Категория: Библеистика

Дошъл ли е до нас оригиналът на Библията?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Андрей Десницкий

Често може да се чуе, че християнското Писание е било повредено: уж оригиналът не е достигнал до нас, Иисус навремето проповядвал едно, а учениците Му (преди всичко Павел) прибавили към проповедта Му нещо свое, различно. А и в пресата периодично се появяват съобщения за откриването на някакъв пореден „сензационен“ документ, представящ евангелската история в съвсем различна светлина… Та имаме ли ние автентичния текст на Свещеното Писание?

Оригинал или копия?

Оригиналите на библейските книги, тоест ръкописите, написани собственоръчно от пророк Моисей или апостол Павел, разбира се, не са достигнали до нас. Материалът за писане по онова време е бил папирусът – широки дълги листове, изработени от стъблата на растение, разпространено в делтата на Нил и на някои други заблатени места в Близкия Изток, или, много по-рядко, пергамент – специално обработена животинска кожа. Но пергаментът бил твърде скъп, а папирусът – твърде нетраен: рядко някоя папирусна книга се запазвала по-дълго от половин век.

По същество всички достигнали до нас оригинали на древни ръкописи са откъси от лична кореспонденция и делови документи, някога изхвърлени на египетските бунища (само в Египет сухият климат е позволил те да се запазят), както и надписи върху твърди повърхности (глинени плочки, камък). Всички древни литературни произведения обаче са достигнали до нас в по-късни преписи. Първите известни копия на поемите на Омир са направени не по-рано от пет века след смъртта на техния създател. До нас са достигнали малко повече от шестстотин ръкописа на „Илиада“ – най-четеното и най-почитано произведение в Древна Гърция, около триста ръкописа на трагедиите на Еврипид, а шестте първи книги на „Анали“ на римския историк Тацит са се запазили само в един-единствен препис от IX-ти век.

За сравнение: днес са известни повече от пет хиляди ръкописа, съдържащи различни части от Новия Завет. Най-ранните от тях са направени на папируси в Египет на границата между I-ви и II-ри век след Христа, само няколко десетилетия след смъртта на апостолите. Те, по-специално, съдържат откъси от Евангелието според Иоан, написано в самия край на I-ви век.

Но откъде всъщност е известно, че даден ръкопис наистина съдържа оригиналния текст на омировите поеми или на Библията? В наше време една фалшификация сравнително лесно може да бъде разкрита. Ръкописите се изследват и съпоставят – що се отнася до Новия Завет, с това се занимава цял научен институт в германския град Мюнстер. Освен това, фалшифицирани могат да се окажат няколко ръкописа, но не и хиляда.

Дори в случаите, когато древен текст е достигнал до нас само в едно-две копия, неговата автентичност може да бъде потвърдена или отхвърлена въз основа на множество данни. Дали авторът не се обърква в историческите подробности на периода, който описва? Добре ли познава географията на мястото, където се развива действието? На какъв език пише, какви думи използва? Потвърждават ли се свидетелствата му от независими източници? Цитира ли се книгата му от други автори, известна ли е на читателите от по-късно време? Така че да се различи фалшификат съвсем не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед.

В петте хиляди достигнали до нас ръкописа на Новия Завет се срещат някои различия (по-подробно за това ще разкажем по-нататък), но в тях не се съдържа никаква друга вест, освен евангелската. В нито един от тях не е написано, че Иисус не е бил Божи Син или че не е умрял на Кръста. Ако всичко това е резултат от дейността на някаква огромна банда фалшификатори, работили по целия Средиземноморски свят не по-късно от началото на II-ри век след Христа, то тогава, очевидно, в този свят изобщо не е било възможно да се създаде каквато и да било правдоподобна история.

Библията – книга на Църквата

Библията говори не само за Христос, но и за самата себе си по начин, който е принципно различен, например, от Корана. Това е една от онези очевидни баналности, които хората са склонни да забравят. Мюсюлманите вярват, че Коранът е Божие откровение, изпратено на един-единствен човек – Мохамед, който го е записал „по диктовка“ от Бога, без да прибави нито една дума от себе си. Затова за тях всеки земен текст на Корана е само копие на небесния Коран – истинското Божие Слово, над което на земята няма, не е имало и никога няма да има нищо по-висше. Първо е бил Коранът, а от него е произлязъл ислямът. Затова, между другото, Коранът, от гледна точка на исляма, е непреводим: всички негови преводи са само спомагателни средства, а за автентичен може да се смята единствено арабският текст.

За християнина обаче слязлото на земята Божие Слово е преди всичко не книга, а Личност, Иисус Христос, Който е съществувал предвечно и е основал на земята Своята Църква. Разказват, че веднъж един православен свещеник в САЩ се срещнал с уличен проповедник от една протестантска конфесия. „Искате ли да ви разкажа за църквата, която е основана на Библията?“, радостно му предложил проповедникът. „А искате ли аз да ви разкажа за Църквата, която е написала Библията?“, отвърнал му свещеникът.

И той е бил прав, защото Самият Христос не ни е оставил никакви писмени текстове. Дори Евангелието първоначално се е предавало като устен разказ, а посланията са били написани от различни апостоли (преди всичко от Павел) като пастирски наставления по конкретни поводи. И към времето, когато е била завършена последната книга на Новия Завет, Евангелието според Иоан, християнската Църква вече е съществувала повече от половин век… Затова, ако искаме да разберем Библията, трябва да се обърнем към християнската Църква, защото първична е именно тя.

Откъде произлиза библейският канон?

Но на какво основание изобщо смятаме, че Библията е Свещено Писание? Може би тя е просто един от многото сборници с древни предания? През всички времена е имало хора, които са се наричали пророци, пратеници, претендирали са да са Христос – та нима трябва на всеки да вярваме и да признаем писанията на всекиго за Писание?

Една книга може да стане Писание само в общността на вярващите, които признават нейния авторитет, определят нейния канон (точния състав), тълкуват я и, накрая, я преписват. Християните вярват, че всичко това е ставало не без участието на Светия Дух, Който е говорил чрез авторите на библейските книги и Чиято помощ е необходима и днес, за да можем правилно да разбираме тази книга. Но Духът не отменя човешката личност – напротив, Той ѝ позволява да се разкрие в пълнотата си.

А понеже този процес се развива в историята, на християнството е чуждо разбирането за едно веднъж и завинаги дадено Откровение, което всички следващи поколения могат единствено да изпълняват. Не, но както Христос е въплътеният Син Божи, така и самото християнство се въплъщава в нашата земна история, запазвайки вътрешното си единство, но придобивайки нови черти и особености във всяко поколение и във всеки народ.

Затова и новозаветният канон – списъкът на книгите, които съставляват Новия Завет, не се е оформил веднага. Така например, на Изток дълго време са се отнасяли с известно недоверие към книгата Откровение, вероятно заради нейния мистичен характер, а на Запад – към Посланието на апостол Павел до евреите, понеже по стил и съдържание то се различава осезаемо от другите му послания (макар и да не им противоречи). Впрочем, както добавяли християнските богослови, дори и ако той не е писал това послание, то във всеки случай е било написано от самата Църква.

Що се отнася до Евангелията, тук всичко е просто. От самото начало Църквата е познавала онези четири Евангелия, които в крайна сметка влизат в канона на Новия Завет, и нито в един от достигналите до нас списъци не се срещат други. Именно в тях Църквата е виждала познатия и възлюбен лик на Христа – и нищо друго не ѝ е било нужно.

Ориген още в началото на III-ти век изброява тези четири Евангелия, „които единствено и безусловно се приемат в Божията Църква“. А през IV-ти век св. Кирил Иерусалимски отбелязва: „В Новия Завет влизат само четирите Евангелия, а останалите носят лъжливи имена и са вредоносни. Манихеите написаха Евангелието от Тома, което, опетнявайки благостта на името „Евангелие“, погубва душите на простодушните. Приемайте също и Деянията на дванадесетте апостоли, заедно със седемте съборни послания – на Яков, Петър, Йоан и Юда; и като печат върху всички тях и върху последните трудове на учениците – четиринадесетте послания на Павел.“

Разбира се, ранните християни понякога почитали наред с тях и някои други книги, написани почти по същото време и продължаващи апостолската традиция, например „Пастир“ на Ерм или посланията на Климент Римски. Днес такива книги, които не са включени в Библията, но се намират сякаш на нейната граница, обичайно се наричат апокрифи. Те напълно съответстват на Новия Завет и изобщо не претендират да представят някаква сензационна версия на евангелската история.

Окончателно новозаветният канон се оформя едва към края на IV-ти век и вече седемнадесет века съдържа едни и същи 27 книги практически във всички християнски църкви. Този въпрос никога и никъде не е бил предмет на спор (единственото по-особено изключение е Етиопската църква, която е добавила към него няколко ранни апокрифа). По какви критерии именно тези книги са били признати за канонични? Та нали сам апостол Павел, например, е написал и Послание до лаодикийците, а някои отхвърлени от Църквата Евангелия носят имената на апостолите Петър, Тома и Юда (не Искариот) – защо те не са били включени в канона? И защо, напротив, в него са влезли Евангелието според Лука и Деянията на светите апостоли, макар техният автор изобщо да не е бил свидетел на земния живот на Христа?

Авторът Андрей Сергеевич Десницкий

Работата е там, че статутът на дадена книга изобщо не зависи от статута на нейния предполагаем автор. В древността към „авторското право“ изобщо са се отнасяли по-просто, като са давали на книги, написани след смъртта на известни личности, техните знаменити имена. Така един от най-ранните сборници с християнски химни се нарича „Оди на Соломон“, макар че, естествено, никой не е мислел, че сам цар Соломон би могъл да ги напише. Следователно Евангелията, носещи имената на апостоли, всъщност може да са били написани от други хора. Не в авторството е въпросът – Църквата е признавала за Свещено Писание онези книги, в които е разпознавала като в огледало най-пълното и вярно изразяване на своята вяра. И никакви външни критерии не могат да обяснят този избор.

А със Стария Завет положението е по-сложно. Неговият канон се различава при различните християнски общности. Така Руската православна църква признава 50 книги – приблизително толкова (с незначителни различия) броят и другите православни и католици, които следват традицията на ранната Църква. А юдеите, чийто канон окончателно се оформя към края на I-ви век след Христа, вече след разделянето им с християнството, имат в Танаха (така те наричат Библията) 39 книги.

Протестантите, още от времето на Реформацията, следват по отношение на Стария Завет именно юдейския канон, затова в техните издания на Библията не се включват „Премъдрост на Сирах“, „Товит“, „Юдит“, „Макавейски книги“ и някои други, които обаче напълно съответстват по съдържание на останалите книги на Стария Завет. Католиците наричат тези книги второканонични, протестантите – апокрифни, а православните – неканонични. Въпреки това, в православните издания на Библията те задължително се включват, тъй като древните християни са ги признавали за част от Свещеното Писание.

Прочетете още „Дошъл ли е до нас оригиналът на Библията?*“ →

Новият Завет и гностицизмът*

Публикувано на от Dragan Bachev

Главен асистент д-р иеромонах Павел Стефанов

Новият Завет е по-надежден източник на информация за гностицизма от често фрагментарните и проти­воречиви изявления на ересиолозите. Съвременните изследвания по то­зи въпрос се предприемат в две на­соки – християнизиране на гности­цизма, което може да се смята за доказано, и гностицизиране на христи­янството, което и в бъдеще ще оста­не предмет на дискусии. В резултат на процесите в тези две насоки хрис­тиянството се утвърждава като Православие и гносисът се елиминира като ерес. Редно е да се отбележи, че в новозаветната епоха гностиците са явление вътре в Църквата, а не извън нея, и я препоръчват за хрис­тияни. Св. апостол Павел предупреждава клириците, че сред тях ще се появят „мъже, които ще говорят изопаче­но“ и ще увличат неукрепналите във вярата (Деяния на светите апостоли 20:29-30). Може да се предположи, че най-ранното ели­нистично християнство преди апостол Павел се докосва до гносиса, разп­ространен в приморските градове на Палестина, Сирия и Мала Азия (осо­бено Антиохия), вероятно с посред­ничеството на елинистично-гностическото юдейство. Именно в тези райони гностицизмът осъществява симбиоза с християнството и се съз­дават развитите гностически систе­ми от II-III век[1].

Централен фактор в това разви­тие е апостол Павел – еврейски занаят­чия, по образование строг фарисеин, от Tapс в Киликия, който около 33-та година става внезапно последовател на Христос и е умъртвен в Рим около 64-та година. Той се противопоставя енер­гично на лъжливите учения, плъз­нали сред основаните от него об­щини и включващи гностически ми­тове. В самите послания на апостол Па­вел се откриват концепции на ели­нистичното юдейство, вероятно пов­лияни и от есейски възгледи, върху които гностиците изграждат по-къс­ните си митофилософски доктрини. Той прокарва различие между ду­шевните и духовните хора. Послед­ните са нови твари, участници в Бо­жията слава (1 Коринтяни 2:10-3:18) и не носят игото на Закона (Галатяни 3:28; 1 Коринтяни 12:13). Плътта и духът като светлината и тъмнината са непри­мирими контрасти (Римляни 8:5-10, 13:11-13; 1 Солуняни 5:4-6). В сътворения видим свят царуват сатаната и неговите демонични сили (1 Коринтяни 2:6-8; 2 Коринтяни 4:4; Галатяни 4:3, 9). Старозаветният Закон е предаден също чрез ангели (Галатяни 3:19). Апостол Павел препоръчва отхвърляне на този свят и отбягване на брака (1 Коринтяни 7:32-34), като поддържа, че „плът и кръв не могат да наследят царст­вото Божие“ (1 Коринтяни 15:50). Паде­нието на Адам внася греха и смърт­та в света (Римляни 5:12-21). Само Христовото изкупление отменя проклятието и създава ново чове­чество на Духа (1 Коринтяни 15:21, 44, 49). Спасителят се „понизява“ чрез въп­лъщение в материалния свят, но не е познат и признат, като страда до­ри до смърт (2 Коринтяни 8:9; 1 Коринтяни 2:8; Филипяни 2:6-11[2]). Изкупените вярва­щи са обединени с Него в едно тя­ло, осветено от Духа, за разлика от неизкупеното човечество на праро­дителя (Римляни 5:12-14; 12:4-8; 1 Коринтяни 12:12-17; 15:22, 48-49). Вярата се пос­тига чрез познание за истините на спасението (Филипяни 3:8-10; 1 Коринтяни 2:6-8). Апостол Павел духом се възнася до „третото небе“ и се наслаж­дава на неизказани слова (2 Коринтяни 12:4) – едно неописуемо мистично преживяване, за което мечтаят всички истински гностици.

Напрежението нараства особе­но в Коринт, чиято църква е осно­вана от апостола около 41-ва година. Той ѝ отп­равя две послания, датирани към 49-50 година. Досега се приемаше, че опонен­тите му в Коринт са юдеохристияни или елинизирани юдеи, но през пос­ледните две десетилетия се налага версията, че те са гностици[3]. Сигур­но е, че са от еврейски произход (2 Коринтяни 11:22). Те претендират, че познанието (гносисът), а не вярата, е необходимо условие за спасе­ние.Терминът γνώσις се среща 15 пъти в двете послания до коринтяните (1 Коринтяни 1:5, 8:1; 13:2, 8; 2 Коринтяни 2:14, 4:6). Смутителите се гордеят, че са „духовни“ и „съвършени“, прите­жават недостъпно за останалите „знание“ и всичко им е позволено (1 Коринтяни 8:1-3; 10:23). Като хора, кои­то са „получили“ Духа, те вече са „преживели“ възкресението (1 Коринтяни 15:29-32; 2 Коринтяни 5:1-5). Убеждението, че първо трябва да се постигне въз­кресението, а след това смъртта, про­изхожда от апокрифното евангелие на Филип (19:15-19[4]). Сред еретици­те има немалко жени, които в екс­таз изричат пророчества (1 Коринтяни 11:5). Те свеждат Евхаристията до нивото на обикновено задоволяване на апетита (1 Коринтяни 11:17-34) и се кръ­щават в името на мъртвите (1 Коринтяни 15:29[5]). Гностиците отхвърлят „зем­ния“ Иисус в полза на „небесния“ Христос (1 Коринтяни 12:3) – особеност, характерна и за офитската секта[6]. Подобни условия, които са плод на гностическа пропаганда, съществу­ват също в Солун, Филипи, Колоса и Ефес.

Еретиците проникват и в христи­янската община на Колоса в Мала Азия, до която е адресирано друго послание на anостол Павел (около 60-та година). Тех­ни отлики са поклонението на анге­ли, таченето на визионерски прежи­вявания и обещаването на апотеоз за последователите, приели тайно поз­нание (2:18, 20). Те презират света и налагат всевъзможни табута (2:21). Колкото и да е странно, този аске­тичен манталитет се съпътства от отдаване на всякакви страсти (3:5), които явно се схващат като изява на превъзходство над материята. В от­говор апостолът изтъква Христос като „образ на невидимия Бог“ (1:15) и посредник между небесната и зем­ната сфера, разпнал на кръста ста­рото греховно тяло на цялото чове­чество[7]. Почти всички учени се обе­диняват зад становището, че еретиците в Колоса са гностици, но Франсис е непоколебим, че те били елинистични юдеи или даже неопитагорейци[8].

Идеи, чиято образност и език на­помнят за гностически разбирания от I-ви век, се срещат в посланието до ефесяни[9], писано скоро след това до колосяни. То предава еклезиологията на апостол Павел: брачния съюз между Христос и Църквата (5:25-32), Хрис­тос като космически Човек (1:10, 2:14-18, 4:8-11) и глава на Неговото тяло – Църквата (4:12-16, 5:23). По­добни тенденции присъстват и в пос­ланието до евреите (1:5-2:18, 3:7-4:10, 5:14, 10:20), чието авторство и датировка остават неустановени[10].

И в християнската община на Филипи не се наблюдава единомис­лието и разбирателството, така же­лани от апостол Павел. Тук също агити­рат „псета“ и „зли работници“, кои­то налагат на християните връщане към задължителното за Стария За­вет обрязване (3:2). Повечето учени приемат, че те са юдействащи, кои­то „проповядват Христа нечисто“ (1:16) и са „врагове на кръста Хрис­тов“ (3:18). Други изследователи, ка­то се позовават на обвиненията на апостола в преяждане и разврат (3:19), допускат, че размирниците са оргиастично настроени гностици[11].

Твърде общо е и описанието на нарушителите на реда, дадено от апостола във второто му послание до солунската община. Те безпоко­ят вярващите с уверения, че вече настъпва парусията и е излишно да се работи (2:2, 3:11-12). Окачестве­ни са като „лукави човеци“ (3:2), ко­ито постъпват безчинно (3:6). Спо­ред едни учени става въпрос за разколници, споделящи елинистичната идея, че свободните граждани не трябва да се занимават с физически труд. Според други смутителите са гностици, които настояват, че Вто­рото пришествие вече се е сбъднало и нравствените ограничения са отменени завинаги[12].

Прочетете още „Новият Завет и гностицизмът*“ →

„Небесно видение на учениците“ според Papyrus Berolinensis 22220

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

„Heavenly vision of the disciples“ according to Papyrus Berolinensis 22220

Abstract

This study presents a translation into Bulgarian by its author of the second part of the text of the „Gospel of the Savior“ (Papyrus Berolinensis 22220) titled the „Heavenly vision of the disciples“, then the author analyzes and summarizes its meaning.

Key words: Papyrus Berolinensis 22220, ascent of Jesus Christ, heavens, throne of God

***

„Евангелие на Спасителя“ – Берлински ръкопис (общи сведения – произход, място, време на възникване, език и печатни издания)

„Евангелие на Спасителя“ е един измежду последно откритите новозаветни ръкописи, за това той събужда интереса на изследователите и подлежи тепърва на все повече научни изследвания. „Евангелие на Спасителя“ представлява коптски ръкопис на сахидски диалект, част от пергаментен кодекс, категоризиран под името Papyrus Berolinensis 22220 със сигнатура (P. Berl. 22220). Фрагменти от него са открити през 1967 година в Египетския музей в Берлин. Те са разпознати веднага като част от пергаментен кодекс, датиращ от 6-ти век. Съдържанието им е определено като новозаветен апокриф. Ръкописът не е бил консервиран и старателно съхраняван в музея, вследствие на което останал забравен. През 1991 година Paul Mirecki открива коптски текст, който е превод от гръцки език на същото Евангелие. През 2003 година P. Nagel оспорва гръцкия произход на „Евангелие на Спасителя“ и го определя като оригинално коптско произведение, произхождащо от Египет[1]. H.-M. Schenke смята, че то произлиза от устната Христова традиция както аграфите[2]. След намерените и добавени още четири страници №99/100, 107/108, Mirecki и Charles Hedrick подреждат фрагментите в правилната според тях последователност и ги публикуват през 1999 година под заглавието „Gospel of the Savior“ („Евангелие на Спасителя“[3]). Самите фрагменти не съдържат заглавие. Това заглавие се явява по-късно научно означение. Изданието е четливо, но впоследствие се оказва, че текстът е подреден в нелогична последователност. Stephen Emmel установява правилния ред и доказва, че ръкописът е възникнал към края на 2-ри век[4]. Според Hans-Martin Schenke ръкописът датира от средата на 2-ри век[5]. През 2000 година Uwe-Karsten Plisch[6] публикува за първи път негов превод от коптски на немски език, издаден от Библейското общество в Германия[7]. В него той посочва успоредно и паралелните места с каноничните книги на Свещеното Писание, както и възможните филологически грешки, изпуснати изречения и липсващи думи. В настоящото изследване се използва преводът на пълния текст на апокрифа от коптски на немски език, направен от H.-M. Schenke, който е издаден през 2012 година от професорите по Нов Завет на Хумболт-университет Берлин – Chr. Markschies и J. Schröter в „Antike christliche Apokryphen in deutscher Übersetzung. I. Band: Evangelien und Verwandtes. Teilband 2“. През 2015 година направихме опит за по-обстойно проучване върху целия текст на „Евангелие на Спасителя[8]“, докато в настоящото изследване представяме само втория дял от него, озаглавен „Небесно видение на учениците“, в което представяме „възнесението на Иисус Христос през небесата“, както и публикуваме за първи път извършен от нас превод на български от немски език на споменатия дял от апокрифа, след което ще го анализираме и представим изводите си от направения анализ по отношение на неговите стилистични и съдържателни особености.

Съдържание на целия ръкопис

Текстът е разделен от преводачите в първото му печатно издание на четиринадесет части, които са обединени от четири подзаглавия в четири дяла: I. Диалог на Спасителя с учениците преди залавянето; II. Небесно видение на учениците; III. Диалог на Спасителя с учениците; IV. Слово на Спасителя за кръста[9].

Charles W. Hedrick, единия от авторите на книгата Евангелие на Спасителя от 1999 година

Спасителят и учениците се намират на планина, името на която не се назовава в текста. Телата на учениците стават „като духовни“, очите им сякаш се „отварят на всички страни“, цялото място изведнъж им се разкрива по необикновен начин. Те се „приближават до небесата“, които се отварят „едно след друго“. В текста се споменава във връзка с „небесата“ и за „пазители на портите“. Учениците виждат как Иисус Христос преминава през всички небеса. Този свят изглежда като тъмнина, а себе си те виждат облечени като тези, които се намират във вечността, пребиваващи в постоянно блаженство и радост. Спасителят достига до седмото небе. Ангелите, архангелите и херувимите Му се покланят, а учениците Го славят. Те виждат светиите, намиращи се около Божия престол. Но лицето на Спасителя е тъжно. Учениците Го питат защо плаче и е скръбен. Ангелите също се изплашват като Го виждат опечален. Той отговаря, че е тъжен, защото ще бъде убит не от някой друг грешен народ, а от Своя Си народ, от народа на Израил (срв. паралел Евангелие на Петър 1-2[10]). Следва стих, който има паралел в каноничните евангелия: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша!“ (Лук. 22:42). След това Синът се покланя пред Отца и изявява готовност кръвта Му да бъде пролята за спасението на човешкия род.

Литературният жанр на текста е Евангелие, защото в него се предават проповедта и делата на Иисус Христос по време на земния Му живот.

По съдържание то представлява диалог между Иисус Христос и учениците, съдържащ прощални слова. Христовите речи, представени в „Евангелие на Спасителя“, се отнасят за времето след Тайната вечеря и преди залавянето на Иисус Христос в Гетсиманската градина и отвеждането Му на кръста.

Основни теми в „Евангелие на Спасителя“ са: 1) предричането на кръстната Му смърт; 2) темата за кръста се засяга многократно, както в текста на ръкописа, така и в редица запазени по-малки фрагменти от него; 3) изкупителното дело на Иисус Христос се представя като предстоящо; 4) предрича се слизането на Иисус Христос в ада и освобождаването на намиращите се там души; 5) обсъжда се съдбата на учениците след кръстната смърт на Спасителя.

Стилови и езикови особености

Най-силно впечатление в текста прави това, че от съставителя на Евангелието никъде не се употребява името „Иисус“, което в противовес на това е напълно обичайно за каноничните Евангелия. На всички места без изключение стои „Спасителят“. Това е причината преводачите и издателите на ръкописа да го озаглавят „Евангелие на Спасителя“ („Das Evangelium des Erlösers“). Другото име, под което ръкописът е известен в науката, по причина, че фрагментите не съдържат заглавие, е „Неизвестното Берлинско Евангелие“ („Das Unbekannte Berliner Evangelium“). В текста са използвани Христологичните титли „Господ“, „Бог“, „Синът“ и „Царят“. Учениците се обръщат към Него с „Господи“. Придружаващите Спасителя се назовават навсякъде „учениците“. В (част 7) се среща веднъж понятието „апостолство“ и „апостоли“. От имената на апостолите се споменават един път тези на Йоан и Андрей и се подразбира присъствието на Иуда[11], който ще предаде Спасителя.

Евангелие на Спасителя: Ново древно Евангелие (Калифорнийска класическа библиотека); издават Charles W. Hedrick и Paul A. Mirecki. 1999.

Съставителят на текста представя себе си като очевидец на събитията и един измежду числото на апостолите, за което се съди от казаното в (част 6): „Той ни каза…“, (част 7): „пред нас апостолите…“, (част 10): „Спасителят ни каза…“ и (част 11): „ние Му казахме“. Излагането на събитията от съставителя на текста като участник в тях и техен очевидец се означава в новозаветната наука като „ние-разкази“.

Паралелни места с каноничните и други неканонични книги

От паралелните места (срв. Мат. 5:13; 26:31; Марк 14:22-27,42; Лук. 22:42; Иоан 6:53-54; 10:11, 30; 15:13; 19:34-35; 20:17) става ясно, че съставителят на „Евангелие на Спасителя“ е бил запознат с каноничните Евангелия. При сравнителен анализ на изложените събития и думи, произнесени от Иисус Христос в „Евангелие на Спасителя“, и същите, изложени в Марк 14:25-42, се установяваме, че името на планината, на която се е случило „небесното видение на учениците“, чието име в същото Евангелие не се назовава, би трябвало да е Елеонската планина, за което заключаваме въз основа на споменатото в Марк 14:26. В третата част „Диалог на Спасителя с учениците“ не буди също учудване фактът, че точно св. апостол Йоан изразява мнението, че явяването на Спасителя в цялата Му слава и величие буди страх у хората, тъй като човешките им очи не са свикнали да издържат на него. Това изказване на св. апостол Йоан Богослов може да се обясни с обстоятелството, че той е един от тримата ученици, присъствали при Преображение Господне на Тавор (срв. Мат. 17:1-13; Марк 9:1-9; Лук. 9:28-36). Характерна особеност за третата и четвъртата част на апокрифа е многократното отговаряне на учениците с „Амин“, което се среща не по-малко от общо 22 пъти в текста.

В текста на ръкописа се съдържа един дословен цитат от Стария Завет (Зах. 15:13). Съставителят на Евангелието цитира свободно от неканоничните книги Евангелие на Петър и Евангелие на Тома (срв. Евангелие на Петър 1-2; 39-40; 41-42; Евангелие на Тома 39; 82). Според Emmel в текста се съдържат ясни паралели със Страсбургския коптски папирус[12]. С това твърдение се съгласява и Uwe-Karsten Plisch[13].

Прочетете още „„Небесно видение на учениците“ според Papyrus Berolinensis 22220“ →

„Ако някой не иска да работи, не трябва да яде“

Публикувано на от Dragan Bachev

Иво Братанов

Във Второто послание до солуняни (3:10) св. апостол Павел пише: „Когато бяхме с вас, то­ва ви нареждахме: ако някой не иска да работи, не трябва да яде[1].“ Поня­кога у нас поръката на св. апостол Павел се цитира неправилно и това ни дава повод да се спрем върху нейния автентичен сми­съл.

Идеята, изложена в 2 Солуняни 3:10, е съвър­шено ясна и недвусмислена[2]: тези, които не желаятда се трудят, нямат право на прехрана. Естествено, в това число не вли­зат децата, старците, болните и недъгави­те. Хора, които поради възрастта си или поради различни страдания не могат да ра­ботят (макар и да желаят това!), имат пъл­но право да получават средства за прежи­вяване. Както се подсказва от 2 Солуняни 3:10-12, в град Солун някои новообърнати христия­ни са предпочитали да живеят от милости­нята на Църквата, а не да се издържат от плодовете на своя труд. Св. апостол Павел адресира думите си в разглеждания стих тъкмо към злоупотребяващите с благотво­рителността на светата Църква. Такива хора не бива да ядат, защото могат, но не желаят да се трудят, и защото чрез своята леност нарушават Божията заповед към Адам: „С пот на лицето си ще ядеш хляба си“ (Битие 3:19). От тази заповед не е освободен ни­кой човек, който може да се труди – нито богатият, нито бедният. Затова чрез Чет­въртата Божия заповед ни е наредено шест дни да работим (Изход 20:8-9; Второзаконие 5:12-13; срв. Левит 23:3); затова и Спасителят твърде ясно посочва чрез притчата Си за раздадените таланти, че никой не бива да се отдава на безделие (Матей 25:14-30; Лука 19-27). В Псалом 127 също така се казва: „Блажен всеки, който се бои от Господа, който ходи по Негови­те пътища! Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!“(1-2).

Самият св. апостол Павел изисква все­ки измежду новоповярвалите християни който може, да се труди. В Ефесяни 4:28 той пи­ше: „Крадецът да не краде вече, а по-добре да работи, като върши с ръцете си полезна работа, за да има да отдели за този, който се нуждае“, а в 1 Солуняни 4:11-12 посочва: „По­казвайте усърдие за смирен живот; върше­те своите си дела и се трудете със собстве­ните си ръце, както ви поучавахме по-рано, за да се отнасяте с невярващите както подобава и да не сте в тежест на никого.“

Но св. апостол Павел не само настав­лява, а и практически изпълнява своите по­ръки за труда. Повече от всички други апос­толи той се е потрудил за разпространени­ето на Божието благовестие (1 Коринтяни 15:10; 2 Коринтяни 11:23), като извършва четири мисионерски пътувания в многобройни градове на то­гавашната Римска империя (Деяния на светите апостоли 13:1-14; 15:36; 18:22-23; 21:17; 27:1-44; 28:16) и напис­ва редица послания до новоосновани църк­ви и до частни лица. Всички тези трудове са предостатъчни; за да подсигурят преживяването на великия Апостол на езични­ците, тъй като “работникът заслужава сво­ята прехрана“ (Матей 10:10; Лука 10:7; срв. Второзаконие 25:4; 1 Коринтяни 9:9-11; 1 Тимотей 5:18). Въпреки това св. апостол Павел се труди и физически, за да се прехранва сам (1 Коринтяни 4:12). Той работи „де­нем и нощем“, за да не обремени някого, докато проповядва Божието благовестие (1 Солуняни 2:9). В Деяния на светите апостоли 20:34-35 е засвидетелствано следното негово изказване пред презвите­рите в Ефес: „Сами знаете, че тези мои ръ­це ми послужиха за моите нужди и за нуж­дите на онези, които бяха с мене. С всичко ви показах, че така трябва да се трудите и да подпомагате слабите.“ Както се знае от Свещеното Писание, св. апостол Павел прави шатри, докато живее в Коринт (Деяния на светите апостоли 18:3).

Във връзка със смисъла на разглежда­ния стих трябва да бъдат изтъкнати и следните факти:

1.Отрицателната форма „не иска“ е засвидетелствана във всички древни пре­писи на 2 Солуняни 3:10.

2.Латинският превод на 2 Солуняни 3:10 също така съдържа отрицателната форма не ис­ка (латински non vult). Ето как е преведен раз­глежданият стих в латинския превод на Но­вия Завет: „Nam et cum essemus apud vos, hoc denunciabamus (така! – в скоби наши – Иво Братанов) vobis: quoniam si quis non vult operari nec manducet[3]“.

3.Църковнославянските преводи на 2 Солуняни 3:10 също съдържат отрицателната фор­ма не иска (църковнославянски не хо́щетъ). Ето как е преведен в тях проучваният тук стих: „и́бо егда́ бе́хомъ оува́съ, сiе́, завещава́хомъ запреща́юще, я́ко а́ще нехо́щетъ кто́ де́лати, данея́стъ“ (в Острожката Библия)[4] и “Ибо егда́ бе́хомъ оу́ ва́съ, сiе́ завещава́хомъ ва́мъ, я́ко а́ще кто́ не хо́щетъ де́лати, ниже́ да я́стъ“ (в окон­чателната редакция на църковнославянския превод на Свещеното Писание[5]).

Прочетете още „„Ако някой не иска да работи, не трябва да яде““ →

Животът на апостол Павел – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Проф. Александър Павлович Лопухин

След това Павел предприел третото си мисионерско пътуване. Той преминал през Галатия, където утвърдил във вярата галатите, които по онова време били смущавани от християни с юдейски възгледи. Те настоявали, че и езичниците, приели Христос, трябва да се обрязват и да спазват обредовия Моисеев закон (Деяния на светите апостоли 18:23). След това Павел пристигнал в Ефес, където вече го очаквали верните му приятели Акила и съпругата му Прискила, които вероятно подготвяли почвата за неговата дейност. Двете или три години, които апостолът прекарал в Ефес, представляват най-плодоносния период от неговото апостолско служение. Именно тогава възникнали редица църкви, които по-късно в Откровението са представени със символа на седемте златни светилника, сред които стоял Господ. Това са църквите в Ефес, Милет, Смирна, Лаодикия, Иерапол, Колоси, Тиатир, Филаделфия, Сарди, Пергам и други. Апостол Павел действал с такъв успех, че езичеството започнало да се страхува за своето съществуване. Това се потвърждава и от бунта срещу него, предизвикан от майстора на идолски изображения Димитрий

Но радостта на великия апостол на езичниците била помрачена от противодействието на враговете му – християни с юдейски убеждения. Те нямали нищо против неговата проповед за кръста; дори се радвали, че Павел привежда езическия свят към християнството, тъй като виждали в това полза за мозаизма (моисеевето законодателство в Петокнижието). Истинската им цел била да издигнат значимостта на закона, а на Евангелието гледали само като на средство за това. Понеже Павел имал съвсем противоположно разбиране, те започнали по всякакъв начин да подкопават авторитета му сред езичниците, които той бил обърнал, и особено в Галатия. Те твърдели пред галатяни, че Павел не е истински апостол, че Моисеевият закон има вечно значение и че без него християните не са защитени от опасността да изпаднат в робството на греха и порока. В отговор на това апостолът бил принуден да изпрати от Ефес Послание до галатяни, в което опровергава всички тези заблуждения. Изглежда, това послание постигнало желания успех и авторитетът на Павел и неговото учение бил отново утвърден в Галатия (1 Коринтяни 16:1).

Тогава юдействащите насочили усилията си в друго направление. Те се появили в църквите, основани от Павел в Македония и Ахайя. Там отново се опитали да разколебаят авторитета на Павел и да хвърлят съмнение върху нравствената чистота на характера му. Най-голям успех с тези нападки постигнали в Коринт, затова апостолът във Второто си послание до коринтяните енергично се противопоставя на тези свои врагове, като иронично ги нарича „свръхапостоли“ (ὑπὲρ λίαν οἱ ἀπόστολοι). Вероятно това са били онези обърнали се към християнството свещеници (Деяния на светите апостоли 6:7) и фарисеи (Деяния на светите апостоли 15:5), които, гордеейки се със своето образование, не искали да се подчиняват на апостолите изобщо и смятали, че трябва да заемат мястото им в църквите. Може би именно тях има предвид Павел, когато споменава за „Христовите“ (1 Коринтяни 1:12) – тоест онези, които признавали само авторитета на самия Христос и не искали да се подчиняват на когото и да било от апостолите. Все пак Апостолът още с Първото си послание до коринтяните успял да възвърне поколебания си авторитет в Коринтската църква, а Второто му послание свидетелства вече, че враговете му там са признали поражението си (виж глава 7-ма). Именно поради това Павел в края на 57-ма година отново посетил Коринт и останал там около три месеца[1].

От Коринт, през Македония, Павел се отправил за Иерусалим с дарения за бедните християни от Иерусалимската църква, събрани в Гърция. Там Яков и презвитерите му съобщили, че сред християните от юдейски произход се разпространяват слухове, че Павел е враг на Моисеевия закон. За да покаже неоснователността на тези слухове, Павел по съвета на презвитерите извършил над себе си обреда на посвещение като назарей. С това Павел не извършил нищо против убежденията си. Главното за него било да ходи в любов; и, ръководен от любовта си към сънародниците си, като оставя на времето окончателното освобождение от Моисеевия закон, той приел този обет като нещо външно, което не засягало и не променяло същинските му убеждения. Това събитие обаче станало повод за ареста му, и оттук започнал нов период в живота му.

Затворничество

След ареста си в Иерусалим Павел бил изпратен в Кесария на съд при римския прокуратор Феликс. Той останал там две години – до отзоваването на Феликс (през 60-та година). През 61-ва година се явил пред новия прокуратор Фест, и понеже делото му се проточило, той като римски гражданин поискал да бъде съден в Рим. Пътуването си до Рим извършил с големи забавяния и пристигнал там едва напролет на следващата година. От последните два стиха на Деянията научаваме, че той прекарал в Рим две години като затворник, но с относителна свобода на общуване с вярващите сътрудници, които го посещавали, носели му вести от далечни църкви и разнасяли от негово име послания (до колосяните, ефесяните, Филимон, филипяни).

Тук завършва книгата „Деяния на светите апостоли“. По-нататъшният живот на апостол Павел може да бъде описан или въз основа на преданието, или с насока от някои места в неговите послания. Най-вероятно, както потвърждават отците на Църквата, след двегодишния си престой в Рим Павел е бил освободен, отново е посетил църквите на Изток и след това е проповядвал на Запад – чак до Испания. Паметник на това последно апостолско дело са така наречените пастирски послания, които не могат да бъдат отнесени към никой от по-ранните периоди на служението му.

Тъй като нито една от испанските църкви не приписва своето начало на апостол Павел, изглежда вероятно предположението, че апостолът е бил заловен веднага след като стъпил на испанска земя и незабавно изпратен обратно в Рим. Мъченическата смърт на апостола, която той е претърпял на пътя към Остия[2], според свидетелството на римския презвитер Гай (от II-ри век), е настъпила през 66-та или 67-ма година, според съобщението на историка Евсевий[3].

Хронология на живота на апостол Павел

За да се установи хронологията на живота на апостол Павел, следва да се използват две сигурни дати: датата на пътуването му до Иерусалим с Варнава – през 44-та година (Деяния на светите апостоли глава XII-та) и датата на явяването му пред съдията Фест – през 61-ва година (Деяния на светите апостоли глава XXV-та).

Фест е починал още същата година, в която пристигнал в Палестина, така че Павел е могъл да бъде изпратен в Рим най-късно есента на 61-ва година. Арестуването на апостола в Иерусалим, което се е случило две години по-рано, може да се датира съответно през 59-та година.

Третото мисионерско пътуване на апостол Павел, което предшествало неговия арест, включвало почти тригодишен престой в Ефес (Деяния на светите апостоли 19:8, 10; 20:31), пътуване през Гърция, със сравнително дълго пребиваване в Ахайя (Деяния на светите апостоли 20:3), и пътуване до Иерусалим. Следователно, началото на това трето пътуване може да се отнесе към есента на 54-та година.

Второто мисионерско пътуване, през Гърция, не е могло да продължи по-малко от две години (Деяния на светите апостоли 18:11-18), и следователно е започнало през есента на 52-ра година.

Апостолският събор в Иерусалим, който се е състоял малко преди това пътуване, вероятно се е провел в началото на 52-ра година или в края на 51-ва година.

Първото мисионерско пътуване на Павел с Варнава в Мала Азия, включващо и двукратен престой в Антиохия, обхваща приблизително предходните две години и е започнало през 49-та година.

Ако се върнем още по-назад, стигаме до момента, когато Варнава взема Павел със себе си в Антиохия. Това е станало около 44-та година. Колко време Павел е прекарал преди това в Тарс, където е било неговото семейство, не може да се определи с точност – възможно е около четири години, така че първото посещение на Павел в Иерусалим след обръщението му може да се отнесе към 40-та година.

Това посещение е било предшествано от пътуване на Павел в Арабия (Галатяни 1:18) и двукратен престой в Дамаск. За всичко това той сам отделя три години (Галатяни 1:18). Така че обръщението на Павел вероятно се е случило през 37-ма година.

В годината на обръщението му Павел е бил около 30-годишен, следователно рождението му може да се отнесе към 7-ма година след Христа. Ако е починал през 67-ма година, то целият му живот е продължил около 60 години.

В подкрепа на тази хронология можем да приведем и следните съображения:

1)Известно е, че Пилат Понтийски е бил отстранен от длъжност през 36-та година. Преди да пристигне новият прокуратор, евреите са могли да си позволят самоволно да извършат екзекуцията на Стефан, нещо, което не биха посмели при римски управител, тъй като римляните им отнели правото на смъртни присъди. Така че убийството на Стефан вероятно е станало в края на 36-та година или началото на 37-ма година, а след него – обръщението на Павел.

2)Пътуването на Павел и Варнава в Иерусалим по повод глада от 44-та година намира потвърждение у светски историци, които съобщават, че при император Клавдий през 45-та или 46-та година глад е обхванал Палестина.

3)В Послание до Галатяните Павел казва, че е отишъл в Иерусалим на апостолския събор четиринадесет години след обръщението си. Ако този събор се е състоял през 51-ва година, то обръщението на Павел е било през 37-ма година.

Така хронологията на живота на апостол Павел може да се представи по следния начин:

I. Животът на Павел като юдеин и фарисей

Раждане: около 7-ма година след Христа.

Обръщение: около 37-ма година.

II. Години на подготовка и първи опити в апостолската дейност

37-44 година: Престой в Дамаск, Арабия, Тарс и Антиохия

44-та година: Пътуване с Варнава до Иерусалим заради глада

III. Първо мисионерско пътуване

49-51 година: Пътуване в Мала Азия, основаване на църкви

51-ва година: Апостолски събор в Иерусалим

IV. Второ мисионерско пътуване

52–54 година: Проповед в Гърция

Послания: Първо и Второ към Солуняни

V. Трето мисионерско пътуване

54–57 година: Пребиваване в Ефес, посещение на Гърция и Иерусалим

Послания: към Галатяни, Първо и Второ към Коринтяни, към Римляни

VI. Затворничество

59 (лято)-61 (есен): Арест в Иерусалим, затвор в Кесария

VII. Пътуване до Рим

61 (есен)-62 (пролет): Пътуване с кораб, корабокрушение, пристигане в Рим

VIII. Първо затваряне в Рим

62–64 година: Под домашен арест в Рим

Послания: към Колосяни, Ефесяни, Филимон, Филипяни

IX. Освобождаване и последни години

64–67 година: Освобождаване, нови пътувания, второ залавяне в Рим

Послания: Пастирски послания (Тимотей, Тит), към Евреи

X. Мъченическа смърт

66-та или 67-ма година: Обезглавен в Рим, по пътя за Остия

Тази хронология, основана на Деянията на Апостолите, Посланията и ранноцърковните предания, е приета от мнозина изследователи като най-вероятна.

Прочетете още „Животът на апостол Павел – продължение и край*“ →

Животът на апостол Павел*

Публикувано на от Dragan Bachev

Проф. Александър Павлович Лопухин

В живота на апостол Павел трябва да се разграничат три основни етапа: неговият живот като юдеин и фарисей, обръщането му към Христос и животът и дейността му като християнин и апостол.

Апостол Павел преди своето обръщане

Павел е роден в Киликийския град Тарс, разположен на границата между Сирия и Мала Азия (Деяния на светите апостоли 21:39). Той е евреин от Вениаминовото племе (Римляни 11:1; Филипяни 3:5). Първоначалното му име е Савел (или Саул), най-вероятно дадено в чест на първия цар на Израил, който също произхождал от Вениаминовото племе. Родителите на Савел принадлежали към фарисейската партия, тоест строго ревностни изпълнители на Моисеевия закон (Деяния на светите апостоли 23:6; срв. Филипяни 3:5). Вероятно бащата или дядото на апостол Павел е получил римско гражданство за някакви заслуги – факт, който по-късно ще се окаже от голяма полза в мисионерската дейност на Павел (Деяния на светите апостоли 16:37 и сл.; Деяния на светите апостоли 22:25-29, 23:27).

Говоримият език в дома на Павел със сигурност е бил общоразпространеният тогава в юдейските общности на Сирия – сиро-халдейски. Въпреки това е без съмнение, че още като дете Савел се е запознал добре и с гръцкия език, който е бил основният говорим език в Тарс (На Изток, в големите градове, и днес се срещат немалко хора, които говорят на два-три езика. И такива хора се срещат и сред по-нисшите слоеве на обществото). В онези времена Тарс съперничел на Атина и Александрия по отношение на образоваността на жителите си. Като талантлив и любознателен младеж, Павел едва ли би могъл да остане без допир до гръцката литература. От неговите послания и речи можем да заключим, че той е бил запознат с творчеството на някои гръцки поети. Първият цитат от гръцки автор, който той прави, е от киликийския поет Арат (и също приписван на Клеант): „Негов сме и род“ (Деяния на светите апостоли 17:28). Вторият е от Менандър (1 Коринтяни 15:33), а третият – от критския поет Епименид (Тит 1:12). Хипотезата, че апостол Павел е познавал донякъде гръцката литература, се подкрепя и от факта, че му се е налагало да говори пред образовани атиняни. За тази цел той би трябвало поне до известна степен да е запознат с техните религиозно-философски възгледи, отразени в поетичните творби на гръцките мислители.

Въпреки това възпитанието и обучението на Павел несъмнено са били насочени към юдаизма и равинизма, за което свидетелстват неговата своеобразна диалектика, начинът му на изложение и стилът му. Съвсем вероятно е, че поради изключителните му способности, още от ранна възраст той е бил определен за равинско служение. Възможно е именно с тази цел родителите на Павел да са се погрижили да му осигурят обучение в занаята на шиенето на шатри (гръцки σκηνοποιός –  Деяния на светите апостоли 18:3), тъй като според юдейското разбиране равинът трябва да бъде материално независим от своите ученици (Pirke Abot, II, 2).

Св. апостол Павел

Ако вземем предвид всички тези обстоятелства от детството на Павел, напълно ще разберем неговата благодарност, с която по-късно казва: „Бог, Който ме избра още от утробата на майка ми“ (Галатяни 1:15). Ако наистина задачата, определена за Павел, е била да освободи Евангелието от покрова на юдейството, за да го предложи в чисто духовен вид на езическия свят, то тогава той е трябвало да съчетава в себе си две на пръв поглед противоречиви условия. От една страна, той е трябвало да произхожда от самите недра на юдейството, защото само така можел дълбоко да познае какво означава живот под Закона и лично да се убеди в неговата неспособност да спаси човека. От друга страна, той е трябвало да бъде свободен от националната юдейска неприязън към езичниците – неприязън, особено дълбока в палестинското юдейство. Може би в известна степен именно това, че е израснал сред гръцката култура, с която, както знаем, е бил добре запознат, му помогнало да отвори вратите на Божието Царство пред езичниците от целия свят.

Така юдейското законничество, гръцката образованост и римското гражданство са предимствата, които апостол Павел е притежавал заедно с особено даруваните му от Христос духовни дарби, необходими му в мисията да проповядва Евангелието по цялата земя.

Когато юдейските момчета навършвали 12-годишна възраст, обикновено ги водили за пръв път в Иерусалим по време на един от главните празници – от този момент нататък те ставали, според тогавашния израз, „синове на Закона“. Така вероятно е било и с Павел. Но той останал да живее в Иерусалим, изглежда, при свои роднини, за да постъпи в равинско училище (срв.  Деяния на светите апостоли 23:16). По онова време в Иерусалим се прочул със знанията си по Закона един от учениците на прочутия Гилел – Гамалиил, и бъдещият апостол заел място „при нозете на Гамалиил“ (Деяния на светите апостоли 22:3), ставайки негов усърден ученик. Макар самият учител да бил човек с по-умерени възгледи, неговият ученик станал най-ревностен изпълнител на Моисеевия закон както в теорията, така и в практиката (Галатяни 1:14; Филипяни 3:6). Той насочил всичките си волеви усилия към осъществяването на идеала, начертан в Закона и в тълкуванията на отците, за да бъде удостоен със славно място в Царството на Месията.

Павел съчетавал в себе си три качества, рядко срещащи се заедно у един човек: сила на ума, твърдост на волята и живост на чувствата, които качества още тогава привлекли вниманието на неговите началници. Но външността му не създавала особено благоприятно впечатление. Варнава, в Ликаония, бил сметнат за Юпитер, а Павел – само за Меркурий, което показва, че първият е изглеждал значително по-внушително от втория (Деяния на светите апостоли 14:12). Въпреки това едва ли трябва да се отдава особена тежест на свидетелството на апокрифното съчинение от II-ри век – Деянията на Павел и Текла, където Павел е описан като нисък човек, плешив и с голям нос… Дали Павел е бил с физически слабо телосложение, трудно е да се каже със сигурност. От време на време у него действително се проявявали признаци на телесна немощ (Галатяни 4:13), но това не му попречило да обиколи почти целия юг на тогавашна Европа. Що се отнася до „ангела сатанин“, който му бил даден (2 Коринтяни 12:7), това не означава непременно телесна болест – то може да се разбира и като указание за особените гонения, на които Павел бил подложен в хода на своята мисионерска дейност.

Сред юдеите било обичайно рано да се встъпва в брак. Бил ли е женен Павел? Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, а по-късно Лутер и реформаторите, са давали утвърдителен отговор на този въпрос. Но тонът, с който апостол Павел говори в Първото послание до коринтяните относно дадения му дар (1 Коринтяни 7:7), по-скоро служи като основание за предположението, че Павел не е бил женен.

„Савле, Савле, защо Ме гониш?“ – пита възкръсналият Христос св. апостол Павел, все още като Савел, край Дамаск

Видял ли е апостол Павел Иисус Христос по време на пребиваването си в Иерусалим? Това е твърде вероятно, като се има предвид, че Павел е присъствал в Иерусалим по време на големите празници, а Господ Иисус Христос също посещавал града тогава. Но в посланията на апостол Павел няма никакво пряко указание за такава среща (думите във 2 Коринтяни 5:16 се отнасят само до „плътския“ характер на разпространените сред юдеите очаквания за Месията).

След като достигнал 30-годишна възраст, Павел, като най-ревностен фарисей и враг на новото християнско учение, което му се струвало заблуда, получил от юдейското началство поръчение да преследва привържениците на новото учение, тогава още наричани от юдеите просто „еретици назаряни“ (Деяния на светите апостоли 24:5). Той присъствал при убиването с камъни на св. Стефан и активно участвал в гоненията срещу християните в Иерусалим. След това се отправил към Дамаск, главния град на Сирия, с писма от Синедриона, които му давали пълномощия да продължи инквизиторската си дейност и там.

Обръщане към Христос

Павел не намирал утеха в своето ревностно дело. Както личи от 7-ма глава на Посланието до римляните, той съзнавал, че по пътя към постигане на праведността, начертана от закона, пред него стои сериозна пречка, а именно плътската похот (стих 7). Болезненото чувство за безсилие в стремежа към добродетелност било, така да се каже, отрицателната предпоставка за великия вътрешен прелом, който настъпил у него по пътя към Дамаск. Напразно се опитвал да насити душата си, копнееща за праведност, с ревностни усилия в защита на закона: не успял да заглуши в себе си тормозещата мисъл, че чрез закона спасението не може да бъде постигнато…

Но би било съвсем в противоречие с цялата история на Павел, ако обясним този прелом като естествен резултат от неговото духовно развитие. Някои богослови тълкуват случилото се с Павел по пътя към Дамаск като чисто субективно преживяване, протекло само в съзнанието му. Например Галстен (в труда си „За евангелието на Петър и Павел“) излага някои находчиви аргументи в подкрепа на такава хипотеза, но дори неговият учител Баур, който също смятал явяването на Христос за „външно отражение на вътрешното духовно състояние“, не могъл да отрече, че това събитие си остава изключително тайнствено. Самият апостол Павел възприема своето обръщане не като дело на собствена воля, а като насилствено призоваване от страна на Христос, Който го избрал за Свой съд в делото на човешкото спасение (1 Коринтяни 9:16, 18; срв. Галатяни 1:5-6). С това тълкуване на самия Павел съвпадат и сведенията, които се съдържат в книгата Деяния на апостолите. Три пъти в тази книга се разказва за обръщането на Павел (Деяния на светите апостоли 9:1-22; 22:3-16; 26:9-20), и във всички тези места намираме указания, че и спътниците на апостола са били свидетели на нещо тайнствено, което, макар и да се е случило лично с Павел, в някаква степен се извършвало сетивно, било достъпно за възприятията. Казва се, че те не видели лицето, което говорело с Павел (Деяния на светите апостоли 9:7), но видели сияние по-ярко от обедната светлина (Деяния на светите апостоли 22:6; 26:13); те не разбрали ясно думите, изречени към Павел (Деяния на светите апостоли 22:9), но чули звуците на гласа (Деяния на светите апостоли 9:7). От това несъмнено можем да заключим, че „явяването при Дамаск“ е било обективно събитие, външно.

Св. апостол Павел извършва бягство от Дамаск

Самият Павел бил толкова уверен в това, че в Първото послание до коринтяните (1 Коринтяни 9:1), за да докаже истинността на своето апостолско призвание, се позовава именно на този факт – „че е видял Господа“. В глава 15-та на същото послание той поставя това явяване наред с явяванията на Възкръсналия Христос на апостолите, като го отделя от своите по-късни видения. А и целта на тази глава показва, че той не е имал предвид нищо друго освен външното, телесно явяване на Христос, защото целта ѝ е да изясни реалността на телесното възкресение на Господа, за да изведе от този факт заключението за реалността на възкресението на телата изобщо. Но вътрешните видения никога не биха могли да служат като доказателство нито за телесното възкресение на Христос, нито за нашето. Трябва да се отбележи още, че когато апостолът говори за видения, той се отнася към тях много критично. Така например говори колебливо за възнасянето си до третото небе: „не зная“, „Бог знае“ (2 Коринтяни 12:1 и сл.). А тук говори за явяването на Господа без никакви уговорки (срв. Галатяни 1:1).

Прочетете още „Животът на апостол Павел*“ →

Явяването на пророците Моисей и Илия при Преображение Господне (старозаветни и новозаветни аспекти)*

Публикувано на от Dragan Bachev

The appearance of the prophets Moses and Elijah at the transfiguration of the Lord (Old Testament and New Testament aspects)

Ева Ковачева

Abstract

The article considers verses Маt 17:3; Мk 9:4; Lk 9:30, as well as the connections between Moses, Elijah and the Transfiguration of Jesus. Its objective is to establish and explain the meaning of this biblical event in relation to their personalities and the Tabor Light.

Key words: Moses, Elijah, Transfiguration of Jesus, Tabor light

***

Тъй като мнозина си задават вероятно въпроса, защо точно пророците Моисей и Илия се явяват на Преображение Господне (срв. Мат. 17:3; Марк 9:4; Лук. 9:30[1]), целта на настоящото изследване е да се отговори на поставения въпрос. Ще се позовем на мненията на различни тълкуватели върху посочените стихове и ще се опитаме да открием някои допълнителни аспекти, които ще изложим на второ място, базирани върху съчиненията на Константинополския Патриарх (исихаст) от 14-ти век – Филотей Кокин „За Таворската светлина“, на св. Дионисий Ареопагит („Мистическото богословие“), както и в учението на св. Григорий Палама́  и св. Симеон Нови Богослов, свързани със съзерцаването на нетварната светлина, които имат съществено значение към разглежданата тема.

„След шест дни Иисус взе със Себе Си Петра, Иакова и Йоана, брат му, и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина. И ето, явиха им се Моисей и Илия, разговарящи с Него“ (Мат. 17:1-3). Св. Инокентий (Борисов) отбелязва: „Таворската слава изискваше строги свидетели… за това се появиха други, от друг свят, привлечени от силата на може би същата необикновена молитва, след които последва и самото Преображение[2]“. Пророк Моисей се явява като ходатай и основател на Стария Завет пред Учителя и Изпълнителя на Новия завет, а пророк Илия – като най-важният от пророците, заради неговата ревност и действия, пред Този, в Когото се изпълниха всички пророчества. Те са били удостоени да видят в плът Онзи, Когото всички старозаветни праведници и пророци искаха да видят и не видяха. Според него това е награда както за законодателя на Синай, така и за пустинния обитател на Кармил. На планината Тавор най-после се изпълнява тяхното желание: да видят Бога „лице в лице“ (Изх. 33:11, 20; 3 Царств. 19:13; Евр. 1:3)[3]; и за тях било чест да говорят „лице в лице с Него“. За Човешкия Син пък първата среща в слава с най-великия от Неговите предшественици и вестители послужила като известна утеха посред многострадалното Му земно поприщ[4]; Ориген твърди, че пророк Моисей представлява Закона, а в образа на пророк Илия се разкриват колективно всички пророци [5]. А. Лопухин пише, че евангелистите Матей и Марк говорят за същото с малки разлики. Св. апостол и евангелист Лука съобщава това, което първите двама синоптици не съобщават – мъжете, които се явили, говорили с Христос за Неговата смърт в Иерусалим[6]. Според св. Максим Изповедник тези, които преминават от буквалното значение към духовното, виждат Закона и пророците, които пребъдват със Словото и възвестяват Неговото идване със силен глас. Пророк Моисей се явява, защото той пише за създаването на всичко, а пророк Илия – защото е ревнител и аскет[7]. Блажени Йероним Стридонски смята, че двамата пророци се явяват, за да се усили вярата на апостолите. Чрез това им се дава знамение от небето: пророк Илия слиза от мястото, където е въздигнат, а пророк Моисей възкръсва от подземния свят[8]. Той пише: „Тук са показани законът и пророците, които с непрестанни повтарящи се пророчества провъзгласяват както страданието на Господа, така и Неговото възкресение“[9]. Блажени Теофилакт Архиепископ Български обръща повече внимание върху това, което те са разговаряли: „За какво говореха?… за което трябваше да се извърши в Йерусалим, тоест за кръста. Защо Моисей и Илия станаха видими? За да покаже, че Той е Господ на закона и пророците, на живи и мъртви, защото Илия бил пророк и никога не умрял, а Моисей бил законодател и умрял. Също така, и да покаже, че Иисус Христос не е нито противник на закона, нито враг на Бога. Иначе Моисей не би говорил с него, както не би говорил с някого, който му се противопоставя, а Илия, ревнител, не би издържал присъствието Му, ако Той беше враг на Бога. Също така с цел да се унищожи подозрението на онези, които Го смятаха за Илия или за някой от пророците[10].“ Блажени Теофилакт отбелязва още един важен елемент – по какво учениците разбират, че това са пророците Моисей и Илия: „Не от изображения, защото правенето на човешки изображения тогава се смятало за беззаконно. Явно са ги разпознали по думите, които са изрекли. Моисей може да е казал: Ти си Този, чието страдание изобразих предварително, като заколих агнето и извърших Пасхата; а Илия: Ти си Този, чието възкресение изобразих предварително, като възкресих сина на вдовицата, и така нататък[11].“ Блажени Теофилакт пояснява защо те служат за пример на учениците: „Като ги показва на учениците им, Господ ги учи да им подражават, тоест да бъдат кротки и общителни като Моисей, и ревностни и непреклонни за истината като Илия, а също така да бъдат готови да претърпят несгоди за истината, както и двамата[12].“ Евтимий Зигавин смята, че по много причини Господ поставя двамата пророци до Себе Си. Тъй като някои хора Го смятали за св. Йоан Кръстител, други – за пророк Илия, трети – за пророк Йеремия или един от древните пророци, Той ги поставил като Негови раби – най-почитаните измежду пророците, за да открие превъзходството Му над тях[13].

Друга причина е свързана с обвинението към Иисус Христос като престъпник на Закона. Те Го наричали „богохулник“, който присвоява Божията слава за Себе Си. В отговор на това той поставя пророк Моисей до Себе Си, за да покаже, че в никакъв случай законодателят няма да се яви пред Него под формата на роб, ако Той е нарушител на закона, а пророк Илия – за да покаже, че ако Той е бил богохулник и е присвоил славата Божия за Себе Си, то онзи, който винаги е ревнувал за славата Божия, никога не би се явил като слуга пред безбожните.

Третата причина според Евтимий Загавин е тяхната убеденост в това, че Той е Господар на смъртта и живота (в съпоставка на това, че пророк Моисей умира, а пророк Илия остава жив). Учениците Му били свидетели на Неговата смърт, и смятали това страдание за доброволно; осъзнавали, че Господарят на смъртта и на живота не може да умре против волята Си[14]. Според посочения тълкувател може да се добави и още една друга причина – тази, че Иисус Христос ги е поставил на това място като пример за подражание пред учениците: пророк Моисей бил с „вързан“ език, а пророк Илия бил напълно необразован и двамата били бедни и еднакво смели срещу владетелите: пророк Моисей – срещу фараона, а пророк Илия – срещу цар Ахав. От нечестивите хора, на които показвали добри дела, те изтърпели много беди, но не преставали да се грижат за тях. Христовите ученици трябвало да подражават на двамата пророци както в ревността им към Бога, така и в умението им да управляват народа в техните трудове. Многократно те са били готови да умрат в изпълнение на служението си. Те двамата разговаряли с Него, показвайки, че законът, даден от Моисей, и пророческото слово, са предсказали смъртта Му, първото – с образа на жертвата, и второто – с различни пророчества. Св. апостол и евангелист Лука пише (9:31), че двамата пророци се явили в слава или блясък, за да знаем, че „всички, които са живели според Бога, участват в Божествената слава[15]“, както и съобщава, че „като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му, с която щеше да свърши в Йерусалим“ (9:31), свидетелствайки, че те са говорили за Неговото дело, което Той трябвало да извърши в Йерусалим: „И тъй, Моисей и Илия говориха за Неговата смърт и Неговата слава, тоест за кръста, – как Той трябва да бъде разпнат[16]“. Протоиерей Йоан Бухарев пише: „Защо са се появили по време на преобразяването на Господа Моисей и Илия и говорили за предстоящата смърт на Иисус Христос на кръста? Явяването на Моисей и Илия при Преображението извести на учениците, че Иисус Христос е именно същият Месия, за когото Моисей пише в закона и е предсказан от пророците, чийто представител тук е Илия. Разговорът бил за смъртта на Христос на кръста, за да не бъдат апостолите изкушени от тази Негова смърт: тя не е недостойна за Божественото лице на Спасителя и е напълно съобразена със закона и пророчествата[17].

Прочетете още „Явяването на пророците Моисей и Илия при Преображение Господне (старозаветни и новозаветни аспекти)*“ →