Архимандрит Методий

На най-големите Господски праз­ници през годината светата Църква пее свещената песен: „Елицы во Христа крестистеся, во Христа облекостеся“. Израз на победно тържество и на високи духовни постижения за хри­стияните – тази песен е дословно взета от посланието на св. апостол Павел до Галатяни: „Всички, които в Хри­ста се кръстихте, в Христа се обля­кохте“ (Галатяни 3:27).

Що значи да се облечем в Хри­ста? В какъв смисъл? – Ясно е, че тук се говори иносказателно. Сам Спасителят често говорел с притчи, тоест сравнения и подобия. Така по­стъпвали и апостолите, когато тряб­вало да пояснят някоя духовна исти­на, за да стане тя по-разбираема. Нека разгледаме какво желае да ни внуши светата Църква, когато с ду­мите на св. апостол Павел тържествено ни уверява, че кръстените в Христа са „облечени“ в Него.

I

Откъде е дрехата и какво е ней­ното назначение? Светата Библия казва, че дрехата за пръв път се появила у първите човеци Адам и Ева след като те съгрешили. Дотогава в рая те ходели необлечени и не изпитвали никаква нужда от облекло, защото не чувствали нито срам, нито пък лошо влияние от атмосферните явле­ния. А те не чувствали това, за­щото били добре „облечени“ в ду­ховната дреха на невинността. Тази невинност произтичала от послушанието им към Тво­реца. Докато Адам и Ева живеели в такова послушание, те били, така да се каже, облечени в благодат, си­реч в такова душевно състояние, при което не правели разлика между своята воля и Божията. Подобно на св. апостол Павел, те също могли да кажат: „Не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:20). Те не могли да помислят, още по-малко да извършат нещо, което да не е съгласно с волята Божия, защото били в постоянна връзка с Бога. Бог разговарял с тях като с родни деца; давал им указания, учил ги как да живеят, за да бъдат щастли­ви. Оттук произлизала и невинност­та им, и блаженството им. Но така да продължи – не могло: човеците трябвало да постигат богоподобието, заложено в тях (Битие 1:27), да осъществят възможното пълно богоуподобяване (Матей 5:48). Поради то­ва било необходимо те да бъдат из­питани в тяхното послушание към Твореца, защото осъществяването на богоподобието е немислимо, ако чо­век се отклони от волята Божия. За тази цел им била дадена една единствена заповед – забрана – да не ядат от плодовете на едно дърво в райската градина, с предупреж­дение, че ако нарушат тази заповед, неизбежно ще умрат (Битие 2:16-17). Адам и Ева нарушили заповедта и това било фатално не само за тях, но и за цялото им поколение. До нарушаването на заповедта, бидейки невинни, те ходели голи и никак не се срамували от това. Както невин­ните младенци не се срамуват от своята голота, така Адам и Ева ходели голи, без да съзнават нещо срамно в това, защото съвестта им била чиста поради послушанието им към Господа: „И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха“ (Битие 2:25). Но щом нарушили по­слушанието си към Бога, те извед­нъж се почувствали голи: „То­гава се отвориха очите и на двамата, и разбраха, че са голи“ (Битие 3:7). Те се почувствали лишени от онова блажено състояние на невин­ност, което дотогава ги покривало като някаква вълшебна дреха. Бла­годатното им общуване с Бога било прекъснато, мостът бил разрушен, между тях и Бога се открила бездна, която щяла да остане непреодолима за хилядолетия, докато бъде прока­ран „нов и жив път“, който ще им ц отвори Христос „чрез завесата, сиреч плътта Си“ (Евреи 10:19-20), тоест чрез Голготската смърт. Ти­хата светлина и сладката радост, които дотогава светели и греели в душите на Адам и Ева, сега изчез­нали, вместо това те се оказали об­гърнати от зловеща тъмнина и пъл­на неизвестност за своето бъдеще. Тази именно невъзвратима загуба на невинността те почувствали като ужасна срамотна голота. И чувствайки, че трябва все пак да се на­прави нещо, за да не загинат съв­сем, в своята обърканост, те, като не могли нищо друго да намислят, си съшили препасници от смокинени листа, с които поне малко да прикрият голотата си (Битие 3:7). Колко безпомощни били в това състояние нашите прароди­тели и колко достойни за съжаление!

И Всемилостивият снизходил над тях. Той направил кожени дрехи и ги облякъл с тях (Битие 3:21). Това били дрехи външни, които, подобно на препасниците, са­мо отвън покривали голотата им. Те­зи кожени дрехи имали дълбоко сим­волично и предобразно-пророческо значение. За да ги направи, Бог е трябвало да убие животни, да пролее тяхната кръв. Така се поста­вя началото на кръвните жертви в историята на човечеството. С това Бог е искал да каже това, което по-късно Писанието формулира като несъмнена истина, че „без пролива­не кръв прошка не бива“ (Евреи 9:22). Лукавият измамник успял да изо­пачи значението на тези жертви у езическите народи, като ги заблу­дил да ги принасят на бесовете. У бъдещия богоизбран Израил те за­пазили истинското си предназна­чение, макар че и тук не били ценни сами по себе си, а символически предизобразявали единствената истин­ска и съвършена изкупителна Жерт­ва – бъдещата кръстна смърт и пролятата кръв на Божия Агнец-Христа за избавлението на човече­ството от греха и срама. Защото ни­що друго не е могло да спре цару­ващия от Адам до Моисей (Римляни 5:14) и от Моисей до Христа грях и чрез него – смъртта, да пресече и очисти попадналата и прогресивно развиваща се в човека зараза на греха, пускайки все по-дълбоки ко­рени в телата и душите на всички Адамови потомци.

Днес ние знаем много нещо от историята на падналото човечество: какви грамади от срам и позор са се вгнездили и завладели душите на Адамовото наследство от онзи първи грях, извършен от нашите прароди­тели, какви низши мисли, желания и похоти е имало и какви престъп­ления е извършило падналото чове­чество! „Падението Адамово! – въз­кликва великият руски проповедник Инокентий Херсонски. – Когато произ­насяш тия слова, то струва ти се, че целият свят въстава против тебе: от всички страни се носят вопли, стонове и упреци; навсякъде текат потоци от кръв и сълзи, проляти от нас; всичко зло и престъпно в миналото, настоящето и бъде­щето се явява и иска от тебе отго­вор; небето и земята, слънцето и звездите, растенията и животните излизат на съд пред тебе и викат: ти ни лиши от първобитното съ­вършенство[1]!“

Какво е могло да ни спаси от всичкото това зло? Каква вода би измила опетнения свети Божи образ в нас? Коя дреха би ни скрила от погледа на светите ангели и Госпо­да Бога? Ние знаем, че ни е покрил и ни покрива само Той – Господ Иисус Христос, че ни измива не „кръвта от юнци и козли“ (Евреи 9:13), а само Неговата безценна кръв, за нас пролята: „Кръвта на Иисуса Христа… ни очистя от все­ки грях“ (1 Иоан 1:7). Ние знаем, че Той измива всички наши грехо­ве в „банята на възраждането“ (Тит 3:5) – светото Кръщение, и ги прощава в чистите сълзи на покаянието и изповедта. Той ни учи да отличава­ме злото от доброто чрез светлината на Своето Слово и ни дава благодат­ни сили да държим само чистото и животворното чрез изпълнение на светите Му заповеди. Чрез всичко това, като слага край на символич­ните кръвни жертвоприношения и като снема от нас грубата кожена дреха на падналия старозаветен чо­век, „който изтлява в прелъстителни похоти“ (Ефесяни 4:22), Господ Иисус Христос става спасителна мантия за нас, за новия, възродения и оду­хотворен човек, който е годен да бъде член на Неговото общество – светата Му Църква.

II

Дрехата била дадена на първите човеци не само за да прикрие тех­ния физически и морален срам; тя станала необходима за тях и като защита от вредните природни явле­ния. Днес ние не можем да си пред­ставим човеци да ходят напълно голи, без вреда за здравето им. На земното кълбо няма място, където да не се променя температурата. До падението на Адам и Ева природна­та обстановка е била друга. Светите отци казват, че до грехопадението природата с нейните явления била съвсем благоприятна за здравето на първите люде: за тях нямало нито студ, нито горещина, нито зарази и болести, нито изобщо нещо вредно – всичко било умерено, прекрасно и доволно. Не че нямало природни промени – имало ги е, но те не оказвали отрицателно влияние върху тях. В самата природа царяла пълна хармония и затова Адам и Ева, бидейки голи, не усещали нужда да защитават телата си от промените в нея. Причината се коренила пак в тяхната невинност, която била като непресъхващ извор за постоянна бод­рост, на сила и здраве, на самочув­ствие, на радост и щастие. По-късно мнозина християнски подвижници свидетелстват, че те, живеейки в непрестанен молитвен подем на ду­ха, не чувствали нищо вредно от страна на природата, от което да се предпазват.

За Адам и Ева тази нужда на­стъпила веднага след падението им, защото то, от една страна, отслаби­ло нравствените и физическите им сили, а от друга, било събитие от такова естество, че се отразило на самата природа, която претърпяла значителни изменения. Тя станала враждебна към първите човеци като към виновници за падението и на всички твари, поставени от Твореца в тяхно подчинение. В цялата при­рода настъпило разстройство както за живите същества, така и за нео­душевените предмети. В Библията е написано, че Бог казал на Адам: „Задето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: не яж от него, – проклета да е зе­мята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; … с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет“ (Битие 3:17-18). И така, земята е проклета поради човека, за­ради неговото падение. Нека си при­помним какво поражение претърпя земята от всемирния потоп – пак поради падението на човеците (Битие 6-та, 7-ма и 8-ма глави). Също така, когато Бог осъди градовете Содомски и Гоморски „на разорение и ги превърна на пепел, та ги постави за пример на бъдещите нечестивци“ (2 Петр. 2-6). Нека си припомним природ­ните явления, когато Господ Иисус Христос издъхна на кръста (Матей 27:50-53). Наистина, „проклета да е земята поради тебе“, човече! До грехопадението тя не е била прокълната, каквато няма да бъде вече и след преобразяването ѝ (Захария 14:11; 2 Петр. 3:10-13). Изобщо, до падението всичко около Адам е излъч­вало смирение и радост: животните, в това число и бъдещите зверове, се умилквали около него и той с ра­дост им давал имена (Битие 2:19), а след падението картината се проме­нила. Нека чуем как вижда и с какви думи описва враждебното от­ношение на природата към виновния човек Казимир Тетмайер:

„Когато дверите на рая се за­хлопнаха зад изгонените Адам и Ева, пред тях се откри светът, но – о, какъв страшен свят! Горите раззинаха насреща им черния си зев и изригваха ужаси из своите тъмни гъ­сталаци… Вихърът се мъчеше да ги завърти и завлече в пропаст, как­то морският отлив подхваща и от­нася в бездната безпомощно дете, заблудено на морския бряг. Реките с шум пръскаха в тях своята пяна; сякаш гигантски разярени змии, те излизаха из коритата си и с без­брой криволичения заливаха по­върхността на земята, потопяваха по пътя си равнини и ливади. Море­то, като някой лъв, готов да се хвърли върху плячката си, яростно ревеше, предвещавайки гибел, по­глъщаше планини и острови, заплаш­ваше цялата земя с разрушение и смърт, разярените му вълни се блъ­скаха о каменните грамади на бре­говете, откъртвайки огромни късо­ве земя, тъй както грифът с ноктите си изтръгва очите на елена. Стихиите се бореха помежду си, подобно на глутница вълци, или като ято ястре­би над паднал кон; бурите, моретата, земетресенията, вулканите, навод­ненията и огънят се бореха кой да завладее земята, тази прокълната зе­мя, господарят на която се чувст­ваше върху нея като истински изгнанник. Денем слънцето безпощадно изпращаше своя палещ огън и ги караше да търсят защитата на дебе­лите сенки; но зашеметяващият аро­мат на цветята и бурените ги заду­шаваше до лишаване на съзнанието; меката зелена трева ги мамеше за почивка, но в нея гъмжаха безброй змии и други отвратителни влечуги; зад скалите ги дебнеше лъвът, от дървото – леопардът и отвратител­ният павиан с дяволските си крясъ­ци. Природата стана непоносимо же­стока. Внезапен студ и скреж по­пари прекрасните дотогава плодове. Гладът започна да терзае стомасите им, но ягодите и плодовете сега бяха толкова горчиви, че ги караха да повръщат. Кожата на ръцете и нозете им се попука и обагри с кап­ки кръв. Нощем бледната луна, като някое задгробно привидение, се плъз­гаше над земята, загърната в саван от сиви облаци; хищни хиени обика­ляха нощното леговище на двамата нещастници и зловещо виеха, сякаш адски духове, които изпълваха ду­шите им с гнетяща тревога. В цяла­та природа сега нямаше нито едно същество, което да съжали нещаст­ните изгнаници и да им даде под­слон или някаква утеха; дверите на рая бяха затворени и въртящ се светкавичен меч пазеше неговия вход. А Бог – Бог беше се скрил високо и дълбоко в безкрайното небе … И те почувстваха цялото си стра­хотно нещастие и се свиха под те­жестта на своето отчаяние [2].“

Трябва да приемем, че Адам и Ева са изпитвали страх от природа­та главно поради това, че тяхното душевно състояние, като виновни и изгонени от рая, им е навявало мрач­ни мисли по примера на народните поговорки: „гузен негонен бяга“ и „очите на страха са големи“, поради което човек понякога се изплашва без да има основание за страх (срв. Псалом 13:5). При все това, св. апостол Павел изрично подчертава, че грехопаде­нието е било съпроводено с неблаго­приятни последици за всички твари, и особено за живите: „Всич­ки твари заедно стенат и се мъчат досега“, защото те се покорили на лошите условия, настъпили за тях, не по тяхна вина, а по волята на Бога, Който ги бе покорил на чове­ка; затова „тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, … с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от роб­ството на тлението при славното освобождение на синовете Божии“, тоест човеците (Римляни 8:19-21).

По такъв начин Адам от най-богат се оказал най-беден, жалък и окаян на тази земя. Облечен дотога­ва в ангелска слава, след грехопа­дението се вижда унизен, отхвър­лен и изоставен на природните сти­хии. Голямо било нещастието му, дълбока била скръбта му. Ето с какви думи описва състоянието на първия човек светата Църква в своето богослужение:

„Седна Адам срещу рая и с ридание оплакваше своята голота: горко ми – как се съгласих с лука­вата измама и съм ограбен и изго­нен далеч от славата. Горко ми – лишения и оголения от божествена­та невинност, в какво недоумение изпаднах! О, раю! – няма вече да се наслаждавам на твоята красота! Няма вече да виждам Господа, моя Бог и Създател! Защото ще отида в земята, от която бях взет! – Мило­стиви, Щедри, помилвай падналия!“ („Слава“ на „Господи, воззвах“ на вечернята срещу Неделя Сиропустна).

Докога щеше да продължи така? Завинаги ли беше отхвърлен Адам? Не! Праведният го изгони от рая, но премъдро продължи да лекува Своето заболяло създание, докато го изведе на спасителния бряг. Тяло­то му беше осъдено да се върне в земята, а безсмъртната му душа – при Този, Който я беше дал. В мо­мента, когато Адам и Ева биваха изгонвани от рая, Господ Бог заяви, че всява безпощадна вражда и бор­ба между семето на жената и семето на змията (Битие 3:15). По силата на това божествено обещание бъдещо­то освобождение на Адам и на чове­чеството беше извоювано именно от това „Семе на жената“, „който е Христос“ (Галатяни 3:16). Казано е „се­мето на жената“, а не на мъжа, защото в зачеването на Иисус-Спасителя мъж нямаше да бъде причàстен.

III

Изкуплението на човека има своята тайнствена страна, която от християнина се възприема с вяра (Евреи 11:1 сл.).Това е божествената страна на изкуплението, за която св. апостол Павел казва: „Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тимотей 3:16). Но из­куплението има и своята човешка страна, която се състои в истин­ски християнски живот, без който усвояването плодовете на изкупле­нието е невъзможно. Двете страни: Божествената и човешката са тясно свързани помежду си. Що се касае до първата, св. апостол Павел ясно казва, че тя е дар Божи: „По благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божи дар е; не е от дела, за да не би някой да се похвали“ (Ефесяни 2:8-9). Но това съвсем не означава, че делата са ненужни за спасението, защото по отношение на Божиите дарове чове­кът съвсем не е пасивно същество. Св. апостол Павел продължава в Посла­нието си до Ефесяни така: „Защото Неговото творение сме ние, създаде­ни в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим“ (Ефесяни 2:10). А щом ги е „предназначил да ги вършим“, значи Той ги иска от нас. Това е под­вигът, който Бог иска от всеки Свой последовател: да вземе кръста си и постоянно да Го следва (Матей 10:38 сл.). В това отношение верни са думите на Спасителя, че царство­то Божие се взима с насилие и „на­силници го грабят“ (Матей 11:12) и думите на св. апостол Яков, че „вярата без дела е мъртва“ (2:20, 26). Разби­ра се, трябва да се прави разлика между дела по закона Моисеев и делата на християнина. В Новия Завет първите са отхвърлени, и ко­гато св. апостол Павел казва, че „чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът“ (Галатяни 2:16), той има предвид само Моисеевия, а не хри­стиянския закон (срв. 1 Коринтяни 9:21: „но съм под закона на Христа“). И така, както благодатта, така и де­лата са абсолютно необходими за на­шето спасение. Но преди да изредим накратко християнските дела, тряб­ва да посочим вярата като първо условие и главно качество на християнина в делото на спасението:

„Без вяра не е възможно да се угоди Богу; защото оня, който до­хожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят“ (Евреи 11:6). Следователно човек, който няма то­ва качество, сиреч истинска и твър­да вяра, при това вяра правилна, ако се съмнява, колебае или смесва своето „верую“ с елементи, несъв­местими с основните евангелски исти­ни, той не е истински християнин. Писанието казва, че „който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божи. Осъждането пък е по­ради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши“ (Иоан 3:18-19).

Нека сега изброим добрите хри­стиянски дела. Когато Свещеното Пи­сание говори за тях, то споменава преди всичко лошите дела, така на­речените „дела на плътта“, сиреч де­лата, които върши плътският човек; а след това в противоположност то посочва делата на духа. Ето пър­вите: ,Делата на плътта са извест­ни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свади, ревнува­ния, гняв, разпри, разногласия, (съблазни), ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива…; които вършат това, няма да наследят царство­то Божие. А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кро­тост, въздържание. Против такива няма закон. Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите“ (Галатяни 5:19-24).

Следователно да се облечем в Христа означава: да се облечем в християнските и общочовешките доб­родетели, най-висок пример за кое­то ни е дал Самият Той. Общо каза­но, тези добродетели се съдържат в двете най-големи заповеди: любовта към Бога и любовта към ближния (Матей 22:40). Едната любов без дру­гата не може, защото „който каже: „любя Бога“, а мрази брата си – лъжец е!“ (1 Иоан 4:20). Затова св. апостол Павел увещава християните: „Облечете се в Господа на­шего Иисуса Христа, и грижите за плътта не превръщайте в похоти“ (Римляни 13:14); като „отхвърлите от себе си вехтия според предишното ви живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти, … да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и светост на истината“ (Ефесяни 4:22, 24); отхвър­лете от себе си всичко: гняв, ярост, злоба, злоречие, сквернословие от устата си; не се лъжете един други, след като съблякохте вех­тия човек заедно с делата му и се облякохте в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател, дето няма ни елин, ни юдеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос. И така, като избраници Божии, свети и възлюбе­ни, облечете се в милосър­дие, благост, смиреномъдрие, кро­тост, дълготърпение, като се търпи­те един други и си прощавате взаим­но, ако някой има против някого оплакване: както Христос ви прости, така и вие. А над всичко облече­те се в любовта, която е свръзка на съвършенството, – и мир Божи да цари в сърцата ви!“ (Колосяни 3:8-15).

Нека сега хвърлим малко свет­лина върху въпроса: как ще бъдат облечени човеците след възкресение­то им? Отговорът на този въпрос за­виси от отговора на един друг въп­рос, задаван още през времето на св. апостол Павел: „Как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат?“ (1 Коринтяни 15:35). Светият апо­стол ни дава отговора: „Има тела небесни и тела земни“. Земното се погребва в земята, но при възкресе­нието възкръсва ново, одухотво­рено, небесно, защото: „сее се в тление – възкръсва в нетление; сее се в безчестие – възкръсва в слава; сее се в немощ – възкръсва в сила; сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно“ (1 Коринтяни 15:40-44). Новото тяло няма да има нужда от земно облекло. „Ето, тайна ви каз­вам: всинца няма да умрем, ала всин­ца ще се изменим изведнъж, в един миг на окото[3], при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се из­меним; защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смърт­ното да се облече в безсмъртие“ (1 Коринтяни 15:51-53). Тогава именно Хри­стос „ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло, със сила­та, чрез която Той може и да поко­рява на Себе Си всичко“ (Филипяни 3:21). Това именно преобразено, безсмърт­но и нетленно няма да има нужда от веществено облекло.

Интересни разсъждения по то­зи въпрос прави старобългарският писател и проповедник от X-ти век Иоан Екзарх в съчинението си „Щестоднев“: „И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха“. Причината? Те бяха обвити в безсмъртие и обле­чени в слава. Славата покривала голотата им. Но къде мога сега да видя човек гол, който да не се срамува? Ще го намеря в Христа. Петър и Иоан отишли на гроба да търсят тя­лото Му и не го намерили. Те наме­рили само дрехите свити, за да ста­не ясно, че с възкресението Си Хри­стос връща първоначалния образ на Адам. Възкръсналият е без дрехи, но не гол, а облечен. Той възкръсна и съблече дрехите, с които Адам бе облечен след падението си. Възкръс­налият бил гол и въпреки това не из­глеждал да е гол. Мироносиците Го виждат и се втурват към Него, но гол не Го виждат… Как е бил Той облечен? Човешките Му дрехи бяха взети и поделени от войниците на Гол­гота. Погребалните Му повивки бяха останали в гроба. Вижда се, че Той излязъл от гроба така, както Иосиф от къщата на Потифар (Битие 39:12), тоест гол. Но има разлика между смъртен гол и безсмъртен. Христос излезе от гроба гол и при все това не беше гол. Гол беше и Петър при мо­рето: „Симон Петър, като чу, че е Господ, препаса дрехата си (защото беше гол) и се хвърли в морето“ (Ио­ан 21:7), защото се срамувал да се яви пред Христа гол. Следователно смъртното тяло познава срама, а без­смъртното не познава срам, защото е облечено в слава, сиреч в особено небесно облекло[4].

Нека заключим с думите на св. апостол Павел: „Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небеса­та, жилище неръкотворно, вечно. Затова и въздишаме, като копнеем да се облечем в не­бесното си жилище; само да не би, и облечени, да се намерим голи. Защо­то ние, които се намираме в тая хи­жа, стенем обременени; ето защо, искаме не да се съблечем, а да се пре­облечем, та смъртното да се по­гълне от живота. Бог, Който ни е създал тъкмо за това, Той ни и даде залога на Духа“ (2 Коринтяни 5:1-5), за да постигаме всичко това с Неговата благодатна сила.

______________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1983, кн. 2, с. 1-8. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Инокентий, Архиепископ Херсонский и Таврический, Сочинения, т. III, Спб. 1908, с. 429-534, „Падение Адамово“, Слово в Неделю Сиропустную.

[2]. Казимир Тетмайер, Сочинения, том I, Москва, 1907, с. 5-6, раз­каз „За дверями рая“.

[3]. В оригинала на гръцки е: „изведнъж, в един миг на окото – ἐν ἀτόμῳ, ἐν ῥιπῇ ὀφθαλμοῦ (На гръцки 1 Коринтяни 15:51-53 – ἰδοὺ μυστήριον ὑμῖν λέγω· πάντες οὐ κοιμηθησόμεθα, πάντες δὲ ἀλλαγησόμεθα, ἐν ἀτόμῳ, ἐν ῥιπῇ ὀφθαλμοῦ, ἐν τῇ ἐσχάτῃ σάλπιγγι· σαλπίσει γὰρ καὶ οἱ νεκροὶ ἐγερθήσονται ἄφθαρτοι καὶ ἡμεῖς ἀλλαγησόμεθα. Δεῖ γὰρ τὸ φθαρτὸν τοῦτο ἐνδύσασθαι ἀφθαρσίαν καὶ τὸ θνητὸν τοῦτο ἐνδύσασθαι ἀθανασίαν.). Така е във всички преводи, ос­вен в българския.

[4]. Иоан Екзарх, Шестоднев, превод от старобългарски с послеслов и коментар от Николай Цвятков Кочев, изд. Наука и изкуство, София, 1981, Сло­во 6, с. 288-289. Цитатът е даден сък­ратено и свободно.

Изображение: Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eGI