Тотю Коев

Темата на настоящия Седми международен симпозиум на Търновс­ката книжовна школа, свързан с християнската култура в Източна Евро­па, е многоспектърна и широкообхватна. Това личи и от заглавията на докладите, включени в този симпозиум.

Самопонятно е, че когато и да се говори за Търновската книжовна школа от началото на нейното съществуване и до днес, естествено след­ва да се започва с осветляването на една или друга страна от богато оплодената дейност на нейните първосъздатели и светители Теодосий Търновски и Евтимий Патриарх Търновски и Всебългарски. За тях е пи­сано много и сигурно ще се пише още много.

Смятам за потребно да отбележа още в началото на своя доклад, че при така формулираната тема „Исихазмът и аскетизмът на св. Евтимий Патриарх Търновски“ ново научно откритие едва ли може да се очаква. Въпреки това тя все още не е напълно изчерпана и има какво да се доба­вя. Нещо повече, по нея се изказват различни мнения. Далеч съм от ми­сълта, че мнението, което сега ще изразя, ще бъде последно.

Бих искал да се спра накратко върху два момента:

1.Да припомня в резюмирана форма съдържанието на понятията исихазъм и аскетизъм. Правя това, понеже с тях понякога се злоупотребява, като се монополизират само в определени сфери.

2.Да посоча как св. патриарх Евтимий е разбирал тези духовни яв­ления и как ги е вграждал в своя личен мироглед и в църковно-обществе­ното си служение.

1.Както е известно, исихазъм е гръцка дума и в превод на български език като съществително ησυχία значи покой, безмъл­вие, мълчание. Това състояние се постига чрез трезвеност на ума във връзка с взаимния контрол на ума и сърцето. Това, че при исихазма се включва умът и сърцето, значи, че се включва цялостният човек, защото когато действат умът и сърцето, паралелно с тях или обусловена от тях действа и волята. Напълно утвърдилата се в човешкото съзнание мисъл, плод на ума, намира израз в категоричното решение на волята.

Като исторически феномен исихазмът възниква, развива се и се ут­върждава през XIV-ти век във Византия, за да проникне и в другите правос­лавни народи през същия и през следващия (XV-ти) век. Но като същност­на черта на християнството в източния регион той макар и не в тази му организирана форма е свързан с аскетизма в Египет и с породеното от аскетизма монашество, чийто основоположник е св. Антоний Велики, живял и изявил себе си през втората половина на III-ти и първата половина на IV-ти век (около 250-356).

Със св. Антоний Велики е свързано и началото на аскетизма в пър­вичната му форма. Именно тук е грешката по същество, която мнозина изследователи допускат, като отъждествяват аскетизма с монашеството или обратното – монашеството с аскетизма. Поради това в много спра­вочници, речници и енциклопедии – наши и чужди – аскетизмът се раз­глежда не отделно, а като част от монашеството. Вярно е, че аскетизмът е присъщ на монашеството, но не е негов монопол.

Самата дума аскеза (от гръцки άσκησις=упражнение) първоначал­но означавала упражнение на тялото с цел неговото укрепване, напри­мер упражнения на атлети, на борци. По-късно тази дума влязла в упот­реба и в духовната сфера като борба между тялото и душата, между Бога (боговете) и света, като своеобразна форма на дуализъм. Също така в една или друга степен аскетизмът е познат в различните религиозни сис­теми от древността[1]. В по-широк смисъл άσκησις значи подвиг в раз­лични сфери на живота. Това ще рече, че да си аскет, не значи да си само монах, отрекъл се от светските житейски наслади, а да си човек, който има и проявява силна воля, ограничава се от редица удоволствия в име­то на една възвишена идея. Оттук следва, че не може да се нарече аскет човек, който се упражнява във вършене на зли дела, в разрушителни де­яния; който се лишава примерно от сън, за да измисли с какво и как да навреди на другите, защото в подобни замисли и деяния няма нищо въз­вишено. Аскетизмът е сам по себе си добродетел, която, ако невинаги помага на другите, то поне никога не им вреди, но на този, който я про­явява, оказва винаги благотворно влияние. С това си духовно съдържа­ние думата аскетизъм е навлязла дълбоко в живота на християните, а не само в живота на монасите. И в същото време е монополизирана от монашестващите, макар че истински практикуващите аскетизма монаси никога не говорят за това. Не е пресилено да се каже, че човек може да бъде аскет, оставайки член на обществото, в което живее и част от което е – аскет, който предимно с дела се упражнява в доброто, който с живо­та си оказва благотворно влияние върху другите, с личния си пример им въздейства, при това им въздейства само положително, защото самият му подвиг (άσκησις) е положителен.

На свой ред исихазмът в същността си не е нищо друго, освен проявен на практика християнски аскетизъм. Вярно е, че от исихаста се изисква безмълвие и себевглъбяване. Но нима са малко случаите, когато човек може да говори и каже на другите повече с мълчание, отколкото с думи! Обикновено тези, които много говорят, малко казват. Има различни видове исихасти, както има различни видове аскети. Общото между всички тях е, че са обладани от благородни мотиви и са ръково­дени от благочестиви помисли, независимо от това дали са в уединение, или са в динамиката на семейния и обществения живот. Някои дори са на мнение, че да си аскет в светския живот е по-трудно, отколкото в монашеския, в живота на уединението.

Иска ми се още веднъж да подчертая, че да си исихаст и аскет невинаги означава да си откъснат от общение с другите, да си затворен в манастир или уединен в скромна килия. Ярък пример в това отношение е св. патриарх Евтимий Търновски, за когото ще стане дума след малко.

2.Св. Григорий Синаит (около 1265-1340) изучавал и съответно прак­тикувал мистичната форма на индивидуалното отшелничество. Изуча­вайки опита на монаси от Палестина, Синай, остров Крит и други, той развил и изградил системата на практическия исихазъм. И това е особе­но ценно, защото не мирянин, а монах-аскет, какъвто е св. Григорий Си­наит, изгражда тази система на практически исихазъм. Самопонятно е, че исихазмът на св. Григорий Синаит има монашеска окраска. Той е от­ражение на духа и спецификата на неговото време, възраждане възгле­дите на византийските мистици за съзерцанието и видението като най-висши средства за богопознание[2]. Неговият исихазъм от Парория про­никва и в тогавашна България.

Същото, в по-силно изразена форма, важи и за св. Григорий Палама̀ (1296-1359). Запознал се отблизо с практиката на атонските монаси, той отделил значителна част от живота си за теоретично изясняване на исихастките идейни концепции. Тях убедително защитавал на съборите в Константинопол през 1341, 1347 и 1351 година. Св. Григорий Палама̀ е най-изтъкнатият богослов-исихаст през последния период на византийската духовна култура. Той дал богословско-философска обосновка на иси­хазма. Дефинирал най-ясно учението за природата на Таворската свет­лина и за непостижимостта на Божията същност. За него и неговите съ­идейници е пределно ясно, че споровете, които през XIV-ти век вълнували Източната църква, се отнасят до същността на християнската антропо­логия – до теосиса (обо̀жението) на човека.

Ясно е, че от правилното решение на тези спорове зависела и съд­бата на Православието. В този смисъл споровете през XIV-ти век били явле­ние общоправославно. Исихазмът през този период бил водещ в правос­лавните страни. Така например в Русия през XIV-ти и XV-ти век исихазмът оказвал силно влияние върху църковния живот[3] и върху тогавашното църков­но изкуство там. На Балканския полуостров XIV-ти век бил „време на истин­ски исихастки интернационал[4]“. В Сърбия св. Сава (починал 1235) се вдъхновявал от трудовете на св. Симеон нови Богослов (около 966-1042), който бил исихаст преди исихазма като организирано движение. Приемниците на св. Сава били „бдителни стражи на исихазма и горещи негови поддръж­ници[5]“. Интензивните връзки на Влахия с Атон съдействали за бързото проникване и трайно влияние на исихазма в пределите на днешна Румъ­ния.

Както вече споменах, в утвърждаването исихазма на Балканския по­луостров голяма роля изиграл св. Григорий Синаит. Чрез неговия уче­ник и ревностен последовател Теодосий Търновски (около 1300-1362/63) исихазмът проникнал и се утвърдил в пределите на тогавашна България. Негов по-нататъшен популяризатор и разпространител бил Евтимий пре­ди още да заеме патриаршеския престол и особено след като станал патриарх.

За да се разбере по-добре положителната реакция на Евтимий по отношение на исихазма, трябва да се вземат под внимание някои субек­тивни и обективни обстоятелства.

Субективните обстоятелства

Роденият около 1320 година и вероятно произхождащ от знатен търновски болярски род Евтимий (светското му име не ни е из­вестно) приел монашество около 1350 година. Той бил един от първите и най-ревностни ученици и последователи на Теодосий Търновски, който ос­новал Килифаревския манастир. Свидетелство за усърдието му е фак­тът, че през 1362-ра или 1363 година придружил своя учител и наставник Теодо­сий при пътуването му до Константинопол. Там имал възможност да се запознае отблизо с исихазма и с богатите константинополски библиоте­ки. Заедно с Теодосий живял и работил в манастира „Св. Мамант“, а след това и в Студийския манастир до смъртта на своя любим учител Теодосий. След неговата смърт се установил в Света Гора Атон. Там дообогатил исихастките си познания теоретически и практически.

Ако Евтимий е искал да се отдаде на личен, монашески исихазъм, по-добра възможност от тази в Света гора едва ли би имал. Но у него наред със съзерцателния исихазъм се развивал и утвърждавал и практи­ческият аскетизъм – аскетизмът в динамиката на живота.

В какво се изразил този практически исихазъм-аскетизъм?

В живота на Евтимий можем да разграничим два периода или две проявления на исихазъм-аскетизъм:

1.отвлеченият монашеско-уединителен исихазъм в Света гора, гдето условията изцяло благоприятствали за неговото проявление, и

2.жизнено-практическият, мотивиран от на­родностни подбуди.

Обективните обстоятелства

Какво е пречело на монаха Евтимий да се отдаде на монашеско-исихасткия аскетизъм в Атонската планина вместо да поема тежкия житейски кръст в неспокойната му родина? По този въпрос може да се разсъждава много и да се изказват различни мне­ния. Никой обаче не би могъл със сигурност да даде от негово име отго­вор на този въпрос. Но със сигурност може да се каже, че поемайки тежкия кръст на църковно и народно служение, той с чест и достойнство го носи до края на живота си. Тук му е помагала както твърдата като скала вяра в Бога, така и чувството му за всеотдайно служение на злощастния му народ. Св. Евтимий и като брат на Килифаревската света обител, и като първоиерарх на Българската църква, е бил и останал исихаст-аскет, като е принадлежал отначало към монашеския исихазъм-ас­кетизъм, а след това към практическия, което е убедително доказателс­тво за съвместимостта на двата вида исихазъм-аскетизъм. Какво ми да­ва основание да твърдя това? – Именно цялостната му дейност и в Атон, и след завръщането му в родината.

Когато пише жития, той подбира такива на български светци или на светци, чиито мощи тогава се намирали в столицата Търновград. Ед­ните и другите са били исихасти-аскети; едните и другите са произлиза­ли от недрата на простолюдието и с подвига си са потвърждавали мак­симата, че пред Бога всички са равни.

Като реформира и осъвременява езика на богослужебните книги, Патриарх Евтимий действа като истински исихаст-аскет, какъвто е, зна­ейки, че на Бога можем и трябва да се молим на разбран и точен език, не защото Той иначе няма да ни разбере, а защото другите, които ни слу­шат, трябва да разбират богослужебния език, чрез който и те изразяват молитвите си към Всевишния.

Похвалните слова, службите и агиографските творби на Патриарх Евтимий са плод на дълбоко исихастко вглъбяване, на безмълвен разго­вор с тези, за които пише, плод на религиозно преживяване, на незримо съприкосновение с отвъдното, откъдето получава импулс и творческо вдъхновение, получава духовни и физически сили.

Четирите послания на Патриарха Търновски – едно до монах Киприан, две до монах Никодим Тисмански и едно до митрополит Антим, са убедително доказателство за вглъбената богословско-догматическа и етическа мисъл и юридическа компетентност.

Същата компетентност и дълбочина на мисълта Патриарх Евти­мий проявява и в борбата му с тогавашните ереси, битуващи по българ­ските земи и допринасящи за допълнителна дестабилизация в общест­вото. Тук Патриархът се откроява със своето будно православно съзна­ние и църковно чувство.

Известна е също неговата теза за симфония между църковната и гражданската власт и усилията му в тази насока. За него е повече от ясно мястото и ролята на държавния владетел. Той знае думите на Иисус Христос: „Отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Марк 12:19). Но когато османските пълчища надвисват над старопрестолния Търновград, за да установят тук трайно „присъствие“, а царят отбранява отечеството извън столицата, исихастът-аскет Евтимий поема и кесаревите функции. Защо? – Защото неговият исихазъм като доктрина на себевглъбяването е и доктрина на себежертвата. Без себежертва в името на ближния прак­тическият исихазъм е немислим. Тази себежертва на Патриарха-родо­любец го отвежда до изгнание, но не го довежда до униние.

Кулминация на богословската вглъбеност на Патриарх Евтимий е достигането до истината за единия по същност и троичен по лица Бог: Отец, Син и Дух Свети. Патриарх Евтимий знае и по пътя на религиоз­ния опит е преживял тази истина. Той знае, че човекът-личност търси и може да влезе в общение с Бога-Личност, Който е любов (срв. 1 Иоан 4:8,16) и като любов сгрява, топли, импулсира, утешава в скърби, насър­чава в радости. Израз на тази му убеденост са и прощалните му думи с обичното паство. Известен ни е епизодът на това прощаване. След па­дането на Търновград поробителят подготвя отвеждането в неизвестна посока на духовния пастир. Покрусени и потънали в горест от сполетя­лата ги трагедия, жени и мъже питат духовния си водач и наставник: „На кого ни оставяш, Владико свети?“ А той, с отеческа мъдрост и духовно прозрение им отговаря: „Оставям ви на Светата Божествена Троица се­га и вовеки!“ С тези знаменателни думи Патриархът-страдалец вдъхнал в сърцата на своите пасоми вярата в триединия Бог; завещал им силата на единството в тази вяра, което по косвен път допринася и за народнос­тното единство[6].

И днес от небесните висини патриархът-светец бди над българска­та земя, закриля я молитвено. Той бди и над Търновската книжовна шко­ла – достоен продължител на достойно замислено дело от св. Теодосий Търновски и от достойния му ученик и продължител Търновският и Все­български Патриарх Евтимий.

Бележки

[1]. Bertholet, A. Worterbuch der Religionen, 3. Aufl., Stuttgart 1976, S. 54 f.

[2]. Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Състав. Д. Петканова, С., 1994, с. 114.

[3]. Тахиаос, А. Влиянието на исихазма върху църковния живот в Русия през 1328-1406 година, Солун 1962 (на гръцки език).

[4]. Елиан, А. Византия и румыны. 1З-й Византийский конгрес. Оксфорд, 1966. Допольнительные доклады, с. 48.

[5]. Vasic, М. М. L’hѐsychasme dans l’Eglise et l’trt des Serbes du Moyen Age., in: L’Art byzantin chez les slaves, I, 1930.

[6]. Коев, T. Догматът за Света Троица (Съдържание и значение). Трудове на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, Годишник на Правос­лавния Богословски факултет 1991/1992. Т. I, с. 8.

_____________________________________________________

*Доклад, изнесен на Седмия международен симпозиум на Търновската книжовна школа, Велико Търново, 8-10 октомври 1999 г. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gkX