Главен асистент д-р иеромонах Павел Стефанов

Новият Завет е по-надежден източник на информация за гностицизма от често фрагментарните и проти­воречиви изявления на ересиолозите. Съвременните изследвания по то­зи въпрос се предприемат в две на­соки – християнизиране на гности­цизма, което може да се смята за доказано, и гностицизиране на христи­янството, което и в бъдеще ще оста­не предмет на дискусии. В резултат на процесите в тези две насоки хрис­тиянството се утвърждава като Православие и гносисът се елиминира като ерес. Редно е да се отбележи, че в новозаветната епоха гностиците са явление вътре в Църквата, а не извън нея, и я препоръчват за хрис­тияни. Св. апостол Павел предупреждава клириците, че сред тях ще се появят „мъже, които ще говорят изопаче­но“ и ще увличат неукрепналите във вярата (Деяния на светите апостоли 20:29-30). Може да се предположи, че най-ранното ели­нистично християнство преди апостол Павел се докосва до гносиса, разп­ространен в приморските градове на Палестина, Сирия и Мала Азия (осо­бено Антиохия), вероятно с посред­ничеството на елинистично-гностическото юдейство. Именно в тези райони гностицизмът осъществява симбиоза с християнството и се съз­дават развитите гностически систе­ми от II-III век[1].

Централен фактор в това разви­тие е апостол Павел – еврейски занаят­чия, по образование строг фарисеин, от Tapс в Киликия, който около 33-та година става внезапно последовател на Христос и е умъртвен в Рим около 64-та година. Той се противопоставя енер­гично на лъжливите учения, плъз­нали сред основаните от него об­щини и включващи гностически ми­тове. В самите послания на апостол Па­вел се откриват концепции на ели­нистичното юдейство, вероятно пов­лияни и от есейски възгледи, върху които гностиците изграждат по-къс­ните си митофилософски доктрини. Той прокарва различие между ду­шевните и духовните хора. Послед­ните са нови твари, участници в Бо­жията слава (1 Коринтяни 2:10-3:18) и не носят игото на Закона (Галатяни 3:28; 1 Коринтяни 12:13). Плътта и духът като светлината и тъмнината са непри­мирими контрасти (Римляни 8:5-10, 13:11-13; 1 Солуняни 5:4-6). В сътворения видим свят царуват сатаната и неговите демонични сили (1 Коринтяни 2:6-8; 2 Коринтяни 4:4; Галатяни 4:3, 9). Старозаветният Закон е предаден също чрез ангели (Галатяни 3:19). Апостол Павел препоръчва отхвърляне на този свят и отбягване на брака (1 Коринтяни 7:32-34), като поддържа, че „плът и кръв не могат да наследят царст­вото Божие“ (1 Коринтяни 15:50). Паде­нието на Адам внася греха и смърт­та в света (Римляни 5:12-21). Само Христовото изкупление отменя проклятието и създава ново чове­чество на Духа (1 Коринтяни 15:21, 44, 49). Спасителят се „понизява“ чрез въп­лъщение в материалния свят, но не е познат и признат, като страда до­ри до смърт (2 Коринтяни 8:9; 1 Коринтяни 2:8; Филипяни 2:6-11[2]). Изкупените вярва­щи са обединени с Него в едно тя­ло, осветено от Духа, за разлика от неизкупеното човечество на праро­дителя (Римляни 5:12-14; 12:4-8; 1 Коринтяни 12:12-17; 15:22, 48-49). Вярата се пос­тига чрез познание за истините на спасението (Филипяни 3:8-10; 1 Коринтяни 2:6-8). Апостол Павел духом се възнася до „третото небе“ и се наслаж­дава на неизказани слова (2 Коринтяни 12:4) – едно неописуемо мистично преживяване, за което мечтаят всички истински гностици.

Напрежението нараства особе­но в Коринт, чиято църква е осно­вана от апостола около 41-ва година. Той ѝ отп­равя две послания, датирани към 49-50 година. Досега се приемаше, че опонен­тите му в Коринт са юдеохристияни или елинизирани юдеи, но през пос­ледните две десетилетия се налага версията, че те са гностици[3]. Сигур­но е, че са от еврейски произход (2 Коринтяни 11:22). Те претендират, че познанието (гносисът), а не вярата, е необходимо условие за спасе­ние.Терминът γνώσις се среща 15 пъти в двете послания до коринтяните (1 Коринтяни 1:5, 8:1; 13:2, 8; 2 Коринтяни 2:14, 4:6). Смутителите се гордеят, че са „духовни“ и „съвършени“, прите­жават недостъпно за останалите „знание“ и всичко им е позволено (1 Коринтяни 8:1-3; 10:23). Като хора, кои­то са „получили“ Духа, те вече са „преживели“ възкресението (1 Коринтяни 15:29-32; 2 Коринтяни 5:1-5). Убеждението, че първо трябва да се постигне въз­кресението, а след това смъртта, про­изхожда от апокрифното евангелие на Филип (19:15-19[4]). Сред еретици­те има немалко жени, които в екс­таз изричат пророчества (1 Коринтяни 11:5). Те свеждат Евхаристията до нивото на обикновено задоволяване на апетита (1 Коринтяни 11:17-34) и се кръ­щават в името на мъртвите (1 Коринтяни 15:29[5]). Гностиците отхвърлят „зем­ния“ Иисус в полза на „небесния“ Христос (1 Коринтяни 12:3) – особеност, характерна и за офитската секта[6]. Подобни условия, които са плод на гностическа пропаганда, съществу­ват също в Солун, Филипи, Колоса и Ефес.

Еретиците проникват и в христи­янската община на Колоса в Мала Азия, до която е адресирано друго послание на anостол Павел (около 60-та година). Тех­ни отлики са поклонението на анге­ли, таченето на визионерски прежи­вявания и обещаването на апотеоз за последователите, приели тайно поз­нание (2:18, 20). Те презират света и налагат всевъзможни табута (2:21). Колкото и да е странно, този аске­тичен манталитет се съпътства от отдаване на всякакви страсти (3:5), които явно се схващат като изява на превъзходство над материята. В от­говор апостолът изтъква Христос като „образ на невидимия Бог“ (1:15) и посредник между небесната и зем­ната сфера, разпнал на кръста ста­рото греховно тяло на цялото чове­чество[7]. Почти всички учени се обе­диняват зад становището, че еретиците в Колоса са гностици, но Франсис е непоколебим, че те били елинистични юдеи или даже неопитагорейци[8].

Идеи, чиято образност и език на­помнят за гностически разбирания от I-ви век, се срещат в посланието до ефесяни[9], писано скоро след това до колосяни. То предава еклезиологията на апостол Павел: брачния съюз между Христос и Църквата (5:25-32), Хрис­тос като космически Човек (1:10, 2:14-18, 4:8-11) и глава на Неговото тяло – Църквата (4:12-16, 5:23). По­добни тенденции присъстват и в пос­ланието до евреите (1:5-2:18, 3:7-4:10, 5:14, 10:20), чието авторство и датировка остават неустановени[10].

И в християнската община на Филипи не се наблюдава единомис­лието и разбирателството, така же­лани от апостол Павел. Тук също агити­рат „псета“ и „зли работници“, кои­то налагат на християните връщане към задължителното за Стария За­вет обрязване (3:2). Повечето учени приемат, че те са юдействащи, кои­то „проповядват Христа нечисто“ (1:16) и са „врагове на кръста Хрис­тов“ (3:18). Други изследователи, ка­то се позовават на обвиненията на апостола в преяждане и разврат (3:19), допускат, че размирниците са оргиастично настроени гностици[11].

Твърде общо е и описанието на нарушителите на реда, дадено от апостола във второто му послание до солунската община. Те безпоко­ят вярващите с уверения, че вече настъпва парусията и е излишно да се работи (2:2, 3:11-12). Окачестве­ни са като „лукави човеци“ (3:2), ко­ито постъпват безчинно (3:6). Спо­ред едни учени става въпрос за разколници, споделящи елинистичната идея, че свободните граждани не трябва да се занимават с физически труд. Според други смутителите са гностици, които настояват, че Вто­рото пришествие вече се е сбъднало и нравствените ограничения са отменени завинаги[12].

Така наречените пастирски послания до Тимотей и Тит са диктувани от апостол Павел между 65-та и 68-ма година и също се за­нимават с ереста, която изрично на­ричат „лъжливо знание“ (τής ψευδωνΰμου γνώσεως; в синодалния превод – „лъжовна наука“ 1 Тимотей 6:20). Авторът вече настоява на стро­го разграничение между правоверни­те и еретиците и препоръчва избяг­ване на споровете като безполезни (1 Тимотей 1:4; 2 Тимотей 2:16; Тит 3:9-11). Неверните доктрини се съпоставят със здравото учение, чието изоста­вяне е равносилно на оскверняване и отпадане от Църквата (1 Тимотей 1:19, 6:5, 4:2; 2 Тимотей 2:18, 3:8; Тит 1:15). Еретиците се обвиняват, че са из­мамници, лъжци и грабители (1 Тимотей 4:2, 6:5; 2 Тимотей 3:13). Заповядва се да се анатемосват и изгонват от общи­ната, след като бъдат предупредени два пъти (Тит 3:10). Явно тук вече назрява процесът на разделяне меж­ду православие и ерес, Църква и сек­та. За същността на еретиците, на ко­ито противодействат Тимотей и Тит, не се узнават значителни подробнос­ти. Те са „обрязани“, тоест юдеи (Тит 1:10), но отхвърлят старозаветната убеденост в положителния характер на творението (1 Тимотей 4:4). Хвалят се, че чрез „знание“ (гносис) вече са изпитали възкресението в духо­вен смисъл(2 Тимотей 2:8). Тяхното придържане към „скверни и бабешки басни“ (1 Тимотей 4:7) и ровенето им в „безкрайни родословия“ (1 Тимотей 1:4) свидетелства за вярата им в иерархия от ангели-посредници, които разделят благия Бог от пороч­ния свят. Акцентирането на апостол Па­вел, че Бог е Творец (1 Тимотей 4:3-4) и Спасител (1 Тимотей 1:1, 2:3; Тит 1:3, 2:10, 3:4) и че е само един (1 Тимотей 2:5), опровергава гностическия мит за два бога – висш творец и нисш спасител. Антидокетистка е насоче­ността на вярата в „Човека Иисус Христос“ (1 Тимотей 2:5), Който „се яви в плът“ (1 Тимотей 3:16). Термините „слово Божие“ (1 Тимотей 4:5) и „про­рочества“ (1 Тимотей 1:18, 4:14) насоч­ват към Стария Завет, одобряван от християните като „свещени Писа­ния“ (2 Тимотей 3:15), но отхвърлян от гностиците. Последните налагат на обикновените християни въздържа­не от брак и строги диети (1 Тимотей 4:3, 5:23; Тит 1:14-16). В гностическите общини, които обръщат нао­паки разказа за грехопадението в книга Битие, са особено активни жените (1 Тимотей 2:9-15). Затова апостол Павел категорично им забраня­ва да изпълняват учителска функ­ция[13].

Лъжеучители проникват в общи­ните от покръстени езичници, до ко­ито е отправено второто послание на апостол Петър. Неговите опоненти са получили познание за Христос, след което са отпаднали от вярата (2:20-22). Като заимства пряко изрази от посланието на апостол Юда, авторът ги порицава, че се придържат към ереста на Валаам – вероятно тази от Откровение 2:14. Враговете обещават на хората свобода от нравствени зад­ръжки, но сами са затънали в користолюбие и похоти (2:10-22). Те залъгват хората с „хитро измисле­ни басни“ относно първото при­шествие на Христос (1:16) и подиг­рават апостолите, че не се сбъдва есхатологичното обещание за ско­рошно настъпване на Второто при­шествие (3:4). Св. апостол Петър настоява четирикратно, че истинското познание е това за Божия Син (1:2-3, 8, 2:20), вероятно за да обори ере тическите идеи за лъжливото поз­нание (гносис). Тези податки навеж­дат на мисълта, че неговите опонен­ти са ранни гностици, които изопа­чават църковното предание[14].

Посланието, което носи името на апостол Юда, включва най-остра ата­ка срещу еретици-гностици в Новия Завет. Изолирано е мнението на Бокхем, че те са скитащи пророци-антиномисти[15]. Констатацията, че отделни лъжехристияни „се отри­чат от едничкия Владика Бога и Гос­пода нашего Иисуса Христа“ (стих 4), вероятно представлява реакция сре­щу докетистката концепция за раз­личие между небесния Христос и земния Иисус. Изразите „хулят властта“ (стих 8) и „хулят това, що не знаят“ (стих 10) могат да се отнесат към Стария Завет, който се при­ема в Църквата и се ненавижда от гностиците. Характеристиките „ду­шевни“ и „нямат Дух“ (стих 19) са всъщност оценки, които гностици­те постоянно отправят към члено­вете на Църквата. Еретиците сигур­но се позовават на апокрифна лите­ратура и апостол Юда ги напада със соб­ственото им оръжие, като цитира неканоничната книга на Енох 20:5 и 40:4-9 (стих 9). Обвиненията в разпътство (стих 4), хомосексуализъм (стих 7) и оскверняване на плътта (стих 8) показват, че поведението на грешниците е крайно безнравствено. Но апостолът е убеден, че някои увлечени от тях могат да бъдат спасени чрез братско убеждение (стих 22-23).

В Новия Завет са включени и пет творби от св. Иоан Богослов. Въп­реки че гностицизмът като верска система се развива по-късно от тях, редица екзегети са склонни да до­ловят в тези съчинения ехо от гностическа терминология. Св. Иоан не използва никъде съществителните „познание“ (γνώσις) или „вяра“ (ϖίστις). Изявлението в неговото Евангелие (17:3), че вечен живот оз­начава да се познае Бог и Неговият Син, звучи подобно на гностическата представа за спасението. След откритието на гностическите ръко­писи в Наг Хамади (Египет) през 1946 година учените предположиха евен­туално влияние от гностицизма вър­ху езика и образността на Иоановия пролог (1:1-18), както и върху неговата христология и сотириология (идеята за „Сина човешки“, въплъщението на Словото, изявленията с начало „Аз съм“ и други[16]). Но дори да усвоява някои термини, които се намират във философски оборот през I-ви век, св. Иоан ги преосмисля и прилага, без да изпада в противоре­чие с останалото новозаветно отк­ровение.

Трите послания на същия автор нападат разколници, наричани „лъжепророци“ и „прелъстници“ (1 Ио­ан 2:19, 4:1-2; 2 Иоан 7). Ако се чете между редовете, може да се устано­вят възгледите на сепаратистите. Те претендират, че общуват с Бога като светлина и са безгрешни (1:6, 8-10). Тези „антихристи“ отричат, че Иисус е Христос, тоест разграничават в Него две личности (2:22), и че е Син Божи (2:23, 3:23, 4:15, 5:5). Изг­лежда, че те не приемат също изку­пителната смърт на Христос, защото апостолът категорично набляга на нея (1:7, 2:1-2, 3:5, 5:6). В подобни възгледи се намира зърното, от кое­то избуява плевелът на зрелия гностицизъм от II-ри век. Въпреки уверения­та на отцепниците в любов към Бо­га и лична „святост“, те не спазват Неговите заповеди и мразят християните (2:6, 9-11, 4:20-21).

Последната по място и време на съставяне (около 95-та година) книга на Библията е Апокалипсисът на св. Иоан Богослов. В нея представляват инте­рес за нашата тема писмата до се­демте малоазийски църкви, вмъкна­ти като глава 2-3. Те свидетелстват за антиномично гностическо течение, проникнало сред общините в Пергам, Тиатир и Ефес[17]. За първи път еретиците се назовават с името николаити (2:6-15). В Тиатир се възг­лавяват от пророчица и учителка Иезавела (2:20). Не се изнасят мно­го подробности за доктрината им. Гностиците твърдят, че знаят „дъл­бините сатанински“ (2:24) и извеж­дат духовната си генеалогия от „уче­нието на Валаам“ (2:14). На практи­ка те участват в идоложертвени уго­щения и се отдават на блудство – бук­вално или преносно (2:14, 20-23). Ка­то се започне със св. Ириней Лионски през II-ри век, църковните отци включват николаитите в своите ка­талози на ересите и тъй като не раз­полагат с подробни данни за тях (николаитите имат ефимерно съществуване), им приписват различ­ни гностически заблуди[18]. Името на еретиците се свързва с посветения от апостолите дякон Николай от Антиохия (Деяния на светите апостоли 6:5[19]), но подобна връзка, разбира се, е фиктивна. Не само тук, но и в много други случаи гносисът украсява свои псевдоепиграфи с имената на авторитети, кои­то нямат нищо общо с него (св. Ио­ан, Павел, Тома, Яков, Филип). Св. Климент Александрийски познава апокрифни предания за Николай, които според него последователите му изопачават в антиномен и разв­ратен дух[20].

Гностическите митофилософски конструкции, само загатнати с едри щрихи в Новия Завет, през II-ри век пре­растват в цели школи, които по-къс­но губят пряката си актуалност. От тях обаче започва безкрайната вери­га на гностическото влияние в исто­рията. Тя включва манихейството от III-ти век, което преминава през Средно­вековието в павликянството, богомилството, патаренството, катарството, за да се разкрие в новото вре­ме чрез алхимията, херметизма, розенкройцерството, масонството, мистиката на Бьоме, теософията, та чак до лъжецърквата на сциентологическата секта, основана през 60-те години на XX-ти век от покойния аме­риканец Рон Хъбард.

_____________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1998, кн. 3, с. 7-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Основни заглавия: Grant, R. М. Gnosti­cism and early Christianity. 2nd ed. New-York, 1966; Wilson, R. McL. Gnosis and the New Testament. Oxford, 1968; Gnosis und Nenes Testament. Studien aus Religionswissenschaft und Theologie. Hg. K.-W. Troeger. Berlin, 1973; The New Testament and Gnosis. Essays in honor of R. McL. Wilson. Eds. A. H. B. Logan and A. J. M. Wedderburn. Edinburgh, 1983; Gnosticism and the early Christian world. In honour of J. M. Robinson. Ed. J. E. Goehring etc. Sonoma (CA), 1990 (Forum fascicles, 2); Scholer, D. M. Gnosticism in the early Church. New York, 1993 (Studies in early Christianity, 5); Perkins, P. Gnosticism and the New Testament. Minneapolis, 1993 etc.

[2].Hammerich, L. L. Philippians 2,6 and Р, A. Florenskij. Kobenhavn, 1976, Hofius, O. Der Christushymnus Philipper 2,6-11. 2. Aufl. Tuebingen, 1991 (Wissenschaftliche Unter- suchungen zum Neuen Testament, 17).

[3].Schmithals, W. Gnosticism in Corinth. Nashville, 1971; Idem. Paul and the Gnostics. Nashville, 1972.

[4].The Gnostic scriptures. Tr. with ann. and intr. B. Layton. London, 1987, p. 332.

[5].Курсивният текст, добавен в синодал­ния превод на този стих, изопачава него­вия смисъл.

[6].Origen. Contra Celsum VI. 28.

[7]. Bornkamm, G. The heresy of Colossians. – In: Conflict at Colossae. A problem in the interpretation od early Christianity, illustrated by selected modern studies. Ed. and tr. F. O. Francis and W. A. Meeks. Philadelphia-Lon­don, 1975,130-141.

[8]. Francis, F. O. Humility and angelic wor­ship in Col. 2:8. – Ibidem, 163-195.

[9]. Pokorny, P. Der Epheserbrief und die Gnosis. Berlin, 1965.

[10]. Guthrie, G. Н. The structure of Hebrews. A text-linguistic analysis. Leiden, 1994 (Novum Testamentum. Supplements, 73).

[11]. Schmithals, W. Die Irrlehrer des Philipperbriefs. – Zeitschrift fuer Theologie und Kirche, 1957, N 3, 279-285.

[12]. Holland, G. S. The tradition that yor received from us. 2 Thessalonians in the Pauline tradition. Tuebingen, 7fHugh.es, F. W. Early Christian rhetoric and 6 Thessa­lonians. Sheffield, 1988. 

[13]. Kroeger, R. С. and С. С. I suffer not а woman. Rethunking 1 Timothy 2:11-15 in light of ancient evidence. Grand Rapids, 1992.

[14]. Fomberg, Т. An early church in a plural society. A study of 2nd Peter. Lund, 1977.

[15]. Bauckham, R. J. Jude, 2 Peter. Dallas etc. 1990,4-5.

[16]. Fischer, К. М. Der johanneische Christus und der gnostische Erloeser. – In: Gnosis und Neues Testament. Studien aus Religion- swissenschaft und Theologie. Hg. K.-W. Troeger. Berlin, 1973,245-266; MacRae, G. W. Gnosticism and the Church of John’s Gospel. – In: Nag Hammadi and early Christianity. Peabody (MA), 1986, 89-95.

[17]. Beagley, A. J. The ‘Sitz im Leben’ of the Apocalypse with partial reference to the role of the Church’s enemies. Berlin-New-York, 1987.

[18]. Corsini, Е. L’Apocalisse di Giovanni netia catechesi patristica. – In: Valori attuali della catechesi patristica. Roma, 1979, p. 213 ff.

[19]. Irenaeus. Adv. haer. I. 26.3.

[20]. Clem. Alex. Strom. II 118; III. 25.5-26.2.

Изображения: авторът главен асистент д-р иеромонах Павел Стефанов (1948-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gfs