Проф. Александър Павлович Лопухин

В живота на апостол Павел трябва да се разграничат три основни етапа: неговият живот като юдеин и фарисей, обръщането му към Христос и животът и дейността му като християнин и апостол.

Апостол Павел преди своето обръщане

Павел е роден в Киликийския град Тарс, разположен на границата между Сирия и Мала Азия (Деяния на светите апостоли 21:39). Той е евреин от Вениаминовото племе (Римляни 11:1; Филипяни 3:5). Първоначалното му име е Савел (или Саул), най-вероятно дадено в чест на първия цар на Израил, който също произхождал от Вениаминовото племе. Родителите на Савел принадлежали към фарисейската партия, тоест строго ревностни изпълнители на Моисеевия закон (Деяния на светите апостоли 23:6; срв. Филипяни 3:5). Вероятно бащата или дядото на апостол Павел е получил римско гражданство за някакви заслуги – факт, който по-късно ще се окаже от голяма полза в мисионерската дейност на Павел (Деяния на светите апостоли 16:37 и сл.; Деяния на светите апостоли 22:25-29, 23:27).

Говоримият език в дома на Павел със сигурност е бил общоразпространеният тогава в юдейските общности на Сирия – сиро-халдейски. Въпреки това е без съмнение, че още като дете Савел се е запознал добре и с гръцкия език, който е бил основният говорим език в Тарс (На Изток, в големите градове, и днес се срещат немалко хора, които говорят на два-три езика. И такива хора се срещат и сред по-нисшите слоеве на обществото). В онези времена Тарс съперничел на Атина и Александрия по отношение на образоваността на жителите си. Като талантлив и любознателен младеж, Павел едва ли би могъл да остане без допир до гръцката литература. От неговите послания и речи можем да заключим, че той е бил запознат с творчеството на някои гръцки поети. Първият цитат от гръцки автор, който той прави, е от киликийския поет Арат (и също приписван на Клеант): „Негов сме и род“ (Деяния на светите апостоли 17:28). Вторият е от Менандър (1 Коринтяни 15:33), а третият – от критския поет Епименид (Тит 1:12). Хипотезата, че апостол Павел е познавал донякъде гръцката литература, се подкрепя и от факта, че му се е налагало да говори пред образовани атиняни. За тази цел той би трябвало поне до известна степен да е запознат с техните религиозно-философски възгледи, отразени в поетичните творби на гръцките мислители.

Въпреки това възпитанието и обучението на Павел несъмнено са били насочени към юдаизма и равинизма, за което свидетелстват неговата своеобразна диалектика, начинът му на изложение и стилът му. Съвсем вероятно е, че поради изключителните му способности, още от ранна възраст той е бил определен за равинско служение. Възможно е именно с тази цел родителите на Павел да са се погрижили да му осигурят обучение в занаята на шиенето на шатри (гръцки σκηνοποιός –  Деяния на светите апостоли 18:3), тъй като според юдейското разбиране равинът трябва да бъде материално независим от своите ученици (Pirke Abot, II, 2).

Ако вземем предвид всички тези обстоятелства от детството на Павел, напълно ще разберем неговата благодарност, с която по-късно казва: „Бог, Който ме избра още от утробата на майка ми“ (Галатяни 1:15). Ако наистина задачата, определена за Павел, е била да освободи Евангелието от покрова на юдейството, за да го предложи в чисто духовен вид на езическия свят, то тогава той е трябвало да съчетава в себе си две на пръв поглед противоречиви условия. От една страна, той е трябвало да произхожда от самите недра на юдейството, защото само така можел дълбоко да познае какво означава живот под Закона и лично да се убеди в неговата неспособност да спаси човека. От друга страна, той е трябвало да бъде свободен от националната юдейска неприязън към езичниците – неприязън, особено дълбока в палестинското юдейство. Може би в известна степен именно това, че е израснал сред гръцката култура, с която, както знаем, е бил добре запознат, му помогнало да отвори вратите на Божието Царство пред езичниците от целия свят.

Така юдейското законничество, гръцката образованост и римското гражданство са предимствата, които апостол Павел е притежавал заедно с особено даруваните му от Христос духовни дарби, необходими му в мисията да проповядва Евангелието по цялата земя.

Когато юдейските момчета навършвали 12-годишна възраст, обикновено ги водили за пръв път в Иерусалим по време на един от главните празници – от този момент нататък те ставали, според тогавашния израз, „синове на Закона“. Така вероятно е било и с Павел. Но той останал да живее в Иерусалим, изглежда, при свои роднини, за да постъпи в равинско училище (срв.  Деяния на светите апостоли 23:16). По онова време в Иерусалим се прочул със знанията си по Закона един от учениците на прочутия Гилел – Гамалиил, и бъдещият апостол заел място „при нозете на Гамалиил“ (Деяния на светите апостоли 22:3), ставайки негов усърден ученик. Макар самият учител да бил човек с по-умерени възгледи, неговият ученик станал най-ревностен изпълнител на Моисеевия закон както в теорията, така и в практиката (Галатяни 1:14; Филипяни 3:6). Той насочил всичките си волеви усилия към осъществяването на идеала, начертан в Закона и в тълкуванията на отците, за да бъде удостоен със славно място в Царството на Месията.

Павел съчетавал в себе си три качества, рядко срещащи се заедно у един човек: сила на ума, твърдост на волята и живост на чувствата, които качества още тогава привлекли вниманието на неговите началници. Но външността му не създавала особено благоприятно впечатление. Варнава, в Ликаония, бил сметнат за Юпитер, а Павел – само за Меркурий, което показва, че първият е изглеждал значително по-внушително от втория (Деяния на светите апостоли 14:12). Въпреки това едва ли трябва да се отдава особена тежест на свидетелството на апокрифното съчинение от II-ри век – Деянията на Павел и Текла, където Павел е описан като нисък човек, плешив и с голям нос… Дали Павел е бил с физически слабо телосложение, трудно е да се каже със сигурност. От време на време у него действително се проявявали признаци на телесна немощ (Галатяни 4:13), но това не му попречило да обиколи почти целия юг на тогавашна Европа. Що се отнася до „ангела сатанин“, който му бил даден (2 Коринтяни 12:7), това не означава непременно телесна болест – то може да се разбира и като указание за особените гонения, на които Павел бил подложен в хода на своята мисионерска дейност.

Сред юдеите било обичайно рано да се встъпва в брак. Бил ли е женен Павел? Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, а по-късно Лутер и реформаторите, са давали утвърдителен отговор на този въпрос. Но тонът, с който апостол Павел говори в Първото послание до коринтяните относно дадения му дар (1 Коринтяни 7:7), по-скоро служи като основание за предположението, че Павел не е бил женен.

Видял ли е апостол Павел Иисус Христос по време на пребиваването си в Иерусалим? Това е твърде вероятно, като се има предвид, че Павел е присъствал в Иерусалим по време на големите празници, а Господ Иисус Христос също посещавал града тогава. Но в посланията на апостол Павел няма никакво пряко указание за такава среща (думите във 2 Коринтяни 5:16 се отнасят само до „плътския“ характер на разпространените сред юдеите очаквания за Месията).

След като достигнал 30-годишна възраст, Павел, като най-ревностен фарисей и враг на новото християнско учение, което му се струвало заблуда, получил от юдейското началство поръчение да преследва привържениците на новото учение, тогава още наричани от юдеите просто „еретици назаряни“ (Деяния на светите апостоли 24:5). Той присъствал при убиването с камъни на св. Стефан и активно участвал в гоненията срещу християните в Иерусалим. След това се отправил към Дамаск, главния град на Сирия, с писма от Синедриона, които му давали пълномощия да продължи инквизиторската си дейност и там.

Обръщане към Христос

Павел не намирал утеха в своето ревностно дело. Както личи от 7-ма глава на Посланието до римляните, той съзнавал, че по пътя към постигане на праведността, начертана от закона, пред него стои сериозна пречка, а именно плътската похот (стих 7). Болезненото чувство за безсилие в стремежа към добродетелност било, така да се каже, отрицателната предпоставка за великия вътрешен прелом, който настъпил у него по пътя към Дамаск. Напразно се опитвал да насити душата си, копнееща за праведност, с ревностни усилия в защита на закона: не успял да заглуши в себе си тормозещата мисъл, че чрез закона спасението не може да бъде постигнато…

Но би било съвсем в противоречие с цялата история на Павел, ако обясним този прелом като естествен резултат от неговото духовно развитие. Някои богослови тълкуват случилото се с Павел по пътя към Дамаск като чисто субективно преживяване, протекло само в съзнанието му. Например Галстен (в труда си „За евангелието на Петър и Павел“) излага някои находчиви аргументи в подкрепа на такава хипотеза, но дори неговият учител Баур, който също смятал явяването на Христос за „външно отражение на вътрешното духовно състояние“, не могъл да отрече, че това събитие си остава изключително тайнствено. Самият апостол Павел възприема своето обръщане не като дело на собствена воля, а като насилствено призоваване от страна на Христос, Който го избрал за Свой съд в делото на човешкото спасение (1 Коринтяни 9:16, 18; срв. Галатяни 1:5-6). С това тълкуване на самия Павел съвпадат и сведенията, които се съдържат в книгата Деяния на апостолите. Три пъти в тази книга се разказва за обръщането на Павел (Деяния на светите апостоли 9:1-22; 22:3-16; 26:9-20), и във всички тези места намираме указания, че и спътниците на апостола са били свидетели на нещо тайнствено, което, макар и да се е случило лично с Павел, в някаква степен се извършвало сетивно, било достъпно за възприятията. Казва се, че те не видели лицето, което говорело с Павел (Деяния на светите апостоли 9:7), но видели сияние по-ярко от обедната светлина (Деяния на светите апостоли 22:6; 26:13); те не разбрали ясно думите, изречени към Павел (Деяния на светите апостоли 22:9), но чули звуците на гласа (Деяния на светите апостоли 9:7). От това несъмнено можем да заключим, че „явяването при Дамаск“ е било обективно събитие, външно.

Самият Павел бил толкова уверен в това, че в Първото послание до коринтяните (1 Коринтяни 9:1), за да докаже истинността на своето апостолско призвание, се позовава именно на този факт – „че е видял Господа“. В глава 15-та на същото послание той поставя това явяване наред с явяванията на Възкръсналия Христос на апостолите, като го отделя от своите по-късни видения. А и целта на тази глава показва, че той не е имал предвид нищо друго освен външното, телесно явяване на Христос, защото целта ѝ е да изясни реалността на телесното възкресение на Господа, за да изведе от този факт заключението за реалността на възкресението на телата изобщо. Но вътрешните видения никога не биха могли да служат като доказателство нито за телесното възкресение на Христос, нито за нашето. Трябва да се отбележи още, че когато апостолът говори за видения, той се отнася към тях много критично. Така например говори колебливо за възнасянето си до третото небе: „не зная“, „Бог знае“ (2 Коринтяни 12:1 и сл.). А тук говори за явяването на Господа без никакви уговорки (срв. Галатяни 1:1).

Ренан прави опит да обясни това явление с някои случайни обстоятелства (буря, разразила се на Ливан, светкавица или пристъп на треска у Павел). Но да се каже, че такива повърхностни причини биха могли да окажат такова дълбоко въздействие върху Павел, да променят цялото му световъзприятие, било крайно необмислено. Реус признава обръщането на Павел за необяснима психологическа загадка. Не може да се съгласим и с други богослови от отрицателното направление (Голстен, Кренкел и други), че у Павел отдавна вече са живели „две души“, борещи се помежду си – едната на фанатичния юдеин, а другата на човек, вече разположен към Христос. Павел е човек, излят, тъй да се каже, от един къс. Ако е мислил за Иисус по пътя към Дамаск, то е било с омраза, както и днес повечето юдеи мислят за Христос. За Месия юдеите си представяли могъщ герой, който ще се роди в Израил, ще израсне скрито, а после ще се яви и ще поведе народа си в победоносна борба срещу езичниците, след което ще се възцари в света. Иисус не е направил това, и затова Павел не можел да повярва в Него като в Месия. Още по-малко можел да си Го представи на небето.

С обръщането на Павел в историята на човечеството настъпва решителен обрат. Времето, когато съюзът, някога сключен от Бога с Авраам, трябвало да се разпростре върху целия свят и да обхване всички народи на земята. Но за едно такова необикновено дело бил нужен и необикновен деец. Дванадесетте палестински апостоли не отговаряли на тази задача, докато Павел бил, тъй да се каже, подготвен чрез всички обстоятелства на живота си за нейното осъществяване. Той бил истински Христов съд (Деяния на светите апостоли 9:15) и напълно съзнавал това (Римляни 1:1-5).

Какво се случва в душата на Павел през трите дни след това велико събитие? Намеци за това намираме в шеста глава на посланието към римляните. Оттам виждаме, че апостолът преживява в себе си смъртта на стария човек и възкресението на новия. Умира Савел, който възлага всичката си сила на собствената си праведност, тоест в закона, и се ражда Павел, който вярва само в силата на Христовата благодат. До какво води фанатичната му ревност по закона? До противене на Бога и до преследване на Месия и Неговата Църква! Причината за този резултат Павел разбрал ясно: искайки да положи спасението си върху своята праведност, той се стремял чрез това не да прослави Бога, а самия себе си. Осъзнал, че този път на самооправдание води единствено до вътрешен разрив и духовна смърт.

Но, като умира за закона (Галатяни 2:19), Павел възкръснал за нов живот. Той почувствал себе си ново създание в Христа (2 Коринтяни 5:17). Разбрал великото значение на изкупителната смърт на Христос, Който току-що му се бил явил в светлина. Вместо да счита смъртта Му, както по-рано, за справедливо наказание над човек, дръзнал да се нарече Месия, той видял предложената от Самия Бог умилостивителна жертва за греховете на целия свят и за неговите собствени грехове. Тогава разбрал кого е изобразявал пророк Исаия в образа на Раба Господен, поемащ върху себе си греховете на света. Покривалото паднало от очите на Павел, и той видял кръста като оръдие за спасението на света, а възкресението на Христос признал за знак на всеобщо опрощение на човешкия род, който дотогава се намирал под Божието осъждане. Възприел с цялото си сърце новооткрилата се истина като безценен дар на Божията любов към човечеството. Съзнавайки, че няма какво да прибави към нея от себе си, той усетил мир с Бога. В кръщението, дадено му чрез ръката на Анания, бъдещият апостол умрял заедно с Христос, бил погребан с Него и с Него възкръснал за нов живот (Римляни 6).

В душата му засияла любовта към Христос, разпалена в него чрез действието на дадения му Свети Дух, и той почувствал, че сега е способен докрай да измине подвига на послушание и самоотвержение, който му се бил струвал толкова труден, докато се намирал под игото на закона. Сега вече той не бил роб, а Божие чедо.

Павел разбрал също така значението на различните наредби на Моисеевия закон. Видял колко недостатъчен е този закон като средство за оправдание. Законът му се открил като възпитателно средство с временен характер (Колосяни 2:16-17). И накрая – кой бил Този, чрез Когото човечеството получило всички Божии дарове без участието на закона? Обикновен човек ли бил Той? Павел си припомнил, че Иисус, осъден от Синедриона на смърт, бил обвинен като богохулник, който се обявявал за Божи Син. Това твърдение дотогава му се представяло като връх на нечестието и измамата. А сега той го свързал с величественото явление, което преживял по пътя към Дамаск – и коленете на Павел се преклонили пред Месията не само като пред син Давидов, но и като пред Син Божи.

С тази промяна в разбирането на личността на Месия е свързана и промяната в схващането му за делото на Месия. Докато възприемал Месията единствено като Давидов син, Павел си представял Неговото призвание като мисия да възвеличи Израил и да разшири действието и задължителността на Моисеевия закон върху целия свят. А сега Бог, Който явява на Павел в този Син Давидов по плът Своя Истинен Син – Божественото Лице, с това насочва мисълта на Павел в друго русло относно призванието на Месията. Давидовият Син принадлежи на Израил, а Божият Син може да слезе на земята само за да стане Изкупител и Господ на цялото човечество.

Всички тези основни положения на своето Евангелие Павел изяснил именно в онези първи три дни след обръщането си. Това, което за дванадесетте апостоли било трите години общуване с Христос и завършило със слизането на Светия Дух в деня Петдесетница, Павел получил чрез напрегната вътрешна работа в течение на трите дни след призванието си. Ако не беше извършил този тежък духовен труд върху себе си, самото явяване на Господа – и за него, и за целия свят, би останало безплодно събитие (срв. Лука 16:31).

Апостолското служение на Павел

Павел станал апостол от самия миг, в който повярвал в Христа. Това ясно показвали както разказът за обръщането му в книга Деяния (глава 9-та), така и собствените му думи (1 Коринтяни 9:16-17). Той бил принуден от Господа да приеме апостолско служение – и незабавно изпълнил това повеление.

Обръщането на Павел вероятно станало, когато той бил на около 30 години. Апостолската му дейност продължила също около 30 години. Тя се дели на три периода:

а) време на подготовка – около 7 години;

б) същинска апостолска дейност, тоест трите големи мисионерски пътувания, обхванали около 14 години;

в) време на затворничество – две години в Кесария, две години в Рим, с прибавяне на времето от първото му освобождение до неговата кончина – всичко около 5 години.

Подготовка за апостолска дейност

Макар Павел да станал пълноправен апостол още със самото си призвание, той не започнал веднага делото, за което бил избран. Главно езичниците трябвало да станат предмет на неговата грижа (Деяния на светите апостоли 9:15), но Павел започнал с проповед към юдеите. Явил се в юдейската синагога в Дамаск и там вече срещнал пришълци от езичниците, които се оказали мост към запознанството му с чисто езическото население на града. Така Павел показал, че напълно признава особеното право на Израил – първи да чуе благовестието за Христа (Римляни 1:16; 2:9-10). И впоследствие Павел никога не пропускал случай да отдаде особена почит на правата и предимствата на своя народ.

От дамаската синагога (Деяния на светите апостоли 9:20) Павел се отправил към близките области на Арабия. Там действал около три години като проповедник на Христа (Галатяни 1:17-18), като едновременно с това изяснява за себе си новото учение. Вероятно много от истините на Евангелието той проумява постепенно – в отговор на възникващите нужди на зараждащата се Църква. Такова е например учението му за отношението между Закона и Евангелието.

След престоя си в Арабия Павел се върнал в Дамаск, където проповедта му предизвикала бурна ярост сред юдеите (Дамаск по това време се намира под властта на арабския цар Арет). Тогава у Павел се породило желание лично да се запознае с апостол Петър, главния свидетел на земния живот на Спасителя. От него той би могъл да разбере повече за дейността на Господ Иисус Христос – и само това, тъй като за научаване на самото Благовестие Павел не се нуждаел от човешко посредничество (Галатяни 1:11-12). В Иерусалим възнамерявал да остане по-дълго, с надеждата че неговата проповед – от устата на някогашния гонител, ще произведе по-силно впечатление. Но Господ не желаел Неговият избран съсъд да бъде предаден на яростта на иерусалимските юдеи и, чрез особено откровение, го подтикнал да напусне града (Деяния на светите апостоли 22 и сл.). Оттам той отива първо в Кесария, а после в Тарс, където, в родния си дом, очаква по-нататъшните наставления от Господа.

Очакването му не останало напразно. Заради гонението срещу вярващите, чиято първа жертва станал св. Стефан, значителен брой юдеи, говорещи на гръцки – така наречените елинисти, избягали от Иерусалим в Антиохия, главния град на Сирия. Тези пришълци не се обърнали с проповед на Евангелието към юдеите, а направо към елините, и така християнството за пръв път си проправило път непосредствено сред езичниците. В Антиохия се оформила многобройна и въодушевена християнска общност, в която новообърнатите гърци живеели в единство с християните от юдейски произход. Апостолите и Иерусалимската църква се учудили, когато получили известие за това събитие с изключителна важност, и изпратили Варнава в Антиохия, за да разбере повече и да насочи правилно това движение. Варнава си спомнил за Павел, когото сам по-рано представил на апостолите в Иерусалим, повикал го от Тарс и го повел със себе си към дело, достойно за него. От този момент между Антиохийската община и Павел се утвърдило вътрешно общение, чиито плодове станали разпространението на Евангелието по целия езически свят.

След много дни на съвместна работа в Антиохия, Варнава и Павел били изпратени в Иерусалим, за да занесат милостиня на бедните християни в града. Това пътуване, случило се в годината на смъртта на Ирод Агрипа (Деяния на светите апостоли 12), следва да се отнесе към 44 година след Христа, тъй като според Иосиф Флавий именно тогава Ирод Агрипа починал.

Апостолска дейност

Втората част от историята на апостолската дейност на Павел, като проповедник на Евангелието, обхваща разказа за трите големи апостолски пътешествия, заедно с посещенията му в Иерусалим, които се случват през същия период. С тези пътувания е свързана и появата на най-важните Павлови послания. Забележително е, че първото му пътешествие съвпада с годината на смъртта на последния юдейски цар – със залеза на националната юдейска царска власт започва разпространението на Евангелието сред езичниците. Юдейският партикуларизъм вече изживява времето си, а на негово място се издига християнският универсализъм.

Трите мисионерски пътешествия на Павел започват от Антиохия, която се превръща в люлка на мисията сред езичниците – така, както Иерусалим е люлка на мисията сред Израил. След всяко от тези пътешествия Павел посещава Иерусалим, за да затвърди връзката, която съществува и трябва да съществува между двете мисии (Галатяни 2:2).

Първото пътешествие Павел извършва заедно с Варнава. То не е далечно: апостолът посещава само остров Кипър и провинциите на Мала Азия, разположени на север от него. Именно от този момент апостолът започва да използва името Павел (Деяния на светите апостоли 13:9), което по звучене напомня предишното му име Савел. Вероятно той го заменя по обичая на юдеите, които, отправяйки се на пътешествие в езически земи, обикновено заменят еврейските си имена с гръцки или римски (например от Иисус – Иоан, от Епиаким – Апким). Обръщайки се към езичниците по време на това пътешествие, апостолът несъмнено им проповядва единствения път към оправдание – вярата в Христа, без да ги обвързва с изпълнението на делата по Моисеевия закон. Това ясно личи както от самия факт, че Христос призовава нов апостол освен Дванадесетте, така и от думите на самия Павел (Галатяни 1:16). Освен това, щом апостол Петър намира за възможно да освобождава езичниците, приели християнството, от задължението да спазват Моисеевия закон (и най-вече обрязването – Деяния на светите апостоли 11:1-2), то още по-уверено можем да приемем, че Павел, апостолът на езичниците, по време на първото си пътешествие също освобождава новоповярвалите езичници от  изпълняването на закона. Следователно, мнението на Гаусрат, Сабо, Геус и други, че по време на първото си пътешествие Павел все още не е изградил ясна позиция относно значението на закона за езичниците, трябва да бъде признато за неоснователно.

Що се отнася до това как апостол Павел в началото на своята мисионерска дейност гледал на значението на Моисеевия закон за християните с юдейски произход, това е по-сложен въпрос. Виждаме, че на Иерусалимския събор, състоял се в присъствието на апостол Павел след първото му пътешествие, въпросът за задължителността на Моисеевия закон за християните от тези среди дори не е бил повдигнат: всички членове на събора очевидно признавали, че тази задължителност е извън съмнение.

Но възгледът на самия Павел по този въпрос бил различен. От Посланието до Галатяните виждаме, че той възлагал цялата сила, оправдаваща човека, само на кръста на Господ Иисус Христос, че той вече е умрял за закона от момента, в който се обърнал към Христос (Галатяни 2:18-20). Дванадесетте апостоли, изглежда, очаквали някакво външно събитие, което да бъде сигнал за отмяна на Моисеевия закон – например явяването на Христос в Неговата слава, докато за апостол Павел необходимостта от тази отмяна станала ясна още от самия момент на неговото призвание. Но апостол Павел не искал да принуждава другите апостоли да заемат неговата гледна точка, а напротив – сам им правел отстъпки там, където те били глави на юдео-християнски общини. И впоследствие той снисхождал към утвърдените сред юдео-християните възгледи относно Моисеевия закон, ръководен от същото чувство на братска любов (1 Коринтяни 9:19-22). Например, за да бъде неговият ученик Тимотей по-добре приет от юдеите, той извършил над него обрязване – при все че това станало значително време след обръщането на Тимотей в християнството (Деяния на светите апостоли 16:1). От друга страна, когато въпросът засягал самия принцип на оправданието, Павел не правел никакви отстъпки: той не позволил Тит, елин, да бъде подложен на обрязване по време на Иерусалимския събор, понеже враговете на Павел, които настоявали за това обрязване, биха изтълкували съгласието на апостола като предателство към собствените му убеждения относно незадължителността на Моисеевия закон за християните от средите на езичниците (Галатяни 2:3-5).

Апостолският събор завършил като цяло много благоприятно за апостол Павел. Иерусалимската църква и водещите ѝ дейци признали, че онези пришълци от Иерусалим – християни от юдеите, които смущавали антиохийските вярващи, са постъпвали неправилно, като изисквали от антиохийците освен приемането на Евангелието и да се обрежат, сякаш това ги прави пълноправни наследници на обещанията за спасение. Иерусалимските апостоли ясно показали, че не смятат за необходимо езичниците, обръщащи се към Христос, да приемат и обрязването заедно с всички обреди от Моисеевия закон. Проповедта на апостол Павел била призната за напълно правилна и достатъчна (Галатяни 2:2-3), а както е известно, апостол Павел проповядвал на езичниците, че ако те приемат обрязването при обръщането си към Христос, то Христос няма да им донесе никаква полза (Галатяни 5:2-4). Съборът изискал от християните измежду езичниците да спазват само най-основните изисквания за чистота, известни под името „заповеди на Ной“. Левитските обреди, съответно, били сведени до равнището на обикновени национални обичаи, нищо повече (Деяния на светите апостоли 15:28-29).

При завръщането си в Антиохия апостол Павел и Варнава взели със себе си Сила – един от вярващите мъже от Иерусалимската църква, който имал поръчение да запознае сирийските и киликийските общини с решението на апостолския събор. Скоро след това Павел потеглил със Сила на второто си мисионерско пътешествие. Този път Павел посетил църквите в Мала Азия, основани от него при първото му пътуване. Вероятно е имал намерение да отиде в Ефес – център на религиозния и интелектуален живот в Мала Азия, но Божият промисъл бил друг. Не Мала Азия, а Гърция имала нужда от апостола. Задържан поради болестта си в Галатия за доста дълго време, Павел основал там църкви (Галатяни 4:14) сред потомците на келтите, които се били заселили там три века преди Рождество Христово. Когато Павел и Сила продължили нататък да проповядват Евангелието, почти никъде не постигнали успех и скоро се озовали на брега на Егейско море, в Троада. Там, в едно видение, било открито на Павел, че Европа, и най-напред Македония, го очаква. Павел потеглил към Европа, придружаван от Сила, Тимотей, който се присъединил към него в Ликаония, и лекаря Лука (Деяния на светите апостоли 16:10; срв. Деяния на светите апостоли 20:5, 21:1, 28:1).

За много кратко време в Македония били основани църквите във Филипи, Анфипол, Солун и Верия. На всички тези места апостол Павел бил подложен на гонения от римската власт, тъй като местните юдеи представяли Христос като съперник на кесаря. За да се спаси от преследванията, Павел се отправил по на юг и стигнал до Атина, където изложил своето учение пред Ареопага, а след това се установил в Коринт. Там прекарал около две години, през които основал немалко църкви в цяла Ахайя (1 Коринтяни). След края на тази дейност той се отправил в Иерусалим, а оттам – в Антиохия.

По това време апостол Петър започнал своите мисионерски пътувания извън Палестина. След като посетил остров Кипър заедно с Марк, той пристигнал в Антиохия, където се намирал тогава и Варнава. Там и Петър, и Варнава свободно посещавали домовете на християни от средите на езичниците и споделяли трапезите им, макар това да не било напълно в съгласие с решението на апостолския събор, според което повярвалите юдеи трябвало да се ръководят от обредните предписания на Моисеевия закон по отношение на храната. Петър си спомнял откровението, което му бе дадено по повод обръщането на Корнилий (Деяния на светите апостоли 10:10 и сл.), и смятал, че нравствените задължения (общението с братята) стоят по-високо от послушанието към обредния закон. Варнава, от своя страна, вече бил свикнал да поставя духа на християнската любов над обредите още от времето на своята дейност сред езичниците. Но неочаквано в Антиохия пристигнали християни от Иерусалим, изпратени от Яков. Вероятно тяхната задача била да проверят как се спазва решението на събора от християните с юдейски произход в Антиохия. Те със сигурност дали да се разбере на Петър и Варнава, че постъпват неправилно, като общуват на трапезите с християни с езически произход. Това силно повлияло на двамата, и за да не съблазнят своите единоплеменници, те престанали да приемат поканите на християните от езически произход.

Постъпката на Петър имала сериозни последици. Антиохийските християни от езичниците, които в началото с радост приемали прочутия апостол, сега с огорчение виждали, че той ги отбягва и сякаш ги счита за нечисти. Това неизбежно предизвикало у едни недоволство към Петър, а у други – желание на всяка цена да запазят общение с него, дори с цената на отстъпка от свободата си от закона. Павел не можел да не се застъпи за своите духовни чеда и, убеден, че законът вече не е необходим за християните (Галатяни 2:19-20), публично посочил на Петър неправилността на действията му и неговата непоследователност. Петър, разбира се, добре съзнавал, че законът вече не е задължителен за християните, и затова не възразил срещу изобличението на апостол Павел, показвайки с мълчанието си, че е напълно съгласен с него.

Следва… (виж тук).

_______________________________________________________________

*Публикувано в https://bible.dveri.bg/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът професор Александър Павлович Лопухин (1852-1904). Източник Яндекс РУ.

Останалите изображения са свързани със св. апостол Павел. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-g2j