Христо Попов

Пророк Исаия (от еврейски Господ спасява) бил син на Амос (Исаия 1:1; 2:1) и, според църковното предание (Четии Минеи, 9 май), произлизал от царски род: баща му Амос бил син на цар Йоас и брат на цар Амасия (4 Царства 14:1). Пророкът е бил женен и имал деца (7:3; 8:3). Пророческото си служение прекарал в Иерусалим (37:2; 38:1; 39:3) при юдейските царе: Озий, Йоатам, Ахаз и Езекий (1:1). На това служение той бил повикан в годината, през която умрял цар Озий. Според еврейското предание и свидетелството на древните отци, Исаия завършил пророческото си служение в царуването на Манасий, от ръцете на когото и приел мъченическа смърт. Преданието разказва, че, когато нечестивият Манасий, озлобен против пророка за изобличенията му, пратил да го хванат, пророкът се скрил в кухината на едно голямо дърво, но пратените забелязали това и, като прерязали дървото, заедно с него прерязали и пророка. Може би, това събитие има предвид апостол Павел, когато говори за старозаветните праведници, че някои от тях “претрени (с трион рязани) быша” (Евреи 11:37). Че Исаия е живял и след смъртта на Езекий, за това свидетелства писателят на книгите Паралипоменон, който указва на “видение Исаии сына Амосова” като на книга, в която са описани деянията и добродетелите на Езекий по-подробно, отколкото в книгите Паралипоменон (2 Паралипоменон 32:32). Предполагат, че в царуването на Манасий Исаия пророчествал само 8 години. По такъв начин той служил около 70 години: 1 година при Озий, 16 години при Йоатам, 16 при Ахаз, 29 при Езекий и около 8 при Манасий (759-690). Според преданието, пророк Исаия бил погребан в Иерусалим, близо до Силоам, за да не изсъхват водите му; при обсадата на Иерусалим той със своите молитви изкарал извор из под Сионската планина и чрез това се поддържала водата на Силоамския поток. В царуването на Теодосий Младши мощите на св. пророк Исаия били пренесени в Панеада (малък град във Финикия) и поставени в храма на св. Лаврентий. Паметта на св. пророк Исаия църквата празнува на 9 май.

В книгата на пророка ясно е обрисуван неговият духовен лик. Този лик поразява със своето величие. Исаия е напълно убеден, че Сам Господ (глава 6) го е повикал на високото му служение, и, по силата на това съзнание, навсякъде проявява най-предано послушание на волята Божия и безусловно доверие към Иехова. Поради това той бил свободен от всякакъв човешки страх и хорските интереси винаги поставял по-долу от исканията на вечната правда Божия. С голямо мъжество той се явява пред Ахаз и в лицето му осъжда цялата негова политика (глава 7), рязко изобличава Севна, министър на двореца, като му забранява да изсича гробница, понеже Господ ще го хвърли като топка в широка чужда земя, където и ще умре (глава 22), изобличава и другите юдейски управители, свещеници, лъжливи пророци и целия народ (глави 2, 3, 5, 28 и други). В изобличенията си Исаия е толкова смел, че си позволява беззаконните велможи да нарича “князе содомски”, а еврейският народ – “народ гоморски” (глави 1, 10). Открито и без да трепне той порицава политиката на Юдейското правителство при цар Езекий (глави 30-32) и не се бои да извести на самия цар, смъртно заболял, да си направи завещание, понеже скоро ще умре (глава 38). Без да се бои, че ще го обвинят в непатриотизъм, той предсказва на Езекий, че цялото му потомство ще бъде отведено в плен Вавилонски. И думите му, сами по себе силни и убедителни, придобивали все по-голямо и по-голямо значение с течение на времето, понеже някои от неговите пророчества се изпълнили още през време на пророческата му дейност, а също и поради това, че думите му се придружавали от необикновени личби (глави 38, 7).

Освен пророческата книга, пророк Исаия писал още и за делата на царете Озий и Езекий (2 Паралипоменон 26:23; 32:32), но тази негова втора книга не е дошла до нас. Едно древно еврейско предание приписва на Исаия събирането и привеждането в порядък на последните 7 глави от книгата Притчи Соломонови, което донякъде се подтвърждава и в самата тази книга (Притчи Соломонови 25:1).

Състояние на съвременното на пророк Исаия юдейство и езичество

При Озий, когато Исаия бил призван на пророческо служение, Юдейското царство в политическо отношение станало доста могъществено. С многочислената си и добре въоръжена войска Озий успешно воювал против съседите си и твърде много разширил пределите на своето царство: на юг той владеел до границите на Египет и Червено море, на брега на което превзел търговското пристанище Елат (2 Паралипоменон 26:2 и 8:4 Царства 14:22), на запад подчинил Филистимската страна (2 Паралипоменон 26:6), а на изток му плащали данък амонитяните (2 Паралипоменон 26:7-8).

Външното политическо засилване на държавата се придружавало с увеличаване на богатството в народа, което водело към разкош, а успехът на военното оръжие давал повод към самомнение и гордост. Вследствие на това, религиозно-нравственото състояние на юдейския народ е било на твърде ниска степен. Макар самият цар да бил религиозен, но той не разорил противозаконните места за богослужение по височините, където народът продължавал да принася жертви. Същото нещо е било и при Йоатам.

В царуването на Ахаз положението на работите силно се изменило към по-лошо. Царят не само не се грижел да поддържа истинското благочестие между поданиците, но и сам даже започнал открито да служи на идолите – принасял жертва в долината на Еномовите синове и прекарвал своите синове през огъня (2 Паралипоменон 28:1-4). Истинската религия в народа дотолкова изпаднала, че в неговото царуване Иерусалимският храм бил съвършено запустен: всесъжения в него не принасяли, с тамян не кадели, светилниците били изгасени и вратите били заключени, а идолослужението станало току-речи всеобщо и повсеместно (2 Паралипоменон 24:24-25; 29:3-7). Вместо добродетели, у народа в това време виждаме само едни пороци: обиди, притеснения на слабите от силните, подкупи, разкош, невъздържание, гордост, лицемерие и други. Но с упадъка на религията и нравствеността, се поклатило и политическото могъщество на Юдейското царство. Израелският и сирийският царе почнали против него своите враждебни действия и искали да лишат Ахаз от престола. Вместо да търси защита против враговете си от Бог, Ахаз потърсил такава от сирийските богове (2 Паралипоменон 28:22-23) и повикал на помощ асирийския цар Теглатфеласар, като купил тази помощ с цената на храмовите съкровища (4 Царства 16:7). Но сирийските богове не го защитили, а Теглатфеласар не му принесъл никаква полза: освободен с негова помощ от сирийския и израелския царе, Ахаз, вместо това, станал данник (васал) на самия Теглатфеласар, така че, последният, по думите на Писанието, не бысть на помощь ему, но токмо в печали его (2 Паралипоменон 28:21).

Синът и приемникът на Ахаз – Езекий, се отличавал с благочестие и вършел угодни в очите на Господ дела и на Него се уповавал (4 Царства 18:3-5): унищожил предметите на идолското служение и възстановил във всичка чистота поклонението на Иехова. Но нито личният пример на царя, нито неговите разпоредби против идолопоклонството са указали някакво дълбоко въздействие върху поданиците му: идолопоклонството и нечестието наглед само отслабнали за известно време и по-малко се хвърляли в очи, но народът не забравял идолите, и неговата нравственост не се подигнала. Навсякъде и във всичко преобладавали възгледи и нрави езически. На отеческата вяра юдеите гледали като на обичай, а не като на нравствена потребност; жертви принасяли, но лицемерно, без да разбират значението им и без да имат съответно душевно настроение. Оттук произлизала и голямата изменчивост на народа в религията: за него като че ли било все едно – да се покланя на Иехова или на Ваал. При такова нравствено религиозно състояние на юдейския народ и политическото негово могъщество не могло да бъде трайно. Още в царуването на Езекий Юдейското царство претърпяло ужасно опустошение от асирийския цар Сенахерим и било заставено ежегодно да му плаща голям данък (4 Царства 18:13-16). Заради възгордяването на Езекий (2 Паралипоменон 32:23-25) и заради нечестието на юдейския народ пророк Исаия предсказал нови и още по-ужасни бедствия (4 Царства 20:16-18).

Манасий, приемникът на цар Езекий, за своето крайно нечестие видял вече отчасти изпълнението на Исаините предсказания: при него, по Божията воля, асирийците отново нападнали Юдея, взели него в плен и, свързан, откарали във Вавилон и, само когато се разкаял, го освободили (2 Паралипоменон 33:10-13).

Такова било положението на Юдейското царство. Що се касае до Израилското царство, което при пророк Исаия изживяло последните си дни, то се намирало в още по-лошо състояние. Идолопоклонството, въведено от Йеровоам І (3 Царства 12:26-30), и съединеното с него нечестие тук не срещнали никакви прегради в своето развитие: израелските царе един другиго превъзхождали със своето нечестие и ревност към идолопоклонство; свещениците и левитите, излезли от средата на самия народ (3 Царства 12:31), не могли да стоят по-горе от него, а истинските пророци тук били гонени и убивани. От това идолопоклонството и нечестието тук се разпространявали по-широко и по-бързо, отколкото в Юдейското царство, където свещениците и левитите били потомци на богоизбраното Левиино коляно, където между нечестивите царе имало и много благочестиви и където поради това истинските пророци имали повече свобода в своята дейност. Ето защо, Израилското царство по-рано от Юдейското изгубило своята независимост: в 6-тата година на Езекий, юдейския цар, то било окончателно разрушено от асирийския цар Салманасар – в 722 година преди Рождество Христово.

Още по-безотрадна картина представял от себе си тогавашният езически свят. Най-силни съседи на юдеите тогава били: на юг – египтяните, на север – сирийците, на изток – асирийците и вавилонзините. Тези народи взаимно си съперничели и воювали един с друг. По отношение към еврейския народ всички те се стремели да го подчинят или, в случай на война със съседа, да го направят надежден съюзник. В религиозно-нравствено отношение те всички потъвали в суеверия и пороци. Езическият култ изгубил всякакъв смисъл, станал пуста формалност, изпълнявана само по привичка, и заради това престанал да има и онова слабо влияние, което преди указвал върху нравствеността на народа. Оттук – най-широк простор на всякакви страсти и пълна разюзданост на нравите.

На еврейските царе е бил необходим един особен ръководител в сношенията им с тези народи. Такъв бил пророк Исаия: той порицавал съюзите с езичниците, изобличавал народите в нечестие и пороци и предсказвал, по повод на различни политически събития, бъдещата тяхна съдба. Наред с пророчествата от изобличителен характер, той се стараел да проповядва и на езичниците за истинския Бог и да внедри в съзнанието им мисълта, че Бог на евреите е Бог и спасител на всички народи и че само в Него, а не в своите идоли, те могат да намерят спасение.

Характер на изложението на пророк Исаината книга

Изложението на книгата на пророк Исаия се отличава с чистота, правилност и изящество в езика и с отсъствие на простонародни и груби изрази. Блажени Иероним обяснява тази особеност със знатния произход на пророка; само че тя не напълно се запазила в преводите. Друга особеност съставя ясността на неговите предсказания за бъдещите събития и, особено, за Месия и Неговото царство. Затова, по мнението на блажени Иероним, Исаия “трябва да се нарече не толкова пророк, колкото евангелист”. Към числото на най-ясните пророчества се отнасят: предсказание за рождението на Емануил от Дева (7:14), за многото чудеса, извършени от Иисус Христос (35:5-6), за Неговата кротост и смирение (42:1-4), за униженото Негово състояние (53:1-7), за Кир, персийския цар (44:27-45:15) и други. И тази особеност също така не във всички преводи е запазена. Блажени Иероним, като прочел книгата на пророк Исаия в превода на 70-те и я сравнил с еврейския текст, дошъл до заключение, че “седемдесетте тълковници не пожелали в своето време ясно да изложат тайнството на своята вяра за езичниците, за да не хвърлят светинята на кучетата и бисера пред свините”.

Деление на книгата и главни предмети на нейното съдържание

Книгата на пророк Исаия се дели на две части. Първата част обхваща първите 39 глави и, по характера на своето съдържание, може да се нарече изобличителна: в нея предимно са събрани речите на пророка, в които той изобличава Божия народ и другите народи в разни престъпления и пороци и ги застрашава с наказание; юдеите изобличава главно в идолопоклонство и, за наказание, им предсказва плен от ръцете на езичниците; езичниците изобличава за техните враждебни действия против юдеите и, за наказание, предсказва им окончателно разрушаване на техните царства.

Втората част се простира от 40-та глава до края на книгата и съдържа речи предимно от утешителен характер: тук пророкът утешава Божия народ, като му предсказва скоро връщане от плена и настъпване на времена изпълнени с велики обетования, а после разкрива тайната на спасението – не само на юдеите, но и на целия човешки род – от робството на греха и дявола и завършва с предсказание за встъпване в благодатното Христово царство на повярвалите езичници и за отдалечаване от това царство на неразкаяните в своето заблуждение юдеи.

По-важни места от книгата на пророк Исаия за особено обяснение

Първа част. Нравствено състояние на юдеите във времето на пророк Исаия

Съдържание

Пророк Исаия, като приканва небето и земята за свидетели на това, което ще говори, напомня на юдеите, че те оставили Господ, своя Благодетел и Отец, и се оказали по-неблагодарни от домашните животни, които знаят своите стопани и не забравят яслите, където им се подава кърма (1-3). Юдеите като че ли бързат да се обогатят с грехове, макар и без това у тях от нозете до главата да няма здраво място; не може да се различи отделен струп, а всичко наред представя една възпалена рана, за която липсват лекарства (4-6). Страната е опустяла, като че ли от нашествие на неприятел, само едничък Иерусалим остава като колиба в лозе след гроздобер. Юдея окончателно би загинала като Содом и Гомор, но Бог я охранява заради своето семе (7-9). Юдеите принасят много жертви, но с окървавени ръце; празнуват новомесечията и съботите, но без да се отдалечат от греховната нечистота и, по такъв начин, още повече разгневяват Бог (10-15). Ако юдеите се откажат от пороците и, преди да се явят в храма, се омият с покаяние и привикнат добро да правят на ближните, то Господ ще им прости греховете и ще ги надари с всички земни блага; ако ли пък не – меч ще ги унищожи (16-20). Но засега, казва пророкът, Иерусалим, верният град на Господ, е град богоотстъпен и жилище на разбойниците; той е изпълнен с всякакъв род неправда; неговите началници са приятели на крадците и не защитават сирачетата и вдовиците от притеснителите (21-23). Но Бог ще очисти Иерусалим чрез бедствия като чрез огън, ще изтреби беззаконниците и нечестивците и ще постави в него справедливи съдии и съветници, след което Иерусалим отново ще се нарече град на правдата и вярна столица на Иехова. Благочестивите ще се спасят от плена чрез Божието правосъдие и милост, а богоотстъпниците ще загинат сред бедствията като в пожар, който не ще има кой да гаси (24-31).

Обяснение

Стих 1. Видение. С тази дума обикновено се означава особеното състояние (бодро), в което пророците получавали откровение от Бог. Пророк Исаия говори за видение, тоест, че получил откровение не насън, а в бодро състояние. Но тук този израз има общо значение на откровение.

Стих 2. За да възбуди особено внимание в слушателите и за да ги разположи към разкаяние, пророкът в самото начало казва, че това, което ще говори, не е от него, а от Бог, чрез неговите уста Бог ще говори; за това не само хората, разумните същества, но даже самото небе и самата земя трябва да внимават в неговите думи: “слушай, небе, – казва той – и внимавай (внуши), земя, защото (яко) Бог говори”. – Сыны родих. Отношенията на Бог към еврейския народ са отношения на баща към син. Евреите били осиновени от Бог при Моисей, след излизането им от Египет, когато встъпили в завет с Него. Тогава се започнало и онова възвишение (религиозно-нравствено и гражданско) на еврейския народ пред другите народи, на което пророкът указва с думите и возвысих. Бог, беседвайки с Моисей, нарича еврейския народ Свой син първенец: сын Мой первенец Исраиль (Изход 4:22; срв. Осия 11:1).

Стихове 5-6. “За какво сами си нанасяте нови рани (что еще уязвляетеся), присъединявайки (към предишните грехове) ново беззаконие?” – пита пророкът юдеите и, представяйки бедственото положение на страната под образ на тяло, покрито от главата до нозете с рани, продължава: “цялата (всякая) глава е в язви, цялото сърце е в скръб. От главата до нозете няма в него цяло (тоест здраво) място: нито струп, нито язва (подутост, синяк), нито рана (от удар) възпалителна (тоест не може да се различи отделен струп или рана, а цялото тяло представя един струп, една рана), така че, няма възможност да се сложи (нысть приложити) нито пластир, нито превръзка (обязания)”.

Стихове 8-9. Иерусалим (дщерь Сионзи) всред всеобщото опустошение ще остане (за известно време) незасегнат, подобно на стражарска колиба в лозето или в градината след обиране на плодовете. Юдейското царство не погинало като Содом и Гомор, защото в него имало няколко праведници, заради които за известно време било отсрочено неговото окончателно разрушение. А това било дело на Божията милост: Бог Сам оставил някакво потомство (семе), което предпазил от всеобщата развала. Господ Саваот – Господ на военните отряди, на воинствата. С име воинства Господни в Свещеното Писание се наричат понякога ангелите (Битие 32:2-3; 3 Царства 22:19; Лука 2:13), понякога – звездите (Второзаконие 4:19; 17:3; Матей 24:29). И едните, и другите така се наричат, понеже с най-строга точност свойствена на добре обучените войници, изпълняват волята Божия, без да се отклоняват от предписаните за тях закони и повеления.

Стих 13. Семидал – чисто пшенично брашно.

Стих 14. Новомесячий – първият ден от всеки месец, който се смятал за празник. Дне великаго – празник, в който се определяло свещено събрание на народа в скинията или в храма (Пасха, Петдесятница, празник на Тръбите, ден на Очищението и празник на Колибите). Поста – пост, определен от закона в деня на Очищението; евреите измислили и произволни пости (Исаия 58:3). Праздности (άργίαν) – безделие. Ктому – вече, още, занапред.

На юдеите могло да се покаже твърде оскърбително това, че пророкът ги сравнявал със Содом и Гомор и те, за свое оправдание, готови били да укажат на това, че принасят всички, установени от закона жертви, почитат празниците и затова не трябва да бъдат сравнявани с жителите на Содом и Гомор. Предупреждавайки и опровергавайки това, пророкът от лицето на Господ им говори, че на Бог не са нужни техните многочислени жертви, Той е преситен (исполнен) от овнешки всесъжения, Той не им е заповядвал да се явяват в храма с такива лицемерни жертви, поради което за тях е по-добре да не влизат там; напразно ще бъде (всуе), ако принасят в жертва Богу семидал и тамян (кадило); празниците и даже постите, съблюдавани от тях, са омразни на Господ; техните молитви, даже продължителните и усилените, няма да бъдат чути от Бог. Тук пророкът оборва грубо-езическото разбиране на богослужбните действия. Предписаните от закона жертви, пости и празници не могат да бъдат неугодни Богу, иначе, не щяха да бъдат и предписани. Жертвите са приятни или неприятни Богу не сами по себе, а по това – с какво сърдечно настроение се принасят: жертва Богу – дух сокрушен (Псалом 50:19). Това значи – външната жертва трябва да се съпровожда с вътрешно духовно или сърдечно съкрушение за греховете, трябва да се служи като израз на това настроение. Когато се принася Богу само една външна жертва, без съответно сърдечно настроение на приносителя, такава жертва е неугодна Нему (Осия 6:6). Думите от 15-ти стих още умножите моление, не услышу вас никак не противоречат на Спасителевите думи: ищите и обрящете, толците и отверзется вам (Матей 7:7). Тук пророкът указва на това, че молитвата на порочните хора, които още имат на ръцете си следи от убийства (руки бо ваши исполнени крове), не е угодна Богу и е безполезна, както е безполезна и молитвата на онези, които се молят само външно, лицемерно: приближаются Мне людие сии усты своими, и устнами своими почитают Мя, сердце же их далече отстоит от Мене: всуе же почитают Мя (Исаия 29:13). Грешниците само тогава получават изпросеното, когато възнасят своите молитви Богу с дух на смирение и със съзнание на своята виновност (Лука 23:42-43).

Стих 16. Отимите лукавства от душ ваших – махнете от очите Ми злите си деяния. Не е достатъчно само да оплачете греховете, да ги изповядате пред Господ, да се признаете виновни и безотговорни, а трябва още и съвсем да се откажете от лошите дела (лукавства), които обременяват душата ви.

Стих 17. Истинското покаяние не се ограничава само с едно въздържане от греховни дела, но изисква още противоположни на тях добродетели.

Стих 18. Истяжимся – ще разсъдим, ще разискваме. Багряное и червленое – червен цвят, който напомня кръв и е символ на големи престъпления, а сняг и волна – символ на белота и чистота.

Стих 21. Како бысть блудница град верный Сион полн суда – по какъв начин градът Сион (Иерусалим), някога верен и пълен с правосъдие стана блудница, тоест място за блудство, свърталище на нечестивите. Блудница – невярна. В Свещеното Писание невярността Богу и служението на идолите се нарича блужение (Изход 34:15; Съдии 8:3), защото съюзът (заветът) между Бог и еврейския народ се представя под образ на съюз между мъж и жена, възлюбен и възлюбена, жених (годеник) и невеста (годеница). Както нарушението на брачния съюз е блудодеяние, така в духовен смисъл и нарушението на съюза с Бог, служението на идолите, е блудство.

Стих 23. Общници татем – съдружници на крадците, понеже делят с тях откраднатото. Разжегу в чистоту – ще отделя праведниците от беззаконниците чрез съд, както среброковачът отделя чрез огън среброто от разни минерални примеси. Суд врагом сотворю и разжегу в чистоту – тези думи указват на Навуходоносоровото нашествие в Юдея и на вавилонския плен, във време на който по-голяма част от нечестивите юдеи загинали, а гордите царе и началниците се лишили от своята власт.

Стихове 26-27. Със судом бо спасется пленение его и с милостынею – Иерусалимските пленници, благодарение на Божията правда и милосърдие, ще се освободят от плена. В близък смисъл тук се разбира освобождението от вавилонския плен при персийския цар Кир (в 536 година преди Рождество Христово), когато евреите са имали правосъдни управители: първосвещеника Иисус, Зоровавел, Ездра и Неемия. Но така като след връщането от плена Иерусалим не могъл да се нарече град на правдата и верен Сион, то това пророчество напълно може да се отнесе само към времената на Месия, когато Иерусалим справедливо могъл да се нарече град на правдата, защото в него се явил Сам Царят на правдата – Христос, и когато цялото човечество било освободено от тежкото духовно робство на греха и дявола.

Стихове 30-31. Теревинт – дърво, от рода на фъстъците, покрито с гъсти листа, които във време на суша вехнат и падат, и когато самото дърво губи своята красота Стебль изгребия – слама без клас, кълчища, дреб от лен или коноп.

Забележка. Първата половина от тази глава (1-20) съставя паримия на часовете в понеделник на първата седмица от Великия пост, а втората половина (19-31) с първите три стиха от следващата глава – паримия във вторник на същата седмица. Понеже постът е време, назначено от църквата за съкрушение на греховете и очистване от тях чрез въздържание, усилени молитви и тайнството покаяние, то изобличителната реч на пророка, с която той подбужда юдеите към изправяне, напълно може да има отношение и към нас. 1:16-21 съставя отделна паримия в навечерието на Богоявление. Със своето кръщение Господ Иисус Христос осветил йорданските води и сложил начало на тайнството кръщение, в което се прощават всички грехове на вярващите, така че те излизат от купелта на кръщението избелени като сняг, и това служи оправдание на пророчеството.

Бъдеще величие на Сион или прославяне и възвишаване на “Господнята планина”. Глава 2:1-5

В бъдеще “Господнята планина”, единствено място на истинско богознание, ще се прослави между всички народи и ще затъмни със своята слава всички други езически места на мнимо богознание, така че езическите народи, възбуждайки един друг, ще се затекат към тази планина и към построения на нея Божи дом, за да се научат на Божиите заповеди и да постъпват по тях (2:2-3); защото, пояснява пророкът, от Сион ще излезе, вместо синайския нов откровен Господен закон (стих 3). Това е законът на любовта, по който Сам Господ нравствено ще съди народите и ще прекрати враждата между народите така, че хладното военно оръжие хората ще преправят на мирни земеделски сечива и военната наука ще бъде забравена от човеците (стих 4). Ако Сион стане вселенско училище на богознание и умиротворение за всички народи в последните дни, то за юдеите той се явява подобно училище чрез Моисеевия закон и чрез пророческите откровения, и заради това – пророкът подканя юдеите – “Приидите, пойдем светом Господним”, тоест в светлината на Божиите откровения (стих 5).

Стих 2. Последни дни на пророчески език означава месианските времена, или въобще бъдеще време; явлена (εμφανές) – видима, известна на всички, славна; Гора Господня и дом Божий – в близък за юдеите смисъл, както указва и сам пророкът в стих 3, означава планина Сион, на която бил построен храмът в чест на Иехова[1], а в пророческо-месиански смисъл – новозаветната Църква и учреденото в нея богослужение с тайнствата; холмов – места, където езичниците принасяли своите идолски жертви. Възвишаването на Господнята планина над другите планини и хълмове означава тържеството на християнската Църква над езическите религии. С идването на Иисус Христос езическите капища и идолите ще запустеят, а езичниците според пророчеството на Исаия, виждайки превъзходството на християнското учение, ще влязат в оградата на Христовата църква.

Стих 3. Путь свой – пътя на живота, от Бог указан, Богу угоден и към Бог водещ. Народите сега ходят по свои пътища (Деяния на светите апостоли 14, 16), живеят по своите прищевки, а в онова време ще почувстват желание да ходят по пътища, които им укаже истинският Бог, тоест да постъпват по Божиите закони. Насока на тях в този нов живот ще даде законът, който ще излезе от Сион, тоест евангелското учение, което взело да се разпространява действително от Иерусалим (Деяния на светите апостоли 1:8; Римляни 15:16) по другите градове и страни на света. Блажени Теодорит в това вижда пряко пророчество за обръщане на езическия свят в християнството.

Стих 4. Тук пророкът говори за онзи нравствен преврат, който ще се извърши между хората под влияние на новия закон. “И ще съди Той (Бог) народите и ще изобличи мнозина (вследствие на което и ще прековат (раскуют) своите мечове на рала, и своите копия – на сърпове, и един народ против друг народ няма да дига меч, и няма повече да се учат да воюват (гатоватися)”. Тоест Бог ще стане Цар и Съдия на обърналите се към Него народи, щом те признаят Неговото учение за задължително правило в живота. И действително, който е приел искрено и от всичката си душа учението на Бог: возлюбиши блажняго своего яко сам себе” (Левит 19:18), той не може да се нуждае от оръжие като насилствено средство за решение на спорове, за задигане на чужда собственост и други.

Същото това пророчество за бъдещата нравствена обнова на човечеството (стихове 2-4) почти буквално се повтаря в книгата на пророк Михей (4:1-3).

Но възниква въпрос – не противоречи ли това Исаино пророчество на онова, което ние виждаме сега, именно – че войните продължават да пълнят историята на човечеството и след Христос, че и в настояще време съществуват между частни християнски семейства и лица раздори и несъгласия?

На това ще отговорим, че пророк Исаия тук рисува общия висок идеал, към който трябва да се стремят, както цели народи, така и отделни лица, повярвали в Христос. Този висок идеал е изказан в думите: “бъдете съвършени, както е съвършен и вашият Небесен отец” (Матей 5:48), “обичайте всички, даже и своите врагове, понеже вашият Небесен Отец обича всички – лоши и добри” (Матей 5:44-48). Но този възвишен идеал не може напълно да се постигне от хората, защото никой никога не може да стане напълно съвършен, какъвто е Бог; хората трябва само да се приближават до него, до колкото могат. А понеже не всички хора притежават еднакви нравствени сили и усърдие, то и не всички еднакво се приближават до евангелския идеал. С това и се обясняват отклоненията от този идеал, които забелязваме в живота на християните. Че това Исаино пророчество не може да се отнесе напълно към сегашните времена, че то не отрича войните, които съществуват и ще съществуват до свършека на света, в това твърдо ни убеждава словото Божие, което казва, че войните и смутовете няма да се прекратят, докато не настъпи краят на този свят (Лука 21:9-10; Матей 24:3-6). А войните не могат да се прекратят, докато не се премахне причината, що ги предизвиква. Такава причина е – егоизмът, във всевъзможните му видове и прояви, който след прародителското грехопадение, вместо любовта ръководи човешките взаимни отношения. Искаме ли да унищожим войните, необходимо е да изкореним у човека неговото лошо егоистично чувство, като го заменим с противоположно. Тази задача, именно, и е взело на себе си християнството, което проповядва – да обичаме ближния си като себе си (Галатяни 5:14), като полагаме за него даже и душата си, живота си (Иоан 15:13), понеже имаме един общ Бог (1 Тимотей 2:5) и сме произлезли от една кръв (Деяния на светите апостоли 17:26). Истинският християнин не знае никакви спорове и вражда със своите ближни, с всички живее в мир и съгласие; ако от някого срещне враждебни обноски, той “побеждава злото с добро” (Римляни 12:21), “на ударилия го по дясната буза обръща му и другата” (Матей 5:39). В истинско християнско общество, значи, войните са немислими, а ако съществуват те между християните, то между такива които само по име са християни, но не и в действителност. Понеже нямаме основание да мислим, че някога всички хора напълно и съвършено ще се проникнат от християнските начала, то не можем и да се надяваме на фактическото заменяне на егоизма с любовта и следователно, на прекратяване на войните. Плевелите между пшеницата, според думите на Спасителя, ще останат до време на жетва, тоест до второто Христово пришествие (Матей 13:24-30, 37-43, 47-50); тогава само, значи, и трябва да очакваме края на всички раздори и несъгласия между хората и пълно въдворяване на мира и любовта.

Явява се още един въпрос – ако войната е едно от величайшите бедствия, ако тя е аномалия и свидетелство за дълбока развала на човешката природа, то как трябва ние, християните, да се държим по отношение на нея? – Християнската църква признава за законни всички онези войни, що са предизвикани от неизбежна необходимост и не могат чрез никакви средства да се отстранят, освещава военни знамена, моли се за победа и прочее. Светата Църква е причислила към лика на светците много хора от военно звание, и във всички тези случаи тя се ръководи от словото Божие. Иоан Кръстител на войниците, които са го питали – какво да правят, не забранил да останат в своето звание и да изпълняват своите длъжности, а им казал само: никого не притеснявайте, не клеветете и задоволявайте се с вашите заплати (Лука 3:14). Иисус Христос изцерил слугата на капернаумския стотник и вярата на този явен привърженик на военната дисциплина поставил като образец на целия Израил (Матей 8:5-23). Също и апостол Петър не заповядва на стотника Корнилий да остави своята военна служба (Деяния на светите апостоли 10:22). Никой, значи, нито с един намек не осъжда и не счита военната служба като препятствие за царството Божие и истинската вяра. Апостол Павел заповядва въобще на християните да си остават в онова звание, в което ги е сварило християнството (1 Коринтяни 7:24), да воинстват духовно “яко добръ воин” (1 Тимотей 1:18), и в същото време похвално се отзовава за еврейските военни герои, които с вяра победили царства (Евреи 11:32-34). Едва ли апостолът щеше да постави за образец на вярата военните подвизи, ако те бяха противни на Христовия дух. Според същия апостол, представителите на властта носят меч, за да вразумяват злодейците, които тъпчат всяко добро и правда (Римляни 13:1-4). Такива злодейци могат да бъдат не само отделни лица, подчинени на известни началници, но и цели общества, народи или техни представители, независещи от тези началници. Но когато за изправяне на злодейците не помагат никакви мирни средства, то, за възстановяване на потъпканата правда, трябва да се накажат нейните нарушители. Такова наказание е войната. Войната, по такъв начин, е зло, но неизбежно и по-малко от онези видове зло, от които тя се предизвиква. Смятайки войната за такова зло, светата Църква се моли за избавяне “от меча, нашествия иноплеменников и междусобныя брани” така, както и от другите бедствия – земетресение, потоп, огън и други.

Забележка. 2:1-3 се чете като отделна паримия на празник Възнесение: казаното тук за славата на Сионската планина има приложени и към съседната Елеонска планина, прославена чрез възнесението на Спасителя.

Следва…(виж тук).

______________________________________

*Публикувано в https://edamjanova.wordpress.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Храмът (домът Господен) собствено бил построен на хълма Мория, но пророкът нарича хълма Сион “планина на дома Господен”, защото този Иерусалимски хълм бил най-високият (150 метра над долините при подножието му), издигал се над всички възвишения в вграда, покривал и обхващал в себе си и хълма Акра, и хълма Мория, за който, след като бил построен храмът на него (2 Паралипоменон 3:1), никъде не се споменава повече в Библията, и хълма Офил. Тази свята Божия планина (Псалом 2:6) просто засенчила другите Иерусалимски височини. Затова, именно, Сион и дъщерята Сионова означават целия град с хълма Мория и храма на него (Исаия 1:8; Иоил 2:2. Гледай още: Псалом 2:6; 9:12; 49:2; 73:2 и други).

Изображения: Корица на книгата на св. пророк Исаия, на руски език и св. пророк Исаия (766-686 преди Христа). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dEs