Ивайло Борисов

„Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите

и пеем на Животворящата Тройца 

трисветата песен,…”

(Из Херувимската песен)

Предговор

Авторът на настоящето издание г-н Ивайло Борисов е извършил за първи път представяне на по-пълен списък с исторически сведения за най-изявените музикоучители – певци на Православната църква на Изток от времето на преподобни Роман Сладкопевец (VІ-ти век) до наши дни (преставили се в Господа). Този негов труд наистина заслужава похвала. Книгата, както авторът изтъква в началото, излиза по повод 200-годишнината от последната невмена реформа на източното православно църковно пеене, наречена „Нов метод”. Във връзка с това събитие е необходимо да си припомним някои факти от това време.

В началото на ХІХ-ти век по инициатива на Константинополската патриашия била съставена комисия от музиковеди начело с архимандрит Хрисант (по-късно митрополит на Дирахий, Смирна и Бурса, починал 1843), Григорий Протопсалт (починал 1821) и Хурмузий Книгохранител (починал 1840) за изработване на окончателния вид на византийската нотация и нейните теоретични основи. След всестранни изследвания и дълбоко обмислен труд комисията установила новата невмена система с точни теоретични указания. Тази система била одобрена от Константинополската патриаршия во главе с тогавашния патриарх Кирил VІ, която я санкционирала за всеобща употреба през 1814 година. Реформираната нотация (известна в науката като „Хурмузиево-Хрисантова”) благодарение на своите преимущества скоро била възприета от много Православни църкви, но най-бързо това се случило в Българската православна църква. 

Както знаем, епохата на Българското възраждане започва от 1762 година, когато българският монах от Хилендарския манастир на Св. Гора – Атон преподобни Паисий написал своята знаменита „История славяноболгарская”. От това време осъзналият се народ постепенно започнал да отвоюва своето право да има български духовни пастири. За да задоволи стремежа на богомолците да слушат богослужението на свой език, църковните труженици решили да приспособят известни гръцки песнопения на църковнославянски език. Това отговорно дело, което има историческо решение, било изпълнено от скромни, обичащи своята Родина монаси на Рилската света обител на преподобни Йоан Рилски Чудотворец (починал 946 година). Към края на ХVІІІ-ти век, през 1790 година, в Рилския манастир била открита първата българска певческа школа от епохата на Възраждането. Като преподавател в тази школа е бил поканен известният тогава музикоучител Йоасаф Първи. Той обучавал ученици в продължение на пет години. След него тук преподавали йеромонах Иларион и Йосаф Втори Рилски, на когото било поверено ръководството. Идеята за създаване на песнопения на църковнославянски език според старата Кукузелева невмена система била слабо осъществена, заради въвеждането на новата Хурмузиево-Хрисантова система. Църковнопевческата дейност в Рилския манастир била подхваната от нови самоотвержени специалисти по църковно пеене с най-виден представител йеромонах Неофит Рилски (1793-1881). От музикалните ръкописи, които се пазят в манастира, ние узнаваме, че съработници на отец Неофит и учители в певческата школа са били много духовни лица: Кирил, Атанасий, Исай, Ксенофонт, Аверкий, Константин, Йосиф, Прокопий, Генадий, Христофор, Варлаам, Максим и други. Благодарение на техния всеотдаен, високо компетентен труд, през първата половина на ХІХ-ти век вече имаме преводни песнопения за целия богослужебен кръг. По този „нов метод” били разпяти и множество нови боговдъхновени църковнославянски песнопения, преди всичко творби на йеромонах Неофит Рилски. По-късно този техен труд основно се използва за съставяне на църковнопевчески сборници от следващите български музикоучители като най-големи заслуги имат хаджи Ангел Иванов Севлиевец и Манаси Поптеодоров. 

Отбелязвайки по достойнство 200-годишнината от съставянето на Хурмузиево-Хрисантовата система ние се стараем да спазваме думите на св. апостол Павел: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евреи 13:7). Църковното пеене може да се нарече „песенна Христова вяра”. Нека имаме дръзновението и по съвета на същия св. апостол едни други да се назидаваме „с псалми и славословия и с песни духовни, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа” (Ефесяни 5:19). 

Протойерей Кирил Попов

Увод

Книгата предлага биографични данни за музикоучители-певци, работили в областта на източното православно църковно пеене. Авторовият интерес е продиктуван от богатата православна църковнопевческа история и нейните най-изявени представители. Без да претендира за изчерпателност, целта на настоящата книга е да запознае читателя с кратки исторически сведения за изтъкнати дейци на църковната музика.

В своя учебник по източно пеене протопсалтът Мирчо Богоев е написал: „Когато изпълнителят-певец в днешно време забележи над едно или друго творение писано името на автора, от голямо значение е да знае, кой е този автор, кога е живял той и какво е внесъл в общата съкровищница на Източно-православната Църква[1]”. Именно такива подбуди са в основата на търсенето на материали за наши предшественици на църковнопевческото поприще, завещали прекрасната и молитвена музикална линия на източното църковно пеене.

Представянето на един по-пълен „образ“ на конкретни съчинители и изпълнители на църковното пеене би задълбочило музикалната ограмотеност на широкия читател. В едно от изследванията си прот. Георги Флоровски пише: „Крайната цел на изучаването на историята не е в това да се установят обективни факти като дати, места на действия, числа, имена и др. Всичко това е само една необходима подготовка. Крайната цел е срещата с живи хора[2]”. Именно осъществяването на тази среща е добро условие за едно пълноценно църковно-музикално настояще.

Авторът благодари както на уважаемите музиковеди професор Стефан Хърков, протойерей д-р Кирил Попов и г-н Асен Атанасов за ценните съвети и оказаната помощ при събиране на нужните материали, така и на г-н Андрей Касабов, секретар на Софийската света митрополия, за съдействието за издаване на книгата.

По-голяма част от публикуваните образи на музико-учителите-певци в настоящата книга са взети от интернет пространството, а останалите – от цитираната библиография в края на книгата.

Преподобни Роман Сладкопевец

Преподобният Роман живял през петия и през първите десет години на шестия век. Той бил клисар в Патриаршеската църква „Св. София“. Роман бил неграмотен, но се отличавал с добродетелност и ревност към Църквата. Цариградският патриарх Евтимий (489-495) го обикнал за благочестието му. На това някои църковни служители завидели, като направили опит да го изложат. На тържествената вечерня срещу Рождество Христово, в присъствието на императорското семейство и на много богомолци, те завели Роман в средата на храма и му дали богослужебна книга да чете. Неграмотният Роман нищо не можал да прочете и много се засрамил. След службата той останал сам в храма, и се помолил горещо пред иконата на св. Богородица. Когато заспал, насън му се явила Божията Майка и му дала един свитък, като му заповядала да го изяде. Рано на другия ден Роман с весело сърце отишъл на богослужение. Там той запял кондака: „Днес Дева ражда Свръхестествения и земята поднася пещера на Непристъпния. Ангели с пастири славословят, а мъдреци със звездата пътешестват, защото заради нас се роди Отроче младо – Предвечният Бог!“ Патриархът с почуда слушал песента и запитал Роман откъде е научил тая дивна мелодия. Роман разказал за посещението на св. Богородица. Църковните служители се засрамили от постъпката си и поискали прошка. По-късно Патриархът ръкоположил Роман за дякон. Преподобни Роман починал през 510 година[3].

Преподобни Роман Сладкопевец

Св. Роман е написал над 1000 кондаци. В древността църковнопесенното произведение кондак е било многострофично – типичен пример за някогашния кондак представлява богородичният акатист, изпълняван днес по време на св. Четиридесетница[4]. В съвременната богослужебна практика част от кондаците се намират след шестата песен на църковното песенно произведение канон. Дело на св. Роман Сладкопевец са кондаците за Стефановден, Богоявление, св. Йоан Кръстител, Сретение Господне, Неделя Месопустна, Сирна събота, Неделя сирна, Неделя Кръстопоклонна, Неделя Вайа и други[5]. В своето творчество преп. Роман е влагал голямо поетическо майсторство. „Поне от това, което е оцеляло до нас, добре се вижда какъв поетически гений е бил той[6].”

Преподобни Йоан Дамаскин

Сведения за живота на св. Йоан Дамаскин черпим от житието му, което е запазено в арабска и гръцка версии. Той е роден в средата на VІІ-ми век в град Дамаск. Баща му заемал пост при дамаския халиф, който пост наследил и самият Йоан. Йоан заедно с брат си Козма получил възпитание от калабрийския монах Козма. Св. Йоан Дамаскин бил твърд защитник на иконопочитанието – написал трактат „За свещените икони“. От константинополския дворец го наклеветили пред халифа, за което Йоан бил наказан с отсичане на ръката, която по чудо била изцелена. През 732 година заедно с брат си стават монаси в манастира „Св. Сава“, недалеч от Йерусалим. Две години по-късно е ръкоположен за презвитер. Починал е около 750 година[7]. „Богатата богословска дейност на св. Йоан Дамаскин е много разностранна и включва произведения в областта на догматиката, екзегетиката и аскетиката“[8].

Преподобни Йоан Дамаскин

Св. Йоан Дамаскин е най-забележителният песнописец и пръв по чест музикант на Св. Православна Църква. През VІІІ-ми век св. Йоан, подпомогнат от учения византиец Козма Икет, подредил системата на осмогласното пеене, като избрал само напеви, от тогавашните около 15 на брой, които да съответстват на светостта на църковното пеене. Така той предпазил бъдещите творчески музикални изяви и изпълнения от профанизиране. Установената практика на осмогласното пеене била въведена в много православни църкви, което осигурило нужната уеднаквеност на християнското богослужениe[9]. „Простотата в напевите в Осмогласника, изразявайки смирената простота на християнската молитва, разполага душата именно към такава молитва и като я изтръгва от шума на суетата, я възнася до Божия престол[10]“.

Според свидетелството на Псевдо-Дамаскин св. Йоан Дамаскин е един от светите отци, предали техниката на хирономия[11] на църковните музиканти[12].

Св. Йоан Дамаскин е бил представител на така наречената „Саваитска школа“, работила в областта на химничния материал и църковната музика. Тази школа е свързана с манастира на „Св. Сава“ и създадения там богослужебен устав. Братството на манастира се е състояло предимно от сирийски монаси. Творчеството им е насочено към създаване на много богослужебни канони и празнични стихири.

Св. Йоан Дамаскин е най-плодовитият представител на тази школа. Той е написал каноните на Възкресение Христово, Възнесение, Петдесетница, Рождество Богородично, Рождество Христово, Богоявление, Благовещение, Успение Богородично и много други „От 64-те, съставени от него канони, най-възвишен, тържествен и светлорадостен е канонът на света Пасха“[13]. Св. Йоан е създал антифони, надгробни песни, песнопенията „О тебе радуется, Благодатная всякая тварь“, „Пречистому Твоему образу покланяемся, Благий“ и много други.

Константинополски патриарх протопсалт Йоан Гликис

Йоан Гликис е живял на границата между ХІІІ-ХІV век. С него започва класическият композиторски период в историята на византийската музика. Притежавал обширни и задълбочени знания както в богословските, така и в светските науки – познавач на риториката и граматиката. Йоан Гликис е влязъл в историята на византийската музика като църковен композитор (мелург) и автор на текстовете на много песнопения. В продължение на много години служи като протопсалт[14] в църквата „Св. София“ в Константинопол. Сред учениците на Гликис са такива знаменити майстори на музиката като Йоан Кукузел и Ксенос Коронис[15], заради което са го наричали „учител на учителите“. 

Константинополски патриарх протопсалт Йоан Гликис

Заради интересите му в областта на граматиката, може да се предполага, че е преподавал в граматическата школа към църквата „Св. Павел“ в Цариград, където е учил младият Кукузел. Контактите между Гликис и Кукузел са могли да се осъществяват както в граматическата школа, така и в катедралния храм „Св. София“. Като протопсалт на „Св. София“ Йоан Гликис е бил длъжен да запознава учениците си с практическата страна на музикалното изкуство в катедралния храм. Йоан Гликис става патриарх и заема цариградския патриаршески престол от 1315 до 1320 година[16].

В полиелейния цикъл на ръкописа Атина 2622[17], писан през ХІV-ти век, са открити две песнопения, които са означени като български. Едното от тях е озаглавено: „От Гликис западния (който е от запад, западняка), наречено ’българката’ ”[18]. Вероятно става въпрос за учителя на Кукузел Йоан Гликис. Това песнопение на Гликис, което явно е свързано с български песенни елементи, се среща и в други ръкописи. Съществуват редица „български“ средновековни песнопения, свързани с имената на църковните композитори Йоан Гликис, Йоан Кукузел, Докиан, Йоан Лампадарий Кладас, Венедикт[19].

Преподобни Йоан Кукузел

Св. Йоан Кукузел е роден в гр. Драч (днес Дуръс, Албания). За най-вероятна година на раждането му се счита 1280 година. Майката на св. Йоан Кукузел е била българка, а произходът на баща му е неизвестен. Заради музикалните си заложби малкият Йоан е изпратен да учи в училището към църквата „Св. Павел“ в Цариград под покровителството на Андроник ІІ Палеолог[20]. Тук

Преподобни Йоан Кукузел

той придобива и прякора „Кукузел“[21]. След време св. Йоан Кукузел, който е обичал майка си и тъгувал за нея, измолва позволение от императора, да посети родния си дом. Получавайки съответното позволение, Кукузел заминава за родното си място. В едно от житията му, написано на гръцки език, се описва трогателната случка на завръщането на Йоан от Византия в родния му дом в гр. Драч. Наближавайки дома си, той чува плача на майка си и думите: „Мое дете, мил Иване, ахъ! где ли ми си?“ (Moa de milo Ioanny gdemysen, oho!)[22]. В житието тези думи са на български език в гръцка транслитерация, от което се разбира за българския произход на Кукузел. Според житийните сведения тази случка дава повод на светеца да създаде по-късно така наречения „Полиелей на българката“, в който св. Йоан Кукузел примесва църковни с народопесенни фолклорни оплаквателни мотиви“[23].

След посещението на родния си дом Кукузел заминава за монашеската република Атон, Света Гора. Заживява в лаврата на св. Атанасий Атонски. Със сигурност може да се твърди, че Йоан Кукузел възприема изцяло исихасткия модел на живот и музикотворчество[24] във Великата Лавра и от там „се появява централната и победоносна фигура на новото музикално движение – движение, което променя хода и етоса на византийското пение, като неговият авторитет се е съхранил чак до наше време“[25].

Като вероятна година за смъртта му се счита 1360 година. Православната църква почита паметта на св. Йоан Кукузел на 1 октомври. Говорейки за св. Йоан Кукузел, Петър Динев споменава, че „навсякъде се изтъква неговият изключителен музикален и певчески дар, заради което името му е станало синоним на музикално даровити хора през Средновековието“[26].

В творчеството на Кукузел откриваме едно уникално музикално произведение – Хирономическото певческо упражнение[27], което е било създадено с обучителна цел – въвеждало е псалтите в невменото късновизантийско писмо и присъщата му мелодическа линия. Творбата е известна и като Голям исон на пападическото пеене, което наименование е свързано с “екзегетическия” (тълкувателен) период в нотационните системи – след ХVІІ век нататък, когато са преработени, “разтълкувани” много от старите мелодии.

Кукузел нотира редица песнопения за Великата вечерня, многобройни полиелейни песнопения (текстове от псалмите 134 и 135, които се пеят на празнична утреня). Той съставя певческите книги кратиматарион (съдържаща теретизми – безтекстови срички, териреми) и матиматарион (различни авторски творби и произведения с учебен характер).

Историята приписва на Кукузел създаването на богатия мелизматичен пространен стил, наречен пападически. Този стил се характеризира с голяма звучност и орнаментална мелодика. Кукузел създава песнопения с широк амбитус (разстоянието от най-ниския до най-високия тон на произведението), надхвърлящи две октави. „Типичното Кукузелово песнопение е твърде изтънчено, майсторски аранжирано, много трудно и изискващо много широко вокално покритие. Това е византийското „bel canto” в неговата най-добра светлина: музикална фраза, която е изключително украсена и пищна, описана от по-късните средновековни гръцки творци като „калофонична” или сладкогласна. Иоан Кукузел е най-великият символ на този стил[28].” Кукузел създава и песнопенията „Свыше пророцы“ и „Владыку“ на седми глас, които са част от съвременните певчески сборници [29].

Към творчеството на „Ангелогласния” Кукузел трябва да бъдат добавени и графическите изображения на колело и дърво, наречени съответно колело на Кукузел и дърво на Кукузел. Те са били създадени за обяснение и осмисляне на църковното осмогласие, представящи гласовите съотношения и родства[30]. Предназначението им е било насочено директно към обучаващите се псалти. В Колелото на Кукузел, по думите на доц. д-р дякон Иван Иванов, „мелодията се прелива от тон в тон, от тоналност в тоналност, но не се изменя. Тя може да бъде изпята и чута, съответно записана и интерпретирана в настоящето, но остава да звучи във вечността. Затова ангелското богословие е непрестанно пеещо славословие на Бога, което пребъдва от момента на творението до бъдещия век[31]“. 

Протопсалт Ксенос Коронис

Ксенос Коронис е живял през ХІV-ти век и бил протопсалт на цариградската катедрала „Св. Софѝя“. Както Гликис и Кукузел, така и Коронис са били музикотворци от късновизантийската епоха. Нотацията, употребявана тогава, носи същото име – късновизантийска нотация[32]. „Според Е. Велес (австрийски композитор и музиколог, работил през миналото ХХ-то столетие), средно-късновизантийската нотация достига етап на съвършенство, който няма паралели в западните нотации и може да се сравни само със съвременната партитура, придружена с подробно словесно обяснение на изпълнението[33]“. 

Протопсалт Ксенос Коронис

Ксенос Коронис е бил много известен протопсалт, който се прославил с редица създадени от него песнопения – „Сила на Святый Боже“, „Уста имеют“, „Бо твоего чрева“ и други. Подобно на Кукузел, той е съдействал за обновяването на Великата вечерня и е направил художествени обработки на песнопения, създадени от предшествениците му. Може да се предположи, че от Ксенос Коронис води началото си някогашната знаменита фамилия музиканти. Брат му, монах Агатон, и синът му Мануил са били музикотворци [34].

„Както Кукузел, така и неговите съвременници не са „мислили” мелодическата линия само в отделни тонове, а в трайно свързани тонови последования, тоест в мелодически формули[35]“. Мелодическите фигури-формули, наречени и певчески позиции, са осигурявали богатото мелизматично орнаментиране на църковните мелодии. Фигурите-формули са били плод на певческата традиция. Усвояването на тези певчески позиции е било задължително и е гарантирало каноничната мелодическа форма на песнопенията.

Според Мануил Хрисаф, църковен композитор и теоретик от ХV-ти век, създатели на певческите позиции са Йоан Гликис, Йоан Кукузел и Ксенос Коронис, които не са създали тези „методи на позициите като упражнение, а като условие и правило…“[36].

Мануил Хрисаф

Един от последните мелотворци и теоретици на късно-византийската епоха е Мануил Хрисаф. Живял е през ХV-ти век. Според ръкопис Йерусалим № 31 – той е известен като „лампадарий на императорския клир”. Известен е, също и като майстор[37]. Вероятно е живял в Константинопол. Има сведения, че е бил на остров Крит, а след падането на Константинопол отива в Спарта, където твори музика. Предполага се и негово пътуване до Сърбия[38].

Мануил Хрисаф

Той е писал музика в различни жанрове, а някои от творбите му са били поръчка от последните византийски императори – Йоан VІІІ Палеолог и Константин ХІ Палеолог. Написал е нова мелодична версия на Богородичния Акатист, осмогласни цикли алилуари, прокимени и причастни, много трисвяти и други. Смята се, че негова заслуга е и осмогласното циклизиране на херувимските песни[39].

През късновизантийското време се появяват музикално-теоретични трактати,които са били писани от теоретици, писачи и изпълнители на църковната музика – Мануил Хрисаф, йеромонах Гавриил, Йоан Ласкарис, Йоан Плусиадинос и други. Тези видни представители на църковната музика, познаващи изкуството „точно и безпогрешно”, усещат опасността от „нарастващата небрежност” и „погрешно схващане и тълкуване” на църковната музика, която по това време е подложена на промяна[40]. 

Известно е, че трактатите на Хрисаф и Гавриил йеромонах са най-ранните теоретични трудове за късновизантийската музика, нейната нотация и изпълнителско изкуство.

Трактатът на Мануил Хрисаф се нарича „За теорията на певческото изкуство и за грешните възгледи, които някои имат за него”. Изследван е от известния византолог и музиковед Димитрий Кономос[41]. В своя труд Хрисаф изрежда шест умения, които както той твърди „не се знаят от всеки, но трябва да се знаят от всички, и специално от онези, които са взискателни към тази наука[42].” Те са особено ценни, тъй като дават информация за нивото на църковното музикантско изкуство по това време.

Според Хрисаф не трябва да се „следва робски и се преписва от книгата, а да се пише с увереност без книга според изискванията на изкуството…”; трябва да може да се пее направо всякакъв вид упражнение, старо или ново, без недостатъци, по всяко време и по всякакъв повод, без предварително разучаване или осмисляне; да се „изписва (нотира) и изпява точно мелодията, изпълнявана от друг певец; да се създават всякакъв вид оригинални композиции или по своя собствена инициатива, или по външно поръчение както със, така и без подготовка; да се преценяват композициите, което е отчасти умение, какво е добро и правилно в произведението и какво не, а също е и умение да се разпознава при слушане чия е дадена творба[43].”

Следва…(виж тук)

_____________________________________________________________________________________

*Из книгата „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене“, издателство „Изкуство“, София 2014. Изказваме багодарност на нейния автор свещеник Ивайло Борисов за разрешението му да се публикува тук тази книга.

Свещеник Ивайло Борисов е роден в София. Възпитаник на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ и Богословския факултет към СУ „Св. Климент Охридски“, магистър по богословие – програма „Литургия и музика“. Дългогодишен всекидневен клиросен певец. Ръкоположен за дякон на 18 януари 2023 година, а за свещеник на 15 юли същата година от Белоградчишки епископ Поликарп, викарий на Софийския митрополит и Български патриарх Неофит. Служи в храм „Св. Успение Богородично“, кв. Обеля.

Има множество публикации в онлайн и печатни медии. Автор на книгите – „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене“ („Изкуство“, 2014), „Селенията на църковната музика“(„Омофор“, 2019) и „Кой ни чува, когато пеем в храма“(„Богоносци“, 2024).

[1]. М. Богоев. Учебник по източно църковно пение. Фотот. изд., С.,1992, с.93.

[2]. Г. Флоровски. Християнство и култура. С., 2006, с. 51.

[3]. Срв. Жития на светиите. Под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев), С., 1991, с.482-483. 

[4]. Срв. Бл. Чифлянов. Литургика. С., 2008, с.115-116.

[5]. Срв. В. Пандурски. Преп. Роман Сладкопевец. Из историята на църковната химнология.// ГДА, т. 11 (37), 1961-1962.

[6]. Пак там, с. 317.

[7]. Срв. С. Риболов, Св. Йоан Дамаскин. В: Светоотеческо наследство, т. 1, изд. Омофор, София 2000, с. 202.

[8]. Пак там.

[9]. Срв. М. Богоев. Цит. съч., с. 9-10.

[10]. К. Тодорова. Източното православно църковно пение. Хилядолетното дихание на православната светост. С., 2010, с. 32.

[11]. Хирономията е диригентска техника, посредством която хирономи-диригенти чрез различни движения на ръцете и пръстите са ръководели църковните хорове по време на музикалните им изпълнения. От ХVІІ-ХVІІІ в. нататък тази техника е била забравена и излиза от областта на практическото пеене.

[12]. Срв. Дякон И. С. Иванов. Ангелското или сладкогласното пеене на исихастите според църковните певчески сборници.- В: Духовна култура, 8, С., 2005, с. 11.

[13]. Св. Димитрий Ростовски. Жития на светиите. м. декември,Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2001, с. 148.

[14]. Протопсалтът (първопевец) е ръководител на десния клир.

[15]. В един ръкопис от атонския манастир Кутлумуш от ХІV век (Кутлумуш №457) е изобразен Йоан Гликис, поддържан от двама свои ученици – преп. Йоан Кукузел и Ксенос Коронис. На тази рисунка Йоан Гликис преподава хирономически урок на Кукузел и Коронис. Вж. стр. 21. 

[16]. Срв. Е. Герцман. Византийское музыкознание. Л., 1988, с. 149-151.

[17]. Този ръкопис произхожда от манастира „Св. Йоан Предтеча“ край Сяр и е писан между 1341-1360 година. В момента се съхранява в Атинската национална библиотека. 

[18].  К. Станчев – Е. Тончева. Българските песнопения във византийските аколутии, Музикознание, кн. 2, 1978, с. 43. Срв. М. Велимирович. „Българските” песнопения във византийските музикални ръкописи. Медисон, Уисконсин – САЩ, (превод от английски Е. Тончева) – В: Известия на Института за музикознание, т. 18, С., 1974.

[19]. Срв. М. Велимирович. „Българските” песнопения…; К. Станчев – Е. Тончева. Българските песнопения…; С. Куюмджиева. Стара българска музика. Избрани лекции, изнесени в Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ през месец ноември 2010 година, С., 2011, с. 99-115.

[20]. Според някои автори той е учил в Патриаршеската школа, която била по-авторитетна. Срв. Д. Петканова. Към биографията на Йоан Кукузел. – В: Йоан Кукузел –живот, творчество, епоха – Музикални хоризонти, бр.18-19, 1981.

[21]. Според житието му когато неговите съученици го питали какво е ял, младият Йоан отговарял на все още недобре овладяния от него гръцки език, примесен със славизми: „кукиа ке зелйа“, тоест бакла и зеле.

[22]. П. Сарафов. Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика. С., 1912, с. 137.

[23]. Срв. Е. Тончева. Възрожденската версия на “Полиелей на българката” от Иоан Кукузел. – Музикални хоризонти, 1988, 17-18.

[24]. Вж. Дякон И. С. Иванов. Ангелското или сладкогласното пеене на исихастите според църковните певчески сборници.- В: Духовна култура, 8, С., 2005.

[25]. Д. Кономос. Музикалната традиция на Атон, Християнство и култура , бр. 3 (60), 2011, с. 161.

[26]. П. Динев. Духовни музикални творби на св. Йоан Кукузел, С., 1938, с. 5.

[27]. Срв. Е. Тончева. Хирономическото певческо упражнение на Йоан Кукузел – В: Йоан Кукузел – живот, творчество, епоха – Музикални хоризонти , бр. 18-19, 1981.

[28]. Д. Кономос. Музикалната традиция…, с. 163.

[29]. Трябва да се отбележи, че творчеството на Кукузел е гръцкоезично. Произведения на Кукузел се изпълняват славяноезично в един по-късен етап, свързан с „екзегетическия“ (тълкувателен) период в нотационните системи. Вж. бел. 105. 

[30]. Вж. К. Мечкова. Осмогласната система на византийската музика в изворовите теоретични текстове. Тетрафонията. В.Търново, 2009, с. 113-158.

[31]. Дякон И. С. Иванов. Между ангелите и човеците. Литургическата музикално-химнографска традиция на исихазма. С., 2006, с. 208.

[32]. Във византийските невмени нотации могат да бъдат разграничени следните четири стадии: палеовизантийски нотации (Х-ХІІ в.), средновизантийска нотация (от около 1150 до 1400 година), късно- и поствизантийска нотация (от около 1400 до около 1818 година) и Хрисантова нотация (от 1818 година до днес). Вж. К. Флорос. Въведение в невмознанието. Средновековни нотни системи. С., 2006, с. 39-80.

[33]. Е. Тончева. Хирономическото певческо упражнение…, с. 76.

[34]. Срв. Е. Герцман. Цит. съч., с. 152-153.

[35]. Е. Тончева. Звучали ли са мелодии от св. Иоан Кукузел в Търново през XIV век?. – Музикознание, 1977, 1, с. 44.

[36]. D. Conomos. Trisagia and Cheroubika of the Fourteenth and Fifteenth Centuries. Thessaloniki, 1974, р. 331. Цит. по E. Тончева. Хирономическото певческо упражнение…, с. 80. 

[37]. Лампадарият е ръководител на левия клир, а титлата майстор е давана на най-високо поставения между дворцовите певци. Такъв е бил и св. Йоан Кукузел.

[38]. Срв. Д. Михайлова. Изпълнителски аспекти на византийското пеене по трактати от ХІV-ХV век. Бълг. Музикознание, кн. 2, 2004, с. 92.

[39]. D. Conomos, The Treatise of Manuel Chrysaphes. Proccedings of the 11 th Intern. Musicological Societe Congress ІІ. Copenhagen 1972, 750-751. Цит. по Д. Михайлова. Изпълнителски аспекти…, с. 90

[40]. D. Conomos, The Treatise of Manuel Chrysaphes, the Lampadarios. Ed. D. MMl, Corpus Scriptorum de re musica, Vol. 2. (Wien, 1985), р. 37. Цит. по Д. Михайлова. Изпълнителски аспекти…, с. 90-91.

[41]. D. Conomos, Op. cit. Цит. по Е. Тончева, За полиелей ”българката” – възможно взаимодействие между църковен и фолклорен певчески професионализъм. – Музикални хоризонти, 1989, 12-13, с. 147.

[42]. D. Conomos, The Treatise of…, р. 46-47. Цит. по Е. Тончева, За полиелей” българката”…, с. 147.

[43]. Пак там.

Първо изображение: авторът свещеник Ивайло Борисов. Снимката предоставена от него. Останалите изображения са взети от горепосочената книга.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gv3