Христо Темелски

Биографичните данни за приснопаметния Неврокопски митрополит Борис са твърде оскъдни, а за определени перио­ди от време дори неясни[1]. Това навярно се дължи на обстоя­телството, че този образцов екзархийски митрополит бил твърде благочестив, скромен и почтен, и рядко е говорел за себе си и своето минало. Освен това, злодейска ръка твърде рано отнела живота му[2] и той не доживял до дълбока старост, за да разкаже повече за своето детство, за ученическите си години, както и за началото на духовното си призвание.

Известно е, че Неврокопски митрополит Борис е родом от село Гявато – според някои Ресенско, според други Битолско[3]. Фак­тически то е разположено на границата на двете каази (око­лии) и погледнато на географската карта[4] е по-близо до Ресен, отколкото до Битоля. Но в административно отношение то е принадлежало към Битолска кааза, Пелагонийска епархия, докато Ресен и Ресенска кааза спадали към Охридска епархия[5].Освен това в Гевгелийска кааза има село със същото име, но то спада към Солунска епархия[6].

Родното село на митрополит Борис има повратна съдба. Първоначално то е възникнало на около 1000 мeтра надморска ви­сочина, на върха на планински хребет, част от планината Пелистър (или Перистер), която пък е най-високият клон от една дълга планинска верига, проточена от Шар до изворите на Девол и по на юг. Тук е бил пределът между Битолското и Ресенското полета и оттук се открива хубав панорамен изглед към Преспанската котловина и Преспанското езеро. През този предел е преминавал главният път от Битоля за Преспа, а по името на село Гявато бил наречен и самия проход[7]. През пролетта на 1845 година тук е преминал руският учен славист професор Виктор Иванович Григорович, който в пътеписа си посочил, че Гявато и околните села не са големи селища[8].

Обстоятелството, че селото било разположено в непосред­ствена близост до главния път от Битоля за Преспа, високо горе в планината, отдалечено от каазалийските центрове, му отреж­дало неспокойни дни и нощи през дългите векове на турското робство. Както е известно, след Руско-турската освободителна война от 1877/1878 година, македонските земи останали отново в пре­делите на Османска Турция, чак до Балканската война от 1912 година. През лятото на 1895 година тук преминал инспекторът от Училищ­ния отдел на Българската екзархия Васил Кънчов, който ни е оставил интересни, макар и твърде кратки сведения за този край. Той посочва, че „неволя е накарала селяните да бягат от върха долу в долината, дето са по-спокойни от неканени гости, които вся­ка вечер безпокоили селяните. Известно е всекиму, колко злочести са в Турция ония села, които се намират по-големите друмове.

Само църквата стои още на върха и напомнюва на селяните тех­ните стари жилища. Изселването е станало преди 7-8 години. До църквата има механа, дето пътникът може да намери само кафе и ракия. Хляб се случва понякога, но ястие не. Има и караулница. Ле­жат на сянка трима заптии по гърба си и изпущат цели облаци дим из устата си. Когато не са разположени, търсят тескеретата от пътниците…. Оттук се почва слизането по равнината…[9]“

От това сведение на Васил Кънчов става ясно, че около 1887-1888 година започнало изселването на Гявато, като селяните се спуснали в една разкошна падина, прорязана от река Шемница (приток на река Черна). Тази падина е в самия северо-западен край на Битолското поле и в нея били разположени селата Кажани (насе­лено с турци), Рамна (с 60 турски и 40 български къщи) и Долинци, и Лера (със смесено турско-българско население)[10]. Пре­селниците от върха се настанили на около 3 километра под турското село Кажани и така образували новото село Гявато, което от­стояло от старото на малко повече от 4 километра. Преселването не е станало изведнъж, защото в една стара карта от 90-те години на миналия век са отбелязани и двете села[11]. Дори след оконча­телното преселване, в старото селище останали неразрушени църквата и един хан. Селяните от новото село Гявато първоначал­но са нямали църква и са ходели да се черкуват в стария си храм на върха на хребета. Васил Кънчов, който през лятото на 1895 година видял новото село, посочва, че „то е малко селце, населено с бълга­ри“[12]. Според официалната екзархийска статистика от онова време, неговите жители били 1500 българи, всичките екзархисти[13].

Именно в началото на преселването, в старото сeло Гявато, в дома на Симо (или Симеон) Цветков Разумов се родил бъде­щият Неврокопски митрополит Борис. Кръстили го в старата селска църква с хубавото македонско име Вангел[14]. Трудно било неговото детство. Родителите му, а и всички негови близки, трябвало да се разделят с родни домове и да се спуснат на голо място в падината, и там с пот и мъка да градят нови жилища; били времена на голям недоимък – селяните се препитавали от дърводобив, овощарство, а мнозина ходели на гурбет по голе­мите градове, достигайки чак до турската столица Цариград [15].

Вангел Симов израснал край буйната и пенлива река Шемница, в нов дом, на по-спокойно място от оживения проход. През есента на 1896 година баща му го завел в малкото селско учили­ще, където учител бил Наум Петров, на когото Екзархията пла­щала годишна плата от 20 турски лири[16]. Тук малкото момче започнало своето образование, което с известни прекъсвания продължило цели 18 години. За училището в родния си край, бъдещият архиерей ще запише по-късно следният спомен: „Когато за пръв път прекрачвахме прага на училищната сграда, нас ни посрещаха два образа: двуединният образ на св. Кирила и Методия и образът на екзарх Йосиф. Тези образи оживяваха завсегда в нашите души и ръководеха всякога нашия живот“[17].

Немотията в родното му село принудила баща му и дядо му Митре (бащата на майка му) да тръгнат по гурбет чак в Цариг­рад. Това било през ранната пролет на 1899 година, когато Вангел бил ученик в трето отделение. Семейният съвет отредил и Ван­гел да замине с баща си и дядо си за столицата на Османската империя и там да продължи образованието си. Раздялата с близ­ки и познати, с родния край била доста тежка и мъчителна – момчето било едва десетгодишно[18].

След дългото и изнурително пътуване пристигнали в огром­ният град, разпрострял се по двата бряга на Босфора. Работа бързо намерили по многобройните градини, опасващи като обръч столичния град. Само че настаняването на Вангел в учи­лище се провалило – било по средата на учебната година, а и трябвало разрешение от Екзархията. Той останал на градината да помага на баща си и дядо си. Чак през есента на 1899 година Ван­гел Симов постъпил отново в трето отделение на българското основно училище „Св. Кирил и Методий“ в квартал Фенер, ос­новано през 1857 година. Главен учител по това време там бил Хрис­то Урумов, подпомаган от учителя Христо Шалдев[19]. При тях Вангел завършил началното си образование и пожелал да продължи да се учи.

В края на лятото на 1901 година баща му го завел в Одрин и го записал в първи клас на прочутата по онова време Одринска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. Самата гимназия се поме­щавала в центъра на града, в закупена и основно ремонтирана от Екзархията голяма къща на братятата италианци Бадетти, а пансионът ѝ се намирал в махалата „Калето“[20]. Тук, в продълже­ние на три учебни години, Вангел Симов учил прилежно, като ваканциите прекарвал в Цариград при баща си и дядо си.

През ваканцията на 1902 година Вангел бил в Цариград и решил сам да отиде в предградието Ортакьой, за да види лично ек­зарх Йосиф I. По това време там било седалището на Българс­ката екзархия и в екзархийския параклис служели всеки неде­лен и празничен ден. Ето какво разказва той за тази първа сре­ща: „Чаках с нетърпение и трепет. Подир няколко време през една врата отдясно влезна екзарх Йосиф и застана до вратата, която се затвори. Стори ми се, че в тоя миг благоговение изпълни параклиса и някакъв трепет проникна във всичко. Аз не смеех да го погледна пряко. Поглеждах го крадешком само тогава, когато той гледаше в друга посока и се мъчех сам да остана невидим. Но струваше ми се, че той поглеждаше и измерваше всички. Такъв поглед, такъв образ, такава фигура не бях виждал. Той съвсем не прилича на другите хора, казах си![21]“

След свършване на богослужението Вангел тръгнал да се прибира, но на стълбите го спрял един прислужник и му ка­зал, че екзархът искал да го види. „Аз бях смутен. Прислужникът ме поуспокои и заведе в беседката в градината, дето екзарх Йосиф седеше и чакаше. Целунах му ръка с благоговение и страх. Той ми каза и посочи с ръка да седна до него… Аз мислех, че пред него можем само да стоим благоговейно прави, без да го гледаме и без да говорим, а пък той иска да седим до него, да го гледаме в очите и да разговаряме с него![22]“

Съдбоносна била тази първа среща на Вангел Симов с гла­вата на Българската православна църква. Тя продължила пове­че от час. Екзархът се интересувал от близките му, от неговото учение, от учителите и редът в гимназията, от условията в пансиона и така нататък. „С най-жив интерес обаче и с най-големи подробности започна да разпитва за родното ми село, за моя роден край. Той пи­тате за всичко: за селото, за околните села, за хората, за езика, за църквите и училищата, за нравите и обичаите, за желанията и стре­межите… Аз само се чудех и си шепнех: какъв чуден човек! Защо пита и говори той с такъв интерес и с такава обич за един край, който не е виждал никога…“[23]. След този продължителен разговор, тъй като времето било напреднало, екзарх Йосиф дал на любознател­ното момче 12 гроша да обядва в някоя близка гостилница, както и един златен наполеон да си купи потребни неща за учили­ще[24].

През 1904 година Вангел Симов завършил с отличие трети клас на Одринската мъжка гимназия. Той се завърнал в Цариград и отседнал при познати. Баща му още през 1902 година се върнал в Гявато, без да подозира, че следващата 1903 година ще се окаже съдбо­носна за Македония.

При потушаване на Илинденско-Преображенското въста­ние, на 12 юли 1903 година, турският аскер разбил въстаническия отряд при село Гявато, предвождан от легендарния бито леки вой­вода Георги Сугарев и неговите помощници дякон Евстатий и Пере Жебчев. Селото било опожарено, като селяните потърси­ли спасение край Смилево. Бащата на Вангел – Симо Разумов – не стоял настрани от революционните събития. С пушка в ръка той бил четник в четата на Георги Сугарев и загинал геройски на 16 септември същата година при манастира Слепче, Прилепско[25]. Още в Од­рин Вангел научил тези тъжни новини и тайно си поплакал, но неволята го научила да бъде твърд и непреклонен.

Трагедията му не останала скрита и от всичко знаещият ек­зарх Йосиф, който наредил да бъде приет като пълен стипен­диант в Цариградската духовна семинария „Св. Иоан Рилски“. Така през септември 1904 година Вангел прекрачил прага на семина­рията в квартал Шилиш, в непосредствена близост до новата българска болница „Евлогий Георгиев“[26]. Тази семинария била любимотото учебно заведение на екзарха; създадена по негово настояване и намираща се непрекъснато под негов пряк конт­рол. Тук, в обширния семинарски парк, българският духовен глава прекарвал часове наред през неделни и празнични дни. Но той не бездействал, а се разхождал по алеите на парка, раз­говаряйки със семинаристи. Интересно е обстоятелство, че всич­ки семинаристи, от втори курс нагоре, екзархът знаел по име, както и кой откъде е. Йосиф I живо се интересувал от бъдещи­те планове на всеки един семинарист и се опитвал да привлече за екзархийската кауза най-добрите и най-способните[27]. Сред тях бил и Вангел Симов, който още през 1902 година спечелил сим­патиите на екзарха.

В Цариградската духовна семинария Вангел учил шест го­дини, показвайки усърдно прилежание и отличен успех. Въпре­ки че бил стипендиант и живеел на пансион, екзархът не го забравял и винаги го подпомагал със собствени средства. В ог­ромния дневник на Йосиф I срещаме интересна записка от 1 август 1906 година. На тази дата българският духовен глава е запи­сал, че за дрехи на Вангел Симов платил три златни наполеона[28]. През 1908 година екзархът заболял сериозно и след дълго лече­ние на 8 юни 1909 година заминал да продължи лечението си във Виена, а след това в София. Неговото отсъствие от Цариград продължило цяла година. Вангел редовно му пишел писма и го информирал за учението си и бъдещите си планове[29].

Екзархът се завърнал в турската столица едва на 17 юни 1910 година, а само след три дни бил годишният акт на семинарията. На него присъствали много гости, сред които бил и Йосиф I, а също така и синодалните митрополити Авксентий Пелагонийски, Иларион Неврокопски и Герасим Струмишки. Тогава се дип­ломирали седем семинаристи, в това число и Вангел Симов. От страна на семи-нарското ръководство завършилите получили по една луксозно подвързана Библия. Вангел Симов бил награ­ден със скъп златен часовник за отличен успех по турски език. Тази му награда била изпратена от турския министър на про­свещението. В края на тържеството Вангел станал и отправил към другарите си прощална реч на турски език. Той хем се рад­вал, че завършил образованието си, хем тъжял за отличният учи­телски колектив и топлите грижи на Българската екзархия към учениците[30].

Така през лятото на 1910 година Вангел Симов бил изправен на кръстопът. С диплома в ръка той трябвало да реши по кой път ще поеме. Едногодишното отсътвие на екзарха било причина да се чувства несигурен и разколебан. Обаче на 24 юни 1910 година, само четири дни след тържественият акт по дипломирането на семинаристите, се състояла съдбоносна среща между Йосиф I и Вангел. След продължителен и пълноценен разговор се стиг­нало до зрялото решение – „Вангел Симов се съгласи да стане монах„[31]. От своя страна екзархът му обещал да го изпрати да учи богословие в чужбина, нещо което 22-годишният младеж мно­го желаел.

10 юли 1910 година бил исторически ден за Вангел. В параклиса на Екзархийския дом в квартал Шишли първият Неврокопски митрополит Иларион го постригал в монашество, давайки му името Борис[32]. Може би тук имал пръст Божият промисъл; защо именно от всички синодални митрополити Иларион Неврокоп­ски извършил пострига, а не например Пелагонийският (или Битолският) митрополит Авксентий, който фактически бил епар­хийски архиерей на Вангел Симов[33]. На следващия ден (неде­ля, 11 юли 1910 година) в историческата желязна църква „Св. Сте­фан“ в квартал Фенер митро-полит Иларион го ръкоположил в иеродяконски чин[34].

На 14 декември 1930 година, в словото си при епископската си хиротония, Борис с исконна гордост ще заяви: „Още от ранни младини обичах и търсех Бога и божественото във всичко… Божият зов стигна до мене чрез устата на един рядък и достоен Божий из­браник – чрез устата на приснопаметния и незабравимия, на блаженейшия и блаженопочиналия екзарх Йосиф I, комуто Бог даде блажен покой и сътвори вечна памет![35]“

Младият иеродякон бил оставен на служба в екзархийския параклис и помагал в делата на екзархийската канцелария[36].На 27 август 1910 година било проведено заседание на Смесения ек­зархийски съвет. На него екзархът предложил да се отпусне от фонд „Увалиев“ една стипендия за следване по богословие в Университета в град Черновиц, тогава в пределите на Австрия. Стипендията била отпусната и за нея обявили конкурс в екзар­хийския орган вестник „Вести“. Срокът за подаване на документите бил 15 септември същата година, а условията изисквали кандидатите да имат завършен пълен семинарски курс и да не са по-възрастни от 25 години[37]. Иеродякон Борис веднага подал документите си и спечелил въпросната стипендия. Този благотворителен фонд („Увалиев“) бил основан от богатия търговец Стефан Увалиев Димитров, родом от Калофер, но починал в град Казанец в Бесарабия. Дарителят завещал 20 000 рубли на Българс­ката екзархия в Цариград, от лихвите, от които да се учреди една стипендия на негово име в размер между 200 и 400 рубли годишно[38]. Именно с тази стипендия през есента на 1911 година ие­родякон Борис заминал да следва в Богословския факултет  в Черновиц. Там вече следвал друг екзархийски стипендиант, иеро-дякон Паисий, дякон на екзарх Йосиф I, а по-късно Вра­чански митрополит[39].

В Черновиц Борис Симов следвал четири години и завър­шил висшето си богословско образование през 1915 година, със за­щита на докторат. По същото време починал неговият благо­детел и духовен наставник екзарх Йосиф I[40]. Завръщайки се в София младият богослов се поклонил пред пресния гроб до катедралния храм „Св. Неделя“, давайки обет да отдаде всич­ките си сили и съзнателния си живот за благото на Църквата.

Иеродякон Борис получил послушание да учителства в свещеническото училище в Бачковския манастир и в Пловдив­ската духовна семинария (продължителка на закритата Цариг­радска духовна семинария)[41]. През Великите пости на 1916 година получил скръбната вест, че починали трима от най-близките му хора – майка му, дядо му Митре и баба му Божана. Жив ос­танал само 15-годишният му брат Йордан, наглеждан от близ­ки роднини[42]. През есента на 1916 година иеродякон Борис заминал да изучава философия във Виена, а по-късно – в Будапеща. Бу­шуващата по това време Първа световна война попречила оба­че на плановете му и, през 1917 година, той се завърнал в България[43] и с това приключило 18-годишното му образование.

На 25 ноември 1917 година Пловдивският митрополит Максим го ръкоположил в иеромонашески сан и наскоро след това Светият Си­нод го изпратил в Будапеща, за да организира българската ко­лония в Унгария. С амбиция и плам иеромонах Борис успява да създаде църковно-училищна община, която за пръв път от­крила в столицата на Унгариябългарска църква – „Св. св. Ки­рил и Методий“, както и българско училище[44].

През 1922 година бил извикан в София, а на 22 юли същата година новият Софийски митрополит Стефан (негов бивш учител от Цариградската духовна семинария, а по-късно екзарх Български) го удостоил с архимандритско дос­тойнство[45]. От 15 май 1923 година до 1 септември 1924 година архимандрит Бо­рис бил протосингел в Софийска митрополия, след което в продължение на две години (до 1 септември 1926 година) заемал по­ста началник на „Културно-просветното отделение“ при Светия Синод, а също така и предстоятел на катедралния храм-памет­ник „Св. Александър Невски“. Следващото му послушание било ректор на Софийската духовна семинария. С писмо от декемв­ри 1927 година (вх. № 12138), възрастният вече Варненско-Преславс­ки митрополит Симеон го поканил за свой викарен епископ. На 31 декември 1927 година, в заседание на Светия Синод, тази покана била разгледана, а архимандрит Борис се явил да чуят мнени­ето му. Той се съгласил, но по здравословни причини помолил синодалните старци да отложат за по-късно хиротонията му[46].Едва на 14 декември 1930 година бил хиротонисан за Стобийски епис­коп и избран за член на Висшия учебен съвет при Министер­ството на народната просвета. От 23 ноември 1931 година до избора му през пролетта на 1935 година за Неврокопски митрополит, той бил назначен за главен секретар на Светия Синод[47].

На 17 март 1935 година, в Неврокоп, наместникът на овдовялата епархия – Софийски митрополит Стефан, провел избор за нов архиерей. Болшинство от гласовете получили епископите Бо­рис Стобийски и Софроний Знеполски (провъзгласен на 6 ок­томври същата година за Търновски митрополит). На 24 март същата година Светият Си­нод избрал и провъзгласил от двамата кандидати Борис за ка­ноничен митрополит на Неврокопска епархия[48]. Така по сте­чение на съдбата и на Божия промисъл, този достоен син на Македония станал митрополит на единствената част от Маке­дония, която останала в пределите на майка България. В продължение на тринадесет години той се изявил като един образцов архиерей – винаги на своя пост, достоен архипастир и защитник на онеправданите. Затова преди половин век злодейска ръка отне живота му, за да остане завинаги името му сред мъчениците за вяра, църковна независимост и свобода[49].

___________________

*Публикувано в Богословски размисли, сборник материали, С., 2005, с.147-157. Същата статия е възпроиздведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Все още няма написана пълна и цялостна биография за този мастит екзархийски архиерей.

[2].  Убит през есента на 1948 година.

[3]. Вж. Гяуров, Хр. Неврокопски митрополит Борис. – Църковен вестник, бр. 13 от 30 март 1935 г., с. 151.; Цанков, Cm. Българската пра­вославна църква от освобождението до настояще време. – ГСУ, БФ, т. XVI, 6. 1938/1939, с. 81, Доростоло-Червенски митрополит Михаил. Над­гробно слово. – Църковен вестник, бр. 37-38 от 22 ноември 1948 г., с. 2.; Неврокопски митрополит Пимен. Усърден послушник на словото. (По случай 20 години от смъртта на блаженопочиналия Неврокопски митрополит Борис Симов). – Духовна култура, кн. 10-11, 1968, с. 29 и други.

[4]. Вж. т. нар. „Данова карта“ от края на XIX в.

[5]. Кънчов, В. Избрани произведения. Т. I, С., 1970, с. 396-399.

[6]. Пак там, т. II, С., 1970, с. 451.

[7]. Пак там, т. I, с. 397-398.

[8]. Григорович, В. Очерк за пътешествие по Европейска Турция. С., 1978, с. 96.

[9]. Кънчов, В. Пос. съч., с. 398.

[10]. Пак там, с. 393.,

[11]. Вж. т. нар. „Данова карта“.

[12]. Кънчов, В. Пос. съч., с. 397.

[13]. Църковноисторически и архивен институт при Българската Патриаршия (ЦИАН), ф. 1, оп. 5, а. е. 13, л. 4.

[14]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 32.

[15]. Пак там, с. 29.

[16]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 5, а. е. 10, с. 19.

[17]. А. Б. (Архимандрит Борис). Един спомен за екзарх Йосиф. – Във: Екзарх Йосиф в спомени на съвременници, С., 1995, с. 210.

[18]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 33.

[19]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 5, а. е. 13, с. 4.

[20]. Орманджиев, Ив. Произход, развитие и роля на Одринската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. – Във: Д-р Петър Бе­рон и Одринската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“, Сбор­ник документи, С., 1958, с. 112-113.

[21]. А. Б. (Архимандрит Борис). Пос. съч., с. 211-212.

[22]. Пак там, с. 212.

[23]. Пак там, с. 213.

[24]. Пак там, с. 213-214.

[25]. Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония. Т. I, С., 1983, с. 365.

[26]. Неврокопски митрополит Пимен. Пое. съч., с. 33.

[27]. За нея вж. Темелски, Хр. Българската духовна семинария „Св. Иван Рилски“ в Цариград. – Църковен вестник, бр. 12 от 21-27 март 1994 година, G. 8.

[28]. Пак там.

[29]. Български екзарх Йосиф I. Дневник, С., 1997, с. 606.

[30]. Пак там, с. 730.

[31]. Вж. в. „Вести“, год. XX, бр. 120 от 22 юни 1910 г., с. 3.

[32]. Български екзарх Йосиф I. Пос. съч., с. 746.

[33]. Четвърт век по-късно на овакантената Неврокопска митропо­литска катедра ще застане Борис и достойно ще поеме управлението на епархията.

[34]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[35]. Пак там.

[36]. Църковен вестник, бр. 47 от 20 декември 1930 г., с. 543.

[37]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[38]. В. „Вести“, бр. 1 от 2 септември 1910 г.. с. 3.

[39]. ЦИАИ, ф. 2, оп. 10-6, а. е. 164, с. 47.

[40]. Български екзарх Йосиф I. Пос. съч., с. 755.

[41]. На 20 юни 1915 г. в София.

[42]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[43]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 34.

[44]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[45]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 34.

[46]. Гяуров, Хр. Пос. съч., е. 152.

[47]. Вж. това у Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч. с. 35

[48]. Пак там.

[49]. Пак там, с. 36.

Изображения: авторът Христо Темелски и Неврокопски митрополит Борис (1888-1948). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6rO

Пастор Христо Куличев

Държавна сигурност?! Що е то?

Като имаме предвид тази практика на комунистите, ние можем да кажем, че ако ролята на полицията в една нормална държава е да гарантира спокойствието и сигурността на гражданите, то ролята на Държавна сигурност в условията на диктатура е да пази спокойствието и сигурността на управляващите и да премахва всички, които застрашават тяхната власт.

Ако трябва да правим сравнения на Държавна сигурност с оглед на Българската история, трябва да кажем, че това бяха българските еничари. Те бяха платените слуги на Партията, които не само нямаха българско съзнание и патриотизъм, но мразеха и унищожаваха всичко българско и родно. Загубили всичко човешко, те бяха изпълнени със злия дух на разрушението, разрушение, което имаше единствената цел да унищожи всичко човешко у човека, да го обезличи и да го направи свое оръдие. Отправяха към хората фалшиви обвинения и им внушаваха да мислят себе си виновни за страданията на близките си, като не признаваха тези обвинения.

Каква е същността на този репресивен апарат?

Ще си послужим с мнението на Асен Манов, юрист и журналист:

„Да си припомним как Прокуратурата чрез Държавна сигурност и Главно следствено управление „разкриваше” тежки престъпления за „измяна”, „предателство” и „шпионаж”, преди те да са били запланувани и извършени. Държавна сигурност беше възприела теорията на Вишински[1]: Ако случайно сте допуснали грешка и сте арестували невинен човек, не допускайте втора грешка, като го освободите. Ако заподозреният е направил своите „самопризнания” в Народната милиция, не е необходимо да се води съдебен процес, затова има трудово-възпитателни общежития, тоест изградените от комунистите концлагери. По това време в малка България и при мирна обстановка имаше 65 трудово-възпитателни общежития. Но ако се наложеше да има съдебен процес, а подсъдимите се опитваха да отричат своите „признания”, направени пред органите на Държавна сигурност, тогава пак се вземаше под внимание „признанието”, направено пред Държавна сигурност или Народната милиция. Такава беше аферата с д-р Георги Михов Димитров (Гемето), ръководител на БЗНС[2], осъден на смърт преди 9.IX.1944 година, и също осъден на смърт след 9.IX.1944 година. Такава беше и жестоката съдба на Трайчо Костов[3].”

Любопитно е личното свидетелство на Стефан Богданов, който от началник отделение „Б” при Държавна сигурност става жертва на същата тази Държавна сигурност. Той е имал куража още като началник да отиде при Георги Чанков, секретар на ЦК, и да му каже: „Ако ти и Партията не вземете мерки да погледнете какво става в Държавна сигурност, аз ще взема тебе, ще взема и Вълко[4] и 6 месеца ще ви разпитвам, както разпитват там и каквито искате шпиони ще ви изкарам.” Тези думи, изречени от висш служител на Държавна сигурност, са неоспоримо доказателство за същността на Държавна сигурност, за жестоките методи, които използва и за мъките, които са преживели евангелските пастири, за да изтръгнат от тях исканите „признания”.

Когато Трайчо Костов е обявен за враг на Партията, Стефан Богданов е арестуван като негов привърженик. През 1956 година се разкрива истината, че всички обвинения срещу Трайчо Костов са неверни и изтръгнати с насилие, а процесът – фалшифициран. Неговото обесване е обявено за „съдебна грешка”, а Стефан Богданов и всички арестувани по този процес са освободени. В Протокол № 47 на заседанието на Комисията по разследване на процесите от 7 юни 1956 година са записани  сведенията, които Стефан Богданов разкрива – как е бил измъчван от своите вчерашни подчинени, превърнали се в негови палачи:

„Основната тема на побоищата и инквизициите беше аз да скалъпя материал срещу Трайчо Костов – 23 страници цветущи, най-мръсни клевети аз бях заставен да напиша. Аз ще ви кажа как написах тези страници. Аз не съм допущал за нас, че системата за такива побоища съществува. Казаха ми, че са ми загрявали ставите. Паднах в безсъзнание и се събудих целият увит в бинтове. Всичко беше съсирена кръв. Имах чувството, че съм в някакъв казан и нищо не помня.

Известна е системата на безсънието. Аз съм прекарал веднъж 11, после 17, 44 дена без сън. Непрекъснато ме тласкат, будят ме, за да не мога да заспя. Виждам разни полицаи, бият ме защото виждам хора в стаята, а то няма никой. Изгубил съм съвършено чувството, въобще нямам представа какво съм правил аз в това положение. Дворянов и Стоилов[5] оформят фразите[6].”

„В моите показания няма нищо вярно. От това, което е написано, всички показания са лъжа. Тогава почна нов бой. Пак почнаха да ме държат без сън. 100 дена седях в карцер в милицията, зимно време, бос по сандали. Не съм допускал, че човешкият организъм може да издържи толкова нещо. Имайте предвид, че по-голямата част от времето съм с белезници отзад[7].”

„Когато стана въпрос да измислям за Трайчо Костов тези 23 страници мръсни клевети аз казах: това ви излага. Ако за Трайчо имате малко доказателства, защо ме карате да пиша тези мръсни клевети, защо ме биете, за да бъда лъжесвидетел? И цената, на която можех да получа хляб, това беше да лъжа срещу Трайчо Костов[8].”

Виждаме зловещото лице на Държавна сигурност, която има едно единствено задължение – да осигурява властта на Партията, като не подбира средства да унищожи тези, които тя е обявила за врагове, дори от своите редици. Това беше един огромен апарат, който крепеше Партията, но разрушаваше обществото и унищожаваше човешката личност. Държавна сигурност се стремеше да вербува и оплете в своите мрежи колкото може повече хора.

Защо правеха това? Защо харчеха толкова много средства и поддържаха такъв голям апарат?

Целта беше да се обезличи човешката личност, да загуби тя своето достойнство, да се превърне в пионка, да живее със съзнанието, че е напълно зависима от тях. За да постигнат тази своя цел, органите на Държавна сигурност не се спираха пред никакви средства. Умело и хитро те изплитаха своите мрежи, показваха властта си и зависимостта на хората от тях.

Най-напред използваха заплахата, че може да останеш без работа. Следваше заплахата за сигурността на твоето семейство, за бъдещето на твоите деца. Това беше изборът, който ти оставяха.

Исках да разбера как са постигнали толкова много успехи в тази своя дейност. След промяната имах няколко срещи с Бончо Асенов. Той работеше в Шести отдел на Държавна сигурност и ръководеше идеологическия отдел за борба срещу църквите. Веднъж, между другото, му зададох въпрос: „Господин Асенов, как успявахте да вербувате толкова много доносници в църквите?” А той ми отговори: „О, пастир Куличев, това става толкова лесно.” За мене беше ясно, че това ставаше „лесно”, поради слабата вяра и голямата наивност на вярващите в Църквата, а също и големия натиск, който Държавна сигурност упражняваше върху тях и семействата им. Нямам предвид хората, които Държавна сигурност изпращаше, за да ги внедри в църквата и които „проявяваха” духовни интереси, а хора от самата църква, които бяха служители в църквата и изповядват своята вяра в Иисус Христос.

Освен поставянето на всеки човек в пълна зависимост, комунистите искаха да посеят недоверие между хората. Никой да не вярва на никого в църквата и да не му се доверява, защото може да е доносник.

Ще се поддадеш ли на техните заплахи и ще станеш зависим от тях, или ще се довериш напълно на Бога?

Ще оставиш ли себе си, семейството си, децата си в Божиите ръце, или ще разчиташ на „благоволението” на управляващите?

Изборът е твой и това е изпит на вяра!

Какво означава за тебе вярата в Христос?

На кого се доверяваш повече?

Кого обичаш повече?

Само този, който се отрекъл от себе си и е предал напълно всичко – и себе си, и семейството си в Божиите ръце, ще бъде готов да жертва всичко заради Христос.

Да казвам, че вярвам в Христос, а да не съм готов да жертвам всичко за Него показва, че за мене има нещо по-скъпо от Христос и не съм възлюбил Бога с цялата си душа, ум и сърце. Може би в сърцето си съм поставил моето семейство и близките си като по-скъпи от моя Спасител и Господ. В това е моята голяма грешка. Тревожа се за моите най-близки хора, когато съм в затвора, но не съм поверил на Бога да се грижи за тях. Къде е моето доверие и упование във Всемогъщия Господ? Нима Той няма да се погрижи за семейството ми по-добре от мене?

Ние се безпокоим за много неща, понеже не сме подготвени да се срещнем с изпитанията, не сме се отрекли напълно от себе си и не сме се доверили напълно на Бога.

Но защо някои хора ставаха жертва на сътрудничество с Държавна сигурност?

1.Обикновеното оправдание е: „Такова беше времето.”, „Нямах избор.”, „Бях принуден, страхувайки се за сигурността на своето семейство и за бъдещето на децата си.”

2.Другото оправдание е плод на наивността на някои хора, които казват: „Аз не лъжа!”, „Аз казвам истината!”

3.Третото оправдание, което се практикуваше предимно от ръководителите на църквите беше, че искат да „запазят” църквата, че правят това за доброто на църквата. Нима се опазва стадо, като се предава на „грижата” на вълците? Никой не може да служи на двама господари. Никой не може да служи на църквата като става слуга на враговете на църквата.

Трябва да отбележим, че комунистите умело използваха стихове от Божието слово, така както дяволът ги използваше, когато изкушаваше Иисус в пустинята. Тяхното увещание беше: „Нали трябва да давате кесаревото на кесаря и Божието на Бога. Нали в Евангелието пише, че „всяка власт е от Бога” и „покорявайте се на властите”. Ние не искаме от тебе нищо нередно. Искаме да казваш истината: „Кои посещават църквата? Кои проповядват? Какво проповядват? Идват ли в църквата гости от провинцията и от чужбина?”

Наивният християнин се успокоява, че казва само истината и не върши нищо лошо. Той знае, че „всяка власт е от Бога”, но не е разбрал, че не всяка власт е Божия и по този начин става предател и причина  за страданията на много свои братя от църквата.

Какво е предателство?

Предателство е да кажеш истината на враговете на истината.

Когато Юда посочи Иисус, той каза истината. Но я каза на враговете на Истината, на тези, които искаха смъртта на Иисус.

Когато един войник е попаднал в плен и разкрие всичко за своята част – кои са командирите, какъв е численият състав, къде е нейното разположение, какво е нейното въоръжение, той казва истината, но я казва на своите врагове и става предател.

Разбира се, проявената в началото наивност, впоследствие става напълно съзнателна активност, поради създалата се зависимост. Такъв човек не може вече да се освободи. Но ако този човек разбира, че не трябва да се хваща на такива уловки, служителите на Държавна сигурност прибягват до заплахи за него, децата и съпругата му. Тук вече не става въпрос само за морал. При християнина се засяга неговата вяра, поставя се на изпитание неговата вярност и служение на Бога.

Единици са тези, които не са били викани и увещавани да станат сътрудници и да бъдат вербувани. В досието си авторът прочита един Рапорт за непроведена вербовка от оперативния работник Трифонов. В него между другите неща пише: „Куличев се очерта като страхотен фанатик, като човек непоправим. Той не може да бъде сътрудник на службата по моя преценка, поради което не му се предложи такова”. В замяна на това, той предлага авторът да бъде привлечен под след-ствие и даден под съд.

Това не беше времето след 70-те години, когато политическият климат беше станал „по-мек”. Този рапорт е с дата 19.04.1951 година, а това са само две години след големия Пастирски процес от март 1949 година.

Истината е, че те искаха да имат колкото може повече „такива хора”. А тези, които отказваха да станат сътрудници или доносници на Държавна сигурност, плащаха скъпо. Другите, които тогава са станали сътрудници, макар да им е крайно неприятно, плащат днес за това. Макар да се опитват да отричат или се оправдават, да съжаляват или да се разкайват, едва сега те разбират колко скъпо струва достойнството на човека и колко евтино са го продали. В затвора много се употребяваха думите на унгарския поет Шандор Петьофи: „За любовта давам живота си, но за свободата давам и любовта си.” Но ние можем да допълним: „За честта давам и свободата си.” Мнозина, за да запазят свободата си, даваха не само любовта си, но и честта и достойнството си. Тези хора трябва да бъдат особено благодарни, че не плащат с равностойна цена, а само с това, което те отдавна са загубили. Бог предлага единственото лекарство на всички – покаянието. Само то може да възстанови мира с Бога, мира с ближния, мира в Църквата. Всички вярващи знаят това, но единици са тези, които са готови да го направят. В своето досие авторът вижда, че много хора са правили доноси за него, но само двама от тях са му изказали своето съжаление и единият от тях е невярващ.

Болно е да знаеш, че хора, които са били ръководители в църквата, на които си вярвал и си ги смятал за свои братя, общувал си с тях, заедно си се молил на един Бог, приемал си ги като гости и заедно сте се хранили на една маса – са идвали при тебе не за братско общение, а са изпратени от своите господари с предварително зададени въпроси, и на които те да докладват със свои подготвени отговори. Това, което споделя авторът, не е плод на предположения или чути мнения, а на факти от личното си досие. Но той не иска да посочва техните имена. Такива хора имаше във всяка църква – от обикновения посетител, който се „интересува” за спасението на своята душа, до пастиря на църквата и ръководителя на деноминацията, който „се грижи” да не затворят църквата му. Те проявяваха голям интерес за всичко, което се върши в църквите. Искаха да знаят кой го върши, кога се върши, къде се върши, но не за да помогнат, а за да докладват на своите господари. Днес те може да се „гордеят със своя героизъм”, че през това тежко комунистическо гонение, са проявили „благоразумие” и са „успели да запазят” църквите. Те не мислят на колко хора са послужили за съблазън и колко хора са страдали заради тяхната „грижа” за Църквата.

Нека да е ясно, че авторът не проявява лични чувства на омраза; Бог го е освободил от това, като е излял в сърцето му Своята любов и го е очистил от всякаква неприязън. Той предпочита да си остане наивник, който обича враговете си и не може да разбере как тези хора искат да осигурят своето спокойствие върху страданията, които са причинили на другите. Това показва, че лицемерието, неискреността, лъжебратята ще продължават да живеят в Църквата до времето, когато Човешкият Син ще изпрати ангелите Си да съберат от царството Му всичко, което съблазнява, и онези, които вършат беззаконие и ще бъдат хвърлени в огнената пещ (Матей 13:41). 

Същественият въпрос към всеки един от нас, които знаем, това е: как се отнасяме към тези факти? Дали трябва да се отнасяме с безразличие към тези факти, за да си спестим неприятностите или открито да изявим тези факти и да кажем, че такива хора нямат място в Христовата църква. Пример за това виждаме в лицето на Иоан Кръстител, който заяви открито на цар Ирод: „Не ти е позволено да имаш братовата си жена” (Марк 6:18).

Не можем да подминем с мълчание примери, които са урок за всяко поколение вярващи, не само в България. Събраните пастири в лагера „Белене” на остров Персин били подложени на тежки условия. Един от пастирите не издържал на жестокия режим в лагера и „станал антена, но си признал пред другите пастири[9]”. Признал си, че е станал доносник. Казал им да се пазят от него. Обрекъл себе си на изолация. Приел да бъде отхвърлен и презиран от най-близките свои братя и съработници в тази сурова среда, но да запази мира в душата си и съзнанието, че е бил честен пред тях. Всички те са запазили името му в тайна.

Силно ще остане свидетелството на един пастир, който в своето падение изповядва: „…нечовешко е да те карат да свидетелстваш срещу най-добрия си приятел. Винаги съм презирал себе си, че съм стигнал до това падение.” Друг изповядва своя страх за жена си, децата си и как е стигнал до пренебрегването на молитвата, извор на сили при всяко изпитание. Трети споделя своето разкаяние с думите: „Никога няма да си простя това, което казах…” (когато в съда е давал лъжливи показания и се е самообвинявал, че е шпионин).

Всички те са вече покойници. Но какво да кажем за тези, които днес искат да скрият своето предателство, като се представят за „герои и спасители” на църквата. Църквата има само един Спасител и Господ и никой не трябва да приписва тази слава на себе си.

Не е ли това урок, който Бог дава на християните, че трябва да осъзнават вината си и да не я скриват. Бог няма да благослови Своята църква, докато в нея има хора, които не изповядат своята вина, както е примерът с Ахан (Иисус Навин 7:11-12).

Ето защо, когато говорим за Държавна сигурност по време на комунистическата диктатура, не трябва да забравяме, че тя е рожба на една партия, която е изпълнена с омраза към Бога и с идеологическо убеждение, че всички Негови служители трябва да бъдат гонени и унищожавани. Това е изразено много ясно от Анатолий Луначарски, първият руски народен комисар на просветата след Октомврийската революция: „Ние мразим християнството и християните. Даже най-добрите между тях са най-големи наши врагове. Християнството проповядва любов, но това, което ни трябва е омразата. Трябва да се научим да мразим, само така ще победим света. Свършихме вече със земните царе, сега остава да се занимаем с небесните.” Нито един от тази партия не е поискал извинение, нито е изказал съжаление за злото, което са причинили на народа ни.

Това, което ние днес научаваме от Комисията по досиетата е само една малка част от множеството сътрудници и доносници на Държавна сигурност и е доказателство за голямото зло, което тази безбожна партия и създадената  от нея Държавна сигурност е причинила на църквата. Виждаме го в безверието на нашия народ и погазените християнски ценности и добродетели в нашето общество 23 години след промяната. За да може църквата да изпълни своя дълг пред Бога и пред народа ни, тя трябва да се очисти от това зло наследство, което е внедрено в нея. Дали ще го наречем Пробуждане, Възраждане, Съживление или Реформация, това Очистване трябва да стане. Но то ще стане от хора, които са чисти и посветени на Бога.

Тогава и Бог ще благослови България.

Всеки един, който по някакъв начин е служил на тази партия и на нейната Държавна сигурност трябва да знае, че се е изявявал като враг на Бога и на Неговата църква и да се оттегли в покаяние и молитва. Когато виновните покажат своето покаяние, а невинните покажат своята любов към тях, Бог ще излее Своите благословения над Църквата Си в България. Тогава и мъките, и страданията, през които тя е преминала, ще дадат изобилен плод за Божието царство.

__________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, кн. 3-4, с. 152-159. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вишински: министър на Външните работи на Съветския съюз – бел. авт.

[2]. БЗНС: Български земеделски народен съюз – бел. авт.

[3]. Манов, Асен. – В: Трета  възраст, 2011, бр. 9, с. 10.

[4]. Вълко: Вълко Червенков –  бел. авт.

[5]. Неговите следователи –  бел. авт.

[6]. ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 224, л. 40.

[7]. ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 224, л. 38.

[8]. ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 224, л. 69.

[9]. Бочев, Ст. Белене. Сказание за концлагерна България. С., 1999, с. 675.

Изображения: авторът пастор Христо Куличев (1930-2019). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6ra

Момчил Методиев

Конференцията „Дейността на Държавна сигурност и Българската православна църква по времето на комунизма” беше проведена през ноември 2011 година, когато все още имаше съмнения до каква степен Държавна сигурност е успяла да проникне в днешната висша църковна иерархия. Резултатите от проверката бяха оповестени през януари 2012  година и от мнозина бяха приети за изненадващи (дори шокиращи), като е много вероятно тези разкрития да оставят траен отпечатък върху публичния образ на голяма част от митрополитите на Българската православна църква. Настоящият доклад беше подготвен за конференцията, проведена през ноември 2011 година, но беше довършен и преработен след като резултатите от проверката бяха оповестени, поради което той е съобразен и с тези резултати.

Оповестената проверка на Комисията по досиетата не съдържа цялата истина за отношенията между Държавна сигурност и Българската православна църква. Висшето духовенство попада в обхвата на категорията лица, извършващи „публични дейности” по смисъла на Закона за досиетата, което означава, че на проверка подлежат лицата, заемащи тези длъжности след приемането на Закона през 2006 година, а не след 1989 година, на каквато проверка подлежат лицата, заемащи „публични длъжности”. В случая с висшето духовенство на Българската православна църква това ограничение няма особено значение, тъй като според Закона Комисията по досиетата няма право да оповестява имената на сътрудниците, които са покойници. На практика това означава, че Комисията е проверила и оповестила имената на всички живи сътрудници сред висшия клир на Българската православна църква, заемали тази позиция след 1989 година.

Прочетете още „Българската православна църква в плановете на комунистическата Държавна сигурност*“ →

(Окаяност на човека без Бога)

Ивелина Николова

Тревогата на съзнателния земен живот на човека непременно започва с акта на раздвоението между законът на греха и свободата на избора – с ужаса на осъзнаването, че е обкован в оковите на множество закономерности и последователности. След това идва протестът и отчаянието или въздигането към небето, където търси онова, което не е намерил на земята. Така всеки живот завършва с неутолима жажда или със страдание; дотогава човекът носи отчаяно кръста на своето безсилие и тревога. В царството на „външната тъмнина” (Матей 25:30) се реализира твърде душевната драма на емпиричния човек, с неговата теоретическа и практическа заинтересованост и с всичките му стремежи за освобождаване от веригите на всеки закон и за осъществяване на „земно щастие”.

Всъщност неговата свобода свършва в момента, в който той се откъсне от мисълта за небесното. Сблъсъкът му с разделението между безгранично и ограничено, добро и зло, грозно и красиво, истина и лъжа означава преминаването му в царството на причинните отношения и зависимости, или в inferno[1], тоест в царството на „външната тъмнина”. То не се изразява в нищо друго освен в оценъчното становище за това, че неговата действителност не е тази, която би искал да бъде. Това поражда тревога. Последната се състои именно в постоянно неудовлетворения и непрестанно кипящ устрем към вечността, към абсолютното съвършенство и абсолютната истина, което е и стремеж към съвършенство. Онова, което дава смисъл на стремежът към вечността не е теоретическото съзнание за безконечния предел между истина и лъжа, вечно и временно, а силата и безкрайността на съзерцанието, спонтанният и решителен пулс на сърцето, идейно разгърнатата и всеобемна, изцяло отворена – с една дума, страстният устрем на духа, който реагира върху тоталното безсмислие на тази мрачна действителност (Матей 25:30). Събудената забравена или потискана зла воля бавно разрушава всеки стремеж към небесното. Това е видно от съдбата на човека, който цял живот е обречен да изкупва с тревога всеки свой избор заради тържеството на тази зла воля. В необозримата смяна на явленията този човек кръстосва пътеките на своя дух, носейки тази тревога. От началото до края на своя земен живот той се приближава и се отдалечава от мисълта за небесното и ако спре дотук накрая ще го разпознае само като мъртъв символ.

Дори да не осъзнава, всеки негов акт на бягство от долината на смъртната сянка (срв. Псалом 22:4) е вик за избавление, вик към Бога. Нищо друго не би определило с точност пулсът на жаждата за вечен живот освен тревожния смисъл на този вик. Неспокойството от недостигнатата вечност тревожи. С тревожния вик към небесното лоно на Бога започва и апокалипсисът на човека. Издига се тежкият кръст на съмнението, а всичко, на което се е уповавал и вярвал – науките за социалния строеж, за доброто и злото, политиката и юридическите закони се превръщат в израз на желанието му за ориентиране в необозримата сложност на веригата от причини и следствия, което е опит за нейното преодоляване чрез дело и понятие. Това самопожертване на всички духовни актове чрез разсъдъчните има изцяло алогичен смисъл. Теоретичното творчество, което се състои в преобразяване на разнообразни духовни или материални възприятия е израз и предмет на рефлексията, но изисква други вид самопожертване – самопожертване на житейския героизъм (срв. „гордостта житейска” 1 Иоан 2:16), изразен чрез волята за власт и щастие, за освобождение от всеки земен или небесен авторитет. Но тъкмо този „външен” свят може да бъде унищожен само с един акт, тъй като самият той е понятийно създаден. Такава е съдбата на всяко понятие, което претендира, че спасява от този свят, а самото то трупа или страдание у човека (Еклесиаст 1:18) или му създава куп илюзии. Всяко понятие се отрича в обективирането посредством  необозримата смяна на явления и „светове” в него. Но с това неговият процес не спира. Те продължават да се самонадмогват, да изчезват и да се превъплъщават така в безкрайния континуум на мисълта. Някои от техните форми изчезват завинаги, но тревожният процес на възвръщането към себе си, на раздвоение и противоречие не спира. Ето защо и мисълта на човека няма застой в своето търсене и не спира. В този процес на отрицание и утвърждаване на все по-нови и по-нови форми се реализира безкрайното търсене на човека на твърд и смисъл, в който да направи безсмъртна във времето своята конечна субстанция. Тъкмо поради това този стремеж към съвършенство е една вечна задача.

Докато този човек е само теоретично заинтересован от небесното, той е далеч от него защото в логичните формулировки, където го търси, него го няма; те са съвсем безразлични към неговата душевна тревога. За него светът е система от понятия, в която всяко желание е закон и всяка свобода – едно противоречие. Само познаването на небесното освобождава от крайността на човека и несъвършенството и преодолява тревожния сблъсък между земното и небесното у него. Това е възможност за избавление от долината на смъртната сянка, което се реализира най-дълбоко само в мистичните и религиозните преживявания като зов за спасение. В този процес на раздвоение на земно и небесно се ражда неговият свят, изчезва в недрата на онова абсолютно безразличие от свобода и необходимост, от добро и зло, от красиво и грозно. Той се връща отново при себе си, жаден за избавление, и това възвръщане се повтаря многократно и тревожи. Личността е в неумолим процес на самонадделяване и самонадхвърляне, във война със себе си. Точно тук тя не може да бъде определена в нейния етичен или религиозен смисъл като във висша степен богоподобна.

Безизходното многообразие на външния свят е тревожната основа, която ориентира човешкия зов към тяхната безпощадна закономерност и последователност. Но извън закона за причинността и извън всяко понятие този стремеж има преди всичко нравствен характер. Ако този човек остане чужд на нравствения опит, той няма да има отговор, няма и съдба. Изгасването на досегашната злонасочена воля е естествен изход от тревогата на разпънатия му между доброто и злото дух. Обаче тази идея за вечен живот не води неминуемо към утвърждаване на безкрайния дуализъм между плът и дух, човек и Бог, земно и небесно, вечно и временно. Вечният живот е живот в лоното на духа; той е преодолял дуализма между човешкото и божественото, крайното и безкрайното, плътта и душата, защото той никога не е бил определян от нито едно от двете. Но тревогата на човека познава само дуализма между съдба и вечност. Този вътрешно-познавателен акт безвъзвратно го довежда към Царството на Бога. Тук бихме могли да свържем нашите мисли с идеята за истинския живот във вечността и с това да стъпим в една друга сфера на мисълта, където нейният основен мотив е по-скоро от религиозен, отколкото от теоретичен характер. Грандиозната литургия на този човек е в спасението му в Бога от закона на греха и лъжата. Борбата срещу злото у него получава онзи възвишен патос, който не се изразява толкова в бунта срещу злото, а в осъзнаването на нравствено ценното. То помага на човека да преодолее своята тревога. Всяка проява на свободната му воля вече е нравствено определена.

Съзнателното му решение за раздробяване на досегашния ритъм на живот е всъщност неговото проециране на живота му в другия, небесния свят, в който няма понятия, а свобода от всичко, което тук оковава. Тревогата на съзнанието, породена от сблъсъка между тази действителност и усета за небесната води до нея само чрез тържеството на вътрешното преобразяване. В това изкупително тържество може би „еротичната” стихия е най-свършеният мистичен изказ на освобождението от закона и греха. Земната тревога е унищожена чрез божествената същност на любовта, в която всяка тревога се успокоява. Човекът никога няма да открие това спокойствие в долината на смъртната сянка, където всяка любов винаги тревожи или приключва с тревога. В суверенното Царство на любовта животът тържествува над смъртта чрез вечното единение на Бога и човека, а на земята тя е само тревога по вечността и жажда за небесното. Тъкмо това прави копнежът към небесното да освобождава от тревогата в долината на смъртната сянка. Тази любов люби не защото това, което люби е красиво и добро, но само затова, защото то е. Това не е любовта-познание, какъвто е Платоновият ерос по царството на безплътните идеи, а любовта-живот, Която за този свят е безумство (1 Коринтяни 1:23) и, Която дава живот, за да придобие такъв. Никой не е съзерцавал тайната на вечния живот така отблизо и толкова дълбоко, както въплътената Любов и висшата Правда – Божият Син. Любовта към Него е висшето освобождение от тревогата и оправдание на сълзите във временния свят, макар, че самата тя се ражда в тревога и сълзи, само че в един друг смисъл. Само в този свой възвишен патос любовта избавя духа от временния свят и го преселва във вечния.

Заслужава си човекът да извърви този път само в името на нещо безусловно и абсолютно, в което да бъде въвлечен изцяло и завинаги. Независимо от това по какъв начин назовават това безусловно и абсолютно: като безкрайност, като вечна любов или накрая, като вечно Царство на живота, към него го е водило временното и несъвършеното в този свят. Върху освобождаването от тревогата и безвъзвратното придобиване на вечността лежи изобщо смисълът на изкуплението и привеждането на човека в Царството на любовта, истината и  доброто. Човекът винаги е жадувал за сливане с безкрайното и неутолената жажда по него е раждала неговата тревога. Само победата над греха и порока го е довела до Безгрешния и Абсолютния, в Когото той копнее да постигне своето абсолютно съвършенство. Той е захвърлил одеждата на плътта, за да се очисти от греха и да придобие първоначалната си невинност, за да почива в лоното на вечното блаженство. „Ти, Господи, ме увличаше, – и аз съм увлечен; Ти си по-силен от мене – и надви” (Иеремия 20:7). Тези думи на пророка изразяват освобождаването на духа му от злите окови на своеволието. Смисълът на дългата и безпощадна борба с греха се е криела в бавното му въздигане към небесния живот. Това е метафизичният отговор, който човек дава на волята на Бога и, в който всичко порочно е превъзмогнато от достигането на вечната небесна отвъдност. И оная долина на смъртната сянка, в която човек изкупваше сам смисъла на земния си живот, е заменена с лоното на доброто и любовта. И това оправдава всички негови усилия и всяка тревога. В тази дивна хармония на човека с Бога, на времето с вечността, няма нито едно отчаяние, нито един протест; всичко се слива в едно велико Амин на вечния живот.

Светът е създаден от Всемогъщия заради освещението и блаженството на човека. Историята е откровение на Съвършения за значението на Неговото изкупително дело. Тъкмо заради това неуморимото стълкновение у човека на съмнение с вяра, на земно с небесно, на плът с дух, свобода със своеволие винаги цели вечното му разлъчване от Царството Божие, но винаги завършва с апокатастазис, с вътрешно преображение. В противен случай никога нямаше да се осъществи вечната му среща с Бога в Небесното Царство. Все още в този свят хиляди хора са въвлечени в тревогата и конфликта на крайно с безкрайно, на добро със зло, на истина с лъжа. Дали тяхната тревога се корени в грубата и егоистична грижа на човека само за себе си, или в бунтът срещу Разпнатия, е различен въпрос. Несъмнено остава това, че тревогата на човешкия дух е дълбоко религиозна. С раждането на човека за нов живот (Иоан 3:7) в името на възвръщането при Бога, със страхопочитанието на величието на Всемогъщия и небето започва пътят на човека към вечния живот. Издигнатата над световете и същевременно слята с пулса на земята, тази тревога на духа е апокалипсисът на един нов човек, който не жадува спокойствие от тревогата, а само съвършенство, любов и блаженство в лоното на вечния живот.

Тревогата на съзнателния земен живот на човека непременно започва с акта на раздвоението между законът на греха и свободата на избора – с ужаса на осъзнаването, че е обкован в оковите на множество закономерности и последователности. След това идва протестът и отчаянието или въздигането към небето, където търси онова, което не е намерил на земята. Така всеки живот завършва с неутолима жажда или със страдание; дотогава човекът носи отчаяно кръста на своето безсилие и тревога.

________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

[1]. Inferno – ит. подземното царство.

Изображения: авторът Ивелина Николова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6q6

Посвещавам на всички честни български студенти и преподаватели по богословие, неподдали се на съблазънта Държавна сигурност

„Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10)

Павел Павлов

„Зависимо” богословие

Много е важно да разберем кой, как и защо е бил вербуван. Писал ли е нещо и за кого? Нека не за-бравяме, че едновременно с одиозните доносници, които са се захващали да сътрудничат доброволно и по идеологически причини има и много други, които са брутално рекетирани от Държавна сигурност. Историята на съвременното българско богословие е изключително сложна. То е заченато по време на схизма и носи всичките белези и прояви на разделението (тази схизма носи отпечатъка си и до днес и съвсем не е случайно, че „демократичният” удар върху Църквата дойде отново чрез схизма). Въпреки това, до 9.09.1944 година темите и курсовете по различните богословски дисциплини се опитват, според възможностите, да се стремят към синхронизация по отношение на образците. След тази дата, с малки изключения (например отец Стефан Цанков, отец Серафим Алексиев и други), темите и съчиненията, както и богословският метод в тях се маргинализират и провинциализират. Най-тежкият въпрос е абсолютната откъснатост и липса на всякакви преводи, както на светоотеческа, класическа литература, така и абсолютно скъсване с добрите постижения на съвременното православно богословие. Достатъчно е да се погледне богословската продукция от онова време. Изобщо се загубва интересът за всякакво богомислие и разглеждане на богословието като изключително важен елемент на мисията и спасителното измерение на Църквата.

През 70-те и 80-те години богословието сякаш напуска мистичната, подвижническа, вътрешна страна на своята специфична дейност и се превръща в булевардно, сервилно, партийно признато занимание. Богословите сякаш се „назначават”, за да изпълнят специални поръчки на полето на икуменизма, да подпомогнат съветските другари в провеждането на политика на прикриване на вътрешните проблеми и скриване на съпротивата срещу режима, която е иманентно присъща на тогавашното църковно общество. Вместо да бъдат пророци, постепенно богословите се превръщат в богословски дейци, в църковни деятели. Постепенно партийно назначените и партийно признати богослови започват да определят критериите за това кой е богослов и какво е богословие[11]. Преданието, върху което стои всяко едно богословие се заменя с целесъобразността на оцеляването. Само че оцеляването има една много измамна страна – оцеляващият винаги заплаща със своя собствен живот. А истинската цел на богословието е изцелението на човека, богопознанието и вечния живот.

„Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината” (1 Иоан 1:6).

Вероятно щеше да е много забавен прочита на архива на Държавна сигурност, ако не бяха хилядите унищожени съдби на честни и достойни българи. Справедливостта е привилегия на Господа, но винаги си заслужава човек да се опита максимално да бъде справедлив. Има колеги, които все още смятат за сакрално това пространство и се опитват да омаловажават всеки опит да се надникне зад „иконостаса” на тайните служби. Пропагандират и разпространяват идеята за свещена недостъпност и страховитост, дори „божествена” интелектуална недостижимост („след ченгетата идвала посредствеността”). Защо е този страх от истината за едно минало време, дали пък там (в истината) не се крие тайната на това време, тайната за кариерното развитие на едни и унищожаването на други хора? Да не се окаже, че заедно с тези, които са били репресирани и принуждавани да станат сътрудници на Държавна сигурност има и хора, които изпитват истинска страст и удоволствие, или най-малкото проявяват истински професионализъм в доносите си за свои студенти, колеги, свещеници и епископи на Църквата.

Има и друг съществен момент. В тези подредени папки се крие същинската, правдивата история на това време, тайната, скритата история. Там ясно проличават дисидентите, свободните (въпреки робството), както си личат и сервилните, тези, които за подсигуряване на кариерата си са готови да предадат и най-близките. Трябва да се каже, че тази история, макар и понякога преувеличена, е обективна, най-вече поради факта, че и едните, и другите смятат и твърдо вярват, че това ще си остане в тайна, че никой, никога няма да разбере за разговора, за доноса, за метода, по който са извлечени сведенията и така нататък. В Провалилото се безбожие, Майкъл Новак описва десетки случаи в бившия Съветски съюз на хора, които са на ръба да сътрудничат, но в крайна сметка издържат и създават безброй главоболия и на себе си и на тези, които ги вербуват[12].

Прочетете още „Зависимостта от тайните служби като проблем за българското богословие – продължение и край*“ →

Посвещавам на всички честни български студенти и преподаватели по богословие, неподдали се на съблазънта Държавна сигурност

„Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10)

Павел Павлов

Въведение

От години ме занимава един страшен за мене въпрос: защо в България има криза в богословието, защо няма боговидци, защо е загубен църковния усет за богословието през втората половина на ХХ век. В Румъния, например, една съседна страна с близък до нашия тоталитарен режим, имат отец Думитру Стънилоае, стареца Клеопа, отец Юстин (Първу) и други, все старци, които имат общоправославно признание. В Сърбия имат св. Николай Велимирович и св. Юстин Попович. В Гърция имат св. Нектарий, старците Паисий и Порфирий. Често пъти тези самозадавани въпроси и размисли ме насочваха към още по-дълбоките такива: за силата на любовта, свободата и Истината. Настоящият текст има за цел, по-скоро, да поставя въпроси, отколкото да дава отговори в конкретика. И това не е от обикновена икономийна учтивост или слабодушие; по-скоро „извира” от вярата ми, че Бог има своя промисъл и за нас, наследниците на св. Цар Борис и на св. Патриарх Евтимий Търно-вски. Това е, може би, и един подглас към молитвата на Оптинските старци: „При всички непредвидени случаи, Господи, не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Тебе.”

Предварително искам да отбележа изрично, че не смятам, че само заради Държавна сигурност няма богословие в България. В никакъв случай не се считам и за специалист по темата за досиетата и агентите на Държавна сигурност, но считам, че е изключително важно да се говори по тази тема от страна на богословите. За мен основният въпрос не е този за самото падение и предателство, защото те са очевидни; по-съществен е въпросът: с какво зависимостта от тайните служби разрушава богословието, самият процес на богословстване. Винаги съм свързвал истинското богословие с думите на св. апостол Павел от Посланието му до Галатяните, което се чете на Рождество Христово:

„Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света; но, когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението. А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче! Затова не си вече роб, а син; ако пък си син, то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа“ (Галатяни 4:4-7).

За онзи, който има уши да чуе, тези думи звучат потресаващо в контекста на проблематиката, която ни разтърсва в момента. Светоотеческото Предание ни учи и напътства към разбирането, че първият етап по пътя на богопознанието е очистването. Това очистване не би трябвало да се схваща само като морално възхождане към определени добродетели, а преди всичко като освобождение на целия човек, като надделяване над робството на греха. Цялостността, целомъдрието на човека е освобождение от зависимостите, които по своята природа са страсти. А страстите, според св. Максим Изповедник, се пораждат от използването на човешките природни сили и енергии против богозададените логос, призвание и крайна цел на човешката природа – нейното конкретно оличностяване от всеки един от нас в богообщението. Затова за св. Максим борбата със страстите се състои не просто в борбата за тяхното премахване, а в синергийното усилие за тяхното преобразуване в добродетели.

Богословието

 „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека” (1 Коринтяни 13:1)

Светогорецът отец Василий Гондикакис, игумен на Иверския манастир, пише: „Богословът представлява благослов за Църквата със самото си съществуване. Богословието е дар на Духа, посвещение и освещение за човека, богоподпечатано писание, записано върху самото му битие. То храни и обновява богослова и при това прави от него стълб и радост за Църквата: „Оногова, който побеждава, ще направя стълб в храма на Моя Бог, и той няма вече да излезе вън; и ще напиша върху него името на Моя Бог и името на града на Моя Бог, на новия Иерусалим, който слиза от небето от Моя Бог, и Моето ново име” (Откровение 3:12)[1]. Според същия отец, богословието е като храна, с която се храни майката-Църква: самата тя се храни с него и поддържа живота в себе си, а едновременно с това то се претворява в нейния организъм в мляко, в питие за живот, необходимо за новородените ѝ чеда.

Прочетете още „Зависимостта от тайните служби като проблем за българското богословие*“ →

Иван Ж. Димитров

Ще отговорим накратко на въпроса от заглавието, а също и на последващите възможни въпроси: защо се нарича така, кога започва и кога свършва триодът?

Какво е триодът?

Според правилата на Православната църква триод се нарича подвижният период от единадесет седмици, който започва от Неделята на митаря и фарисея (тоест неделята, когато се чете евангелският откъс с Христовата притча за тези два контрастиращи образа на юдейска религиозност, описани в Лука 18:10-14) и завършва на Велика събота. Съгласно църковната богослужебна практика денят да започва от вечерта на предния ден, съответно и триодът започва от вечерната в съботния ден преди Неделята на митаря и фарисея.

И трябва да се уточни, че от първите две седмици на триодния период само неделите са свързани с триода и тематиката му. Според съдържанието на неделното литургийно евангелие те са наречени Неделя на митаря и фарисея и Неделя на блудния син. При следващата неделя, трета от триода, наричана Месопустна неделя (защото след нея вече се запоства от месо и месни продукти), триоден характер има не само неделята, но и съботата. Тя е посветена на молитвен помен за починалите и затова се нарича „задушница“, а в някои краища на България се нарича и „одуше“ (от църковнославянския израз „о душе“, тоест „за душата“).

Защо този период се нарича триод?

Периодът е получил това име от едноименната църковна книга Триод. А нейното название идва от това, че тя включва нарочни песнопения, които се пеят на богослуженията през този период. Става дума за определени песенни молитвени текстове, наричани канони (поредица от номерирани девет песни или строфи, казано по-разбираемо), които през разглеждания пeриод имат само три песни, а не обичайните девет. И понеже на старогръцки „песен“ се казва „одѝ“ (ᾠδή), трипеснецът съответно се нарича „триод“ (τριώδιον). Именно от тези особени, трипесенни канони цялата богослужебна книга и съответно конкретният значителен период от време в богослужебната година е наречен „триод“. В българския църковен речник го наричаме „великопостен период“, но често се ползва и гръцкото му име.

От кога датира този богослужебен сборник с молитвени текстове?

Песнопенията на триода са писани в продължение на цяло хилядолетие – от петото до петнадесетото столетие, а ръкописи с триодни песнопения има запазени още от 10-ти век. Самият сборник е отпечатан на гръцки за първи път през 1522 година във Венеция. Триодът вероятно е сред първите богослужебни книги, преведени от св. Кирил и Методий и техните ученици на старославянски, съответно на старобългарски език. В края на 70-те години на миналия век българският учен Георги Попов, богослов и старобългарист, открива старобългарски цикъл канони за постния триод, чийто автор е епископ Константин Преславски.

Според някои триодът, като период от време, се отнася до първите три седмици, които подготвят християните за продължителния период на Великия пост. Вярното в едно такова предположение е, че макар всяка неделя от тези три седмици да има своя собствена тематика, те ни насочват към смирение и покаяние, характерни особено за Великия пост.

Първата неделя, на митаря и фарисея, призовава християните да бъдат смирени като митаря и да не се гордеят като фарисея, когато изпълняват своите обичайни задължения. Затова през тази седмица не се пости в сряда и петък, за да не изпадне някой християнин в изкушението да си помисли самодоволно като фарисея: „Постя два пъти в седмицата!“.

Втората неделя, на блудния син, ни поучава за стойността на покаянието и величието на прошката, като се разглежда поведението на изпадналия в големи грехове син, на неговия любвеобилен баща и на себичния и егоистичен по-голям брат.

Съботата преди третата неделя, наричана задушница, е установена от Църквата като ден, в който се молим и предлагаме коливо (варено жито) в памет на всички онези, които са отминали от този живот. Дори биваме насърчавани да се помолим и за онези, които по различни причини не са споменавани в обичайните лични или семейни помени. Това са най-вече хора, които нямат останали роднини да ги поменават. И въпреки че всяка събота от годината е посветена от Църквата на молитва за мъртвите, съботата преди Месопустна неделя е от особено значение. И тъй като в неделята след нея (месопустна) се чете евангелският откъс за Второто пришествие на Иисус Христос и Страшния съд (Матей 25:31-46), в съботния ден преди това молим Бог да им прости прегрешенията.

Тази трета неделя ни учи освен за Второто пришествие и Божия съд, който ще настъпи, още и за нещо изключително важно: християнската любов към ближния, която Бог ще зачете в съдния ден.

Седмицата, която започва след третата неделя, се нарича Сирна седмица, понеже през нея е позволено да се яде мляко, сирене, яйца и риба, включително в сряда и петък.

След Сирна седмица идва четвъртата неделя, наричана сиропустна, защото след нея се запоства и от мляко и млечни продукти (сред които и сирене), съответно от всякаква храна от животински произход. В тази неделя ни се припомня за изгонването на Адам и Ева от рая. Евангелският откъс за неделята ни призовава да постим без да го показваме и изтъкваме, да простим на онези, които са ни обидили или са ни навредили, да живеем добродетелно и милостиво. Затова в този ден вечерта се извършва и обредът на всеопрощението, което се разбира двояко: да простим всичко и да простим на всички, без изключение.

Следва понеделникът на първата седмица от Великия пост. Народът го нарича „чист понеделник“, защото от този ден нататък за седем седмици не се яде нищо „мръсно“ („блажно“, в някои български краища); според други названието идва и от това, че на този ден се измиват всички съдове, в които се е готвила преди това блажна храна, за да не останат следи от нея.

Великият пост е време на постене, молитва, покаяние, вглъбяване, през което вярващите се подготвят за Страстната седмица и за Възкресението на Иисус Христос. Този пост се нарича и Четиридесетница, защото наподобява четиридесетдневния пост на Спасителя след кръщението Му. Наистина постът продължава шест седмици или приблизително четиридесет дена. А последната, седма седмица, наричана Страстна седмица, е добавена към четиридесетдневния период, така че постът става почти петдесет дена.

А за наименованието на поста „Велик“ се смята, че е дадено за отлика от Рождественския пост, който в крайна сметка също е четиридесетдневен. Може да се допусне обаче, че фактическата продължителност на Великия пост от седем седмици оправдава това название, защото наистина е най-големият, най-дългият пост. Отделно мнение има, че постът подготвя за Великден – едно библейско название на Възкресение Христово от Иоан 19:31 („защото оная събота беше велик ден“).

Интерес представлява и фактът, че периодът след Възкресение Христово (осем поредни седмици) в славянската традиция се нарича Цветен триод, тоест, за разлика от постния триод, където не само настроението ни е свързано с въздържание в мисли, дела и храни, но и одеждите, завесите и прочее са тъмни, дори черни, през следвеликденския период всичко носи радостта на Възкресението, затова е цветно, свежо, весело. В гръцката традиция обаче този период и богослужебната книга с песнопенията през него се нарича пентикостар (Πεντηκοστάριον), което идва от гръцката дума Петдесетница и може да се преведе „петдесетник“ (без да се бърка с протестантското вероизповедание!). В нашата църковнопевческа традиция се изполват и двете названия.

__________________________

*Препечатано от Двери на православието. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров, митарят и фарисеят (виж Лука 18:10-14)  и книга Триод. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6oO