на Атон се е поставяло много пъти в съвремие­то през XX век за обсъждане, например: в Цариград на Общоправославното съвещание при Вселенската патриаршия 1923 година (10.05-08.06); Положението на Атон е разглеждано от междуправославно и международно гледище през 1948 година в Москва на Съвещанието на пра­вославните църкви. На състоялата се на Света Гора (във Ватопедския манастир) Междуправославна конференция (8-23.06.1930 година) в заседанието, проведено на 10.06.1930 година, Охридският епископ Нико­лай (Велимирович) повдигнал въпроса за Атон и по него на 23 юни 1930 година станали разисквания. Тогава представителят на Вселенската патриаршия – Хераклийският митрополит, настоял изрично тоя въп­рос да не се разглежда, защото Света Гора църковно (канонически) е непосредствено и изключително подчинена на църковната юрисдик­ция на Вселенската патриаршия, поради което атонските манастири са ставропигиални и се управляват според Конституционна Харта (ОУСГ), съставена от цялата атонска Света Общност (Свещен Кино­тис) и одобрена от Вселенската патриаршия“. Срв. Цанков. Ст. протопр., цит. съч., с. 314-315.

[67]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 17-18.

[68]. „Атонска келия вън от манастира не трябва да се разбира уса­мотена стая, но цял дом с всичките си принадлежности: църква, ня­колко келии за няколко братя, лозя, градина, гора и прочие. Ако ке­лията няма църква, се нарича кавия (калива, б.р.) или особена стая за един човек (аскет)“. В: Темелски, Хр., цит. съч., с. 18.

[69]. Пак там, с. 18.

[70]. Пак там, с. 18.

[71]. Пак там, с. 18.

[72]. Пак там, с. 18.

[73]. Необщежитийните манастири (идиоритмиите) вече не същест­вуват. Последният идиоритмичен (необщежитиен) манастир на Атон е бил Ватопедският манастир.

[74]. „Света Гора се намира под пряката юрисдикция на Вселенска­та патриаршия. А атонските манастири принципно са ставропигиал­ни в болшинството си, от старо време. Но това никак не изключва, въпросите, които имат общоправославна страна по отношение на об­съждането им на Всеправославни събрания или съвещания, било с цел изказване на пожелания или указания, било и с цел дори на реше­ния по конкретни въпроси на монашеския живот. Във всички подоб­ни случаи, особено когато проблемите са от важно естество и от общ характер или повдигат вълнуващи въпроси – спорове във всеправославния свят, подобни обсъждания са желателни и възможни при край­на необходимост, защото според ведомството и властта на поместните църковни власти стои гласът на цялата вселенска (съборна) пра­вославна Църква. Тъкмо за това еднозначно ни говори и законода­телството (каноните) на IV (Халкидонски) Вселенски събор по мона­шеския и манастирския въпрос“. Вж. Цанков, Ст., цит. съч., с. 318.

[75]. „Голяма благодат от Бога е да бъдеш призован към монашество и още по-голяма благодат е да бъдеш удостоен да намериш в него духо­вен ръководител, тъй като е лесно да напуснеш света, но да намериш способен за ръководство – това е специално Божие благоволение, за­щото от духовния ръководител зависи дали човекът, отрекъл се от света, ще преуспее в духовния си път и живот. Така помненето на смърт­та, в което старателно се упражняват монасите, дава голяма духовна сила в началото, когато само се замисли човек да се отрече от света, а и също в продължение на целия следващ монашески живот. Имен­но това помнене на смъртта става за монаха всесилно духовно любо- мъдрие, от което той черпи разбиране на истинската същност на всич­ко временно във времето през земния човешки живот“. Срв. Стареца Ефрем Светогорец. Отечески съвети. Света Гора, 2007, с. 97.

[76]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 19.

[77]. Според духовните съвети на св. Отци в 5-те тома на „Добротолюбие“, послушанието (отсичането на собствената воля) стои по високо от молитвата, т.е. послушанието е благодатен източник на смирение, кроткост и любов. Това днес е непонятно за съвременните християни. Много хора се оправдават, че не са срещнали „богозрящ“ духовник.

[78]. За изпълнението на послушанието гледай – Стъпало 4 „За бла­женото и вечнопаметното послушание“. Срв. Св. Иоан Синаит. Лествицата. Света Гора. 2006., с. 46-49.

[79]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 19.

[80]. Пак там, с. 19.

[81]. Виж по-нататък за послушанието (един от трите монашески обета).

[82]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[83]. Човек сам прави в себе си безмирие. Или си приятел, или си неприятел на себе си. Не трябва да обръщаме внимание на обстанов­ката, в която живеем. Нужно е човек да пази мира в себе си. В тази връзка свети Исаак Сирин казва: „Не трябва да даваш своя вътрешен мир за нищо на света. На всяка цена пази своя вътрешен душевен мир, ако си го постигнал. Помири се със самия себе си и с тебе ще се помирят небето и земята.“ Цит. по: Старец Ефрем Светогорец. Отечески съвети, Света Гора, 2007.

[84]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[85]. Клон от голям ставропигиален манастир на Атон със строг ус­тав; малък манастир. Но тук трябва да се предположи обосновано, че в наши дни някои от тези изброени атонски скитове вече не функцио­нират, тоест не са обитавани.

[86]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[87]. Това обикновено се постига при велика схима: – най строгата духовна степен на монашески живот, която изисква от подвижника големи ограничения, въздържание, безмълвие, голям духовен подвиг и пълно отричане от света.

[88]. Всички манастири на Атон плащат данък на правителството на Република Гърция.

[89]. През XIV век, както споменахме по-горе, със съдействието на ви­зантийския император Мануил Палеолог (и разрешението на Вселен­ския патриарх Антоний) се разрешава (1394 година, 1406 година, III и IV Атон­ски „Типикони“) общежитийните (киновийните) манастири да се пре­обръщат на идиоритмични. Към това същият византийски импера­тор разрешава на монасите и частната собственост.

[90]. Ресима – данък върху наследството.

[91]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[92]. За общото управление на Атонската гора ще се говори в обясне­нието за Карея (административен център на Св. Гора).

[93]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20-21.

[94]. Тленните останки на архиепископ Серафим (Соболев) са поло­жени в криптата на храм „Св. Николай Мирликийски“ (така наречената Руска църква), град София.

[95]. Изложеното тук мнение, макар и на почитан в България и Ру­сия архиепископ (да не забравяме, че дори и светиите са били хора грешни, но с послушанието, покаянието и др. добродетели са се удос­тоили с небесни дарове), относно определена „богоустановена власт“ в смисъл на даден социално-политически строй е в противоречие с цялостното учение на Православната църква, според което „всяка власт е от Бога“ (срв. Рим. 13:1; 1Тим. 2; 1 Петр. 2:13-14). Единното учение на св. Отци и учители на Църквата не застава зад никоя по­литическа система по думите на Господа: „Моето царство не е от този свят“ (Йоан. 18:36), „Отдайте кесаревото кесарю и Божието Бо­гу“ (Мат. 4:20-21) и т. нат. Защото в Христос се побеждава всяка светска власт, подобно както властта на смъртта в Кръста Христов (срв. Γεωργίου Μαντζαρίδη, Χριστιανική ηθική, Εκκλησία και κρατική εξουσία, Θεσσαλονίκη 2000, σ. 370). Това, разбира се, не пречи за по- доброто проникване в Божиите истини да се заимстват понятия и картинни образи от този свят, защото всичко е създадено „твърде добро“, б. р.

[96]. В пределите на Византия е имало и други такива държави, су­бекти на тогавашното международно право. Тук трябва да се споме­не, че днес Света Гора Атон не е субект, а е обект на международното и европейското право.

[97]. Срв. www.agion-oros.net.

[98]. „Св. Кинотис в светогорския град Карея възникнал през XVIII век, като преди това е съществувал Съборът на старците (Мегали Меси) – Протата. Днешното управление в Света Гора се урежда от така наречената Атон­ска Харта (както вече споменах за нея) – Конституционна Харта, из­работена въз основа на старите правила и традиции и одобрена от гръцките законодателни тела през 1924 година. Така с този своеобразен органически устав се потвърждава старото положение, че целият Атонски полуостров е разделен между съществуващите днес 20 „цар­ски, патриаршески, ставропигиални и независими манастири“. В та­зи връзка само тези манастири имат право на собственост и могат да предприемат всякакво строителство на своя територия, без да искат разрешение от когото и да било. В наши дни Централната управа на Света Гора пак се нарича Кинотис и е съставена от 20 антипросопи – представители на главните манастири, които се избират по един от всеки манастир за едногодишен срок. Съборът на антипросопите (Кинотисът) заседава постоянно, с изключение на празничните дни. Той разрешава всички въпроси, засягащи живота на Света Гора – финан­совите и имуществените спорове между атонските манастири и меж­ду тях и подчинените им скитове и келии. Освен това днешният Ки­нотис се занимава и с нарушения на църковната дисциплина на даде­но монашеско братство и определя мерки за изправянето му; разслед­ва също така раздорите в самите монашески (атонски) братства и в това число взема съответните решения, често последвани от налагането на строги санкции. Всички антипросопи са равни помежду си и участват с еднакъв глас в гласуването на Кинотиса. Всеки от тях е длъжен да подписва надлежно протоколите от заседанията, макар и при особе­но мнение (както в съдебните решения на цивилните съдилища). Ан­типросопите се нареждат по йерархичен ред на манастирите, които представляват (първа е Лаврата, а последен е Констамонит, като Зог­раф заема девето място). Второто управително тяло в Карея е Епистасията, която упражнява изпълнителната власт на Света Гора. Епистасията се конструира по следния начин – 20-те основни манастира се разделят на 5 четворки, всяка една от които управлява по една година автоматично след всеки пет години – от 1 юни до края на май за календарната следваща година. За целта ежегодно се изпраща от все­ки атонски манастир от дадената четворка по едно лице, притежава­що необходимите качества за достойнството на епистасин. Първият по ред от всяка четворка носи титлата протоепистасин. Той председа­телства Епистасията и държи жезъла – емблемата на първия. Всички епистасини са равни помежду си и участват с равен глас – различават се само по йерархическия ред на манастирите в Света Гора. Протатон е катедралният храм в Карея, посветен на „Успение Богородич­но“. Освен това този храм е считан за съборен за цялата Света Гора и за най-стар на полуострова. Според атонското предание тази църква – храм посветен на Успение на св. Богородица – била основана от св. Константин Велики през 335 година, когато на Атон почти е нямало следа от монашество. През 362 година тази църква била изгорена от Отстъпника – Юлиян (Апостат), но през Х век след Рождество Христово отново била възобновена от византийския император фока, съвременник на св. Атанасий Атон­ски от Трапезаунд (Основателя на Великата Лавра на Света Гора)“. Срв. www.agion-oros.gr.

[99]. Срв. www.agion-oros.net.

[100]. Двадесетте манастира в Света Гора са подредени в стриктна йерархия. Вж. Приложение 1.

[101]. Виж по-долу тълкуванието на понятията „суверенност“ и „став- ропигиалност“ при атонските манастири.

[102]. Съгласно чл. 105 от Конституцията на Република Гърция.

[103]. Цанков, Ст., цит. съч., с. 319.

[104]. Трябва еднозначно да се отбележи, че между общата църковна история свързана с каноните и догматите на едната Православна цър­ква и Вселенските събори и историята и настоящето на Света Гора (като „крепост и хранителка“ на православната вяра) съществува пря­ка, абсолютна канонична и духовна корелация (неразривност).

[105]. Ставропигия (от гр. σταυροπηγια) е манастир, който се намира под пряката юрисдикция на най-върховната църковна власт в дадената Поместна църква, в случая – Св. Синод на Вселенската патриаршия.

[106]. Вж. Γεωργίου Μαντζαρίδη, Πρόσωπο και θεσμοί, Η πραγματική και συμβολική επίδραση του μοναχισμού, Θεσσαλονίκη 1997, σ. 176-177.

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.

Бисер Божков

ГЛАВА ПЪРВА

Света Гора – Градината на Пресвета Богородица

В южната част на Европа, под чисто и ясно небе, в прия­тен климат, посред вечно зелена природа лежи уединено един малък полуостров. Това е прочутият Атон, или Света Гора. Кое сърце, като се приближава към облачните височини на този връх, няма да се изпълни с радост и трепет? Кой вярващ православен християнин (пътувайки на кораба от Урануполи към светогорските пристани) няма да очаква по-скоро да ви­ди Атонската планина, която Божията Майка избрала за се­бе си, и която е населена изключително само с монаси, както се вижда от самите Божии храмове, направени при техните жилища[24]. Шум от световен и суетен живот на Света Гора не се чува, там е съвършено друг свят, представляващ особена небесна планета; навсякъде преобладава съвършена тишина и спокойствие; виждат се изключително само монаси, посве­тили се на строгите монашески подвизи за угождение Богу и спасение на душата си.

1.1. Географско положение и особености на Атонския полуостров

По географското си положение Атонската Света Гора се намира на източните брегове на Егейска Македония (на един от трите полуострова от състава на Халкидики[25]) и се вдава от трите си страни в бистрите води на Егейско море, което мие бреговете на архипелага. От северозападната си страна Атонският полуостров се съединява със сушата на Егейска Македония чрез една тясна ивица, прокопана от персийския цар Ксеркс, който водел война с гърците и затова отделил Атон от материка с канал, за по-лесно съобщение на военна­та флота, и съединил залива Монте Санто[26].

По своята площ и пространство Атонската Света Гора може да се обходи на дължина за около 18 часа, а на широчи­на от 5 до 6 часа. Най-голямата височина на Атон се намира на южния край на полуострова и е около 2033 метра над морско­то равнище[27].

Местността на Атонския полуостров е изпълнена с го­ристи и каменисти долини, които се пресичат в разни нап­равления, така че те много затрудняват пътниците. Почвата е камениста и суха, с малко извори, които животворно я на­появат. Само в полите на Атонската планина се намират мал­ки плодородни места, които се обработват от монасите.Климатът в Света Гора е устойчив; макар силно да се наг­рява лятно време от слънчевите лъчи, като от честото изпаре­ние на морето се прохлажда, защото Атон е заобиколен от трите си страни от бистрите изумрудени води на архипелага.

От изпарението на морето при самия Атонски връх[28] се сгъстяват тъмни мъгли, от които после се образува пороен дъжд. Сняг зимно време вали в Атонската планина, но той трае няколко дни или няколко часа, и то на самия връх, а понякога и на полуострова.

Горската растителност е разнообразна, но не изобилна, защото каменистата почва не е плодородна на растения; са­мо от югоизточната страна Атонската планина е повече го­риста; а от другата е с по-оскъдна растителност[29]. Измежду разновидните дървета забележителни са тъй наречените лав­рови и кипарисови, които с постоянната си зеленина покри­ват и украсяват голите каменисти скали. А в по-добрите и обработени места, особено около келиите на монасите се виж­дат и някои плодни дървета, като орехи, смокини, маслини, кестени, лозя и други, които се обработват от монасите.

По причина на оскъдната горска растителност тук няма не само диви зверове, но дори насекоми и птици. Рядко се забелязва по някоя дива коза между голите скали или пък сърна и други горски животни. Месоядни животни няма. Пче­ларството в Света Гора е съвсем незначително. Пролетно вре­ме прелитат по Атон в голямо количество славеи, които със сладкото си и очарователно пеене привличат вниманието на посетителите и представят Света Гора като райска градина[30], в която обитават блажените[31]. И лястовички прелитат там пролетно време, но те са временни гости, каквито са и по другите студени страни. Там скотовъдството е забранено, за­щото според Светогорския Устав[32] животни от женски род не се допускат на Света Гора[33].Атмосферата на Света Гора е обвита от тишина и уеди­нение и за светските хора времето сякаш е спряло или много протяжно. Жив глас рядко се чува, нищо не нарушава тиши­ната на атонската природа. Долавя се само вятър, който из­дава писклив глас по гората, както и шум от морските вълни по крайбрежието[34]. Разбира се, и тук неизбежно проникват белезите на съвременната цивилизация – електричество, тран­спортни средства. Не по-малко ще ви учуди обстоятелството, че някои часовници показват време, много по-различно от астрономическото – оказва се, че това е византийският час, който се отчита според сезона, тъй като започва да се брои от залез слънце, когато е 00,00 часа.

1.2. Свидетелства за предхристиянската цивилизация на Атон

По Божия воля условията на почвата на Атон не са дали възможност там да се развие и умножи обичайната житейс­ка дейност. В старо време там са се опитвали да създадат градове и села, но опитите им все оставали напразни. Земе­делските поселения скоро запустявали, а търговията нямала почти никакъв успех.

Атонската Света Гора по своята красота, уединение и без­мълвие предразполага човека към дълбоко умосъзерцание на природата и към благоговейно размишление за нейния премъдър Творец, защото от самия Божий промисъл е пред­назначена за висш духовен живот[35]. В езическите времена Атонският полуостров[36] бил известен под името Аполониада (от Аполоновото капище, което се намирало в нея и предс­тавлявало предмет на елинското богопочитание). По-близо до християнските времена той бил наречен Атос или Атон – от името на езическото прорицалище Атон, към което се сти­чали езичниците от околните страни за поучение от оракули­те, относно сърдечните си тайни, та дори и за самия си живот[37].

Има предание, че околността на Карея[38] в езическите времена била известна под името Пентаполис, или Петградие, и че там Александър Македонски почивал с войските си три дни, след благополучните си победи над елинските полиси[39]. Даже и някои от елинските мъдреци са отивали там за по-добро уединение, необходимо им за по-дълбоко философско размишление. Всичко това сочи, че Атонската Света Гора[40] и в най-далечните времена се е ползвала с осо­бено уважение от езичниците както поради прорицалищата си, така и по удобството на спокойния живот, който давал възможност за дълбоко размишление и съзерцаване тайни­те на природата[41].

Най-после, като минали тъмните векове на езическата заблуда, светлината на евангелската истина между другите просветени страни озарила и Атон. Тогава неговите идолски капища били заменени със светите храмове на истинския Бог, а езическите игри и зрелища – с молитви, кръстни литийни шествия, духовни песнопения и монашески подвизи.1.3. Християнството на Атон и възникване на монашеската общност на Света Гора

Светлината на евангелската проповед[42] просветила Атон много скоро след събитието на Възнесението Господне. Ето как станало това според църковното предание. След слизане­то на Светия Дух на Петдесетница, апостолите хвърлили жре­бий (в който Божията Майка пожелала да участва), кому как­ва страна ще се определи от Божия промисъл за проповед на християнската вяра. На Божията Майка се паднала Грузиния[43]. Но Ангел Господен предварително ѝ известил, че тази страна ще се просвети по-късно: „А тебе, казал ѝ ангелът, те чака друга страна, в която Сам Бог ще те проводи“. Между­временно, праведният Лазар, който някога бе възкресен от Христос, бил в това време епископ Кипърски и силно желаел да види Божията Майка, но се боял да отиде в Иерусалим по причини на гонението, което били повдигнали юдеите про­тив иерусалимските християни. Затова по нейното собствено желание епископ Лазар ѝ изпратил кораб и тя тръгнала за остров Кипър. Но духнал силен вятър и отнесъл кораба в прис­танището на Атон, който по това време бил препълнен с идо­ли. Там се намирал и Аполоновият идол, при който се бил стекъл тогава многоброен народ на поклонение и всеки по­лучавал от него отговор на питанията си. Щом се приближи­ла до брега Пресвета Богородица, всички идоли с висок глас извикали: „Человеци, прелъстени от Аполона, идете скоро на Климентовото пристанище и посрещнете Мария, Майката на великия Бог Иисус Христос“. Бесовете, които живеели в идо­лите, били принудени от Божията сила против волята си да кажат истината.

Народът като чул думите на идолите, останал изумен и побързал да отиде на брега. Като видели кораба и в него Бо­жията Майка, те я посрещнали с голяма почит и я попитали как е родила Бога и какво Му е името[44]. Тя разказала на хората всичко за Богочовека Иисус Христос[45]. Тогава всички паднали на земята и се поклонили на родения от нея Бог, а на нея отдали голяма почит, повярвали в Спасителя и прие­ли свето Кръщение. Много чудеса направила там Божията Майка подир покръстването им, а с нея били св. апостол Иоан Богослов и още някои от апостолите.Тя им оставила за учител един от апостолите, които би­ли с нея, и възрадвана душевно, казала: „Нека това място бъде моят жребий, който ми се дава от моя Син и Бог“. После благословила народа и пак казала: „Благодатта Божия да пребъде на това място и върху пребиваващите тук с вяра и благоговение и съхраняващите заповедите на моя Син и Бог! Всичко необходимо за земния живот те ще имат в изобилие и ще го придобиват с малко труд. И ще им бъде приготвен небесен живот и няма да прекъсне спрямо тях милостта на моя Син до свършването на вековете. Аз ще бъда застъпни­ца на това място и гореща за него ходатайка пред Бога“. Ка­то казала това, Пресвета Богородица втори път благослови­ла народа и тръгнала за остров Кипър. През VIII век Божията Майка отново удостоила Атон с посещението си, като се яви­ла на атонския пустинножител преподобни Петър и нарекла Атон свой жребий.

В житието на преподобни Петър Атонски се споменава, че този пустинножител преди постъпването си в Атонската гора имал за свой покровител св. Николай. Един път се сподобил да види в неизказна светлина Божията Майка и св. Николай, който стоял пред нея раболепно и я молeл да пока­же място на Петър за монашеско пребиваване[46].

Пресвета Приснодева Мария му отговорила: „В Атонска­та планина ще бъде неговият покой – това е моят жребий, даден ми от моя Син и Бог. Откъсвайки се от светските мъл­ви и притежавайки духовни подвизи с вяра и с любов, призо­ваващите моето име там временния си живот ще прекарат без печал и заради благоугодните свои дела вечен живот ще получат. Много обичам това място и искам да умножа иноческия чин и милостта на моя Син и Бог; служещите там да не се разоряват вовеки и да съблюдават спасителните запо­веди. Ще ги разпространя в тази планина на юг и на север и ще я притежават от море до море, и тяхното име в слънчева­та [планина] одобрително ще затвърдя и ще защитя тези, ко­ито там търпеливо на постничество ще се отдадат[47]„.

Каквито и превратности[48] да са ставали, в продължение на много векове Атон остава твърдо и непоколебимо пазилище на Православната вяра[49] и, както се доказва от предание­то, ще си остане такова до края на видимия свят. Света Гора ще бъде вечно неотменно монашеско достояние[50], независи­мо от опитите на различни светски фактори да се намесват във вътрешното ѝ устройство и начин на монашески живот.Затова, предвид достойнството на Пресвета Богородица, Протатон – катедралният храм в Карея, е посветен на „Св. Успение Богородично“. Този храм е съборният за цялата Све­та Гора и е най-старият на Атонския полуостров. Според атон­ското предание тази църква била основана от св. Константин Велики през 335 година, когато на Атон все още почти нямало монашество. В 362 година тази църква била изгорена от Отстъп­ника Юлиан (Апостат), но през X век отново била възобно­вена от византийския император фока, съвременник на св. Атанасий Атонски от Трапезунд – основателя на Великата Лавра на Света Гора.

1.4. Православни монашески обители на Света Гора

От този период нататък в Атонската Света Гора започ­ват да се заселват много монаси от различни народности. Забележително нещо за Атон става това, че там живеят само източноправославни монаси: гърци, руси, българи, сърби, ру­мънци, молдовци и грузинци[51].

Често пъти се е случвало царе да напускат царските си длъжности и в скромен монашески чин да се поселят на Све­та Гора за душевен мир и тишина. Тъй също се е случвало, както и сега, патриарси и епископи, кога явно и кога тайно, да се оттеглят надълбоко в атонските гори и да се подвиза­ват в строг монашески подвиг.

Св. патриарх Григорий, на когото мощите дълго време почиваха в Одеската поместна църква, неотдавна бяха пре­несени в Атина[52]. През живота си той два пъти е напускал светителската си длъжност и се е оттеглял в Атонската гора, където прекарвал в безмълвие като прост смирен монах[53].

Няма съмнение, че мирът и спокойствието на държавите имат голямо значение не само за развитието, успеха и нравс­твеното въздигане на народа, но и за самия монашески жи­вот[54]. През цветущите времена на Византия в Света Гора са съществували повече от сто манастира (без ставропигиален статут), между които били и така наречените монидриони, или скитове. Но след падането на Константинопол и целия Изток под нашествието на исляма значително намаляло как­то числото на манастирите, така и на монашестващите. Скитовете се преобърнали в манастирски келии, а някои дори съвсем изчезнали и от тях останали само развалини[55].

Сега в Атонската Света Гора се намират двадесет ставропиги­ални манастира, около дванадесет скита и сто отшелнически келии. Живущите в Света Гора монаси са на брой приблизително две хиляди и триста души[56], от които повечето са гърци, руснаци, сърби, ук­раинци и българи, а след тях идват румънци и грузинци[57].От гледна точка на поклонничеството (което е един дре­вен обичай), за да може поклонникът на Света Гора да си състави по-добра представа и пълно понятие за монашеска­та общност в историческо и аскетическо отношение, той тряб­ва да знае поне малко за устройството и общите канонични и административни правила на Атон[58].

Следователно всеки посетител – поклонник, преди да оти­де и да разгледа манастирите, скитовете и по-забележител­ните келии, е нужно преди всичко да знае как се делят манас­тирите и скитовете (на общежителни и необщежителни, или киновийни и идиоритмични); при това да му се даде още и възможност да разбере точно и подробно какво значи обще­житие и необщежитие и как се делят келиите – на келии и каливи.

Казаното за необщежитийните ставропигиални манасти­ри се отнася за периода към края на деветдесетте години на XX век, тъй като оттогава на Света Гора идиоритмии няма. Тоест, необщежитийните манастири (идиоритмиите) оттогава вече не съществуват. Последният идиоритмичен манастир[59] на Атон е бил Ватопедският манастир до деветдесетте години на XX век.

Когато поклонникът има предварително тези сведения за различните видове монашески обители и форми на аске­тизъм, той лесно ще се ориентира, когато отиде в някой ма­настир или скит. Там веднага ще си състави понятие за ха­рактера и достойнствата на вътрешния ред и устройството, типика и служението в съответната монашеска обител.

______________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013, продължение от постинг № 529. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понaстоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[24]. Темелски, Хр., Пътеводител по Атонската Света гора и показа­тел на светите ѝ паметници, С., 2002, с. 13.

[25]. „Атон е най-източното разклонение на Халкидическия полуос­тров, което се мие от водите на Егейско море. Той е дълъг 60 километра, ши­рок 8-12 километра и заема площ от 30 квадратни километра. Северният ръкав на полуостро­ва се свързва със сушата чрез провлак с незначителна височина, коя­то постепенно нараства, за да завърши с връх, висок 2033 метра. Това е планината Атон, която дава името на целия полуостров – Атон (Све­та Гора)“. Срв. http://www.gtp.gr.

[26]. Монте Санто е залив в Егейско море на брега на Атон, където се намира манастирът „Св. Пантелеймон“. След завземането на Южна Русия от татарите (началото на XIII век), когато връзката между руския на­род и Атон става почти невъзможна, руското монашество на Атон намалява дотам, че става нужда то да бъде замествано от монаси от български произход. Така например, когато в 1309 година каталанци на­падат манастира и го опустошават, намират там монаси-българи. До­кументът, намиращ се в Рилския манастир, дето се уговаря между тия две обители – Рилската и Пантелеймоновската – да си разменят бра­тя и да бъдат едно, както са били в миналото, макар че е от XV век, все пак показва, че се касае за изпращане на братя от Рила в Русик. Има­ло е случаи, когато манастирът запустявал съвършено. Например в 1770 година поради нищета братята напуснали своята обител и се разпръс­нали. Чак към началото на XVIII век русите започнали да прииждат на Атон. Но сега вече те не се настаняват в обеднялата своя стара обител, а се насочват към морето. Тук до брега на залива Монте Сан­то, гдето някога се е приютила една малка манастирска келия и арсана с черква „Св. Възнесение“, на това място се започва (1803 година) днеш­ният величествен Пантелеймоновски атонски манастир, наречен още „Новий Русик“. Срв. http://www.svetagora.org.

[27]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 13-14.

[28]. Виж по-горе данните относно Атонския връх и географското по­ложение на Атонския Халкидически полуостров.

[29].Темелски, Хр., цит. съч., с. 14.

[30]. Разбира се, „Света Гора не е приказка или райски кът в абсолют­ния смисъл. Защото Света Гора е място на всекидневен труд – физически и духовен; място на непрестанен вътрешен духовен подвиг на монаси­те подвижници, място на сълзи и молитви за целия свят, за нас греш­ните. Всички, които се окажат на Атон, отначало обилно „всмукват“ изобилстващата Божия благодат. И никакви въпроси от историята на Света Гора не могат да затъмнят това първо впечатление с досега до светостта на Божията Градина на Пресвета Богородица“. Срв. www. svyat.com.

[31]. Темелски, Хр. Цит. съч., с. 14.

[32]. Уставът на Света Гора е нейна Харта (Конституция), която е съобразена и с основния закон, регулиращ отношенията между ма­настирите и монасите.

[33]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 14-15.

[34]. Пак там, с. 14-15.

[35]. Срв. Kadas, Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

[36]. „Първите жители на Атон били тракийци и пеласги от остров Лимнос, а по-късно – преселници от Халкидики. Запазените руини и до днес свидетелстват, че на територията на полуострова някога е има­ло градове, сред които се споменават Сани, Урануполи, фисон, Клеонес, Акрофон (Аполония), Харадрия, Олофикс и Дион. Всички тези древни градове се появявали, развивали и умирали, а на самата атон­ска земя тепърва ѝ предстояло да намери нов живот след пришестви­ето в света на нашия Господ Иисус Христос. Получило се така, че самата Пречиста Негова Майка избрала тази земя за свой жребий навеки според Свещ. Предание“. Срв. Кратка история на Зографския манастир, Атон, 2005, с. 7.

[37]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 14-15.

[38]. Карея (административен център) в наши дни се намира в центъра на Атонс­ката гора и прилича на монашески градец.

[39]. Пак там, с. 15.

[40]. Срв. Kadas, Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

[41]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 15.

[42]. Пак там, с. 15.

[43]. Днешна Грузия (наричана в миналото Грузиния).

[44]. Срв. http://www.agion-oros.de.

[45]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 15.

[46]. Пак там, с. 16.

[47]. Пак там, с. 16.

[48]. В днешно време манастирите на Света Гора са труднодостъпни и поради това те често претърпяват опустошителни пожари. Така например, поради същата тази недостъпност и невъзможност за каквото и да е приземяване през март 2004 година, когато избухва пожар в Хилендарския манастир, загива Александрийският патриарх Петър VII, заедно с още 16 души на разбилия се хеликоптер в Егейско море, близо до Атон, срв. http://www.gtp.gr.

[49]. Според еклисиологичните свойства на Църквата в Никео-Цариградския Символ на вярата, Църквата е „една, свята, съборна и апос­толска“, тоест не може да има много Христови Църкви.

[50]. Тук без голяма прецизност (на дати и конкретни имена), може да се спомене за „идеите“ на Европейския съюз, в частност на някои представители от неговите институции (Съвета на Европа, Европейс­ката комисия, Европейския парламент и други) относно желанието на много жени да посетят фактически Света Гора. Това обаче не е въз­можно и е недопустимо както според Свещеното църковно Преда­ние, така и според законодателството на Република Гърция (като една от 28-те страни-членки на ЕС). Освен това, опитът за посещение или самото посещение на Атон от жена е криминално деяние, според На­казателния кодекс на Република Гърция и се наказва с лишаване от свобода до една година.

[51]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 16-17.

[52]. Пак там, с. 16.

[53]. Пак там, с. 16.

[54]. „Монашеството превъзхожда естеството. Животът на монаха е свръхестествен, защото той в буквален смисъл се отрича от естество­то. И ето, той – монахът скъсва естествените връзки с родители и срод­ници, напуска ги с насилие над себе си и не с някакви користни цели, а само за да послужи на Бога, като Му се посвети изцяло“. Срв. Ста­рецът Ефрем Светогорец. Отечески съвети. Света Гора. 2007, с. 96-97.

[55]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 17.

[56]. Според официалните данни днес в ставропигиалните 20 манас­тира живеят около 2000-2500 монаси общо. Точният брой на келиотите на Атон освен живеещите иноци в скитовете и ставропигиални­те манастири е неизвестен.

[57]. Срв. Цанков. Ст., цит. съч., с. 303.

[58]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 17-18.

[59]. В момента в Света Гора има само общежитийни манастири. Пос­ледният идиоритмичен манастир (Ватопедският) изоставя тази фор­ма в началото на 90-те години на миналия ХХ век. Столетия наред идиоритмията е била приемана, с нейното признаване на частната собственост на монасите и съответното видимо имуществено разсло­ение между тях. Според сега действащия Устав (ОУСГ) на Света Го­ра промяна може да става само в една посока – от идиоритмия към общежителност – или с други думи, общежитийната форма (киновийната) на ставропигиалните манастири изглежда неотменима (цимен­тирана) занапред.

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.