Епископ д-р Николай Велимирович

Има ли безсмъртие и възкресение на мъртвите? Това питане, този въ­прос, вярвам, неведнъж сте си поста­вяли, и сте го поставяли на науката и философията, и на изкуството, и на историята. А някои са го задавали дори и на спиритизма и хиромантията.

Вие сте получавали най-разнообразни, често твърде несигурни и колебливи отговори.

Вие се обръщате, особено през Пас­халното време, със същото питане, със същия въпрос и към Църквата, има ли безсмъртие и възкресение на мър­твите?

Вие искате колкото се може по-скоро да получите отговор, защото смъртта с бързи крачки се приближава към всекиго едного от вас, защото смъртта всеки ден броди по вашите градове и села и отвежда със себе си един зна­чителен брой, едно значително множе­ство малки и големи, богати и бедни, учени и прости, млади и стари; от­вежда ги и вече ги не връща. Всички ние в този живот сме поставени като на една лотария: смъртта шета из нашите жилища и между изтеглените купища свои печалби. Нейните печалби в тази лотария – това са нашите родители, нашите деца, нашите приятели и са­мите ние. Нашите най-мили и най-скъпи същества, пълни с топлота, сладка нежност, привлекателност и живот, смъртта пред нашите очи превръща в твърди восъчни фигури. Нам се вижда досаден днешният ден и ние с нетър­пение гледаме, колкото се може по-скоро да го заменим с утрешния. А в същото време забравяме, че с всеки нов ден лотарийното колело на смърт­та все повече се приближава и до на­шия номер. Най-сетне един ден ще излезе и той, и смъртта ще го поглед­не със своите равнодушни очи, преси­тени от погълнатите от нея преди това люде. Ще го погледне, пък ще го вземе и отнесе със себе си. И тогава, братко мой, и ти и аз ще лежим пред своите приятели като восъчна фигура. И твоите, и моите приятели ще сложат в хлад­ните ни ръце свещ и ще стоят край твоята и моята глава. Ще стоят, ще тъгуват и ще си шепнат:

– Гледайте нашия приятел, който беше толкова пъргав, и приказлив, и добър, и топъл, и мил! А вижте сега как лежи пред нас като някаква минерална маса, неподвижен и мълчалив! В погледа му няма светлик поне кол­кото този на тази тънка свещица в неговата ръка. Нито пък в неговото някога горещо сърце сега има поне толкова топлина, колкото дава този мъничък несигурен пламъчец на свещта.

При вида на мъртвец, братя, всички се питаме: има ли наистина безсмър­тие и възкресение на мъртвите? Пък и когато се отдалечим от мъртвеца и хладният пот по нашето чело вече из­съхне, и сълзите в нашите очи пресек­нат, и когато вече отидем на своята дневна работа и се захванем за нашите всекидневни грижи и занятия, нам че­сто ни хрумва край обикновените ми­сли и необикновената мисъл за смъртта, безсмъртието и възкресението на мър­твите.

Една майка неотдавна ми постави същия въпрос: има ли безсмъртие и възкресение на мъртвите?… Нейният син бил взел участие в миналата война и загинал в сражението при град X. След време тя отишла на бойното поле и там разкопавала гроб подир гроб, за да намери своя син. Мъртъвците вече от дълго време лежали под земята и всички били из еднаквени помежду си. Май­ката познала своя син по един медалион на гърдите. Само по една вещ е поз­нала сиротата оногова, когото не е могла да познае повече по лицето. Майката не могла да плаче. Страшният ужас на смъртта остъкленил ней­ните очи и смразил нейната душа. Пред нея лежала една страшна тайна. Един живот овъглен и оземлен. От човеш­кото същество, което някога е било кост от костите ѝ и плът от плът­та ѝ, от човека, който донеотдавна е зовял нея „майко“, който неотдавна е носил оръжие и е участвал в боеве, пред нейните очи се оказала една зем­на и безформена маса, една пасивна пръстена маса, която повече не усещала сродство с никого другиго, освен със земята. Най-сетне майката едвам се решила да се допре с ръце до сина си. Искала поне да помилва този остатък от някогашния неин прекрасен левент-син. Но пръстите ѝ не могли да се задържат на повърхността, а пропад­нали в гнилото тяло, както в гнила диня. Страх я обзел. Тя почувствала, че между нея и нейния някогашен кра­савец-син вече има една непроходима бездна. Нищо свое и нищо мило тя не могла да види сега в този отворен гроб, в тази мрачна, подземна химическа лаборатория. Дойде при мен съкрушена. И когато ми разказа всичко за тази грозна картина, постави ми питането, зададе ми въпроса: има ли безсмър­тие и възкресение на мъртвите?

Нажалената майка ми постави същото питане, зададе ми същия въпрос, който и вие, драги братя, поставяте и зада­вате.

Как да ви отговоря ?

Ако бих ви говорил с езика на песимистите и на отчаяните лю­де, аз трябва да ви кажа: безсмъртие и възкресение на мъртвите няма!

Ако бих ви говорил с езика на късо­гледите мъдреци, трябва да ви отговоря: безсмъртието и възкресени­ето е една пъстра, но глупава басня и измислица на древните и новите вре­мена.

С езика на робите и бедняците, мъчени и гонени заради правдата в този живот, аз бих ви рекъл: безсмър­тието и възкресението на мъртвите е една необходима потребност, за да мо­же чрез и след него да бъде възста­новена потъпканата правда.

С езика на Сократ и Платон, най мъдрите люде от древността, аз бих ви отговорил: да, душата е без­смъртна; смъртта е събуждане от сън и преминаване в идеалния свят.

С езика на Данте, един от най-ве­ликите поети, бих ви отговорил: аз през целия мой живот гледах и въз­пявах този друг, преобразен от смъртта и от Бога възкресен свят на мъртвите.

С езика на Микеланджело и Рафаел аз бих ви отговорил: най-ве­ликият скулптор и най-великият худо­жник са посветили целия свой гений и живот в служба на Църквата, сиреч в служба на онази институция, която вси­чко основава на догмата за безсмър­тието и възкресението.

С езика на Кант, един от най-ве­ликите философи на новото време, бих ви рекъл: животът зад гроба е една сигурност, която почива на моралния закон. Ако животът би бил прекъснат от смъртта, тогава и най-категоричният закон, занонът на съвестта и морала, би бил унищожен!

С езика на някогашния председател на Академията на науките в Лондон, Оливър Лодж, който е държал една сказка за безсмъртието на човешката душа – с езика на този именит физик, аз бих ви казал: над физическия свят има един по-висш свят, духовния. Него­ви съзнателни членове и участници ние ставаме подир нашата физическа смърт.

С езика на славния антрополог и психиатър Ламброзо аз бих ви от­говорил: съществува духовен свят, който се смесва с нашия физически свят и взема участие в неговия живот.

Искате ли да ви отговоря с езика на индийските пагоди, или с ези­ка на египетските пирамиди и мумии, или с езика на арабските джамии, с езика на Мохамед и Каабето, или с езика на Заратустра, или с езика на храмовете на Акропола, или на онези на Рим­ския форум, или с езика на друидските олтари на норвежко-бри­танския север, ще ви отговоря едно и също: ние ще бъдем живи и ще бъдем съдени подир смъртта.

Желаете ли отговор на езика на разума, той ще гласи: трябва да има безсмъртие и мъртвите трябва да въз­кръснат.

Или вие желаете отговор на езика на инстинкта? Той гласи: непре­менно има безсмъртие и мъртвите не­пременно трябва да възкръснат.

Или вие искате да чуете отговора на езика на вярата? Той гласи: безсмъртието и възкресението на мър­твите е несъмнена истина.

Аз съм повикан и моят дълг е да ви говоря единствено в името на Христовата вяра. И аз ще ви дам отговор в името на тази вяра. А той гласи:

умрелите са живи,

мъртвите трябва да възкръснат,

и мъртви вече са възкръснали!

Мъртвите вече са възкръс­нали! Това е най-важното. Това са твърдели Христовите апостоли в пет­десетия ден от смъртта на своя Учител. О, дано и мене Бог да ми даде пла­менен език като на апостолите, та и аз да ви съгрея с вярата във възкресе­нието на мъртвите, да изтръгна вашите сърца из дълбините на съмнението и отчаянието и да просветя вашите очи, та през хладните и мрачни облаци на смъртта да видите вечната светлина на живота!

Пламенен език са добили апостолите тогава, когато с очите си видели своя учител подир Неговата смърт. Това е тяхното доказателство. При доказва­нето те не си служат нито с матема­тиката, нито с логиката, а с най-груба емпирия. Техните доказателства са съв­сем от сетивна природа. Дали това, което те със своите сетива са забеля­зали, е нелогично и парадоксално, те не искат и да знаят! Те знаят само онова, което твърдят, именно: че със своите очи са видели жив Онзи Човек, Който преди това като мъртъв е бил погребан в земята. Който иска от тях предварително с други доказателства да докажат това, което твърдели, този иска: най-силното доказателство да се доказва с други, по-слаби доказател­ства. Защото в този случай и математиката, и логиката са по-слаби като доказателство от един виден факт. За всеки виден факт днес са достатъчни само двама свидетели в съда. Между това тук имаме не двама, но единаде­сет. Те не доказват този виден факт с нищо, ала го потвърждават, с целия свой живот и дейност. Те посвещават целия свой живот на онова, което са видели техните очи. Заради него те на­пускат своите огнища, своите семейства и своята родина и се излагат на стра­шни поругания и гонения и търпят най-ужасни мъки, и най-накрая умират мъче­нически.

Ако апостолите твърдяха, че Хри­стос е възкръснал от мъртвите, и за­ради това свое твърдение бяха полу­чили мраморни палати край Иродовите в Иерусалим или званието сенатори на Рим, веднага би проличало, че това тяхно твърдение е лъжа, и би била схваната целта, с която се прави. Но тяхната проповед добива вида на не­съмнена истина от онзи час, откогато те почват да принасят на тази проповед в жертва и своето имане, и своите близки, и времето си, и здравето си, и живота си дори, и всичко, буквално всичко! Когато за пръв път апостолите проговорили за Възкръсналия Христос, някои са им се присмивали и са ги на­зовали пияни. Когато втори път заго­ворили, хората вече не са им се смели, а са могли да ги смятат за подкупени. Когато обаче са ги подложили на мъки и пак са слушали същите тези слова от техните уста, тогава людете са се замислили. И чак тогава, когато хората са ги видели, че дори и своята кръв не жалят, а са готови да я пролеят заради истината и проповедта за въз­кресението, повярвали са им. Не ло­гиката, а кръвта на мъчениците е доказала Христовото възкресение!

Ала в никой случай не трябва да се мисли, че апостолите са считали своята проповед за възкресението на Христа и за възкресението на мъртвите като някакво фантастично и поради това привлекателно украшение на своята мо­рална проповед, която уж за тях била главното нещо, а не самото възкре­сение. Не! Напротив, те навсякъде са изтъквали факта за Христовото възкресение като главен факт, който те зна­ят, като най-великата новина, която те донасят на света, и като най-спасително благовестие, което трябва да стане ос­нова на людската правда и щастие на земята. Апостол Петър всяка своя реч пред народа започва с историята за разпнатия и възкръснал от мъртвите Христос. Апостол Павел пише на коринтяните дословно така: „Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (1 Коринтяни 15:14). Също така и за нас вярата във възкресението на Христа и изобщо във възкресението на мъртвите трябва да бъде непре­менно главното нещо. Защото без това всичката останала наша вяра е безу­мие. Лудост, абсолютно празна работа без тази вяра във възкресението на Христа и изобщо във възкресението на мъртвите е и моята проповед пред вас. Ако аз сам не вярвах във възкре­сението, тогава аз тук пред вас бих прили­чал на воденица, която се върти от вода­та, ала мели вятър. Аз бих бил най-мизерното творение на земята, ако бих ви проповядвал за възкресението, пък сам не вярвах в него. Аз бих бил най-непоследователният човек на земята, ако приблизително бих ви съветвал така: бъдете оптимисти, защото мър­твите са глина и нищо повече от глина, нищо повече от земя! И бих бил човек в най-голяма заблуда, ако приблизи­телно така бих ви учил: бъдете пра­ведни, защото след смъртта еднаква участ очаква и правдата, и неправдата; защото смъртта не донася нито награ­да, нито наказание, и нищо повече от един вечен мрак и вечен сън без про­буждане!

Дали смъртта наистина е донесла на Христа вечен мрак и вечен сън без пробуждане?! Ако да, тогава смъртта е една бездънна пропаст, в която па­дат и загиват всички люде, а животът е само едно кратковременно и безцел­но скитане и жалка игра около тази бездънна пропаст.

Ако ли Христос не е възкръснал от мъртвите, тогава никой от мъртвите не е възкръснал и никога не ще може да възкръсне. Тогава земната кора е една велика надгробна плоча, на която ние сме само един блед надпис над праха на нашите предци.

Ако разпънатият на Голгота, в дните на Понтий Пилат, Христос не е жив в този час, тогава цялата християнска вяра е едно празно дърдорене и едно бабешко люлеене на човечеството в царството и в люлката на сънищата и призраците!…

Тогава защо има църкви по села и градове и защо в тях се отправят мо­литви?

Какво е тогава надеждата, освен дим, и любовта какво е, освен една безсми­слица? Пък и целият живот тогава какво е, ако не дим и безсмислица? Какво е тогава християнското изкуство, освен едно увековечаване на лъжата? И как­во е християнското великодушие, ако не една мекушавост?

И Христовите апостоли тогава какво са, освен едни глупави фанатици?…

Данте – един болен мечтател?!…

Кант един невежа?!…

Оливър Лодж – един човек със слаба логика?!…

Ламброзо – един заблуден учен?!…

А и всички ние с вас, които вярваме във възкресението, всички сме наслед­ници на болнави мечти и на невежест­во, и на глупости, и на заблуди ?!…

Но опитайте се сериозно да си пред­ставите Христа мъртъв за измина­лите двадесет века!… Че нито една молитва, отправена към Него, Той не е чул! И че на нито една литургия, по време на която се величае Неговото пресвето име, Той не е присъствал! И че нито на една болка Той не е оказал и най-малкото съчувствие! Опи­тайте се сериозно да си представите, че през всичките тези двадесет века Този Христос, докато ние сме Му се мо­лили, докато ние сме стояли на колене пред Него, докато сме Го обоготворявали, Той в същото време е бил и глух, и ням, каквато е глината!!!…

Не, това не е възможно да си пред­ставим! Толкова изобилен живот, ос­нован само на Христа и на нищо друго не е могло да бъде основан на смърт, но на живот! Толкова импулси, колкото е дал Христос на света, не е могъл да даде един обикновен човек, който е живял 33 години и подир това се е обърнал на шепа пръст или пепел! Толкова напредничави и революционни тласъци и преобразования в света е могъл да произведе само Онзи, Който е живял и живее заедно със Своето превелико и ненадминато дело, в течение на цялата история, до днес; Който бди от небесата вечно жив и се грижи за това Свое неповторимо и недостижимо от другиго дело!… Такъв всемощен владетел на людската история и господар на людските мисли и сърца е могъл да стане само Онзи Човек, или по-точно Онзи Богочовек, Който подир Своята смърт се е явил жив, и с това е утвърдил убеждението у хората, че смъртта съвсем не означава оконча­телно унищожаване на живота, а преминаване от един живот в друг!

Само живият Христос е най-сигур­ната гаранция за нашата вяра! Хри­стос, Който е живял тридесетина го­дини в Галилея и в Юдея, не е сторил нито дори една милионна част от онези чудеса, които е извършил Христос, Който подир смъртта Си се е явил на Своите ученици. Именно възкръсналият Христос чрез изпратения от Него из недрата на Отца Свети Дух, е положил за пръв път фактическите основи на Своята Църква, на историческото хри­стиянство, в деня на първата христи­янска Петдесетница. Този Христос е и главната гаранция на нашата вяра в смисъла на живота, в безсмъртието, и във възкресението на мъртвите.

Людете и преди Христа, и преди по­явата на организирания спиритизъм, и преди неговото широко разпростране­ние, са вярвали, че човекът живее и подир физическата смърт. Простите люде са идвали до тази вяра посред­ством инстинктивно предчувствие, а философите – още и посредством ло­гиката на нещата.

В нашето сърце, както и в сърцата на нашите братя, старите египтяни и индийци, съществува и е съществувало това инстинктивно предчувствие запа­лено в човека още от самото начало, като едно най-велико пророчество и разкриване на най-великата действител­ност. И в нашата мисъл, както и в мисълта на нашите братя, старите фи­лософи на всички народи, може да се вмести тази същата логика на нещата, по силата на която смъртта не значи едно абсолютно и пълно прекратяване на живота, а само променяне и продъл­жение на живота.

Чрез инстинкта първом людете са предчувствали и долавяли всички ве­лики работи, които едвам по-късно са били откривани и доказвани по научен път. Воден от своя инстинкт, Колумб е открил Новата земя, Стефенсон – же­лезницата, а търговецът Шлиман^:– ста­рата Троя и Приамовото богатство. Чрез инстинкта си хората са предчувствали и подземната железница, и въздушните летала. Бергсон чрез интуицията, сиреч пак чрез инстинкта, доказва безсмъртието на човешката душа. Нашият инстинкт ни казва, че ние сме безсмъртни. А ин­стинктът не лъже дори и отделните личности, как тогава той ще лъже чо­вечеството? Човеците по лицето на зе­мята инстинктивно се надяват и очакват нов живот подир смъртта. Не е възможно да се мисли, че един тол­кова всеобщ инстинкт може да лъже. Защото през и чрез инстинкта говори Сам Бог, а Бог никога не лъже, но вечно говори само истината…

Но защо да доказваме безсмъртието на живота? Вижте, нито един велик верски гений в световната история не е доказвал две неща: Бога и безсмър­тието. За всички тези велики гении на вярата животът подир смъртта така е бил очевиден, та те и не са чувствали никаква нужда да го доказват.

Също и нашият Спасител и Господ Иисус Христос не е доказвал нито Бога, нито живота зад гроба. Той само е свидетелствал и за едното, и за другото. Той е гледал и виждал, и свидетелствал за онова, което е виждал. Вратата на бъдещето пред Него са били напълно и в абсолютна мярка от­ворени, и Той е виждал Себе Си жив и подир смъртта. Виждал е Себе Си, че идва на облаци, окръжен от висшите духове, в светлина, в сияние и слава. Виждал е Своите ангели, как с гръмо­гласни тръби възвестяват възкресение­то на мъртвите и ги събират от всич­ките четири страни на света за Стра­шния съд. Всичкото това Той е виждал и на това е указвал и за това е гово­рил. Но Той нищо не е доказвал. Който е имал очи за духовния свят да вижда в него, този е и виждал. Но който не е имал такива очи, на такъв нищо не е могло да бъде доказано.

Най-великите люде в историята са били и най-прозорливи и най-даровити. А най-прозорливите и най-одарените са били и най-религиозни. А най-религиозните са давали облик на човешкия живот. Ние, братя, непременно трябва да вървим подир най-великите, подир най-прозорливите, подир най-одарените и подир най-религиозните. Ние непре­менно след тях трябва да крачим с увереност. Сигурно Бог не ще ги ос­тави да паднат в някаква бездънна пропаст, а те пък не ще оставят нас да се залутаме.

Бог, именно Бог е най-главният га­рант за нашето безсмъртие и за на­шето възкресение подир смъртта. „Ние сме… Негов род, род Божи“. Нашият живот Му е мил и скъп като Неговия собствен живот. И нашия живот – като Своя собствен живот Той не само че не ще, но и не ще иска да унищожи; Бог не е сътворил живота ни само с цел да има после какво да унищожава. Бог е искал и иска да покаже Своята творческа мощ, а не някаква разорителна мощ, съзидателна, а не рушителна…

Смъртта не е господар, но слуга, слуга на Бога и на живота. Дотол­кова ние инстинктивно вярваме в жи­вота, че дори и смъртта си предста­вяме като живо същество. Художниците рисуват смъртта като едно скелетно същество, което се движи с коса и коси по ливадата на живота. Или я представят като някакъв мрачен конник, който, яздейки своя кон, безмилостно гази по човешкия мравуняк. Или – като свирач с цигулка, който чрез ма­гическата свирня на своя инструмент привлича към себе си людете и им отнема живота. Във всеки случай, ясно е, че нашата фантазия представя смърт­та като някакво живо същество. А колко е нелогично да вярваме, че смъртта живее, а ние умираме! Кол­ко е нелогично да считаме смъртта, която не е живот, за безсмъртна, а самите нас, които сме носители на живота – смъртни!!!…

Между това много по-логично е да мислим, че нашият живот съвсем и на­пълно е независим от тази „мрачна“ сила, която назоваваме смърт, а зависи напълно от Бога. И много по-логично е да приемем, че за самите нас е много по-добре да зависим от Бога, отколкото да зависим от самите себе си. Защото, да зависим от Бога, значи да за­висим от един безкраен Ум и Доброта, от съвършената Любов и хармония, от едно любящо бащинско Сърце, от Правдата и Светлината, от една твърда последователност и вечност. А да за­висим сами от себе си, за нас означава да зависим от незнание и зло, от омраза и меланхолия, от гордост и непостоянство, от тъмнина и колеблива вре­менност.

Целта, която Бог е поставил на смъртта, сигурно е най-добрата от всички цели, които ние бихме могли да ѝ поставим. Тя трябва да разложи, за да настъпи съчетаване отново; да разгради, та после отново да бъде из­градено.

Ние по тяло сме били създадени от земя, и тялото пак в земята отива. Нека ни най-малко не ни плаши това обстоятелство, че телесно отиваме в земята! Земята е чиста и невинна. Гро­бът в нея не е по-хладен от люлката. Земята е нашият „ангел-хранител“, нашият добър, крилат „архистратиг“, който при своя полет около слънцето непрестанно се къпе в слънчева свет­лина. На своите крила той носи и нас, своите деца, около великото све­тило. Той лети заедно с нас!…

Разхвърляните кости по земята пла­шат само физическите наши очи, но не и духа. Изгнилото месо под земята плаши човека, но не и Бога. Защото от един само Божи „поглед“ всичко разхвърляно и разединено мигновено се съединява, и всичко изгнило ожи­вява. Спомнете си за прочутото и из­вестно видение на пророк Иезекиил, което ръката на Микеланджело е увековечила с боя. Бог посочва на пророка едно поле, пълно със сухи мъртвешки кости, и го пита:

„Сине Човешки! Ще оживеят ли тия кости? А аз – отвръща пророкът – отговорих: Господи Боже! Ти знаеш това. И каза ми: изречи пророчество за тия кости и кажи ми: „сухи кости! Чуйте словото Господне!“ Тъй казва Господ Бог на тия кости: ето, Аз ще въведа във вас дух и ще оживеете. Ще ви дам жили, ще направя да из­расне на вас плът, ще ви покрия с кожа и ще въведа във вас дух, и ще ожи­веете и ще познаете, че Аз съм Господ. Аз изрекох това пророчество, както ми бе заповядано, и когато пророчествах, произлезе шум, и ето – движение, и почнаха да се сближават костите, кост до своя кост. И видях: ето, жили имаше на тях, и плът израсте, кожа ги покри отгоре, но дух нямаше в тях. Тогава Той ми каза: изречи пророчество за духа, изречи пророчество, сине човешки, и кажи на духа: тъй казва Господ Бог: дойдѝ от четирите ветрове, душе, и духни върху тия убити, и те ще ожи­веят. И аз изрекох това пророчество, както Той ми заповяда, и влезе в тях дух и те оживяха и се изправиха на нозете си – твърде голямо опълчение” (Иезекиил 37:1-10).

Братя, нека признаем Бога за един­ствен Господар на живота, именно Бога, а не смъртта! Това е и логично, и фактично. То ще изпълни нашата душа с радост и молитва.

„Боже, ние сме прах, който Ти си оживил чрез Твоя Животворящ Дух. Поставил си ни в една долина, препъл­нена със сухи мъртвешки кости и гнило месо. Дай ни сили, за да можем да из­траем пред грозния вид на мъртвите, чийто брой днес-утре и ние ще уве­личим!

„Ти ще ни възкресиш нас, мъртвите, Боже, както що си възкресил Твоя Единороден Син, Христа, наш брат (Матей 12:49). Ти не си създал Своите деца, Отче, та те само за един миг да се мернат и погледат на раз­кошния Твой дом, пък след това да ги хвърлиш във всегдашна тъмнина, във великата тъмница на смъртта и не­битието. Ти не си ги създал, за да има що да гълта мракът. Ти си ги създал с много по-велика цел: и те да живеят заедно с Тебе във вечност­та (Иоан 17:2)!

„Ние не те питаме, Отче, в какво тяло ще ни облечеш в другия живот, нито с каква Твоя сила ще ни оживиш. Не! Но ние Те молим: уякчи и затвърди нашето доверие към Тебе и нашата вяра в живота! Защото всичко онова, което Ти ще извършиш с нас, ще бъде несравнено много пъти по-мъдро от онова, което сами ние бихме направили от себе си. Твоите планове са безкрай­но много по-добри от всички наши желания. Твоята мощ надвишава всич­кото наше въображение.

„Създателю на живите и Възкресителю на мъртвите, възпламени у нас живите вярата в безсмъртието и във възкресението и укрепи тази вяра! За­щото ние добре знаем, че без такава вяра ние сме живи мъртъвци, живи трупове! Само Ти, Едничък Ти, винаги бъди с нас – и в живота, и в смъртта –  и ние всякога ще имаме всичко онова, което е потребно и полезно за нас! Защото само Ти си живот и животодавец от века и до века (Иоан 14:6)!“

_________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1954, кн. 4, с. 2-8. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му, права.

Изображения: авторът епископ д-р Николай Велимирович (1880-1956). Източник Яндекс РУ

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-edE