Цветелина Цекова

Грехопадението на първите хора е съзнателен избор между доброто и злото, между живота и смъртта, която е естествена последица от греха (Римляни 6:23). Грехът помрачава Божия образ у човека, лишава го от благодатното общение с Твореца и настъпва цялостно духовно изменение, чиито последици не са изолирано явление – само по отношение на Адам и Ева, а преминават върху целия човешки род[46]. Следователно грехът не се изразява само в отделни действия, мисли и чувства, а е „болестно“ състояние на човешката природа, чиято обнова се дарува от Бога[47].

Такова разбиране за греха, както и съзнанието за греховност са чужди на последователите на епохата на Водолея – източникът на злото и мрака е незнанието, а не греховността на падналата човешка природа. Най-голямата вина на човечеството е увереността, че няма вина, защото това е знак за умъртвяване на духовните сили и желанието за преобразяване[48]. Изработвайки своето спасение в личната си реалност, Ню ейдж последователите трудно могат да изоставят „мъдростта“, която са придобили с помощта на окултните практики. „Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят? „Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта“ (1 Коринтяни  1:19-21). Те отхвърлят Христос и не приемат, че Бог се яви в плът (1 Тимотей 3:16) и редом със своите предшественици гностиците, се лишават от възможността да Го припознаят като свой Спасител[49].

Написаното дотук насочва към отговорите на поставените въпроси: предлага ли движението нещо ново или остава стара ерес, която е преоблечена в нова дреха?

От краткото изложение на гностическата доктрина се разбира, че „новото“ в Ню ейдж е не толкова ново: водачите и в двете религиозни движения боравят с вече съществуващи идеи и средства: свещени писания, философии, магия, природни науки, астрология и други, за да построят своите доктрини. Централно място в техните учения има копнежът към трансцеденталното начало, което ръководи всичко. Знанията и откровенията им са резултат от осъществен контакт със същества от напреднала цивилизация или друга реалност. Както гностиците, така и нюейджърите вярват, че посредством своята дейност стават част от голямата духовна трансформация: за първите това е процесът на универсалното духовно обновление в последните векове, което дава възможност на човешките души да се съединят с великия трансцедентален еон, възстановявайки пълнотата на Бога; за вторите – това е духовното преображение на човечеството, което започва с Ерата на водолея [50].

Не е случайна близостта между Ню ейдж и гностицизма, защото търсенето на спасение чрез освобождаване на душата от материята, самообожението, достигането до знанието, че човекът е Бог и, че Бог е човек и той не принадлежи на този свят, а на небесния, са все проблеми, които са занимавали както античните, така и настоящите поколения. Наред с посоченото, двете учения акцентират върху „знанието“, което е само за посветените – „другомислещите хора[51]“, които отказват да живеят в абсурдността на материалния свят. А. Диконик определя Ню ейдж движението като „гностически ренесанс“[52], а за Н. Димитрова и Л. Латев влиянието на гностицизма върху духовната му система е забележително[53]. Така „новата дреха“ на старата ерес е привнесената еволюционност (физическа и духовна), научност и експанзивност в налагането на „новата доктрина“, синкретично събрала духовното „знание“, което се е обогатявало през вековете и до днес. Ню ейдж претендира, че е благодетелят, открил на човечеството „тайните познания“, предавани само на избраните през вековете.

Направените изводи частично отговарят и на следващия въпрос: кое го свързва и кое го различава от античния гностицизъм?

Налице са повече свързващи елементи, отколкото разграничаващи, но това не изненадва. Утопията на Ню ейдж приема всеки и всичко. Движението няма принадлежност, догмати, канони и институции и е определяно като цивилна или гражданска религия на плуралистичното мислене, в която човек избира само онова, което му харесва[54].  Последователите му не претендират, че определена религия е единствената, която води към спасение и познание на Истинния Бог. Такава концепция е неприемлива за Църквата Христова[55], предвид че спасителното дело на Господ Иисус Христос е изтласкано в периферията или е напълно отхвърлено: „В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха“ (Иоан 1:10-11). Християнството не е някаква философска система, не е и някаква социална система, а е нещо напълно различно: то е любов докрай и именно такава е тайната на благочестието (1 Тимотей 3:16)[56].

От друга страна, античните дуалистични, крайно аскетични и песимистични нагласи са постепенно изменени от позитивността и хедонизма на движението. Ако за античния човек материята е зло, причина за греховността и дело на злия Демиург (или Сатаната), то за последователите на Новата епоха светът е илюзия, той не е реален, материята е наситена с душевност и енергия. Тя еволюира и се просветлява, между нея и духовното има преход, а не борба[57]. Ню ейдж е изчистен от сложните и комплексни митове на гностицизма относно възникването и устройството на света и на човека. Разбирането за времето като поредица от цикли се различава от гностическото движение на човешката история, която от създаването си се движи към края на този век[58].

Кои са причините за популярността на синкретичната духовност и защо е лесно за съвременния човек да се идентифицира с нея?

Днес идеите на движението Ню ейдж навлизат все повече и все по-дълбоко във всекидневието на човека[59]. Окултните практики като йога, шаманизъм и тантра са особено популярни сред американските младежи[60]. В резултат от настъплението и внедряването на синкретичната философия на Новата епоха на много от западнохристиянските общности вече не са им чужди практики като „християнска йога“ или „християнска медитация[61]“. В проповедта на Ню ейдж липсва призив за покаяние или намек за грях, като вместо тях се прокламира бърза реализация, самообожествяване, което я прави предпочитана и достъпна за съвременния потребителски свят. Тайнствеността, магизмът и окултното посвещение, които притежава движението, го прави по-пулярно, защото кара хората да се чувстват избрани и различни от анонимната тълпа[62].

„Екзистенциалният вакуум“, според Виктор Франкъл, е неврозата, от която страда съвременното общество – все повече хора изпитват празнота и безсмислие в ежедневието си. Индустриалното и консуматорското общество приема мисията да запълни вакуума със смисъл и нови потребности, отчуждавайки го от традициите и ценностите[63]. Така националните традиции се подменят със световни стандарти, националната култура – с масова култура, творчеството – с потребление, науката с псевдонаука и така нататък[64].

Душата на модерния и амбициозен човек, а това се отнася в голяма степен за младежите[65], е жадна за духовно общение, дори и то да е с „духовни учители“. Защото когато са лишени от любов, когато са „изправени пред много възможности и предизвикателства, повечето от които привлекателни, но таящи в себе си опасности, младите хора стават все по-объркани… те са отворени към различни религиозни истини, но са безразлични или отрицателно настроени към религиозните институции[66]“. Може би това е една от причините човекът да допуска всякакъв тип „болна мистика[67]“ и да не желае да върви към „тесните врата и стеснения път, които водят към живота, и които малцина избират“ (Матей 7:13-14)[68].

Светът, в който живеем, е определян като плуралистичен, секуларен[69], глобализиран, постмодерен, силно повлиян от науката, създаващ някаква своя си привидна култура, която се характеризира със „заличаване на границите…[70]“ и други. Разбираемо е, че потребността от знание и от емпиричен опит е силно провокирана, но същевременно безспорно е, че Бог не подлежи на експерименти.

По думите на архимандрит Евтимий (Сапунджиев) религията е „гражданка на два свята – света на свръхестественото и света на емпирически-естественото…“[71]. Това означава, че научно, тоест чрез човешкия разум, да се задават въпроси за религията е възможно само за онази част от религията, която е на „територията“ на естествено-емпиричното. Следователно, „за съвременния човек ориентирането в проблемите на религията не значи да опознава чрез разума си какво различните науки казват за религията, а да разбере следното: говори ли, какво говори и как говори самата свръхемпирична действителност за религията. Човекът трябва да се справя с тези свръхмистични факти, и ако я няма помощта на предходния опит на човечеството, тогава става податлив на влиянието на различни нови и псевдорелигиозни учения“[72].

Въпросите: „кой съм аз?“, „каква е моята цел?“, „какъв е смисълът на живота ми?“ винаги са вълнували човечеството, ето защо отделните религии и учения предлагат своите отговори, като тук бяха разгледани тези на античния гностицизъм и на модерния Ню ейдж. Като подхранват гордостта на човека, те го водят към отхвърляне личността на Господ Иисус Христос и към разбирането, че човекът има силите сам да постигне своето спасение. И така, приел зова на псевдодуховността, човекът предприема бунт срещу своя Творец, заявявайки: Аз съм Бог. Но, ако до истината се стигаше само чрез еволюцията на съзнанието, то това не е никаква истина, а е резултат на човешкото въображение и субективно възприятие.

Човекът, както съветва архимандрит Евтимий (Сапунджиев), би следвало да допусне, че откриването на истината е дело, което е дарено от Бога, и което е заслужено от човека, в една симбиоза по пътя към вечността[73]. Защото „…вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа.“ (Иоан 17:3).

Настоящият текст представя един различен поглед върху многоликия образ на движението Ню ейдж и древния гностицизъм. Той поставя в светлината на научната общност ново поле за дискусия и възможността за по-задълбочено бъдещо изследване на темата, както и проследяване на нарастващата популярност на идеите на синкретичната философия сред младежите.

Цветелина Цекова

(Сравнителен поглед)

The author is a Doctoral student in the Department of Systematic Theology, Faculty of Theology, Sofia University “St. Kliment Ohridski”]. E-mail: ttsekova@uni-sofia.bg; https://orcid.org/0009-0005-1688-7982

Abstract

Tsvetelina Tsekova,The Gnosticism as a Prototype of the New Age (a Comparative View)This article offers a comparative analysis between ancient Gnosticism and the contemporary spiritual movement known as New Age, aiming to demonstrate their deep doctrinal, structural, and worldview continuity. The central thesis argues that New Age spirituality does not represent a fundamentally new religious phenomenon but rather a modern reinterpretation and transformation of the Gnostic paradigm, adjusted to the cultural context of postmodern society. The study outlines the historical development and main doctrinal features of Gnosticism, including its radical dualism, the concept of the divine spark within the human being, salvation through hidden knowledge (gnosis), the negative attitude toward matter, and its pronounced syncretic character. These elements are systematically compared with the key principles of New Age spirituality, such as the impersonal understanding of God, self-deification, spiritual evolution, reincarnation, occult and esoteric practices, and the concept of “Christ consciousness.” Special attention is given to Manichaeism as a transitional form between ancient Gnosticism and medieval dualistic movements, as well as to the role of Theosophy and figures such as Helena Blavatsky and Alice Bailey in shaping New Age ideology. The article also examines the socio-cultural reasons for the growing popularity of syncretic spirituality in contemporary society, including the existential vacuum, identity crisis, secularization, and the search for quick and accessible forms of “spiritual fulfilment.” In conclusion, the study emphasizes the fundamental incompatibility between the Christian understanding of salvation as a gift of divine grace and the Gnostic–New Age model of self-redemption through knowledge, inner awakening, and spiritual techniques.

Keywords: Religious Studies, Systematic Theology, New Age, Gnostic Religion, Gnosticism

***

Предмет на настоящата статия е придобилото популярност в последните десетилетия движение Нова епоха (известно още като Ню ейдж). Със своята синкретичност и лесносмилаема „проповед“, то става удобна форма на религиозност за съвременните търсачи на духовни преживявания. На пръв поглед движението е с взор към бъдещето, който приканва своите „слушатели“ да получат просветление и ново съзнание чрез практикуването на богат асортимент от практики, възприети от съществуващите днес религии и техните разклонения. Когато обаче, бъде подложено на критичен анализ, на повърхността му изплуват послания, познати на човечеството още от древността. Гръмките слова за скрито познание, самоусъвършенстване, просветление, висше съзнание, тайни доктрини, мистика и скрити послания, са същите, като тези, прокламирани пред човечеството от античността до наши дни.

Дали това, което днес предлага Ню ейдж, е действително ново или е стара ерес, преоблечена в нова дреха; кое го свързва и кое го различава от гностицизма; кои са причините за популярността на синкретичната духовност; защо е привлекателна за съвременния човек? В настоящата статия се прави опит за отговор на поставените въпроси, като накратко се проследи възникването и развитието на гностическото учение и се съпостави със светогледа на Ню ейдж.

Основната цел на настоящото изложение е да докаже, че идеите на движението преповтарят тези на гностицизма. Тъй като двете религиозни системи са широкообхватни и синкретични с множество интерпретации в настоящият труд не биха могли да се обхванат всичките им елементи. За целта на изследването са изброени по-често срещаните, а главен метод на изследването е сравнително-историческият.

Трудно е да се определи произходът на гностицизма, но все пак може да бъде разграничен от значителния брой по-ранни или съвременни духовни течения, които са формирали част от доктриналните постановки на някои религии. Характерно за гностицизма е заимстването на по-ранно съществуващи митове и образи от Зороастризма, Упандашите[1], орфизма и платонизма, елинския синкретизъм, библейския юдаизъм или ранното християнство[2]. Песимистичният възглед за света и човека и своеобразно осмисляните християнски мотиви са елемент от практическия живот на гностика[3].

Появата на гностиците се свързва с две юдейски традиции. Първата има апокалиптично схващане за света – очаква идването на Месия (фарисеи); възприема материалните блага за корен на злото, а тялото за тъмница (есеи); дуализъм, който се изразява в засилена борба между доброто и злото с есхатологична насоченост (Кумранската община)[4]. Втората – възприема Премъдростта, описана в старозаветните книги, като личност, която ръководи пътя на спасението чрез познаването на юдейския закон, който е тайна. Двете традиции напомнят гностическите вярвания за крайно песимистично отношение към този свят и материята, разрушаването на съществуващия ред, идването на Божието царство, общ Спасител (апокалиптичната юдейска традиция) и Премъдростта или Софѝя, която е неразбрана от хората (премъдростната юдейска традиция[5].

Различните екзистенциални въпроси, които непрестанно вълнуват гностика, са доказателство за осъзнаването на падението на човека, както и разбирането, че душата и материята (доброто и злото) не могат да се примирят; отхвърлянето на злото и копнежът за висшето благо са показател, че човекът не принадлежи на земния свят и очаква своето единение с върховния източник, само след като настъпи краят на съществуващия материален и несъвършен ред[6].

За древните гностици основната причина за страданието се корени в невежеството, а чрез усвояване на познанието, хората могат да се спасят, реализирайки божествената си същност, и така да се положи краят на злото[7]. Божествената същност е затворената в тленното човешко тяло – божествената частица, бидейки по естество част от Добрия бог – Творецът на небесата, тя копнее да се върне, да се слее с източника си. Познанието, от своя страна, се постига чрез мистичните преживявания и мистерии, астрологичните гадания, магии, езотерични практики и аскетизъм.

Характерни за гностицизма са еклектизмът и синкретизмът. Независимо от многото имена, понятия и теории на отделните му школи, в основата си те притежават няколко фундаментални белега: съществуването на върховен безличностен бог, творец – Демиург, дуализъм, божествена частица у човека и скрито познание (гносис)[8]. Архимандрит Павел (Стефанов) дава следното определение: „гностицизмът е религиозно движение, чиито две основни черти са тайно познание със сотириологическа насоченост за божествената същност на човека и антикосмически дуализъм[9].“

Ранните форми на гностическата духовност се свързват със споменатия в книга Деяния апостолски Симон Влъхва: „А в града имаше един човек, на име Симон, който преди това правеше магии и смайваше самарийския народ, говорейки за себе си, че е някой велик човек. Него го слушаха всички, мало и голямо, и казваха: този е великата сила Божия. А слушаха го затова, защото доста време бе ги смайвал с магиите си.“ (Деян. 8:9-11). Св. Ириней Лионски пише следното за неговото учение: „Този човек бил прославян от мнозина, като че ли бил бог, а сам той смятал, че се е явил сред евреите като Сина, но слязъл в Самария като Отец и после ще отиде сред други народи като Светия Дух… Този Симеон от Самария, от когото водят начало всички ереси, създал секта по следния начин: в Тир… той откупил от робство някаква жена, наречена Елена, която имал навика да води със себе си, казвайки, че тя е първото творение на ума му, майка на всичко, чрез която… създаде ангелите и архангелите[10].“ На тази Еноея (Елена), след като тя създала властите, ѝ завидели и я задържали, така, неспособна да се прибере при своя отец и затворена в човешко тяло, тя се превъплъщавала многократно. Отец, въплътен в Симон, на свой ред, дошъл да я спаси, а след това и цялото човечество[11].

Доктрината на Симеон е монистична и учи за трансцеденталния бог, който прониква във всичко, и който се представя в света под различни форми, а целта на човека е да осъществи божествения си потенциал, заложен в него. Това, което кара историците да го отхвърлят като основател на гностическата религия, е липсата на песимистичния поглед върху материята и призрачността на Христос[12]. Въпреки това Симон Влъхва остава в историята като първия ересиарх, а гностицизмът претърпява множество метаморфози, които раждат другите основни вярвания, характерни за различните школи.

Учението на гностиците за Иисус Христос е първото в историята, което разделя Неговата богочовешка личност. Иисус е обикновен човек – син на Йосиф и Мария, а Христос – божествено създание или духовно същество, което помни своя предвечен произход. При Кръщението в река Йордан, Христос слиза под формата на гълъб върху човека Иисус и пребивава в него до кръстните страдания, когато го изоставя и се възнася при Бог Отец[13]. В Ню ейдж този разказ има следния прочит: при кръщението в река Йордан върху Иисус Христос слиза Майтрея[14]и действа чрез него до разпъването на кръста, когато Майтрея го изоставя[15]. Предвид че докетизмът заема централно място в гностическите доктрини, то това поражда необходимостта Църквата да даде отговор. По този начин започва развитието на църковната писменост за изясняване на истинското апостолско Предание[16].

Първите, които се зоват „гностици“, са последователите на Карпократ[17]. Според него съвършенството на Христос може да бъде надминато чрез практики. Св. Иоан Дамаскин свидетелства, че е „някой си азиатец, който учил,… че ако някой извършвал нещо подобно на Иисус, той е като Него“[18]. За гностическите проповедници Христос е божественото същество, изпратено от върховния Бог, за да спаси погиващото човечество като донесе познанието; Василид го нарича още Христов Ум (Христово съзнание при Ню ейдж).

Kраят на III-ти век е определян като златна епоха за гностическата духовност. На религиозната сцена се появява Манес, известен още и като Мани. Роден във Вавилония, той е от виден род на маги[19]. Своята проповедническа дейност започва след поредица от откровения и видения, а учението му се разраства. Дуализмът и отрицателното отношение към материята са представени в крайни измерения; прозрението и познанието остават главната задача на човека, за да може той да достигне спасение чрез освобождаване от материята, което напълно съвпада с „холизма на модерния Ню ейдж“[20]. За Манес неосъзнатата душа претърпява цикъл от прераждания в различни тела, докато не бъде изкупена (тоест да се пробуди чрез познание) или съответно осъдена.

Манихейското учение за Христос е подобно на предшестващите гностически вярвания – Христос не е Спасителят на погиващото човечество, а разпятието е символично. Той е пратеник на светлината, каквито са били и Буда, Зороастър, Авраам, Ной, св. апостол Павел и самият Мани. Тези пратеници на светлината в съвременността на Ню ейдж движението са част от „The Great White Brotherhood“ (от английски – Великото бяло братство), което по-късно е заимствано и от Дъновизма (Всемирно бяло братство[21]). Пратениците на светлината са обикновени хора, но преминавайки през духовна трансформация, достигат до пълно или висше съзнание. На земята имат мисия да просветлят човечеството като му донесат „новото откровение[22]“?

Типични гностически белези, които са характерни за манихейското учение, са: консумиране на храна с високо съдържание на светлина (растения) и спазване на вегетарианска диета; щадящо отношение към животните и природата; съзерцателен живот и не на последно място – краен аскетизъм, който трудно би могъл да се спазва от всеки последовател. Манихейската общност е разделена на две групи – съвършени (избрани) и слушатели. Мани, от своя страна, е обещаният Утешител (Параклит от гръцки – Свети Дух) на християните: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил“ (Иоан 14:26). Подобни претенции, че са прероденият Христос или обещаният Утешител имат също и мюсюлмански, теософски и Ню ейдж водачи (например Мохамед[23], Петър Дънов[24], Висарион[25] и други).

Манихейските и гностическите последователи станали притегателен център с привидния си краен аскетизъм, обещанията за висша мъдрост и таен култ[26]. Религията на Манес се разпространява в Палестина, Мала Азия, Армения, Източна Персия и Централна Азия. Тя може да бъде определена като последен етап от развитието на античния гностицизъм и преход към средновековните павликянство и богомилство[27], като последното се превръща в ядро за множество ереси в Източна и Западна Европа. Засиленото им влияние в Западна Европа през XII-ти век превръща богомилската проповед в елемент от развитието на религиозно-философската мисъл през Средновековието[28] и Новото време, която е неразривно свързана с гностическата магия и практики – алхимия и астрология, които са актуални и за Ню ейдж движението.

Прочетете още „Гностицизмът като първообраз на Ню Ейдж*“ →