Опит за изворова интерпретация на съдържанието на открития реликварий в старата църква на манастира „Св. Иоан Предтеча“ на едноименния остров срещу Созопол

Венцислав Каравълчев

Тази година ще се навършат пет години от едно значимо за църковно-духовния живот у нас събитие – откриването на частици от предполагаемите мощи на св. Иоан Предтеча и Кръстител. На 28 юли 2010 година екип от археолози под ръководството на професор Казимир Попконстантинов при разкопки на манастирския комплекс „Св. Иоан Предтеча”, разположен на едноименния остров срещу Созопол, откри реликварий с шест човешки и три животински костици (sic!). На базата на открития в близост друг малък реликварий с надписи „Господи, помагай на своя раб Тома”, „на св. Иоан” и „24 юни” беше направено предположението, че частиците във втория реликварий са именно на св. Иоан Предтеча[1]. Реликварият с частиците е открит под олтара на по-стария храм на острова. Направеният впоследствие въглероден анализ на една от костиците в Оксфорд, както и ДНК анализът на три от костиците, направен в Копенхаген, показаха, че се касае за човек, живял през I век от рождество Христово, което подкрепя хипотезата, че това наистина са частици от мощите на св. Иоан Предтеча[2]. Събитието беше широко отразено както от българската, така и от международната преса, името на Созопол и България влезе в световните новини, но пет години по-късно много от въпросите, свързани с това откритие, остават и търсят своите отговори, най-вече поради прекъснатото предание и липсата на памет за принадлежността на мощите в олтара на островния храм, както и поради липсата на преки писмени указания за техния произход.

Настоящата статия, в която с помощта на историческите извори се проследява накратко съдбата на мощите на св. Иоан Предтеча през вековете, предлага една нова интерпретация на откритието. И по-конкретно се изказва хипотезата, че освен мощи на св. Иоан Предтеча реликварият от Созопол вероятно съдържа и мощи на св. пророк Елисей (ІХ век преди Христа). Надяваме се статията да послужи за основа и да подпомогне бъдещи изследвания по въпроса.

Св. Иоан е последният старозаветен пророк, наречен Предтеча и Кръстител заради това, че открива на избрания израилски народ Иисус Христос като Месия – Спасител, и след това Го кръщава във водите на река Иордан. Води изключително строг аскетичен живот, като непрекъснато призовава еврейския народ към покаяние, подобно на всички старозаветни пророци: „покайте се, защото се приближи Царството Небесно” (Матей 3:2). Същевременно той непрекъснато изобличава греха, като изобличението му е насочено към всички слоеве на населението и най-вече към управляващите. На такива изобличения е подложен и самият цар Ирод Антипа и неговата незаконна съпруга Иродиада, с която го свърза кръвна родствена връзка. Заради тези свои изобличения св. Иоан е хвърлен в тъмница. Сам Господ Иисус Христос казва за св. Иоан, „че няма по-голям от него между родените от жена” (Лука 7:28). Неговата праведност става жертва на интригите и прищевките на Иродиада и на нейната дъщеря Саломе. На един пир Саломе, подучена от майка си, иска от Ирод, който неблагоразумно обещава да изпълни едно нейно желание, да отсече главата на св. Иоан Предтеча и да ѝ я поднесе. Ирод изпълнява желанието на Саломе и св. Иоан Предтеча е посечен в тъмницата, а пречестната му глава е поднесена на блюдо на Саломе, която я предава на майка си[3]. Учениците на св. Иоан отнасят тялото му и го погребват (Марк 6:29). От евангелския текст се вижда, че главата на светеца остава у Иродиада (вж. Матей 14:1-12). Според Преданието главата на св. Иоан и след отсичането ѝ продължила да изобличава Иродиада, което я принудило да се разпореди тя да бъде заровена на тайно място.

Прочетете още „Св. Иоан Предтеча – по следите на неговите свети мощи*“ →

Свещеник Филип Парфьонов

Млади и не толкова млади хора, бързащи да защитят православието с помощта на юмруци, избухващи и при най-малкото несъгласие с тяхната гледна точка, много обичат да оправдават своята несдържаност с това, че дори свети Николай е ударил еретика Арий по лицето. Дали това е така наистина? Доколко е уместно проповядването на любов чрез юмруци?

„Може ли вярващият православен християнин да казва: Свети Николай не е ударил с плесница Арий?” – този въпрос например задава нашият съвременник протоиерей Владимир Переслегин. И веднага категорично заявява: „Не, не може – тъй като вярата в това, че Николай Угодник е ударил Арий по лицето и е бил подложен на църковно наказание и заточение в тъмница, се явява вяра на Православната църква”. Край, ни повече, ни по-малко.

При последното честване на св. Николай (22 май по стар стил) се случи лично самият аз да чуя от устата на проповядващия свещеник как светията проявил ревност за вярата и зашлевил Арий.

Но съществуват ли сериозни основания за това меко казано странно твърдение? Можем ли да намерим някакви сведения за това в светоотеческото или богослужебно предание?

В своето „Похвално слово” в чест на св. Николай, преподобни Андрей Критски прилага едно доста любопитно свидетелство като обръщането към правата вяра на един заблудил се и изпаднал в ерес епископ: „Кого ли не поразява твоето великодушие? Кой ли не се удивлява на твоя тих и кротък нрав? На твоя миролюбив и смирен дух?

Някога, както се повествува, ти, грижейки се за лозите от Христовия виноград, си срещнал един мъж с блажена памет – Теогний (който бил тогава маркионитски епископ); с думите на Писанието си го изобличавал в заблуждението му дотогава, докато не си го обърнал от лъжата към истината. Но доколкото в него се таяло раздразнение, произлизащо от това изобличение, ти, като си забелязал това, с възвишен глас си произнесъл към него следното апостолско увещание: слънце да не те завари гневен (Ефесяни 4:26). Брате мой! Да се помирим”.

Това свидетелство напълно съответства на самата характеристика, която е дадена в тропара на Николай Угодник: „правило на вярата и образ на кротостта”. Кротостта, разбира се, не означава непременно мълчание. Христос като образец на кротостта и смирението е можел в същото време твърдо и публично да изобличи някой от Своите противници. Обаче можел ли е да удари някой? Нещо подобно само по себе си изглежда невъзможно и немислимо. Върху какви основания почива тогава едно такова твърдение за светия угодник, който старателно подражавал на Христа?

Прочетете още „Добро чрез юмруци: дали свети Николай е ударил Арий?*“ →

Михаил Поснов

Константин, син на Констанций Хлор и Елена, бил родом от град Ниш в Сърбия. Не е известна точно годината на раждането му: предполага се – 274 или 289 година[1]. Евсевий[2], изглежда, е за първата дата; историкът от по-ново време Зеек се спира на втората. Целият род на Константин се отличава с религиозност; тя се проявява в разни посоки: поклоничеството на Елена, фанатичното арианство на Констанций и фанатичното езичество на Юлиан. Евсевий рисува в твърде привлекателни черти бащата на Константин, Констанций Хлор, в религиозно отношение и в държанието му към християните[3]. Според думите му той „признавал един Бог над всички“; изглежда Констанций Хлор да е бил еклектик, или по-точно – неоплатоник. Особено почитал той Аполон, бога на слънцето, който тогава се смитал сроден на Митра, и като такъв бил много популярен сред войските.

По политически съображения Констанций оставил Елена и се оженил за Теодора, доведена дъщеря на Максимиан Херкул; от този брак те добили дъщеря Анастасия. И двете имена са чисто християнски. За Елена има противоречиви сведения. Теодорит я нарича „родителка на тая светлина (сиреч на Константин) и хранителница на благочестието му[4]„, а Евсевий пък счита, че синът ѝ я е обърнал към християнството[5]. Прието е да се дава по-голямо доверие на Евсевий, понеже бил съвременник и придворен човек. Трудно е обаче да допуснем, че св. Елена, като имала такава религиозна душа, е могла да остане безучастна към християнската религия сред такава обстановка в двореца, дето живели Теодора и Анастасия. За да получи възпитание, или по-вероятно като заложник, Константин в деветдесетте години на III век бил пратен в Никомидия, в двореца на Диоклециан[6]. Тук той прекарал повече от десет години. В Диоклециановия дворец тогава имало почти християнска атмосфера. Гонението, което започнало в 303 година, могло само да възбуди съжаление към християните, с които били вече привикнали да живеят заедно във всекидневния живот. Константин изказва настроението на никомидийските жители, и главно своето настроение когато казва: „Каква ли полза има той (Диоклециан) да води война с нашия Бог!“ В Диоклециановия дворец Константин се проявил като богато надарен юноша и се отличавал с военна доблест. Галерий се страхувал, че ще има в бъдеще работа с такъв силен съперник и кроил срещу него всякакви козни; той, изглежда, надали е имал намерение да го пусне жив да си замине за Галия и затова Константин трябвало да се спасява с бягство[7]. След като от управлението се отрекли Диоклециан и Максимиан Херкул, август на Запада в 305 година станал баща му. В началото на 306 година той заболял сериозно и известил за това на сина си.

Този едвам заварил жив баща си на смъртно легло и пристигането му доставило последна радост на умиращия[8]. След смъртта на баща му Константин бил провъзгласен също за август на 26 юни 306 година и до смъртта на Галерий се задоволявал с областта на Констанций, докато бил цезар. По политически съображения той се оженил за дъщерята на Максимиан Херкул – Фауста, макар вече да бил женен за Минервина, която в 306 или 307 година му родила син Крисп. Първа работа на Константин била да воюва с враговете на границата. Там той спечелил слава на велик пълководец и привлякъл сърцето на войските към себе си. По отношение на християните Константин наследил меката политика на баща си. Във всички свои работи призовавал Бога на баща си[9]. По думите на Лактанций, първа работа на Константин, след като стъпил на престола, била да възвърне свободата на християните. Макар да не бил още християнин, той бил разположен към християнството и възприел основния тон на късното езичество в най-чистата му форма – монотеизъм, а това съвпадало с основната черта на християнството. Той почитал бога Аполон, който тогава бил почти отъждествен с Митра. През 310 година Константин посетил храма на Аполон в Трир и му принесъл богати дарове; затова го хвали езическият ритор Евмений[10]. В 311 година виждаме името на Константин да стои под Галериевия едикт за веротърпимост; ученият Едуард Шварц смята, че този едикт се дължи именно на влиянието на Константин. След смъртта на Галерий Максимин Дая се сближил с Максенций; Константин пък завързва дружба с Лициний. Стълкновението между управителите ставало неизбежно. На първо време мотивите могли да бъдат само политически. Според историка Зосим Максенций бил вече намислил да предприеме поход срещу Константин. И Константин, когато се стремил да освободи града (Рим) от тирана, имал предвид да превари политическия си враг, а не да защитава християните. Защото и сам Максенций, според думите на Евсевий, се стремил да се понрави на християните.

Не става и дума за гонения срещу тях; обвиняват Максенций само в дива разюзданост. Но замисленият по политически съображения поход скоро получава религиозен характер. По една или по друга причина Константин могъл да отдели за поход против Максенций само двадесет и пет хиляди войска, около една четвърт от цялата си армия. А Максенций, който се намирал в Рим, имал няколко пъти по-многобройна войска, според Зосим[11], сто и седемдесет хиляди пехота и осемнадесет хиляди конница. По човешки съображения при такова съотношение на силите и положението на пълководците замисленият поход приличал на страшна авантюра и чисто безумие. Още повече като се вземе предвид и значението на Рим в очите на езичниците и удържаните дотогава Максенциеви победи, например над Лициний. Харуспициите били най-неблагоприятни. Можем да си представим душевното състояние на Константин в началото на похода; той разбирал настроението на войската и ясно виждал, че положението му е не само сериозно, но и трагично. Константин по природа бил религиозен. Естествено било в дадения случай да размишлява за Божията воля. Но езическите богове вече му отказали благоволението си, както се виждало по принесените жертви от харуспициите. Оставал само християнският Бог… Към това време, преди похода срещу Италия, спада и чудесното видение на Константин, описано от Евсевий: „Когато разбрал, че му е нужна помощ, по-силна от военните средства, Константин, за да отрази злоумишлените чародейски хитрости, от каквито обичал да се ползва тиранът, потърсил Божия помощ. Считайки многобройната войска и въоръжението ѝ за второстепенни средства, той признавал за непобедимо и несъкрушимо само Божието съдействие и започнал да призовава Бога, да Му се моли и да проси от Него помощ. Царят получил в отговор чудесно знамение от Бога. Сам царят с клетва ни уверяваше за това – „Веднъж около пладне, когато слънцето взе да клони към запад, казваше царят, аз със собствените си очи видях кръстен знак, образуван от светлина и намиращ се по-високо от слънцето (υπερκειμενον του ηλιου), и c надписа – „ἐν τούτῳ νίκα“, en touto nika – c това побеждавай“. Това зрелище ужасило и самия него, както и цялата войска, която го следвала, без да знае сама накъде, и продължавала да съзерцава явилото се чудо[12]„. Походът от Галия към стените на Рим бил осъществен под впечатлението от това видение. Преди битката с Максенций Константин имал и съновидение, за което разказва Лактанций[13]. Константин насън получил заръка да изобрази на щитовете небесното Божие знамение. Императорът изпълнил тая заръка и начертал на войнишките щитове името на Христа така, че то представяло буквата X пресечена с вертикална линия, чийто връх бил прегънат като на буквата Р.

Лактанций писал съчинението си на Изток, в Никомидия, през 313 година. В Трир за възпитател на Крисп той бил повикан чак в 314 или 315 година. Руфин предава в друга версия чудесното явление, като съединил, изглежда, в едно онова, що намерил у Евсевий и у Лактанций. Той пише: „Константин все по-често и по-често взел да вдига очи към небето, за да измоли оттам божествена помощ. И ето той вижда насън от източната страна на небето огнен и светъл кръстен знак. Още не можал да се съвземе от ужас, и го поразило ново явление: той видял отпреде си ангели, които му казали: Константине, с това ще победиш! Тогава той се зарадвал и повярвал, че ще победи враговете си“. Битката станала на 28 октомври 312 година на Мулвийския мост. Максенций, въведен в заблуждение от сибилините книги, в разрез с всякакви стратегически съображения, излязъл от Рим, заел неудобна позиция и бил разбит от Константин. Поражението на Максенций се струвало невероятно и на езичниците. Дали защото чували от християните за чудесни знамения или ги измисляли сами, за да си обяснят такова едно събитие, което могло да стане само с намеса на боговете, но и те разказвали за чудо. Един от тях е панегиристът на Константин в 313 година, вероятно същият Евмений.

Друг ритор, Назарий, който поднесъл на Константин панегирик в 321 година, предава разказа за Божието съдействие на Константин, както бил разпространен тоя разказ, според думите му, из цяла Галия. Видени били пратени от небето войски със страшни щитове и оръжия и окръжени със сияние; чували се гласове: „При Константин отиваме, на Константин идем на помощ.“ Сенатът след няколко години, в 315 година, издигнал в чест на Константин арка, задето той по внушение от Божеството и с величието на духа си освободил държавата от тирана. На най-многолюдното място в града му издигнали статуя със спасителния кръстен знак в дясната ръка. Константин заръчал да изсекат на нея на латински език такива думи: „С тоя спасителен знак, истинско доказателство за мъжество, аз спасих и освободих града ви от игото на тиранина и след като го освободих, възвърнах на римския сенат и народ предишния блясък и знаменитост[14].

В Рим Константин останал за малко и оттам заминал за Милано навярно в началото на 313 година. Пристигнал там и Лициний. В града била отпразнувана сватбата между Лициний и сестрата на Константин и с това още повече бил скрепен съюзът помежду им. В Милано те преседели най-късно до април. Там съставили те законодателно постановление, с което се определяло положението на християните в империята. Това е известният Милански едикт от 313 година.

Оригиналният текст на постановлението не е запазен до наше време; няма го и в Codex Theodosianus от 438 година. Това постановление го има само в указа (litterae) на Лициний, адресиран до президия на Никомидия на 13 юни 313 година. Има го и у Евсевий между серията документи, преведени от латински на гръцки в средата на X книга от църковната му история, като „копия от императорски постановления, преведени от римски език“; той го представя като указ, написан от името на Константин и Лициний. Обаче за тоя закон не става ни дума, когато Евсевий разправя за събитията, станали след победата над Максенций, даже и когато говори за пребиваването на императорите в Медиолан.

Така например, когато Евсевий разправя за онуй, което се случило непосредствено след победата над Максенций, пише: „След това сам Константин, а заедно с него и Лициний…, считайки Бога за виновник на всичките ниспослани тем блага, и двамата единодушно и единогласно обнародвали най-съвършения и най-пълен закон в полза на християните (νομον υπερ χριστιανων τελεωτατον[τε και] πληρεστατον). След това изпратили и описанието на чудесата, които Бог извършил с тях, и на победата над тирана, както и самия закон, на Максимин (τον νομον αυτον Μαξιμινω), който още продължавал да управлява източните народи и се преструвал, че има приятелски чувства към съуправителите. Понеже бил тиранин, Максимин, като узнал всичко това, бил огорчен, но за да покаже, че не пада по-долу от другите и същевременно страхувайки се да укрие заповедта (το κελευστεν) на императорите, от немайкъде написал, уж като по собствена инициатива, следната първа грамота в полза на християните до подчинените му областни началници“. Сетне следва наредбата на Максимин до Сабин[15]. Наглед тук става дума за Миланския едикт. Обаче не е указано мястото, дето е издаден; времето точно не е определено (ср. επι τουτοις); самият текст на „най-съвършения закон“ не е даден; а от контекста може да се направи извод, че споменатият тук закон излязъл още през 312 година (τω παρελτοντι ενιαυτω ενομοτετησαμεν). Такива неясни работи има у Евсевий. За пребиваването на управителите в Медиолан Лактанций разказва по следния начин: „Константин като свършил работата си в Рим, през зимата се оттеглил в Медиолан, дето дошъл също и Лициний, за да си вземе съпруга“, сиреч Константиновата сестра, Констанция[16]. Лактанций не казва ни дума да е бил издаден там някакъв едикт. Предвид на туй печално състояние на историческите данни относно Миланския едикт не е чудно, дето например изследователят на Константиновата епоха Зеек отрича истинността на самия едикт. Според Зеек документът, наричан „Милански едикт“: 1) съвсем не е едикт, 2) не е издаден в Милано, 3) не е от Константин и 4) не урежда юридически въпроса за веротърпимостта, с каквато християните отдавна били се ползвали. Зеек има предвид указа на Галерий от 311 година; наред с него така нареченият „Милански едикт“ се явява съвсем излишен. Така нареченият Милански едикт е само писмо на Лициний до президия на Витиния, за да бъдат отменени ония ограничения, с които Максимин затруднил изпълнението на Галериевия едикт от 311; а пък документът на Евсевий е превод на същото Лициниево писмо, пратено в Палестина, дето живеел Евсевий.

Но при все това не можем да се съгласим със Зеек. И в двата източника – у Евсевий и у Лактанций – ясно се казва, че в Медиолан са били и двамата августи и че са взели постановление относно религията. Не можем да се задоволим с предположението, че в Милано е станало само устно съглашение и че въз основа на него Лициний издал рескрипт за източните провинции, а пък че на Запад християните и без това са живели свободно. Такъв важен закон като закона за религиозна свобода, не могъл да не бъде изложен писмено, още повече че в преписите на Евсевий намираме думите: „трябваше писмено да изложим тая наша воля“, в рескрипт, със законодателен акт. Освен това в рескрипта до президия Лициний никак не дава да се разбере, че тоя законодателен акт е негово собствено произведение; па и не е могъл да бъде издаден такъв акт от Лициний, който оставал в душата си езичник. От друга страна, не можем да счетем документа на Евсевий за превод на същия този Лициниев рескрипт, само че изпратен в Палестина. Документът на Евсевий има такъв увод, какъвто няма в рескрипта на Лициний. Откъде е могъл да го вземе Евсевий? В самия текст има особености, които едва ли биха били възможни, ако документът на Евсевий беше превод от рескрипта на Лициний. Именно у Евсевий четем: „Трябваше писмено да изложим тая наша воля, та след като бъдат отстранени всички ограничения, които съдържаше пратеният по-преди на твоя честност наш указ относно християните (следващите думи ги няма у Лактанций) и които изглеждаха твърде лоши и несъобразни с нашата кротост, те да бъдат отстранени“.

Само Константин би могъл да излага в такава форма разположението си към християните и с такива думи да споменава вероятно за едикта от 311 година. Лициний в това място е могъл да подразбира само притесненията от страна на Максимин, и той за тях говори. За да се обясни това отклонение на документа у Евсевий в сравнение с писаното у Лактанций, трябва да предположим, че Евсевий е имал подръка оригинала на Миланския едикт и е превеждал от него сам или пък някой друг му го е превел. Па и други работи са в полза на това предположение. Казахме, че в IX книга на църковната си история Евсевий споменава за закона, но не го цитира. Но той мислил да изложи и тоя, и други закони в края на IX книга, както завършва и VIII книга с едикта от 311 година.

В първоначалната редакция (собствено, вече втора) в самия край на IX книга става дума за законодателството в полза на християните, с което Константин и Лициний изразили любовта си към Бога. Според мнението на Едуард Шварц изданието на Евсевиевата църковна история, което завършвало с IX книга (първото издание излязло в 312-313 година и свършвало с VIII книга), се появило в 315 година и свършвало с известния сборник документи, които по-късно Евсевий поместил в средата на X книга. Тук първо място се падало именно на Миланския едикт, издаден в началото на 313 година. Що се отнася до изводите, които правят от Максиминовите рескрипти, че уж Миланският едикт бил издаден през 312 година, то по всяка вероятност през 312 година е бил изпратен на Максимин като на съуправител проект на тоя едикт, и когато той отказал да го подпише, Константин и Лициний го издали сами от свое име. Текстът на Миланския едикт гласи така:

„И по-преди още смятахме, че не трябва да бъде стеснявана свободата в (областта на) религията, а напротив, че трябва да се предостави на ума и на волята на всекиго правото да се грижи за божествените работи; ето защо ние заповядахме, щото християните (да могат) да съблюдават вярата според религията, която са си избрали. Но понеже в оня указ, с който им се даваше това право, всъщност имаше още много и различни условия, то може би някои от тях скоро след това да са срещнали спънки за такова съблюдаване (на религията си). Когато пристигнахме благополучно в Медиолан, аз, августът Константин, и августът Лициний и взехме да обсъждаме всичко, което има отношение към обществената полза и благополучие, то наред с другите неща, които счетохме полезни за много хора (гръцки – за всички), ние сметнахме за нужно особено да изработим постановление, отнасящо се до страха и благоговението към Божеството, именно – да дарим на християните и на всички свобода да следват оная религия, която всеки един желае; та Божеството, което е в небесата (гръцки – та Божеството, каквото и да било то, и въобще онова, що е на небето), да бъде милостиво и благосклонно към нас и към всички, които се намират под наша власт. И тъй, ние постановихме, ръководени от здраво и най-правилно разсъждение, да вземем такова решение, в смисъл, щото никой да не бъде лишен от свобода (латински – било, че съблюдава някой християнската вяра, било, че я следва…) да следва и да държи съблюдаваната от християните вяра и щото на всекиго да бъде дадена свобода да следва оная религия, която сам намира, че е най-добра за него; та върховното Божество, като Го почитаме по свободно убеждение, да прояви във всяко отношение обикновената си към нас милост и благоволение.

Ето защо, твоя честност трябва да знае, че нам бе угодно, щото, след като бъдат премахнати съвсем всички ограничения, каквито биха могли да бъдат съгледани в дадения ти (по-рано указ) относно християните (гръцки – Трябваше писмено да изложим тая наша воля, та след като бъдат отстранени всички ограничения, които съдържаше пратеният по-преди на твоя честност наш указ относно християните и които изглеждаха твърде лоши и несъобразни с нашата кротост, щото те да бъдат отстранени), сега всеки, който желае да държи религията на християните, да може да върши това свободно и безпрепятствено, без какво да е стеснение и затруднение. Счетохме за нужно да обявим това така подробно на твоя грижливост, та да знаеш, че и на християните дадохме право свободно и без ограничения да държат своята религия. А като видиш, че ние им позволяваме това, твоя честност ще разбере, че и на другите е предоставено заради спокойствието в наше време също такава пълна свобода да пазят религията си; така че всеки има право свободно да избере и почита каквото му е угодно. Постановихме това с цел да не се помисли, че сме нанесли каква да е щета на който и да било култ или религия (латинският текст е повреден).

Освен това относно християните постановяваме (латински – решихме да постановим), щото ония места, в които те по-преди обикновено са правели събрания и за които в прежния указ до твоя честност имаше известно (гръцки – друго) постановление, ако се окаже, че са купени в предишно време от някои лица, било от хазната, било от някого другиго, тези лица незабавно и без колебание да ги възвърнат на християните без пари и без да искат да им се плати каквото и да било. Също и ония, които са получили такива места като дар, нека колкото се може по-скоро да (ги) предадат на християните. При това, ако ония, които са купили тия места или са ги получили като дар, потърсят нещо от нашето благоволение (латински – нека помолят за своето възнаграждение; гръцки – нека се обърнат към местния епарх, та и те да не останат неудовлетворени от нашата милост). Всичко това трябва да бъде предадено с твое съдействие на християнското общество без никакво отлагане. И понеже се знае, че християните са владели не само тия места, дето обикновено са се събирали, но и други, които са собственост не на отделни лица, а на обществото им (латински – тоест на църквите, гръцки – сиреч на християните), то ще заповядаш всичко това според закона, както определихме по-горе, да бъде предадено на християните, сиреч на обществото и на събранията им без каквото и да е колебание и възражение и като се спазва именно посоченото по-горе правило – щото ония, които ги възвърнат безплатно, да се надяват, че ще получат възнаграждение от нашата доброта.

За всички тия работи ти си длъжен да окажеш всячески съдействие на гореспоменатото християнско общество, та нашата заповед да бъде изпълнена в най-скоро време с това ще се изрази грижата на наша милост за общественото спокойствие. И тогава, като бъде изпълнено това, както забелязахме по-горе, ще пребъде винаги с нас божественото благоволение, което вече изпитахме в голяма степен, и ще съдейства на успехите ни за общо благополучие. А за да може този наш милостив закон да стане известен на всички, ти трябва да изложиш навред в публична обява написаното тук и да го съобщиш на всички, та тоя закон на наша милост да не остане неизвестен за никого“.

За да си изясним смисъла на Миланския едикт, трябва да го сравним с едикта от 311 година. Никомидийският закон има за цел да обеспечи живота на християните: „Нека пак да съществуват християните и да строят места за събрания“. Този едикт за веротърпимост търпи християните само като необходимо зло. Като им дарува живота, той изисква „щото те да не вършат нищо против обществения строй“ и обещава: с друг указ „ние ще съобщим на съдиите, какво са длъжни да съблюдават те“. Онова, от което се страхува съставителят на едикта, няма съмнение, е християнската пропаганда; на юдеите тя била забранена под страх от смъртно наказание. Това именно дело на християнството „против обществения ред“ иска Галерий да удуши с „други укази“. Навярно той не успял да издаде нови укази; твърде е възможно обаче и туй, че те при все това са излезли на бял свят, може би вследствие изпълнителността на августа Лициний; защото Миланският едикт още в началото си сочи като повод за появяването му отстраняването на стеснителните мерки против християните, съдържащи се в по-раншен указ. Какво прочее дава Миланският едикт? Него много лесно можем да разделим на две: в първата част става дума за свобода на религиозното изповедание, а във втората – за имуществените и обществени права на християните, като корпорация, и за частни или лични права. В първата част характерни са думите: „Всеки има право свободно да избере и почита каквото му е угодно. Постановихме това с цел да не се помисли, че сме нанесли каква да е щета на който и да било култ или религия“. Оттук става ясно, че Миланският едикт установява така наречения паритет, равенството на всички религии и свободно право на всеки гражданин да следва безпрепятствено каквато си иска религия. Мнението на професор Лебедев, какво с този едикт „християнството било обявено, че стои начело на всички религии, било провъзгласено за едничка религия…“ не съответства на текста на Миланския едикт, нито пък на обстоятелствата, при които е бил съставен. Професор Брилянтов справедливо подчертава, че едиктът изхожда не само от Константин, но и от Лициний; навярно са предлагали и на Максимин да го подпише. Но как можем да допуснем, че Лициний, и още повече Максимин, ще могат да подпишат едикт, който провъзгласява господството на християнската религия?

Отначало Константин Велики бил верен на принципа за равноправието на религиите, които разделяли света на два непримирими лагера. Така например през същата 313 година той разрешил култа на Флавиевия род в Африка (той съществувал и шестдесет години след него). По-късно – датата точно не е известна, но във всеки случай по-рано от 326 година – дал съгласие да бъде издигнат храм в чест на неговото „божество“ – numini nostro – в град Хиспелла в средна Италия[17]. Той запазил харуспициите, но само като държавно учреждение, а забранил да се употребяват в частния живот. Но държавната власт не била в състояние да бъде винаги по-високо от всички вери и животът с мощен глас се обръщал към властта по верски въпроси. От друга страна, Църквата се стремила да придобие ония права и привилегии, с каквито се ползва езическата религия и представителите на езическите култове. Така идваме до второто направление в религиозната политика на Константин.

Спирането на гоненията и свободата да се извършва свободно култа били първи етап към коренната промяна в положението на християнската Църква. Общините ѝ не останали за държавната власт някакви безразлични и само позволени организации, каквито през дълги векове, па и тогава, са били юдейските синагоги. Тези християнски общини били обединени от иерархия и проявили тенденция да обхванат цялото население на империята. Императорът, макар сам да не приемал християнството и макар да продължавал да бъде по-високо от отделните религии, които делели помежду си поданиците му, скланял повече към християнството и между най-близките му люде имало епископи. Вследствие тая негова склонност към християнската вяра почва да се явява цяла редица привилегии за представителите на християнските общини, за членовете на клира, дори и за храмовите здания. Още в 313 година Константин освободил клира от тегобата на декурионата[18], а в указа от 315 година, с който се освобождават от държавни повинности императорските владения, res privatae, императорът наред с тях поставя и църквите, ecclesiae catholicae[19], за разлика от домашните молилни. В 319 година били освободени от всякакви повинности (munera) всички членове на клира (nqui clerici appellantur). През същата 319 година на епископите била предоставена юрисдикция и в граждански дела; така че всеки християнин могъл да заведе делото си пред епископския съд и да подмине обикновените съдебни инстанции. В 321 година била узаконена новата практика за освобождаване на роби – да става в църква, пред епископа. През същата година църквите получили извънредно важното право да придобиват имоти от завещания. В 323 година излязъл указ, с който се забранявало да принуждават християните да участват в езически празници. По такъв начин християнските общини и представителите им заели съвсем ново положение в държавата. Християнството станало привилегирована религия.

Константин, макар да бил така разположен към християнството и макар даже да възпитавал децата си в християнската вяра, още не приемал кръщение почти до края на живота си. Той смятал да се кръсти в река Иордан. Но когато се разболял тежко в Никомидия и предчувствал вече края на живота си, той бил кръстен на смъртно легло от Евсевий Никомидийски[20]. Това станало в 337 година. Но в хрониката на Теофан Изповедник има друга версия – че Константин бил кръстен през 323 година в Рим от папа Силвестър. Това известие, разбира се, е тенденциозно и има за цел да възвиси папството (donatio Constantini). Източната църква е причислила Константин към лика на светиите. Тук няма защо да се смущаваме от обстоятелството, че на Константин приписват инициативата за пет убийства: на тъста си Максимин, двамата Лициниевци – баща и единадесетгодишния му син, сетне – на жена си Фауста и на собствения си син Крисп. Първите три убийства били политическа необходимост според тогавашните нрави. Смъртното наказание на Фауста и Крисп в началото на 326 година било следствие на престъплението им, освен ако не са били невинно оклеветени. Против канонизацията на Константин не може да служи като възражение това, че уж той показал известно разположение към арианите след 336 година, нито това, че пратил в изгнание св. Атанасий, нито че бил кръстен от ариански епископ.

__________________________________

Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Евсевий, Биография на Константин, гл. I, 5.

[2]. Пак там, гл. I, 5.

[3]. Пак там, гл. I, 13, 14, 17.

[4]. Църк. ист. I, 13.

[5]. Биография на Константин, гл. III, 13.

[6]. Пак там, гл. I, 19; II, 51.

[7]. Пак там, гл. I, 12-30.

[8]. Пак там, гл. I, 17.

[9]. Пак там, гл. I, 27; II, 49.

[10]. Панегирик, VII, 21-22.

[11]. Нова история, гл. II, 15.

[12]. Биография на Константин, гл. I, 27, 28; ср. Евсевий, Църк. ист. IX, 9.

[13]. LX, IV 4-6.

[14]. Евсевий, Биография на Константин, гл. II, 91.

[15]. Евсевий, Църк. ист. IX, 9.

[16]. За гибелта на гонителите, XLV, 9.

[17]. Корпус лат., XI, 5265

[18]. Теодос. кодекс, XVI 2, 1; 7.

[19]. Пак там, XI, 11.

[20]. Евсевий, Биография на Константин, гл. IV, 61-64.

Изображение – авторът Михаил Поснов (1873-1931). Източник – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5kr

Архимандрит Пласид (Дьосеи)

Единството на християнската Църква през първите векове

Християнската църква такава, каквато е била образувана след Петдесетница под ръководството на апостолите и техните близки приемници, не е била общество, организирано и управлявано от един център, в какъвто впоследствие се превръща Рим за западното християнство. Във всеки град, в който е било проповядвано Евангелието, се е създавала общност от вярващи, които се събирали в неделя около своя епископ за извършване на Евхаристията. Всяка една такава община се е считала не за част от Църквата, но за самата Църква Христова, която се е явила и станала видима в цялата си духовна пълнота на определено място, независимо дали това е било Антиохия, Коринт или Рим. Всички общини имали една вяра, основана на Евангелието, а особеностите на местните обичаи не променяли нищо съществено. Във всеки град е можело да има само един епископ, който е бил толкова тясно свързан със своята Църква, че е било невъзможно да бъде преместен в друга община.

За да се поддържа единството на различните поместни Църкви и да се съхранява общността на вярата им и единното ѝ изповядване, било необходимо постоянно общуване между тях, а епископите им трябвало да се събират за съвместно обсъждане и решаване на възникналите проблеми в дух на вярност към унаследеното предание. Подобни събрания на епископите са имали нужда от председател. Ето защо във всяка област епископът на главния град придобил първенство над другите и съответно получил (в повечето случаи) титлата митрополит.

Така се появили църковните окръзи (епархии), които от своя страна се обединили около един още по-голям и важен център. Постепенно се обособили пет големи области, гравитиращи около римския престол, който заемал централно положение, признато от всички и потвърдено на Вселенските събори, а именно – Константинопол, Александрия, Антиохия и Иерусалим.

Папи, патриарси и митрополити са били длъжни с усърдие да се грижат за възглавяваните от тях църкви и да председателстват местните или всеобщи събрания (синоди, събори).

Съборите, наричани „вселенски”, са били свиквани, когато Църквата е била заплашвана от ереси или опасни разколи. В периода преди отделянето на Римската църква от източните патриаршии били свикани седем Вселенски събора, от които първият и последният са в Никея, съответно през 325 година и 787 година.

Почти всички християнски църкви, с изключение на Персийската, Етиопската и Ирландската, са се намирали на територията на Римската империя. Тази империя, която не била нито източна, нито западна и чийто културен елит говорил така добре гръцки, както и латински, искала, според думите на гало-римския писател Рутилус Номатианус, „да превърне вселената в един град”. Империята се простирала от Атлантика до Сирийската пустиня и от Рейн и Дунав до африканската пустиня. Християнизацията на тази империя през ІV век още повече усилила нейния универсализъм. Според християните империята, без да се слива с Църквата, представлявала сама по себе си пространство, където най-добре може да се въплъти евангелският идеал за духовно единство, способно да преодолее етническите и национални противоречия: „Няма вече юдеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Иисуса.” (Галатяни 3:28).

Въпреки разпространеното мнение, нашествието на германските племена и образуването на варварските кралства в западната част на империята не означавало пълно разрушаване на единството на Европа. Свалянето на Ромул Августул[1] в 476 година не се превърнало в „край на империята на Запад”, а в завършек на административното разделение на империята между двамата съимператори, станало след смъртта на император Теодосий (395 година). Западът бил под властта на императора, който резидирал в Константинопол.

Преди всичко варварите пребивавали в империята като „федерати”: варварските крале били едновременно вождове на своите народи и римски военачалници, представители на императорската власт на подвластните им територии. Кралствата, появили се в резултат на нашествието на варварите – франки, бургунди, готи – продължавали да бъдат в орбитата на Римската империя. По този начин германските кралства се превърнали във въплъщение на това, което Дмитрий Дмитриевич Оболенски много точно нарича Византийско съдружество[2].Зависимостта на варварските кралства от императора, която макар и често да била само формална и понякога дори отричана, продължавала да има културно и религиозно значение.

Когато славянските народи от началото на VІІ век започнали да се преселват на опустошените и обезлюдени Балкани, между тях и Константинопол били установени в общи линии аналогични отношения. Същото станало и по-късно между Константинопол и Киевска Рус.Между местните църкви на тази обширна „Романия”, разположени както в западните, така и в източните ѝ части, общението се съхранило през цялото първо хилядолетие след раждането на Спасителя, с изключение на някои кратки периоди, когато, например, престолът в Константинопол се заемал от патриарси-еретици. Нужно е, разбира се, да отбележим, че след Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 година) в Антиохия и Александрия заедно с патриарсите, верни на халкидонското православие, се появили и патриарси монофизити.

Предвестници на разкола

Учението на епископите и църковните писатели, пишещи на латински език като св. Иларий Пиктавийски (315-367), св. Амвросий Медиолански (340-397), преподобни Иоан Касиан (360-435) и много други, било в пълно съзвучие с учението на източните свети отци – св. Василий Велики (329-379), св. Григорий Богослов (330-390), св. Иоан Златоуст (344-407) и така нататък. Западните отци се различавали от източните само по това, че слагали по-силен акцент върху нравоучението, а не върху дълбокия богословски анализ.

Първото покушение върху тази вероучителна хармония идва с появата на учението на Ипонския епископ блажени Августин (354-430). И тук се сблъскваме с една от най-вълнуващите загадки в християнската история. На блажени Августин във висша степен било присъщо чувството за единство на Църквата и любовта към това единство, у него нямало нищо характерно за ересиарсите. Въпреки това, в много направления той открил за християнската мисъл нови пътища, оставили дълбоки отпечатъци в историята на Запада, но те се оказали почти напълно чужди на нелатинските църкви.

От една страна, блажени Августин, „най-философстващият” от отците на Църквата, е склонен да преувеличава способностите на човешкия разум в областта на богопознанието. Той разработва богословско учение за Светата Троица, което ляга в основата на латинската доктрина за изхождането на Светия Дух от Отца и от Сина (на латински Filioque). Съгласно древната традиция, Светият Дух има своето начало, както и Синът, само в Отца. Източните отци винаги са се придържали към тази формула, дадена в Свещеното Писание на Новия завет (виж Иоан 15:26), и виждали във Filioque отстъпление от апостолската вяра. Те справедливо отбелязали, че с това учение Западната църква принизява самата Ипостас и роля на Светия Дух, което довело, според тях, до осезателно засилване на институционализма и номинализма в живота на Църквата. След V век Filioque повсеместно влиза в употреба на Запад, практически без съгласието на източните църкви, но в западния Символ на вярата е включено по-късно.

Що се отнася до вътрешния живот на човека, блажени Августин дотолкова подчертава човешката немощ и всемогъществото на Божествената благодат, че в крайна сметка, като че принизява човешката свобода пред лицето на Божественото предопределение. Августиновата личност била толкава гениална и привлекателна още приживе, че предизвикал възхищението на Запада и там започнали да го считат за най-великия от всички отци на Църквата, като насочили вниманието си почти изключително върху неговата школа. В значителна степен римокатолицизмът и отделилите се от него янсенизъм и протестантизъм ще се отличават от православието по това, което са възприели от блажени Августин. Средновековният конфликт между свещенство и империя, въвеждането на схоластичната методика в средновековните университети, клерикализмът и антиклерикализмът в западното общество се явяват в различна степен или наследство, или следствие на августинизма.

През ІV-V век се появява още едно разногласие между Рим и другите църкви. За всички църкви на Изток и на Запад първенството, признато на Римската църква, се дължало на факта, че тя била църквата на бившата имперска столица и освен това била прославена с проповедта и мъченическата смърт на двамата първоапостоли Петър и Павел. Но това първенство inter pares (между равни) съвсем не означавало, че църквата в Рим се явявала резиденция на централизираното управление на Вселенската църква. Само че още от средата на ІV век в Рим се заражда друго разбиране за това първенство. Римската църква и нейните епископи искат за себе си върховната власт, която да ги направи ръководен орган в управлението на делата на Вселенската църква. Съгласно римската доктрина това първенство се основавало на ясно изразената воля на Христос, Който според тълкуванието им, дал тази власт на апостол Петър с думите: „ти си Петър и на тоя камък ще съградя Моята църква…” (Матей 16:18). Римският папа считал себе си вече не просто за приемник на Петър, признаван по онова време за първи епископ на Рим, но и за негов викарий, в който като че ли продължавал да живее първоапостолът и чрез него да управлява Вселенската църква.

Въпреки че срещнало известна съпротива, лека полека първенството на папата било прието от целия Запад. Останалите църкви продължили да се придържат към древното разбиране за първенството („пръв между равни”), нерядко допускайки и двусмисленост в своите отношения с римския престол.

Кризата в късното Средновековие

Седми век станал свидетел на раждането на исляма и неговото мълниеносно разпространение, за което в значителна степен способствал джихадът – свещената война, позволила на арабите да покорят най-страшния съперник на Римската империя – Персия, както и териториите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и Иерусалим. От този период нататък патриарсите на упоменатите градове били често принудени да поверят управлението на останалото им християнско паство на свои заместници, докато те самите трябвало да живеят в Константинопол. В резултат, значението на тези патриаршии чувствително намаляло, а същевременно растяло влиянието на патриаршеската катедра в столицата на империята, която още на Халкидонския събор (451 година) била поставена на второ място след Римската църква. С нарастването на това влияние патриархът на Константинопол в някаква степен се превърнал във висш съдия на източните църкви.

С появата на Исаврийската династия (717 година) се разразила иконоборческата криза (726 година). Императорите Лъв ІІІ (717-741), Константин V (741–775) и техните приемници забранили изображенията на Христос и светците, и поклонението на иконите. Противниците на императорското нововъведение, в болшинството си монаси, били хвърляни в затвора, били подлагани на мъчения, били убивани, както по времето на езичниците императори.

Римските папи поддържали иконопочитанието и прекъснали общение с императорите-иконоборци. В отговор императорите присъединили към патриаршията в Константинопол Калабрия, Сицилия и Илирия, които дотогава били подчинени на папския престол.

Същевременно, за да се противопоставят успешно на арабското настъпление, императорите-иконоборци се обявили за привърженици на гръцкия патриотизъм, нещо твърде далечно от господстващия до този момент универсализъм на „римската” идея, загубвайки по този начин интерес към негръцките области, в частност северна и централна Италия.

Законността на иконопочитанието била възстановена на VІІ Вселенски събор в Никея (787). След един кратък превес на иконоборчеството, започнал през 813 година, православното учение окончателно възтържествувало в Константинопол в 843 година.

Общението между Рим и империята било възстановено. Но фактът, че императорите-иконоборци ограничили своите външнополитически интереси само върху гръцката част от империята, принудило папите да потърсят други покровители. По-рано папите нямали териториален суверенитет и били лоялни към империята. Но унизени от присъединяването на Илирия към Константинопол и оставени без защита пред нашествието на лангобардите, те се обърнали за помощ към франките. В ущърб на франкската династия на Меровингите (VІ–VІІІ век), които винаги подържали добри отношения с Константинопол, папите способствали за идването на власт на Каролингите, готови да защитят амбициите им.

През 739 година папа Григорий ІІІ, стремейки се да попречи на лангобардския крал Луитпранд да обедини Италия под своята власт, се обръща за помощ към Карл Мартел, който пък се опитва да използва смъртта на Теодорих ІV, за да отстрани Меровингите. В замяна на помощта папата обещал да се откаже от всяка лоялност към императора в Константинопол и да използва изключително покровителството на краля на франките. Григорий ІІІ бил последният папа, който моли константинополския император да утвърди избора му. Неговите приемници вече ще бъдат утвърждавани от двора на франките. Карл Мартел не успял да оправдае надеждите на Григорий ІІІ, но още през 754 година папа Стефан ІІ самолично се отправя във Франция, за да се срещне с Пипин ІІІ Къси[3]. Пипин от своя страна през 756 година отвоювал Равена от лангобардите, но вместо да я върне на Константинопол, я предал на папата, полагайки основите на Папската област, която направила папата независим от светските управници. Знаменитата фалшификация, наречена „дар на Константин”, се появила именно, за да оправдае и обоснове случващото се в Рим. Според нея император Константин Велики уж бил предал на папа Силвестър (314-335) императорските пълномощия над Запада.

На 25 септември 800 година папа Лъв ІІІ без всякакво участие или разрешение от Константинопол слага на главата на Карл Велики императорска корона и го нарича император. Нито Карл Велики, нито по-късните германски императори, които в някаква степен възстановили империята на Запад, не станали съуправители на Константинополския император, както гласели договореностите, приети непосредствено след смъртта на император Теодосий Велики (395 година). Константинопол нееднократно предлагал подобно компромисно решение, което би съхранило единството на Романия. Но империята на Каролингите искала да стане единствената християнска империя и се стремяла да заеме мястото на империята в Константинопол, считайки я за отживелица. Ето защо богослови от обкръжението на Карл Велики си позволили да осъдят решенията на VІІ Вселенски събор за почитането на иконите и обявили, че те въвеждат идолопоклонство, и в същото време включили Filioque в Никео-Цариградския символ на вярата.

В случая обаче папата трезво се възпротивил на тези невнимателни мерки, целящи да дискредитират и принизят гръцката вяра. Въпреки това политическият разрив между света на франките и древната Римска империя на Константинопол бил предрешен. А този разрив нямало как да не доведе със себе си и религиозен разкол, чиято неизбежност е лесно обяснима, ако обърнем необходимото внимание на особеното богословско значение, което християнската мисъл придавала на единството на империята – израз на единството на народа Божи.

През втората половина на ІХ век антагонизмът между Рим и Константинопол се проявил в нова област: появил се проблемът за юрисдикцията на славянските народи, току-що тръгнали по пътя на християнството. Този нов конфликт също оставил дълбоки следи в историята на Европа.

По това време на папския престол се възкачил Николай І (858-867), човек енергичен, стремящ се да наложи римската концепция за господството на папата във Вселенската църква, да ограничи намесата на светските власти в църковните дела, а също и да успокои центробежните тенденции сред част от западния епископат. Своите действия той подкрепял с фалшифицирани декрети, които били издадени уж от предишните папи.

В Константинопол по същото време патриарх станал Фотий (858-867 и 877-886). Както убедително доказват изследователите днес[4], личността на светителя Фотий и събитията от неговото управление били силно очернени от противниците му. Той бил много образован човек, дълбоко предан на православната вяра и ревностен църковен служител. Той отлично разбирал, какво голямо значение има просвещаването на славяните. Именно по негова инициатива светите братя Кирил и Методий се отправили на просветна мисия във великоморавските земи. Тяхната мисия била разбираемо притеснена и преследвана от германските проповедници. Въпреки това обаче те успели да преведат на славянски език богослужебните и най-важните библейски текстове, създали за целта славянска азбука и по този начин положили културния фундамент в славянските земи. Фотий се занимавал също с просвещението на балканските народи и Русия. През 864 година той покръстил княза на българите Борис.

Но св. княз Борис І, разочарован, че не получил от Константинопол автономна църковна иерархия, се обърнал за кратко време към Рим, приемайки в земите си латински мисионери. Фотий разбрал, че те проповядват латинското учение за изхождането на Светия дух и от Сина, както и употребата на Никео-цариградския символ на вярата с добавка на Filioque.

По същото време папа Николай І се намесил във вътрешните дела на Константинополската патриаршия, успявайки да предизвика отстраняването на Фотий от катедрата с помощта на църковни интриги и възстановяването на бившия патриарх Игнатий, отсранен през 861 година. В отговор император Михаил ІІІ и светителят Фотий свикали в Константинопол събор (867 година), чиито решения по-късно били унищожени. Този събор най-вероятно обявил за еретическо учението за Filioque и за неправомерни вмешателствата на папата в делата на църквата в Константинопол, и също прекратил литургическото общение с Рим. И понеже в Константинопол постъпили и жалби от страна на западни епископи срещу „тиранията” на Николай І, то съборът предложил на император Людовик Немски да низвергне папата.

Фотий обаче бил свален с дворцов преврат, бил низвергнат, а свиканият нов събор (869-870) го осъдил. Този събор и досега се счита на Запад за VIII Вселенски. Впоследствие император Василий І върнал Фотий от заточение. А през 879 година в Константинопол бил свикан отново събор, който в присъствието на легатите на новия папа Иоан VІІІ (872-882), възстановил Фотий на катедрата му. Тогава били направени и отстъпки по отношение на България, която останала под юрисдикцията на Рим, но съхранила гръцкото духовенство. Впрочем, България скоро се сдобила с църковна независимост, оставайки в орбитата на Константинополските интереси. Папа Иоан VІІІ написал писмо на патриарх Фотий, в което осъждал добавянето на Filioque към Символа на вярата, без обаче да осъжда самото учение. Фотий, който вероятно не забелязал тази хитрост, решил, че е удържал победата. Въпреки дълбоко утвърдилите се погрешни схващания, може категорично да твърдим, че никаква така наречена „втора Фотиева схизма” не е имало, а литургичното общение между Рим и Константинопол се съхранило повече от век.

Разделението през ХІ век

Единадесети век за Византийската империя бил наистина „златен”. Силата на арабите била окончателно сломена. Антиохия се върнала в състава на империята, скоро след това бил освободен и Иерусалим. Българският цар Симеон (893-927), опитващ се да създаде романо-българска империя, вече го нямало. Неуспех претърпял и амбициозният български цар Самуил, след смъртта на когото, България се върнала в състава на империята. Киевска Рус, която приела християнството, бързо станала част от византийската цивилизация. Стремителният културен и духовен подем, започнал веднага след тържеството на православието през 843 година, се съпровождал от политически и икономически разцвет на империята.

Колкото и странно да изглежда, победите на Византия, в това число и над исляма, били изгодни за Запада, тъй като създали благоприятни условия за зараждането на западно-европейската цивилизация в онзи вид, в който тя ще съществува много векове. За начална точка на този процес може да се счита образуваната през 962 година Свещена римска империя на германците и през 987 година – Франция на Капетингите. Едновременно с това именно през този толкова успешен и многообещаващ ХІ век между западния свят и Римската империя на Константинопол настъпил духовен разрив, непоправим разкол с трагични последици за цяла Европа.

От началото на ХІ век името на папата повече не се споменава в константинополските диптихи, което означава, че общението с него е напълно прекратено. Не ни е известна точната причина за този разрив. Твърде е възможно поводът да е било включването на Filioque в изповеданието на вярата, изпратено от папа Сергий ІV в Константинопол през 1009 година заедно с известието за възкачването му на престола в Рим. Нещо повече, по време на коронацията на германския император Хенрих ІІ (1014) символът на вярата в Рим се пеел с Filioque.

Освен нововъведението Filioque съществували още редица латински обичаи, които възмущавали византийците и увеличавали поводите за разногласия. Сред тях особено сериозни били тези, които се отнасяли до използването на безквасен хляб за св. Евхаристия. Ако в първите векове повсеместно се използвал квасен хляб, то от VІІ–VІІІ век Евхаристията започнала да се извършва на Запад с използването на опреснок – хляб без закваска, така както древните евреи правели на своята пасха. На символиката по това време (както и днес) се придавало огромно значение, ето защо в използването на безквасен хляб православните виждали завръщане към юдаизма. За тях това било отрицание на благовестието и на духовния характер на жертвата на Спасителя, които са ни предложени в замяна на старозаветните обреди. В православните очи използването на „мъртъв” хляб означавало, че Спасителят във въплъщението приел само човешко тяло, но не и душа…

От ХІ век продължило укрепването на папската власт, започнало още по времето на Николай І. Това бил истински подем след кризата в папската власт през Х век, когато тя чувствително отслабнала в резултат на действията на различни групировки от римската аристокрация или под натиска на германските императори.

В Римската църква се разпространили различни злоупотреби: продажба на църковни длъжности, брак и съжителство в средите на свещенството… Но по времето на Лъв ХІ (1047-1054) започнала истинска реформа в Западната църква. Новият папа се обкръжил с амбициозни хора, предимно от Лотаринтия, сред които особено се отличавал кардинал Хумберт. Реформаторите не виждали друго средство за подобряване бедственото положение на латинското християнство освен усилването на папската власт. Тяхното разбиране било, че тя трябва да се разпростре над цялата вселенска църква, както над латинската, така и над гръцката.

През 1054 година се случило нещо, което могло да остане незабележимо, но в случая послужило като повод за драматичен сблъсък между константинополската църковната традиция и западните реформаторски течения.

Изправен пред заплахата на норманите, които нападали византийските владения в южна Италия, император Константин Мономах под влиянието на латинеца Аргир, който бил назначен за управител на тези владения, се опитвал да получи папската подкрепа в района. За целта императорът заел примирителна позиция по отношение на Рим, желаейки да възстанови единството прекъснато в началото на века. Но действията на латинските реформатори в южна Италия, заменящи византийските религиозни обичаи, сериозно обезпокоили константинополския патриарх Михаил Керуларий. Папските легати, сред които бил и кардинал Хумберт, дошли в Константинопол да преговарят за обединението, решили чрез императора да сменят несговорчивия патриарх. Делото завършило с това, че делегатите сложили на престола в църквата „Света София” була за отлъчването на патриарх Михаил Керуларий и сподвижниците му. След няколко дни в отговор, патриархът свикал събор, който от своя страна отлъчил от Църквата латинските легати.

Две обстоятелства придали на прибързаната и необмислена постъпка на папските легати значение, което те не могли да оценят по онова време. Първо, те отново засегнали въпроса за Filioque, неправомерно упреквайки гърците, че са го изключили от символа на вярата, въпреки че нелатинското християнство винаги го е считало за нещо противоречащо на апостолската традиция. Освен това, на византийците станал ясен планът на реформаторите да разпространят абсолютната и директна власт на папата над целия епископат и вярващите дори в самия Константинопол. Представена по такъв начин, тази еклесиология била не само нова, но и противоречала на апостолската традиция. Като се запознали със създалата се ситуация останалите източни патриарси се присъединили към позицията на Константинопол.

По такъв начин 1054 година би следвало да се разглежда не толкова като дата на окончателното разделение на двете църкви, а по-скоро като година на първия неуспешен опит за възсъединение. Никой тогава не подозирал, че разделението, довело да появата на Православна и Римокатолическа църква, ще продължи с векове.

След разкола

В основата на разкола лежали преди всичко вероучителни фактори, касаещи различия в представите за тайната на Пресветата Троица и структурата на Църквата. Към тях се добавяли и различията в по-маловажни въпроси за църковните обичаи и обряди.

През периода на Средновековието латинският Запад продължил развитието си в направление, което още повече го отделило и отдалечило от православния свят и дух. Знаменитото схоластично богословие през ХІІІ век изработило едно тринитарно учение, отличаващо се с детайлна концептуална преработка. Това учение превърнало формулата Filioque в още по-неприемлива за православната мисъл. Именно в тази си форма то било догматизирано на съборите в Лион (1274) и Флоренция (1439), които същевременно се приемали и за обединителни (опити за уния).

През същия период латинският Запад се отказва от кръщелната практика на тройното потапяне и възприема обливането с малко вода. Причащението със Светата Кръв в Евхаристията било отменено за миряните. Появили се нови форми на богопочитание, съсредоточени почти изключително върху човешката природа на Христос и неговите страдания. Могат да бъдат отбелязани още много аспекти на тази западна еволюция.

От друга страна, се случили сериозни събития, които още повече затруднили взаимното разбиране между православните народи и латинския Запад. Вероятно най-трагичен се оказва ІV Кръстоносен поход, който се отклонил от предначертания път и завършил с разорението на Константинопол, провъзгласяването на латински император и установяване господството на френските сеньори, които произволно прекроили земите на бившата Римска империя. Много православни монаси били изгонени от манастирите си и заменени с латински. Всичко това вероятно се случило непреднамерено, но този обрат бил логично следствие от създаването на западна империя и еволюцията на латинската Църква, започнало от началото на Средновековието. Папа Инокентий ІІІ, който осъдил жестокостите на кръстоносците, същевременно считал, че създаването на Латинска империя в Константинопол ще позволи възсъединение с източните църкви. Това обаче само окончателно отслабило Византия, възстановена през втората половина на ХІІІ век, като я подготвило за окончателното ѝ превземане от турците през 1453 година.

През следващите векове Православната църква заемала по отношение на Католическата преди всичко отбранителна позиция, царяла атмосфера на недоверие и подозрителност. Католическата църква от своя страна с голяма ревност се опитвала да приведе „източните схизматици” към съюз с Рим. Важна форма в тази мисионерска деятелност било така нареченото униатство. Терминът униат, носещ унизителен оттенък, бил въведен от католиците в Полша за обозначаване бившите енории на Православната църква, приели католическите догмати, но съхранили богослужебната си и организационна практика.

Униатството винаги се е осъждало строго от православните. Те възприемали използването на византийския обряд от католиците като форма на измама и двуличие и като повод за смущение, което поражда объркване и вълнения сред православните.

След ІІ ватикански събор, католиците признават, че униатството не се явява повече път към обединението и предпочитат да развиват линията на взаимнопризнаването на тяхната църква и поместните православни църкви, като „църкви-сестри”, призвани към обединение без взаимопоглъщане. Но една такава позиция се сблъсква с неразрешими проблеми.

Най-важният от тях е, че православието и католицизмът имат различни критерии за истината. Католическата църква оправдава своята вековна еволюция, в която православието вижда само отстъпление от апостолското наследство, чрез доктрините за догматическото и институционалното развитие, както и чрез учението за непогрешимостта на папата. В тази перспектива, произтитичащите изменения се разглеждат като условие за жива вярност към Преданието и като етап от закономерния и необходим процес на растежа, а тяхната правомерност се гарантира от авторитета на римския папа. Още блажени Августин в своето време казва на Юлиан Еклански: „Нека за теб бъде достатъчно мнението на тази част от вселената, където Господ е пожелал да увенчае с преславно мъченичество първия от апостолите Си.” (Против Юлиан, 1, 13). Що се отнася до Православната църква, то тя остава вярна на критерия за съборност, формулиран в V век от преподобни Викентий Лерински: „Особено сме длъжни да се грижим за това, да признаваме за истинно онова, в което се е вярвало навсякъде, винаги и от всички” (Паметни записки, 2).

От православна гледна точка, последователно разяснение на догматите и еволюция на църковния обряд е възможно, но критерий за тяхната правомерност си остава всеобщото признание. Ето защо едностранни провъзгласявания на догмати, доктрини подобни на Filioque от която и да е църква, се възприемат като нанасянето на рани на останалите части на Тялото (Църквата).

Приведените съждения не трябва да създават впечатлението, че се намираме в безизходица и да ни въвеждат в униние. Необходимо е да се откажем от илюзията за безпринципна уния, защото моментът и обстоятелствата на пълното обединение остават тайна на Провидението и са недостъпни за нашето разбиране. Пред нас стои изпълнението на важни задачи.

Западна и Източна Европа са длъжни да престанат да считат себе си за чужди една друга. Най-добрият модел за утрешна Европа не е империята на Каролингите, а неразделената Романия от първите векове на християнството. Каролинговият модел ни връща в една вече разделена Европа, териториално смалена и носеща в себе си зародиша на всички драматични събития, които ще разтърсват Запада в течение на векове. В противовес, християнската Романия ни дава примера на един разнообразен свят, който е същевременно единен благодарение на причастността си към една култура и едни духовни ценности.

Несгодите, които Западът претърпя и от които продължава да страда, в много отношения произтичат от това, че прекалено дълго време се движи в руслото на традицията на августинизма и ѝ отдава явно предпочитание. Контактите и връзките между християните от латинската традиция и православието в Европа, където границите не трябва повече да ни разделят, могат да напоят дълбоко нашата култура и да ѝ дадат нова плодотворна сила.

Манастир „Преподобни Антоний Велики”, Дром (Франция)

Превод: Венцислав Каравълчев

______________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Ромул Августул (Flavius Romulus Augustulus) e последният управител на западната част на Римската империя (475–476), наричан още малкия Август. Бил свален от предводителя на един от германските отряди в римската армия Одоакър.

[2]. Оболенски, Дмитрий Дмитриевич, The Byzantine Commonwealth. Eastern Europe, 500-1453, London 1974. Трябва да припомним, че терминът Византия, византийски е технически термин и не е познат на тези, които наричаме византийци. Във всички времена те са се наричали римляни (ромей), а своите управители за римски императори, приемници и наследници на римските цезари. Името Рим съхранило за тях своето значение през цялото време на съществуването на империята. А традициите на римската държава до самия край управлявали тяхното съзнание и политическа мисъл.

[3]. Пипин ІІІ Къси (лат. Pippinus Brevis, 714–768) – френски крал (751–768), основател на династията на Каролингите. Син на Карл Мартел, Пипин сваля последния крал от династията на Меровингите и бива избран за крал, като изборът му получава санкция от римския папа.

[4]. Виж например: Дворник Ф., Фотиевата схизма: История и легенди. Unam Sanctam, № 19, Париж, 1950.

Архимандрит Пласид (Дезей), Placide (Deseille), е роден в Исси ле Мулино, недалеко от Париж, през 1926 година в семейството на католици. През 1942 година постъпва в цистирцианското абатство Белфонтен. През 1966 година след дълго търсене на истинските основи на християнството и монашеството, основава заедно с единомишленици манастир по византийски обряд в Обазин, департамент Корез. През 1977 година братството решава да приеме православието. Преминаването към православието се осъществява на 19 юни 1977 година. От февруари 1978 година братята стават монаси в атонския манастир Симонопетра. След известно време отец Пласид се завръща във Франция, където основава четири манастира, подвория на Симонопетра, главен от които става манастирът на преподобни Антоний Велики в Сен Лоран, департамент Дром. Архимандрит Пласид днес е професор по патрология в Православния институт „Св. Сергий” в Париж. Основател е на научната поредица „Spiritualite orientale” („Източна духовност”), от 1966 година. Автор и преводач на много книги и публикации, най-известните от които са: „Духът на пахомиевото монашество”, 1968 година; „Видехом свет истинний: монашеският живот, неговият дух и основополагащи текстове”, 1990 година; „Добротолюбието и православната духовност”, 1997 година; „Вавилонската пещ: духовен пътеводител”, 2001 година; „Увереност в невидимото”, 2002 година; „Тяло, душа и дух в православното учение”, 2004 година и много други.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5hX

Изображения – авторът архимандрит Пласид (Дьосеи). Източник – Яндекс РУ.

Михаил Поснов

За източници за обрисуване дейността на Никейския събор и за излагане арианското учение, поради отсъствие на официални протоколи – каквито не се водили нито на Първия, нито на Втория вселенски събори – могат да служат съчиненията на участниците и съвременниците на събора – Евсевий Кесарийски, Евстатий Антиохийски и Атанасий Александрийски. У Евсевий сведенията за събора се съдържат в двете негови съчинения: „Биография на император Константин“ и „Послание до кесарийците в Палестина“. От творенията на Атанасий тук особено знамение имат: „За определенията на Никейския събор“ и „Послание към африканските епископи“. От твърде многото творения на Евстатий Антиохийски ние имаме почти само фрагменти – една негова реч, изяснение на Битие 1:26, и „За деянията на Никейския събор“. Освен това, имаме сказанията на историците – несъвременници на събора: гръцки – Филосторгий, Сократ, Созомен и Теодорит, латински – Руфин и Сулпиций Север. После следва да споменем известията за арианството и за Никейския събор на Епифаний Кипърски; после анонимното съчинение: „Актове на Никейския събор“ и пълната история на Никейския събор от малоизвестния автор Геласий Кизически, в последната четвърт на V век (476). Има и други кратки споменавания за Никейския събор, като например: речта на Григорий, презвитер Кесарийски за 318-те никейски отци. Всичко това е събрано в едно образцово издание: Patrum Nicaenorum latine, graece, coptice, syriace, arabice, armenice sociata opera ediderunt H. Gelzer, H. Hilgenfeld, Q. Cuntz. Adjecta et tabula geographica (Leipzig, 1898). На руски език има съчинения от Розанов.

Първият вселенски събор в Никея в 325 година бил свикан по повод ереста на Арий. Арий, може би родом ливанец, получил образованието си в школата на мъченик Лукиан. В Александрия той се появява през времето на Галериевото гонение. Неговата ревност във вярата го прави привърженик на ригористичния Мелетий, епископ Ликополски, противник на епископ Петър Александрийски (300-310) по въпроса за приемане на падналите в Църквата. Обаче според Созомен той скоро напуснал Мелетий и се присъединил към епископ Петър, от когото бил поставен за дякон. Но когато последният отлъчил привържениците на Мелетий от Църквата и не признал тяхното кръщение, Арий въстанал против тези сурови мерки и сам бил отлъчен от Петър. След мъченическата смърт на Петър (310 година), той отново се примирил с Александрийската църква, при новия епископ Ахил. Според Филосторгий Ахил ръкоположил Арий за презвитер и след неговата (на Ахил) смърт (? в 311-та или 313-та година) той уж се считал за кандидат за Александрийската катедра. Според Геласий Кизически, обратно, приемникът на Ахил, епископ Александър (от 311-та или 313-та година) ръкоположил Арий за презвитер и го поставил в една градска църква, която се наричала Вавкалийска. Според Теодорит на Арий било поръчано да се занимава с тълкувание на Свещеното Писание. Той бил почитан от епископ Александър. Уважаването към него от страна на благочестиви жени е засвидетелствано от епископ Александър. По външен вид Арий бил висок, сух като аскет, сериозен, но приятен в обръщенията си, красноречив, изкусен в диалектиката, но също хитър и честолюбив; той бил човек неустановен. Въобще Арий се изобразява като богато надарена натура, макар и не чужда на недостатъци. Очевидно, следващите поколения, по забележката на Лофс, не биха могли да кажат за него нищо лошо, ако той, вече застарял (γέρων, според Епифаний), не бе станал виновник за спора, който завинаги превърнал името му в синоним на най-ужасното отстъпление и проклятие. В този спор преминал неговият по-нататъшен живот. Този спор вложил, вероятно за пръв път, в ръцете му перото, за да защити своето учение, като го направил писател и даже поет.

Когато Арий, при стълкновението с епископ Александър Александрийски, се обърнал за поддръжка към източните епископи, той нарекъл Евсевий Никомидийски „сълукианист“, тоест свой съученик, колега от Антиохийската школа. Въобще Арий считал себе си последовател на Антиохийската школа и търсил съчувствие в своето положение – и действително го намерил – у своите бивши колеги по училище. Александър Александрийски и Филосторгий също наричат Арий ученик на Лукиан. Предвид на това ние трябва да кажем няколко думи за основателя на Антиохийската школа, презвитер Лукиан. За него и за неговото учение е известно твърде малко. Първоначално образование той получил от Макарий Ефески. През шестдесетте години на III век той действал в Антиохия в единодушие със своя съотечественик Павел Самосатски. Последният бил осъден на Антиохийския събор 268-269 година. Обаче, както изглежда, с такова осъждане не бил съгласен Лукиан. Той бил глава на Антиохийската школа в 275-303 година; той останал верен на Павел и се намирал извън общение и даже в отлъчване от тримата приемници на Павел – Домн, Тимей, Кирил. Сътрудникът на Лукиан по школа бил вероятно презвитер Доротей, за когото също твърде добре се отзовава Евсевий[1]. Към края на своя живот Лукиан, както изглежда, се примирил с Антиохийската църква и бил приет в общение. Окончателно го примирила с Църквата неговата славна мъченическа смърт, за която така възторжено споменава Евсевий. Неговото разномислие с църковното учение било забравено и учениците му могли безпрепятствено да заемат епископски катедри на Изток. Поради отсъствие на исторически данни, да говорим за догматическите вярвания на Лукиан е извънредно трудно. Тъй като всички „сълукианисти“ отхвърляли съвечността на Сина на Отца, то значи това положение е било един от главните догмати на Лукиановото учение. Малко помага на характеристиката на Лукиановото учение тясната връзка на Лукиан с Павел Самосатски. От друга страна, трябва да мислим, че Лукиан, работейки над текста на свещените книги, основно се е запознал с Ориген и на почвата на богословския метод, доближавайки се до него, е съединил учението му за второто лице с Павловото учение. Оттук могло да се получи обединението на Логоса Христос с Иисус – човека, Сина Божи по осиновяване, след постепенно усъвършенстване. Епифаний нарича Лукиан и Ориген учители на арианите. Едва ли Арий е прибавил „нова ерес“ към полученото от него по-рано учение: той неизмерно се уповавал на съчувствието на неговите съученици, значи в своето учение той не е внесъл нищо ново, оригинално. Харнак подчертава особено значението на Антиохийската школа в делото на появата на Ариевата ерес, наричайки я „майчино лоно“ на арианското учение, а Лукиан, нейния глава – „Арий до Ария“.

Учението на Арий в значителна степен се определяло от общите предпоставки на Антиохийската школа от философията на Аристотел. В началото на богословието стояло положението за трансцендентността на Бога и (като извод) неговата непричастност към каквито и да било еманации – или във вид на излияние (προβολή, prodatio), или на разделение (διαίρεσις, divisio), или на рождение – Θεός άγεννητος. От тая гледна точка не могло да става дума за υίός Θεοΰ, като съвечен Богу; в остро противоречие би стояла и представата за рождението на Сина от Отца, макар даже и във време. Може да говорим за Сина само във време, появил се и не от съществото на Отца произлязъл, а създаден от нищото (κτίσμα έξ ούκ δντων). Синът Божи, според Арий, е произлязъл по волята на Бога, по-рано от времето и вековете, именно, когато Бог поискал да създаде нас чрез Него. Основните положения на Ариевото учение са такива:

1.Логосът имал начало на Своето битие (ήν ποτέ δτε ούκ ήν, erat, quando non erat), защото иначе не би имало никаква монархия, а диархия (два принципа); иначе Той не би бил Син; нали Синът не е Отец.

2.Логосът е произлязъл не от съществото на Отца – което би повело към гностичното деление или раздробяване на Божественото същество или към чувствени представи, сваляйки Божеството в човешкия свят, но Той е създаден от нищото по волята на Отца (“9ελήματι τοϋ πατρός… έξ ούκ δντων γέγονεν ό λόγος“).

3.Наистина Той има досветовно и довременно битие, но съвсем невечно; Той, следователно, не е истински Бог, а различен от Бога-Отец по същество; Той е твар (κτίσμα, ποίημα), и писанието употребява за Него такива изрази (Деяния апостолски 2:36, (Евреи 3:2) и Го нарича първороден (Колосяни 1:15).

4.Макар Синът всъщност да е твар, обаче Той има преимущество пред другите творения: след Бога Той притежава най-висше достойнство; чрез Него Бог е създал всичко, както и самото време (Евреи 1:3). Бог преди всичко сътворил Сина, като „начало на пътищата“ (Притчи 8:22: ό Κύριος ‘έκτισε με). Между Бога и Логоса съществува безкрайно различие; между Логоса и творенията – само относително. Ако Синът се нарича равен на Отца, то това трябва да разбираме така, че по благодатта и благоволението на Отца Той е станал такъв. Той е осиновен син; малко неправилно, в широк смисъл, Той се нарича Бог.

5.Неговата воля, като създадена, първоначално също така била видоизменяема – еднакво способна (разположена) и към добро, и към зло. Той не е неизменяем (ατρεπτος); само чрез насочване на Своята свободна воля Той станал безгрешен и благ. Неговото прославяне е заслуга на Неговия свят, отнапред предвиден от Бога, живот (Филипяни 2:9).

________________________________

*Източник – http://ceacbg.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Църковна история, 8, 13; 9, 6.

Изображение – авторът Михаил Емануилович Поснов (1873-1931). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5gS

Михаил Поснов

ГЛАВА VII

Големият църковен разкол

„Разделянето на Църквите“

За да не се смущават догматистите и за да не оставяме без отговор техните недоумяващи въпроси за единната Църква, ние считаме за по-правилно да наречем тъжния факт, намерил място във вселенския църковен живот през IX век, голям църковен разкол. За това има всички основания, а главното – и Източната, и Западната църква признават една-друга за апостолски приемствени и владеещи благодатни средства за спасение.Този изключително сложен исторически факт разклонява своите корени не само на християнска почва, но излиза отвъд нейните граници, прониквайки в класическия свят.Това чувство на превъзходство над всички Рим възпитал у своите граждани. Това ярко проличава в известните изречения на неопределената древност: „Roma locuta res decisa (causa flnita), urbs Roma caput mundi regit orbis frena rotundi“. Civis romanus звучало много гордо и предизвиквало към себе се почтително отношение. Обаянието на Рим не само се съхранило у древните народи, които приели християнството, но преминало у варварските народи, които се заселили върху развалините на Римската империя. И нищо чудно. Римската единна държава, римската култура това не били празни думи, а понятия с изключително ценно съдържание. Осенен и обвеян със славата на стария Рим, Римският епископ, както вече бе отбелязано в предходното изложение, заел отрано видно положение в християнската Църква. Римският епископ считал себе си призван да се грижи „за мира на целия свят и благосъстоянието на св. Божии църкви“. Още в края на I век, в лицето на Климент, Римската община искала да приглуши иерархическите вълнения и настроения в Коринтската църква и да въдвори в нея мир. Същото прави по-късно и друг Римски епископ, Сотир, увещавайки към живот в съгласие чужда на него община. Папа Виктор I измолва от император Комод освобождаването на християните, които работели в качеството на роби, в мъчителни условия, в рудниците на Сардиния. Този папа се грижел и за единството на християнските обичаи в целия християнски свят по повод на празника Пасха. Папа Стефан се опитвал да изработи правилен възглед за повторното кръщение на еретиците в цялата християнска Църква. Папа Дионисий бил разтревожен от оплакванията за мнимото неправославие на архиепископ Дионисий Александрийски. Чрез Римски събор и свое частно писмо до него, той тактично се старае да го настави на правилния път.

Ето някои факти за влиятелната дейност на Римския епископ в течение на първите три века. Но че подобни факти е могло да има и десетки пъти повече се доказва от отношението към римската община от страна на другите църкви и отделни иерарси за посоченото и следващо време. Още в началото на втори век св. Игнатий нарича Римската църква „председателствуваща в римската страна“ и „пребъдваща в любов“, която той препоръчва на своята Сирийска църква, осиротяла след неговото похищение от нейната среда.

Дионисий Коринтски благодари на Римската църква за нейния древен обичай да оказва на всички братя различни благодеяния и да изпраща помощ на много Църкви. В делото за запазване на истинското учение Римската църква се ползва с неоспорим авторитет. Тук бързат отхвърляните от своите източни църкви гностици, за да намерят оправдание на своите мнения и поддръжка за своята дейност в общението с Римската църква. Тук се насочват от Изток и представителите на църковната истина, за да поразят враговете там, където те търсят опора, и да проповядват християнското учение в центъра на тогавашния свят. В пълно съгласие с посочените факти св. Ириней обявява Римската църква за център, за мащаб на християнската истина[1]. Така учи и св. Киприан, като нарича Римската църква „matrix et radix ecclesiae catholicae“.

От IV до IX век, във времето на Вселенските събори, макар че Изтокът понесъл трудността на продължителната борба с еретиците и разкрил силата на догматическата мисъл, но и Западът нищо не изгубил от своята значимост; напротив, папата в това време много спечелил и сред варварските народи, и в християнския Изток. Като завоювали древния свят, варварските народи били самите те духовно победени от него именно от неговите идеи за единство под господството на Рим и универсализма на християнството, представлявано от папата. Важен и символичен факт за последното винаги остава отстъплението от Рим на дивите пълчища на Атила по молба на папа Лъв I. Неприемайки постоянно живо участие в догматическата борба и работа на Изтока, папата внимателно я наблюдавал и никога не изпускал случай да изкаже навреме ясни определени мисли, които понякога се разраствали до цели трактати, нито да подскаже сполучливи изрази, обрати на речта, които можели да разбиват фокусите на еретическата система. Папите почти винаги удачно заставали на страна¬та на ортодоксално мислещите, влизали в тяхното печално положение и им оказвали дейно съдействие.

Начало на разногласията преди всичко на Изток, а след това в отношенията между Изтока и Запада, било поставено с учредяването на Цариградската архиепископия, а после с въвеждането ѝ като столична. Буквално до Цариградския събор в 381 година, Втория вселенски, първа катедра на Изток се смятала Александрийската. Посоченият събор със своя трети канон, както е известно, изведнъж въздигнал Цариградския епископ, поставяйки го сред източните на първо място, като „епископ на новия Рим“, тоест като столичен. Освен това, отците на събора явно унизили Александрийската катедра, като не признали даже за законен епископ издигнатия от нея кандидат за Цариградската катедра в лицето на Максим Киник (правило четвърто). Това бил сигнал за борба между Александрийската и Цариградската катедра, която завършила с пълната победа на Цариградския архиепископ над Александрийския папа на IV Вселенски събор. Оттогава Цариградският архиепископ и канонически, и фактически станал пръв епископ на Изток. Правата му са потвърдени от двадесет и осмия канон на Халкиндонския събор. Като не се задоволил с това, Цариградският архиепископ малко по малко встъпил в съперничество даже с Рим. Александрийският епископ, като се считал пръв на Изток почти до края на IV век, а и по-късно, се подчинявал на каноническия авторитет и първенство на римския папа, което се вижда от една страна от контактите на Дионисий Римски с Дионисий Александрийски, от друга от отношението на Кирил Александрийски към папа Целестин по делото на Несторий. Явно съвсем по друг начин разбирал своето положение Цариградският архиепископ. Независимо от точната формулировка на канона (3), който определя на Цариградския архиепископ място след римския папа: τά πρεσβεία της τιμής μετά τον της „Ρώμης έπίσκοπον, се появили опити да се претьлкува „μετά“ (след) римския в хронологически смисъл, а не в пореден. Опитите били очевидно многочислени и настойчиви, щом древните тълкуватели на канони Зонара, Аристин и Валсамон подробно докладват за тях и даже се борят с тях, особено Валсамон. Оттук става ясно защо римският папа Лъв I твърде неохотно се съгласил, по молба на император Маркиан, за събор в Халкидон: той разбирал настроението на тогавашния Цариградски архиепископ Анатолий. Предчувствията не го излъгали. Появил се двадесет и осми канон…, но и според този канон Цариградският архиепископ е „втори след него“, тоест след римския папа. Същото говори и тридесет и шесто правило на Трулския събор и сто тридесет и втора новела на Юстиниан I. Но Цариградският архиепископ, който се опирал на византийския император, не искал да признае каноническото първенство на римския папа. Неизвергнатият от катедрата от архиепископ Теофил архиепископ Иоан Златоуст все още се обръщал с жалба към римския папа Инокентий I, но вече Несторий четвърт век по-късно се държал съвършено независимо, даже намесвайки се, в качеството на съдия в делото на Римската катедра за пелагианите. Първият сериозен конфликт на архиепископа на Цариград с папата станал в последната четвърт на V век, по повод издаването от император Зенон на ένωτικόν-а през 482 година, автор на който бил смятан Цариградският архиепископ Акакий. Тогава възникнал първият разкол между Римската и Цариградската църкви, който продължил 35 години (482-517). Обтегнатите отношения между Рим и Цариград са налице при Юстиниан и папа Вигилий и в края на VI век по повод наменуването на Цариградския патриарх Иоан II „вселенски патриарх“, и по време на монотелитските спорове и иконоборческите смутове.

Папите, като използвали своето географско политическо положение, се държали независимо от византийските императори. Те не само подобно на източните патриарси не се подчинявали на императорските едикти по делата на вярата и Църквата, но открито протестирали против тях. Това струвало смъртта на папа Мартин I, а по-малко от сто години след това папите заплатили за това с целия Илирик. Последното обстоятелство ги подбудило към героична постъпка: папите окончателно скъсали с византийските императори и признали франкските крале за наследници на римските цезари. Това се случило точно в деня на Рождество Христово в 800 година, когато Карл Велики бил коронясан от папа Лъв III в качеството на Римски император.

Към IX век, от втората половина на който започва усилено да се разиграва църковната трагедия, така се определяло културно политическото и църковно административното положение на гръкоримския свят.

I. Започналото от IV век с пренасянето на столицата на Изток въздействие (реакция) на латинското просвещение върху елинистическото образование, довежда още в V век до взаимно национално обособяване на християнския Изток и Запад. Отначало недоволството между римлянина и елиниста се изразява в това, че първият не искал да знае гръцки език, вторият латински. Знаенето на гръцки език от римлянина било рядкост. „Разделението на езиците“ довело до взаимно неразбиране в мислите и идеите и духовното своеобразие в по-нататъшното развитие. По думите на Григорий Богослов, източните започнали да смятат западните за „чужденци“. В посочената борба източните, както това обикновено става с полемистите, отишли значително по-далеч от тези граници, които било нужно да защитават, те се отклонили от елинистическата култура и създали византийска.

Макар Византия да не се опирала както Рим на определена нация понеже елинизмът е понятие духовно-културно, а не национално; обаче на Изток съществували не само бележити родове, но и цели нации, в чиито интереси било да се закрепи делото на Константин Велики и да не се позволи връщането на столицата в Рим. Усилената дейност в това направление се отразила и на идеологията, и на елинистическата култура, създавайки на нейно място византийската като духовна връзка и единство между гражданите на източната половина на империята. Византинизмът възприел в себе си и претворил всички известни му култури; той съхранил всички видове изкуство, наука, право, само че придал на всичко това своеобразна окраска. Отличителната черта на византийската култура това е дълбоката религиозност, даже с отпечатък на аскетизъм. Наплашени от бурното развитие на богословско-философската мисъл през IV-V век, довело след себе си смут не само в църковния, но и в държавния живот, византийците създали богословие, което се характеризира с традиционализъм и консерватизъм. Въоръжавайки се против либерализма даже на широкото философстване в богословието, те се стремили, така да се каже, към въцърковяване на научното богословие. Външен израз на този стремеж се явява отхвърлянето на оригенизма и установяването от V Вселенски събор на определен кръг „избрани отци“. Вместо Ориген излизат на преден план сега Areopagitica, дали на византийското общество това, което не му достигало философията, която заменила „нецърковният гносис на Ориген“ и удовлетворявала мистическите въпроси на византийците. Богословската мисъл, особено в следюстиниановата епоха, забележимо издребнява, отклонява се от съзидателна работа и постепенно замира в сляпо повтаряне на готови фрази и положения. Христологическият въпрос, към разработката на който усърдието не пресекнало през VI-VII век, постепенно вече излиза от фазата на своето дълбокожизнено сотириологическо осветляване и преминава във фаза на фина, но суха диалектическа работа. Боязънта от самостоятелна и свободна мисъл, страхът пред новостите и грижата за неприкосновеното запазване на предишното богословско наследство са ясно изразени в постановленията на Трулския събор (правило 1-2; срв. 19), отчасти известни и от по-рано; още след Халкиконския събор идеята за Вселенския събор станала практически неприемлива, нежелателна.

II. Римските папи, както вече бе показано, никога не са били в приятелски отношения с императорите на Византия, понеже техният възглед за отношението на Църквата към държавата е бил винаги далече не само от подчинението на василевсите, но и от „съюза“ с тях. Историческите обстоятелства показват, че за папите нямало смисъл да се осланят на тази държава, императорите на която заплашвали чистотата на вярата и принуждавали Църквата да се подчинява на тяхната воля, щом още повече те не били в състояние да защитават Рим от нахлуващите варвари. В столетието на споровете заради иконите и натиска на ломбардите, папството прекъснало връзката с византийската държава и избрало за себе си помощта на германския крал на Запад, обединявайки своите интереси с франкската династия, главата на която в лицето на Карл Велики то възкачило на трона на римските императори. На това събитие малко се обръща внимание, но фактическото значение тъкмо на него в делото на каноническия примат на папите на Изток, в смисъл на почти пълния му упадък, е огромно.

Император Никифор (802-811) забранил на Византийската църква да има общение с Римската, защото, както е казано в писмото на патриарх Никифор (806-815) до папата: „Вие (римляните) сами сте се отделили от Църквата[2]„. Във факта на коронацията от папата на Карл източните видели посегателство на техните права като единствени пълноправни ромейски владетели римски цезари. Затова и по-късните византийски императори не могли нито да забравят, нито да простят на папите посочения факт. На Цариградския събор през 869-870 година на домогването на папските легати България да остане под юрисдикцията на папите последвал отказ, който бил ясно обоснован: „съвсем непристойно е вие, които сте се отказали от гръцката империя и свързали себе си чрез съюз с франките, да съхраните своите права на управление в нашето царство[3]„. Същата мисъл се повтаря и по-късно в отговора[4] на Никомидийския архиепископ до епископ Анселм Хавелбергски, който в средата на XII век бил изпратен в Цариград по поръчение на Лотар.

Дълбокото недоволство на византийските императори от римските папи, видимо, по особен начин съответствало на настроението на Цариградския архиепископ. Цариградският патриарх като духовен сановник, в частност бил „без род, без племе“. Той бил задължен за своето издигане само на столичния град, а не на апостолска катедра. Наистина още от VI век било прието да се позовават на апостол Андрей като основател на Византийската църква. Обаче на какво е основано това позоваване и кой вярвал на такова предание! Още повече, Цариградският патриарх считал себе си в правото да подчини на своята власт древните, несъмнено от апостолски произход, патриаршески катедри: Александрийската, Антиохийската и Иерусалимската. Това подчиняване започнало фактически от VII век, а в края на IX век то намерило израз в законодателен паметник, така наречената Епанагога. Там между другото е написано: „Цариградският престол, който украсява столицата, е признат за пръв в Съборните постановления, следването на които повеляват Божествените закони, щото възникващите при другите катедри несъгласия да се довеждат до знание и да постъпват на съд пред този престол. На всеки патриарх принадлежи грижата и попечението за всички митрополии и епископии, манастири и църкви, респективно и съд, разглеждане и решаване на делата; но на предстоятеля на Цариград в пределите на другите катедри, където не е имало още освещаване на храм, да се даде ставропигия; и не само това, но и да се разглеждат и изправят възникващите в другите катедри несъгласия.“ Това обстоятелство властването на Цариградския патриарх над източните древни патриархати значително по-късно, около средата на XI век, подчертава папа Лъв IX в своето писмо до Антиохийския патриарх Петър, убеждавайки го, че Антиохийската катедра заема трето място след Римската (и Александрийската) и е длъжна „с всички средства да го защитава“, а след това за същото говори в своето писмо до патриарх Михаил Керуларий. На последния папата пише: „Ти се стремиш да лишиш Александрийския и Антиохийския патриарси от най-древните преимущества и, пряко всяко приличие и закон, да ги подчиниш на своята власт.“

Считайки за строго каноническо и напълно отговарящо на идеята за съборното управление на Църквата подчинението от него на източните патриаршески катедри, Цариградският патриарх, напротив, разглеждал своето каноническо подчинение на римския предстоятел съгласно всички съборни постановления, отреждащи му второ място едва след Римския, като напълно противозаконно и в разрез с всичко и провъзгласявал себе си за абсолютно самостоятелен. Впрочем така представял работата Цариградският патриарх само на хора националистически настроени или профани, които не разбират смисъла на църковното каноническо управление. Обаче има някои основания да се мисли, че самите Цариградски патриарх и византийски цар са съзнавали каноническото съотношение на Цариградската църква към Римската. Като доказателство за тази мисъл може да се приведат два факта от по-късната история един от трийсетте години на X век, а друг от първата четвърт на XI столетие.

По краткия разказ на западния посланик епископ Лиутпранд Кремонски императорът на Византия Роман I (920-944) се уговарял с властващия римски сенатор Алберик за известно финансово възнаграждение, с цел папата да се откаже за в бъдеще от правата на папството да дава на Цариградския патриарх pallium[5]. Очевидно ние тук имаме работа с обикновено заблуждение на писателя, тъй като папата никога не е имал право да дава палиум на гръцките патриарси, или поне да ги утвърждава. Но зрънцето истина тук е в това, че император Роман признавал примата на римския папа и при удобен случай искал да купи за своя син младия патриарх Теофилакт, пълна независимост от папите[6]. Този случай напълно се изяснява и допълва от един такъв факт на църковния живот от царуването на император Василий II. Родулф Глабер, Клюнийски монах, разказва: „Около 1024 година Цариградският предстоятел Евстатий (1019-1025) със своя цар Василий и някои други гърци сформирали съвет за това, как би могло да се получи съгласието на римския първосвещеник затова, щото Цариградската църква в своите предели (in suo orbe), както Римската във вселената (in universo), да бъде и да се нарича вселенска. Те веднага изпратили посланици, които тръгна¬ли за Рим с много различни дарове, както за римския първосвещеник, така и за други лица, които можели от своя страна да окажат съдействие[7]„. От писмото до папата е явно, че в Цариград искали от Рим пълна ненамеса в източните дела: папата и на Запад, и на Изток се признава за единствен владика на Западната църква, но нека той се съгласи да признае Цариградския патриарх в същата роля на Изток[8]. Съвременникът на тези събития папа Иоан XIX, който не бил признат от немския крал Хенрих III и който се намирал в тежко материално положение, бил готов да удовлетвори искането на патриарха и византийския двор. Обаче общественото мнение не му позволило да стори това. Папата отдавна вече престанал да бъде privata persona, неговото име принадлежало на целия западен свят. В частност папите били наблюдавани с очите на Аргус от Клюнийската реформаторска партия. Веднага щом деловите контакти на папата с Византия станали известни сред обществото в Италия и Франция, привържениците на реформата повдигнали буря. Мнозина или лично се отправили в Рим, или се обърнали към папата писмено. Сред тях най-значителното явление, по израз на мислите, било писмото от страна на абат Вилерм или Вилхелм.

Известен е още един случай от този вид. Последен опит да получи от папите едновластие и пълна самостоятелност, или независимост от Римската църква на Изток, видимо направил патриарх Михаил Керуларий. Писма от току-що споменатия патриарх до папа Лъв IX не са се запазили, но от писмо на папата в отговор на патриарх Михаил Керуларий следва да се приеме, че подобно писмо е било написано. Именно в отговора на папата четем: „Ти (тоест патриарх Михаил) ни писа, че ако Римската църква чрез нашето посредничество приеме твоето име, то нашето име чрез твоето посредничество би било прието в цялата вселена; не е ли чудовищно това, най-любезни брате[9]?“

При такова положение на нещата не е удивително, че някои руски изследователи богослови и светски (например Барсов, Суворов, Грибовский) виждат изострянето на стълкновението между Цариградския патриарх и папата в това, че патриархът на Цариград искал да бъде „Византийски папа“, макар и втори след него.

Ето в общи линии в какво положение се намирал политическият живот и идейно-църковните, административно-каноническите и религиозните течения към втората половина на XI век в живота на Западната и Източната църкви. Основите на големия църковен разкол били положени отпреди; времето и развитието на събитията не ги отстранили, не ги изгладили, а само ги подчертали, изострили. Един историк така определя взаимоотношенията между Източната и Западната църкви в посоченото време: „От времето на Халкидонския събор, който окончателно изравнил (?) канонически Цариград с Рим, Гръцката църква все повече става, в своите стремежи, тяснонационална, все по-ясно отъждествява идеята за Вселенска православна църква с идеята за ромейска византийска нация, наричайки „еретическо“ всичко неромейско. Рим, подчинил на себе си младите национални църкви на Запад, и Цариград, който отблъсква от себе си чрез национално църковно иерархически стремежи към господство пазещите своята изначална независимост националните църкви на Изтока, стоят един срещу друг, като ревниво се наблюдават взаимно, ту подемайки вражда, ту протягайки си ръце в името на вселенското единство. Нишката, свързваща гръцкия Изток с латинския Запад, ту до крайност се обтягала, ту малко се отпускала; скъсването ѝ било само въпрос на време“ (професор М. Е. Ковалницки, в иночество архиепископ Димитрий Одески).

Трагическата драма, която открила вече съществуващия в Църквата разкол и обусловила по-нататъшните открити неприятности в живота на източните и западните християни, се състояла от два акта и се разигравала, със значителни интермедии, в течение на две столетия: от средата на IX век до средата на XI век. Първият акт бил през IX век, като главни действащи лица в него били папа Николай I и патриарх Фотий, вторият през XI век с главни участници в него папа Лъв IX и патриарх Михаил Керуларий.

I. Най-вече монашеството, което изнесло на своите плещи щурма на гоненията заради иконите, което дало много мъченици и изповедници, се радвало на необикновен авторитет във Византийското царство още от края на VIII век, в частност през IX век – от времето на тържеството на православието (843 година). Монасите станали не само най-предпочитаните, но и почти единствените кандидати за епископските катедри.

Цариградската катедра от 842 година заел благочестивият изповедник Методий (842-846). Заместил го Игнатий, син на император Михаил II, който от ранна младост бил постриган в монашество и се славел със своя аскетичен живот и твърдост на волята. Обаче от неговото интронизиране била недоволна една църковна партия, начело на която стоял Григорий Асвеста, архиепископ Сиракузки. Скоро се обявила против новия патриарх и придворната партия, възглавявана от брата на царицата, кесаря Варда, която имала за цел да отстрани от регенството Теодора, майката на младия император Михаил III (842-867). Варда бил човек порочен и се стараел да подчини на себе си младия император, като развивал и поощрявал неговите страсти. По общо мнение Варда се намирал във връзка с жената на своя починал син Петър. Игнатий всенародно го изобличил в този грях и го лишил от причастие в деня на Богоявление. Омразата против Игнатий веднага се усилила, Варда се съюзил с Григорий Асвеста. В края на 855 година Михаил III с помощта на своята партия лишил от власт майка си, ставайки сам пълновластен цар; а от патриарх Игнатий царят скоро изискал принудително да постриже в монашество неговата майка и сестра, заста¬вяйки ги по този начин завинаги да се откажат от трона. Патриарх Игнатий не пожелал да приеме това. Това неговите врагове не могли да му простят. На 23 ноември 857 година той бил против неговата воля низвергнат и отправен на заточение на остров Теревинт. Господстващата партия, очевидно не споделяла почти всеобщото почитане на монасите и на мястото на патриарха поставила светско лице, държавния секретар Фотий. Фотий бил човек талантлив, много учен и заемал висок държавен пост. Неговото патриаршество едва ли е вплело много рози във венеца на неговия морален облик, но свидетелства за неговите способности за дипломатично-обаятелно държание към необходимите му хора и едва ли не за пълното му равнодушие към властта и почестите, заради които той можел да се бори докрай. Игнатий имал огромна партия почитатели сред духовенството, монасите студити и миряните, които, разбира се, не можели да се отнасят ласкаво към Фотий, който заемал мястото на живо достойно лице, свалено от катедрата без всяка вина, насилствено. Давайки си пълна сметка за обстоятелствата, при които той встъпва на катедрата, Фотий изрекъл обещание да почита св. Игнатий като свой отец. И мнозина му повярвали за това и отчасти се успокоили. Но по-нататъшните събития показали, че Фотий или не могъл, или не пожелал да изпълни това свое обещание. От патриарх Игнатий поискал доброволно отричане, но той не се съгласявал. Неговите привърженици се събрали в храма „Св. Ирина“ и, обсъждайки делото за „узурпатора“, предали Фотий на анатема. Фотий от своя страна му противопоставил събор в храма „Св. Апостоли“, където била произнесена анатема против Игнатий. Привържениците на патриарх Игнатий били подложени на притеснения и гонения от страна на Варда, та дори Фотий го молил, макар и безуспешно, да ги пощади. Резултатът от това било бързото намаляване на привържениците на св. Игнатий; те останали от епископите само петима. Сред тях най-забележителни са Митрофан Смирненски и Стилион Неокесарийски. В двора животът придобил празен и порочен характер. Младият цар, като забравил държавните дела, се отдал на гуляй и скверности, при които се осмивали даже църковните тайнства.

Своевременно съобщавайки на източните патриарси за своето встъпване на патриаршеската катедра, Фотий се бавел да уведоми за това Рим. Това е много характерно. Рим узнал от писмата на Фотий и императора за иерархическите промени едва след три години (857-860). Трябва да се обърне внимание и на това, че обръщението на Фотий до Рим последвало едва след като патриарх Игнатий апелирал към папата. Освен това, неговото послание съвсем нямало характер на обикновена ентронистика. В своето писмо до папата Фотий представял свой символ на вярата, посочвал, че той е поставен на катедрата против волята му, когато неговият „предшественик“ изгубил своето достойнство и се оплаквал от трудността на своето положение. Явно Фотий искал от папата да изглади въз¬никналия конфликт. Папа Николай I и по-отрано е могъл да научи за цариградските събития; като се запознал по-отблизо с работата, той свикал събор (през септември 860 година), на който било „постановено да се изпратят в Цариград двама легати епископите Родолф и Захарий…

Приемането от папата под свое църковно административно ведомство на България довело Фотий до крайно недоволство. В самия край на 866 година или през ранната есен на 867 година Фотий изпратил окръжно послание до източните патриарси, които той канел в столицата на събор да съдят папата. Той се оплаквал от това, че латинските мисионери потъпкали засятата в България нива, която обещавала изобилна евангелска жътва, че те като диви свине се втурнали в Господнето лозе, за да поведат по пътя на смъртта българския народ, който едва две години по-рано познал истинската вяра от Византия. Именно, латинските мисионери склонили българите: 1) да постят в събота, 2) като отделили първата седмица на Четиридесетницата от останалия пост, те ги подлъгали към ядене на мляко, сирене и пресищане с подобни неща, 3) като им разширявали пътя към отстъплението, те склонили българите да се гнусят от живеещите в законен брак свещеници, 4) миропомазаните презвитери те не се побояли да помажат повторно, 5) като не се ограничили с посочените отстъпления, мисионерите стигнали до самия връх на нечестието: дръз¬нали да повредят с извращаване на смисъла и одобряване на думи в св. символ, като утвърждавали нечуваното, че Дух Свети изхождал не само от Отца, но и от Сина. Пунктът за изхождането на Светия Дух е подложен от Фотий на подробен анализ. Фотий издига против Filioque доводи трояки по вид от чисто логически характер reductio ad absurdum и от библейско пророчески, позо¬вавайки се на Св. Писание и Предание. Освен споменатите обредови и догматически заблуждения на Римската църква Фотий указва и други: стриженето на брадата, издигането на дякон направо в свещеник и по-нататък, според неговите думи, разполагал още и с писма от пределите на Италия с жалби срещу папа Николай I. Ако само архипастирите не биха могли да дойдат в Цариград, то нека изпратят свои представители. Такова било желанието на патриарх Фотий. Макар че в даденото възвание Фотий стои в пълно противоречие със самия себе си, или със своя възглед, приведен в посланието до папата след събора от 861 година и не е прав относно Filioque, въведено в Римската църква едва в началото на XI век, то той се смята за първия идеолог на източното православие, точно формулирал отстъплението на Римската църква. Свиканият от патриарх Фотий събор трябвало да се състои през лятото на 867 година, когато през септември същата година станал вече дворцов преврат. Михаил III бил свален от Василий I Македонец. На този събор бил осъден и предаден на анатема папа Николай I. Актовете за това били изпратени в Рим, а до немския крал Людовик II било направено обръщение да приведе в изпълнение над папата присъдата на събора.

Латинците обвинявали този събор в страхотни фалшификации. До нас не са запазени актовете от този събор: единият от екземплярите, изпратен в Рим, бил изгорен там през 869 година, а другият на Цариградския събор от 869 година.

В края на септември 867 година Михаил III бил убит и се възцарил Василий Македонец. Една от първите му работи било низвергването на патриарх Фотий. На 24 септември Василий се провъзгласил за цар, а на 25 септември лишил от катедрата Фотий. Вероятно императорът искал да стане лицеприятен на народа и отново издигнал на катедрата човека с високи морални качества, св. Игнатий.

За пълното уреждане на църковните дела, императорът и патриархът писали в Рим, където вече бил починал (13 ноември 867 година) папа Николай и се възкачил неговият приемник Адриан II, молейки новия папа да изпрати легати. В Цариград били изпратени епископ Донат, Стефан и дякон Марин. Те били тържествено посрещнати в Цариград. На 5 октомври 869 година, в Цариград бил открит съборът за възстановяването на Игнатий. Желаещите да участват в събора трябвало да подпишат libellus satis actionis документ, донесен от папските легати. Той включвал в себе си изложение на вярата и проклятие на всички еретици, последните от които били иконоборците и фотияните. Това изискване предизвикало сред членовете на събора значителни търкания. Последното, десето заседание на събора се провело на 28 февруари 870 година под председателството на император Василий I и неговия най-голям син Константин. На това заседание били приети двадесет и седем канона, по гръцките пресмятания четиринадесет. От тях седемнадесети канон (гръцкия дванадесети) счита за излишно присъствието на събора на светски представители, с изключение на Вселенските събори. Накрая извън заседанието, през март 870 година, бил решен българският въпрос на една неголяма конференция, на която участвали императорът, патриархът, папските легати, представителите на патриаршески катедри и българските легати.

Новата промяна в настроенията на българите отказ от Рим и връщане към Византия – отново била продиктувана от политически съображения. На някак недоумяващия въпрос на българската делегация: към коя Църква те трябва да принадлежат – към Византийската или към Римската им бил даден положителен отговор: към Византийската, независимо от протестите на римските легати. Още през 870 година Игнатий ръкоположил на българите архиепископ; латинците трябвало да напуснат България.

Низвергнатият Фотий енергично работел за своето възстановяване. Той предразположил царя към себе си и го накарал да се удиви от неговата ученост. Царят се обръщал към него за разрешаването на различни въпроси, а по-късно го взел в двореца за възпитател на своите деца. Когато патриарх Игнатий умрял на 23 ноември 877 година, то Фотий бил безспорният му заместник. Той всячески търсел съчувствие от страна на своите противници въобще особено от страна на папата. Без да споменава за смъртта на патриарх Игнатий, императорът по внушение от Фотий писал писмо на папа Иоан VIII (872-888), молейки го да изпрати легати за отстраняването на последните разколи и успокояването на Църквата. Като делегати били изпратени епископите Павел и Евгений. Те били безкрайно учудени когато разбрали след пристигането в Цариград за смъртта на Игнатий и възкачването на Фотий. Във всеки случай те нямали инструкции от папата да влязат в общение с Фотий. Започнала нова преписка на Византия с Рим, посредством която императорът и Фотий успели да убедят папата, който се намирал в притеснена ситуация, да признае Фотий. Папата пратил в Цариград кардинал Петър, който се присъединил към другите легати там. Никой от тях не знаел гръцки. Това обстоятелство според латинските заявления направило възможно извращаването на действителното положение на нещата и вследствие на това, неизпълнението от страна на легатите на инструкциите и дадените пълномощия от папата. Съборът бил открит през ноември 879 година. Съборните актове определено говорят, че Фотий, „Вселенският патриарх“, е председателствал на всички заседания; папските легати седели редом с него. Съборните заседания завършили през март 880 година, направо с нещо като апотеоз на Фотий. Папа Иоан VIII не се ориентирал веднага в актовете и информациите за събора. Когато все пак разбрал всичко, то той осъдил своите легати и предал на анатема Фотий.

След събора от 879-880 година Фотий достигнал зенита на своята слава и влияние; той бил толкова велик и важен, колкото нито един епископ на новия Рим до него. Но нищо човешко не е вечно. В края на август 886 година починал император Василий I; трона заел неговият син Лъв VI Мъдри, възпитаник на Фотий. Но скоро след възшествието на престола той лишил от катедрата Фотий и поставил за патриарх своя 16-годишен брат, който бил още от баща им определен за тази цел. Фактът на свалянето на Фотий от император Лъв трудно може да бъде обяснен, но намира своето естествено оправдание в това, че величието на Фотий станало опасно за самата царска власт (вж. неговата идеология в законодателния сборник Епанагога). Ако все още опитният и помъдрял от живота император Василий можел да мери сили с Фотий, то вече за младия цар било опасно да има за съперник такъв човек. Това предвидил и Василий, затова и започнал да подготвя към духовна кариера своя по-млад син. Ако патриарх Михаил Керуларий в средата на XI век е бил готов да направи опит да завладее и държавната власт, то защо да не можел да предприеме същото при благоприятни обстоятелства и Фотий? Това падане на Фотий било окончателно и неговата звезда залязла в безизвестност (починал 897 година).

Както виждаме, през втората половина на IX век започналите чести, оживени взаимоотношения между Римската и Византийската църква имали за съжаление не мирен, а полемичен характер. При това трябва да се обърне внимание на това, че раздорът бил повече между личности, отколкото между църквите. Игнатий, Стефан били приемливи за Рим, Фотий и донякъде Николай не. Но още тогава Фотий извадил на преден план догматическото основание за възможното разделение на Цариград с Рим.

Взаимоотношенията на Цариград с Рим продължили и в X век, макар че не може да се каже, че те имали нормализиран характер. Към папата се обръщали само относно неща с неизяснен характер в спорни случаи или в такива, когато се надявали да получат от него някакви права. Трябва да се отбележи, че към края на IX и в X век папството силно отслабнало, когато с намаляването, а след това и изчезването на императорската власт то станало играчка в ръцете на немската аристокрация. Така в началото на X век император Лъв VI се обърнал към Рим, когато патриарх Николай (896-906 и 911-925) отказал да благослови неговия четвърти брак. Легатите на папа Сергий III (904-911) дали благословение, но това довело до конфликт между папата и низвергнатия патриарх, който по-късно протестирал пред папа Анастасий по повод поведението на легатите. През 920 година папа Иоан X се помирил с патриарх Николай, който повторно получил катедрата, макар въпросът за четвъртия брак да не бил напълно изяснен между тях. Нов случай на контакт с Рим имало в трийсетте години на X век, когато в Италия управлявал сенаторът Алберик. Тогава папата търсел против него съюз с Византия. Император Роман (920-944) сключил с него съюз, но се възползвал от това за своите цели. Най-напред легатите на папата трябвало да извършат съмнителен канонически акт да интронизират неговия 16-годишен син Теофилакт на патриаршеския престол през 939 година. На второ място Роман пожелал, видимо, пълна самостоятелност за Цариградския патриарх в неговото управление на Изток. Косвено бил засегнат папата от едикта на Никифор Фока (956-969). Последният поискал чрез патриарх Полиевкт (956-970), щото в гръцките провинции Апулия и Калабрия да се спазва изключително гръцкият обряд и решително да се откажат от всяко латинско влияние. В началото на XI век папа Бенедикт VIII (1012-1024) по молба на германския император Хенрих внесъл в символа на Гръцката църква, по думите на един историк, „трагическата дума“ „Filioque“. Патриарх Сергий II (999-1019) заличил от диптисите на своята църква името на папата. Обаче това не попречило на новия патриарх Евстатий (1019-1024) заедно с император Василий II да се обърне през 1024 година към папа Иоан XIX, като свидетелства Рудолф Глабер и да ходатайства пред него за „автокефалията“ на Византийския патриарх, както това и беше отбелязано по-рано.

_____________________________

*Източник – http://ceacbg.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срещу ересите, III, 3; 2-3.

[2]. Мянзи, Църковни събори, т. XIV, с. 53.

[3]. Винволи, Либер Понтификалис, кн. III, 250.

[4]. D’Achery, Spicilegium, I, 196.

[5]. Антападосис, гл. LXII. Norden. Das Papsttum, s. 1L

[6]. Cp. W. Norden.

[7]. Migne, Patr. lat., CXLII, p. 671.

[8]. Според израза на Брейе тук става дума за „автономия“.

[9]. Migne, Patr. lat, t CXLVIII, col. 776.

Изображение – авторът Михаил Eмануилович Поснов (1873-1931). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5aW