Христо Стоянов Христов

Едва отшумели размирията, причинени от въстаническия император Козма, и Византия отново трябвало да встъпи в решителна битка срещу неспокойните си и агресивни съседи – арабите. По време на лятното слънцестоене (21/22 юни) на бурната 727 година двама арабски емири обса­дили град Никея[127], който се охранявал от малка императорска войскова част. Местните християни, които се отличавали с благочинно отношение към светите икони и възлагали надеждите си на Бога, взели дейно участие в защитата и противопоставили на многочисления враг (около 100,000 араби) своята войнска доблест и християнско себеотрицание. Дори в тези дни на изпитания обаче се намерили войници, които станали изразители на отдавна и с усърдие насажданите иконоборчески настроения сред импе­раторската армия. Такъв отявлен иконоборец бил страторът[128] Константин, който по свидетелството на Теофан хвърлил камък и разбил долния край на една икона в чест на св. Богородица, но още на следващия ден загинал при поредния пристъп на врага[129]. Този пример обаче на справедливо и навременно възмездие, както и победата над арабите при активното съ­действие и по молитвите на иконопочитателите, не послужили за урок на императора, който, вместо да се разкае, продължил да се заблуждава относно смисъла на иконопочитанието и да отхвърля изображенията на светиите и светите мощи. „От това време той търсел по безсрамен начин разпра с Герман, блажения патриарх на Константинопол“, и обявил, че „всички императори преди него, всички епископи и християнски народи изпаднали в идолопоклонничество чрез почитанието на светите и досточтими ико­ни[130]“.

Откритата враждебност на император Лъв III към светите икони естествено е стимулирала още по-силно иконоборчески настроените епископи (Тома Клавдиополски, Константин Наколийски, Теодосий Ефески и други), които, въпреки че летописците не са отбелязали повече подробности за тях, ве­роятно полагали усилия да завършат своята рушителна дейност в под­властните си епархии. Във всички части на империята обаче, както и в самия Константинопол, недоволството сред населението растяло и били организирани дори опити за ликвидирането на безбожния император[131].

Всичко това красноречиво свидетелствало за неуспеха на иконоборческата политика и накарало император Лъв III сериозно да се замисли и по­търси средства, които биха подобрили нейната ефективност. Явно тази била причината, поради която „престъпният император“ канил при себе си патриарх Герман и се опитвал „с ласкателни думи да го спечели за себе си[132]“.Независимо че Теофан съобщавал за тази насочена към единомислие про­мяна в отношенията на императора с патриарха едва под 729 година, подобни опити за сближение владетелят ще да е предприемал нееднократно през последните години с цел да придаде религиозна санкция и значимост на иконоборчеството. Основания за такива предположения дава посла­нието на папа Григорий II до Герман[133]. В него римският епископ въз­торжено възхвалявал доблестта и подвизите на Константинополския па­триарх и го наричал свой брат и поборник на Църквата, който „учел и подбуждал всички да постъпват съгласно божествените повеления и да съблюдават оставените от отците предания[134]“.

При своите срещи с патриарха император Лъв III вероятно му разказвал за своите и на съмишлениците си недоумения относно изображенията и го разпитвал, с какво могъл да оправдае съществуването на иконите в Цър­квата, от какви предания или определения са се ръководили предишните императори, като допускали и покровителствали тяхното съществувание и така нататък[135]. Същевременно той изразявал и своите съмнения, че иконопочитанието било продължение на езическите традиции в християнството и се осъждало в старозаветното законодателство. Патриарх Герман обаче бил от­давна запознат с тези иконоборчески доводи, защото ги обсъждал подробно още в посланията си до епископите Иоан Синадски и Тома Клавдиополски, разполагал с достатъчно и силни аргументи, за да обезоръжи императора, чиито полемически запаси не ще да са били големи. Поради това можем да се доверим на известието на папа Григорий II, че по време на тези бесе­ди чрез патриарх Герман „било обезсилено земното богоборство на отстъп­ника и… била погубена гордостта … на христобореца [136]“.

Все пак надеждите на императора не могли лесно да погаснат, защото се подхранвали от факта, че в миналото като Кизически[137] митрополит патриарх Герман проявил вече колебание и подписал монотелитския едикт (712 година[138]) на император Филипик Вардан (711-713 година).Противно на очакванията си обаче император Лъв III срещнал в лицето на Константинополския първоиерарх непоколебим и доблестен противник, смел и неумолим обвинител, който често го поставял в затруднено положение. Така при една от тех­ните беседи, вместо да одобри и се съгласи с императорското предложение за участие или поне съдействие в борбата срещу иконите, Герман въз­разил, като казал, че отдавна съществувало предсказание за повсеместно изхвърляне на всички икони, но то било въпрос на бъдещето и трябвало да се изпълни едва през управлението на някой си император Конон. Послед­вала забележка от страна на императора, че всъщност това било неговото истинско кръщелно име. Тогава патриархът добронамерено заявил, че не желаел и не се надявал подобно зло да се случи скоро, защото негов из­вършител могъл да бъде само „предтечата на Антихриста“ и „противникът на спасителното Боговъплъщение[139]“.

Разгневен от смелостта и неотстъпчивостта на Герман, император Лъв III решил да се избави от него, като го отстрани от патриаршеската катедра. Константинополският патриарх обаче се ползвал с голямо уважение сред народа и затова трябвало на първо време да се потърсят силни доводи и дори да се съчинят, ако е необходимо, клевети срещу него, за да се оправдаела пряката намеса на държавната власт във вътрешния живот на Църквата. Разбира се за самодържеца това едва ли е представлявало осо­бена трудност, като се има предвид, че патриархът бил в края на своя жизнен път и не ще да са го съблазнявали повече земната власт и благопо­лучие. Изправен пред дверите на смъртта след която го очаквал Христо­вият съд (Евреи 9:27), Герман имал достатъчно основания да се погрижи за своята душа и могъл по-дръзко да се възправи против императорската власт и суета. С оглед иконоборческата политика на правителството и бъд­ните още по-големи насилия срещу светите икони, патриарх Герман вероятно се опитвал с проповеди и с частни разговори да вдъхва смелост на своите пасоми за понасяне на изпитанията и неминуемо се докосвал понякога до истинските виновници за размирията – императора и неговите съмишле­ници[140]. Всяка дума, далечен намек или упрек по този въпрос се записвали стриктно и донасяли на самодържеца, който ги събирал като доказателства, за да обвини патриарха в заговор в държавна измяна[141].

Ревностен спомощник на императора при издирването и набирането на обвинителни материали срещу Герман се оказал патриаршеският синкел[142] Анастасий, който горял от нетърпение по-скоро да оглави Константинополската църква. Патриархът разкрил отклоненията на своя подчинен от пътя на доброто и се опитал с отеческа благост да го възпре от падение. Анастасий обаче, който подобно на самоубиец се бил устремил към височи­ната на патриаршеското служение, за да скочи в пропастта на иконобор­ческата ерес, не искал и не можел вече да чуе предупрежденията и съве­тите. Виждайки скорошното осъществяване на своите мечти, той достигнал дотам в самозабравата си, че започнал да се отнася съвсем непочтително към патриарха. Затова, когато при императорски прием Анастасий съзна­телно настъпил мантията на патриарх Герман, последният с укор му казал: „Не бързай много; ще стигнеш навреме до Дихипиона[143]“, тоест внимавай с подигравките си над мен, защото тебе може да те сполети и по-лоша участ[144]. Тези думи според свидетелството на Теофан се оказали пророчески[145] и съвсем точно се изпълнили, когато в 754 година император Константин V заповядал да поставят патриарх Анастасий на магаре с лице към опашката и да го разведат из хиподрума за публично осмиване от присъстващите[146].

Събрал необходимите му доказателства, „безбожният Лъв организи­рал във вторник, на 7 януари през 13 индиктион селенций[147] срещу све­тите идосточтими икони в залата на 19 акувити (възглавници[148]), на който повикал и всесвятия патриарх Герман, като предполагал, че ще го убеди да подпише срещу светите икони („Τή δε ξ΄του Ίανουαρίου μηνός της ιγ΄ινδικτιώνος ημέρα γ΄της εβδομάδος Λέων ο δυσσεβής σελέντιον κατά τών αγίων καί σεπτών εικόνων εκρότησεν εν τώ τριβουναλίω τών ιθ΄ακουβίτων, προσκαλεσάμενος καί τόν αγιωτάτον πατριάρχην Γερμανόν, οιόμενος πείθειν αυτόν υπογράΨαι κατά αγίων εικόνων“)[149]. Това описание на Теофан за свикания селенций е потвърдено и от патриарх Никифор, който обаче го е обрисувал като едно по-мащабно събитие и събрание на ця­лото църковно изпълнение. Според него „… императорът събрал в дво­реца многочисления народ на столицата, и призовал тогавашния архиерей на града Герман, и започнал да го принуждава да подпише (предписание, скоби автора) за унищожаването на светите икони“ („… ο βασιλέυς αθροίζει πλείστον λαόν της πόλεως περί τά βασίλεια, καί συγκαλεί τόν τότε της πόλεως αρχιερέα Γερμανόν, καί συνγράφειν κατά της καθαιρέσεως τών οειηόνων τών αγίων ηνάγκαζεν“[150]).

Съпоставката на цитираните текстове показва, че и двата извора не­зависимо някои малки различия[151] са отразили правдиво съществените събития от историята на Константинополската църква през разглежданата епоха – отстраняването на патриарх Герман от престола, въздигането за негов приемник на синкела Анастасий и издаването на втория иконоборчески едикт.

За възстановяване хронологическия порядък и граници на тези съ­бития особена заслуга има летописецът Теофан, който е посочил седмичния ден, датата, месеца и индиктиона. От всички тези данни единствено погреш­но е определен седмичният ден (вторник), защото през 730 година (13-ти индиктион) 7 януари се е падал в събота. Това малко несъответствие обаче вероятно се е дължало на някаква грешка в текста, допусната от неизвестен пре­писвач, но благодарение на останалите хронологически сведения би могла да се открие и поправи. Дионисий Петавий (1583-1652 година) в своите бележ­ки към кратката история на патриарх Никифор е предложил два варианта за изглаждането на това противоречие – преписвачът или е написал непра­вилно седми (ζ’) вместо трети (γ΄) януари, който се падал във вторник, или пък погрешно е посочил, че събранието е било свикано в третия ден на седмицата (у’=вторник), вместо в седмия (ζ=събота)[152]. Далеч по-големи обаче са достойнствата на изказаното от Карл Йозеф Хефеле (1809-1893 година) предположение, че първоначално в оригинала като дата на събитието е стоял 17(ιζ) януари, а преписвачът е записал само 7 (ς΄) януари. Подобно изпускане на буквеното числително име „йота“ (ι) е било не само възможно, но и по-често срещано явление, отколкото смес­ването или замяната на коренно различаващите се в графическо отношение седми (ζ’) с трети (у’) януари или обратното. При това датата 17 януари съответствала и на още едно събитие – избирането на нов Константинополски предстоятел, което станало на 22 януари 730 година (неделя), тъй като патриаршеската интронизация се е извършвала обикновено в неделен, празничен ден[153]. Предвид всичко това предположението на Хефеле е било възприето от повечето изследователи и се е утвърдило в църковно-истори­ческата наука като най-правдоподобното, изглаждащо противоречията схващане[154].

И тъй на 17 януари 730 година е било свикано събранието на висшите граж­дански и църковни сановници (σελέντιον), което трябвало да разглежда поведението и да реши съдбата на престарелия патриарх Герман. В ролята си на подсъдим той изслушал спокойно обвиненията на император Лъв III, който вероятно съвсем ултимативно е поставил въпроса, че, ако не подпише приготвения едикт срещу иконите, ще бъде подведен под съдебна отго­ворност за оскърбление на императора[155]. Самодържецът умишлено не е споменал за другата възможност или за компромисното решение, с което патриархът могъл поне отчасти да го удовлетвори – доброволното отказ­ване от престола, защото не искал да бъде обвинен, че грубо се намесва във вътрешния живот на Църквата. Константинополският първоиерарх обаче отдавна знаел за това тайно желание на императора и, след като съз­нал невъзможността да продължи в качеството си на църковен водач да води борбата срещу насилията на иконоборците, сам решил да поеме пътя на достойното отричане от патриаршеска власт, който бил и най-благоприятният за Църквата. Затова той тържествено свалил своя патриар­шески омофор и смело изтъкнал, че иконоборческото своеволие и принуда са причините за неговия отказ: „Ако аз съм Йона, то хвърлете ме в морето. Без вселенски събор не мога да променя вярата[156].“ По този начин патриарх Герман оставил на своите пасоми достоен за подражание пример, който да ги вдъхновява за жертвени подвизи в името на православната вяра.

Успял най-после да се избави от присъствието и честите упреци на авторитетния Герман, император Лъв III посочил за негов приемник синкела Анастасий, който проявил готовност безропотно да изпълнява император­ските предписания и на 22 януари 730 година бил възведен в патриаршески чин и власт[157]. Веднага след встъпването си в длъжност патриарх Анастасий (730-754) подписал едикта срещу светите икони, който, подплатен с автори­тета на върховната държавна и църковна власт, бил възвестен в 730 година и влязъл незабавно в сила. Неопровержимо свидетелство за времепоявата на втория едикт е оставил патриарх Никифор. Непосредствено след като спо­менал за патриаршеския избор на Анастасий, той отбелязал, че именно „от това време много благочестиви хора, които не приели императорския закон, били подложени на многочислени наказания и избивания[158]“.

За съжаление изворите не съобщават никакви данни за съдържанието както на първия, така и на втория иконоборчески едикт. Предвид резулта­тите от прилагането на едиктите обаче може да се предположи, че и двата са предписвали пълно унищожаване на всички икони. Единствената раз­лика между тях била тази, че първият бил издаден и утвърден единствено от държавната власт и имал значение повече на граждански закон, а вто­рият бил скрепен с подписите на императора и патриарха и предвиждал срещу нарушителите не само държавни, но и църковни санкции[159].

Прилагането на иконоборческия едикт довело до първите насилия на официалната гражданска и църковна власт срещу православните христия­ни. Разгоряла се титанична борба между властниците на деня и иконопочитателите из средата предимно на нисшия клир и простолюдието, непо­средствен свидетел на която станал бившият патриарх Герман[160]. След от­каза си от патриаршеския престол той се оттеглил в имението на своите родители, наречено „Платонион“ (недалеч от Константинопол), където прекарал в молитва и сравнително спокойствие последните си дни[161]. Воплите на многобройните жертви от иконоборческите преследвания обаче достигнали до него и той се опитвал според своите сили и възможности да поддържа духа и твърдостта им при понасяне на изпитанията.

Междувременно репресиите срещу иконопочитанието се засилвали. Макар и да бил настрана от официалните среди, Герман получавал све­дения за състоянието на църковния живот и единствен от съвременниците си обрисувал страшната иконоборческа буря – императорът и правител­ството преследвали клирици и миряни, изгонвали монаси от отечеството им, изпращали иконопочитатели на заточение и изземвали техните иму­щества или ги наказвали с отсичане на части от тялото; от стените на хра­мовете били изтрити изображенията на светиите; мощите на мъченици и Божии угодници били изваждани от скъпоценните им ковчези и хвърляни в огън и така нататък[162]. Сгъстилият се над православните християни мрак обаче не довел до отчаяние мастития старец, който бил убеден, че „Господ не ще допусне потомците на нечестивите да надделеят над наследството на пра­ведните, че след бурята и безредието ще заблести по Негова милост още по-ярко слънцето…, защото никога злото не е тържествувало над добро­то[163].“ В такива очаквания, вероятно няколко години след отказването си от престола, Герман починал и бил погребан в манастира Хора, който бил построен от император Юстиниан Велики и се намирал в северната част на Кон­стантинопол[164].

Не само патриарх Герман, но и много други православни клирици и миряни не доживяли края на иконоборчеството, което в продължение още на ня­колко десетилетия било лайтмотив във вътрешната политика на Константинополските правителства. Неговата злокобна сянка витаела над източ­ните провинции на империята, където централната държавна власт била достатъчно силна и император Лъв III имал много съмишленици сред висшите клирици и гражданските началници. За кратко време общият иконоборчески щурм лишил храмовете от икони, стенописи и всякаква украса[165] и при това положение естествено било да позатихне ревността на императорските спомощници, които вече нямали къде да я проявяват[166]. Опу­стошенията обаче, които били нанесени на материалните ценности, не засегнали народната душа. Мъждукащият пламък на любовта и почитта към светите икони бил готов при благоприятни условия да се разгори в буен огън, който да попари и изгори надеждите на иконоборците.

През този етап обаче над Изтока царели привидно спокойствие и едино­мислие по проблемите на иконоборчеството. Това позволило на император Лъв III да посвети повече сили на борбата срещу арабите и да отдели спе­циално внимание на отношенията си с християните от Италия и западните области, които под ръководството на римските епископи се опитвали да отхвърлят не само иконоборческите предписания, но изобщо властта и господството на Константинополското правителство..

______________________________________________________________

*Из студията „Из историята на иконоборчеството”, ГДА, т. XXX, С., 1990, глава първа – „Начало и развой на иконоборчеството”, от проф. д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Повече за него вж. Съдържание 1, в пост № 96.

Тази публикация се явява продължение на публикация № 152 от 18 януари 2012 година (виж Съдържание № 1, публикация № 152) и е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Същата се намира в ГДА, т. ХХХ, С., 1990, от с. 85 до с. 92 вкл.

[127]. Град Никея (днес Изник, Турция) се намирал в провинция Витиния (vgl. Н. Jеdin, К. S. Latourette u J. Маrtiп, а. а. О., S. 39 С., 60 А ff.).

[128]. Началник на конюшнята (vgl. L. Вrеуеr, а. а. О., S. 187).

[129]. J.P.Мignе, РG., t. 108, col. 820 AB.

[130]. Ibid, col. 820 BC – 821 A.

[131]. Ibid, col. 817 A.

[132]. Ibid, col., 821 B.

[133]. Ibid, t. 98, col. 148 A – 156 В; Деяния…, т. VII, c. 152-156. По­сланието било написано в отговор на писмо от патриарх Герман, в което последният ве­роятно съобщавал за настойчивите предложения на императора, за своя отказ да го следва и за усилията си да го предпази от иконоборческото зломислие (Ibid., col. 148 А; Деяния…, т. VII, с. 153). Въпреки че не се е съхранило, Германовото писмо може да бъде отчасти възстановено от текста на папското послание (vgl. С. J. v. Hefele, а.а.О., 3. Bd., S. 383 f.).

[134]. Ibid., col. 156 АВ; Деяния…, т. VII, с. 153, 156.

[135]. Иван Дмитриевич Андреев, пос. съч., с. 32.

[136]. J.Р.Мigпе, РG., t. 98, col. 148 С – 149 А; Деяния…, т. VII, с. 153.

[137]. Град Кизик (днес Балкис-Кале, Турция) – vgl. Н. Jеdin, К. S. Latourette u J. Маrtiп, а. а. О., S. 8А Е2.    

[138]. J.Р.Мignе, PG., t. 108, col. 773 BC.

[139]. Ibid., col. 821 ВС. Достоверността на Теофановото описание, относно този случай е оспорвана от Иван Дмитриевич Андреев, който считал, че думите, приписвани на Гер­ман, били твърде дръзки за него, познаван като „сдържан, тактичен и деликатен чо­век“. Освен това руският учен привеждал като основание и мълчанието по въпроса на „разсъдителния и спокоен историк патриарх Никифор“ (пос. съч., с. 35). Контек­стът на разказа обаче показва, че патриархът е бил твърде вежлив към владетеля и в никакъв случай не е желаел да го оскърби. По повод втория аргумент на Иван Дмитриевич Андреев е достатъчно да се отбележи само, че патриарх Никифор е отминал много още важни съби­тия, защото е написал „Кратка история“ („ούντομος ιστορία“), а не пълна, изчерпател­на летопис (cf. J.Р.Мignе, РG., t. 100, col. 875 В – 993 C).

[140]. Иван Дмитриевич Андреев, пос. съч., с. 36.

[141]. J.Р.Мignе, PG., t. 108, col. 812 CD.

[142]. Синкелът бил довереник и помощник на патриарха (или на епископа) в уп­равлението, а често пъти и негов приемник. Назначаван от императора, той осъщест­вявал връзката между патриаршията и двореца, радвал се на голяма почит и неряд­ко изпълнявал важни политически мисии (cf. L. Вrеhiеr, Les institutions de l’ Еmpire byzantin. Le Monde Byzantin II, Paris, 1949, p. 499).

[143]. J.Р.Мignе, PG., t. 108, col. 824. А. Диxиnиoн (διίππιον) ce e наричала главната врата на Хиподрума, която била постоянно отворена и водела до средната полоса (писта), където заставали най-добрите коне (cf. A. Vоgt, Con­stantin VII Porpyrogѐnѐte, Le livre des Cѐrѐmonies, Commentaire II, Paris, 1940, p. 128 sq.; L. Вrehier, La civilisation byzantine. Le Monde Byzantin III, Paris, 1950, p. 98).

[144]. Иван Дмитриевич Андреев, пос. съч., c. 37.

[145]. Някои автори отхвърлят разказа на Теофан като измислица, защото не се потвърждавал от патриарх Никифор (cf. М. Paparrigopoulio, op. cit., р. 432-434; Иван Дмитриевич Андреев, пос. съч., с. 37-38). Това обаче не е достатъчно основание за отхвърляне на Теофановото описание (срв. заб. 139), като се има предвид, че всички останали автори предават подробно това събитие (J.Р.Мignе, РG., t. 121, Pa­ris, 1894, col. 885 AB; t. 134, Paris, 1864, col. 1329 A).

[146]. J.P.Migne, PG., t. 108, col. 824 AB.

[147]. Селенцият (от rpъцки σελέντιος) бил събрание на висшите граждански и цър­ковни сановници, които приемали разпорежданията на императора с предварително установен знак или с кратка формула за съгласие (cf. L. Вrеhier, Les instituti­ons…, р. 68 cq.).

[148]. Това била изключително красива зала, в която през време на Коледните празници императорът и неговите приближени се събирали да се хранят в полегнало състояние, откъдето получила и името си (С. J. v. Неfеlе, а. а. О., S. 381-382).

[149]. J.Р.Мignе, РG., t. 108, col. 824 С-825 А.

[150]. Ibid., t. 100, col. 965 A.

[151]. „Словоохотливият“ Никифор Изповедник, както обикновено го наричат, отново е по-подробен в описанието и говори за силенцнй (вж. заб. 147), а патриарх Ники­фор, освен че е лаконичен, неправилно споменава за събрание на „многочисления народ от столицата, каквото никога не се с състояло и не би могло да се състои“.

[152]. Dionуsius Реtavius (Petau), Breviarum historicum Nicephori Patriarchae Constantinopolitani, Paris, 1616, p. 128 (vgl. C. J. v. Hefele, a. a. O., S. 382).

[153]. C. J. v. Hefеlе, a. a. O., S. 382.

[154]. G.Ostrogorsky, Geschichle…, S. 110; Handbuch der Kirchengeschichte, Die Mittelalterliche Kirche, hrsg. v. Hubert Jedin. 3/1. Bd., Freiburg im Breis­gau, 1966, S. 34; u.s.w.

[155]. Иван Дмитриевич Андреев, пос. съч., с. 38-39.

[156]. J.Р.Мigпе, РG., t. 108, col. 825 A.

[157]. Ibid., t. 100, col. 965 A; t. 108, col. 925 AB.

[158]. Ibid., t. 100, col. 965  A.

[159]. C. J. v. Hefеlе, a. a. O., S. 385; K. Schwarzlosе, a. a. O., S. 54; Алексей Петрович Лебедев, пос. съч., ч. II, с. 148.

[160]. Някои извори свидетелстват, че сам Герман станал жертва на иконоборческите изстъпления. Така във второто защитно слово на св. Иоан Дамаскин е отбе­лязано, че бившият патриарх бил бит и изгонен от страната (J.Р.Мignе, t. 94, col. 1297), а според житиеписеца на св. Стефан Нови Герман бил удушен от иконо­борците (Ibid., t. 100, col. 1085 В). Тези сведения обаче не се потвърждават от ос­новните източници (Теофан и Никифор), поради което се считат за късна интерпола­ция на неизвестни преписвачи (Иван Дмитриевич Андреев, пос. съч., с. 39, бел. 4).

[161]. J.Р.Мignе, РG., t. 100, col. 965 A; t. 108, col. 825 A.

[162]. Ibid., t. 98, col. 80.

[163]. Ibid., t. 98, col. 80 C.

[164]. Иван Дмитриевич Андреев, пос. съч., c. 40.

[165]. Деяния… т. VII. с. 22.

[166]. Василий Васильевич Болотов, пос. съч., т. IV, ч. III, с. 521. От това обаче този беле­жит църковен историк неправилно заключил, че вторият едикт срещу светите икони не е съществувал и е едно обикновено недоразумение. Всъщност той е пропуснал факта, че патриарх Никифор е отбелязал издаването и на двата едикта с един и същи термин („δόγμα“ и „δόγματι“- учение, заповед), както и това, че след всеки едикт спомена­вал за насилия срещу Църквата (cf. J.Р.Мignе, t. 100, col. 964 В, 965 А). Сле­дователно отричането на единия едикт може да доведе до отхвърлянето и на другия.

Изображение: авторът Христо Стоянов Христов (1941-2000). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fLb