Тотю Коев

Върху Константинополския съ­бор (869/870 година) има богата ли­тература както на Изток, така и на Запад. Но настоящата го­дишнина, макар и не съвсем кръгла (1130 години), дава повод да се припомнят някои неща за този събор, още повече че той е тясно свързан с нашата църковна и граж­данска история.

Римокатолическата църква приема то­зи събор за Осми вселенски. Много наши изследователи също го броят за осми[1]. Тук е необходимо малко уточняване и изяснява­не. Римокатолическата църква има за себе си основание, защото тя признава общо 21 вселенски събора. Това ще рече, че девети­ят (по нейното броене) е признал събора от 869-870 година за осми, съответно десетият е приз­нал деветия. Последните два (1869/1870 година и 1962-1965 година) не се нуждаят от такова регла­ментиране, защото папата ги санкционира като вселенски. Не така стои този въпрос в Православната църква, която признава се­дем вселенски събора (325, 381, 431, 451, 553, 681 и 787 година). Защо тя не признава разглеж­дания тук събор за осми?

В Православната църква има устано­вен принцип, според който един събор се приема за вселенски тогава, когато реше­нията му са приети от цялата Църква и са регламентирани на следващ събор, на кой­то са участвали представители на цялата Църква. Съборът от 869/870 година осъдил пат­риарх Фотий и неговите привърженици, ма­кар че причините са повече политически. По-късно Църквата канонизирала Фотий за светец. Само този случай е достатъчен да се оспори вселенският характер на раз­глеждания събор. Може би главно поради това в Православната църква той не се приема и не може да бъде приет за Осми вселенски събор. За такъв по-скоро би бил приет, след спазване на съответните прин­ципи, съборът, който се състоял също в Константинопол 10 години по-късно (879/880 година), но това е друга тема.

Съборните заседания

Константинополският събор имал об­що 10 заседания, някои от тях проведени във величествения храм „Св. Софѝя“, пър­вото – на 5 октомври 869 година, последното – на 28 февруари 870 година. Броят на участници­те в различните заседания варирал и на зак­лючителното, десетото, достигнал 103 ду­ши[2].

Причините за свикването на събора би­ли няколко: реабилитирането на Констан­тинополския патриарх Игнатий (847-858, 867-877 година); осъждането на предшествени­ка му Фотий (858-867, 877-886 година) и негови­те последователи и вдигането на анатема­та, наложена от Фотий на папа Николай I (858-867 година) в 867 година[3]. Както се вижда, тук се преплитали интереси и на Констан­тинопол, и на Рим. Този акт сам по себе си сближавал двата политически, религи­озни и културни центрове.

Тогавашният Римски папа Адриан II (867-872 година) не оценил правилно създалата се ситуация. Той сметнал, че му се е отдала възможност да се намеси активно в живота на Източната църква, както са правили мно­го негови предшественици. Не подозирал също, че междувременно се водят предва­рителни тайни българо-византийски прего­вори и че именно на този събор ще се пос­тави и обсъжда българският църковен въп­рос[4].

Първото заседание на 5 октомври 869 година имало протоколен и тържествен харак­тер, както е прието в такива случаи. С не­що особено не се отличават и следващите четири заседания, съответно на 7, 11, 18 и 20 октомври.

На шестото заседание на 25 октомври присъствали привържениците на сваления патриарх Фотий. Между тях и противници­те му се водили бурни и остри спорове. На следващото, седмо, заседание, на 29 октом­ври, събота, патриарх Фотий и неговите привърженици били осъдени. В края на осмото заседание, на 5 ноември, съборът еди­нодушно отхвърлил иконоборството, което било осъдено на Седмия вселенски съ­бор в 787 година.

На 12 февруари 870 година, след продължи­телна пауза, съборът подновил работата си. Проведено било деветото заседание, на ко­ето били разгледани някои неверни свиде­телства във връзка с избора на Игнатий за Константинополски патриарх[5].

Две седмици по-късно, на 28 февруари, вторник, се състояло десетото, последно за­седание. Междувременно в Константино­пол пристигнало пратеничество от Италия от император Лудвиг II. Целта на това пра­теничество била да се подготви брачен съ­юз между Константин, най-големия син на византийския император Василий I Маке­донец (867-886 година), и единствената дъщеря на Лудвиг II, както и военен съюз срещу арабите, които застрашавали средиземно­морския регион. Същата година сарацини­те завладели Малта[6].

Преди последното заседание в Конс­тантинопол пристигнала и делегация, изпратена от българския владетел княз Борис, ръководена от родственика му кавхан Пе­тър. В нея участвали десет души. Целта на българската делегация била да постави на съборно разглеждане въпроса за църков­ната юрисдикция на България, в смисъл на кого трябва да принадлежи новопок­ръстена България – на Константинопол или на Рим[7]. Разрешаването на този въпрос изисквало такт, умение и дипло­мация, каквито не липсвали на членовете на българската делегация. Това пролича­ло ясно от събитията на 28 февруари и осо­бено на 4 март.

И двете представителства участвали на заключителното заседание на 28 февруари, ръководено от император Василий I Маке­донец и от сина му Константин.

На българската делегация била оказа­на висока чест. Тя не само била допусната до заседанието на събора, което за такива случаи не е обичайно, но ѝ било отредено и почетно място. На това заключително за­седание оказаното внимание на българска­та делегация било по-голямо, отколкото на представителите на император Лудвиг II, което също е показателно[8].

Дипломатично било показано, че бъл­гарското царство е много по-близко географски и по дух на Византия, отколкото немското. И тук проличала тънката визан­тийска дипломация, добре разбрана и це­нена както от българската делегация, така и от източните участници на събора. Това не го разбрали само западните представи­тели. Макар че няма запазени писмени па­метници, не е трудно да се предположи и приеме тезата за предварително договаря­не между Плиска и Константинопол по бъл­гарския църковен въпрос в смисъл: импе­ратор Василий I Македонец и патриарх Иг­натий да подкрепят българската кауза за църковна независимост. Тази идея ще да е била лансирана и сред някои от водещите на събора фигури от източните църкви. То­ва, както ще стане дума след малко, про­личало на 4 март.

Тук естествено изниква въпросът, след като на императора и на патриарх Игнатий, а и на някои от източните представители е била ясна целта на българската делегация, защо този въпрос не е бил поставен на заключителното заседание на 28 февруари? Тук може само да се предполага, без да се борави с доказателствен, веществен мате­риал. От една страна, това заседание има­ло тържествен, заключителен характер. На него били приети изработените правила; из­разено било ясно, положително отношение към иконопочитанието; прочетен и приет бил орос на събора. От друга страна, ма­кар че император Василий I Македонец, патриарх Игнатий и някои от източните представители били психологически под­готвени да вземат положително отношение по българския църковен въпрос, все пак не се е знаело как ще реагира мнозинството на събора, защото едва ли всички източни участници са били посветени в тайните пла­нове. Да се мисли обратното е нелогично защото, все някой е могъл да издаде воде­ните тайни преговори.

Събитието от 4 март 870 година

За да не се отдалечавам от темата, тук не се спирам на важни моменти, предшест­ващи 4 март. Само мимоходом ще отбеле­жа, че княз Борис, може би най-големият български дипломат, целенасочено водел преговори почти по едно и също време с Константинопол, с Рим и с Ратисбона (днес Регенсбург). Моята лична убеденост е, че за княз Борис е било пределно ясно, че той ще приеме християнството от Византия, от която по-късно ще получи и църковна не­зависимост. Главният ми мотив за това е, че християнството в неговата православна форма и богат духовен живот импонирал на българите с тяхната източна нагласа много повече от западния рационално-юри­дически манталитет. От друга страна, Бъл­гария е била и остава част от бивша тери­тория на Византия. Кой ще е този държав­ник, който с акт на покръстване или на цър­ковна независимост ще допусне да си съз­даде враг в лицето на могъщата тогава Ви­зантия? Разбира се, че може да се намери такъв държавник, но той не може да бъде княз Борис с неговата тънка дипломация и предвидлив усет. Целта на княза при пре­говорите със споменатите три центъра е би­ла да се извлекат от тези преговори макси­мални облаги за българската държава. Та­ка и станало. Княз Борис приел християнс­твото от Византия. Едва що покръстена, България изявила претенции за църковна автокефалия. Нима посветеният и просве­теният в християнството Борис не е знаел, че църковните канони не позволяват това? Разбира се, че е знаел, но той се ръководел от принципа – искай 100, за да получиш по­не 60. И той успял да получи дори повече от 60. Както ще стане дума след малко, той искал автокефалия с тайната надежда да по­лучи автономия. И успял. Погледнато гло­бално, това бил резултатът от водените в продължение на няколко години разнопо­сочни преговори.

Сега конкретно за случилото се на 4 март. Независимо, че заседанията приключили на 28 февруари, участниците остана­ли още три дни в столицата, преди да отпъ­туват за своите страни и църкви. Всъщност тези три дни били необходими за допълни­телни тайни съгласувания между импера­тора и източните представители, при това зад гърба на папските представители. Тезата по българския църковен въпрос тряб­вало да бъде добре мотивирана и обосно­вана, без да се афишира предварително.

На 4 март 870 година императорът поканил на прощална закуска в двореца папските пратеници и представителите на четирима­та източни патриарси. И противно на про­токола, по настояване на императора на за­куската дошли и българските пратеници, които носели писма и подаръци от своя княз.

Водачът на българската делегация кавхан Петър постъпил тактично, като привет­ствал първо римските представители, а след това се обърнал към всички присъстващи с думите: „Доскоро бяхме езичници и не­отдавна се приобщихме към благодатта на християнството. Ето защо, за да не изглеж­да, че грешим в нещо, искаме да узнаем от вас, които представлявате върховните пат­риарси, на коя църква трябва да се подчи­няваме[9]“. Както е естествено да се очак­ва в този случай, първи реагирали предста­вителите на Римската църква, които зая­вили: „Понеже приехте от нас поисканите свещенослужители и досега ги задържате с дължимата им почит, дори и с това по­казвате, че сте принадлежали и трябва да принадлежите на светата Римска църква, на която чрез тебе, Петре, твоят господар заедно с цялото царство на своя народ се предаде на блажения първоапостол Петър, от чийто наследник, тоест славния папа Ни­колай, той се удостои да получи и настав­ления за живота, и епископи, и свещени­ци[10]“.

Този мотив, използван от римските представители, явно не удовлетворил българската делегация. Затова водачът ѝ Пе­тър продължил: „Признаваме, че ние по­искахме и получихме свещенослужители от светата Римска църква и досега ги имаме, и решаваме да ѝ се подчиняваме във всич­ко, но решете заедно с тези заместници на патриарсите дали е по-разумно да се под­чиняваме на Римската или на Константинополската цъква[11]“.

Доловили скритата цел на тези думи, папските представители реагирали бързо и твърдо, като изтъкнали, че те са свършили това, за което били изпратени, че нямат пълномощия да разискват този въпрос, кой­то за тях изобщо не се нуждаел от разиск­ване, и заключили с думите: „Вие не тряб­ва да принадлежите на никоя друга църк­ва, освен на светата Римска църква[12]“.

Източните представители, които вни­мателно следели диалога, решили, че е до­шъл моментът да се намесят, като поста­вят въпроса „върху здравите основи на ис­торията, църковните канони и древната практика[13]“. Те попитали българите: „Когато завладяхте онази страна, на чия власт бе подчинена тя и кажете дали ла­тински или гръцки свещенослужители е имала[14]?“

„Ние извоювахме от гръцка власт тази страна, в която не намерихме латински све­щенослужители, а гръцки[15]“. Така отго­ворили българските представители.

Заместниците на източните патриарси добавили: „Щом там сте намерили гръцки свещенослужители, ясно е, че тази страна е била под управлението на Константино­пол[16]“.

С тези думи всъщност бил даден ход за бързо и правилно решение на поставения от българите въпрос. Българските делега­ти ясно доловили това и с чувство на добре изпълнен дълг не се намесили в последва­лия разгорещен спор между източните и за­падните участници. Останали в трепетно очакване да чуят желания от тях резултат. Но като имаме предвид водените преди то­ва тайни преговори между Плиска и Конс­тантинопол, можем да приемем, че българ­ската делегация е била уверена в очаква­ния положителен резултат.

Папските представители изтъкнали три довода в защита на тяхната кауза. Тук ги предавам в най-съкратен вид, както и те­зата на източните представители. Римски­те аргументи:

1.Представителите на папа Адриан II имали предвид папската юрисдикция над Източен Илирик до VIII-ми век. Те пояснили, че според „декреталните писма на светейшите римски първосвещеници“ и „съглас­но каноните“ апостолическата катедра „е владяла… цяла Тесалия и Дардания…, чиято страна се нарича България по името на тези българи“. Следователно Римската цър­ква „не е отнела, а по-скоро си е възвърна­ла една област, заета от езичниците-бълга­ри[17]“.

2.Вторият аргумент бил, че българите, които отдавна са завладели тази стра­на, сами са избрали новия път, като се пос­тавили „под покровителството и управ­лението на апостолическата катедра[18]“.   

3.Следващият аргумент бил, че в про­дължение на повече от три години Римската църква ръководела и устройвала рели­гиозния живот в България. „Затова не е пра­вилно, без съгласието на върховния Римс­ки първосвещеник, Римската църква да се оголва от това, с което е облечена сега[19]“.

Посочените три довода не прозвуча­ли убедително за източните представите­ли и те попитали папските представите­ли: „Кажете, въз основа на кое от тези ос­нования искате да управлявате (в България, скоби мои)[20]?“

Отговорът не закъснял. Изхождайки от чувството за превъзходство на Римска­та църква над всички останали църкви, ней­ните представители горделиво и надменно отговорили: „Светата апостолическа катед­ра нито ви избира за съдии на нейното де­ло, понеже наистина сте по-долустоящи от нея, нито ви избра чрез нас, понеже тя един­ствена има специално правото да решава за цялата Църква. А не е поръчала и на нас да изказваме мнение по този въпрос. Зато­ва, понеже не сме упълномощени от нея, ние запазваме решението на това дело на­пълно за този, който поради изобилието на книги има повече възможност да приведе много неща за своя защита; тази защита оборва всяко ваше мнение толкова лесно, колкото лесно се изказва[21]“.

Не последвал очакваният от римските представители резултат след техния твърд и категоричен тон. Източните представи­тели приели дори с оскърбление този тон на пренебрежение и желание да се наложи волята на Римската църква. В резултат на това към предишните си доводи те приба­вили и такива с политически характер, ка­то заявили: „Твърде непристойно е вие, ко­ито пренебрегвате ромейската империя и се свързвате чрез договори с франките, да си запазвате права да управлявате в царст­вото на нашия император (на византийс­кия, скоби мои). Затова и ние решаваме стра­ната на българите, която знаем, че неот­давна е била под властта на гърците и е имала гръцки свещенослужители, сега да се върне… на светата Константинополска църква[22]“.

По свидетелството на Анастасий Биб­лиотекар папските представители извикали: „Докато не се произнесе светата апос­толическа катедра, ние чрез властта на Светия Дух напълно обезсилваме решението, кое­то вие…, без да имате позволение, по-скоро прибързано направихте, отколкото предло­жихте – било от страх или угода, или пора­ди нещо друго“. В този критичен момент те се обърнали към Константинополския патриарх, заклевайки го с „властта на све­тите първоапостоли…, да се въздържа… от всякакво управление на България“, защото с това той отнемал права на Римската църква[23].

При такова предизвикателство Константинополският патриарх Игнатий не могъл да остане повече безучастен. Макар и сдържано, той ясно дал да се разбере, че не ще позволи някой да накърнява правата му, както и достойнството и интересите на Църквата, която той възглавявал. „Да па­зи Бог, заявил той, да се вплитам в такива дързости срещу достойнството на светата апостолическа катедра, аз, който нито пос­тъпвам така младежки, та да може да ми се отнеме нещо, нито съм така старчески глупав, та сам да пренебрегвам това, което трябва да укорявам у другите[24]“. Така, според Анастасий Библиотекар, завършил разговорът по българския църковен въпрос.

За съжаление не е запазен протокол с решението на Константинополския събор от извънредното заседание във връзка с църковното ведомство над България. Пак според свидетелството на Анастасий Биб­лиотекар, на 4 март 870 година не е взето окончателно становище, а „само била проведе­на дискусия за църковната юрисдикция в българската държава[25]“.

Отново според свидетелството на Анастасий Библиотекар, след заседание­то на 4 март „на българските пратеници било предадено някакво писмо, написано с гръцки думи и букви, в което се казвало, че източните местоблюстители, бидей­ки посредници между римските местоб­люстители и патриарх Игнатий, уж били решили страната на българите… да се под­чинява на Константинополския диоцез[26]“.

Близко до ума е, че папските предста­вители не са подписали това писмо. Продължително време след събора Римската църква е поддържала тезата на своите представители по българския църковен въпрос. Но Анастасий Библиотекар не спо­менава за такова противопоставяне на римската делегация. Според Васил Златарски: „Това именно премълчаване… дава пълно основание да се мисли, че в края на краи­щата папските легати са приели решение­то на заседанието по българския въпрос, а може би са подписали и писмото до българския княз[27]“. Това мнение на Васил Зла­тарски се подкрепя и от следните допъл­нителни аргументи: 1. братолюбезната раздяла на папските представители с из­точните участници и оказаното им внима­ние от страна на императора; 2. сравни­телно бързото напускане на латинските мисионери от България, и 3. отношението на княз Борис към Римската църква, из­разено ясно в писмото му до папа Адриан II. А това отношение е проникнато от доброжелателно чувство[28].

От нас се изисква да разберем правил­но позицията на Анастасий Библиотекар. Той е станал изразител на чувството на не­удовлетвореност на римската делегация относно българския църковен въпрос, ра­зискван и решен на 4 март 870 година. Тъй или иначе, решението от споменатата дата е било в ущърб на Римската църква. И тя не е могла да не реагира. Но, от друга стра­на, нейната реакция не е могла да проме­ни взетото на 4 март решение, защото то е било с мнозинство (четири срещу един). И не само защото решението е с мнозин­ство, а защото то има законна канони­ческа основа. Друг е въпросът дали е спа­зен принципът на историчност в смисъл, дали новопокръстена България е имала исторически основания да претендира за автокефалност. Вече се каза, че са били налице основания да се иска автокефалия с надежда да се получи автономия, каквато всъщност била получена.

Академик Иван Снегаров има основание да заяви, че „специалното събрание по бъл­гарския църковен въпрос е било сметнато за законно и решението на източните представители – за меродавно и от формал­но гледище (мнозинството – 4 срещу 1… би­ло за това решение), и по същество (източ­ните представители били смятани за арбит­ри между двете спорещи страни…). А поне­же в специалното събрание имало предс­тавители на петте патриаршии, от които се състояла (тогава, скоби мои) Вселенската цър­ква, то в Цариград и в България са смята­ли, че неговото решение е дело на самия Цариградски събор. Така основите на Бъл­гарската църква били поставени от Източ­ната, сиреч Православната църква, доколкото нейната законодателна воля могла да се изрази при тогавашните условия[29]“.

Така, след петгодишни напрегнати уси­лия, добре замислени дипломатически хо­дове и тактично водени преговори, на 4 март 870 година на извънредно заседание с пред­ставители на всички тогавашни църкви съ­борно били поставени основите на не­зависима (автономна) Българска църква[30]. Тук трябва да се отбележи, че в църковната история няма друг случай – пет години след приемането на християн­ството една църква да получи автономия. Нашият случай е единствен и уникален. Това се дължи безусловно на мъдрия и дално¬виден български владетел княз Борис, ко¬гото същата тази Църква заради епохално¬то му дело канонизирала за светец.

Плодовете от 4 март 870 година не закъснели. Получената автономия на Българската църква ѝ открила широки възможности за самостойно вътрешно устройство в духа и структурата на източните църкви; утвърдил се авторитетът на българския владетел вътре и вън от страната; новата вяра допринесла за консолидиране на двата етноса – прабългари и славяни; довела до църковно-народния събор в 893 година, когато официалният дотогава гръцки език бил заменен със славянобългарския; импулсирала книжовната дейност, развивана на този език; открила широко поле за творческа изява на дошлите в България ученици на светите братя Кирил и Методий и с това допринесла да се обезсмърти тяхното дело[31].

Изтеклите 1130 години потвърждават правилността на взетото в Константинопол решение. Приносът на Българската православна църква в многовековната ни история е безспорен. Дано така бъде и през настъпващото ново хилядолетие! Такава е повелята и на настоящата юбилейна годишнина.

Бележки

[1]. Hans-Georg Beck. Kirche und theologische Literatur im Byzantinischen Reich. Munchen, 1959, S. 47 и посочената там в бележка 3 литература. Михаил Войнов. За разрива между Борис I и Рим, в: ИИБИ, С., 1957, с. 323 сл. Васил Гюзелев. Княз Борис 1,1969, с. 246 сл. сл. История на България, т. II, БАН, С., 1981, с. 225.

[2]. D. Stiernon. Konstantinopel IV. Mainz 1975, S. 164.

[3]. Hans-Georg Beck. Пос. съч., c. 47. Тотю Коев. Началото на независима (автономна) Българска църква – 4 март 870 година, в: Духовна култура, 1985, кн. 3, с. 25.

[4]. Тотю Коев. Посочената статия, с. 25.

[5]. D. Stiernon. Пос. съч., с. 104-163.

[6]. Пак там, с. 164.

[7]. Пак там. – Тодор Събев. Самостойна народностна църква в Средновековна България. С., 1987, с. 213.

[8]. Тодор Събев. Пос. съч., с. 213.

[9]. Anastasius Bibliothecarius. Vita Hadriani II papae. cap. 633=ЛИБИ, II, c. 189.

[10]. Пак там.

[11]. Пак там.

[12]. Пак там, с. 190.

[13]. Тодор Събев. Пос. съч., с. 214.

[14]. Anastasius Bibliothecarius. Vita Hadriani…, cap. 634, ЛИБИ, II, c. 190.

[15]. Пак там.

[16]. Пак там.

[17]. Пак там, cap. 636=ЛИБИ, II, с. 191.

[18]. Пак там.

[19]. Пак там.

[20]. Пак там.

[21]. Пак там, с. 191-192.

[22]. Пак там, cap. 637=ЛИБИ, II, с. 192.

[23]. Пак там.

[24]. Пак там, с. 192-193.

[25]. Тодор Събев. Пос. съч., с. 217.

[26]. Цит. по Тодор Събев. Пос. съч., с. 217.

[27]. Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, фототипно издание, С., 1971, с. 155.

[28]. Пак там, с. 156 сл.

[29]. Иван Снегаров. Учредяване на Българската православна църква, в: Македонски преглед, 1932, № 1, с. 30 сл.

[30]. Тотю Коев. Посочената статия, с. 27.

[31]. Пак там.

_________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2000, кн. 2-3, с. 3-9. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gfG