Протопрезвитер Иоан Майендорф

През време на цялата история на православното християнство вярата е била неотделима от молитвата и богослужението, а богослужението е изразявало вярата на Църквата. Тази неотделимост на „lех orandi и lex credendi“ (латински правилото на молитвата и правилото на вярата – бел. ред.) е била позната на древното монашес­тво. Авва Евагрий е писал: „Който се мо­ли, е богослов“, а нашето Източно пра­вославие е изпитало върху себе си и из­питва и днес как вярата наистина се запаз­ва в богослужението на Църквата. В про­дължение на много векове православно­то богослужение запазва Православието в Близкия изток по време на турското иго. Силата на богослужението като израз на вярата и верността добре е позната и на Руската църква.

Тази неразлъчност на църковната вя­ра и църковното богослужение предпо­лага вярно усещане за самата Църква, ве­рен църковен опит, тоест възприемане на вярното съотношение между различните аспекти на православната еклезиология.

В рамките на предоставеното ми вре­ме аз ще се постарая да споделя с вас ня­колко свои забележки:

– за еклезиологическите предпостав­ки на всеки истинно православен подход към въпроса за богослужебните измене­ния (промените в богослужението);

– за историческите примери на таки­ва изменения (промени), които имат от­ношение и към нашето време.

1. Еклезиологически бележки

Отец Павел Флоренски добре е опре­делил значението на култа като израз на културата в цялост, която включва мина­лото, настоящето и бъдещото (есхатологичното) битие на църковната общност. Така например Църквата живее с апос­толската вяра, изразена веднъж в мина­лото, но завинаги запазена от свидетели­те на Христовото Възкресение и в след­ващите времена от светите отци и учите­ли на Църквата. Същата тази вяра е запа­зена от целия църковен народ. Но тази вя­ра е и предусещане на бъдещото Христо­во царство. В евхаристийната молитва на св. Иоан Златоуст ние припомняме: „Кръста, гроба, тридневното Възкресе­ние, Възнесението на небесата, сядането отдясно (на Бога – бел. прев.), Второто славно пришествие“. Евхаристията е цен­тър на целия църковен живот и цялото богослужение, поради което смисълът на евхаристийното действие осмисля и цър­ковния култ като цяло. Богослужението не може да се откъсне от миналото, нас­тоящето или бъдещето: сегашният мо­мент в живота на Църквата ни свързва с всички „от векове благоугодили“ на Бо­га и ни храни с преживяването на радост­та и победата, които от векове са предназ­начени за избраниците, но са възможни днес и сега.

Ако това е така, става разбираем както необходимият и неизбежен консерватизъм на Църквата, която пази богослу­жението от апостолските времена, така и „мистерийният“, свещеният характер на богослужението – тайнството на Църк­вата. Текстът на евхаристийните молит­ви (или „канони“), употребяван от нас в наши дни, повтаря често дословно текста на същите молитви от II-ри и III-ти век, въпреки че основното ядро на богослужението е обрасло във византийските времена с много нови елементи, които отразяват други векове и епохи. Тази основна връз­ка с миналото се допълва от „хоризонтал­ното“ единство на култа, който обединя­ва местните църкви в единна Вселенска Църква. В древната Църква не е същест­вувало административно единство между църквите. Не е имало централна власт, ко­ято би регулирала богослужението на всички местни църкви. И въпреки това, следва да отбележим, че през IV-ти век богос­лужението в Александрия, в Рим, в Антиохия или дори в далечна Галия е било в основни линии еднозначно. Структурата му е била еднаква. Църквата е живяла без единен административен център, но е би­ла единна в живота; и това духовно единс­тво във възприемането на апостолската вяра се изразявало в единството (или по­не в еднозначността) на богослужебните форми. В наше време литургистите мно­го настояват на богослужебното разно­образие в древната Църква. Такова под­чертаване на разнообразието е удобно за съвременния икуменически диалог, в кой­то неговите участници търсят формите на църковното единство на разделеното от векове християнство. Но при изучаване­то на древната Църква още повече пора­зява стремежът на древните християни за съхраняване на литургическото единство, което лесно може да се открие в истори­ята на богослужението. Поместните цър­кви лесно са заимствали отделни елемен­ти една от друга: Александрия от Антиохия, Галия от Константинопол и така нататък. А Константинополската църква изобщо се отличавала с тенденция за синтез: нейно­то богослужене през IV-ти, V-ти, VI-ти и VII-ми век е било сборно именно защото църквата на столицата е била църква на идващите от­всякъде, църква на литургическия синтез. С една дума, древната Църква не е имала стремеж на всяка цена да запази отделни­те, самодостатъчни „обреди“. Богослу­жението е било израз на вярата на цялата Църква – единна във вярата, в молитвата и в тайнствата, макар и неизбежно „многолика“ в езиково отношение.

Ако богослужението на Църквата из­разява единството на вярата, а вярата е единна, то и формата на богослужението трябва да отразява това единство. Извест­но разнообразие е неизбежно, но не е са­моцел: то има мисионерско значение, подчинено на основното и единно пред­назначение на Църквата.

Но ако вярата и богослужението са неразривно свързани, то тази връзка тряб­ва да бъде не само формална, но и жива, която храни и вярата на хората, и техния молитвен живот. В православното разби­ране на Църквата вярата се съхранява не само чрез апостолската приемственост на епископата, но и от целия Божи народ; съборността на Църквата се изразява не само в съборите – вселенски и поместни, но също така в тяхното възприемане и ус­вояване от целия Божи народ. Така и бо­гослужението не е дело само на духовен­ството: то се извършва и се храни от бла­гочестието на целия народ. В историчес­кото битие на Църквата често възникват опасности от нарушаване на съборното единство и съборното възприемане на ис­тините на вярата. Например:

– Богослужението или по-точно на­родното благочестие понякога се разви­ва независимо от църковното богословие, от Писанието, от църковното учителстване, а също така и от църковното Преда­ние. Когато богослужението застива в не­разбираеми форми, извършва се на непоз­нат език, отдава предпочитание на външни (а понякога и на съвсем неотдавнаш­ни) обичаи, то и народът започва да при­бягва към „любителско творчество“, хра­ни се със сантименталност, а понякога и въобще тръгва по съвсем нецърковни (сектантски) пътища…

– Друга психологическа или духовна опасност: богослужебните реформи, ко­ито идват „от горе“, наложени от йерар­хията, може би на съвсем правилни бо­гословски основания, но без възприема­не от народа, без доверие и единство меж­ду църковната власт и народното благо­честие. Такива реформи създават атмос­фера на разпад и често довеждат до раз­кол.

– Още една опасност, която е напъл­но очевидна и веднага възниква там, където е настъпило разделяне между богос­ловието и благочестието, където богос­лужението повече не се храни от живото предание на Църквата: това е склерозата на литургическите обичаи, липсата на раз­биране за техния смисъл, измислени символически тълкувания, чиято цел е само да оправдаят това, което всъщност не се нуждае от оправдание. Когато общество­то и културата се променят, такова „зам­разено“ богослужение престава да бъде проводник на Истината и Живота.

В наше време милиони хора се хранят духовно от православното богослужение. Мнозина от тях – у нас, на Запад – започ­ват да разбират Православието именно чрез литургическата традиция не само на християнския Изток, но и на древния хрис­тиянски Запад. В православното богослу­жение те намират и връзката с апостолс­ката вяра от първите векове на християн­ството, и опита на идващото Божие царс­тво. Ето защо ние, православните, трябва да пазим богослужението не само като необходима връзка с миналото, но и като живо свидетелство за вярата. Това изиск­ва както добро познаване на неговата ис­тория, така и богословско духовно пре­живяване на това, което образува ядрото именно на църковната молитва, в която миналото, настоящето и бъдещето се обе­диняват в живота на Тялото Христово.

Руската църква е имала и има особен, често трагичен опит в това отношение. Затова именно на руското богословие, на руските литургисти и, разбира се, на-рус­ките ръководни пастири се пада особена отговорност в делото за запазване и раз­витие на православното богослужебно предание в наши дни.

2. Уроците на миналото

Ако поставим въпроса за изменяемостта и неизменяемостта на богослуже­нието и се обърнем към историята на Руската църква, то в центъра на съзнанието ни ще се появи веднага разколът от XVII-ти век. И не само защото той се е оказал решител­но събитие в навечерието на реформите на Петър I, но и защото при него са се проявили някои черти, както положител­ни, така и отрицателни, на руското пра­вославие от онова време. За всичко това тук е невъзможно да се говори, пък и твър­де много вече е казано за разкола. Затова ще се огранича само с въпроса за богос­лужението като такова.

Първото, което може да се каже, е, че за първи път в цялата история на християнството самият принцип на изменяемост на богослужението сякаш се е оспорвал от двете страни. И двете страни са усеща­ли необходимостта от поправяне на кни­гите, но те също така са били твърдо уве­рени в това, че съществува единен, нерушим църковен богослужебен устав, при­ет от Византия по време на покръстване­то на Русия. Различието между двете стра­ни е било само в това, как е по-добре да се възстанови този устав: обръщайки се към „древните“ (гръцки или славянски) кни­ги или пък следвайки съвременната прак­тика на Гръцката църква. И едната, и дру­гата страна не са притежавали нито необходимите знания, нито практическата въз­можност да проверяват руската практи­ка по „древните“ образци и затова реше­нието на патриарх Никон и царя да се поп­равят книгите по гръцки образци (тоест по книгите, напечатани във Венеция, често не без латинско влияние) е било опросте­но решение, което е трябвало да бъде на­лагано със сила. На всички ни е известна реакцията на старообрядците…

Но „реформата“ на Никон е била са­мо „поправяне“, а не истинска реформа. Учудващо е, че участниците в трагедията през XVII-ти век, както никонианци, така и староверци, са нямали представа за това, че не само „поправки“, но и истински ре­форми в богослужението са били извър­швани в миналото, именно в историята на Руската църква, без да предизвикват ни­то съпротивление, нито разкол.

Без да говорим за промените, които са настъпили в богослужението на Константинополската църква през X-XI век и несъмнено са се отразили в Русия, срав­нително по-неотдавнашното (през XIII- XIV в.) приемане на Иерусалимския ус­тав, а също така известния „диатаксис“ на патриарх филотей за отслужването на Литургията са минали съвсем безболез­нено в Русия. Това са били реформи, мно­го по-значими от „поправянето на книги­те“ при Никон. Вероятно по времето на татарското иго и управлението на митро­полит Киприан, когато са се въвеждали реформите, между иерархията и народа, клира и миряните, държавата и Църквата е съществувала атмосфера на органично доверие. Нямало ги е всички онези духов­ни съмнения, страхове и вътрешни терза­ния, които са се оказали така характерни за XVII-ти век. – Наистина ли Москва е Трети­ят Рим? Не се ли колебае Православието заради западното влияние? И не са ли гър­ците агенти на йезуитите? Имаме ли дос­татъчно „учени“ хора, които са способни да се противопоставят на опасността? И ако ги има, кои са те? Както самият раз­кол, така и последвалите след него реп­ресии срещу разколниците в значителна степен са отразявали страх и странни чув­ства на неувереност и собствена непъл­ноценност… Окончателно изчезва онова органично, естествено съборно единство, което е било толкова силно в Русия през XIV-ти и XV-ти век.

Интересно е, че почти по същото вре­ме в Украйна митрополит Петър (Моги­ла) също е направил реформа – доста по- съмнителна по съдържание. Както е из­вестно, значителни части от неговия „Требник“ (например молитвите при тайнството Покаяние, както и рубриките за извършване на Литургията) са били за­имствани съзнателно от него от латинс­кия обряд и са отразявали латинското схоластическо богословие на тайнствата. Междувременно реформата на Петър Моги­ла е била безпрекословно приета в Запад­на Русия и постепенно са започнали да я използват при издаването на нови богос­лужебни книги в Москва. На Петър Могила са повярвали като на пазител на Правос­лавието, а на патриарх Никон не са по­вярвали…

3. Реалностите на настоящето

Като се разглежда християнският свят като цяло, в наши дни не може да не се спомене за опита на литургическата ре­форма, проведена от Втория Ватикански събор на Римокатолическата църква. Та­зи реформа в много отношения е резул­тат от забележителните постижения на литургическото движение, настъпило в следвоенните години особено във фран­ция и Германия. Стремежът да се възстанови древната литургическа практика, да се приближи богослужението до народа чрез употреба на разговорни езици (вмес­то латински), съзнателното приемане на много черти на древното богослужение, запазили се на Изток – всички тези важни постижения на реформите на Ватиканс­кия събор са имали голямо икуменическо значение, сближили са Католичеството с Православието. Но еклезиологическият контекст и методът на реформата са довели до опасна секуларизация на богос­лужебния живот на Запад и във всеки слу­чай само частично са заздравили литур­гическото съзнание. Активно малцинст­во от католически „старообрядци“ до ден-днешен се противопоставя на натрапена­та „от горе“ реформа, която нарушава много от чертите на благочестието, с ко­ето е живял народът…

В много отношения ние можем да се поучим от този опит – както в положите­лен, така и в отрицателен смисъл.

В Православната църква даже в наши дни богослужението изобщо не е толко­ва статично, както понякога ни изглеж­да. Като се ограничим с Руската църква, можем да дадем няколко примера.

Във външно естетическо отношение въвеждането – след XVIII-ти век – на западно­то полифонично пеене, което включва много „концертни изпълнения“, значи­телно променя общия характер и „стила“ на богослужението в Русия. Популярност­та на големия брой акатисти, написани по образеца на знаменития Акатист на св. Богородица, нейната възхвала, започва да подхранва благочестието по нов начин, като използва по-народен език, често пъ­ти по-достъпен от преводите от гръцки. Практиката да се служи утренята вечер, а вечернята – сутрин, която първоначално се оправдава с пастирски съображения в енориите, става „нормална“ даже в манас­тирите. Могат да бъдат дадени и други по­добни примери…

Аз ги споменавам съвсем не заради критиката. В много отношения те отра­зяват истинска нужда и са приети от на­рода като цяло. Но те поставят пред църковното съзнание: 1) самия факт на оче­видни изменения в богослужението; 2) не­обходимостта да се осмисли връзката между благочестието и богословието, църковността и нейното изразяване чрез богослужението. Нали много от нещата се случват без такова осмисляне – някак си паралелно с общото църковно съзнание.

Руската църква познава печалния опит на „обновленството“ от следреволюционните години. Тук съществуват някои паралели с реформите на Ватиканския съ­бор в Католичеството. Някои „обновленски“ реформи са имали характер на след­ване на светската съвременност и откъс­ване от църковния народ. Но главното е, че те са били въведени от разколници, ко­ито се борели с Църквата. По този начин даже положителните и по принцип при­емливи и желателни реформи, въведени от обновленците, са се оказали компро­метирани в очите на народните маси, как­то и на самата Църква, тъй като изхожда­ли не от нея, а от онези, които се откъсва­ли от нея.

В наши дни за онези от нас, които са призвани да свидетелстват за Православието в западните страни, въпросът за бо­гослужението е от първостепенна важ­ност както практически, така и духовно. Оставям настрана въпроса за езика на Ли­тургията. Тук в Православието не същес­твува принципно затруднение, понеже православните мисионери винаги и нав­сякъде са превеждали Свещеното Писа­ние и богослужебните текстове на езици, разбираеми за дадени народи.

Но даже при наличието на удовлетво­рителни преводи, нашето съзнателно мисионерско свидетелство изисква такъв бо­гослужебен живот, който би могъл да въз­действа на външните именно така, както някога службата в константинополската „Св. Софѝя“ е подействала на пратеници­те на светия княз Владимир: „Ние не зна­ехме дали сме на небето или на земята…“

В условията на често повърхностните икуменически срещи с благонамерени и благовъзпитани западни християни, пред­варително настроени благожелателно към „тържествеността“ (а понякога и ек­зотичността) на православното богослужение, ние можем да се ограничим с ис­торически и символични обяснения на то­ва, което е. Но в Америка и в Западна Ев­ропа към Православието също се стре­мят интелигентни, търсещи хора. Ние ги зовем в Църквата и казваме: „Ела и виж…“ И тук ние неволно стоим пред съда на на­шето собствено църковно писание, което не спазваме, заменяйки го с обичаи, вко­ренили се неотдавна, често неясни и нео­бясними даже за самите нас. И идващите си отиват, без „да са вкусили от трапеза­та“…

Опитът показва, че даже най-второстепенните, както изглежда, неправилности могат да отблъснат хората от Църква­та.

В заключение искам да посоча три ос­новни принципа, с които, както ми се струва, трябва да се подхожда към въпроса, поставен в моя доклад:

1.Богослужението изразява Предани­ето на Църквата, тоест изповядването на църковната вяра във времето, в различни култури и различни епохи. Ние вярваме, че това Предание е Свещено Предание: като се променя през вековете, то остава неизменно по същност. Ние следва да из­вършваме богослужението така, че то ви­наги да отразява Свещеното Предание. В руската богословска наука има множес­тво ръководства, които показват как това се е извършвало в миналото: имената на професорите Мансветов, Скабаланович, Дмитриевски, Успенски и мнозина дру­ги, смятам, са ни известни.

2.Богослужението отразява единст­вото на Църквата – единство със светоотеческото минало и единство с всички онези, които днес изповядват същата пра­вославна вяра.

3.Богослужението е свидетелство за съзнателната вяра: то не трябва да се раз­вива отделно от богословието, от вярата, от учителстването, от опита на отците.

В рамките на тези условия можем да разберем какво е неизменяемостта на богослужението и как то може законно да се изменя. Измененията са незаконни, когато те настъпват при скъсване с иерар­хията или отдалечаване от народното бла­гочестие; когато те несъзнателно отразя­ват духовен упадък или изкуствено прис­пособяване към този свят; когато те ни се натрапват „от горе“, извън органичното църковно съзнание; когато възникват при откъсване от богословието или изобщо от самоусещането на Църквата. Но има и съвсем законни изменения и обогатява­ния, които винаги отразяват истинския църковен живот, свързващ ни с века на апостолите и отците, които правят този живот достъпен за всички „спасявани“ в различни епохи и при различни обстоятелства.

Освен това може да се каже, че изменяемостта и развитието на богослужени­ето са също така неизбежни, както и са­мият живот на Църквата в историята. За това свидетелстват например многобройните и очевидни заимствания от практи­ката на византийския имперски церемо­ниал, въведени в богослужебната практи­ка през средните векове, или целият онзи благочестив „стил“ в Руската църква, който произлиза от XIX-ти век. Даже тогава, когато тези изменения не са оправдани нито от Преданието, нито от богословието, те сочат жизнеността на нашето богослу­жение. Богослужението, както и самата Църква не могат да игнорират обкръжа­ващия ни свят. Но в наше време, когато Църквата никъде вече не се ползва с офи­циалната поддръжка на държавата и об­ществото; когато тя е предоставена сама на себе си и е призована да свидетелства само със своите сили, е важно отново да се възстанови онова органично единство, което е съществувало в древното христи­янство – lex credendi и lex orandi: единст­вото на вярата и молитвата. Това изисква голяма пастирска любов, много търпе­ние и търпимост, единство между иерар­хията и народа и добро познаване на бо­гослужението и неговата история.

В началото на второто хилядолетие на своето историческо битие Руската църква може и трябва да помогне на всич­ки нас, на целия православен свят, отново и отново да намерим в богослужението „извора на живата вода“.

Забележка: Статията е доклад, про­четен на Третата научна църковна конференция, посветена на 1000-годишнината от покръстването на Русия, „Литургически­ят живот и църковното творчество на рус­кото Православие“ (Ленинград, февруа­ри 1988 година). Публикувана в „Журнал Московской Патриархии“, 1998, № 8. Препе­чатана от „Вестник РХД“, Париж, 1988, № 153 (П). За автора вж.: „Журнал Московской Патриархии“, 1993, № 2,104-109.

Превод от руски език: архимандрит доцент Павел Стефанов, Шуменски университет

_____________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2005, кн. 10, с. 13-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът протопрезвитер Иоан Теофилович Майендорф (1926-1992). Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-gc2