Тотю Коев

Темата на настоящия Седми международен симпозиум на Търновс­ката книжовна школа, свързан с християнската култура в Източна Евро­па, е многоспектърна и широкообхватна. Това личи и от заглавията на докладите, включени в този симпозиум.

Самопонятно е, че когато и да се говори за Търновската книжовна школа от началото на нейното съществуване и до днес, естествено след­ва да се започва с осветляването на една или друга страна от богато оплодената дейност на нейните първосъздатели и светители Теодосий Търновски и Евтимий Патриарх Търновски и Всебългарски. За тях е пи­сано много и сигурно ще се пише още много.

Смятам за потребно да отбележа още в началото на своя доклад, че при така формулираната тема „Исихазмът и аскетизмът на св. Евтимий Патриарх Търновски“ ново научно откритие едва ли може да се очаква. Въпреки това тя все още не е напълно изчерпана и има какво да се доба­вя. Нещо повече, по нея се изказват различни мнения. Далеч съм от ми­сълта, че мнението, което сега ще изразя, ще бъде последно.

Бих искал да се спра накратко върху два момента:

1.Да припомня в резюмирана форма съдържанието на понятията исихазъм и аскетизъм. Правя това, понеже с тях понякога се злоупотребява, като се монополизират само в определени сфери.

2.Да посоча как св. патриарх Евтимий е разбирал тези духовни яв­ления и как ги е вграждал в своя личен мироглед и в църковно-обществе­ното си служение.

1.Както е известно, исихазъм е гръцка дума и в превод на български език като съществително ησυχία значи покой, безмъл­вие, мълчание. Това състояние се постига чрез трезвеност на ума във връзка с взаимния контрол на ума и сърцето. Това, че при исихазма се включва умът и сърцето, значи, че се включва цялостният човек, защото когато действат умът и сърцето, паралелно с тях или обусловена от тях действа и волята. Напълно утвърдилата се в човешкото съзнание мисъл, плод на ума, намира израз в категоричното решение на волята.

Като исторически феномен исихазмът възниква, развива се и се ут­върждава през XIV-ти век във Византия, за да проникне и в другите правос­лавни народи през същия и през следващия (XV-ти) век. Но като същност­на черта на християнството в източния регион той макар и не в тази му организирана форма е свързан с аскетизма в Египет и с породеното от аскетизма монашество, чийто основоположник е св. Антоний Велики, живял и изявил себе си през втората половина на III-ти и първата половина на IV-ти век (около 250-356).

Със св. Антоний Велики е свързано и началото на аскетизма в пър­вичната му форма. Именно тук е грешката по същество, която мнозина изследователи допускат, като отъждествяват аскетизма с монашеството или обратното – монашеството с аскетизма. Поради това в много спра­вочници, речници и енциклопедии – наши и чужди – аскетизмът се раз­глежда не отделно, а като част от монашеството. Вярно е, че аскетизмът е присъщ на монашеството, но не е негов монопол.

Самата дума аскеза (от гръцки άσκησις=упражнение) първоначал­но означавала упражнение на тялото с цел неговото укрепване, напри­мер упражнения на атлети, на борци. По-късно тази дума влязла в упот­реба и в духовната сфера като борба между тялото и душата, между Бога (боговете) и света, като своеобразна форма на дуализъм. Също така в една или друга степен аскетизмът е познат в различните религиозни сис­теми от древността[1]. В по-широк смисъл άσκησις значи подвиг в раз­лични сфери на живота. Това ще рече, че да си аскет, не значи да си само монах, отрекъл се от светските житейски наслади, а да си човек, който има и проявява силна воля, ограничава се от редица удоволствия в име­то на една възвишена идея. Оттук следва, че не може да се нарече аскет човек, който се упражнява във вършене на зли дела, в разрушителни де­яния; който се лишава примерно от сън, за да измисли с какво и как да навреди на другите, защото в подобни замисли и деяния няма нищо въз­вишено. Аскетизмът е сам по себе си добродетел, която, ако невинаги помага на другите, то поне никога не им вреди, но на този, който я про­явява, оказва винаги благотворно влияние. С това си духовно съдържа­ние думата аскетизъм е навлязла дълбоко в живота на християните, а не само в живота на монасите. И в същото време е монополизирана от монашестващите, макар че истински практикуващите аскетизма монаси никога не говорят за това. Не е пресилено да се каже, че човек може да бъде аскет, оставайки член на обществото, в което живее и част от което е – аскет, който предимно с дела се упражнява в доброто, който с живо­та си оказва благотворно влияние върху другите, с личния си пример им въздейства, при това им въздейства само положително, защото самият му подвиг (άσκησις) е положителен.

На свой ред исихазмът в същността си не е нищо друго, освен проявен на практика християнски аскетизъм. Вярно е, че от исихаста се изисква безмълвие и себевглъбяване. Но нима са малко случаите, когато човек може да говори и каже на другите повече с мълчание, отколкото с думи! Обикновено тези, които много говорят, малко казват. Има различни видове исихасти, както има различни видове аскети. Общото между всички тях е, че са обладани от благородни мотиви и са ръково­дени от благочестиви помисли, независимо от това дали са в уединение, или са в динамиката на семейния и обществения живот. Някои дори са на мнение, че да си аскет в светския живот е по-трудно, отколкото в монашеския, в живота на уединението.

Иска ми се още веднъж да подчертая, че да си исихаст и аскет невинаги означава да си откъснат от общение с другите, да си затворен в манастир или уединен в скромна килия. Ярък пример в това отношение е св. патриарх Евтимий Търновски, за когото ще стане дума след малко.

2.Св. Григорий Синаит (около 1265-1340) изучавал и съответно прак­тикувал мистичната форма на индивидуалното отшелничество. Изуча­вайки опита на монаси от Палестина, Синай, остров Крит и други, той развил и изградил системата на практическия исихазъм. И това е особе­но ценно, защото не мирянин, а монах-аскет, какъвто е св. Григорий Си­наит, изгражда тази система на практически исихазъм. Самопонятно е, че исихазмът на св. Григорий Синаит има монашеска окраска. Той е от­ражение на духа и спецификата на неговото време, възраждане възгле­дите на византийските мистици за съзерцанието и видението като най-висши средства за богопознание[2]. Неговият исихазъм от Парория про­никва и в тогавашна България.

Прочетете още „Исихазмът и аскетизмът на св. Евтимий Патриарх Търновски*“ →