Архимандрит Методий

В посланието си до Галатяни, след като доказва, че неговата благовестническа дейност от самото на­чало и в продължение на 17 години (Галатяни 1:3, 2:13-14-17) е била в пълен унисон с проповедта на ос­таналите апостоли, св. апостол Павел в подкрепа на своите доказателства, привежда и един интересен спор между него и св. апостол Петър, който станал в Антиохия, столица на то­гавашна Сирия. За този случай ни­къде другаде в Писанието нищо не е казано. Ето какво разказва св. апостол Павел:

„А когато дойде Петър в Антиохия, аз му се лично опрях, защото се бе изложил на осъждане. Понеже, пре­ди да пристигнат някои от Якова, той ядеше заедно с езичниците; а когато те дойдоха, почна да се спо­таява и да страни, като се боеше от обрязаните. Заедно с него лицемере­ха и другите юдеи, тъй че дори и Варнава се увлече от лицемерието им. Но когато видях, че те не по­стъпват право по евенгелската исти­на, казах на Петър пред всички: ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо ка­раш езичниците да живеят по юдейски? Ние по природа сме юдеи, а не грешници от езичниците; обаче, като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправ­даем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът… Защото, ако чрез закона е оправданието, тогава Христос на­празно умря“ (Галатяни 2:11-21).

Както виждаме – силни аргу­менти и остро изобличение, което апостол Павел прави на апостол Петър пуб­лично, в присъствието на християни от евреи и езичници, на обрязани и необрязани, на фанатични привър­женици на обрязването като уж абсолютно необходимо за спасението, макар да е пределно ясно, че то съв­сем не е необходимо, напротив: като несъвместимо с благодатта, то трябва да бъде изоставено.

За да ни бъде ясно какво собствено е станало между двамата апостоли, необходима е кратка предистория.

След обръщението си от бивш гонител на Христа, апостол Павел вед­нага (Деяния на светите апостоли 9:20) започнал усърдно да проповядва в Дамаск, а след това и в Иерусалим, че Иисус е Син Божи, обещаният Месия. Но и на двете места озлобените юдеи правят за­говор да го убият (Деяния на светите апостоли 9:23-26), поради което апостолите, за да го предпазят от покушение, го изпращат в родния му град Tapс. Оттам апостол Варнава го довежда в Антиохия, където в продължение на цяла го­дина те развиват плодотворна мисио­нерска дейност (Деяния на светите апостоли 11:22-26). Трябва да отбележим, че малко преди това, чрез особено откровение, дадено на апостол Петър, бил приет в Църквата първият християнин от езичниците – стотникът Корнилий (Деяния на светите апостоли 10-та глава). От този момент християнството бързо се разпространило между езични­ците в съседните на Юдея области. Изключителна заслуга за това имали апостолите Павел и Варнава. След едногодишната им проповедническа дейност в Антиохия, те предприели мисионерски пътувания до Кипър (родното място на Варнава – Деяния на светите апостоли 4:36), Пергия, Икония, Галатия, Киликия и други съседни провинции в Сирия и Мала Азия, но навсякъде срещали голяма съпротива от юдействащи християни, идващи от Иеру­салим, които им създавали затруд­нения, нанасяли им жестоки побоища и ги гонели от един град в друг. Завърнали се от първата си обиколка в Антиохия, те сварили там голямо смущение между християните, защото малко преди това от Иерусалим пак дошли юдействащи християни, които казвали на своите антиохийски единоверци от езичниците: „Ако не се обрежете по обряда Моисеев, не можете се спаси“ (Деяния на светите апостоли 15:1). Това наложило апостолите Павел и Варнава, заедно с група от братята-християни, да заминат за Иерусалим, за да обменят мисли с другите апо­столи по този силно вълнуващ ги въпрос. Апостол Павел получил за това и особено откровение (Галатяни 2:2), по силата на което взел със себе си и апостол Тит, в качеството на свой особено доверен сътрудник. Апостол Павел го обичал с нежна любов и, познавайки неговите способности, по него из­пратил първото си послание до Коринтяни, като го и натоварил с трудната задача да уреди случая с коринтския кръвосмесник (1 Коринтяни 5-та глава). Апостол Павел го очаквал с го­лямо вълнение да се завърне и много се зарадвал, когато Тит му съобщил, че случаят е уреден благополучно – чрез разкаянието на грешника и на цялото коринтско общество (2 Коринтяни 2:13, 7:6, 13-15). Тит бил чист елин и бил приел Христа, без да е бил предварително еврейски прозелит, поради което и не е бил обрязан. Точно такъв сътрудник бил нужен на апостола за събора, тъй като самият той и Варнава, като евреи, били обрязани.

В Иерусалим апостолите Павел и Варнава, заедно с останалите чле­нове на делегацията, били приети с радост „от църквата, апостолите и презвитерите“, сиреч от цялото хри­стиянско общество, пред което вероятно нееднократно те разказ­вали „всичко, що Бог бе сторил с тях и как отвори вратата на вярата за езичниците“ (Деяния на светите апостоли 15:4). Освен това апостол Павел изложил „насаме на най-видните“ апостоли благовестието, което проповядва между езични­ците, за да чуе тяхната преценка, та „да не би някак“ напразно да тича, или да е тичал, тоест да не би в някой отделен случай да не е бил прав, или изобщо изцяло да е на погрешен път. Разбира се, тази преценка е била нужна не на самия апостол Павел, който бил приел апостолското достойнство „не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца“ (Галатяни 1:1), за великото дело, за което той е бил предизбран от утробата на майка си (Галатяни 1:15), като „избран съд“ да понесе името на Господ Иисус „пред народи, царе и синове израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15) и което за него означавало „да бъде, или да не бъде[1]“. Право казва един мислител, че „пристига­нето на Павел в Иерусалим и свик­ването на събора представлява една от най-тържествените страници в историята на християнството. Пред­стояло да бъде премахнато едно страшно недоразумение, и от успеха на тази задача зависело всичкото бъдеще на човечеството[2]“. „Най-видните апостоли“ били трима: Яков, наричан „праведният“, брат Госпо­ден и пръв иерусалимски епископ; след това Кифа, тоест Петър, и тре­ти – любимият ученик на Спаси­теля – апостол Иоан. Апостол Яков не бил от числото на дванадесетте, както и апостол Павел не е бил от тях. Но както апостол Яков се ползвал с авторитет, равен на авторитета на дванадесетте, със същия авторитет се ползвал и апостол Павел. Затова последният нарочно поставил името на апостол Яков пред това на апостол Петър. Апостол Яков бил голям постник и строг изпълнител на Моисеевия закон, поради което юдействащите ревнители обичали да го считат за свой водач (срв. „някои от Якова“ – Галатяни 2:12), но това било едно недоразумение, както ще видим. Според израза на св. апостол Павел, тримата „най-видни“ били „смятани за стълбове“ на Църквата (Галатяни 2:9). След като изслушали доклада на апостол Павел, тримата апос­толи намерили изповеданието на вя­рата му, както и благовестието между езичниците, напълно съгласни с еван­гелската истина. „Те нищо не ми прибавиха“, казва апостол Павел. „На­против, като видяха, че мене е по­верено да благовестя на необрязаните, както Петру – на обрязаните (понеже Оня, Който помогна на Петър в апостолството между обряза­ните, помогна и на мене между езич­ниците) и като узнаха за дадената на мене благодат, Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подадоха на мене и на Варнава ръка за общуване, за да отидем ние при езичниците, а те – при обрязаните, като само ни поръчаха да помним сиромасите, кое­то се и постарах да изпълня точно“ (Галатяни 2:6-10).

И така, след този доклад, тримата „най-видни апостоли“ решават да се свика събор, който да вземе решение по този наболял въпрос. Понеже в този събор взели участие всички апостоли, той се нарича „Апостол­ски“. Той станал в 51-ва година.

При откриването на съборните за­седания „станаха някои от фари­сейската ерес, които бяха повяр­вали, и казваха, че те – езичниците – трябва да се обрязват и да им се за­повяда да пазят закона Моисеев“ (Деяния на светите апостоли 15:5). Изглежда[3], че същите силно са настоявали воденият от апостол Павел Тит да бъде първо обрязан и тогава да има правото да бъде член на събора, но претърпяли пълен неуспех. Апостол Павел смело се защита­вал и съборът не намерил за необ­ходимо Тит да бъде обрязан (Галатяни 2:3). С това фарисейските сектанти били посрамени и апостол Павел с право ги нарича „лъжебратя“, които щели, ако техният натиск би се увенчал с успех, „да поробят“ християните от езичниците на Моисеевия закон, но, заявява апостолът, „тям нито за час се оставихме да ни покорят, та да се запази у вас (тоест галатяните) истината на благовестието“ (Галатяни 2:4-5).

След изслушване претенциите на фарисейската ерес, последвало „дъл­го съвместно разискване“ (Деяния на светите апостоли 15:7) С това била дадена свобода и въз­можност да се изкажат повече же­лаещи, за да се види какво е стано­вището на останалите членове на събора. След всичко това става апостол Петър и прави изказване против домогванията на юдействащите. Той казва дословно:

„Мъже братя! Вие знаете, че Бог от първите дни избра измежду нас мене, та от моите уста да чуят езич­ниците евангелското слово и да по­вярват; и Сърцеведецът Бог им засвидетелства, като им даде Дух Свети, както и нам; и не направи никаква разлика между нас и тях, като очисти с вяра сърцата им. Сега, прочее, защо изкушавате Бога като възлагате на врата на учениците иго, което нито нашите бащи, нито ние можахме да понесем? Ала ние вярваме, че с благодатта на Господа Иисуса Христа ще се спасим, както и те“ (Деяния на светите апостоли 15:7-11).

С това изказване апостол Петър дал насока за работата на събора. И, очевидно, за да се подчертае правилността на тази линия, думата била дадена на апостол Павел и Варнава: „Тогава цялото множество млъкна и слушаше Варнава и Павла, които разказваха какви личби и чудеса стори Бог чрез тях между езичниците“ (Деяния на светите апостоли 15:12). След тех­ния затрогващ разказ по-нататъш­ното обсъждане било вече излишно и сега оставало председателстващият апостол Яков да се изкаже после­ден – както става и днес в заседа­нията на православните синоди – изказванията започват от младшия и завършват с първенствуващия, който прави и предложение за решение. По-нататък дееписателят пише:

„А след като млъкнаха те, заго­вори Яков и рече: мъже братя, чуйте ме! Симеон обясни, как Бог изпърво посети езичниците да Си из­бере от тях народ за Свое име; и с това са съгласни думите на проро­ците, както е писано: „след това ще се обърна и ще възстановя падналата Давидова скиния, и каквото е раз­рушено в нея, ще възстановя и ще я изправя, за да подирят Бога оста­налите човеци и народи, които са назовани с Моето име, казва Господ, Който върши всичко това“ (Амос 9:11-12)…[4] Затова аз съм на мне­ние да не се правят мъчнотии на ония от езичниците, които се обръ­щат към Бога, но да им се пише: да се въздържат от осквернени идоложертвени храни, от блудство, от удавнина и кръв, и да не правят на други онова, което не е тям угодно“ (Деяния на светите апостоли 15:14-20).

Съборът единодушно приел пред­ложението на своя председател. Дее­писателят продължава: „Тогава апо­столите с презвитерите и цялата църква намериха за добре да изберат изпомежду си Юда, наричан Варсава, и Сила – предни мъже между братя­та и да ги пратят в Антиохия заедно с Павел и Варнава, като по тях им написаха следното: от апостолите, презвитерите и братята поздрав до братята от езичниците в Антиохия, Сирия и Киликия. Понеже чухме, че някои, излезли от нас, са ви сму­тили с речите си и размирили душите ви, като говорели да се обрязвате и пазите закона, каквото не сме им поръчали, ние, като се събрахме, единодушно намерихме за добре да изберем мъже и ги пратим при вас, заедно с нашите обични Варнава и Павла, човеци, които изложиха на опасност живота си за името на Господа нашего Иисуса Христа. И тъй, ние пратихме Юда и Сила, които и устно ще ви обяснят същото. Защото угодно бе на Светаго Духа в нам да ви не възлагаме вече никакво бреме, освен тия нужни неща: да се въздържате от идолски жертви и от кръв, от удавнина и от блудство, и да не правите на други онова, което не е вам угодно. Като се пазите от това, добре ще сторите. Здравейте!“ (Деяния на светите апостоли 15:22-29).

Прави впечатление, че в това писмо за Моисеевия закон, взет като цяло, съборът не казва нищо изрично: нито дума за десетте Божии заповеди, нито за съботата, нито за кървавите жертвоприношения, за многократните наредби за чисти и нечисти животни и храни, особено за безбройните забрани в книгата Левит: „Не се докосвай, не кусвай, не пипай“ (Колосяни 2:21). Единствено обяснение на това трябва да се търси в благоразум­ното желание на апостолите да не дразнят фанатиците, предоставяйки на Божия промисъл да ги вразуми. При все това в съборното писмо до антиохийските християни прозира становището на събора, че Моисеевият закон е вече излишен за християните. Това се вижда от изразите:

1. „Като говорели да се обрязвате, и да пазите за­кона, каквото не сме им поръчали“.

2.„Да ви не възлагаме вече никакво бреме, освен тия нужни неща“ (Деяния на светите апостоли 15:24, 28). В един съкратен вариант апостол Яков предава съборното решение така: „А за повярвалите от езични­ците ние… решихме да не па­зят нищо такова, а само да се въздържат от идолски жертви, от кръв, от удавнина и блудство“ (Деяния на светите апостоли 21:25). От това следва, че останалата част от Моисеевия закон, извън това „само“, като ненужна за християните, трябва изцяло да отпадне. Този закон в неговата буква за християните вече не може да бъде задължителен, тъй като той е бил временна преходна „сянка на бъдещето“ (Колосяни 2:17) и сега вече е настъпило времето предобразите да се заменят с образите им, именно:

– Плътското обрязване – с ду­ховното, сиреч с кръщението, „защото не онзи е юдеин, който е такъв по външност, нито онова е обрязване, що е външно, върху плът­та; а онзи е юдеин, който вътрешно е такъв, и онова е обрязване, що е в сърцето, по дух, а не по буква“ (Римляни 2:28-29). „Пазете се от лъжеобрязване, защото истинското обрязване сме ние, които духом служим Богу и се хвалим с Христа Иисуса“ (Филипяни 3:2-3). „В Него сте и обрязани чрез неръкотворно обрязване, като събля­кохте греховното тяло на плътта, чрез обрязването Христово, като се погребахте с Него в кръщение­то, в което и възкръснахте заедно с Него чрез вяра“ (Колосяни 2:11-12).

– Съботата – с Господния ден, „Кириакѝ имéра“ (Откровение 1:10), с „първия ден на седмицата“ (Матей 28:1, Марк 16:2, Лука 24:1, Иоан 20:1) денят на славното Възкресение Христово – неделята! Както е било предсказано: „И ще прекъсна у нея всяка веселба, празниците и новомесечията ѝ, съботите и всичките ѝ тържества“ (Осия 2:11). „И тъй, никой да ви не осъжда за ядене и пиене, или за някой празник или новомесечие, или събота: това е сянка на бъдещето, а тялото е Христос“ (Колосяни 2:16-17).

– Десетте Божии заповеди – в Новия Завет се сумират в две заповеди: за любов към Бога и любов към ближния, както е казал Законо­дателят Господ Иисус Христос: „на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците“ (Матей 22:40).

– Множеството кръвни и други старозаветни жертви са заменени с единствената съвършена новозаветна Жертва, с която Великият Първосвещеник Христос „чрез едно само принасяне направи освещаваните съ­вършени завинаги“(Евреи 10:14). Сам предвечният Агнец Божи чрез Дух Свети предсказва това, когато се обръща към Небесния Отец с думите: „Жертва и принос Ти не пожела…; всесъжения и жертва за грях Ти не поиска; тогава рекох: ето ида, в книжния свитък е писано за Мене: желая да изпълня волята Ти, Боже Мой, и Твоят закон е в сърцето Ми“ (Псалом 39:7-9). Привеждайки това предсказание, св. апостол Павел го комен­тира така: „Законът, като има сянка­та на бъдещите блага, а не самия образ на нещата, никога не може с едни и същи жертви, принасяни постоян­но…, да направи съвършени ония, които дохождат с тях,…защото не е възможно юнча и козя кръв да отнима грехове. Заради това Христос, вли­зайки в света, казва: „жертва и при­нос Ти не пожела, а тяло Ми при­готви; всесъжения и жертви за грях не Ти са угодни. Тогава рекох: ето ида (писано е за Мене в началото на книгата) да изпълня, Боже, Твоя­та воля“. Като каза по-горе: „жертва и принос, всесъжения и жертви за грях (които се принасят според за­кона) Ти не пожела и не Ти са угод­ни“, сетне рече: „ето ида, Боже, да изпълня Твоята воля“. С това Той отменява първото, за да постави второто. По тази воля сме осветени чрез извършеното веднъж завинаги принасяне на Иисус Христовото тя­ло“ (Евреи 10:1-10).

Въпреки решението на събора, юдействащите продължили да упорстват. И не можейки нищо друго да направят, те изпращали на­всякъде по дирите на апостол Павел вредители, които го клеветили както пред еврейските общини в разсеянието, така и пред езичниците, като казвали, че той не бил ученик на Христа, защото не бил Го даже виж­дал, и че не проповядвал Христово учение, както другите апостоли. Всичко това принуждавало апостол Павел да защитава своя апостолски авто­ритет, да нарича противниците си „лъжеапостоли, лукави работници, които се преобразяват в Христови апостоли“ (2 Коринтяни 11:13). Защита­вайки се, апостол Павел на два пъти казва за себе си: „Аз мисля, че с нищо не съм по-долен от върховните апостоли“ (2 Коринтяни 11:5, 12:11). Друг път той казва: „Не съм ли апостол, не съм ли свободен, не съм ли видял Иисуса Христа, Господа нашего? Не сте ли вие мое дело в Господа?“ (1 Коринтяни 9:1). Апостол Павел бил безмилостно преследван от юдействащите и в Европа: в Солун (Деяния на светите апостоли 17:4-9), в Берия (Деяния на светите апостоли 17:13), в Коринт (Деяния на светите апостоли 18:4-6, 12-17), и после пак в Иерусалим, след завръщането му от третото пътешествие, когато повече от четиридесет души направили съзаклятие, като се и заклели да не ядат и пият, докле не го убият (Деяния на светите апостоли 23:12-15 и сл.).

Малко след завръщането на апос­толите Павел и Варнава от Апостол­ския събор в Антиохия, там пристиг­нал и сам върховният апостол Петър, придружен от група християни-евреи, поддръжници на събора и против­ници на Моисеевия закон. Разбира се, те пристигнали като желани гости на Павел и ръководената от него антиохийска християнска община. Поради това апостол Петър общувал с тях не само в молитвите и богослу­женията, но и в ядене и пиене на една трапеза с тях. Последното било особено важно, защото евреите смя­тали за смъртен грях да ядат и пият заедно с необрязани, за което бил обвиняван и Сам Спасителят (Матей 9:11, Марк 2:16), и на самия апостол Петър, след покръстването на Корнилий, те натяквали: „Ти си ходил при необрязани човеци и си ял с тях“ (Деяния на светите апостоли 11:3). Затова сега общу­ването на апостола с антиохийските християни им доставяло, без съмне­ние, голяма радост!

Но тази радост скоро се по­мрачила, защото неочаквано от Иеру­салим пристигнали група юдействащи, върли ревнители на Моисеевия закон. Няма съмнение, че те пристигнали с цел да видят общува ли апостол Петър с необрязаните и върши ли този „велик грях“ – да яде и пие заедно с тях? И какво става? Апостол Петър започнал „да се спотаява и да страни“ от антиохийските християни. С това той се изложил на осъждане в очите на апостол Павел (Галатяни 2:11), особено когато заедно с него започ­нали да лицемерят „и другите юдеи“, тоест самите дошли с него от Иеру­салим, „тъй че дори и Варнава“ се поколебал и „увлякъл от „лицемерието им“. Виждайки, че те не постъпват право „по евангелската истина“, за апостол Павел не оставало друго, освен да издигне глас и да ги изобличи. Ние вече приведохме думите на неговото остро изобличение. Апостол Павел се обръща лично към Петър, защото той, като първенствуващ в групата, дал тон на цялата тази неправилна по­стъпка, но изобличението се отна­сяло еднакво и към останалите, а се отнася и до всички следващи и особено до онези днешни християни, които още робуват на този отхвърлен закон, пренебрегвайки казаното, че целият закон се изпълнява в една дума, именно: възлюби ближния си като себе си“ (Галатяни 5:14). „Защото заповедите: не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, чуждо не пожелавай и всяка друга заповед се съдържат в тия думи: възлюби ближ­ния си като самаго себе си“ (Римляни 13:9). „Защото, ако се водите по дух, вие не сте под закон“ (Галатяни 5:18). В това отношение апостол Павел е непоко­лебим и казва на галатяни: „И тъй, стойте твърдо в свободата, която Xристос ни дарува, и не се подлагай­те пак под робско иго“ (Галатяни 5:1)- онова тежко иго на Моисеевия закон, за което сам първовърховният приз­нава, че от една страна „нито нашите бащи, нито ние можахме да понесем“, и от друга, защото „ние вярваме, че с благодатта на Господа Иисуса Хри­ста ще се спасим, както и те“ (Деяния на светите апостоли 15:10-11).

II

В историята на Църквата се очер­тават две разбирания на разглежда­ния случай, станал между двамата апостоли в Антиохия. Една група свети отци, начело на която в Източната църква стои св. Иоан Златоуст, а в Западната – блажени Иероним, под­държат, че външните обстоятелства на този случай са станали точно така, както ги описва св. апостол Павел, само че всичко това било предварително уго­ворено. Няма съмнение, че дошлите подир апостол Петър от Иерусалим юдействащи лъжеапостоли са умеели да предизвикват бурни спорове и са представлявали опасен противник. Вероятно апостол Петър никак не е очак­вал, че ще наблюдават и него, поради което бил неприятно изненадан от това. Тогава, какво да се прави? Св. Иоан Златоуст и блажени Иероним приемат, че апостолите Петър и Павел се споразумели: първият да се престори, че е единомислен с юдействащите фанатици и да за­почне да избягва антиохийците, а вторият да го изобличи публично. Апостол Петър да мълчи, без да спори с апостол Павел, и по такъв начин той да бъде като че ли съгласен с юдействащите, а що се касае до необрязаните – Павел после да им обясни каква е работата, и те също да останат доволни. Това е първото светоотеческо разбиране на този ин­цидент[5].

Но повечето свети отци не приемат това разбиране, а са напълно съ­гласни с разказа тъй, както е пре­даден от св. апостол Павел. Изчерпателно и напълно достоверно тълкувание му дава блажени Августин[6], който полемизира с блажени Иероним. Апосто­лите Петър и Павел не са могли да се договарят да играят роли, несъответстващи на висотата на тяхното апостолско служение, защото с това и двамата биха изпаднали в трудно положение. Преди всичко сам апостол Петър не би се съгласил, защото, ако юдействащите биха разбрали, че той ги е измамил, преструвайки се за техен, биха могли да го убият. И апостол Павел не би се съгласил да участва в инсцениран спор по един въпрос, който му е струвал вър­ховни усилия, за който той е бил при­зован чрез особено откровение и който е бил вече решен от Апостолския събор. Освен това той не би използвал един измислен спор като аргумент в своето блестящо аргументирано послание към измаме­ните по такъв начин негови духовни чеда – галатяните. Ако имаше до­говореност и инсценировка, за това щеше да знае и Варнава, и тогава апостол Павел нямаше да пише в посла­нието си, че „Заедно с Петър лице­мереха и другите юдеи, тъй че дори и Варнава се увлече от лицемерието им“. Апостол Петър нямаше да изпадне в това достойно за осъждане поло­жение, ако още с пристигането на съгледвачите спокойно би им казал: „Братя, тука ние сме в една напълно езическа страна, затова трябва да внимаваме да не съблазним нашите братя в Христа, а за това има само един най-лесен начин: да спазим ре­шението на събора“. Но апостол Петър не постъпил така, а дал вид, че се соли­даризира с наблюдателите, и точно затова се изложил на справедливо осъждане. Защо е постъпил тъй? Той направил така единствено защото се уплашил от тях! Апостол Павел никак не е можел да премълчи този факт, който единствен обяснява станалото: Петър „започна да се спотаява и страни, като се боеше от обрязаните!“ (стих 12). Привържениците на първото разби­ране възразяват: „Как – Петър се уплашил? Този, който… заяви на първосвещениците и на целия синедрион: „съдете, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога“ (Деяния на светите апостоли 4:19-20) – той сега се уплашил? Не, това е невъз­можно!“ (св. Иоан Златоуст). Но лич­ният свидетел на случая – вели­кият апостол на езичниците изрично казва, че апостол Петър действително се уплашил. И в това няма нищо нито чудно, нито унизително за един човек който наистина се намира в опасни обстоятелства! Той е познавал добре тези безразсъдни хора, които, ма­кар да бяха станали християни, но не са били възродени до степен да станат нови човеци, те са били още вехти мехове, в които новото вино на благодатта е губело качествата си на възраждаща сила. В името на юдейските национални идеали, които те поставяли над всичко друго, те не биха се подвоумили да убият всеки „изменник“ на тази криво разбирана национална кауза. Те са същите, от които малко по-късно апостол Павел едва ще се спаси да не бъде убит, само благодарение намесата на римската власт (Деяния на светите апостоли 21:30-32, 23:12-22). Моисей за тях стоял по-високо от всеки друг авторитет и това „перде“, това „покривало“ им пречело да виж­дат истината Христова (срв. 2 Коринтяни 3:14-16). Ако нямаше този страх, апостол Петър не би изпаднал в това по­ложение. Може би той си е помислил, че едно кратковременно прекратя­ване на общуването му с необрязаните няма да бъде забелязано от тях, и че след като наблюдателите си отидат, отношението му към тях пак ще се възстанови. Очевидно той не е могъл да прецени и предвиди какво ще е последицата от постъпката му за тях. От устните разкази на съборните делегати Юда и Сила (срв. „които и устно ще ви обяснят същото“ – Деяния на светите апостоли 15:27), те непре­менно са били чували как смело апостол Петър се изказал на събора против обрязването и против игото на Моисеевия закон. А сега, радващи се до вчера на неговото мило отеческо общуване с тях, те били сериозно смутени и разтревожени. Първият ученик Христов представлявал за тях също такъв безспорен авторитет, както и апостол Павел. Тогава, какво заключение са могли да направят от внезапната промяна в неговото отно­шение към тях? Едно от двете: или че той е двуличен, или че обрязването трябва действително да е необхо­димо за спасението. Да приемат пър­вото те не могли, защото какъв апо­стол Христов ще бъде един непо­следователен човек? Но те не могли да допуснат и второто, след решението на апостолския събор, на който сам апостол Петър бе подкрепил единствената правилна линия. И вероятно те са питали апостол Павел да им даде отговор на загадката, да ги извади от това мъчително състояние на душата им. При тази опасност, застрашаваща вярата на антиохийските християни, апостол Павел не е могъл да мълчи. Оттук става ясно, защо той се опълчил с такава сила против постъпката на своя събрат и защо това станало не­забавно и публично: „Но когато ви­дях, че те не постъпват право по евангелската истина“, изразена в решението на събора, „тогава казах на Петър пред всички…“ Апостол Па­вел нарича постъпката на апостол Петър лицемерие, сиреч отстъпване от истината за угода на чо­веци, които не изповядват тази истина. Той е винаги бил прям про­тивник на човешкото неискрено отно­шение към истината: „Ако бях още угаждал на човеци, не щях да бъда Христов раб“ (Галатяни 1:10). На това човекоугодничество, което той не можел да търпи, трябвало да се тури край и това трябвало да стане пуб­лично, за да бъде истината ясна за всички. Няма нищо недостойно в това, че апостол Петър действително се бил уплашил и съгрешил, защото няма човек непогрешим. И апостолите не правят от това изключение, „за­щото ние всинца много грешим“ (Яков 3:2). И това трябва подчертано да се каже за апостол Петър. Апостол Павел не би се уплашил и не би се отклонил от истината, но апостол Петър се уплашил и се отклонил. Като изхождаме от това, което знаем за него като ха­рактер, ще видим, че няма нищо чудно в това, че той се уплашил и поради тази уплаха съгрешил. Фредерик Фарар дава убеди­телен коментар за характера на апостол Петър във връзка с антиохийския случай: „Стрелката на компаса може да трепери и да се отклонява, но тя винаги се връща и показва, макар и не с еднаква точност, „север“. И ако Петър често се е отклонявал от правата посока вследствие на стра­нични влияния и на изкушения, ако от една страна гори от желание да бъде Христов ученик и казва: „Гос­поди, при кого да отидем – Ти имаш думи за вечен живот“ (Йоан 6:68), а от друга страна Го моли да си отиде от него, защото е човек грешен (Лука 5:8); ако той пръв изповядва Христа като Син на Живия Бог (Матей 16:16), но и веднага се обръща към Него с порицание, за което заслужил страшното название „са­тана“ (Матей 16:22-23); ако веднъж смело се хвърля в морето, за да ходи по повърхността на водата, но вед­нага, обладан от страх пред силния вятър се уплашва и започва да по­тъва, като вика за помощ (Матей 14:30); ако в един случай без коле­бание вдига ножа, за да защити своя Учител (Матей 26:51), а в следващия момент с клетва се отрича от Него и то от страх пред една слугиня (Матей 26:69-75), то няма нищо чудно в това, ако след като е бил храбър поборник на евангелската истина за равенството на християните от евреи и елини пред Бога, сега от страх из­меня на тази истина. Легендата, увеко­вечена и с веществения паметник – малката църква близо до Рим, която носи названието „Домине, кво вадис?“, представлява, като че ли, наистина интересно доказателство за склонността на Петър към колеба­ния при внезапен страх, поради което през християнската древност той сполучливо е бил наричан „по­стоянно непостоянен[7]“.

На същата черта в характера на апостол Петър намекват по един съкровен начин думите на Спасителя, с които Той отговаря на Своя пръв апостол, когато Петър проявява любопитен интерес към съдбата на апостол Иоан: „Ако искам той да пребъде докле дойда, тебе що ти е? Ти върви подире Ми!“ (Иоан 21:22). От тези думи на Спасителя се вижда, че апостол Иоан ще пребъде, но в какво? – очевидно в истините на вярата в Христа и в любовта към Него (срв. Иоан 15:9), но за апостол Петър в това отно­шение има опасност да се отклони. И точно затова, възстановявайки го в апостолското му достойнство след трикратното му отричане, Христос на три пъти го пита: „любиш ли Ме повече“ от останалите апостоли – намеквайки за самоуверената му заява: „Дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня“ (Матей 26:33, Марк 14:29). Защото благодатта, която апостолите ще получат, няма да отмени свобо­дата на волята. Тя може да прероди човека, даже да промени качествата на неговия характер, обаче не насил­ствено, а с усърдното желание на самия човек. Затова за човека с де­фекти в характера понякога има опасност в обратна посока: духът на благодатта да намалява дори до угасване (1 Солуняни 5:19). И точно за­това апостол Петър трябва зорко да бди и да помни казаното му: „Ти върви подире Ми!“ И наистина, вместо да утвърди братята си в тази вяра и в тази истина, както му беше изрично поръчано (Лука 22:32), тук в Антиохия той показал отклонение от този свой върховен апостолски дълг! И апостол Павел смело го изобличил пред всички, без ни най-малко да се бои от присъстващите тук юдейски фа­натици. Петър пък го приел с мълча­ние, навярно, не без силно чувство за своята вина. Той бе нарушил едно съборно решение от изключителен догматически характер, задължител­но за цялата Църква и преди всичко за върховните апостоли, затова не е можел с нищо да опровергае правотата на своя „съпрезвитер“ (1 Петр. 5:1) – Павел. Прочее, този спор бил горещ изблик на безкомпромисна апостолска ревност от страна на единия и смирено мълчаливо приз­нание от другия. С това стрелката на компаса отново показвала „север“, с това блажения Петър признал, че нито е непогрешим, нито е над съ­бора. И той ни най-малко не се раз­сърдил на своя събрат апостол Павел, напротив: за любовта и почитта си към него той ще остави паметни добри думи (2 Петр. 3:15-16). Нека завър­шим нашето кратко изследване с ду­мите на блажени Августин: „С каква лю­бов Петър приел този укор! Приел го заради спасението на Христовото стадо! Укоряваният е бил не по-малко чуден от укоряващия! Ето ни пример на братско сътрудничество и смирение!“[8]

______________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1982, кн. 7, с. 1-10. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Проф. д-р Николай Никанорович Глубоковский, Благовестие христианской сво­боды в послании св. апостола Павла к Галатам, София, 1935, с. 108.

[2]. Эрнест Ренан, Святой Павел, русский перевод 3. Н. Журавской. Спб. недатирано, изд. Глаголева. с. 81. Цити­рано по Николай Никанорович Глубоковский, пос. съч, с. 201.

[3]. Проф. д-р Николай Никанорович Глубоковский, пос. съч, с. 110.

[4]. Апостол Яков дава този цитат по превода на 70-те. В книгата на пророк Амос той стои малко по-другояче, според „масоретския“, тоест ревизирания малко по-късно текст на еврейската Библия. Бидейки поклон­ник на всичко староеврейско, апостол Яков дава името на апостол Петър в неговата първо­начална форма – Симеон (Битие 29:33), както е то във всички канонически книги на Стария Завет. През времето на Макавеите (края на IV-ти век) то е вече в неговата арамейска форма Симон (1 Макавеи 2:3), както е и в целия Нови Завет, с изключение на Деяния на светите апостоли 15:14. Така се нарича и сам апостол Петър (2 Петр. 1:1).

[5]. Св. Йоан Златоуст, Беседа на Галатяни 2:11: „А когато дойде Петър в Антиохия“ – Творения в русском переводе, т. III Спб. 1897, с. 384-402; Блажени Иероним, Толкование на послание к Галатам и письма 73, 75 и 89 до блажени Августин, подробен раз­бор у: Филарет, архиепископ Черниговский и Нежинский, Историческое уче­ние об отцах Церкви, т. II, Спб., 1882, с. 26-29.

[6]. Блаженны Августин, Письма 28 и 82 до блаженны  Йероним. У Филарет, архиепископ Черниговский и Нежинский,  пос. съч., т. II, с. 26-29. Подробен разбор у проф. д-р Николай Никанорович Глубоковский, пос. съч., с. 102-126.

[7]. Фредерик Фаррар, Жизнь и труды св. апостола Павла, перевод свящ. М. П. Фивейского, Спб., 1905, с. 350-361. Авторът не посочва от кой древен християнски из­точник е взел този израз за апостол Петър.

[8]. Цитирано по Филарет, архиепископ Черниговский и Нежинский, пос. съч., т. II, с. 29.

Изображения: св. св. апостоли Петър и Павел. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ekO