Архимандрит Инокентий

Всред въпросите, вълнуващи днес богословите, на проблема за Свeщеното Предание се придава особено значение, понеже учението за Свeщеното Предание, засягайки основите на християнската вяра и живот, е един от най-важните пунктове в разногласията между християнските изповедания. Затова проучването на този въпрос в икуменическите богословски конференции има грамадно значение за сближението на християните (Анатолий Ведерников).

Възникнал през XVI-ти век, протестантизмът отрече Свeщеното Предание. И въпреки многото богословски трудове по тази тема, предимно от гледна точка на протестанството и римокатоличеството, въпросът за Свeщеното Предание и досега остава неразрешен у тях.

„Православната Църква винаги е признавала и признава, че и двата източника на християнското вероучение – Свeщеното Писание и Свeщеното Предание – имат еднакви достойнства и значимост. Свeщеното Писание съдържа необходимата за нашето спасение пълнота на божествената истина и наедно със Свeщеното Предание служи за основа и източник на цялото догматическо учение. Църквата Христова пази чисто и неповредено записаното и незаписаното Божествено откровение, изтълкува божественото и апостолското предание[1]“.

В Катехизиса, съставен от Московския митрополит Филарет[2] (починал 1867 година), е казано: „Под Свeщено Предание се разбира това, което истинно вярващите и почитащите Бога предават чрез слово и пример един другиму, и прадедите на потомците – учение на вярата, Божи Закон, тайнства и свещени обреди[3]“. По-нататък в Катехизиса се съдържа следният диалог:

– Кое е по-древно: Свeщеното Предание или Свeщеното Писание?

– Най-древният и първоначален начин за разпространение на Божественото откровение е Свeщеното Предание. От Адам до Моисей не е имало свещени книги. Сам Господ Иисус Христос предал на учениците Си Своето божествено учение и установления със слово и пример, а не с книга. По същия начин отначало и апостолите разпространявали вярата и утвърждавали Христовата църква. Необходимостта от Преданието се вижда и от това, че от книгите може да се ползва по-малка част от човеците, а от Преданието – всички… Свeщеното Писание е дадено, за да се запази по-точно и неизменно Божественото откровение.

– Трябва ли да се пази Свeщеното Предание и тогава, когато ние имаме Свeщеното Писание?

-Трябва да се пази Преданието, което е съгласно с Божественото откровение и Свeщеното Писание, както учи за това самото Свeщено Писание. Апостол Павел пише: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте, било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (2 Солуняни 2:15).

– За какво е нужно сега Преданието?

– Като ръководство за правилното разбиране на Свeщеното Писание, за правилното извършване на тайнствата и за запазване свещените обреди в чистотата на тяхното първоначално установление. Св. Василий Велики казва за това следното: „От догматите и проповедите, запазени в Църквата, едни имаме в учението, изложено в Писанията, а други, дошли до нас от апостолското предание, сме приели в тайна. Но и едните, и другите имат една и съща сила за благочестието. И никой не оспорва последните, дори ако малко е вещ в църковните установления. Защото, ако се осмелим да отхвърлим обичаите, неизложени в Писанията, като нямащи голяма важност, то непременно ще повредим на Евангелието в най-главното, или по-добре казано, ще превърнем апостолската проповед в празно име. Например (ще спомена, преди всичко, за първото и най-общото): кой е учил писмено, че възлагащите своето упование върху името на нашия Господ Иисус Христос трябва да се кръстят? Кое писание ни е научило да се обръщаме на изток, когато се молим? Кой от светиите ни е оставил писмено молитвата за превръщането на хляба в Евхаристията и на Чашата на благословението? Защото ние не се задоволяваме с думите, които Апостолът или Евангелието споменава, но и преди тях, и после произнасяме и други, имащи голяма сила при извършването на тайнството, като сме ги приели от неписаното учение. Според какво писание също благославяме и водата при кръщението, и елея – при помазването, а също и самия кръщаван? Не ли според предание, пазено в мълчание и тайна? Кое написано слово ни е научило на самото помазване с елей? Откъде е и трикратното потопяване на кръщавания? От какво писание е взето и другото, което се отнася до кръщението: да се отрича човек от сатаната и неговите ангели? Не от това ли необнародвано, тайно учение, което нашите отци са запазили в нелюбопитно и скромно мълчание, като добре са разбирали, че светинята на тайнствата се пази в мълчание? Защото прилично ли би било да се преподава на непосветените писмено учение за това, на което не е им е позволено дори да погледнат?“ (За „Светия Дух“, глава 27[4])“

В Катехизиса на свещеник Иоан Иоанович Жилов[5] са дадени уместни пояснения относно изложеното по-горе: „Гласа на Свещеното Апостолско Предание можем да чуем в Апостолските Правила, в постановленията на Вселенските и някои поместни събори, в древните литургии и символи на вярата, които са се употребявали в Християнската църква от апостолски времена, и в творенията на древните Свети Отци и учители на вярата. Свещеното Предание ни удостоверява в истинността на Свещеното Писание, както и в това – кога, от кого, по какъв случай и с каква цел е написана една или друга свещена книга. Сетне, Свещеното Предание прави ясен смисъла и значението на тази или онази библейска книга, на едно или друго място в нея. Свещените книги са писани за люде, които са живели в едно и също време със свещените писатели или наскоро подир тях; тези книги са писани всяка с определена цел, по някакъв случай. Затова, първите четци на свещените книги и най-близките им потомци са разбирали текста на тези книги по-добре, отколкото, например, ние, които живеем хиляди години по-късно. Ще рече, за да разберем правилно текста на свещените книги, трябва да се обърнем към древните християни – към онези мъже, които са били близко до апостолите и евангелистите, и сами са слушали от устата им различни разяснения и тълкувания: гласът на тези мъже е глас на църковното предание. Най-сетне, Свещеното Предание ни помага точно да определим и обясним някои истини на вярата, които не са съвсем напълно изразени в Свещеното Писание, например: за приснодевството на св. Богородица, за почитането и призоваването в молитва Божията Майка, ангелите и светиите, почитането на светите мощи и други[6].“

Първите християни не са имали възможност да знаят еднакво и едновременно Апостолските Писания, а са се учили и вярвали в Христа чрез предания и устни наставления. Имало църкви, които дълго време не са знаели, че съществуват Евангелия и Послания. Християните са се ръководили повече от Свещеното Предание, отколкото от Свещеното Писание. Кои засвидетелстваха истинността на Егангелието? Светите Отци и Светите Събори! Нея засвидетелстваха апостолските приемници: Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски, Ириней Лионски, Киприан Картагенски, Юстин Философ, Климент Александрийски, Папий, Егезип, Иероним, Епифаний и други. Св. Игнатий Богоносец учил и увещавал християните с твърдост да се държат о́ Апостолското Предание[7]. Тертулиан (II-III век) пише: „Което се проповядва във всички църкви, основани от апостолите и се пази без писмо, то несъмнено, води своето начало от апостолите“[8].

Етимологически терминът „предание“ обикновено означава предаване, връчване, тоест характеризира един начин, процес на действие; после това понятие може да означава и самия предмет на действието, като нещо предадено. Тъкмо в последния смисъл се употребява терминът „предание“ в новозаветните писания и в светоотеческите творби. В говоримия език понятието „предание“ се употребява в смисъл на традиция, на стари сказания, легенди и прочее. В богословския му смисъл терминът „Предание“ определя съдържанието на вселенското учение, което светите апостоли проповядвали и предали на Христовата църква, „защото в нея като в богата съкровищница апостолите положили в пълнота всичко, което принадлежи на истината“ (св. Ириней Лионски, „Против ересите“, книга 3, глава 4).

Св. Атанасий Велики, като говори за „първоначалното предание“, го нарича „вярата, която е предал Господ, проповядвали апостолите, съблюдавали отците“, и утвърждава, че източникът на Преданието е словото на Самия Господ Иисус Христос, стигнало до нас чрез проповедта на апостолите[9].“

Светите Отци от доникейската епоха изобщо застават върху това становище, определяйки понятието „Предание“. Явно е, че Свещеното Писание дава всички основания за това, като сочи думите на Господа: „Всичко Ми е предадено от Моя Отец и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Синът, и комуто Синът иска да открие“ (Матей 11:27). Още по-конкретно е изтъкната връзката между Преданието и Откровението в Първосвещеническата молитва на Спасителя: „Словата, що си Ми, дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:8).

И така Свещеното Предание по съдържание съвпада със съдържанието на апостолската проповед. Всичко, което е било проповядвано от апостолите, е било предадено от тях на Църквата и е влязло в състава на апостолското Предание. Поради това Свещеното Предание не е някаква отделна част от богооткровеното апостолско учение, но цялото това учение във всичката му пълнота, защото целта и съдържанието на апостолското благовестие не се заключаваше в съобщаване отделни истини от догматически, исторически или нравствен характер, но във възвестяване светата тайна на Божието Откровение в Иисус Христос и спасението на човешкия род чрез Него. Всички истини на Свещеното Предание, независимо от характера им, са органически свързани с благовестието за спасението на човешкия род чрез Иисус Христос, и всяка една от тях сочи пътя, който доближава към Казалия за Себе Си: „Аз съм пътят, и истината и животът“ (Иоан 14:6). Следователно Свещеното Предание всецяло е изпълнено с Христа, Който го изпълва в целия му състав и във всичките му части. В Преданието, както и в Църквата, всичко и във всичко е Христос.

Московският митрополит Филарет казва: „Боговдъхновеното Писание, според свидетелството на един от свещените писатели, именно св. евангелист Лука, е само продължение и неизменен, чрез особено устроение на Духа Божий, затвърден вид на Преданието[10].“ Затова Свещеното Писание може да се определи като боговдъхновено изложение на Богооткровената Истина на вселенското апостолско Предание, запечатано в завършеното събрание на Свещените книги на Стария и Новия Завет. А това значи, че Свещеното Писание не говори само за същото, за което говори и апостолското Предание, но е също така пълен и съвършен израз на Богооткровената Истина.

Съвършеното и пълно изложение на евангелското учение, предадено от апостолите, се заключава не в отделните книги на Свещеното Писание, допълващи една друга, но само в завършения по състав и единния по предмет и съдържание канон на свещените книги на Стария и Новия Завет. Но тази завършеност и това единство могат да бъдат постигнати не иначе освен в Църквата, в светлината на пазеното от нея Апостолско Предание. Нашата вяра в пълнотата на Истината, съдържаща се в Свещеното Писание, се спира не само върху авторитета на Църквата, но в още по-голяма степен върху нейния благодатен живот, поддържан в Църквата със силата на действащия в нея Дух Божи. Това е дар Божи, поверен на Църквата, както „диханието на живота е дадено на първосъздадения човек, защото гдето е Църквата, там е и Духът Божи, и гдето е Духът Божи, там е и Църквата и всяка благодат, а Духът е Истина“. По този начин въпросът за съотношението между Свещеното Писание и Свещеното Предание може да се резюмира в следното: Макар Свещеното Писание в своята цялостност да съдържа цялата пълнота на Богооткровената Истина, тази Истина обаче не може да бъде възприета и разбрана вън от Църквата. Затова, както Свещеното Предание, така и Свещеното Писание принадлежи само на Църквата, в която „несъмнено се намира и истинското писание, и истинското тълкувание, и истинските християнски предания[11]“.

Оттук следва, че чрез действието на същия този Дух, Който говори в Свещеното Писание, пълнотата на изразената в него Богооткровена Истина може да получи в Църквата и по-друго изложение, но тъждествено с него по предмет и съдържание. Като пример за това може да се посочи така нареченото „Правило на вярата“, или догматическото апостолско Предание на Църквата.

Древното християнско „Правило на вярата“ произхожда – като устно предание – далеч преди образуването на Библейския кодекс и писмените апостолски благовестия. Това е зафиксираното изповедание при извършването на тайнството свето́  кръщение – „кръщелният символ“, който, по свидетелството на Руфин и Кирил Александрийски, в продължение на целия период на гоненията не се е записвал, а се е предавал устно и е бил записан едва през IV-V век.

Съпоставяйки текстовете на кръщелните изповедания на различните апостолски църкви, може да се убедим, че в своята основа те представляват по форма и съдържание израз на единната апостолска вяра.

„В такава концентрирана форма Богооткровената Истина за пръв път придобива характера на учението, пазено и предавано от Църквата, и в това си качество Правилото на вярата може да бъде наречено Предание в специалния смисъл на думата[12]“. В четвърта книга от съчинението си „Върху началата“ Ориген изтъква значението на „Правилото на вярата“ така: В него ние намираме „скритата светлина на догматите, заключени в словата на Свещеното Писание“. Но вътрешната връзка между Свещеното Писание и „Правилото на вярата“ се установява само от Църквата, на която Господ е поверил пазенето и предаването на Свещеното Предание.

Това определение се нуждае от по-конкретно изяснение. Православното богословие утвърждава, че пазители на вярата и благочестието не са отделни иерарси, нито дори събори, но самото Тяло на Църквата – църковният народ. Затова в пазенето на Апостолското Предание мисията на иерархията се състои не само във функцията на църковното учителство, а и в това, щото чрез нея, в тайнствата на Църквата, да се предава непрекъснато на вярващите пълнотата на благодатния живот, който отваря духовните очи на всички, за да могат да съзерцават Богооткровената Истина на Апостолското Предание. Оттук литургическият, богослужебният живот на Църквата е онова тайнствено лоно, в което се разкрива пълнотата на Апостолското Предание.

Св. Василий Велики казва: „В мене вярата всякога е една и съща, понеже както приехме от Господа, тъй и се кръщаваме; както се кръстихме, така и вярваме; както вярваме, така и славословим, не отлъчвайки Светия Дух от Отца и Сина“ (Писмо 243/251). В тази тричленна формула св. Василий Велики изразява закономерността, с която се определя съдържанието на Свещеното Предание в целостта му и за което той говори като „за взаимна, непрекъсваема и необходима връзка“. Тази взаимна връзка между литургика и догматика св. Василий Велики, както и много други Свети Отци, усещал необикновено живо. Това проличава подчертано ясно в трактата му „За Светия Дух“. „Изразените в тази взаимна връзка богословски идеи органически са свързани помежду си; в тях лесно може да се схване тенденцията за разкриване чрез богослужението цялата пълнота на Богооткровената Истина на Апостолското Предание[13]“.

Така, богослужебният опит и литургическото предание в Православната Църква са най-тясно свързани с нейното догматическо Предание и образуват онази жива среда, в която се осъществява пазенето и предаването на това Предание. „Ако бихме се осмелили да отхвърлим незаписаните обичаи (тоест действията и славословията, които имат отношение към литургическото предание на Църквата) – казва св. Василий Велики, –  то без да забележим, непременно бихме изопачили най-главното в Евангелието, или по-добре казано, бихме обърнали апостолската проповед в празно име[14]“.

Ако се вдълбочим в разсъжденията на св. Василий Велики, те ще ни помогнат да дадем правилното, православното определение на Свещеното Предание. По-горе вече цитирахме думите на светителя, в които той говори за „апостолското предание, прието по приемство в тайна“, за „предание, пазено в мълчание и тайна“, за „необнародвано и скрито учение, което нашите отци са запазили в нелюбопитно и скромно мълчание, като добре са разбирали, че светинята на тайнството се пази в мълчание“. У Светите Отци от първите векове под Свещено Предание се разбира тъкмо това учение на Църквата, което се пази в тайна, за да не става достояние на непосветените, некръстените (например Климент Александрийски, „Стромати“, VI, 61). Затова св. Василий Велики счита, че свещеният характер на тайната се опазва чрез мълчание. „Запазените в мълчание и в тайна предания“, за които напомня светителят, идват да задълбочат разликата между Свещеното Предание и Свещеното Писание. Тук има учение, което се пази в тайна и затова не следва да бъде изложено писмено; то се отличава от учението, което съставя предмет на публичната, открита проповед и може да бъде записано[15].

Връзката между тези два вида евангелско учение е очевидна. Не би могло да се отстрани апостолското предание, без да се осакати с това съкровената глъбина на евангелската проповед, предадена от апостолите на Църквата. И тъкмо изброените от св. Василий Велики примери за това Предание (кръстно знамение, обреди при тайнствата и други) се отнасят към благодатния литургически живот на Църквата. И ако тези незаписани „тайни“ на Църквата са необходими за разумното възприемане на истинския смисъл на Свещеното Писание, на откритата проповед, то това говори за тайнствения характер на християнското познание на Богооткровената Истина, която не е мъртва дума, а живо слово; тя може да се познае само в Църквата, чрез тайнствата, чрез които вярващите биват посветени в тайната, „скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му“ (Колосяни 1:26).

Съпоставяйки Свещеното Предание и Свещеното Писание, първото може да се окаже като „по-други, незаписани думи“, като всичко онова, което Църквата може да добави към Свещеното Писание „в хоризонталния, историческия си план“. Но тук става дума за участие в „тайната, запазена в мълчание“, която Откровението предава в тайнствата на ония, които са посветени. Така, „хоризонталната линия“ на Свещеното Предание, получено от устата на Спасителя и предадено чрез апостолите и техните приемници, се кръстосва с „вертикалната линия“ на Свещеното Предание, с действието на Светия Дух във всяка дума на откровената Истина, разкриваща пред членовете на Църквата безкрайната перспектива на Тайната.

Същността на Свещеното Предание не бива да се търси върху „хоризонталната линия“ на преданието, което, както и Свещеното Писание, намира израз в слово. Противопоставяйки Преданието на всичко онова, което се представя като реалност на словото, може да кажем, че Свещеното Предание е мълчание. Св. Игнатий Богоносец казва: „Този, който истински обладава словото на Христа, можа да чуе дори Неговото мълчание“ (Послание към Ефесяни, 15, 2). Доста характерно и симптоматично в това отношение е напомнянето на преподобни Серафим Саровски (починал 1833 година): „Мълчанието е тайнство на бъдещия век, а думите са оръдия на този свят. Мълчи, непрестанно мълчи! Помни винаги Божието присъствие и Неговото име… Мълчанието приближава човека до Бога и го превръща в земен ангел[16]“.

Ако Свещеното Писание и всичко онова, което може да бъде казано със записаните или произнесени думи, с литургически или други символи, ако всичко това са различни способи за изразяване на Истината, то Свещеното Предание пък е способ да се възприеме Истината, защото то не обуславя човешкото съзнание с никакви формални гаранции на верските истини, но разкрива тяхната вътрешна достоверност. В този смисъл Свещеното Предание е съобщаване Духа на Истината, без Когото не може да се познае Истината. „Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Коринтяни 12:3).

По този начин може да се даде следното определение на Свещеното Предание: то е живот на Светия Дух в Църквата – живот, даващ на всеки член на Тялото Христово способност да слуша, възприема и познава Истината в присъщата ѝ благодатна светлина, а не в естествената светлина на огрешения човешки разум[17].

Свещеното Предание не зависи от никаква „философия“, нито от всичко онова, което живее „според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа“ (Колосяни 2:8). В независимостта от каквато и да била историческа случайност или естествена обусловеност е цялата истинност, характерна за „вертикалната линия“ на Свещеното Предание.

И така, Църквата познава Истината в Свещеното Предание. Във всеки конкретен момент от историята Църквата дава на своите членове способност да познават Истината в тази пълнота, която светът не може да вмести. Да бъдеш в Свещеното Предание, значи да пазиш живата Истина в светлината на Светия Дух или, по-право, да бъдеш пазен в Истината чрез животворната сила на Свещеното Предание. Както вече видяхме, Свещеното Предание е единственият начин за възприемане съдържанието на Божественото Откровение.

Московският митрополит Филарет изтъква, че истинското и свещено Предание е не само видимо и словесно предаване на учения, правила, обреди, но също така е и невидимото и действено съобщаване на благодатта и на освещението. Без Светия Дух, „Който е говорил чрез пророците“, всичко предадено, не би могло да бъде признато от Църквата за слово на Истината. Това съобщаване на Светия Дух актуализира най-възвишената способност, дадена на Църквата: съзнанието за Богооткровената Истина, отсъдата и различаването на истинското от лъжливото. „Угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деяния на светите апостоли 15:28). Само в Църквата можем да разпознаваме във всички свещени книги единното вдъхновение, защото единствено само Църквата обладава Предание, което е познаване на Въплътилото се Слово чрез Светия Дух. Тук Свещеното Предание представлява, така да се каже, критичният дух на Църквата. Единството на Свещеното Писание може да бъде разбрано само в Свещеното Предание, в светлината на Светия Дух, съобщена на членовете на единното Тяло Христово.

Разсъждавайки върху Писанието и Преданието, не може нито да ги смесваме, нито да ги разделяме, без да ги лишим от тази пълнота, която те заедно обладават, и на които Църквата в същото време определя различен характер, един от друг неразкъсваем, но същевременно от друг различен.

Канонът на Свещеното Писание е завършен кодекс, изключващ всякакво последващо разширяване, включване на нови, формулирани от Църквата Богооткровени Истини. Във всеки момент от историческото си битие Църквата обаче формулира Истината на вярата в своето догматическо учение. То всякога изразява умопознаваемата в светлината на Свещеното Предание пълнота, която никога не може да бъде разкрита докрай. Истината, разкрита във всичката ѝ пълнота, не би била живата Пълнота, присъща на Откровението, „понеже в Христа телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Колосяни 2:9). Тази пълнота на Въплътилото се Божествено Слово е изразена както в Свещеното Писание, така и в Свещеното Предание, но никога не може да се изчерпи и обясни.

Свещеното Писание несъмнено е изключително важна съставна част на възприетото от Църквата Божествено Откровение. Но на Православната църква е чужда представата, сякаш Свещеното Писание е единственото средоточие на всичката пълнота на спасителната пророческа и апостолска проповед или на Божественото Откровение. Църквата е основана не толкова върху словото на Свещеното Писание, колкото върху Личността на живото вечно, въплътилото се ипостасно Слово Божие (срв. Матей 16:18). Тя не е просто място, където се съхраняват божественото благовестие и апостолското свидетелство; тя е мястото, където Самият Христос Господ продължава изкупителния Си подвиг, а Светият Дух, Духът на Истината, непрестанно „научава на всичко и напомня всичко“, казано от Спасителя (Иоан 14:26)[18].

Църквата, бидейки „верна пазителка на Свещеното Предание“ (Православен Катехизис), в същото време е непогрешима изтълкувателка на Словото Божие. По този начин по произход и достойнство Свещеното Писание и Църквата са равночестни и равноавторитетни. Московският митрополит Филарет, спирайки вниманието си върху апостолските думи: „Стойте, братя, и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (2 Солуняни 2:15), възкликва: „Ето заедно… и заповед за преданията, и въведение в познанието на преданията!… Ето заповед, израз на неотменната длъжност да се съблюдават преданията!… Апостолът нарича предания всичко, на което са научени от него християните като от апостол относно вярата, свещеноначалието, богослужението, църковното благочиние и правилата на живота. По-нататък той различава два вида предания: предание посредством послание, или писмено предание, и предание посредством слово, или незаписано предание. Но понеже записаното предание по-просто и обикновено се нарича Свещено Писание, то наименованието предание обикновено се употребява за означаване на онова, на което не чрез Свещеното Писание, но посредством слово и пример се научихме от светите апостоли и светите отци“ (Слова и речи, том IV, Москва, 1882 година, стр. 96-97). Съгласно това схващане на митрополит Филарет, Свещеното Предание следва да се отъждествява с целия обем на Божественото Откровение, независимо от способа на съобщаването му. „Христос не е писал – казва руския архиепископ Иларион Крутицки. – Той не дошъл на земята, за да пише. Христос създаде Църквата. Църквата е съществувала и тогава, когато още нямало нито една книга от Свещеното Писание на Новия Завет. И апостолите са писали за Църквата, която вече е съществувала… Книгите на Свещеното Писание са средство, чрез което в Църквата действа благодатната сила Божия… Свещеното Писание не може да се откъсва от общия църковен живот[19]“. В своята 16-та апологетическа беседа Пловдивският митрополит Максим казва: „Апостол Петър не е написал всичко това, което видял и слушал, нито пък е записал всичко това, което е проповядвал на другите. Той следвал примера на Господа. Той видял, че Господ не пише Своите проповеди, нито пък е чул от Него да поръча някому да ги запише; такова поръчение – да се запишат поученията и чудесата на Христа на книга – такова нещо никой от учениците Христови не е чувал от Христа, и Христос не е дал такава заповед – да се напише това Евангелие и тези послания, които имаме днес. Той е заповядал на апостолите не да пишат, а да благовествуват. Той им казал: „Идете, научете всички народи“ (Матей 28:19), идете и проповядвайте Моето благовестие „в целия свят“ (Марк 16:15)… Иисус Христос е знаел, че Неговото учение няма да пропадне, и вярата Му няма да се унищожи ако не се запише веднага на книга това учение и тази вяра. Той е знаел, че Неговите ученици и Неговата Църква, при благодатта на Дух Свети, ще спазят учението Му и вярата, че Дух Свети ще ръководи Църквата и ще да я учи на всяка истина (Иоан 16:13). Той е знаел, че и без да са записани деянията и учението Му на книга, Дух Свети ще може да я задържи точно и вярно в Преданието[20]“. „На апостолите – пише св. Иоан Златоуст – Бог не е дал нещо написано, а е обещал, вместо писанията, да им подари благодатта на Духа, Който ще им напомни всичко[21]“. Затова становището, че „актуализирането на Свещеното Писание без действията на Светия Дух би останало безпредметна буква, може да се разбира в смисъла на православното схващане, че Свещеното Писание правилно се възприема само в светлината на Свещеното Предание, с което се запазва единството в тълкуването в продължение на цялата история на Църквата[22]“.

С достоверност може да се установи, че общото достояние на Църквата, имащо апостолски произход и бдително спазвано, е намерило израз в общата православна вяра, в еднаквата Евхаристия, в тайнствата и в иерархическото устройство. Това е съдържанието на цялото Апостолско Предание (писано и незаписано). „Какво нещо е Преданието? – запитва бележитият отец на Църквата Викентий Лерински, и отговаря: това е, което ти е поверено, а не това, което от тебе е изнамерено; това е, което си приел“. В самия термин „предание“ се съдържа неговото значение: да не се открива нещо ново, но да се пази предаденото. Православната църква не приема нищо несъгласно с нейната изначална вяра, в която се съдържа всичко необходимо за спасение и за разкриване цялата същина на църковния живот[23]. „Църквата Христова пази чисто и неповредено записаното и незаписаното Божествено Откровение, изтълкува божественото и апостолско предание, но няма право и власт да узаконява нови неапостолски предания[24]“.

Апостолите предаваха, но църквите, в лицето на апостолските приемници – епископите, приеха не само учението, но също така и благодатта на Светия Дух. И не е възможно да се изключи от понятието за Свещеното Предание харизматическия му характер, харизмата за спазването на Истината на вярата. И това признание, че в съдържанието на Преданието „не е само видимото и словесно предаване на ученията, правилата, чинопоследованията и обредите, но заедно с това и невидимото, действителното преподаване на благодатта и освещението“, съставя важната отлика на православното разбиране за съдържанието на Свещеното Предание[25]. „Всички тези, сякаш отделни части на Христовото Евангелие – подчертава професор Михаил Поснов, – са били закрепени със Свещеното Предание, тоест отчасти с устно слово, а най-главно с този неуловим дух, църковното тайнствено съзнание, което наследи Църквата от Христа, и при съдействието на Светия Дух вярно пази неповредено и предава от род на род[26]“.

„Вселенската Църква – пише Финландският архиепископ Сергий – затова е носителка на Истината и нейна свидетелка, че в Църквата непрекъснато всякога се пази истинският живот, заченат в Христа, което е и Предание в собствения му смисъл[27]“.

Свещеното Предание като вечно и неизменно пребиваване на Светия Дух в Църквата е най-дълбоката основа на нейното битие. Всъщност Свещеното Предание е непрекъснатата божествена поддръжка, постоянното присъствие на Светия Дух в Църквата. „По отношение към съдържанието на вероучението – пише покойният професор протоиерей Пьотр Викторович Гнедич – Преданието е неизменната вяра на Църквата – Православието; по отношение към Църквата Преданието е самият живот на Църквата, непрекъснато от времето на нейното основаване; по отношение към своята тайнствена същина Преданието е благодат на Светия Дух, предадена чрез апостолите и всякога действаща в Църквата[28]“. „Православната Църква е „Църква на Преданието“ по преимущество… и свидетелства за вътрешното богатство на всички страни в живота си, следвайки Преданието… Нужда от ново решение на въпроса за Предание… няма, защото Православната църква и православните богослови помнят, че, в съответствие с „Послание на източните патриарси до епископите на Великобритания“ (1723 година), „догматите и учението на Източната Църква са отдавна вече изследвани, правилно и благочестиво определени от Светите Вселенски Събори[29]“. Така стават понятни във всичката пълнота на техния смисъл думите на знаменития руски подвижник св. Серафим Саровски „Нека обикнем светата Православна Църква… Единствено Православната църква съдържа в себе си истината на Христовата вяра в пълнота и цялост. Изпълнявай всичко, което Църквата е установила на седемте Вселенски Събори! Горко на тогова, който прибави или отнеме от това една дума. Каквото е приела и прегърнала светата Църква, всичко това трябва да бъде скъпо за християнина[30]“.

Забележка

Известно е, че през последните години се установяват икуменически контакти с така наречените дохалкидонски църкви. Смята се, че тяхното вероучение има най-близък допир с Православното. Една от тези църкви е и Ортодоксалната църква в Южна Индия (Малабар). Всред икуменическите дейци от страна на дохалкидонските църкви заема видно място свещеник Павел Вергезе, ректор на Духовната семинария в Когаяма (Малабар). През месец април 1971 година той е прочел в Ленинградската духовна академия специална лекция, в която изтъкнал принципното отношение на дохалкидонските църкви към Православната църква. Ето, по-съществените му изказвания: «… Вие (православните) казвате, че Божествената и човешката природа на Христа следва да се приемат като две природи, дори и подир съединението (въплътяване), защото те не се сливат и не преминават една в друга… Ако вие (православните) ще настоявате да приемем формулата: «двете природи в Христа», ние няма да признаем това… Ние все още анатемосваме папа Лъв и архиепископ Флавиан, които се считат от ваша страна като светци и учители… Проблем за вас има още и в това, че признатите от вас два Събора – Четвъртият и Шестият – допуснаха резки слова спрямо нашите отци Диоскор и Север. Те са били наречени на Шестия Събор «ненавистни пред Бога»… Ние щяхме да бъдем удовлетворени, ако вие бихте просто изпуснали тези думи… Позволете ми да говоря направо. Ако възстановяването на общението между нашите две семейства църкви (Православните и Древноизточните) зависи от нашето признание на последните четири (вселенски) Събори, то тогава няма надежда да се възстанови общението в течение на много години. Нито една от нашите църкви не желае да признава който и да е от тези Събори. Ако в течение на 1500 години ние поддържахме древната традиция на Църквата без помощта на тези последни Събори, то ние не виждаме никаква нужда сега да ги признаваме. Не смятаме, че има нещо, което не достига в нашата традиция, и което може да бъде възпълнено чрез признанието на тези Събори… Не можем да се съгласим с признанието на Седмия Събор като непременно условие за възстановяване общението между нашите две семейства църкви» (вж. «Журнал Московской Патриархии», 1972, кн. 10, стр. 61).

Нарочно привеждаме тези изказвания на свещеник Павел Вергезе, защото те се отнасят направо към нашата тема; православното понятие за Преданието е съвсем чуждо на дохалкидонските църкви.

Бележки

[1]. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия Кънчев Цоневски, Учебник по мисионерство, София, 1937 година, стр. 48.

[2]. Преведен на български, София, 1927 година, под заглавие «Вяра и Живот», част I.

[3]. Пак там, стр. 7.

[4]. Пак там, стр. 8-10.

[5]. Това е преработен Катехизис на митрополит Филарет с допълнения от свещеник Иоан Иоанович Жилов; преведен е на български от Старозагорския митрополит Павел и издаден от Светия Синод в 1930 година.

[6]. Пак там, стр. 8-9.

[7]. Пловдивски Максим, За Свещеното Предание (списание «Православен Пастир», 1927 година, кн. 11, стр. 472, 474).

[8]. Михаил Александрович Кальнев, Щит на вярата, кн. I, София, 1924 година, стр. 74.

[9]. Анатолий Васильевич Ведерников. Проблема Предания в православном богословии («Журнал Московской Патриархии», 1961, кн. 9, стр. 46).

[10]. Пак там, кн. 10, стр. 62.

[11]. Пак там, стр. 64.

[12]. Пак там, стр. 66.

[13]. Пак там, стр. 70.

[14]. «За Св. Дух», глава 27 – у Ведерников, посочената статия, стр. 71.

[15]. Тук и по-долу цитираме по: Владимир Николаевич Лоски, Предание и предания, «Журнал Московской Патриархии», 1970, кн. 4, стр. 63-66.

[16]. Архимандрит Серафим Алексиев, Св. Серафим Саровски, София, 1957 година, стр. 32, 218 и 33.

[17]. Тук и по-долу по Владимир Николаевич Лоски, посочената статия, стр. 67-75.

[18]. Тук и нататък – по протоиерей Ливерий Аркадьевич Воронов, Проблема Предания в Церкви, «Журнал Московской Патриархии», 1964, кн. 4, стр. 67, 68 и 66).

[19]. Архиепископ Иларион, Священное Писание и Церковь, 1914 година, стр. 156.

[20]. Пловдивски Максим, посочената статия, стр. 467 и 468.

[21]. Migne, PG, t. 57, col. 13.

[22]. Профессор протоиерей Пьотр Викторович Гнедич, О православном понимании Предания, «Журнал Московской Патриархии», 1963, кн. 3, стр. 48.

[23]. Там стр. 47.

[24]. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия Кънчев Цоневски, пос. съч., стр. 48.

[25]. Профессор протоиерей Пьотр Викторович Гнедич, посочената статия, стр. 47.

[26]. Михаил Поснов, К вопросу об источниках христианского вероучения, «Христианское чтение», 1906, т. 88, стр. 773.

[27]. Архиепископ Сергий. Основное заблуждение католичества и протестанства, «Православный Финландский сборник», 1911, № 3, стр. 9.

[28]. Профессор протоиерей Пьотр Викторович Гнедич, посочената статия, стр. 47.

[29]. Пак там, стр. 49 и 44.

[30]. Архимандрит Серафим Алексиев, пос. съч., стр. 176, 177 и 178.

________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1973, кн. 9, с. 3-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: Свещеното Предание в кратка форма, на руски език. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fsk