Иван Денев

На 6 август светата Църква чества празника Преображение Господне. Само две по-големи празненства (Успение Богородично – 15 август и Отсичане честнáта глава на св. Иоан Кръстител – 29 август) го делят от началото на църковната година (1 септември). Мястото на празника в църковния календар като че ли създава известно недоумение във връзка с хронологията на евангелските събития. От светото Евангелие знаем, че Преображението на Господ Иисус Христос станало малко преди Неговите кръстни страдания. Следвайки древно предание Евсевий Кесарийски (починал 340) и св. Иоан Дамаскин (починал 750) съобщават, че Господ се преобразил 40 дни преди кръстната Си смърт, събитие, което ние честваме на Велики петък[1].

Ако изходим от това предание следва да се приеме, че Преображението Господне би трябвало да се чества в началото на светата Четиридесятница. Но свeтите отци, които съставяли църковния типик, сметнали за неуместно този голям и радостен празник да се чества в дни определени за покаяние и изправление, поради което го принесли в друго по-подходящо и удобно за Църквата време. Имайки предвид вътрешната духовна връзка между Преображението и страданията на Господа (кръстната смърт на Спасителя), ясно отразена както в светото Евангелие, така и в богослужението, те отредили честването на празника да става на 6 август – 40 дни преди Кръстовден (Въздвижение на светия Кръст), когато отново честваме кръстната смърт на Спасителя[2].

Връзката между Преображението и Кръста Христов намира и друго своеобразно отражение в богослужебния устав. На Втората неделя от Великия пост светата Църква чества паметта на св. Григорий Паламá (1296-1359), чието учение за таворската светлина до голяма степен разкрива догматическия и мистичен смисъл на празника.

Но има и друга причина за особеното местонахождение на празника. Работата е в това, че разположението на празниците в годишния богослужебен кръг се обосновава не само от хронологията на евангелските събития, но до голяма степен и от последователността в тяхната духовност. Всеки празник е израз на една или друга проява на Божия промисъл за спасението на човека. Следователно всеки празник е етап в нашето възхождане към Бога.

Какво място заема празникът Преображение Господне в нашето духовно възхождане към Бога? – Отговор на този въпрос намираме в творенията на св. Теодор Студит (759-826). В едно свое поучение той пише: „Нека ни бъде известно, че великите Господски празници ни напомнят тайната на идването в плът на Господа, Спасителя наш Иисус Христос, като например: как се е родил, как се е кръстил, как е бил погребан, как възкръснал в третия ден и как се възнесъл в слава. Празникът на Неговото славно Преображение ни открива и предобразява състоянието на бъдещия век. Защото, както Неговото Лице просияло подобно на слънце и дрехата му станала бяла като светлината на деня, така Той ще слезе от небесата като мълния със сила голяма и с много сила и страшна слава ще съди целия свят“[3].

Казаното от св. Теодор Студит намира потвърждение в Свещeното Писание. Св. евангелист Матей, като предава проповедта на Господа за кръстоносенето, съобщава и следните думи на Спасителя: „Защото ще дойде Син Човеческий в славата на Отца Си, със Своите Ангели, и тогава ще въздаде всекиму според делата му “ (Матей 16:27). Следващият стих от светото Евангелие доутвърждава това: „Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си “(Матей 16:28). По евангелист Марк текстът гласи: „…докле не видят царството Божие, дошло в сила “ (Марк 9:1). Цитираните текстове имат предвид Преображението на Господа, за което евангелистите повествуват по-нататък (Матей 17:1-8; Марк 9:2-8). Заедно с това те разкриват и вътрешната идейна връзка между него и Второто Христово пришествие. „Желаейки да просвети апостолите и да им покаже в какво ще се състои тази слава, с която Той ще дойде, (Христос) им открива тази слава още в този живот, щото те и особено скърбящият (апостол) Петър, да не се опечалят за своята смърт, както и за смъртта на своя Господ[4].“

Преображението Господне, макар по време да предшествало кръстната смърт на Спасителя и Неговото Възкресение, утвърдило вярата на апостолите в Неговото Божество. Заедно с това за тях то било предобраз на Второто Негово пришествие. Оттук вече като че ли става по-понятно, защо светата Църква чества празника Преображение Господне след всички други Господски празници, непосредствено пред празника Успение Богородично, на който ние не само прославяме смъртта (успението-заспиването), Божията Майка, но и нейното възкресение и вход в бъдещия живот.

Ако Преображението Господне, както вече казахме, е предобраз и откриване тайната на бъдещия век, то от значение за нас вярващите е да знаем, че именно този празник ни открива бъдещето на света и човека.

Песнопенията на празника говорят, че таворската светлина при Преображението Господне е не само предобраз на бъдещото идване на Иисус Христос на земята, но преди всичко същностна слава на Неговото Божество. Със Своето Преображение, според църковната песен, Господ „предвечното съкровено тайнство напоследък направи видимо “ (З-та Стихира на Господи воззвах, Велика вечерня, глас 4-ти), „като показа на Своите ученици славата на Своето Божество “ (2-ра Литийна стихира, глас 2-ри). Явилата се на Тавор слава Божия, според св. Ефрем Сириец (починал 372), „Му принадлежала преди вековете, заедно с Отца (Иоан 17:5)… Тази слава на Своето Божество, невидимо и скрито в човешкото естество, Той показал на планината. Защото те видели Лицето Му да блести, подобно на мълния, а дрехите Му били бели, като светлина[5]“.

Въпросът за божествения характер на таворската светлина е изследван многократно. Ценни мисли в това отношение ни е оставил св. Григорий Паламá, архиепископ Солунски. Следвайки светоотеческата традиция той учи, че тя е непостижима за човешкия ум. Това, разбира се, било ясно подчертано и разкрито още в богословието на светите отци и учители на Църквата от първите векове. Св. Василий Велики (330-379) пише: „Постигането на същността Божия е над възможностите на човека и на всяка разумна твар[6]“. Заслугата на св. Григорий се заключава в това, че той не само развил в пълнота светоотеческото учение за непостижимостта на Божията Същност, но заедно с това развил и обосновал православното учение за богообщението и богопознанието. Той направил ясно разграничение между понятията Божествена същност и Божествена енергия.

Св. Григорий Паламá учи, че човек не само не може да постигне същността Божия, но не може и да има с нея непосредствено общение. Такова общение е свойствено само на Трите Лица на Св. Троица.

Но това не означава, че човек не може да има общение с Бога или пък да познава Бога. Като творение Божие той е длъжен да осъществи такова общение. Всяко живо същество и цялата твар имат свое лично битие дотолкова, доколкото те са причастни на Божеството. Но тази причастност не е причастност на Божествената същност или на Божественото естество, но на Божествената енергия, която е външна изява на Божията същност. „Бог е и се нарича естество на всички същества, говори св. Григорий Паламá, защото всички те са Негови причастници и се образуват от Неговото причастие; не от причастието на Неговото естество, да не бъде, но от причастието на Неговата енергия, защото Той дава битие на всичко съществуващо и въобще – всичко за всички[7]“. Божествената енергия не е притежание само на някои от Лицата на Св. Троица, но, като енергия на Божията същност, принадлежи в еднаква степен на трите Лица на Св. Троица. „Тя, според св. Григорий, е същностна изява на Бога[8]“. „Ние знаем, продължава той, за Божествените Ипостаси, че у тях има единно движение и енергия. Животът и силата, които Отец има в Себе Си, не е нещо по-друго, отколкото у Сина; така че Син има също като Отца живот и сила, както и Свeтия Дух[9] “.

Тази единна и предвечна енергия на Св. Троица била проявена преди всичко в сътворяването на света. Или както се изразява св. Григорий: „Цялата твар е дело на трите Ипостаси[10] “ Или по-точно – „на Тяхната единна, несъздадена съприсносъщна енергия[11]“. Тази енергия пребивава в света като сила, която поддържа творението и го предпазва от разрушение. И което е особено важно, тя е онази дреха на славата, в която бил облечен Адам до грехопадението, „Адам, бидейки причастник на Божествената светлина и сияние, като наистина облечен в славна одежда, не бил гол и не чувствал срама на своята голота, но бил украсен повече, отколкото може да се каже, и отколкото са облечени сега мнозина със злато и венци, украсени с ценни камъни[12]“ Дрехата на славата, в която бил облечен Адам, след грехопадението отново облича падналото човешко естество в лицето на дошлия на земята Втори Адам – Господ Иисус Христос.

Славата на Неговото Божество била скрита на земята под образа на плътта, която Син Божи доброволно приел. В деня на Своето Преображение Господ я показал на Своите ученици и те я приели като светлина. В Евангелието се разказва, че когато Господ се преобразил пред учениците Си, Лицето Му светнало като слънце, а дрехата Му станала бяла, като светлина (Матeй 17:2). Тази светлина, според учението на свeтата Църква, не е била физическа и сътворена, а вечно и съприсъщно сияние на Божеството Христово. „Светлината на Преображението Господне, пише св. Григорий, не започва и не свършва, тя остава извън времето и пространството, неподдаваща се на външни чувства (осезание), макар да била съзерцавана с телесни очи…[13]“.

Ако по отношение на Божественото естество на Христа таворската светлина е естествена енергия на Неговото Божество, то по отношение на възприетото от Него човешко естество, тя е светлина на преобразяваното на това естество. Тази мисъл е ясно подчертана в следната църковна песен: „Очерневшее Адамово естество, преображся облистати паки сотворилъ еси, претворивъ е въ Твоего Божества славу же и свЪтлость“ (2-ра Стихира, стхира, глас 1-ви)

Като преобрази на Тавор Своето човешко естество, Господ Иисус Христос откри и за нас път за преобразяване, като ни показа и целта на човешкия живот – да се облечем в тази светлина. „С таворското чудо, отбелязва св. Григорий Паламá, Господ ни показа, какви ще бъдат одеждите на славата, в които в бъдещия век ще се облекат приближените Богу[14]“.

Това обличане на човека в одеждите на Божествената слава светите отци наричат обóжение. Това е влизане в Царството на славата, което ще настъпи, когато приключи царството на благодатта, когато ще бъде унищожен последният враг – смъртта и когато Бог ще бъде всичко у всички (1 Коринтяни 15:26, 28).

Празникът Преображение Господне не само ни открива тайната на бъдещия век, но ни сочи и път, по който още в този живот можем да станем причастни на безлетната и присносъщна слава Божия. „Дойдете, четем в Славата на литиите на празника, да възлезем на Господнята планина, в дома на нашия Бог, и да видим славата на Неговото Преображение, слава като на Единороден от Отца: чрез Светлината да приемем светлина и, бидейки възвисени от Духа, да възпяваме Единосъщната Троица вовеки“ (глас 5).

С тази стихира светата Църква ни призовава още тук на земята да влезем в царството на Превечната светлина и да участваме в прославата на Св. Троица, което, започвайки от живота ни тук на земята, ще продължи и във вечността. Тя ни показва и пътя на това влизане в царството на славата – като „възлезем на Господнята планина“.

Призив за духовно възхождане  към Бога ние слушаме във всяко православно богослужение през цялата църковна година, но всеки празник има свой особен глас, който посвоему ни говори за тайната на вечността и пътя за нейното постигане. През цялата църковна година ние изминаваме дълъг път на подготовка заедно със старозаветните люде, за да посрещнем Христовото Рождество. Заедно с влъхвите и витлеемските пастири ние влизаме във Витлеемската пещера при родилия се на земята Божествен Младенец. Заедно със св. Иоан Кръстител участваме в Кръщението Господне на реката Йордан. Заедно със светите апостоли и Майката Божия извървяваме пътя на земния живот на Спасителя, дори до Неговата кръстна смърт. Заедно с жените мироносици прославяме Неговото свето Възкресение. Заедно с апостолите възлизаме на планината на Възнесението. На Петдесетница заедно с апостолите прославяме слизането на Светия Дух. И сега, почти в края на годишния богослужебен кръг, ние стоим пред тайната на бъдещия век и отново сме призовани да възлезем на Господнята планина.

Според църковния типик, в края на светата Литургия, след заамвонната молитва, се извършва освещаване на плодове (грозде). Обичаят да се принасят на Господа земни плодове е старозаветно установление (Битие 4:2-4; Изход 23:19; Левит 23:10; Числа 18:12-13). Той преминава и в практиката на новозаветната Христова Църква[15]. В Апостолските постановления (IV-ти век) е запазена древна молитва за освещаване на плодовете[16]. Днес в Българската православна църква се използва следната молитва за благославянето на гроздето: „Благослови, Господи, тоя нов лозов плод, който чрез благоразтворението на въздуха, дъждовните капки и спокойното време си благоволил да достигне до узряване, за да бъде за нас, които ядем от него, за радост, а на тези, които Ти го принасят в дар, да бъде за очистване на греховете чрез свещеното и свето Тяло и Кръв на Твоя Христос, с Когото си благословен, с Пресветия, и благия, и животворящ Твой Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин[17].“

Тя значително се отличава от молитвата, отпечатана в края на Службата за деня по Минея, която смятаме, че е по-съдържателна и по-благозвучна[18].

Обичаят да се освещава гроздето, като дар на Господа от нашия труд, говори затова, че в деня на Страшното Христово пришествие ние сме длъжни да Му принесем плодоветe на нашите вътрешни духовни дела. Какъв плод ние можем да поднесем на Господа от лозите на нашите души и сърца? – Този плод е нашето духовно преображение. И то трябва да бъде първи и последен наш плод на небесния Лозар, Който ни придоби чрез Своята кръв.

Преображението (преобразяването) следователно е не само дар Божи за нас, но и плод на нашите духовни дела, които ние принасяме на Господа. Тези, които Му принасят своето духовно преобразяванe получават от Него благодатни дарове и се удостояват да бъдат осенени от Неговата божествена слава. С тази Божествена слава бил осиян Моисей, когато получавал десетте Божии заповеди на планината Синай. За него в книга Изход четем: „Когато Моисей се връщаше от планината Синай и държеше в ръце двете плочи на откровението, слизайки от планината Моисей не знаеше, че лицето му uзпущаше зари, понеже Бог бе говорил с него. Аарон и всички Израилеви синове видяха Моисея, и ето, лицето му светеше, и те се бояха да се приближат до него“ (34:29-30). С тази Божествена слава бил осенен и първият християнски мъченик св. архидякон Стефан. За него в книга Деяния на светите апостоли се казва, че той бил „мъж, изпълнен с вяра и Дух Светий“ (6:5). Той вършел „големи чудеса и личби между народа“ (6:8). Лицето му сияело, като лице на Ангел (6:15). В деня на съда, изпълнен с Дух Свети, той погледнал към небето и видял славата Божия (7:55). „Ето, виждам небесата отворени, заявява той пред синедриона, и Син Човечески да стои отдясно на Бога“ (7:56). Същата тази Божествена светлина ослепила и Савел (по-късно апостол Павел) пред портите на Дамаск. Същата тази Божествена светлина отвори очите му чрез Анания и го направи велик апостол на езичниците (Деяния на светите апостоли 9:1-22). Със същата Божествена светлина бил осветен и гроба на Спасителя, когато при него дошла св. Мария Магдалина. „Необходимо е да се помисли, пише св. Григорий Паламá,… по какъв начин, когато било още тъмно, тя видяла всичко в подробности… Очевидно вън е било още тъмно, тъй като денят не бил още настъпил, но тази пещера била изпълнена със светлината на Възкресението… (Тази светлина) разпалвала още по-голяма любов към Христа и дала сили на очите, за да възприеме ангелското виждане и да бъде в състояние не само да вижда, но и да говори с ангелите. Такава е тази светлина[19]!“ Тук св. Григорий изтъква двойното действие на Божествената светлина – вътрешното, духовното, което просветлява духа на преподобна Мария и усилва любовта ѝ към Христа, и външното, което осветява пещерния гроб като с дневна светлина и ѝ дава възможност да види в гроба всичко така, както си е.

Ето още един пример от по-ново време. През целия си земен живот св. Серафим Саровски (1759-1817) принасял на Бога плода на своите духовни трудове „и се сподобил с Божествения живот, като приел от Бога венеца на нетленната слава“ (Служба на св. Серафим. „Слава “ на „Господи воззвах “, глас 8-ми). Подобно на св. архидякон Стефан той се удостоил да види в храма „заедно с ангелите и архангелите“ (2-ра стиховна стихира, глас 5-ти) Иисус Христос в слава. Заедно с това той не само съзерцавал славата Божия, но и сам бил удостоен да свети с тази Божествена светлина[20]“.

Нека приведем един пример и от родната история. Преподобни Теодосий Търновски (XIV-ти век) бил исихаст и смел поддръжник на учението за Божествения характер на таворската светлина. В житието му, написано от Цариградския патриарх Калист, четем: „Той бе изпълнен с всякакво добродетелно учение и произнасяйки с добродетел смирено слово, бе съпричастен чрез честнúя обичай и божествената благодат, та от тях лицето му изглеждаше радостно, а душата – изпълнена с веселие[21]“. Негов послушник и килийник в Килифарската пустиня бил монахът Евтимий, бъдещият Търновски патриарх. Преподобни Теодосий живеел уединен в килията си. Според манастирския обичай монах Евтимий трябвало да отива рано през нощта в килията на стареца си, навярно да го събуди за утринното правило. Монахът отишъл да събуди своя старец, приближил се до килията и повикал, но не получил никакъв отговор. Почакал. Минало известно време и пак похлопал, но не чул никакъв глас. Отново почукал. И пак без отговор. Монахът се осмелил да надзърне през малкото прозорче на килията. За своя почуда той видял своя старец прав с ръце и очи, издигнати нагоре, цял сияещ в светлина[22]. Житиеписецът му патриарх Калист съобщава, че в края на земния му живот Бог го удостоил да види небесното войнство, дошло да отнесе чистата му душа при Бога. Лицето му сияело. „Сладко и тайнствено“ той гледал „Божието войнство“ , усмихнал се и предал дух в Божиите ръце[23].

Както за св. архидякон Стефан, така и за всички други светии на Христовата Църква – апостоли, мъченици, светители, преподобни – таворската светлина е не само предмет на богословско умозрение, но и реален опитен факт в техния духовен живот. През целия си земен живот те са принасяли на Господа плода на духовното преобразяванe на своята душа. Преобразяването за тях било не само дар Божи, но и плод на тяхното съучастие в този духовен процес, на техния труд и подвиг.

И така, „тайната на бъдещия век“, която Господ ни откри в деня на Своето Преображение, е тайна на явяването в света на присносъщната слава Божия, в която Господ ще облече в деня на Своето Второ пришествие онези, които Му принасят доброволно плода на своята вяра и добродетелен живот. Ние не бива да забравяме това, че денят на Второто Христово пришествие ще бъде ден не само за преобразяване на тварите, но и ден за съд, и че всяко дърво, което не дава плод, ще бъде отсечено и хвърлено в огън (Лука 3:9).

Това ни открива светата Църква в деня на Преображението Христово – тайната на бъдещия век, щото, взирайки се в образа на Господа на славата, ние да се взрем в собствените си души и да се запитаме готови ли сме да възприемем тази слава? Има ли у нас, макар и начатък, на оная чистота и онова съвършенство, които са необходими за нашето славно преображение

В този велик и радостен ден, светата Църква, като ни повествува за Преображението Господне, не ни оставя и без утешение. Тя ни напомня, че макар ние да живеем на земята, никога не е късно да положим началото на очищението и преображението на нашите души. И ние не бива да забравяме, че преобразяването е не само дар Божи, не само дар приносим от човека, очистил своето сърце, но и път за това очистване, път за възхождане от земята към небето.

Светлината на истината, чистотата на светостта и безстрастието са двете страни на нашето вътрешно преображение. Постигането на тази чистота и безстрастие са пътя за нашето вътрешно преображение. Това е пътят на духовните дела и молитвата. По този път са минали всички Божии угодници, по този път е минал и св. Григорий Паламá, който бил не само велик богослов и учител на вярата, но и велик учител на духовното дело. Страстите, които ни владеят, понякога са източник на земна радост, но този, който им поробва сърцето си, не знае покой. Затова, който иска да върви по пътя на своето вътрешно преображение, трябва винаги да помни думите на Господа: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Матей 16:24).

Вървейки по този път на отричане от себе си, вярващият се освобождава от владеещите го печал и униние и намира покой за душата си (Матей 11:29).

Така било и със светите апостоли, които придружавали Христа на планината на Преображението. В канона на празника четем: „Унынiя раждающыя печали на земли оставиша, апостоловь избраннiи, Человъколюбче, яко Тебъ послъдоваша, ко иже от земли преложенiю Божественнаго житiя“ (2-ри Канон, песен 8-ма, тропар 4-ти).

Борбата със страстите, които владеят нашите сърца, е неразривно свързана с очистването и преобразяването на нашия ум, когото светите отци наричат око на душата. „Това, което е окото за тялото, това е умът за душата“ – говори св. Иоан Дамаскин (починал 750)[24]. Но това око на душата, което трябва да бъде насочвано към съзерцаване на Бога и на божественото в света, много често бива помрачавано от помисли, посредством които много често в човешкото сърце навлизат много страсти, които ни отдалечават от Бога. Затова и пътят на вътрешното преобразяване на нашата душа е път на очистване не само на сърцето, но и на ума. Само по този път като вървим ще можем да принесем Богу плода на нашето вътрешно преобразяване и да се удостоим заедно със светите апостоли да съзрем славата на Божественото Преображение. Към това ни призовава и Икоса от службата на празника: „Станете, лениви,… възземете се и се възвисете на висотата на Божественото възхождение; да се притечем към Петра и към братята Заведееви, и заедно с тях достигнем Таворската планина, да видим заедно с тях славата на нашия Бог, и да чуем гласа, който те слушаха свише, и проповядваха Сиянието на Отца “

____________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1990, кн. 8, с. 1-9. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал.1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].Вж. Преображение Господне. Служба празника с приложением минийных сказаний, избранных статей и объяснительных премечаний, Москва, 1909, с. 85, бел. 1.

[2]. Там.

[3]. Св. Феодор Студит, Огласительные слова и поучения, Калуга, 1896, с. 257.

[4]. Св. Иоанн Златоуст, Творения, т. VII, кн. 1, Спб. 1911, с. 572-573.

[5]. Цит. по: Преображение Господне. Служба…, с. 31.

[6]. Св. Василий Великий, Творения, ч. III, изд. 4-е, Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 1900, с. 34.

[7]. S. Gregorius Palamas Thessalonicensis Metropolita, Physca, theologica, moralia et practica capita cl.; Migne, PG, t. 150, col. 1176.

[8]. Ibidem, col. 1197.

[9]. Ibidem.

[10]. Ibidem, col. 1197 C.

[11]. Ibidem, col. 1220 A.

[12]. S. Gregorius Palamas, Homilia 16; Migne, PG, t. 151, col. 220 A.

[13]. S. Gregorius Palamas, Homilia 24; Migne, PG, t. 151, col. 433 B.

[14]. S. Gregorius Palamas, Homilla 35; Migne, PG, t. 151, col. 440 B.

[15]. Вж. 3-то апостолско правило и 28-мо на Шестия вселенски събор (Правилата на св. Православна църква с тълкуванията им. Под редакцията и превода на свещеник д-р Стефан Цанков, протодякон Иван Стефанов, Пенчо Димитров, т. I, София, 1912, с. 2-3; т. II, София, 1913, с. 158).

[16]. Постановления апостольская, кн. 8, 40, Казань, 1864, с. 298-299.

[17]. Служебник, София, 1985, с. 374.

[18].  Молитвата по минея гласи: „Боже Спасителю нашъ, благоволивый вiноградъ нарещи Единороднаго Твоего Сына, Господа Бога и Спаса нашето Iисуса Христа, и тЪмъ плодъ безсмертiя намъ дарова: самъ и нынъ плодный сей вiноградъ благослови, и насъ рабы Твоя вкушающыя от него, истиннаго вiнограда причастники сотвори. Неврежденну жизнь нашу сохрани, и миръ намъ всегда даруй. И въчными Твоими неотемлемыми дарованiи жизнь нашу украси, молитвами пречистыя Владичицы нашея Богородицы и приснодъвы Марiи, и всехъ твоихъ от въка Тебъ благоугодившихъ; яко благъ и человъколюбецъ Богъ еси, и тебъ славу возсылаемъ безначальному Отцу, со Единороднымъ Твоимъ Сыномъ, и с пресвятымъ и благимъ и животворящымъ Твоимъ Духомъ, нынъ и присно, и во въки въковъ, аминь “ (Миней, Киев, 1866, служба за 6 август).

[19]. S. Gregorius Palamas, Ноmilia 20; Мignе, PG, t. 151, col. 268 AB.

[20]. Вж. архимандрит Серафим, Свети Серафим Саровски, 2-ро издание, София, 1984, с. 237-255.

[21]. Пространно житие на Теодосий Търновски от патриарх Калист, Стара българска литература, т. 4, София, 1986, с. 456 (превод на М. Спасова и Кл. Иванова).

[22]. Гpигopий Цамблак, Похвално слово за Евтимий, Стара българска литература, т. 2, София, 1982, с. 218 (превод А. Давидов, Г. Данчев, П. Русев).

[23]. Пространно житие на Теодосий Търновски, с. 466.

[24].Св. Иоанн Дамаскин, Точное изложение православной веры, книга 2, глава 12, Творения, т. I, Спб. 1913, с. 213.

Изображения: авторът Иван Денев (1937-2014) и Преображение Господне. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fbA