Владимир Лоски

Ние вярваме в Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Такова е християн­ското предание за Църквата, предадено от отците, утвърдено от Съборите и пазено през вековете от християнския свят.

Нито един вярващ никога няма да се усъмни в изповядването на тези четири свойства на Църквата, чиято истинност той чувства с този инстинкт на истината, с тази свойствена на всеки син на Църквата способност, която ни се иска да на­речем „вродена“ – с инстинкта или способността, която се нарича вяра. И ние разбираме или, най-малко, чувстваме, може би, не много ясно, но твърдо, че Църквата без което и да е едно от тези свойства не би била Църква, че само хармо­ничното съединение на тези четири качества, изповядвани в Символа на вярата, изразява цялата пълнота на нейното битие. Но когато трябва да се формулират и различават тези свойства, да се определя специфичният характер на всяко от тях, ние често идваме до твърде общи определения, пораждащи неясност, прида­ваме на тези свойства еднакво значение и ги смесваме, въпреки че в Символа на вярата те са толкова точни и определени.

Най-често това става тогава, когато се опитваме да определим третото свой­ство на Църквата – съборността**. Именно тук, както ние чувстваме, е затегнат възелът на всички трудности. Доколкото още няма съвсем ясно определение на понятието съборност, ние неизбежно се оплитаме в смесвания, които затрудняват логическото различаване на свойствата на Църквата, или пък, ако ние искаме да избегнем всички трудности, като спазваме изискванията на логиката, това различаване си остава повърхностно, случайно и изкуствено. Обаче няма нищо по-пагубно, по-чуждо за истинското богословие, отколкото повърхностната яснота, която се достига във вреда на дълбокия анализ.

Всяко логическо различие предполага не само разлика между определяемите понятия, но също и известно съгласие между тях.

Съвсем очевидно е, че четирите свойства на Църквата се намират в такова хармонично съчетание, че, премахвайки или изменяйки характера на един член от това четиричастно различие, ние ще унищожим самото понятие за Църквата или пък дълбоко ще го изменим, от което ще се промени характерът и на другите нейни свойства.

Действително, невъзможно е да си представим Църквата без свойството един­ство. За това говорил апостол Павел на коринтяните, сред които възникнали раз­деления: „аз съм Павлов“, друг: „аз пък – Аполосов“, трети: „аз съм Кифин“, а друг: „аз пък – Христов“. Нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? Или в име Павлово се кръстихте?“ (1 Коринтяни 1:12-13). Без единството на тялото на Христа, Който не може да се раздели, не могат да съществуват и остана­лите свойства – светостта, съборността и апостоличността. Няма повече църкви, а има разделено човечество – човечеството на вавилонското стълпотворение.

Църквата е немислима и без свойството светост. „Нито сме и чули, дали има Дух Светий“ – казали на апостол Павел някои ученици от Ефес, които се кръстили в Иоановото кръщение, кръщението на покаянието (Деяния на светите апостоли 19:2-7). Като се лиши от онова, което е източник и едновременно необходима цел на нейното съществу­ване, Църквата не би била вече църква. Това не би било Христово Тяло, а някакво друго мистическо тяло, тяло, лишено от дух и все пак съществуващо; предоставено на мрака на смъртта, но още очакващо своята крайна участ. Такова е мистичното тяло на Израил, което не познало осъществяването на обетованието на Светия Дух.

Не може също Църквата да се лиши от свойството апостоличност, без да се унищожат едновременно и другите нейни свойства и самата Църква, като конкретна историческа реалност. И какво би представлявала Църквата без божествената власт, дарувана от Възкръсналия Богочовек на апостолите (Иоан 20:22-23) и предавана на техните приемници чак до наши дни? Това би бил, от една страна, призрак на „небесната църква“, безтелесен, абстрактен и ненужен, а от друга страна, това би било множество секти, които се опитват да възпроизведат „еван­гелския дух“ извън всяка обективност, обречени на произвола на своето „свободно изследване“, на своите безконтролни разстроени духовни състояния.

Ако единството на Църквата се основава на това, че тя е Тяло, Глава на което е Христос (Ефесяни 1:23), ако нейната светост, „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (също там), е от Светия Дух, ако нейната апостоличност се заключава в силата на Същия Дух, Който Христос дарувал на апостолите чрез Своето вдъхване (Иоан 20:22) и Който се предава на техните приемници, тогава, недооценявайки или изменяйки едно от тези три свойства, ние унищожаваме или изменяме самата същност на Църквата. Същото трябва да кажем и за съборността – за онова свойство, което е и предмета на нашето изследване.

За да разберем по-добре, какво е съборността, ние пак ще тръгнем по нега­тивен път. Да се опитаме да си представим, какво би била Църквата без събор­ността. Да си представим това, разбира се, не е възможно, понеже, както вече ка­захме, всичките четири свойства на Църквата взаимно едно друго се утвърждават и не могат да съществуват едно без друго. Но, отстранявайки поредно другите три свойства, ние вече се опитахме да начертаем трите различни вида на онова, което би се оказала Църквата, ако тя не би била напълно това, което е. Сега ни предстои да разгледаме, в какъв именно смисъл Църквата не би била църква, какъв би бил нейният вид на „несъществуване“, ако би било възможно да си представим Църквата една, свята… апостолска, но не съборна.

Щом като поставим такъв въпрос, ние веднага ще видим огромната празнота: такава Църква би била църква без Истина, без точно познаване данните на Откровението, без съзнателен и неизменим опит на божествените тайни. И ако тя все пак би запазила своето единство, това би било единство на множество мнения, породени от различните човешки култури и начини на мислене, единство, което има в осно­вата си административна принуда или относително безразличие. И ако тази Църква, лишена от увереност в истината, би запазила светостта, това би било безсъзнателна светост – някакъв път към освещение без благодатно озарение. Ако тя би запа­зила апостоличността, това би било само сляпа вярност на абстрактния принцип, лишен от вътрешен смисъл. И така, ние вярваме, че съборността е неотнимаемо свойство на Църквата дотолкова, доколкото тя притежава истината. Дори може да се каже, че съборността е качество на християнската истина. Действително, ние казваме „католически догмат“, „католическо вероучение“, „католическа истина“, като често употребяваме този термин наред с термина „всеобщ“, който е много бли­зък до него. Но би могло да се запитаме: съборността означава ли просто всеобщ­ност на истината, която се проповядва от Църквата „в цялата вселена“? Донякъде това е така: външно „съборност“ и „всеобщност“ съвпадат. При все това ние трябва да признаем, че тези два термина (съборност и всеобщност) не напълно са синоними, независимо от онзи смисъл, в който елинистическата древност употребявала прилага­телното καθολικός (съборен). Етимологията не винаги може да служи за надеждно ръководство в областта на умозрителното мислене. Философът рискува да загуби истинския смисъл на понятието, ако започне много да свързва себе си с неговия словесен израз. Толкова повече това се отнася за богослова, който трябва да бъде свободен даже от понятията, защото той е изправен пред реалностите, които пре­възхождат всяка човешка мисъл.

За нас е съвсем безспорно, че думата „католически“ (съборен) е получила нов смисъл, християнски смисъл, в езика на Църквата, която го е направила специа­лен термин, който означава реалност, различна от онази, която се свързва с общо­приетото понятие „всеобщ“; „съборен“ означава нещо по-конкретно, по-вътрешно, неотделимо от самата същност на Църквата. Вярно е, че всяка истина може да се нарече всеобща, но не всяка истина е католическа истина (съборна). Този термин означава именно християнската истина, свойствения на Църквата на­чин за познаване на тази истина, учението, което тя формулира. Може би „събор­ността“ може да се разбира като „всеобщност“ в по-тясно и специално значение на тази дума, в значение на християнска всеобщност? Това може да се допусне, но все пак с някои уговорки: терминът „всеобщност“ е твърде абстрактен, а съборността е конкретна.

Мненията или истините, които наричат „всеобщи“, са мнения или истини, приети от всички, „общи“ за всички без изключение. Съвсем очевидно е, че християн­ската съборност-всеобщност не може да се разбира в този смисъл. При все това понякога се опитват да отъждествяват съборността с разпространяването на Цър­квата по целия свят, сред всички народи на земята. Ако се приеме това определение буквално, би трябвало да признаем, че Църквата на учениците, които се събрали в Сионската горница в деня Петдесетница, съвсем не е била съборна и че тя е ста­нала съборна едва в настоящата епоха и то още не напълно. Обаче ние твърдо знаем, че Църквата всякога е била съборна. Следователно, трябва да се прави разлика между фактическата съборност (християнската общност) и потенциалната събор­ност, или християнската всеобщност, всеобщия характер на Църквата и на ней­ното благовестие, което е обърнато към цялата вселена, към цялото човечество, което трябва да го възприеме, което трябва да влезе в Църквата. Това е очевидно. При все това ние изпитваме някакво неудовлетворение, когато се решаваме да видим в съборността на Църквата всичко освен някое потенциално качество.

Действително, ако отъждествим съборността на Църквата с всеобщия ха­рактер на християнската мисия, ние ще трябва да признаем свойството съборност не само на християнството, но и на другите религии. Поразителното разпростра­нение на будизма по цяла Азия, съкрушителните победи на исляма се оказали въз­можни благодарение на това, че последователите на тези религии са притежавали ясното съзнание за световния характер на своята мисия. Може да се говори за будистки или мюсюлмански универсализъм, но възможно ли е някога да наречем тези религии „съборни“? Съборността не е ли изключителна принадлежност на Църквата, нейна основна характерна особеност?

Ако това е така, тогава ще трябва решително да се откажем от обикновеното отъждествяване на понятията „съборен“ и „всеобщ“. „Християнската всеобщност“, фактическата всеобщност или потенциалния универсализъм трябва да отлича­ваме от съборността. Те са следствие, което необходимо произтича от съборността на Църквата и е неделимо свързано със съборността на Църквата, понеже това не е нищо друго, освен нейна външна, материална изява. Това свойство от първите векове на живота на Църквата е получило названието „вселенскост“ от думата ή οίκουμένη- вселена.

„Икумена“ в разбирането на древна Елада означавало „заселена земя“, из­вестен свят, в противоположност на неизследваните пустини, океана, който окръ­жава населения с хора „orbis terrarum“, а така също може би и в противоположност на неизвестни страни на варварите.

„Икумената“ на първите християнски векове е била предимно съвкупността на страните от гръко-латинската култура, на страните от Средиземноморския басеин, на територията на Римската империя. Ето откъде прилагателното οίκουμενικός, „вселенски“, е станало определение на Византийската империя, на „вселенската империя“. Понеже границите на империята към епохата на Константин Велики почти съвпадали с разпространяването на Църквата, Църквата често пъти се е ползвала от термина „икуменикòс“. Той се е давал като почетна титла на еписко­пите на двете столици на империята, на Рим и по-късно на „Новия Рим“ – на Константинопол. Най-вече с този термин са се означавали общоцърковните събори на епископите на вселенската империя. С думата „вселенски“ се е означавало също и това, което се е отнасяло за цялата църковна територия като цялост, в противопо­ложност на всичко, което имало само местно, провинциално значение (например, поместен събор или местно почитане).

Тук ясно трябва да се разбере различието между „вселенскост“ и „съборност“. Църквата като цялост се нарича „вселенска“, и това определение не е приложимо към нейните части. Обаче всяка част от Църквата, даже и най-малката, даже само един вярващ, може да бъде наречена „съборна“.

Когато св. Максим, когото църковната традиция нарича Изповедник, от­говорил на онези, които искали да го принудят да се причастява с монотелитите: „Даже ако цялата вселена („икумена“) би се причастила с вас, аз самият не бих се причастил“, той противопоставял своята съборност на „вселената“, която считал за пребиваваща в ерес. Но какво нещо е тази съборност, която може по такъв ре­шителен начин да се противопоставя на християнската всеобщност, обозначавана с термина „вселенскост“?

По-горе ние казахме, че съборността е някакво качество на богооткровената истина, дарувана на Църквата. Може да се каже още по-точно, това е свойствения на Църквата начин за познаване на истината, начин, благодарение на който тази истина става достоверна за цялата Църква – и за Църквата в цялост и за всяка нейна най-малка частица. Ето откъде задължението да се защитава истината лежи върху всеки един от членовете на Църквата, както на епископа, така и на миря­нина, макар че епископите първи са отговорни за нея по силата на принадлежащата им власт. На мирянина даже се вменява задължението да се противи на епископа, който предава истината и престава да бъде верен на християнското Предание. Защото съборността не е абстрактен универсализъм на доктрината, която е пред­писана от иерархията, а е живо Предание, запазвано винаги, навсякъде и от всички quod semper, quod ubique, quod ab omnibus. Да се твърди обратното би значило да се смесва съборността с апостоличността, с дадената на апостолите и на техните приемници власт да свързват и да развързват, да съдят и да определят, но тогава губи своята сила вътрешната достоверност на истината и Преданието, което се пази от всекиго, се заменя с подчиняване на външния принцип. Не бива да се из­пада и в противоположна грешка, което произлиза, когато се смесва съборността със светостта ѝ, като ѝ се придава харизматичен характер, да се вижда в нея лич­ното вдъхновение на светиите, единствените истински „съборни“ свидетели на истината. Това би означавало да се изповядва заблуждение, подобно на монтанизма, което превръща Църквата в някаква мистична секта. Съборността не се определя от светостта, но и светостта не е възможна без съборността. Съборната истина, която се пази от всички, обладава вътрешна достоверност, по-голяма или по-малка за всекиго, в такава степен, в каквато той действително е член на Цър­квата и не се отделя, като индивид или като член на каквато и да е група, от единството на всички в Христовото Тяло. Но тогава могат да ни кажат, че събор­ността не е нещо друго, а само функция на единството на Църквата, универсална действителност на принципите на нейното единство, както смята отец Конгар и болшинството от онези богослови, които смесват тези два атрибута на Църквата – единството и съборността.

Не бива да се отрича христологическата предпоставка, която лежи в основата на съборността. Без тази предпоставка съборността въобще не би могла да същест­вува. С това не по-малко ние сме далеч от това, да твърдим заедно с отец Конгар, че католичността на Главата на Църквата е принцип на католичността (съборността) на Църквата.

Това христологическо обосноваване на съборността носи негативен характер: изкупената с Кръвта на Христа Църква е чиста от всякакъв порок, отделена е от началата на този век, непричастна е на греха, не е свързана нито с някаква външна необходимост, нито с някакъв естествен детерминизъм.

Единството на Христовото Тяло е средата, където истината може да се про­явява в цялата си пълнота, без всякакви ограничения, без всякакво смесване с онова, което е чуждо за нея, което не е истинно. Но единствена само христологи­ческата предпоставка – единството на възсъздадената от Христа човешка природа би било недостатъчно. Необходима е друга, позитивна предпоставка, за да може Църквата да бъде не само „Христово Тяло“, но така също, както е казано в същия текст на апостол Павел, „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:23). Сам Христос казва това: „Огън дойдох да туря на земята“ (Лука 12:49). Той дойде, за да може Светия Дух да слезе върху Църквата. Да се обосновава еклесиологията само с Въплъщението, да се вижда в Църквата, както твърде често го­ворят, „само продължаване на Въплъщението“, продължение на Христовото дело – това значи да се забравя за Петдесетница и да се свежда делото на Светия Дух към второстепенната роля на Христов Пратеник, Който осъществява връзката между Главата и членовете на Тялото. Но делото на Светия Дух е различно от делото на Христа, макар и да е неотделимо от него. Ето защо св. Ириней, говорейки за Сина и за Светия Дух, ги нарича „две ръце на Отца“, действащи в света. Ако ние искаме да намерим истинското обосноваване на съборността на Църквата, не бива да не ценим достатъчно пневматологическата предпоставка на Църквата, а е необходимо все­цяло да я приемаме наравно с христологическата предпоставка.

Църквата е дело на Сина и на Светия Дух, изпратени в света от Отца. Църквата като ново единство на очистената чрез Христа човешка природа, като единно Христово Тяло е също така и множественост на лица, всяко от които получава дара на Светия Дух. Делото на Сина се отнася към общата за всички човешка природа – изкупената, очистената, възсъздадената от Христа. А делото на Светия Дух е обър­нато към личностите. Той съобщава на всяка човешка ипостас в Църквата пълно­тата на благодатта, превръщайки всеки член на Църквата в съзнателен съработник (συνεργός) на Бога, на личен свидетел на Истината. Ето защо в деня на Петдесетница Светия Дух се явил във вид на много огнени езици. Отделен огнен език слязъл върху всеки от присъстващите, и до ден-днешен огненият език невидимо се излива в тайнството миропомазване върху всекиго, който чрез кръщението се приобщава към единството на Христовото Тяло. Съотношението в Църквата на делото на Христа и на делото на Светия Дух може да ни се представи във вид на антиномия: Светият Дух разделя (или различава) онова, което Христос съединява. Но съвършено съгласие цари в това различаване и безгранично богатство се проя­вява в това единство. И още: без различаването на личностите не би могло да се осъществи единството на природата. То би било заменено с външно, абстрактно, административно единство, на което сляпо биха се подчинявали членовете на който и да е колектив. Но, от друга страна, извън единството на природата не би имало място за личностното многообразие, за разцвета на личностите, които биха се превърнали в своя противоположност – във взаимно угнетяващи един друг огра­ничени индивиди.

Няма единство на природата без разделяне на лицата, няма пълен разцвет на личността извън единството на природата. Съборността се заключава в съвър­шеното съгласие на тези две начала: на единството и на многообразието, на приро­дата и на личностите.

* * *

Тук ние пристъпваме към самия източник на съборността, към тайнственото тъждество на цялото и на неговите части, към различаването на природата и на лицата, към това абсолютно тъждество, което едновременно е и абсолютно раз­личие – към началната тайна на християнското Откровение, догмата за Пресве­тата Троица. Ако, както вече казахме, съборността е качество на християнската истина, ние можем да дадем на това качество определение. Това качество е кон­кретно, понеже то е самото съдържание на християнската истина, откровение на Пресвета Троица. Това е предимно съборен догмат, защото от него води своето начало съборността на Църквата. Бог-Троица може да се познава само в единоразличието на съборната Църква, а, от друга страна, Църквата притежава събор­ността именно затова, че пратените от Отца, Син и Свети Дух са ѝ открили Трои­цата – и то не абстрактно, като някакво интелектуално знание, но като правило на нейния живот. Съборността е свързващо начало, съединяващо Църквата с Бога, Който ѝ открива Себе Си като Троица и ѝ съобщава свойствения на божественото единоразличие начин на съществуване… Ето защо всяка догматическа заблуда по отношение на Троицата неизбежно се отразява на понятието за съборността на Църквата и се проявява в дълбока промяна на църковния организъм. И обратно, ако някакво лице, група или цяла поместна Църква изменя в своите исторически пътища на съвършеното съгласие между единството и различието, то такова откло­няване от истинската съборност е верен признак за помрачено знание за Пресветата Троица.

Ако, както това често се случва, в понятието за съборността подчертават един­ството, то съборността се обосновава предимно от догмата за Христовото Тяло, и тогава в еклезиологията идват към христоцентризъм. Съборността на Църквата става функция на нейното единство, универсална доктрина, всепоглъщащо външно предписание, вместо да бъде очевидно за всички предание, от всички, всякога и навсякъде утвърждавано в безкрайното богатство на живото свидетелство. А когато напротив, опирайки се предимно на многообразието в ущърб на единството, се опитват да положат в основата на съборността изключително Петдесетницата, забравяйки, че слизането на Светия Дух станало в единството на Христовото Тяло, това води към разпадане на Църквата: истината, отдадена на произвола на индиви­дуалното вдъхновение на мнозина, става множествена, следователно и относи­телна…

Основана на тези две предпоставки – христологическото единство и пневматологическото многоразличие, едно от друго неотделими както Словото и Духът, Църквата вярно пази своята съборност, чрез която в нея се осъществява троичният догмат. Ние познаваме Пресветата Троица чрез Църквата, а Църквата – чрез откровението на Пресветата Троица. В светлината на троичния догмат съ­борността стои пред нас като тайнствено тъждество на единството и множествеността – на единството, което се изразява в многоразличие и многоразличието, което продължава да стои в единството. Както в Бога няма една природа извън трите Лица, така и в Църквата няма абстрактна всеобщност, но има съвършено съгласие на съборното многоразличие. Както в Бога всяко Лице – Отец, Син и Свети Дух – не е част на Троицата, но всецяло Бог, по силата на Своята неиз­разима тъждественост с единната природа, така и Църквата не е някаква федера­ция на части. Тя е съборна във всяка от своите части, защото всяка част се отъжде­ствява с цялото, изразява цялото, означава онова, което цялото означава, и извън цялото не съществува. Ето защо съборността се изразява по различен начин в историята на Църквата. Поместните събори, както и Вселенските събори, могат да предшестват своите деяния с формулата, употребена на първия апостолски Събор: „изволися Святому Духу и нам“, а такъв човек, като св. Василий Велики, в особено трудния момент на борбата за догмата е можал да възкликне с католическо дръзновение: „Който не е с мене, той не е с истината“.

Съборността не познава „частни мнения“, не познава поместна или индиви­дуална истина. Католичен е онзи, който преодолява индивидуалното, който се освобождава от своята собствена природа, който тайнствено се отъждествява с цялото и става свидетел на истината в името на Църквата. В това се крие и непобе­димата сила на отците, изповедниците и мъчениците, а също и спокойната увереност на съборите. Даже ако събранието се разделя, ако правилно свиканият събор под външно давление или поради частни интереси става по силата на човешката греховност „разбойничество“, както станало в Ефес, съборността на Църквата ще се прояви в друго място и ще се изрази като Предание, пазено винаги и навсякъде. Защото Църквата винаги познава своите – онези, които са отбелязани с печата на съборността.

Ако Съборът и по-специално Вселенският събор, е най-великата изява на съборността на Църквата, на нейната симфонична структура, това още не означава, че непогрешимостта на неговите разсъждения е осигурена само от каноните, които определят неговата законност като Събор. Това условие е необходимо, но то не е достатъчно. Каноните не са някакви магически рецепти, предизвикващи проявата на съборната истина. Да се търси критерият на християнската истина извън самата истина, в каноническите форми – това значи да се лишава истината от ней­ната вътрешна достоверност и да се превръща съборността във външна функция, осъществявана от иерархията, тоест да се смесва съборността на Църквата с ней­ната апостоличност. Не бива също да се смята, че съборната истина се подчинява в своята изява на нещо от рода на всеобщо гласуване, на утвърждаване от болшинството. Цялата история на Църквата свидетелства за обратното. Демокрация, разбирана в този смисъл, е чужда на Църквата. Това е карикатура на съборността. Хомяков казва, че Църквата не се състои в по-голямото или в по-малкото коли­чество на нейните членове, но в духовната връзка, която ги обединява. Няма място за вътрешната очевидност на истината, ако болшинството оказва давление върху малцинството. Съборността няма нищо общо с „общоприетото мнение“. Няма друг критерий на истината, освен самата истина. Но тази истина е открове­нието на Пресвета Троица и именно тя съобщава на Църквата нейната съборност – неизказаната тъждественост на единството и различието по подобие на Отца, Сина и Светия Дух, Единосъщната и Неразделна Троица.

Преведе от руски Харитон Попов (Из „Журнал Московской Патриархии“ кн. 8/1968 г.)

_______________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1971, кн. 10-11, с. 23-30. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Смятам за необходимо да отбележа етимологическия смисъл на думата съборност. Славянският текст на Символа на вярата много сполучливо предава прилагателното на гръцкия оригинал «католически» с думата «соборный». Хомяков произвел от него неологизма «соборност», напълно съвпадащ с идеята за католичността, която той развил в своя труд за Църквата. Но понеже славянският корен «собор» означава събрание и, по-частно, събор, синод, то производните «съборен» и «съборност» за нашето ухо са придобили нов нюанс, което съвсем не означава, че те са загубили от това своето пряко значение – «католически» и «католичност».

Изображения: авторът Владимир Лоски (1903-1958) и старозаветната Света Троица. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ead