Архимандрит Павел Стефанов

Хазарите (еврейски – kazarim, идиш – kazarn) доминират Източна Европа между VII-ми и Х-ти век и играят изключителна роля за спиране на ислямското настъпление на Запад[1]. Неотдавна претърпя второ издание у нас известният “Хазарски речник” на Павич, който е опит за белетризация на основните проблеми, свързани с този уникален народ[2]. Въпреки твърденията на Артамонов, че хазарите и езикът им били изчезнали безследно от историческата сцена[3], към края на 2001 година те се появиха неочаквано в световните новини. Член на антиталибанската коалиция в Афганистан е Хезб-и-Уахдат (Партия на ислямското единство), която е коалиция от осем шиитски групировки, подкрепяни от Иран. В нея влизат главно етнически хазари с водач Карим Халили, които са 30% от 25-милионното население на страната[4]. Езикът им, който е близък на персийския, също е изследван[5].

Особен научен интерес представлява религията на хазарите[6]. По всичко изглежда, че те, подобно на българите и сабирите, са от скито-угърски произход и са тюркизирани на по-късен етап от историята си. Еврейските легенди твърдят, че хазарите са потомци на изгубените 10 библейски колена. Според Кейбриджския аноним (писмото на Шехтер), писан през 948 или 949 година от неизвестен хазарски автор в Константинопол, хазарките се омъжват за евреи, които напускат Армения и се заселват в Хазария[7].

Преди да приемат главните монотеистични религии, хазарите изповядват тенгризъм и шаманизъм. Основният им бог е Тенгри (прабългарски вариант – Тангра), който олицетворява небето и владее над живота и съдбата на хората. Той дава мъдрост и власт на кагана и санкционира авторитета му[8]. Съпруга на Тенгри е покровителката на плодородието и детеродството Умай (в превод “плацента”), която олицетворява женското начало. Тази богиня представлява качествено развитие на персийския доброжелателен дух Хумай[9]. Неслучайно неин фетиш е лъкът и стрелите, които имат фалическа семантика[10]. Средният свят се олицетворява от възприеманите като единно божество близнаци Йер-Суб (‘земя-вода’), свързани с поклонение на земята, планините и реките[11]. Хтоничното царство се владее от божеството на войната и смъртта Ерклиг.

“Историята на кавказките албанци” от арменския писател Мовсес Дасхуранц описва как през 682 година албанска християнска мисия начело с епископ Исраел покръства “страната на хуните” (хазарите), която се намира северно от Кавказ в земите на днешния Дагестан. Името на княза на хазарите е Алп Илутвер. Интересно е, че в местния пантеон образът на главното божество е разделен на две – антропоморфизирания Тенгри-хан с друго име Аспандеат (от персийски аspa ‘кон’; срв. Спентодат в иранския епос), който е представен като чудовищен исполин, и Куар (от персийски xwar ‘слънце’), който персонифицира слънцето и мълниите[12]. От други извори се знае, че хуните и древните уйгури почитат бога на мълниите, като принасят жертви на местата, където те падат[13]. Според Дасхуранц хазарските богослужебни места са дървени храмове с идоли[14]. На някогашната територия на Хазария са разкопани само два езически храма в Маяцкото селище и крепостта Хумар[15]. Сигурно е имало и други, но те не са запазени поради дървената си конструкция. Хазарите почитат и свещени гори, чиито вековни дървета символизират мощта на Тенгри. Вярва се, че който отчупи клонче от тях е заплашен от полудяване и смърт. На връщане от хазарската си мисия през 860-861 година св. Кирил Философ премахва в кримския град Фула култ към дъб, който уж предизвиква дъжд и дава други блага. Той отвръща на магията с магия, като удря или по-скоро чука дървото 33 пъти и накрая го отсича (ЖК, ХІІ-та глава[16]). Има данни и за грамадно обожествявано дърво в кавказкия град Ранхаз, на което всяка сряда се окачват плодове и се принасят жертви [17].

В кастата на хазарските свещенослужители влизат жреци, шамани, магьосници и знахари. Жертвите се състоят от коне, които са свещени животни. С тяхната кръв се напръсква земята под дърветата, главите и кожите им се окачват по клоните, а труповете им се изгарят[18]. Култът към конете е общотюркски и е присъщ също на прабългарите, но поклонението на свещени дървета се дължи на фино-угърския субстрат на хазарите. Като номадски народ те се молят и на второстепенни божества на пътищата[19].

Дасхуранц съобщава, че хазарите погребват мъртвите на “високи места” (по-близо до небето или Тенгри), където са изградени капища. Скръбта се проявява чрез плач и нараняване на бузите с нож. На Балканите от античността до късното Средновековие жените си дерат бузите с нокти, което е отразено в иконографията на сцената “Оплакване на Христос”[20]. Хазарските погребения се следват от дрънкане на звънци, биене на барабани, надбягвания с коне, двубои с мечове на голи до пояс мъже и еротични игри на младежите и девойките, които след това се сватосват от родителите[21]. Тук се съчетават трите нива на вечно възраждащото се митобитие: 1) соларно (конете като знак на слънцето); 2) земно (мечоборството до кръв като алюзия за дефлорация[22] и младежките любовни игри като обреди за възпроизводство и плодородие); 3) хтонично (шаманско прогонване на подземните духове онгони чрез биене на звънци и тъпани; смъртта като преход към живот в друга фаза). Описаните от епископ Исраел хазарски заупокойни обичаи намират близки паралели във фолклора на скитите, описан от Херодот, и са още едно потвърждение за техното общо иранско потекло[23].

Археологията установява, че хазарските погребения се извършват предимно в катакомби, които наподобяват юрти. Отвъдният живот се схваща като продължение на земния[24]. Тюрките гузи от Х-ти век, описани от Ахмад ибн Фадлан, изкопават на покойниците “гроб, подобен на дом” и им принасят в жертва коне[25]. Той твърди, че при кончина на някой виден волжски българин робите му се бичуват до кръв, което е паралел на хазарското нараняване с нож[26]. Ритуални звънци на шамани са намерени и в погребения от българските земи[27]. Сведенията на Дасхуранц се потвърждават от по-късни тюркски погребения на шамани, в които се поставя модел на фалос или лък със стрели[28]. Чрез тези сексуални символи на живота и размножението шаманите ознаменуват победата си над подземните духове на смъртта. При руските езически погребения избрана девойка, която се жертва за умрелия, се изнасилва от шестима мъже (профанно число), преди да бъде прободена с нож и удушена. Човекът, който запалва ладията с двата трупа е гол и пристъпва гърбом. Тази инверсия показва, че се извършва анти-обред[29]. През 921 година хазарите споделят с Ибн Фадлан, че когато умре неженен младеж, неговите роднини го венчават посмъртно[30]. Погребалният репертоар на средноазиатските народи и даже на някои балкански народи като черногорците досега включва ритуален танц[31]. Реликтови имитации на погребални обичаи също се забелязват в народните игри на унгарците, които в продължение на векове съжителстват с хазарите и прабългарите[32]. Славянските народи също схващат погребението като венчание за смъртта, което е отразено в техния фолклор[33].

След като си спечелва подкрепата на хазарските племенни вождове, епископ Исраел събаря олтарите на Тенгри и отсича дърветата, почитани от туземците. От тях той прави голям кръст, декориран с изображения на животни и кръстчета. Хазарският каган Алп Илутвер принуждава жреците да му предадат амулетите си, за които се вярва, че излъчват свърхестествена сила. Познати и на древните българи, тези аксесоари на суеверието са отречени в 79-тия отговор на папа Николай I като “изобретение на бесовски хитрости[34]”. На намерените при разкопки хазарски амулети са представени слънце, птици, мишки, маски, змейове, онгони. Като амулети се използват и зъби на глигани, кучета и вълци[35]. Съдбата на хазарските жреци е трагична, защото Исраел заповядва те да бъдат изгорени на клада вероятно поради съпротивата им на новата религия. Този акт е замислен и изпълнен като екзекуция, но може би служителите на Тенгри го приветстват като върховно “пречистване” с обожествяваната от тях стихия на огъня.

Всяко шаманско “действо” се развива около свещения огън. Култовото отношение към огъня у хазарите се доказва и от археологически разкопки в Дагестан. Пепелта от огнищата не е изхвърляна, а събирана в специални ями в чертите на селищата, тоест вътре в сакралното пространство, осветено от човешкото присъствие. При редица могилни погребения труповете са положени върху основа от въглени[36]. Пространното житие на св. Кирил Философ (глава VІІІ-ма) цитира признание на хазарски пратеници, че се молят на Тенгри, обърнати на изток. Следователно те почитат слънцето като негов символ[37].

Прочетете още „Тенгризмът на хазарите и неговите прабългарски паралели*“ →

Виктор Димитриевич Кудрявцев

Съзнанието за реалността на идеята за Божеството обуславя от своя страна и друга, не по-малко рязка и съществена особеност, която я отличава от всички създания на творческата фанта­зия; тази особеност е живото отноше­ние на човека към предмета, изразя­ван чрез тая идея и могъщото ѝ вли­яние върху неговия живот и неговата дейност. Естетическите творения слу­жат само като предмет на художестве­на наслада, която има теоретически ха­рактер; убеден в тяхната нереалност, човек не може да встъпва с тях в живи отношения; тяхното влияние върху жи­вота не е по-голямо от влиянието, кое­то може да има ясното и нагледно по­нятие за предмета при определяне на­шите действия. Ако естетическите пред­стави действат по-силно върху чув­ствата, отколкото разсъдъчните поня­тия, то в замяна на това на тях пък не­достига силата на разумното убежде­ние, свойствено на понятията. Напротив религиозната идея има такава жива сила, способна да определи нашата дей­ност, която сила не могат да имат най-ясните понятия на разсъдъка, да не го­ворим вече за представите на фанта­зията. От онова време, откак история­та помни за съществуването на човеш­кия род, религията се явява могъщ деятел в нравствения и обществен жи­вот на хората; тя направлява тяхната дейност, подтиква човека към лише­ния, подвизи, самопожертвания, към които не може да го подтикне не само която и да е мечта на фантазията, но и най-дълбокото убеждение на разсъ­дъка; религията често определя същи­ната на гражданските учреждения и променя формите на обществения жи­вот; изобщо тя представлява такава сила, с която едва ли могат да се срав­нят всички останали мотиви на човеш­ките действия. Естествено ли е да се допусне, че простото създание на не­доволната от действителността фанта­зия е придобило такова значение, кое­то не е могла да има никаква дори истинска представа? Влиянието на ре­лигията върху живота не показва ли, че в нея се заключава истинска, а не фантастична сила? А тази сила, разби­ра се, може да ѝ даде не капризът на нашата фантазия, но вътрешната само­стоятелна нейна истина.

Разглежданата от нас теория за ре­лигията съвсем забравя изтъкнатите дотук две характерни особености на религиозната идея, които така я отли­чават от произведенията на нашата фантазия. Като забелязал в религиоз­ните представи на различните народи антропоморфически черти, образували се по пътя на преувеличаване действи­телните черти на човешката природа, Фойербах едностранчиво спира внима­ние само на тази форма на религиоз­ната идея и, като не вижда зад тази форма вътрешно съдържание, предпо­лага, че тя именно съставя цялото съ­държание на религията, че „тайната на цялото богословие, както той се изразява, е антропология, а тайната на Абсолютния Дух е така нареченият огра­ничен, субективен дух“.

Но такова понятие за религията да­леч не изчерпва нито а) външните фор­ми на религиозното съзнание, нито б) неговото вътрешно съдържание, в каквато степен то се проявява дори във формата на антропоморфизъм.

а)преди всичко, ако обърнем вни­мание на цялата съвкупност от съ­ществуващи прояви на религиозното съзнание, лесно ще забележим, че така нареченият антропоморфизъм съвсем не представлява съществена, още повече единствена, форма на религията. На ниските степени на религията ние виж­даме не само представата за Божест­вото под формата на съвършен човек, но не по-малко разпространеното Му почитане под вида на неодушевени предмети на природата (фетишизъм), на небесните светила (сабеизъм), на животни (зоолатрия). По-нататък ние виждаме сравнително висши форми на религиозното съзнание, гдето Божест­вото се отъждествява със силите и проявите на неодушевената природа, например в персийската и египетската ре­лигия. Макар тук да се явяват и антро­поморфически представи, те служат не за изобразяване на Божеството, като идеален човек, но за символическо обозначаване на силите на неодуше­вената природа. Тук фантазията оче­видно мисли да изрази в човешки чер­ти не човека в неговото идеално съ­вършенство, но силите на природата, които нямат нищо общо с човека; така например в египетската религия се олицетворяват във вид на човекообразни богове и богини отвлечени понятия за духа и материята, за пространството и времето, емпирически представи за слънцето, луната, небесния свод, река Нил и прочее. Всички тези форми на ре­лигиозното съзнание са решително нео­бясними от гледището на Фойербах; какво отношение към плътско-егоистическите стремежи на нашето аз и към идеализирането на собственото ни съ­щество може да има например пространст­вото или времето, слънцето или лу­ната, мракът или светлината?

Очевидно е, че в религиозните стре­межи, чиято външна покривка са тези представи, човекът търси не себе си, а нещо такова, което му се струва по-високо от самия него.

Ако от нисшите форми на рели­гиозното съзнание преминем към вис­шите и по-съвършени, пак ще видим, че религията не се изчерпва с антропоморфизма и не се ограничава само с фантазията. Ще намерим, че в нея взе­мат участие и други познавателни сили на човешкия дух, и най-висшата между тях – умът. Тук религията ни се явя­ва не във вид на сбор на едни само фантастически представи, но като зна­ние, основано на изискванията на ра­зума и по възможност съгласувано с неговите закони, като система от ре­лигиозни истини. На тази степен на ре­лигиозното съзнание антропоморфизмът ясно се представя на човека като не­задоволителна форма на религиозната истина, и той се стреми да познае Бо­жеството с помощта на чистите понятия на разума. Ако сега антропоморфизмът е същината на религията, а фантазията е неин орган, то щом като нашият ра­зум е стигнал до признанието за неудовлетворителността на антропоморфическите представи за Бога и от обла­стта на фантазията е преминал в обла­стта на понятията, религията сама по себе си трябваше да се унищожи. Но на практика не е така; щом като разумът встъпи в своите права, религията се очистя, възвисява се, но не се унищо­жава. Гръцките мислители, които ясно съзнавали нелепостта на антропоморфизма в народната религия, не отхвър­лили заедно с него и самите основни истини на религията. Християнската ре­лигия, която съобщи на хората истин­ското понятие за Бога, като съвършено Същество, различно от всичко сътво­рено, е висшата и най-съвършена ре­лигия. Мислителите от християнския свят, които са подложили на дълбок анализ всички понятия на нашия ра­зум, нима те са могли да се излъжат относно действителното съдържание на идеята за Бога и до Фойербах не са могли да се досетят, че понятието за Бога и понятието за човека са в същ­ност тъждествени? Мнозина от тях направо са отричали у Божеството всичко, което донякъде е напомняло за ограничените черти на ограничения дух и на природата, все пак не отри­чали заедно с това значението и исти­ната на понятието за Бога.

Всичко това показва, че религията в действителност не се ограничава с оно­ва бедно съдържание, което ѝ дава Фойербах; тя излиза далеч зад преде­лите на фантазията и антропоморфизма, което ясно показва, че последният съ­ставя не същността, а една от формите на религиозната идея, фантазията не е единствената, а само преходната спо­собност, която взема участие в създа­ването на субективните форми на ре­лигията.

Прочетете още „Илюзия ли е религията? – продължение и край*“ →

Виктор Димитриевич Кудрявцев

Теорията на немския философ Фойер­бах за произхода и същината на рели­гията е изложена главно в неговите две съчинения: Das Wesen des Christentums и Vorlesungen über das Wesen der Religion, Aufl. 1850.

Според тоя философ, освен приро­дата и човека не съществува нищо реално; само сетивното е действително и истинско[1]. Но ако в ума на човека съществуват различни представи и по­нятия за някакви предмети, за които неговите сетива не знаят нищо и които той нарича свърхсетивни, то тези поня­тия разбира се не могат да бъдат отображение на нещо реално; за тяхна основа служат някакви свойства или качества на сетивните предмети, които единствено съществуват и единствено са достъпни за нашето съзнание, свой­ства, които само по недоразумение мо­гат да бъдат отнасяни към нещо, което лежи извън и по-високо от природата и човека.

Такова е понятието за Бога, което образува основата на религията. Като не говорим вече за нравствените предикати на Божеството, каквито са например могъщество, благост, правосъдие, мъд­рост и други, които вече по своето сход­ство с действителните психически ка­чества на човека издават своя произ­ход, най-отвлечените наглед свойства на Съществото, наричано от нас абсолютно, имат своя извор в същия човешки дух. Например, имайки съзнание за безконечност, ние всъщност съзнаваме само безконечността на нашето съзнание; чувствайки нещо като безконечно ние само чувстваме и удостоверяваме без­конечността на нашата способност на чувстването; мислейки за безконечното, ние мислим и удостоверяваме само без­конечността на нашата мислителна сила; накратко казано: каквото високо и съ­вършено да си помислим, ние ще го намерим като съставен елемент в соб­ственото ни човешко същество[2].

Затуй онова същество, което чове­кът нарича Бог, в действителност не е нищо друго освен неговият собствен дух, който се представя като същест­вуващ извън него и по-високо от него. „Съзнаваното от нас Божество не е нищо друго освен самосъзнанието на човека, а познанието за Бога – самопознание на човека[3]. Свойствата на Божеството са идеализирани свойства на самия човек, и Бог въобще е днев­ник на човека за неговите най-висши чувства и мисли[4].

Какво ще бъде религията при та­кова понятие за Бога? – Религията не е някакво отношение на човека към реално същество, което се намира из­вън и по-високо от него, но е негово отношение към собственото му съще­ство, обаче като към друг, противопо­ложен нему обект[5]. В религията човек олицетворява и противополага на себе си своето собствено същество и влиза в различни отношения към него като към реален предмет[6]. Съдържанието и предметът на религията са напълно човешки; мъдростта на Божеството е човешка мъдрост; тайната на богословието е антропология, а тайната на та­ка наречения абсолютен дух е тайна на ограничения субективен дух[7]. В зависимост от това в каква степен чо­векът съзнава тази тайна, религията се явява пред него като „тържествена изява на най-скритите съкровища на собствения му дух“, А доколкото тя е скрита за него, религията се явява гибелно заблуждение. „Религията е отношение на човека към собствено­то му същество – в това се крие нейната истина и нравствена сила; но в същото време тя е негово отноше­ние към самия него, но не като към себе си, а като към друго, различно от него, дори противоположно същество; и в това се забелязва нейната неисти­на, нейното противоречие на разума и нравствеността; тук е злокобният извор на фанатизма, тук е висшето метафизическо начало на всички кървави чо­вешки жертви, накратко казано, тук е изворът на всички ужаси в историята на религиите[8].“

А коя е причината на това толкова гибелно за човека явление – религията? Где е изворът на този странен наглед стремеж да олицетворява човек себе си и да влиза в мечтателно отношение със своето собствено създание?

Причината на това се крие в чув­ството и фантазията. Основата на рели­гията е сърцето и фантазията. Нашето отношение към предметите, в частност и към самите нас, може да бъде или теоретическо, гдето главен деятел се явява умът, или практическо, гдето главното място принадлежи на сърцето. Теоретически ние се отнасяме хладно­кръвно към предмета, заради самия предмет и неговото опознаване; тук на­шите лични интереси не са намесени и не повреждат предмета на нашето поз­нание. Практическото отношение към предметите, по своята същност, е егоистическо; ние искаме предметът да бъде не такъв, какъвто е, а какъвто ние го желаем да бъде. Религията е именно такова практическо, егоистическо отношение на нашето аз към себе си; в нея ние си представяме нашето същество не такова, каквото е, но такова, каквото ние го искаме да бъде; върху него пренасяме желанията, нуждите, стреме­жите на нашето нисше, сетивно, егои­стическо аз[9].

Оттук се вижда, че религията не е плод на нормалната дейност на сърцето, понеже сърцето не е извор само на егоизма, но и на много възвишени и благородни чувства и стремежи. Затова Фойербах различава сърце (Gemüth), кое­то служи за начало на религията, от съ­щинското така наречено сърце (Herz). Последното е сбор от достойни, разум­ни, основани върху действителността, стремежи. Първото е болно, скъсало с природата сърце, пълно не с истински, а с мечтателни стремежи. Сърцето изобщо (Herz) е областта на всичко фи­лософско, рационално, светло, открито за света; сърцето като извор на рели­гията е областта на всичко мистическо, тъмно, което бяга от светлината и дей­ствителността[10].

Но сърцето самò по себе си може да бъде само извор на тъмни, неопре­делени стремежи; необходима е сила, която би давала живот, облик и предметност на тези стремежи. Такава сила е фантазията; ако сърцето е субективното начало на религията, то фантазията е нейният орган и същност[11]. Фантазията е послушна слугиня на сърцето и дава облик на всички негови желания, тя е собствено творческата сила на религията, виновницата на нейното предметно съ­държание. Недоволно от окръжаващата го действителност, нашето сърце се стре­ми към по-хубав, според неговия егоистически възглед, ред на нещата; фанта­зията бърза на помощ на тоя стремеж и създава идеалите на този по-добър ред – небе и висш свят. Недоволно от окръжаващото го човечество, нашето сърце желае съвършенство на хората, и нашата фантазия създава идеалите на съвършени хора, създава богове[12]. Така възниква религията, която всъщност, е идеализация на нашето собствено аз, като се развива и видоизменя заедно със самопознанието на човека и с про­мяната на неговите понятия за своето съвършенство.

Прочетете още „Илюзия ли е религията?*“ →

Архимандрит Евтимий Сапунджиев

Припомняйки сега главния проблем, из който ние излязохме, за да дойдем до току-що установените разграничения на дисциплината: история на религиите тоест припомняйки проблема за отношението на двата главни фактора в историята на религиите: “линията” на самостоятелното, естествено развитие и “линията” на Богооткровената намеса, нека да направим по този проблем следните изводи и по-практически съпоставки.

Нито намесата на Богооткровената помощ е нещо, което пречи на учения да продължава да изучава и установява веригата на причините и следствията (защото тази помощ ще влезе в неговата система, като една от причините, като един тласък за по-нататъшни събития и явления в историята на изследваната религия или народ, тласък, който, бидейки сам епохална (епоха произвеждаща) причина, и сам може в известен смисъл да бъде разглеждан като следствие на подготвеността, на заслугата от страна на един народ или една личност на тази намеса)[4]; нито пък идеята за естественото развитие на един народ и на човечеството е по съществото си в някакво противоречие с идеята за, ако ще би постоянно проявяваща се в историята на този народ или на известна епоха, Богооткровена намеса, (защото и тази намеса става постепенно и с оглед към достигнатото от един народ или от една личност по естествен път). Като се вземе предвид това, че и намесващата се Висша причинност е част от естеството в по-широк смисъл на тази дума, ходът на религиозното развитие на един народ или на една личност или на човечеството изобщо в края на краищата си представлява една линия на естествено (в буквалния смисъл на думата) развитие. Пустинната верига на обикновено-естествени (естествени в тесния смисъл на думата) причини и следствия се прекъсва от време на време от оазиси на свръхестествена намеса, оазиси, които, независимо от свръхестествеността си, представляват от себе си, и разцвети на естественото развитие, – защото все пак стоят в известна зависимост и от предходното, и огнища на по-нататъшно естествено развитие. По такъв начин двете линии в края на краищата представляват от себе си една-единствена линия. Те са две линии само от гледна точка на различните си по–близки изходни пунктове: едната изхожда из източника на обикновеното самостоятелно естествено-човешко и на битието развитие, а другата изхожда из свръхестественото. В хода си, обаче, те се преплитат в една-единствена линия на историческото развитие, движеща се напред или назад в зависимост от три фактора:

1.волята Божия, изразена с вложеното в основата на естествените закони и на вътрешната човешка природа;

2.свободната човешка воля и

3.непосредствено намесващата се тази съща воля Божия, намесваща се с оглед към интересите на крайните цели на тази линия и с оглед към постигнатото вече от човешкото сътворчество.

Двойствеността на изходните пунктове на тези две линии не е двойственост от такъв характер, за да може да се счита тя за привнасяща песимизма на дуализма в основата на възгледа за метода на историята на религиите. Щото, когато едната линия на историческото религиозно развитие изхожда от човека, от човешкото, и постоянно проверява достигнатото с общочовешкото със скритото в дълбочините на общочовешката душа, тя посредствено прави тази проверка и с помощта на Божественото, защото то е легнало в основата на човешката душа (сравни Тертулиян: “О човешка душо, ти си по природа християнка!”). Така щото нищо чудно няма в това, ако след известно религиозно развитие, подтикнато от един свръхестествен тласък, тласъкът към ново по-нататъшно развитие излезе вече из естествения източник, из непосредствените преживявания на човешката душа и така се захване едно развитие на личностите, и народите, което по-късно при известни личности или при известни моменти пак успява да заслужи (или да предизвика поради показана и осъзната недостатъчност на естественото) непосредствената накъса на Свръхестественото. По такъв начин линията върви все напред. И напред, оформяна, и от естествени, и от свръхестествени фактори. Така, може би, и кормилото на морската гемия, движено не от една дебела връв, а от съвкупността на отделни върви, от въже, води гемията все напред и напред, и гъвкавостта на съставното въже се оказва за в случая по-целесъобразна от неподвижността на една неплетена дебела, ако ще би и желязна по здравина, връв. Така, може би, и разумният баща не поставя кормилото на живота на възмъжалия си вече син в изключителна зависимост, нито от съвършено свободните действия на сина си и от последствията им, нито от линията на бащинските въздействия и последствията им, а от съвкупното въздействие и на двете линии. Също така, може би, и при хода на религиозното развитие действа, и наличното в творението (природни закони и свободни човешки действия), и привнасяното отвън (намесването от Твореца-Баща). А пък когато свободното човешко действие не прояви Божественото в човешката душа, а напротив го заглуши и даде ход на противоположното, тогава, обикновено взето, Свръхестественото не само че не се намесва, но естествената верига на причини и следствия повежда кораба на историческото развитие назад, докато самото пък отиване -назад не застраши крайните цели на човешкото и на битието съществуване и не предизвика пак свръхестествена намеса.

Такъв възглед за двояко проявяване на Божието участие в живота на света въобще и особено в живота на човека ние срещаме – макар и при аналогични само случаи изказан и при това в друг, не съвсем Богооткровенически, оттенък, под други предпоставки и при други заключения от него – у Otto Pfleiderer, когато той – от своя гледна точка разбира се – говори за двете страни в проявата на Божия Промисъл в управлението на света или пък когато говори за едностранчивостите на рационализма, проявяващи се в игнорирането на постоянно действащото в историята на света творческо действие на “Бога”[5].

“Също и тук, при понятието за мироуправлението, казва той, ние трябва да различаваме две страни на Божието отношение към света, както ги различавахме и въобще при мирозапазването:

1.съхраняващата негова страна, която се проявява в морално-религиозния светопорядък и чието постоянно следствие е естествената морално-религиозна заложба у отделния човек и морално-религиозната жизненост у съвкупностите от личности;

2.въздигащата нейна страна, която произвежда новите зачатъци, решителните стъпки напред в морално-религиозния живот в историята на човечеството. “Грешката на рационализма (който също и в религиозната област иска да обяви всичко ново за исторически обусловено) беше тази, че той едностранчиво намираше действащия в историята принцип само в човешката спонтанност, а Божествената причинност изтикваше назад чак до началото на творението, вместо да разбере историята като резултат на двата фактора, на Божествения и на човешкия, като постоянно прогресиращо вмъкване на творчески Божествената продуктивност в съответната човешка възприемаща среда, при което първата е свързана с последната, като нейно действено условие, та по такъв начин всеки прогрес да се осъществява от една страна чрез творческото Божие дело, а в същото време от друга страна и чрез самостоятелното действие на творението”[6].

Приблизително същото съотношение установява и J. О. Fichte, когато той, от своя гледна точка, говори за историята на развитието на човешкия род, като за съотношение на “възприемащата” човешка свобода към “творчески произвеждащата” свобода на… свръхсветовния “Бог”. “Нравственото саморазвитие става чрез едно постепенно свободно възприемане по отношение към непрекъснато действащия творчески принцип, който чрез това все повече и повече изпълва и обогатява възприемащата среда. Този факт, който ние тук прилагаме въобще към човека, изпъква по-ясно в рода и в историята на неговото нравствено развитие, отколкото у отделния индивид. Тъкмо при най-решителния пункт на това развитие, когато нещо ново си пробива път, когато морално-религиозният дух прави един мощен скок към своята идеална същина, тъкмо тогава най-малко емпирическото състояние, което предшества новото начало, може да бъде разглеждано като произвеждащо основание на новото; наистина, живата възприемчивост, търсенето и копнежът за нещо no-добро е винаги cotiditio sine qua non на появяването на новото, но, когато вече новото е налице, то, макар всички да удовлетворява, съвсем не е онова, което тези всички бяха по-рано мислили, не е онова, което биха устроили или което биха произвели из себе си чрез морално усилие. Напротив, новото се появява като дар отгоре, като дар на откриващия се по нов мощен начин Бог; всемирно-историческото развитие на морално-религиозния човешки дух е наистина история на свободата, но не на една самопроизвеждаща свобода, а на една възприемаща свобода на човешкия род от една страна и на една творчески произвеждаща свобода на нейното вечно начало на надсветовния Бог, от друга. По този начин в историята на развитието на човешкия дух лежи още едно от доказателствата затова, че човешкият дух почива върху Божествения[7].

Прочетете още „Естествено развитие и богооткровена свръхестествена помощ (във връзка с методологията на историята на религиите) – продължение 1 и край*“ →

Архимандрит Евтимий Сапунджиев

На Петия Интернационален конгрес по История на религиите в Лунд, Швеция, шведският министър на просветата в прощалната си реч към конгресистите каза: “Някои се боят, а някои със злорадство гледат на историята на религиите, защото първите се боят, че тя ще е вредна, а вторите се надяват, че тя ще отвори път към атеизъм”. С това министърът не искаше да изрази някакво недоверие или някакво подценяване на историята на религиите като наука, защото общо бе във всички конгресисти – и в ортодоксално вярващите в своите религии, и в по–либерално отнасящите се към религията, – убеждението, че в лицето на тази наука човечеството има пред себе си едни от онези метеори, които носят не разрушение, а светлина в културния живот на човечеството. Той само искаше да подчертае, че съществуват неправилни отношения и очаквания от тази наука, и че първата работа на занимаващите се с нея е да изяснят, че законите, които тя иска да установи, са от такова естество, че нито за вярващия в свръхестествена религия има причини да се бои от тази наука, нито за невярващия има причини да злорадства поради възможността за някакви разрушения от нейна страна.

Затова първата стъпка на мислещия човек в царството на тази тъй важна наука е да се замисли върху това, че да откриваш законите на естествената причинност не значи непременно да се откажеш от това да вярваш, че закони в живота са и действията на свръхестествената причинност.

* * *

Ако се вслушаме в основното настроение на един краен поклонник на чистата наука, ние ще почувстваме,  че той гори от убеждение, че световната история представлява една права и непрекъсната линия на естествени причини и последствия, и гори от възмущение против всеки опит да се наруши непрекъснатостта на тази линия с намесата на някакъв свръхестествен фактор. Ако се вслушаме пък в основното настроение на един крайно мистично настроен религиозен човек, ние ще почувстваме, че той пък гори от убеждение, че човешката история представлява една права линия на непосредствени въздействия от Божеството и, че посоката на личната и на общочовешката история става ту по–права, ту по-изкривена в зависимост от това, дали човек се отдава или противи на така изразената воля Божия. Нещастният антагонизъм в епохата на Възраждането, който Римокатолическата църква имà непредпазливостта да повдигне между себе си и критичния и реалистичен дух на мислителите от онази епоха, и до днес има за последствие, че твърде много хора от двата лагера си представят двете линии, илюстриращи тези убеждения, като противоречащи една на друга по същността и направлението си, и изключващи всякаква възможност за взаимно хармонизиране. Всъщност, обаче, те могат да си вървят, всяка в своето направление и хармонизирани една с друга, докосвайки се една о друга в отделните си точки, без да нарушават общия си ход, като държат сметка една за друга. Човешката история въобще, а особено историята на религиите, може и трябва да бъде представяна като формираща направлението си под влиянието и на двата фактора: и на естествения, и на свръхестествения. Това, че цялото битие, а в него и човекът, се намират под неотменимия закон на причинността, съвсем не ни пречи да изясняваме, че те се намират както под неотменимия закон на така наречената естествена причинност, така и под неотменимия закон на волята на онази сила, която е източник и законодател на неотменимия от човека закон на обикновената, така наречената естествена[1] причинност, и източник на една по-висша причинност, стояща по-горе от естествената. Ако споменатият по–горе краен почитател на чистата наука и на ненарушаваната от нищо права линия на естествените причини и последствия в историята би се замислял по-често и по-дълбоко на какво именно се дължи неотменимия закон на естествената причинност, къде се крие първата брънка на тази “безкрайна” верига и каква цел е вложена в нейния стремеж все по-нататък и по-нататък, той не може да не дойде до “нещо”, което да е причина на цялата тази линия на естествена причинност, без самото то да е халка от тази верига, която да е свързана с друга предходна халка. От време на време това “нещо” може и да се намесва като фактор в тази линия, без с това непременно да ѝ противоречи на целите и същността, и без да нарушава направлението ѝ към крайната цел, защото и тази намеса произлиза от източника на същата онази абсолютна причинност, от която черпи съществуването си, и относителната причинност на нашето ограничено битие. Ако на такъв поклонник на чистата наука, – поради негови собствени и главно на Римокатолическата църква грешки – не би опротивяло да мисли за това абсолютно “нещо”, той спокойно би давал ход на както на потребността си от строго естествено-научно представяне на хода на историята, така и на потребността си от вяра в намесващ се в този ход свръхестествен фактор, и не би се смущавал от деистичното възражение, че при такава намеса абсолютната причинност би противоречала на закона, който тя самата е създала. Той не би давал ухо на това възражение, защото самата наука би му подсказала, че не може висшата абсолютна причина да се постави под робството на произведеното от самата нея последствие – конкретния свят на естествените причини и следствия.

Ако въпросът беше само за една световна, но не и човешка история, ако въпросът се касаеше до това, докъде в края на краищата ще доведе веригата на причинността безкрайното количество екземпляри от органична и неорганична материя (но не и безкрайно количество свободни човешки духове), тогава още би имало причини да се смущаваме от вътрешната противоречивост на всякаква “корекция”, която Божеството би правило в природата на естествените сили и на инстинктите. Но една религиозност, просветена от християнството и от напредъка на науката, никога не говори за друга намеса на свръхестествения елемент във веригата на естествената причинност, освен в случаите, когато тази намеса е свързана със свободата на човешките духове, създадени по силата на по–висшата причинност да бъдат не само под закона на естествената закономерност и причинност, но и под закона на свободата, на сътрудничество с Бога, на сътворяване заедно с Него на историята на човечеството. Едно свръхестествено подпомагане в процеса на това сътрудничество, не само не противоречи на вярата в онзи всеобщ закон, че човешката история не е верига от хаотични връзки между случайни причини и последствия, но даже допълва тази вяра. Защото и след приемането на това свръхестествено подпомагане, човешката история остава една верига с естествена разумна причинност в началото си и с целесъобразна смисленост в края си.

Докато човек гледа на себе си не само като на част от природата, но и като на краен неин стадий, в историята на която той е предназначен да играе ръководна роля със своята воля; докато човек не гледа на своето съзнание като на илюзия, че той със свободната си воля твори историята; докато той позволява на самия себе си да се намесва и да влияе върху естествения ход на причините и последствията – дотогава не може да се обяви за религиозна илюзия положението, че и Висшата Първопричина се намесва за да подпомага него самия в постигането на крайните цели на веригата от естествени причини и последствия, и за да го възпира, когато той застрашава със свободата си постигането на крайните цели на цялото битие или на част от него.

Естествената причинност, значи, не само не изключва свръхестествената, но и я предполага като своя причина.

Един историк може, значи, с пълна преданост на естествено-научния метод да изследва, как по естествения ход на причини и следствия се оформят религиозните и културните възгледи и учреждения на един народ, и със същата преданост да вярва в известна извънредна намеса на Божеството в този ход под формата на свръхестествено подпомагане чрез инспирация, чрез вдъхновяване на издигнали се самостоятелно човешки духове (Божествено откровение), чрез свръхестествено потвърждение на достигнатото при естествения ход на това вдъхновяване, чрез чудеса и прочее, и да вмъква тази намеса като нови халки във веригата на естествената причинност. Фактът, че свръхестественото се намесва в хода на естественото, не внася безредие и произвол в природата и в историята на света и човека. Нито пък фактът, че и законите на естественото развитие се намесват и дават окраска и ход на полученото по свръхестествен път, унижава Божието откровение на последното.

Историята на религиите, значи, може да си изследва веригата на естествените причини и следствия, без с това по принцип с нищо да не уврежда в съзнанието на вярващите престижа на Божията откровеност на религията им. Напротив, тя има пълна възможност (ако бъде правилно постулирана), да дава сведения за естествената вътрешна и външна обстановка при развитието на всяка религиозна идея, появила се само по естествен път, и с това да създава и почва за правилно отношение на човечеството и към религиозните идеи, за които вярва, че са Богооткрити или Богоподтвърдени. Тя може да намира влияние на естествени причини и върху хода на историята на Богооткровените истини, без с това да увреди с нещо вярата в Божественото тяхно произхождение в първоначалния им вид. За уяснение на това съотношение между: с механическа необходимост действащите естествени фактори и свободно проявяващия се и влияещ едновременно с тях свръхестествен фактор, нека за сравнение да вземем съотношението на естествените закони на икономическия живот към идеалните норми, които свободната човешка мисъл и съвест влагат в този последния. Един икономист – дали съзнателно или не, това е друг въпрос – говори свободно, и за естествени закони на икономическото развитие, и за свободно принасяне от страна на човека своето влияние в хода на това развитие. Той казва, по какъв път (на капитализма например) и с какъв темп се развива икономическият живот, ако човешкото влияние не прибавя своя плюс и в същото време свободно и с чувство на отговорност установява, какъв трябва да бъде този плюс. Също така както “вярата” на един политико-икономист, че е достатъчно човекът да разбере известни истини и да пожелае да ги приложи, за да тръгне икономическият живот по правилния си път, също така както тази “вяра” не пречи на политико-икономиста да си е дълбоко убеден и в неотложността, с която известни естествени закони управляват икономическия живот, също така и вярата на един религиозен човек, че Божеството подпомага човека да намери възможната за него висша истина и че е достатъчно човек да разбере Божията воля и да пожелае да я осъществява, за да тръгне въобще човешкият религиозен живот по правилния си път, не пречи на този същия религиозен човек да си е дълбоко убеден и в неотложността, с която известни естествени закони управляват хода на религиозните вярвания на хората, когато те – поради недоразвитост или нежелание от страна на човека и в сила на Божията воля – бъдат оставени само на своето естествено развитие.

Прочетете още „Естествено развитие и богооткровена свръхестествена помощ (във връзка с методологията на историята на религиите)*“ →

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

Елинисткото течение на новоезическото движение е влиятелно и увеличава все повече своята популярност, тъй като почита добре познатите гръко-римски божества и основава религиозно-нравствената си система върху ценностите на античния средиземноморски свят, които са неотделима и съществена част от съвременната европейска и световна култура.

Самите елинисти наричат своето течение Елински/Елинистки Реконструкционизъм (т. е. течение, което се стреми да реконструира политеистичната религия на древните елини); Олимпианизъм (почит към боговете на Олимп); Елинско/Елинистко Новоезичество или  Класическо Новоезичество (т. е. новоезичество, което претендира, че възкресява религията на гърците и/или римляните от класическия период)[1].Трябва смислово да различаваме понятията елински /“гръцки“, а в по-широк смисъл и „езически“, „присъщ на класическия период на древна Гърция и Рим“/ и елинистически /“принадлежащ към епохата на културен, религиозен и обществено-политически упадък на гръко-римската цивилизация, ок. I-IV в./. В светлината на казаното дотук разграничителният термин елинистки най-добре съответства на характеристиките на новоезичеството от гръко-римски тип, поради което ще бъде използван в следващите редове така, че да се избегне заблудата за етническа или историческа принадлежност на това течение към гореупоменатите древни народности и исторически периоди.Елинисткото новоезичество възниква като самобитно религиозно течение през 30-те години на XX-ти век в резултат на два паралелно протичащи процеса. От една страна, в Южна Европа и особено в Гърция представители на различни социални прослойки все по-активно и целенасочено започват да работят за реабилитирането на езичеството като мироглед и начин на живот без обаче да се цели реконструиране на древногръцкото обществено устройство. От друга страна, в Западна Европа и Северна Америка възникват независими една от друга паганистки групи, които отдават предпочитание на древногръцките и/или римските божества. И въпреки, че членовете на тези групи по-често нямат южноевропейски етнически произход, те също трябва да се причисляват към елинисткото течение в паганизма. Така се оформят две направления в Елинисткото новоезичество: традиционалистко и синкретично[2]. Сред елинистите-традиционалисти доминира култът към „дванадесетте олимпийци“, Гея, Персефона, Пан, нимфите и/или техните римски съответствия. А сред елинистите-синкретици преобладава тенденцията за „разширяване“ на този култ дотам, че той започва да обхваща и келтски, германски, етруски, минойски, египетски, месопотамски и други божества.  Както между традиционалистите, така и между синкретиците съществува вътрешно подразделение на такива, които почитат дадено божество повече, отколкото останалите, както и на такива, които се самоопределят като почитатели предимно на богините или, съответно, на боговете. Днес традиционалисти и синкретици съществуват както в Европа, така и в Америка и  други части на света, т. е. различията помежду им вече се открояват единствено въз основа на идейно разминаване. B глобализирания постмодерен свят културно- и религиозно-определящият капацитет на географията и националността изглежда все по-малко значим.А. Сред водещите традиционалистки организации трябва да бъдат споменати Църквата на Афродита, Хеленион, Обществото за Класическа Религия, Тиасос Олимпикос и Нова Рома. Църквата на Афродита заслужава да ѝ бъде обърнато внимание поради това, че тя е първата елинистка общност от реконструкционистки тип в САЩ. Основана е в Лонг Айлънд на 6 май 1938 година от руския емигрант и писател-любител Глеб Боткин, който фанатично се прекланял пред женската красота, обожествявана в лицето на Афродита. Според Боткин обществото трябвало да се ръководи по теократичните правила на неговата Афродизианска религия, тъй като душите на хората можели да избегнат унищожението си единствено чрез правилна връзка с богинята на красотата, хармонията и любовта[3]. Хеленион[4] започва своето съществуване като политеистична група, която цели да обедини във виртуалното пространство езичниците, почитащи гръко-римските божества, да подпомогне свободната обмяна на идеи и евентуално да подготви извършването на истински ритуали.  Хеленион е първата голяма елинистка общност, която предлага жречески тренинг-програми. Обществото за Класическа Религия[5] е основано от члена на информационната елинистка организация Омфалос[6] Брус Нелсън с цел да подкрепя възраждането на класическите религиозни традиции на Гърция и Рим. Обществото предлага курсове и лекции в района на Канзас Сити /щата Мисури, САЩ/ и съвместно с издателската къща Елевзис Пъбликейшънс[7] подготвя книги и списания със същата тематика. Тиасос Олимпикос[8] предлага регулярни фестивали и церемонии за празнуване и почитане на традиционните гръцки цикли, сезони и божества. Всеки, който се интересува от мъжки и женски мистерии /ритуали на прехода или други посветителни церемонии/, може да ги открие в практиките на тази общност, чието седалище е в Коб /щата Калифорния, САЩ/. Елеон[9] е група от защитници на традиционните древногръцки ценности, която фокусира учението и дейността си повече върху етиката, отколкото върху религиозността и нейните проявления. Върховен Съвет на етническите гърци[10] е организация на новоезичниците в Гърция, основана през юни, 1997 година. Главният ѝ стремеж е да  върне към живот и да защитава етническата и политеистична гръцка религия в съвременното гръцко общество, „което е непоносимо доминирано от християнската Православна църква и мрачния византийски етос“[11]. Върховният Съвет на етническите гърци обединява множество по-малки групи, изпраща протестни писма до медиите и официалните институции във връзка с атаки от страна на православни християни и духовници[12], а също така организира отворени, публични ритуали на свещени езически места в цяла Гърция.  Нова Рома[13] е група, посветена на изучаването и възстановяването на древната римска култура с акцент върху римската религия. Нейните членове отстояват мнението, че римската култура е немислима и непълна без римската религия, която придава космополитност и цялостност на човешкия живот. Нова Рома залага на прецизния реконструкционизъм и е против цермониалната магия и италианската магьосническа традиция Стрега (Stregha), водеща началото си от XIV в. Еклектизмът във вярванията и ритуалите също не се толерира, освен ако не става дума за исторически засвидетелстван религиозен синкретизъм, примери за какъвто са гало-римските божества.Б. Синкретичните общности почитат гръко-римските божества и под най-различни други имена, тъй като вярват, че разноименните форми в отделните езически религии представляват формално, а не съдържателно несъответствие. Синкретичните групи са многобройни; възникват, изчезват или се видоизменят лесно в зависимост от предпочитанията на техните моментни лидери и членове. В ритуалите си те съчетават езически елементи от малоазийски, африкански, европейски и други религиозни традиции. Гръко-римските елементи са по-силно застъпени в церемониите на организации като Афродита и Адонис[14],  Девицата Ловджийка[15], Храмът на Диана[16], Юлиановото Общество[17] и др.

Елинистките общности оформят ученията и практиките си като ползват  богатия изворов материал /най-вече трудовете на Омир, Хезиод, Овидий и Вергилий/, постиженията на академичната наука и субективния опит на своите членове /жизнен опит, естетични и религиозни вкусове, преживяни видения, получени „откровения“ и други подобни/. Когато е необходимо, се нанасят култови промени, съобразени с ценностите на съвременното общество без те да се представят като стара, автентична традиция – например, избягват се животинските и човешките жертвоприношения, толкова характерни за античната епоха.Новата година за елинистите започва след лятното слънцестоене /21 юни/ – това е месец хекатомбеон, който продължава до средата на м. юли. Изчислява се според звездните указания, намиращи се в небето над Атина. Съблюдават се всички начални дни на четирите сезона, равноденствията и слънцестоянията, а също така и различните фази на луната. Елинисткият новоезически календар включва още множество малки и големи фестивали, както и специални дни, посветени на гръцки и римски божества, на ценности и добродетели, на починалите предци. 24 юни е посветен на силата на Съдбата; 30 юли – Крониа – на Кронос като покровител на ожънатата реколта; на 13 август е фестивалът в чест на Диана; периодът от 29 септември до 5 октомври принадлежи на Елевзинските мистерии, и т. н.Според елинистите религиозните практики и жреческите функции не бива да поощряват изолационизма и да създават усещане за превъзходство над общата маса от хора. Затова в Елинисткото новоезичество индивидуалистите не са на почит. Несериозно се приемат тези, които се самопровъзгласяват за „жреци на Хефест“ или „жрици на Артемида“ например, без да  са следвани  и признавани от дадена елинистка група. За елинисткото жречество може да се каже, че е функционално, а не духовно, т. е. то има организационно-ритуална, а не духовна роля в живота на култовата общност. За разлика от православния свещеник или епископа, които са духовни водачи, наставници и съветници за своите пасоми, жрецът или жрицата в Елинисткото новоезичество не притежава дар на благодатно служение и по-висок духовен авторитет от останалите новоезичници.Елинистите правят опит за осмисляне и аргументиране на елинистките, а и на новоезическите вярвания въобще, в една по-широка социокултурна и мирогледна перспектива. Те заявяват, че елинизмът е „реконструирана и възсъздадена религия, което означава, че ние съзнателно комбинираме нашето разбиране за древната практика с по-съвременни виждания, за да създадем религия за XXI век и нататък“[18]. За целта елинистите активно обсъждат и пропагандират идеята за политеизма като мироглед, който превъзхожда и трябва да измести всеобщото преклонение пред рационалността, от една страна, и, от друга, „пагубното“ влияние на монотеизма[19].

Елинистите не са против рационалността изобщо, а критикуват издигането ѝ за единствен водач на човешкото развитие. Може да се каже, че в тази насока главните критични доводи на Елинисткото новоезичество са основателни:1/ Рационалността не може да претендира, че е „карта на вселената“[20], правдиво отношение към света и живота и универсална система за тяхното разбиране. Засега няма убедително и доказано рационално обяснение за произхода на всичко. Също така рационалистичното мислене не е в състояние да обхване и интерпретира всички явления, преминаващи отвъд емпиричния хоризонт на реалността.

2/ Неправилно е рационалистичното твърдение, че вселената  изцяло се ръководи от механистични и детерминистични закони. Тази презумпция е в противоречие със съществуването на множество явления, които не се подчиняват на принципа за действието на причинно-следствената връзка. Човешката свободна воля още по-малко се вписва в един свят, ръководен от механистична предопределеност.

3/Поради неестествената си идейно-методологична стесненост  рационалистичната мисъл не може да бъде считана за обективна в своите постановки и предположения. Това налага преосмислянето на ролята и значението ѝ в живота на съвременното човечество.

Правейки заявка за по-цялостно и духовно разбиране на действителността Елинисткото новоезичество обаче бърза да нападне монотеизма като религиозна система, която „ограничава“ човешкото любопитство и така „спира“ развитието на човека[21]. Според елинистите монотеистичната вяра в един трансцендентен, всесилен, всезнаещ и вездесъщ Бог обезкуражава човешкия стремеж към познание, тъй като полага отговорите на всички неясноти и тайни в сферата на непознаваемата същност и непостижимата воля на Бога. В своето отношение към монотеизма елинистите са повлияни и от идеите на Дейвид Милър[22] и Маргот Адлер[23], според които вредното „едноизмерно“ монотеистично мислене трябва да отстъпи място на многоизмерното политеистично разбиране за света, което единствено/?/ е в състояние да съгради и гарантира оцеляването на истински демократично и плуралистично общество[24]. „Разбиран в социален план, политеизмът вечно се намира в неразрешим конфликт с обществения монотеизъм, който в най-лошите си форми е фашизъм, а в по-малко деструктивните си форми е империализъм, капитализъм, феодализъм и монархия… Политеизмът не е само социална реалност; той е също така  философско състояние. Той е онази реалност, изживявана от мъже и жени, при която Истината с главно „И“ не може да бъде произнасяна смислено съгласно една-единствена граматика, една-единствена логика, една-единствена система от символи.“[25]

Докато нападат монотеизма целенасочено и енергично,  последователите на Елинисткото новоезичество уточняват, че не са враждебни по отношение на рационализма и позитивизма, с които преследват „една и съща истина“, макар и да говорят на различни езици и да следват различни правила[26].Изненадващо е, но спрямо тяхната собствена религия елинистите имат още по-непоследователна позиция. От една страна, те твърдят, че идейно и функционално политеизмът се свързва по-адекватно със системата на многообразните обществени отношения, отколкото останалите видове религии. Според тях политеизмът е от изключителна полза при обясняването и разбирането и на всекидневния живот, тъй като метафорично отразява неговата сложност и многоаспектност. Членовете на елинистките групи  считат, че политеизмът е едновременно философия и религия, която се стреми доколкото може да осветли „дълбините на непознаваемото“ или поне  начините, по които то се преплита с нашия живот. От друга страна, привържениците на Елинисткото новоезичество сами признават, че „политеистичната карта на реалността“ не е обективно истинна, а по-скоро използва метафорични символи, за да набележи аспектите на реалността, които не можем да разберем по друг начин[27].

Представените елинистки тези могат да бъдат анализирани и оценени добре с помощта на три независими една от друга гледни точки, които обаче са еднакво силно ангажирани с обсъжданата проблематика. Нека съпоставим позициите на новоезичниците с тези на историците на религиите и на библейските писатели.І. Твърдението на елинистите, че духовните им търсения всъщност съвпадат с търсенията на рационалистичната наука звучи объркващо. Един от водещите съвременни специалисти по история на световните религии, американският професор Хюстън Смит, като отбелязва очевидното и логично разминаване в методите, използвани от науката и религията, подчертава и същностната разлика между техните функции и цели. В книгата си „Защо религията има значение“ Смит казва: „Науката се опитва да документира фактологичния характер на природния свят и да развие теории, които свързват и обясняват тези факти. Религията, от друга страна, действа в също толкова важна, но напълно различна област – областта на /…/ стремежите, значенията и ценностите“[28]. Според Смит автентичната роля на религията се състои в това да „децентрира човешкото его спрямо неговите преходни, земни въжделения“[29] и да освобождава човека от „ограничаващите стени на крайността и смъртността“[30]. „Истините“ на рационалистичната наука такава, каквато е тя днес, са твърде различни от „истините“ на религиозното мислене. На базата на това може да се заключи, че или елинистите не са наясно към какъв тип познание и опит се стремят, или търсенията им са било научно-позитивистични, било интелектуално-философски, но в никакъв случай религиозно-мистични.ІІ. Преди да бъдат приведени някои имена, свързани с приноса на монотеистичната култура за умножаването на човешкото знание, трябва да бъдат подчертани следните принципни положения. 1) Монотеистичните религии не подценяват, нито отхвърлят важната роля, която разумът и точните науки играят в развитието и напредъка на човешкия живот. В Стария Завет се казва: „И насочих сърцето си да издирвам и изпитвам чрез мъдрост всичко, що става под небето; това тежко занятие даде Бог на синовете човешки, за да се упражняват с него“ /Екл. 1:13/. 2) Монотеистичните религии считат, че, поради тварната си природа, човешкият разум е с ограничени възможности. Отдалечаването на хората от Бога по време на и след грехопадението допълнително намалява и деформира вложения в човека интелектуален потенциал. „Плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може“ /Римл. 8:7/. За мистичното суфитско направление в исляма ограничеността на човешкия интелект също е самоочевидна. „За да развие интелекта си, човек трябва да се потопи в изследвания, но за да се придобие мъдрост не е нужно нищо друго, освен изливането на божията милост. … Интелектът е  зрението, което помага на човека да разбира външния свят, докато светлината на мъдростта подпомага човека да прозре през външния вътрешния свят.“[31] 3) Монотеистичните религии изповядват иерархичност в ценността на и отношението между вяра и разум така, както поставят Твореца над творението без в никакъв случай да ги противопоставят. „Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото“ /Евр. 11:3/. 4) Монотеистичните религии смятат, че вярата може да подпомогне недостатъците на човешкия интелект в неговото търсене на удовлетворителни отговори за смисъла и тайните на съществуването. Според св. апостол Павел духовните личности изследват всичко /срв. 1 Кор. 2:15/. И макар между Създателя и човека да има същностна разлика, монотеистите Го почитат като личен Бог, Чието всесъвършенство и трансцендентност не обезкуражават, а  вдъхновяват хората по пътя на цялостното им извисяване. Библейските възгледи за Божията благодатна помощ и любов към човеците /вж. Евр. 4:16; 1 Иоан. 4:8-11/, за сътвореността на човека по Божи образ и подобие /вж. Бит. 1:26-27/ и за трансформиращото действие на вярата в Бога стоят в основата на Христовия призив: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ /Мат. 5:48/. Стремежът към познанието, съвършенството и Бога е вдъхновявал живота и дейността на такива ярки умове като Абу Али Ибн Сина /Авицена/, Николай Коперник, Михаил Ломоносов, Исак Нютон и редица други учени с уникален и незаменим принос за развитието и прогреса на човешкия род.Тук е мястото да анализираме и новоезическото твърдение, според което монотеизмът способства за налагане на едноизмерен начин на мислене и за установяване на недемократични обществени отношения. В опровержение на това твърдение могат де се приведат множество исторически примери, свързани както с политеистичните, така и с монотеистичните култури. Политическата история на езическите общества ясно показва, че общественото управление следва своя собствена логика, която търси легитимиращата санкция на доминиращата религия, но без да се намира в абсолютна зависимост от нейните догматически постановки. Затова виждаме, че монархически, императорски и деспотични режими процъфтяват и сред народи, изповядващи многобожие. Дори може да се каже, че властта на месопотамските царе, египетските фараони и римските императори е нарицателна за  абсолютистко и недемократично държавническо поведение и начин на мислене. Освен това античните владетели-политеисти са изключително враждебни и нетолерантни към монотеистичната вяра на евреите и християните – факт, който новоезичниците би трябвало добре да помнят и честно да признават, когато твърдят, че политеизмът е гаранция за наличието на социална равнопоставеност и религиозно многообразие. Същевременно историята на монотеистичните общества съдържа множество примери както за относителна самостоятелност в политическото им развитие, така и за  културна и религиозна търпимост. По време на управлението на император Константин Велики в Римската империя  политеизмът съжителства наравно с монотеизма. Световноизвестният американски историк на религиите Ниниан Смарт правилно отбелязва, че в епохата, следваща кръстоносните походи, Западна Европа изживява „фрагментиране на политическата власт“,  маскирано от „теоретично обединена религия“[32]. В рамките на Османската империя действа принципът на зачитане на религиозните традиции на завладяните народи. Благодарение на този подход бива възможно реализирането на ключовата роля на поместните църкви в съхраняването на националната и религиозната идентичност и в организирането на освободителната борба на поробените православни народи. Модерните западни демокрации възникват и се развиват в традиционно християнска културна среда, чийто монотеистично ориентиран мироглед не ги възпрепятства да издигнат до нивото на водещи ценности свободата на индивидуалния избор, плурализма и толерантността. Възприетият и от Съединените американски щати принцип за разделението между църква и държава работи на институционално равнище, но същевременно религията има голямо значение в живота на американското общество. По правило всеки американски президент откровено заявява религиозните си убеждения и пристрастия /най-често протестантски/, но това не пречи на Съединените щати да бъдат една от най-плуралистичните държави в света.От казаното дотук става ясно, че Елинисткото новоезичество внушава некоректно и неубедително, че:

– състоянието на индивидуалното и общественото мислене се намира в абсолютна зависимост спрямо доминиращия религиозен мироглед /срв. обратната зависимост във възникването и действието на култа към римския император, например/;

– политеизмът има положително въздействие върху цялостния социален живот с допускането на много гледни точки по всеки въпрос;

– съществува необходимост от намаляване на влиянието на монотеистичните религии в живота на съвременното общество.ІІІ. Модерната интерпретация на гръко-римските религиозни вярвания, която елинистите извършват, не съумява да направи политеизма по-убедителен за съвременния обективен наблюдател.

1. Отказвайки се почти напълно от личностния аспект на гръко-римските божества, Елинисткото новоезичество фактически маргинализира значението на митовете, които в древността са имали формиращи функции по отношение на мирогледа, поведението и ритуала.

2.“Преодолявайки“ античната вяра в божествата като персонификации на природните стихии, Елинисткото новоезичество подронва основите на собствената си почит към видимата природа и нейните елементи.

3. Възприемайки божествата като образни идеограми на закони, принципи и сили[33], действащи в света, Елинисткото новоезичество придава на последните известна индивидуализираност, каквато всъщност те не притежават.4. Считайки боговете и богините също така за метафорично и множествено присъствие на неизвестното в нашия живот, Елинисткото новоезичество слабо допринася за проникването на човешкия ум и човешкия дух в тайните на мирозданието и в смисъла на съществуването. Елинисткото новоезичество като религия и философия не съдържа какъвто и да било нов, уникален компонент и представлява смесица от непоследователен политеизъм и интелектуализиран пантеизъм.

5.Елинистите, както и всички политеисти, се интересуват от свръхестественото не заради самото него, а заради ползите, които могат да се извлекат от взаимодействието му с този свят[34].Преди две хиляди и петстотин години писателят на старозаветната книга Премъдрост Соломонова по много проникновен начин представя човешкия произход на политеизма и неадекватността на езичеството в неговите най-различни форми. “Суетни са по природа всички люде, които не са имали познание за Бога, които от видимите съвършенства не са могли да познаят вечно Съществуващия и, гледайки делата, не са познали Виновника, а почитали за богове, управляващи света, – или огъня, или вятъра, или подвижния въздух, или звездния кръг, или  бурната вода, или небесните светила. Ако, пленявайки се от тяхната хубост, те са ги  почитали за богове, те трябваше да познаят, колко по-добър от тях е Господ, защото Той, Виновникът на хубавото, ги е създал. Ако пък са се чудели на силата и действието им, те трябваше от тях да узнаят, колко по-мощен е Онзи, Който ги е сътворил… Те впрочем по-малко заслужават укор, защото се заблуждават, може би, търсейки Бога и желаейки да го намерят… Ала (…) не са за извинение: ако са могли толкова да разберат, че са били в сила да изследват временния свят, защо не са веднага намерили неговия Господ?” /Прем. Сол. 13:1-9/.

_____________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Първа публикация в Богословска мисъл. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. „Г. Вашингтон“ № 47, София.

[1]. На английски език – международния език на новоезичниците – тези разнообразни имена звучат и изглеждат съответно: Hellenic Reconstructionism; Olympianism; Hellenic Neopaganism; Classical Neopaganism. Вж. повече за значението им в:http://www.ecauldron.com/recongreek.php  и http://www.templeofdemeter.com

[2]. Наред с традиционалистите и синкретиците, в Елинисткото новоезичество съществува и трето направление – христо-елинисти, които се опитват да предложат синтез между почитта към Иисус Христос и св. Богородица, от една страна, и култа към някои  езически божества /най-вече към Афродита като персонификация на различни аспекти на любовта/. Христо-елинизмът като част от по-широкото явление христо-паганизъм ще бъде разгледано подробно в отделна статия.

[3]. Подробности за Long Island Church of Afrodite вж. В: Adler, M. Drawing Down the Moon. S. l., 1986, pp. 233-236.

[4]. За програмата на Hellenion вж. повече в: http://www.hellenion.org

[5]. The Classical Religion Society.

[6]. Omphalos /от гр. „пъп“, „център“/ е виртуален информационен център за събиране и разпространяване на данни за новоезическите организации от елинистки тип с цел улесняване на контактите помежду им и пропагандиране на техните идеи.

[7]. Eleusis Publications.

[8]. Thiasos Olympicos. Вж. още за тази група в:  http://www.calicom.net/public/users/bagel/thiasos.htm.  Има два основни вида елинистки религиозни групи според числото на членовете им:  1/ от гр. тúасос = съюз, сдружение; състои се от по-ограничено число хора, които почитат определено божество/божества и уреждат в негова/тяхна чест процесии, празници и жертвоприношения; 2/от гр. дéмос = народ; включва голям брой хора и членове на различни тиаси.  Докато Тиасос Олимпикос поддържа култа към всички божества на Олимп, съществуват множество други тиаси, посветени на отделни божества-патрони: Тиасос на Афродита, Тиасос на Аполон, Тиасос на Арес, Тиасос на Артемида, Тиасос на Атина,  Тиасос на Деметра,Тиасос на Дионис, Тиасос на Зевс, Тиасос на Музите, Тиасос на Персефона, Тиасос на Хадес и т. н.

[9]. За Elaion вж. още в: http://www.elaion.org

[10]. Supreme Council of Ethnikoi Hellenes. Вж. още за тях в: http://www.ysee.gr/index-eng.php

[11]. Пак там.

[12]. Реакцията на Православната църква срещу новоезическата пропаганда в Гърция е напълно обяснима като се имат предвид двухилядолетните й апостолски и мъченически усилия да проповядва спасителните евангелски истини с цел да бъдат преодоляни религиозните и моралните лутания на древното и модерното гръцко общество. Разбира се, крайните прояви на религиозна нетолерантност от страна на някои нейни представители са неприемливи и ползват единствено опонентите ѝ.

[13]. Nova Roma = Новият Рим. Вж. oще за тях в: http://www.novaroma.org

[14].За Afrodite and Adonis вж. още в:http://groups.yahoo.com/group/Aphrodite_and_Adonis/

[15].За VirginHuntress вж. още в: http://groups.yahoo.com/group/virginhuntress/

[16].За Diana’s Temple вж. още в:http://groups.yahoo.com/grou /templeofdianaproject/

[17]. За The Julian Society вж. още в: http://www.geocities.com/Athens/Acropolis/1568/index.html

[18]. http://www.templeofdemeter.com

[19]. Пак там.

[20]. Пак там.

[21]. Пак там.

[22]. В средата на XX век David Miller е един от водещите професори по религиознание в Сиракузкия Университет /щата Калифорния, САЩ/. В научната си работа той се обляга в много голяма степен върху теорията за архетипите в дълбинната психология на К. Г. Юнг. Без да е последователен привърженик на определено новоезическо направление, със съчиненията и лекциите си Д. Милър дава изключително силен тласък  на развитието на новоезичеството, тъй като придава на политеизма философска дълбочина и социално значение, които силно допадат на настроенията на американските студенти и интелектуалци в зората на хипи-движението, както и на поколенията след тях.

[23]. Американката Margot Adler е внучка на един от пионерите на съвременната психиатрия, австрийския учен Алфред Адлер. Маргот Адлер е една от главните идеоложки на новоезичеството днес.

[24]. Вж. Adler, M. Op. cit., p. 29.

[25]. Miller, D. The New Polytheism. New York, 1974, p. 4.

[26]. Вж. http://www.templeofdemeter.com

[27]. Пак там.

[28]. Smyth, H. Why Religion Matters. San Francisco, 2001, p. 70.

[29]. Ibid., p. 45.

[30]. Ibid., p. 28.

[31]. Pir-o-Murshid  Inayat Khan. A Sufi Message of Spiritual Liberty. London, 1914 /цит. по електр. му изд. в: http://www.sacred-texts.com/isl/msl/msl.htm

[32]. Smart, N. Dimensions Of The Sacred. Berkeley, Los Angeles, 1996, p. 247.

[33]. Например  Зевс=мъжественост, сексуална потентност, власт; Аполон=талантливост, артистичност, изкусност, благотворност; Деметра=плодовитост, майчинство, грижовност; Афродита=женственост, красота, хармония, любов  и  т. н.

[34]. Вж. Smyth, H. Op. cit., p. 242.

Изображения:

1. Aвторът на статията д-р Десислава Панайотова-Пулиева. Източник Гугъл БГ.

2. На останалите изображения са поставени божества от гръцката и римската митологии. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1ZP