Иван Йовчев

Origin, Identity and Closure of the Archbishopric of Bulgaria in Ohrid

Ivan Yovchev

The theme about Archbishopric of Bulgaria in Ohrid is extremely relevant today, when disputes about its origin, identity and closure search the final resolution. This study is an attempt for a full disclosure of the truth on the basis of the available source materials. The main testimonies are the Chrysobulls of Basil II, which are a reliable historical source, although only their copies have reached us, not the originals. Undoubtedly, the Imperial Sigils played a very important historical role in the life of Bulgarian nation and church, drawing the border between Bulgarian and Greek nations. This helped Bulgarians to preserve and consolidate their national instinct and aspiration for spiritual sovereignty.

Keywords: Archbishopric of Bulgaria in Ohrid, Chrysobulls (Sigils) of Emperor Basil II, Justinianа Prima, Historical Geography, Autocephaly

***

Едно от първите неща, което прави впечатление на интересуващия се от българската история читател, е, че трагичните събития в нея са повече от щастливите моменти. Такъв печален епизод от българската историография е падането на България под византийско владичество, случило се през 1018 година по време на византийския император Василий II Българоубиец. След завладяването на Българското царство византийският император образува от югозападните ѝ земи една голяма административна област (тема), която нарича България, а за главен административен център определя град Скопие[1]. Император Василий II запазва автокефалността на Българската църква, но я лишава от нейното патриаршеско достойнство, превръщайки я в архиепископия със седалище град Охрид, поради което по-късно (XII-ти век) е наречена Охридска архиепископия, въпреки че първоначално е била назовавана Българска архиепископия[2].

Това е същият град Охрид, където само век по-рано просвещава населението от региона първият епископ на български език[3] – св. Климент Охридски, който изгражда своята школа и обител за отдих на хълма Плаошник и дава път на хиляди отци, учители и светители на Българската православна църква, и дори днес ни озарява със силата на своите св. мощи, които са положени в предварително избрания от него гроб, намиращ се в храма „Св. Пантелеймон и св. Климент[4]“. И затова фактологически необосновани са твърденията на някои сръбски и македонски изследователи (Прокич, Белчовски и други)[5], че независимата Охридска църква е възникнала от неуморната дейност на цар Самуил, който самоволно я провъзгласил за самостоятелна патриаршия, без да потърси подкрепата на останалите църкви, поради политическите предпоставки на времето (например продължителните войни с Византийската империя) или, че днешната Православна охридска архиепископия[6] в Македония е приемница на старата Охридска архиепископия, неправомерно закрита през 1767 година, която пък е наследница на Първа Юстиниана[7]. Тези твърдения не са подкрепени от историческите свидетелства, дори напротив, сведенията ясно и категорично им се противопоставят като подчертават, че Охридската архиепископия е продължителка на автокефалната Българска патриаршия.

В началото на XX-ти век сръбският учен Б. Прокич прокарва идеята, че не съществува приемственост между Преславската патриаршия и Патриаршията при цар Самуил, и че това препращане към Преслав е дело на архиереите от Самуиловото царство. Две са основните доказателства, които противоречат на мнението на Б. Прокич: 1) историческите документи, чрез които се възстановяват събитията от онова време и на които се позовават всички изследователи, са от византийски произход, а не от български. В тези текстове не се споменава за изтъкнатата от Б. Прокич тенденция; 2) винаги, когато се разсъждава по въпроси, свързани с Църквата, трябва да се вземе под внимание нейното законодателство. Затова, когато става дума за учредяване и независимост на една църква, е необходимо да се знае, че това дело не е прерогатив на самата поместна църква или на държавата, в която се намира, а на цялата Православна църква, на нейния съборен характер. Това означава, че цар Самуил не е въздигнал нова патриаршия (както смята Б. Прокич) в югозападните предели на България, защото не е по неговите сили и права. Така че съвсем логично и канонично е да се има предвид приемствеността на Преславската патриаршия, която поради превземането на столичния град влиза в процес на Translatio Ecclesiae[8] и се явява основа на по-късната Охридска (Българска) архиепископия. Сигурна подкрепа на тезата, че Охридската архиепископия е канонична продължителка на автокефалната Българска патриаршия, се намира в грамотите[9] на император Василий II. Например във втората грамота се чете следното: „…защото, и да станахме обладател на страната, все пак запазихме непокътнати нейните права, като ги потвърдихме с наши хрисовули и сигилии. Постановяваме също сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър и да владее и управлява всичките епископства на България…[10]“.

Сигилиите на византийския император Василий II са важно свидетелство за същността на Охридската архиепископия и неслучайно Иван Снегаров ги нарича основни статути (устави), на които архиепископията дължи по-нататъшното си съществуване[11]. Основната роля на трите императорски грамоти е да подчертае и запази пълната независимост на Охридската (Българската) архиепископия. Утвърждаването на избрания архиепископ, за което се говори в първата грамота, се осъществява по начин, валиден при избора и на патриарсите в България, а именно – българският Свети Синод избира кандидата, след което го представя на императора за утвърждение.

При по-задълбочено анализиране на грамотите на император Василий II ясно се откроява тенденцията, която той налага и следва, а именно: абсолютно подчинение на държавата в нейната административна област, но пълна свобода в религиозния ѝ компонент. Това води до заключението, че e по-трудно даден етнос да бъде подчинен религиозно, отколкото административно-граждански. Именно на базата на тази теза император Василий II изгражда своята политика спрямо васална България.

Благоразположението на императора към Българската църква среща недоумение и съпротива от страна на гръцките архиереи. Във втората грамота, в която най-ярко се подчертава автокефалността на Охридската архиепископия, императорът постановява: „никой от съседните митрополити да не смее да навлиза в територии, които са под юрисдикцията на Охридския архиепископ[12]“, защото това е нарушение на каноничното право на Църквата[13]. Тази императорска заповед е задължителна не само за гръцките епископи, но и за светската административна власт, която императорът съветва да уважава и почита предстоятеля на Охридската архиепископия, както и да не се бърка в църковните дела на българския народ и да не възпрепятства по никакъв начин дейността на цялата църковна власт в независимата Охридска (Българска) църква.

Грамотите на император Василий II изиграват много важна историческа роля в живота на българския народ и църква, като очертават границата между него и гърците, което пък спомага да се запази и утвърди националният му инстинкт и стремеж към духовен суверенитет. И не само това, те продължават да бъдат живо историческо свидетелство за същността на Охридската архиепископия, която е българска, а не приемница на друга църква, както някои църковни изследователи твърдят, защото и трите грамоти на император Василий II узаконяват юрисдикцията на българския предстоятел на Охридската архиепископия почти над цялата територия, която е била владяна административно от царете Петър и Самуил, а духовно – от патриарх Дамян. Казвам почти, тъй като през последните няколко години се появиха изследвания[14], които оспорват достоверността на грамотите на Василий II, като ги смятат за исторически фалшификат.

Преди да се пристъпи към по-подробно разглеждане на грамотите, е нужно да се посочат няколко свързани с тях факта. Оригиналите им не са оцелели за историографията, тоест текстовете, които използват изследователите, са от по-късен произход. Запазените до наше време преписи на императорските грамоти на Василий II са включени в хрисовул, издаден от импертор Михаил VIII Палеолог през 1272 година, който е озаглавен Императорска грама, издадена за Светия събор на Пресветата Велика църква на Първа Юстиниана и цяла България, Сърбия и останалите земи. Този хрисовул също е запазен в два ръкописа от XVI-ти и XVII-ти век. (Hierosol. Metoh. 145, ff. 564-565; Sinait. 508 (976), ff. 113-126.)[15].

Тези факти не трябва да бъдат притеснителни за историографията, защото често пъти тя се осланя на преписи на документи, а не на техните оригинали. Но откъде идва тезата за фалшивия произход на сигилиите? При по-подробно изследване на грамотите на император Василий II прави впечатление разминаването между написаното и утвърденото в тях. Във втората грамота се казва: „Сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се държаха и от тогавашните архиепископи… И да владее и управлява всички епископства на България, тоест не само ония, които бяха споменати в първата грамота, но и тия, които са били пропуснати[16].“ Към 17-те епископии, изброени в първата грамота, които обхващат днешните Югозападна България, Република Македония, Северозападна Гърция, Източна Сърбия, Косово и Централна Албания, са добавени във втората грамота още 12 епископии, намиращи се в днешна Северна България, Северозападна Гърция, Югозападна Сърбия, Албания и Косово. В третата грамота са присъединени към архиепископията други две епископии – Стаг и Верея в днешна Гърция. От всичко изброено дотук става ясна липсата на епископии от големи зони на Българското царство при цар Петър I – Северна България, Източна България, Горнотракийската низина.

Първият архиепископ на Българската (Охридска) църква е епископ Иоан (Дебърски), по произход българин от Дебърско, игумен на местния манастир „Св. Богородица[17].“ Именно по негово настояване император Василий II издава трите грамоти, с които провъзгласява независимостта на Българската църква със седалище град Охрид[18]. След него незнайно защо, може би поради желанието на византийските управници да владеят Българската архиепископия, всички останали предстоятели на Охридската архиепископия са гърци, но това не пречи на мнозина от тях да се титулуват като архиепископи на цяла България. По-видни приемници на архиепископ Иоан са: Лъв (1037–1056 година), негов пръв приемник и защитник на православието в борбата му с римокатолическата пропаганда; блажени Теофилакт (1084–1108 година), известен както със своето тълкувание на Свещеното Писание и написването на житие и служба на св. Климент Охридски, така също и с постоянната му защита на Охридската архиепископия от посегателствата на Константинополската патриаршия; Иоан Комнин, племеник на император Алексий Комнин[19]. Много от по-ранните предстоятели произлизат от дворцовите и патриаршески среди [20].

Тежка и повратна е съдбата на Охридската архиепископия през целия период на нейното съществуване. Тук няма да се коментира нейното икономическо състояние, което често пъти е било застрашено от желанието на византийските управници да се облагодетелстват за нейна сметка, като потъпкват правото ѝ на стопанска самостоятелност[21]. Целта е по-скоро да се посочи агресивното поведение на Константинополската патриаршия спрямо независимата Охридска архиепископия. С поставянето на гръцки духовници (според всички исторически данни, най-важните от които са трите императорски грамоти, постановяващи нейния статут и принадлежност) начело на Охридската архиепископия се цели елинизирането на Българската автокефална църква, каквато всъщност е Охридската архиепископия[22], в резултат на което тя да бъде присвоена и овладяна въпреки каноничните пречки пред това противоцърковно деяние [23].

Процесът на овладяване започва веднага след смъртта на император Василий ІІ (1025 година), когато се засилват ограниченията не само върху автокефалните права на архиепископията, но и върху духовно-културния живот на българите. Преднамерено византийската администрация си позволява да извърши поредица от произволни действия, притесняващи българското население. Така започва бавно, но неотклонно подмяната на статуквото на Охридската архиепископия, когато византийските императори прибягват към неправомерната практика да издигат за нейни архиереи гърци, които употребяват гръцкия език в богослужението и в администрацията си, като по този начин насърчават разпространението на византийската култура сред българите.

Особено силно това явление започва да се наблюдава през XII-ти век. При управлението на императорите Иоан и Михаил Комнини, когато гръцките управници подемат целенасочена борба за заличаване на българския характер на Охридската архиепископия. По това време започват да наричат българите мизийци и власи, а за епископските градове се използват едновременно с новите имена и старите техни названия, например ο Σαρδικης ή ο Τριαδιτσης. Тук тенденцията е да се посочи, че тези градове са стари византийски селища, самоволно присвоени от българите при честите техни набези[24], защото в поведението на византийските хронисти съществува тази нагласа по отношение на другите народи, а именно, да се използват анахронични топоними и етноними за тях още от времето на Страбон (63 година преди Христа – 23 година след Христа[25]). Като пример за примитивен архаизъм във Византия може да се посочи обичайната практика от онова време за прилагане на племенните названия от Античността – скити, пеони, келти и други, по адрес на съвременните народи, в това число и българите[26].

Постоянните аспирации към Охридската архиепископия от страна на Константинополската патриаршия провокират архиепископ Иоан Комнин да започне да се титулува като предстоятел на Първа Юстиниана и България, прокарвайки идеята за тъждествеността между Охридската архиепископия и Първа Юстиниана[27]. По-късно идеята се поддържа и от известния църковен канонист Теодор Валсамон, който при тълкуването на 2-ро правило[28] на Втори вселенски събор пише, че България е била почетена с право на автокефалия от император Юстиниан Велики в издадената от него 131-ва новела[29]. Във връзка с това един от първите историци изследователи на България, католикът Блазий Клайнер, не пропуска да отбележи, че блажени Теофилакт е бил „архиепископ на Първата и Охридска българска църква[30]“. Именно това е причината блажени Теофилакт ревностно да защитава автокефалията на Архиепископията. В писма до епископ Михаил Халкидонски (1090–1092 година) той яростно се противопоставя на опитите Константинопол да нарушава правата на поверената му независима църква. Причина за това е начинанието на един свещеник от Кичево, който въз основа на ставропигиално писмо от столицата започва да строи църква в пределите на архиепископията[31]. Охридският предстоятел го лишава от църковно общение и заявява в споменатото писмо: „Защо Константинополският патриарх се вмесва в работите на българите, след като той няма нито право да ръкополага в тази страна, която си е избрала автокефален архиепископ, нито някаква друга привилегия над нея[32]“.

В списъка Ред на патриаршеските престоли византийският хронист Нил Доксопатор (ХІІ-ти век) сравнява Охридската архиепископия с авторитетната Кипърска църква: „Подобна на Кипърската е и Българската църква, автокефална и неподчинена на никой от върховните престоли, но самовластно управлявана“. И още: „Тази църква не се присъедини никога към Константинополската църква“. „И досега още Кипърската и Българската църква получават своите епископи от императора. Но те се наричат архиепископски, понеже са автокефални, като ръкополагането в тях става от собствения епископат[33]“.

Както вече бе споменато, подобни са писанията и на известните византийски историци и канонисти – Теодор Валсамон (ХІІ-ти век) и Матей Властар (ХІV-ти век). Като продължение на коментара му върху споменатото вече 2-ро правило на Втори вселенски събор Валсамон посочва: „Ако обаче намериш и други автокефални църкви като тази на България, на Кипър и на Иверия (Грузия), да не се учудиш[34]“. Същият автор не пропуска да отбележи, че подобно на патриарсите, архиепископите на България и Кипър имат право да носят лампада. Също като Валсамон и Матей Властар заявява, че Българската църква не е била подчинена на никой от патриарсите, а архиепископската хиротония в нея се получавала директно от собствения епископат.

По отношение на настойчивото повтаряне от архиереите на Охрид, че те са духовни предстоятели и на Първа Юстиниана, може да се каже, че то се дължи на голямото им желание да осуетят домогванията на Константинопол към вътрешния живот на архиепископията. В средата на ХІІ-ти век Охридският предстоятел Иоан Комнин се подписвал като Αρχιεπίσκοπος πάσης Βουλγαρίας[35] и още Πρώτης Ιουστινιανής και πάσης Βουλγαρίας[36]. Единозначни титли си прикачват към името още архиепископите Димитрий Хоматиан (ХІІІ-ти век), Григорий І (ХІV-ти век)[37] и други, но те получават признание и от ответната страна. Така например патриарсите Филотей и Нил (ХІV-ти век) третират архиепископите на Охрид като равночестни с другите православни патриарси.

Архиепископ Димитрий Хоматиан (предстоятел от 1216 до 1234 година) не по-малко ревностно брани автокефалията на поверената му църква. Познавайки историята и каноните на Църквата в дълбочина, той защитава тезата, че Кипърската и Българската архиепископия от самото си учредяване са независими и по тези си белези могат да бъдат сравнявани с известните пет стари патриаршии, за което архиепископът има подкрепата както на целия си епископат, така и на нововъзникналата Епирска държава. Във връзка с това известният византийски историк Георги Акрополит пише: „българският архиепископ Димитрий Хоматиан казал, че е независим и не е длъжен да дава никому отчет, и затова имал право да помазва за царе когото си поиска, където си поиска и когато си поиска[38]“. По този начин той косвено се противопоставя на решението на Константинополския патриарх Мануил І (1215–1222 година), с което последният дава автокефалия на Сръбската архиепископия (1219 година), чиито епархии били под юрисдикцията на Охрид.

През XIII-ти век Охридската архиепископия попада последователно в подчинение на българите, като осем от нейните епархии (Видинска, Софийска, Кюстендилска, Нишка, Браничевска, Белградска, Призренска и Скопска) са в юрисдикцията на Търновската архиепископия[39], след това под властта на латините, Епирското царство, отново на българите, след което през 1246 година пада във византийски ръце за около едно столетие, като целият диоцез е разделен между три гръцки държави. Областта с градове Скопие, Велес и Просек е завладяна от никейския император Иоан Ватаци, Воденската област – от солунския деспот Теодор Комнин, а областта с градове Охрид, Битоля и Прилеп, както и Албания – от епирския деспот Михаил II. По време на управлението на император Михаил VIII Палеолог (1261–1282 година), Охридската архиепископия възвръща привилегиите, които имала при управлението на император Василий II. Император Михаил VIII признава със специален хрисовул през 1272 година тъждеството ѝ с Първа Юстиниана, а също така позволява на архиепископията да си възвърне всички епархии, които са отнети от другите митрополити. Императорът поддържа идеята, че автокефалията на Българската и Сръбската църква е неканонична, чрез което цели тяхното подчинение на Охридската архиепископия[40]. Той и неговите подчинени търсят аргументи за тази теза в историята, стигайки чак до Юстиниан Велики и възникването на Първа Юстиниана, под чието управление тогава се намират земите на България и Сърбия[41]. Своето благоразположение към Охридската архиепископия проявява и император Андроник II Палеолог Стари (1282-1328 година). През 1312 година той издава хрисовул, с който забранява на светската власт в лицето на нейните чиновници да заграбват имотите на архиепископията. Нарушителите ги грози отлъчване от Църквата, лишаване от право да влизат в императорския двор и не на последно място – смъртна присъда[42].

В края на XIV-ти век Охрид пада под османска власт, като не би могло да се каже кога точно се е случило това събитие, но вероятно между 1385-1395 година[43]. Интересното е, че османците не посягат на Охридската архиепископия. Причина за това е тяхната първоначална толерантност към останалите монотеистични религии. За турското правителство е било достатъчно християните да бъдат лоялни към държавната власт, като по този начин ги оставя да се самоуправляват с помощта на своите религиозни закони. До падането на Константинопол под османска власт Охридската архиепископия се смята от османците за духовна покровителка на всички православни християни от покорените земи на Балканския полуостров и поради различни конюнктурни причини от онова време, най-вече стратегически, се ползва с доверието на новия иноверен господар[44]. След падането на Търновската патриаршия някои от епископите, които са били под нейна юрисдикция, влизат в състава на Охридската архиепископия. Така в началото на XV-ти век, по времето на архиепископ Матей, към нейния диоцез са присъединени Софийска и Видинска епархия[45]. По-късно обаче тези епархии минават под властта на Константинополската патриаршия, което води до разрив в отношенията между тях[46]. Цялостно прекъсване на взаимоотношенията между двете църкви става по време на Флорентинската уния (1439 година), подкрепена от Константинополската патриаршия, докато Охридската архиепископия е една от най-големите противници на унията[47]. Чак след падането на Константинопол под османска власт отношенията между двете църкви са възстановени.

През XV-ти век в юрисдикцията на Охридската църква влизат епархии от другата страна на река Дунав, от воеводствата на Молдова и Влахия, но и това не продължава дълго време, защото след време те преминават под юрисдикцията на Цариградската патриаршия[48]. Със съгласието на османската власт между 1453–1466 година към Охридската архиепископия са присъединени територии, които влизат в диоцеза на Печката патриаршия. Това деяние не допада на някои местни архиереи, които защитават идеята за църковна независимост на Печката област. Така през 1530 година смедеревският епископ Павел, поддържан от някои сръбски първенци и чрез турската власт (безспорно противоканонично действие[49]), отцепва от Охридската архиепископия Печката епархия и още няколко епархии, с което провъзгласява Печката църква за независима[50]. За това си деяние на събора в Охрид през 1541 година епископ Павел и неговите поддръжници са низвергнати. В началото на XVI-ти век към Охридската архиепископия са присъединени територии от Италия и Далмация, на което Римският папа се противопоставя и много пъти прави опити да подчини епархиите в Италия, които се намират под юрисдикцията на Охридската църква[51], следствие на което през 1557 година насилствено е изгонен от Месина епископ Памфил. С формирането на Печката патриаршия през 1557 година положението на Охридската архиепископия още повече се утежнява. Печкият патриарх Макарий (1557-1572 година), брат на великия везир Мехмед (Соколович) паша, отцепва от архиепископията множество епархии и ги присъединява към своята патриаршия.

В края на XVII-ти век поради честите борби между привържениците на Цариградската патриаршия и онези, които защитават идеята за самостоятелно управление на архиепископията, възникват две църковни движения – автохтонското[52], поддържано от северните македонски и албански епархии, и фанариотофилското, подкрепяно от градовете Костур, Воден и Струмица, които се намират близо до гръцките центрове[53]. До заличаването на Охридската архиепископия надмощие вземат ту едните, ту другите, за да се стигне до 15 май 1767 година, когато Цариградската патриаршия по абсолютно неканоничен начин, влизащ в противоречие с постановленията на Христовата Църква (например 35-то Апостолско правило[54]), издава томос за унищожаването на архиепископията въз основа на по-рано издаден султански ферман. Основната причина за премахването на тази автокефална църква е покварената политика на голяма част от охридските архиереи, които са проводници на чужди интереси[55].

***

Два века по-късно, през втората половина на ХIХ-ти век, когато българите пожелават да възстановят своята автокефална църква, ключовият каноничен аргумент на един от техните водачи, Гаврил Кръстевич, е именно, че Българската екзархия не е новопоявила се църква, а по-скоро се възстановява и продължава Охридската архиепископия, затова ако Цариградската патриаршия счита за канонично нищожен султанския ферман за учредяване на Българската църква, тогава е канонично нищожен и ферманът от 1767 година, и следователно Охридската архиепископия не е унищожена, а е само овдовяла и следва да ѝ се избере нов предстоятел.

Тезата, която поддържал Гаврил Кръстевич, е, че ферманът е законен акт и следователно не е нужно да се свиква Вселенски събор, понеже както през 1767 година султан Мустафа III с ферман е подчинил българите заедно с църквата им (Охридската архиепископия) на цариградския патриарх, така и сега пак със султански указ се възстановява тяхната църковна независимост, която са имали от древност допреди един век (εξ παλιά μέχρι προ αιώνος).

Няма спор, че oхридският аргумент на Гаврил Кръстевич е необорим, но за съжаление българските делегати на църковно-народния събор в Цариград не довеждат докрай тази логическа теза. Вследствие от продължилите противоречия между българските представители и Цариградската патриаршия се стига до налагане на схизма на Българската църква през 1872 година, която е премахната едва през 1945 година.

_____________________________________________________________

*Публикувано в Свети Климент Охридски – пръв епископ на българския език, сборник статии, София 2020, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 319-332. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Събев, Т. „Учредяване и възход на патриаршията в Първата българска държава“, в Българската патриаршия през вековете, София, 1980, с. 10.

[2]. „Грамоти на Василий II“, ГИБИ, т. VI, София, 1965, 40-47.

[3]. По Пространно житие на св. Климент Охридски от блажeни Теофилакт Охридски, XX, 62 (Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски, София, 1966, с. 129).

[4]. През 2002 година мощите на светеца са пренесени от храма „Св. Богородица Перивлепта“, след като престояли там повече от пет века. По този начин са върнати на първоначалното им място в храма „Св. Пантелеймон“.

[5]. Белчовски, J. „Охридската Архиепископиja од основањето до забраната на неjзината деjност (1767 г.)“, Црковна историja на македонския народ, Скопjе, 2006, 33-35.

[6]. На територията на днешна Македония съществуват две църкви: МПЦ (с предстоятел архиепископ Стефан), която е припозната като официална от държавната власт, но изолирана от останалия православен свят, и втората – ПОА (с предстоятел архиепископ Йован), която е призната от другите православни църкви, но преследвана и сегрегирана от политическата конюнктура в Република Северна Македония.

[7]. Йован (архиеп.). Кратка историja на Охридската архиепископиjа, Охрид, 2007, с. 18.

[8]. Божилов, И. Българската архиепископия XI–XII век, София, 2011, с. 57.

[9]. Българската наука нарича трите документа грамоти. Това наименование е използвано за първи път от Марин Дринов, но е разпространено и окончателно наложено от Йордан Иванов. Иван Снегаров ги назовава хрисовули, тоест императорски документи. Според Иван Божилов правилното наименование на грамотите е сигилии (σδΰέζζδκθ), тоест документ, издаден от василевса и скрепен с оловен печат, вж. Иван Божилов. Цит. съч, с. 76.

[10]. Грамоти на Василий II, с. 45.

[11]. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т. 1, София, 1995, с. 61, (репринт).

[12]. Грамоти на Василий II, с. 44.

[13]. 35-то Апостолско правило: „Епископ да не дръзва да извършва ръкоположения в неподчинени нему градове и села извън епархията му; а ако се докаже, че е направил това без съгласието на ония, на които са подчинени тия градове и села, нека бъде низвергнат и сам той, и ръкоположените от него“.

[14]. Вж. Станев, Камен. „Достоверен извор ли са грамотите на император Василий II?“, Епохи 25/2 (2017), 472-477.

[15]. Божилов, И. Цит. съч., с. 76.

[16]. Грамоти на Василий II, с. 45.

[17]. Пак там, с. 41.

[18]. Пак там, с. 41.

[19]. Evangelou, I. „The Notitia Archiepiscoporum of Bulgaria (according to сodices Paris Gr. 880, Mosq. Syn. Gr. 286 and Tyrnavo 18)“, Scripta & e- Scripta 5 (2007), 63–72.

[20]. Тαρθαθέδβς, Ιω. Οδ εατΪ ηαεεδκθέαθ σεζαίβθκδ: δστκρδεά πκρεέα εαδ σύΰχρκθα πρκίζάηατα πρκσαρηκΰβς. Tεσσαζκθέεβ, 2000, р. 101.

[21]. Снегаров, Иван. Цит. съч., с. 65.

[22]. Грамоти на Василий II, с. 40-47.

[23]. 34-то Апостолско правило повелява епископите на един народ да признават за свой глава епископа на главния град в страната. В този смисъл, Охрид е първопрестолен град на Българската църква, а не на Константинополската патриаршия. Вж. цялото 34-то Апостолско правило у Стефанов, Иван (протоиерей). Правила на Светата православна църква, Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора Атон, 2004, с. 23 (репринт).

[24]. Снегаров, Иван. Цит. съч., с. 81.

[25]. Древногръцки географ, историк и пътешественик. Най-известната му творба се нарича География (ΓεκΰραφδεΪ) и съдържа 17 книги, включващи факти за тогавашния свят.

[26]. Каждан, А., А. Епстайн. Византийската култура XI-XII в. (промени и тенденции), София, 2001, 191-193.

[27]. Ταρνανίδης, Ιω. Op. cit., p. 53. Също така: Prinzing, G. „Entstehung und Rezeption der Justiniana-Prima. Theorie im Mittelalter“, Byzantinobulgarica 5 (1978), s. 270.

[28]. „Областните епископи да не простират властта си над църкви извън пределите на областите си и да не смесват църквите си, а съгласно правилата Александрийският архиепископ да управлява само църквите в Египет, и източните епископи да началстват само на Изток със запазване на предимствата, признати от никейските правила на Антиохийската църква; също така епископите на Азийската област да началстват само в Азия; понтийските епископи – само в Понтийската област, и тракийските – само в Тракия. Без да са поканени, епископи да не преминават пределите на своята област за ръкополагане или за някоя друга църковна разпоредба. А при спазване на горните правила за църковните области, очевидно е, че работите на всяка област ще се ръководят от събора на същата област, както е определено в Никея. Църквите обаче, които се намират между другоплеменни народи, трябва да се управляват според спазвания досега обичай на отците.“

[29]. Ράλλη, Γ. Α., Μ. Ποτλή. Σύνταγμα των θείων και ιερών κανόνων των τε αγίων και πανευφήμων Αποστόλων, και των ιερών και οικουμενικών και τοπικών Συνόδων, και των κατά μέρος αγίων Πατέρων, I–VI, Αθήναι, 1852, 171–173.

[30]. Клайнер, Блазий. История на България, София, 1977, гл. V, с. 100.

[31]. „Писмата на блажени Теофилакт Охридски“, ГИБИ, т. IX, ч. 1, София, 1974, с. 18.

[32]. Пак там.

[33]. Вж. „Списък на Нил Доксопатър. Ред на патриаршеските престоли, епархии и митрополии, подчинени на цариградския патриарх“, Епархийски списъци от средата на ХІ-ти до средата на ХІІ-ти век. (ГИБИ, т. VII), София, 1968, с. 108.

[34]. Цанков, Ст., Ив. Стефанов, П. Цанев. Правилата на Светата Православна църква и тълкуванията им, т. 1, София, 1912, с. 380.

[35]. Архиепископ на цяла България.

[36]. Първа Юстиниана и на цяла България.

[37]. Γρηγόριος, ο Αρχιεπίσκοπος της πρώτης Ιουστινιανής και πάσης Βουλγαρίας, Архив на Иван Снегаров в БАН, 84, I, 594.

[38]. „История на Георги Акрополит“, ГИБИ, т. VIII, София, 1972, с. 158.

[39]. Тодорова, О. Православната църква и българите XV-XVIII век, София, 1997, с. 23.

[40]. Бакалов, Георги. „Охридската архиепископия в политическите взаимоотношения на Балканите през XIII-ти век.“, Георги Бакалов. Средновековие и съвременност, София, 2011, с. 348.

[41]. Пак там, с. 158.

[42]. Пак там, с. 159.

[43]. Bosworth, C., E. van Donzel, W. Heinrichs and G. Lecomte.The Encyclopaedia of Islam, 8, New Edition. Brill-Leiden, 1995, p. 164.

[44]. Тодорова, О. Цит. съч., с. 52.

[45]. Пак там, с. 67.

[46]. Тαρνανίδης, Ιω. Op. cit., 86-87.

[47]. За противопоставянето на Охридската архиепископия срещу унията от 1439 година вж. повече у Иван Снегаров. История на Охридската архиепископия, т. 2, 7–8.

[48]. Пак там, с. 17.

[49]. Вж. 30-то Ап. правило.

[50]. Трифонов, Ю. „Отношенията на сръбската ипекска църква към охридската в началото на турското владичество“, Македонски преглед III/1 (1927), 73-78.

[51]. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т. 2, с. 29.

[52]. След поместния събор в Цариград през 1676 година, когато е свален охридският архиепископ Теофан, а на негово място е поставен човек на патриаршията (софийският митрополит Мелетий), започна образуването на две партии – автохтонска и фанариотска. Първата е против възможността гръцките владици да бъдат членове на Светия Синод на Охридската архиепископия, като такива могли да бъдат само местни владици. Втората партия е съставена от привърженици на елинската култура: вж. Снегаров, Иван. „Унищожението на Охридската Архиепископия“, ГДА, т. 3 (1926), с. 115.

[53]. Тодорова, О. Цит. съч., с. 75.

[54]. 35-то Апoстолско правило изрично забранява на един епископ да навлиза в пределите на друга епархия.

[55]. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т. 2, с. 150.

Изображения: авторът Иван Йовчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-foY