Николаос Нисиотис

Организационният комитет за подготовка на Втория конгрес на православните богословски училища определи на заседанието си в Атина през месец март 1975 година като основна тема за разискване на този предстоящ форум проблема: „Богословието на Църквата и неговата изява“. Този избор даде възможност да се пристъпи към цялостно разглеждане дейността на богословието от 1936 година, когато се е състоял първият конгрес, неговия принос в изграждането на църковния живот, както и неговото място и значение за света днес.

Програмата, предназначена за конгреса, се разделя на 3 части: първата част разглежда основите и принципите на православното богословие, втората – неговото присъствие и мисия в света, третата – неговото място и приложение в Църквата, а тъй също и приноса му към икуменизма.

Посочената тема обхваща богословието в неговата пълнота и спомага да се разкрие единството, което съществува между неговата теоретична и практична страна. В този дух богословието не е само наука, която се изучава и преподава, но наука, която се създава в границите на Църквата. В това отношение то черпи сили и вдъхновение за творческото си развитие от църковния живот и Свещеното Предание, както и от новите условия и съвременна обстановка. Безспорен факт е, че напоследък станаха коренни промени в света, които богословието не може да отмине, ако наистина следва да отрази религиозния мироглед на един християнин. В противен случай то ще се окаже едно затворено богословие, което не се интересува от настъпилите преобразования в църковния, социалния и културния живот, като например зачестилите напоследък полезни контакти между православните църкви и другите християнски вероизповедания под егидата на Световния съвет на църквите и други.

И тук именно богословието трябва да си каже думата и да даде ново осветление и разрешение на възникващите проблеми.

Много са в общи линии промените, настъпили след Първия конгрес на богословските училища през 1936 година, които доведоха до диференциране на изразните форми и до поставяне тежестта върху едно или друго подразделение на православното богословие: практическо, пастирско, мистично, апологетично, литургично, мисионерско. Всяко едно от тях обаче се изгражда и развива върху едни и същи библейски, херменевтичии и исторически принципи. Този широк спектър на богословието отразява дълбокото многообразие на православната богословска традиция, израз и въплъщение на едната, света, вселенска и апостолска Църква. Тази традиция налага в своята историческа изява различни изразни средства, за да се разкрие дълбочината на богословската мисъл. Тези средства се допълват взаимно и образуват основата на едно истинско православно богословие.

Следователно настъпилите след 1936 година промени определиха избора на темата на този Втори конгрес на православните богословски училища, както и структурата на неговата програма. Това налага да се направи преглед на богословските основи на различните теми, които са вписани в програмата.

1. Богословието на Църквата като църковно богословие

Богословието представлява богат извор за размишления. И действително всяка мисъл за Бога, всеки религиозен опит, изживяван от общението с Всевишния, всеки търсеж на разума в областта на религиозното могат да се определят като „богословие“. В случая се касае за една неудържима насоченост на човешката мисъл към Бога, която може да се определи като философско, морално и психологическо богословие, тоест религиозно богословие. От друга страна, християнското богословие се отличава с това, че то е размисъл върху Божественото Откровение. Този размисъл за Бога не протича по същия начин, както размисълът върху предметите на познанието, чувствата и волята на човека. Извън историческата реалност на вярата в Откровението идеята за Бога остава напълно отвлечена. Ето защо религиозното богословие трябва да бъде отличавано от богословието на вярата[1]! Първото се стреми към търсене, откриване и теоретично определение на Върховното същество, което логически е неуловимо. Второто изразява лично и съзнателно участие в разкриване на Божието присъствие в историята: „…никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Иоан 14:6) и „…никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Коринтяни 12:3).

Богословието на вярата не е истинско богословие, ако то не е тринитарно. „Богословието е съвършено в Света Троица“, пише св. Атанасий Велики[2]. Тринитарното богословие не означава само богословие върху Света Троица, но богословско познание, прекарано през призмата на личната вяра, вяра в общението между Бога и човеците, което води последните към освещаване и спасение. То признава, от друга страна, историческата действителност и творението въобще. Богословът не е човек, който механично и количествено трупа познания върху предмета на своята наука. Той е онзи, който се включва в общението между Бога и човеците по силата на свободно решение, взето въз основа на неговата вяра, която е плод на Божията благодат.

Богословието на вярата не може да бъде лично дело на един мислител, дори ако то е тринитарно и изразява личното общение между Бога и човеците. Това е така, защото богословието не се базира на логически доказателства и рационални системи или дефиниции. Ако според вярата Бог се изявява в исторически план като Троичност, в такъв случай богословът може да Го схване единствено чрез общението, което се осъществява в Църквата. Истинското богословие на вярата се различава от религиозното богословие по това, че то в действителност принадлежи на Църквата. Ето защо то е родено в Църквата, расте в нея и е изразител на нейната съвест. Библейската истина за това, че Бог е сключил един Нов Завет с людете в лицето на Иисус Христос и чрез Светия Дух, както и многовековният опит на тази вяра, чийто носител са християнските поколения от всички времена – всичко това са конструктивни елементи на църковната общност. Размисълът върху горното отразява самия живот на Църквата.

В съвременното християнско богословие се проявяват две тенденции: първата се характеризира с теоретична научност, която издига логичните категории и закони до степен на научни критерии и принципи на богословската мисъл; втората тенденция се отличава с центробежно движение, по силата на което основите на богословието се търсят вън от църковната общност с цел християнското благовестие да се приспособи по-добре към съвремието. Макар тези две тенденции да не се изключват напълно, православното богословие дава всякога първенство на факта на църковното общение, което е извор, двигател и завършек на богословската мисъл. То поставя на преден план мисловните категории, понеже те изразяват въздействието на Светия Дух и опита на църковната общност. В тази връзка ще добавим, че е възможно да се състави едно систематично изложение на вярата и да се изработи така нареченото „контекстуално“ богословие, което да бъде свързано със социалната и културна среда. Подобно богословие обаче трябва да предполага църковната общност като своя постоянна основа. Споменатото изложение на вярата предлага на нашето внимание тайнството на църковното общение, а богословието на социално-политическия контакт посочва, че Църквата съществува в тясно взаимодействие със света, понеже тя самата е един микрокосмос, с тенденция да се превърне в Тяло Христово.

Що се отнася до методологията и принципите на богословието, по същите причини не може да се придава качествено и безспорно първенство на „индуктивното“ богословие, което се стреми да изхожда от историческите факти, като има предвид истината, че Бог действа чрез Иисус Христос в общоисторически план. И тук също за православното богословие предимството принадлежи на църковната общност, понеже тя се намира под особеното въздействие на Светия Дух по силата на общението, осъществявано чрез Христа между Бога и човеците. Православното богословие не трябва да противопоставя на „индуктивното“ едно чисто аналнтично и историческо „дедуктивно“ богословие, а църковно богословие, което да бъде едновременно и индукция, и синтеза, което да обхваща в себе си цялата история, навсякъде и всякога изживявана от църковната общност като религиозен опит. Следователно при всички случаи същественото е, че Бог е действал и продължава да действа чрез Богочовека и чрез Светия Дух в Църквата.

Твърде важно за нашето богословие и неговото по-нататъшно развитие, както и за провеждането на един конструктивен междубогословски диалог, е да се възприеме съществуването на различни видове богословски системи като богословие на контекста, на революцията, на освобождението и други. Последните обаче ще бъдат истинско богословие само тогава, когато изразяват църковната общност и нейното съприкосновение с живота в неговия исторически и съвременен аспект, само тогава, когато те подчертават Божия промисъл във и чрез Църквата. Това означава, че ние отново потвърждаваме истината, че единствено тринитарното богословие е съвършено богословие, пред което стои задачата да поведе диалог с представителите на другите богословски течения.

Този пункт е особено важен, понеже според свидетелството на един участник в Първия конгрес на православните богословски училища през 1936 година още тогава е било дадено особено значение на проблема за чуждите и инославни влияния върху православното богословие[3]. Предвид на промените, за които говорихме и които междувременно настъпиха, струва ни се, че пред участниците на Втория конгрес на православните богословски училища стои задачата да се обсъди приносът, който православното богословие като църковно богословие може да даде при между конфесионалните разисквания върху принципите на богословието. По този начин ние ще можем да превъзмогнем собствените си затруднения, като потвърдим още веднъж дълбочината на нашите основоположни богословски принципи, без да изпадаме в каквото и да е увлечение или крайност.

2. Богословието на свидетелството (мартирия) като пророческо богословие

Ако богословието трябва да бъде църковно, то следва да бъде богословие на свидетелството, което да доказва по безспорен начин общението между Бога и човеците в Църквата, осъществявано чрез Иисус Христос и посредством Светия Дух. Наистина в Свещеното Писание Христос е свидетелство (мартирия) на Отца (срв. Иоан 15:24). Терминът „свидетелство“ означава изявяването – веднъж завинаги и за целия свят – на личното присъствие на Бога в общението Му с човеците, тоест в Църквата, която е Негово Тяло. Това свидетелство на Христа се извърши еднократно, но то не се заключава в обикновената теория или догматична система. Теорията и догматът само изразяват факта на свидетелството, което се продължава в историята чрез Църквата. Този факт позволява на всички хора да участват чрез вярата като членове в Тялото Христово чрез въздействието на Светия Дух. И то за неизменно ще продължава в историята. По този начин богословието представлява свидетелство за така наречената Христова мартирия, която е съгласувана с върховната воля на Отца. Тази воля, изразена веднъж завинаги в Христа като воля и действителност на общението, се изявява непрекъснато в историята. Когато се говори за богословие на Църквата, трябва да се наблегне върху богословието на свидетелството, понеже Църквата е Тяло Христово и е в процес на постоянно свидетелстване в историята. Ето защо богословието на Църквата като църковен израз на свидетелството се създава и развива чрез опита на човеците, които участват в мартирията на Христа. То черпи сили за живот от Тялото и Кръвта Христови, които свидетелстват в миналото, настоящето и бъдещето за Въплъщението, Кръста и Възкресението. Наред с това богословието извлича редица идеи от доксологичната Евхаристия**, която възпроизвежда Голготската саможертва на Господ Иисус Христос и изразява надеждата в крайната пълнота на мартирията в последните дни.

Следователно богословието на Царквата като богословие на мартирията е първо евхаристийно, доксологично и есхатологично, а после догматично, етично, херменевтично и социално, за да изрази по-добре Христовото свидетелство. Като мисъл богословието внедрява в живота на вярващите християни Въплъщението, Кръста, Възкресението и Възнесението на Господ Иисус, без да използва за това обикновеното човешко познаниe. То удостоверява мартирията на въплътеното Слово, с което ние се приобщаваме в свeтата Евхаристия – общение между Бога и човеците – предназначена за всички люде от всички времена и места.

Това означава, че мартирията на Иисус Христос е универсална, доведена докрай и пълнота, единствена и неповторима по своя характер и значение. Когато Иисус Христос е свидетелствал за Бога Отца и за общението Му с човеците, Той е установил не само едно вертикално взаимоотношение, макар че то има неповторимо и абсолютно първенство, но и еднохоризонтално взаимоотношение със света и за света. Тук, разбира се, не съществува никакъв дуализъм, никаква антиномия между тези два вида отношения, когато се касае за мартирията на Христа и за пророческото свидетелство на църковното богословие.

В пророческото богословие е отразен първият факт, свързан с нашата вяра: Словото стана плът и „ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“ (Иоан 1:14). Богословът е благовестител, който „… свидетелства за светлината, та всички да повярват…“ (Иоан 1:17). Нашето участие в Христовата мартирия е включено в богословието, което се потвърждава от следния евангелски стих: „… ние говорим за това, що знаем и свидетелстваме за онова, що сме видели“ (Иоан 3:11) (изразът „що знаем“ тук е използван в смисъл на библейско „познание“, тоест съкровено и дълбоко отношение към някого или към нещо). Това благодатно участие трябва да се засвидетелства пред света по примера на светите апостоли: „… ние вярваме, затова и говорим“ (2 Коринтяни 4:13). Разглежданото свидетелство означава, от една страна, че „ние станахме причастници на Христа“ (Евреи 3:14), а, от друга, че ние изповядваме вярата си в Богочовека. Свидетелството на богословието пред света, пред всички човеци – това е динамичното присъствие на Христовата мартирия в света такава, каквато богословието я схваща и изживява, присъствие, което участва в живота на Църквата.

И тъй, ако богословието е наистина мистично, то трябва да бъде също и пророческо. Другите видове богословски направления разделят тези два аспекта – нещо, което не е характерно за православното богословие. Последното съдържа и предлага вярата като свидетелство за Христа. Сам богословът притежава верови познания благодарение на личния си опит, който е получил от това свидетелство и от общението си с Тялото и Кръвта Христови. Богословското познание е резултат на нашето участие в мартирията на Христа, осъществена от Него за целия свят. Следователно това познание се изявява в едно мисионерско и пророческо богословие. Ако църковното богословие има за главен предмет отношението между Бога и човека, тогава неговата същност и неговия израз ще бъдат винаги мисионерски, пророчески и насочени към света. Богословието на Църквата – било то мистично, евхаристийно или доксологично – не представлява никога цел само по себе си. То е богословие на свидетелството, което притежава още от самото си начало, пророческо измерение, дължащо се на живото общение между Бога и човеците чрез Иисус Христос и в Църквата.

Централно събитие в Новия Завет е изпълнението на Закона и Пророците, а не тяхното нарушаване (Матей 5:17). Тук е дадено предимство на Евангелието пред Закона, на сбъдването пред пророчеството. И тъкмо последното обуславя мистико-литургичния и мисионерско-пророческия характер на православното богословие. Ако казваме „мистично“ богословие, а говорим за „литургично“, ние нямаме предвид нещо отвлечено, а такова богословие, основното начало на което е литургичният опит с благодатен източник – светите Тайнства. Когато пък казваме „пророческо“ богословие, ние не разбираме някакво „апокалиптично“ богословие, което предвижда събитията в името на Бога, а богословие, което чувства своето благовестническо измерение и което говори от името на Бога – този Бог, Който действа в историята и я води към нейния завършек чрез Христа и в Светия Дух. Пророческото богословие разкрива смисъла на историята, като я изправя пред съда на Божието Слово. Ето защо ние поддържаме тезата, че ако не се съобразяваме със старозаветното пророчество за историческата действителност, мистичното и литургично богословие остава празно откъм съдържание; в такъв случай липсва аколутия, тоест динамично присъствие в света. Църковното богословие винаги трябва да се схваща и формулира в точна и конкретна връзка със събитията в човешката история. То трябва да се развива успоредно с човешките стремежи за социална справедливост, равенство между народите, расите и пола, за освобождение на потиснатите и поробените. Понеже Христос е изпълнение на старозаветните пророци, Той вменява на богословието пророческото измерение не като етично задължение, а именно като изпълнение: страданията, Голготската жертва, Кръста и Възкресението, които са извор на всяка надежда за промяна и духовна обнова на света.

Като извор на пророческото богословие и основа на реалното му присъствие в света Старият заедно с Новия Завет образуват едно неделимо цяло – Библията. Ако църковното богословие е богословие на Христовото свидетелство и резултат от участието на богослова в това свидетелство, тогава то трябва да бъде, според правилното разбиране на Библията, едно вечно движение между това свидетелство и неговото пророческо измерение: тези елементи са две съставни части на едното богословие при условие, че вярата, която се корени в Църквата, запазва своята първичност. Ако това се пренебрегва, богословието рискува да се сведе до една антропоцентрична идеология без присъщия му пророчески характер.

Като съвършено църковно богословие – за разлика от другите видове богословски направления – православното богословие има като първо задължение да пристъпи едновременно и към самокритичност, и към критика на всяка крайност от богословско естество. От една страна, то не трябва да бъде изцяло мистично, за да не бъде обхванато от умозрителни мисли, изолиращи и затварящи човека за света, а да се очертава като пророческо и със замах и авторитет да определя отношение към историческата действителност. Преди всичко спасението е лично, но чрез Църквата благодатта е предназначена за всички човеци от всички краища на земята, понеже Бог е Този, Който извършва спасението на людете и освещаването на живота. В тази връзка православното богословие като разкрива почиващото върху Божия мир общение между Творец и творение не може да остане безразлично пред социалната несправедливост, експлоатация на бедните, расизма или пред опасностите, заплашващи мира в света, тъй като борбата за установяване на справедливи и мирни отношения между народите и човеците е неразделна част от спасението в Христа.

3. Богословието на Църквата като богословие на обновата

Богословието, за да бъде наистина богословие на Църквата, трябва постоянно да изявява Духа на вечната Петдесетница. Този Дух не се свежда и ограничава в рамките на застинали дефиниции и схеми, нито пък позволява на богословието да Го прикове към буквализма на една теоретична система. Духът, Който твори всички неща нови, е Дух на обнова, Дух на надежда и единение. Въздействието на Светия Дух е условие, без което не може да се осъществява непрекъснато усъвършенстване на Христовото свидетелство в Църквата. Светия Дух учреди Църквата в света и едновременно я насочва към света, към цялото човечество. Без Светата Петдесетница Църквата щеше да остане само обещание и очакване. Основаването на Църквата тук означава въвеждане в света на едно постоянно обновително движение, което става по начин, непостижим за човешкия разум. А това основаване на Църквата няма нищо общо с коя и да е организация в света. Светият Дух разгръща свидетелството на Христа сред историческите условия, тоест Той поставя в движение в историята и в Църквата това извършено веднъж завинаги свидетелство, чрез което личното общение между Бога и човеците може да се обновява и усвоява от всички нас. Тъй че Духът придава универсален характер на свидетелството за Христа, като призовава чрез Църквата всички люде за едно ново отношение към Бога. Освен това, Христовата мартирия придобива още и личен характер чрез действието на Светия Дух, Който спомага вярващите според тяхната вяра да се превърнат в истински членове на едното Тяло Христово. Необикновеното тук е това, че Светият Дух основава и устройва Църквата тъй, че тя да бъде Тяло на Христа чрез съдействието на отделните личности, като едновременно Той „духа, дето иска, и гласът Му чуваш, но не знаеш отде иде и накъде отива“ (Иоан 3:8). От една страна, Светият Дух основава видима общност със съответно устройство, от друга, Той прониква цялото творение като силен и неуловим пулс, за да довърши чрез дадената от Христа благодат Своето творческо дело, което обновява всички неща в света. Чрез идването на Утешителя – последица от Въплъщението, Кръста и Възкресението, се осъществява и изявява благодатта на Христа Иисуса. Тази благодат е сила за обнова на всичко и постоянно пребъдва в историята. Именно това представлява потвърждение на библейската истина: „Древното премина; ето, всичко стана ново“ (2 Коринтяни 5:17; срв. Исаия 43:18-19). Това означава, че познанието за Христа, тоест свидетелството за Него в света, трябва да се придружава от обнова чрез Духа. Истинското богословско познание е плод на едно обновително дело или, по-добре да се изразим, то служи за изяснение на това възраждащо действие на Светия Дух. И това е така, защото Духът е Този, Който по различен начин призовава посредством неразривно свързаната с Него Църква всички люде да изживяват свидетелството за Христа в новите условия на живот. Тъй че лесно е да се разбере защо Духът не си служи със средствата на системи, категории и заповеди за постигане на обновата, която Той извършва чрез харизматичните дарове на Своята благодат (1 Коринтяни 12:1). Светият Дух дава тези благодатни дарове, за да бъде постоянно изграждано и обновявано Тялото Христово. Даровете на благодатта на Светия Дух са предназначени за отделната личност. Затова и членовете на Тялото, които се различават помежду си по степента на своите харизматични дарове, трябва да дадат своя личен принос за постигане общото дело на обновата на Църквата.

Следователно богословието на Църквата не доказва своята истинност чрез теории и системи. Потребно е то да се изявява в своето екзистенциално измерение и да участва активно и безспирно в делото на обновата такова, каквото по-горе определихме. Тук е именно смисълът на познанието като „софи́я“, Божия премъдрост – тоест сам Христос, Който е съдържанието на истинското богословие (1 Коринтяни 1:30). Съобразно това обновително въздействие на Светия Дух богословието на Църквата престава да бъде рационалистичен стремеж за изработване на някаква окончателна и доказваща сама себе си теоретическа система. Богословието е първо харизматична, а после разсъдъчна деятелност. То се стреми да „различава духовете“ и да разглежда по нов начин творението и Църквата в светлината на обновлението чрез Светия Дух. Неговата диакония, тоест служение, има за цел да внедри в съзнанието и сърцето на членовете на Христовото тяло, както и на всички човеци, извършваната от Светия Дух обнова. И така, благодатта, дарувана на евхаристийната общност, се изявява в харизматичното богословие, което не може да бъде сведено до едно статично богословие. Ето защо истинската православна богословска мисъл се базира, доказва и проявява в живота според степента на вярата, а не чрез категориите на чистия разум. Характерното за нея е това, че тя води до правилно усвоената молитва, в която е и нейното основание. В този дух, както бележи един древен църковен писател: „Ако ти си богослов, ще се молиш истински, и ако ти се молиш истински, ще бъдеш богослов[4]“.

Основавайки се на историческата даденост на миналото – върху опита на Христовото свидетелство, изповядвано от предишните поколения, богословието открива своето бъдещо измерение, което ни е зададено още от сега чрез белезите на времето. По силата на този факт евхаристийното и харизматично богословие на Църквата придобива и есхатологичен характер. Така богословието може да различава и разяснява признаците на времето за края на историята и да се приобщава към надеждите на света, за да им придаде по-дълбок и по-реален смисъл. Чрез тази крайна перспектива богословието остава наистина богословие на обновата и неговото дело – обновление живота на Църквата – може да бъде тясно свързано и с живота на света.

Църквата не е нещо незначително в този свят. Тя е стълб, сърце, квас на тестото (Лука 13:21). Чрез Църквата, която е проводник на благодатта на Светия Дух, светът се обновява, става ново творение. И понеже богословието твърде често забравя своето есхатологично измерение, понякога то се превръща само в наблюдател на църковния живот и историята. В такъв случай богословието престава да бъде главен двигател на постоянната обнова и творчески инструмент за живота на Църквата, както и за социалното и културно развитие на народите. Следствие на това то рискува да затъмни присъствието и въздействието на Светия Дух.

Богословието на Църквата, православното богословие, трябва да говори днес с езика на обновата, без да се старае да служи на отделни личности, положения, политически интереси или тясно националистически домогвания. Затова следва да се запитаме дали в нашето съвремие богословието е способно да говори с пророчески език, тоест с езика на обновата, която се изисква от благодатта на Светия Дух?

Постоянна заплаха за православното богословие е възможността то да изпадне в състояние на скован професионализъм, който възпрепятства изпълнението на неговата харизматична, доксологична, пророческа и есхатологична мисия. Вместо да предпочита живата свобода на Светия Дух, православното богословие допуска робуването на буквата; вместо харизматичното многообразие на богословския стил и език, то се стреми към потискащото и сиво еднообразие на описателния и исторически разказ. А трябва да се знае, че нашето богословие е надарено с толкова гъвкавост при своите форми на изразяване, понеже по своя характер то е евхаристийно, химнословно, пророческо и най-вече есхатологично и обновяващо чрез благодатта на Светия Дух. В тази връзка колко силно звучат следните слова на св. Василий Велики: „Възхваляйте и прославяйте Господа! Възвестявайте Неговото име! Нека вашите размисли за Бога не бъдат сковани, но чрез разума ви те да се издигат, към Него! Богословствайте така, че ония, които са далеч от спасението да чуят вашето слово и да бъдат привлечени със силата на вашата проповед[5]!“.

________________________________________________________

*Въведителен доклад към тематиката на Втория конгрес на висшите православни богословски училища, състоял се от 19 до 29 август 1976 година в манастира „Пендели“, близо до Атина, Гърция. Същият доклад е публикуван в Духовна култура, 1977, кн. 1, с. 1-9 и е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

** Има се предвид благодарствения и хвалебен характер на свeтата литургия – б. пр.

Бележки

[1]. По този въпрос и по-специално върху текстовете на свeтите отци вж. К. Скутерис: Различието между религиозното и християнско богословие, Атина, 1971, с. 1-13.  

[2]. Migne, PG 26, 49 А.

[3].  Отец професор Георги Флоровски, позовавайки се на Първия конгрес на православните богословски училища в Атина през 1936 година, в съчинението си „The Body of Living Christ“ (превод на гръцки от Г. Пападопулос, Солун, 1972 година) пише: «В програмата се наложиха два главни проблема: чуждите влияния върху православното богословие след падането на Константинопол и авторитетът на църковните отци.» (с. 115).

[4]. Migne, PG 79, 1180 В.

[5]. Ibid. 30, 565 (вж. К. Скутерис, пос., съч., с. 173).

Свободен превод от френски: свещеник Антон Вълчанов.

Изображение: авторът Николаос Нисиотис (1924-1986). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-foe