Христо Стоянов Христов

Византийското самодържавие и неговата иконоборческа политика срещнали в лицето на папството опасен враг и получили твърд, непоколе­бим отпор, който се отлял в ожесточени сблъсъци както на държавно-политическия, така и на идеологическия фронт. В знак на несъгласие и пълно отричане на иконоборческата ерес римските епископи не само орга­низирали съпротивителните сили и възглавили революционната борба на западните византийски провинции срещу своеволията и насилията на централната държавна власт, но оказали достойна съпротива и дали ре­шителна битка на идеологическите постановки на императорската иконоборческа партия. Затова Теофан Изповедник основателно поставил на един и същ светителски пиедестал патриарх Герман и „благочестивия и апостолски мъж“ папа Григорий II, който, като заемал с чест по това време трона на св. апостол Петър, „с думи и дела“ допринесъл да блесне истината и „освободил Рим, Италия и целия Запад от политическото и църковното подчинение на император Лъв и неговата царска власт[66]“.

Въздигането на римлянина по произход дякон Григорий (роден 669 година) в епископски сан като папа Григорий II било голяма победа на дякон­ската колегия и тържество на националистическата партия, която играла важна роля през цялото време на неговото управление[67]. Още с възкач­ването си на престола папа Григорий II се сблъскал с големите проблеми на своето епископско служение и докато в революционната борба срещу византийското господство първоначално проявявал умереност и тактично успявал да примири националните интереси с верноподаническите задъл­жения, то по-късно по отношение на иконоборческите начинания на пра­вителството показал твърдост и пълна непоколебимост.

Въвлечен в иконоборческата дискусия чрез двете писма на император Лъв III и писменото обръщение-апел на патриарх Герман, папа Григорий II без колебание взел страната на иконопочитателите и отхвърлил император­ската доктрина. В две послания до василевса, както и в едно одобрително писмо до своя събрат в Константинопол, той разгърнал целия си богослов­ски талант и очертал основните грешки в съжденията на иконоборческата партия. Дълго време обаче пълното разкриване богословските аргументи на папа Григорий II срещу иконоборчеството се е затруднявало или изобщо се е изоставяло като безпредметно поради разгорилата се дискусия около автентичността на папските послания до императора. Съществували три противоположни възгледа. Мнозинството учени считали, че двете писма са фалшификации, които са изфабрикувани на Изток, за да заменят изгубените оригинали и да запълнят създалата се празнина в аргументите на православните[68]. Други изследователи приемали, че първото послание е интерполирано, а второто – истинско[69]. Оформилата се през настоящия век трета група историци обаче спасила двете произведения на Григорий II, като доказала пълната автентичност на първото и достоверността на по-голямата част от второто послание, в основата на което неизвестният ви­зантийски интерполатор е поставил истинския папски текст[70]. По този начин било възстановено доверието към тези исторически източници и ста­нало възможно по-задълбоченото им изследване, което изтъкнало папа Григорий II като изряден апологет на иконопочитанието[71].

Написано вероятно в началния стадий на иконоборчеството, когато император Лъв III все още не се бил присъединил към ереста[72], папското посла­ние до Константинополския предстоятел имало за цел да насърчи послед­ния в защитата на православното учение. Съдържанието на посланието дава материал да се направят интересни паралели с творбите на патриарх Герман – привеждане изказванията на св. Василий Велики и на други църковни отци в полза на иконопочитанието[73] и използване на чудо­творната икона в Панеас[74] като довод срещу иконоборчеството[75] – и по­казва, че папата е познавал (вероятно от Германовото писмо) употребяваните от своя Константинополски събрат аргументи и свободно се е пол­звал от тях. За полезното сътрудничество между православните аполо­гети от тази епоха свидетелства и Григориевата полемика против юдеите, която явно била заимствана от писмата на патриарх Герман[76].

В същото време обаче коментариите, които римският епископ правил върху текстове от Стария Завет, били далеч по-обширни и изчерпателни, отколкото тези на Герман и разкривали типичния полемичен маниер на Григорий[77]. Все пак най-същественият принос на това послание било свързването на въпроса за иконопочитанието с действителността на въплъ­щението на Сина Божи и истинността на извършеното от Него изкупление. Папа Григорий единствен от всички западни писатели през иконоборческата епоха успял да се издигне до необходимото богословско прозрение и да аргументира законността на иконите в чест на Иисус Христос с явяването Му на земята в образа на обикновен човек[78]. Като се позовал на 82-ро правило на Трулския събор, което предписвало Христос „да се ри­сува в човешки образ[79]“, папата подчертал, че „при помощта на изображе­нията ние бихме могли да съзерцаваме Неговото величие в унижението на Бог Слово и да си спомняме за Неговия живот в плът, за Неговите стра­дания и спасителна смърт[80].“ „Ако пророческите думи не са се изпълнили, отбелязвал по-нататък Григорий, то нека и не изобразяват това, което не е станало, тоест, ако Господ не се е въплътил, то нека не изобразяват Неговия свят образ в човешки вид; ако Той не се е родил във Витлеем от преславната Дева Богородица, ако влъхвите не са принесли дарове, ако на пастирите не се е явил ангел, ако множествата на небесните войн­ства не са възнесли песни на родения; ако носещият всичко не е бил носен като младенец в чреслата на родилата Го и ако даващият храна на всяка плът не се е хранил с мляко, то нека не изобразяват това[81].“ След още цяла поредица изкусни хипотетични пространства, с които обхванал целия земен живот на Спасителя, папа Григорий заключил: „Но тъй като всичко това е станало и представлява велика тайна на благочестието, то, ако би било възможно, и небе, и земя, и море, и всички животни, и ра­стения и всичко би провъзгласило това и със звуци, и писмено, и с живо­писни изображения[82].“

Папското послание до патриарх Герман разкрило типичните белези на образното и практически насоченото римско богословие, което съществе­но се различавало от умозрителното, логическото и светоотечески обосно­ваното богословие на византийците[83]. Отликата между двете църковни направления, както картинният характер и практическата насоченост на римската богословска мисъл още по-релефно се очертали в кореспонден­цията между папата и император Лъв III.

Първото послание на римския епископ[84] имало за предмет писмото, с което василевсът съобщавал за издадения иконоборчески едикт (726 година) и за неговата задължителност за всички поданици на империята. Запознат от преписката с патриарх Герман със същността на иконоборчеството, папа Григорий II разполагал и употребил всички идеологически средства, за да обори еретическото зломислие. На главното обвинение от страна на иконоборците, че православните нарушавали[85] втората Божия заповед (Изход 20:14) и се покланяли на „камъни, стени и дъски[86]“, римският епис­коп отговорил с използваните вече в посланието до Константинополския патриарх аргументи, които разширил и подкрепил с многобройни примери от Стария Завет[87] – изсичането на скрижалите на Завета (Изход 34:4), напра­вата на двата златни херувима (Изход 25:18), изработването на кивота от негниещи дървета и поставянето в „Святая Светих“ на златната стомна с мана, на Аароновия жезъл и скрижалите на завета (Изход 16:33; Евреи 9:4). Тези „ръкотворни образи“, които били създадени „за служене на Бога и спомен на потомството[88]“, папата съпоставил на християнските икони и по този начин доказал законното съществуване на последните, защото отразявали действителни събития от живота на Христос (Рождеството на Спасителя, Неговото кръщение в Йордан, Тайната вечеря и така нататък[89])и от историята на древната Църква (мъченическата смърт на св. архидякон Стефан и други[90]). По-нататък Григорий доразвил своите христологически доводи в полза на иконопочитанието, като противопоставил въплътения Син Божи на невидимия Бог Отец; „Защо ние не изобразяваме Отеца на Господ Иисус Христос? Защото ние не сме Го видели, а не е и възможно нагледно да представим и живописно да изобразим Божието естество. И ако ние бяхме Го видели и опознали така, както и Неговия Син, – то бихме се постарали да опишем и живописно да изобразим и Него (Отца)…[91]“

Между другото в писмото си до папата император Лъв III гордо заявявал: „Осия, царят на юдеите след 800 години изхвърлил медната змия от храма, а аз след 800 години изхвърлих идолите от църквите[92].“ Направената обаче от императора съпоставка се оказала добре дошла за папа Григорий II. Той дотолкова се възрадвал на това самообличаване, че дори не посочил допуснатата грешка – отнасянето на събитието към времето на Осия, вместо към царуването на истинския извършител, израилския цар Езекия (4 Царства 18:1-4). „Наистина, отговорил папата, Осия е бил твой брат и е имал същото упорство, като тебе; той в своето време така е преследвал свещениците, както и ти (сега[93]).“ Веднага след тази констатация Григорий преминал в атака, като използвал изпитаните оръжия от арсенала на многолетните спорове между папството и императорската власт: „Ние, като имащи право, власт и сила от върховния апостол св. Петър, също мислехме да ти наложим наказание; но тъй като ти сам се подхвърли на проклятие, то остани си с него, а заедно с тебе ще се подложат на него и твоите съветници, чрез които си се заплел в това[94].“ По своята острота този израз, който напомнял заплахите на папа Григорий I (493-496 година) да анатемоса император Анастасий I (491-518 година[95]), изострил отношенията между църковния Рим и държавната власт във Византия.

В новото си писмо до папата (730 година) император Лъв III старателно защитил своето право на участие и намеса в църковните дела, като заявил, че е „император и свещеник[96]“. Григорий II незабавно и остро реагирал на тези претенции с второ послание до възгорделия се василевс[97]. В него папата подчертал, че императорите от недалечното минало действително и заслу­жено носели наред с императорската власт и почетната титла „свещеник“, защото с думи и дела спомагали за процъфтяването на православната вяра, съзиждали и украсявали църкви, свиквали събори и съдействали на архиереите в утвърждаване догматическите истини сред християнското изпълнение. С този ретроспективен обзор Григорий изтъквал огромната разлика между благочестивите императори и своеволния император Лъв III, който отхвърлил определенията на отците и нанесъл големи щети на Цър­квата. Затова папата с едва сдържан гняв му писал: „Послушай, импера­торе, наше смирение и остави своите замисли! Последвай светата Църква, както ти си я намерил и получил. Догматите не са дело на царете, а на архиереите, защото има Христова мъдрост. Едно нещо е научаването на църковните постановления, а друго разбирането на светските дела. Войн­ственият, груб и жесток ум, какъвто ти обладаваш, е приложим в делата на светското управление, но не и в делата на църковното ръководство. Аз ти пиша каква е разликата между двореца и църквите, между импера­торите и архиереите… Както архиереят няма право да се промъква в двореца и да похищава императорската слава, така и императорът няма право да нахълтва в Църквата и да избира клирици; не говоря въобще за това, че той няма право не само… да извършва светите тайни, но и да ги приема без свещеник. Всеки от нас впрочем да пребивава в това звание, за което е призван от Бога[98].“

Гореизложените разсъждения се намирали под силното влияние на учението на папа Геласий I за разделението на властите (светска и църковна[99]), което в случая било заострено чрез противопоставяне кървавите методи на държавната власт на благите и спасителни средства на покайната дисциплина в Църквата[100]. Цялото съдържание на второто Григориево послание било подчинено на мисълта да се посочат предимствата на папска­та власт над имераторската. Затова то нямало съществено значение в идеологическата борба срещу противниците на иконопочитанието.

Освен на послания, папа Григорий II разчитал твърде много и на ав­торитета на църковните събори, за да въздейства върху императора и да ограничи иконоборческата ерес, която дължала своето съществувание и процъфтяване преди всичко на благоволението и грижите от страна на държавната власт. Убеден, че иконоборчеството бързо ще повехне като цвете, ако загуби живителните сокове на императорската поддръжка, римският епископ побързал веднага след обявяването на първия едикт (726 година) и пристигането на писмото от Лъв да свика църковен събор. Ве­роятно към 727/728 година в Рим започнали заседанията на този първи поме­стен събор срещу иконоборчеството, ценни сведения за който са се съхра­нили в посланието на папа Адриан I (772-795 година) до Карл Велики (768-814 година[101]). Според свидетелството на Адриан папа Григорий II изнесъл пред съборните отци обстоен доклад, в който доказал законността и целесъоб­разността на християнските изображения с множество примери от Стария Завет- скинията, изобразените над очистилището херувими и така нататък. Сход­ството на изнесените пред събора аргументи с тези от първото Григориево послание е дало повод да се утвърди предположението, че папата е обсъ­дил най-напред с отците-заседатели въпросите на иконоборчеството и едва след това е писал на император Лъв III[102]. Тъй като протоколите на този събор не са се съхранили, то може само да се предполага, какви решения са били взети на него. По всяка вероятност отците на Римския събор са се задово­лили с категорично осъждане на иконоборческата ерес, но не са произнесли присъда по отношение на главните еретици, като са се надявали, че ще се вразумят.          

За съжаление иконоборчеството набирало сили и, подкрепено от втория императорски едикт (730 година), предявявало претенции да бъде един­ственият носител на истинската православна вяра и култ. Идеологическите нападки, съпровождани с физически насилия, свидетелствали за пъл­ното ожесточение на иконоборческите лидери. Въпреки всичко това новият папа Григорий III (731-741) се опитал да възпре и спаси император Лъв III от еретическото зломислие. За целта римският епископ изпратил до импе­ратора предупредително писмо, но приносителят на последното презвитер Георги, като пристигнал в Константинопол, „бил овладян от човешки страх“ и не посмял да се яви пред Лъв III[103]. След безславното завръщане на пратеника в Рим, папа Григорий искал да го отстрани завинаги от църковния клир. Заседавалият по това време субурбикарен[104] събор (731 година) обаче наложил на провинилия се презвитер по-снизходително наказание, след изтърпяването на което той трябвало отново да отнесе папското послание в Константинопол[105].

Новото пътуване до византийската столица завършило още по-злополучно за презвитер Георги. При пристигането си в Сицилия той бил задържан от императорския наместник Сергий, който му взел посланието и по предписание на василевса го изпратил на едногодишно заточение.

Това своеволно отношение към папското пратеничество, нежелание­то на императора да се вслуша в съветите на римския епископ, както и раз­растващите се репресии срещу иконопочитанието предизвикали силното негодувание на Григорий III, който предприел решителни мерки. На 1 ноември 731 година в Рим бил свикан поместен събор[106], на който присъствали около 93 епископи, много клирици и миряни[107]. Заседателите остро осъди­ли иконоборчеството и определили: „който отсега нататък конфискува, унищожи, опозори или охули иконата на Спасителя, или на Неговата Майка… или на апостол…, той трябва да бъде отстранен от тялото и кръвта на Господа и от общение с Църквата[108]“.

Въпреки категоричната присъда на римския събор срещу иконобор­чеството папа Григорий III продължавал да търси пътища за възстановя­ване на диалога с еретическия император. Последвалите папски пратеничества обаче не достигнали до Константинопол[109]. Иконоборческият император Лъв III явно не желаел да встъпи в идеологическа борба със свободен от неговата власт противник. Самодържецът предпочитал да изнася своите еретически тиради пред публика, която, обвързана от кървавите му закони, не смеела да му противоречи.

____________________________________________________________________

*Из студията „Из историята на иконоборчеството”, ГДА, т. XXX, С., 1990, глава втора – „Идеологическа същност на борбата между иконоборци и иконопочитатели”, от професор д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Повече за него вж. Съдържание 1, в пост № 96.

Тази публикация се явява продължение на публикация № 1856 от 6 октомври 2025 година (виж Съдържание № 8, публикация № 1856) и е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Същата се намира в ГДА, т. ХХХ, С., 1990, от с. 108 до с. 114 вкл.

[66]. J.P.Mignе, P.G., t. 108, col. 824 BC.

[67]. E. Caspar, Geschichte…, S. 624.

[68]. L. Duchesne, Liber pontificalis, vol. I, Paris, 1886, p. 413; K. Schwarzlose, a. a. 0., S. 113 ff.; Hefele – Leclerce, Histoire des Concils, vol. 3, Paris, 1910, p. 659 sq.; H. Seeberg, Lehrbuch der Dogmengeschichte, 2. Bd., 3. AufL, Leipzig, 1922, S. 359.

[69]. L. M. Hartmann, Untersuchungen zur Geschichte der byzantinischen Verwaltung in Italien, Leipzig, 1889, S. 131 ff.; H. V. Schubert, Geschichte der christlichen Kirche im Frühmittelalter, Tübingen, 1921, S. 248.

[70]. G. Ostrogorsky, Les debuts de la guerelle des images. Mèlanges Ch. Diehl, vol. 1, 1930, p. 235 sq.; Е. Caspar, Papst Gregor II…, S. 42 ff.

[71]. L. Ouspensky, Essai…, p. 156.

[72]. E. Caspar отнасял това послание към предиконоборческия период, тоест до 725/726 година (Ders., Papst Gregor II…., S. 31-37). Според G. Ostrogorsky то било писано около 729 година (Lе mème, Les dèbuts…, р. 254).

[73]. Деяния…, т. VII, с. 153; срв. Посланието до епископ Тома Клавдиополски (Там, с. 163).

[74]. Град Панеас или Кесария Филипийска (днес Банияс, Сирия) – vgl. Н. Jеdin, К. S. Latоurеttе u. J. Martin, a. a. O., S. 60 A F4.

[75]. Деяния…, т. VII, c. 154; срв. Посланието до епископ Тома Клавдиополски (Там, с. 168-169).

[76]. Там, с. 155; срв. с. 161 сл. сл.

[77]. Там, с. 153, 154, 155.

[78]. L. Ouspensky, Essai…, р. 156.

[79]. С. J. v. Неfеlе, а. а. О., S. 340; И. Стефанов, Правила на св. Православна църква, С., 1936, с. 202; L. Ouspensky, Essai…, р. 112-113.

[80]. Деяния… т. VII, с. 154; J.Р.Мignе, Р.G., t. 98, col. 149 D – 152 A.

[81]. Деяния…, т. VII, c. 154; J.P.Mignе, P.G., t. 98, col. 152 AB.

[82]. Деяния…, т. VII, c. 154-155; J.P.Migne, P.G., t. 98, col. 152 C.

[83]. E. Caspar, Geschichte…, S. 649.

[84]. От неговото съдържание (Деяния…, т. VII, с. 14-21; Е. Caspar, Papst Gregor II…, S. 72-82) може да се реконструира в общи линии загубеното им­ператорско писмо (Е. Caspar, Geschichte…, S. 652).

[85]. Деяния…, т. VII, с. 15; Е. Caspar, Papst Gregor II…, S. 75.

[86]. Деяния…, т. VII, с. 17; Е. Caspar, Papst Gregor II…, S. 77.

[87]. Деяния…, т. VII, с. 15-16; Е. Caspar, Papst Gregor II…, S. 74-75.

[88]. Деяния…, т. VII, с. 15; Е. Caspar, Papst Gregor II…, S. 74.

[89]. Деяния…, т. VII, с. 16; Е. Сasрar, Papst Gregor II…, S. 75-76.

[90]. Деяния…, т. VII, с. 16; 17; Е. Caspar, Papst Gregor II…, S. 76, 78-79.

[91]. Деяния…, т. VII, с. 17; Е. Сasрar, Papst Gregor II…, S. 76.

[92]. Е. Caspar, Papst Gregor II…, S. 78. Текстът в Деяния Вселенских соборов (т. VII, с. 17-18) не е пълен.

[93]. Деяния…, т. VII, с. 18;  Е. Caspar, Papst  Gregor  II…, S. 78.

[94]. Деяния…, т. VII, с. 18;  Е. Сasрar, Papst  Gregor  II…, S. 78. 

[95]. Е. Caspar, Geschichte…, S. 653.

[96]. Деяния…, т. VII, с. 21;  Е. Caspar, Papst  Gregor II…, S. 85.

[97]. Деяния… т. VII, с. 21-24; Е. Caspar, Papst Gregor II…, S. 84-89.

[98]. Деяния…, т. VII, с. 22; Е. Caspar, Papst Gregor II…, S. 86.

[99]. E. Caspar, Geschichte…, S. 655.

[100]. Деяния…, т. VII, c, 22-23; E. Caspar, Papst Gregor II…, S. 86-87.                       

[101]. J. D. Mansi, op. cit., t. 12, p. 267; J. Hardouin, Acta conciliorum et epistolae desretales ac constitutiоnes summorum Pontificum ab anno 34 ad 1714, Paris, 1714, p. 805 (vgl. C. J. v. Hefele, a. a. O., S. 405).

[102]. C. J. v. Hefеlе, a. a. O., S. 405.

[103]. E. Caspar, Geschichte…, S. 664.

[104]. Така вероятно са наричали съборите, които редовно се свиквали в деня на светите апостоли Петър и Павел (cf. L. Duchesne, Liber pontificalis, vol. I, Paris, 1886, p. 421).

[105]. C. J. v. Hefеlе, a. a. O., S. 406; E. Caspar, Geschichte…, S. 664.

[106]. Датата на събора се определя въз основа на разпратените покани до подве­домствените на папата епископи (cf. J. D. Маnsi, op. cit., t. 12, p. 299 sq.)

[107]. Между участниците в събора били и архиепископите Антон от Граде и Йоан от Равена, които се намирали под пряката опека и власт на византийския император (cf. L. Duchesne, op. cit., vol. I, p. 416; J. D. Mansi, op. cit., t. 12, p. 299).

[108]. L. Duchesne, op. cit., vol. I, p. 416; J. D. Mansi, op. cit., t. 12, p. 300; C. J. v. Hefеlе, a. a. O., S. 406.

[109]. E. Caspar, Geschichte…, S. 665.

Изображениe: авторът проф. д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-g7s