Борис Г. Борисов

„Според качеството на нашите страсти трябва да разсъдим на кой ръководител да се поверим за подчи­нение и според това именно такъв да изберем. Ако ти си невъздържан и склонен към плътска похот, нека те обучава подвижник, неумолим по от­ношение на храната, а не чудотворец и такъв, който е готов да приема всички и да ги гощава на трапезата. Ако си високомерен, нека твой ръководи­тел да бъде човек суров и неотстъпчив, а не кротък и човеколюбив. Трябва да се търсят ръководители, които съответстват на нашите недъзи[30]“. Трябва да се отбележи, че све­тите отци посочват идеалните черти на старците, съветват да избираме сред съвършените старец според сърцето си, но такива ръководители има малко. Какво да се прави, ако няма подобен съвършен наставник? Свети­те отци казват следното за подобен случай: „С молитва и сълзи изпроси от Бога да ти прати ръководител безстрастен и свят[31]“. „Ако живееш в об­щежитие, помоли се усърдно на Бо­га, за да ти покаже човека, който би ти станал добър пастир; защото по-добре е да се наричаш ученик на уче­ника, отколкото да живееш самоволно и да събираш безполезните плодове на своята воля[32]„. Важно при търсенето е искреното желание да узна­ем Божията воля, молитвата към Бо­га и пълното доверие към това, което ще чуем, като към израз на Божията воля, а ръководител винаги ще се намери.

„С голяма загриженост и внима­ние търси ръководител и ако по Бо­жия благодат намериш, а като търсиш, непременно ще намериш…“[33]. „Ако някой иска истински – казва авва Доротей, – с цялото си сърце да изпълнява волята Божия, то Бог никога не ще го остави, а всячески ще го настави според Своята воля. Наистина, ако някой повери сърцето си на воля­та Божия, то Бог ще просвети и мал­ко дете да му я посочи.

Ако пък не иска искрено да изпълнява Божията воля и при пророк да иде, Бог и на пророка ще внуши да му отговаря съобразно с развратеното му сърце, както е речено в Писанието: „Ако и пророкът се измами и каже дума, Аз Господ измамих този пророк“ (Иезeиил 14:9 – по славянския текст; поучение 5). „И това е дивно – казва преосвещени Теофан, – че на искрено търсещия спасение винаги се дава истински ръководител. И ръководителят, какъвто и да е той, винаги дава точно и вярно ръководство дотолкова, доколкото ръководеният му се поверява с цялата си душа и вяра. Сам Господ вече пази такъв ръководим… Моли се, и Господ ще ти посочи ръ­ководител. Повери се на ръководителя, и Господ ще го научи как да те ръководи“.

„Сродните ще се намерят“ – казвал оптинският старец отец Леонид, изразявайки с това, че Бог ще доведе при истински наставник онзи, който искрено и от цялата си душа търси спасение; а онзи който, желаейки спа­сение, допуска в себе си и някакви човешки сметки, двоедушничи, не вярва, съмнява се и се самооправдава, та­къв ще попадне при същия като него наставник. Магнитът привлича само подобните му желязо и стомана. „Защото не е неправеден Бог и не ще до­пусне да се прелъстят онези души, които с вяра и незлобивост смирено са се покорили пред съвета и съда на ближния[34]„. „Господ ще извести достоен ръководител да те приеме и да носи твоите немощи. Преди две години Господ ми каза, че ще дойдеш тук“ – казва великият старец на ученика Ио­ан[35]. Вярата никога и никъде не ще те посрами. Търси ръководител и ще на­мериш, ако съвършен наставник не намериш, то по волята Божия и недостоен ще ти бъде пастир. Господ ще го научи да даде потребното на сърцето ти, ала без духовен ръководител не може. За миряните такива богоизбрани ръководители са пастирите свещеници, а за монасите – игумените или старците. „Ако си решил да се под­чиниш на Христа, не се изоставяй, сякаш си негоден съсъд… а (така или иначе), като намериш наставник, по­вери му себе си напълно празен, пренебрегнал и отхвърлил всякаква своя воля, за да се окажеш подобен на чист съсъд и онова добро, което е вложе­но в тебе, да запазиш за своя похвала и слава[36]„. „Повери себе си с такова разположение – казва св. Василий Ве­лики, – с каквото младенецът, измъчван от глад, се доверява на кърмилницата, която го вика за храна; или както човек, желаещ да опази живо­та си при опасност, се подчинява на онзи, който му протяга средство за спасението. Защото Богу е мило не онова, което се поправя по принуда, а онова, което се поправя по добродетел. Добродетелта е от произволение, а не от нужда“. „Възложи бремето си на раменете на друг и ще преплуваш тая велика бездна, подкрепян от ръцете на другите[37]„.„Привържи обременената си ладия към кораба на отците ти, и те ще те насочат към Иису­с, Който може да ти дарува смире­ние и сила, разум, венец и веселие[38]„.

II. Същност на старчеството

Какво представлява старчество­то? – Същността на старческото уст­роение се състои в това, че от подвизаващите се в скита или в общежитието братя се избира един, опитен в духовно-аскетическия живот и несъмнено благочестив инок за ръководител, духовен отец, старец. Доброволните ученици по всяко време се обръщат към избрания старец, откриват пред него цялата си душа, помислите, постъпките и желанията си, търсят съвети и вършат всичко само с негова благословия. Духовните чада се отказват от своята воля, мисли и разбирания, предават всичко това на стареца ръководител, като безусловно, безпрекословно и без съмнения му се подчиняват. Особеността на старчес­кото устроение в сравнение с другите видове монашески живот, както вече казахме, се заключава именно в стро­гото и пълно прилагане на обета за послушание на духовния старец. „Дай кръв и приеми дух“, „остави своите желания и разбирания, за да изпълниш Божиите желания и разбирания“ – ето духовното знаме на старчеството. Старецът става за ученика си ум, съвест и сърце, през което по естествен начин се разпределя, движи и обръща кръвта. Старецът е сякаш здрав дъб и около него се увиват и растат като слаби растения онези, които ина­че могат да загинат от бурите и ветровете.

Старецът е кормчията на кораба. „Човешкият живот е море, по ко­ето ние, влезли в тялото си като в някакъв кораб, мислено плаваме и плаваме непрестанно: ден и нощ, в лошо време и в буря. Това море е бедствено, и не само бедствено, но и голямо, колкото трае продължителността на нашия живот, и толкова много страшни бурни вълнения се надигат в него от духовете на злобата, толкова пирати-демони ни нападат и се опитват да ни потопят, че трудно може да се опише (Псалом 58:15-16). Но да води бод­ро кораба сред подводни камъни, плитчини и бури, с очи, постоянно обърнати към небето, като се вглежда в звездите на истината и насочва по тях плаването, за да достигне безо­пасно до пристана на спасението – това е делото и служението на държащия кормилото ръководител[39]„.

1. Заветът между стареца и уче­ника

Същността и цялата сила на стар­ческото ръководство – на старчест­вото, се състои в завета между старе­ца и ученика, според който пред лицето на Бога духовният отец – старе­цът, поема върху себе си ръководството на душата на ученика към спа­сение, а ученикът без страх предава изцяло себе си, душата и тялото си, на наставника. „Ако спазиш моята заповед, а още повече Божията, изповядвам, че отговарям за тебе в оня ден, когато Бог ще съди тайните на човеците[40]“ – казва старецът. „Като желязо на ковача се предавам на тебе, светейши отче, за подчинение[41]“ – казвал послушникът Исидор на своя старец.

Пълното предаване себе си, отричането от своите воля, мисли и же­лания, съзнание за пълно невежество и умъртвеност[42] – ето главното, кое­то се изисква от ученика, който желае да живее като пасом от стареца. Приемането, очистването и усъвършенстването на душата на ученика, решителното уверяване в спасението ѝ, отговорността за нея пред съда Божи – ето задълженията на стареца. Такива са главните условия на завета между ученика и стареца. Той е възможен само въз основа на християнската всеотдайна любов. Отричането от своята воля заради волята Божия (Матей 16:24) не е ли израз на самоотвержената любов към Бога от страна на ученика, каквато е и майчинската грижа, състраданието и нравствената отговорност за него пред Бога: „Ако пък с нещо те е обидил или ти е длъжен, мини това на моя сметка“ (Послание на апостол Павел до Филимон 1:18), не е ли израз на същата самоотвержена любов от страна на ста­реца? Този духовен съвет и съюз не се скрепява с никакви писмени доку­ментаи, но здраво се запечатва върху скрижалите на сърцето; невидим за хората, той е така очевиден за учени­ка и стареца, че те като в книга виждат и чувстват най-малкото наруше­ние и отклоняване от него, като я четат със сърцето си. Колко здрав и неразривен е този съюз, можем да съдим по следните два примера. Преподобни Теодор Студит пише: „Един старец на­ложил епитимия върху ученика си за това, че онзи не изпълнявал заповедите му, и без да успее да я отмени, починал. След смъртта му ученикът търсил разрешение от наложеното върху него запрещение, но към когото и да се обръщал, никой не се осмелявал да изпълни молбите му и го отпращал към по-висшестоящ. Накрая ученикът се обърнал към Константинополския патриарх Герман с молбата си, но нито патриархът, нито свиканият от него събор на архиереите, не могли да разрешат епитимията на стареца, за когото дори не се знае да­ли е имал свещенически сан[43]“.

Някои ще запитат: за какво е то­ва пълно подчинение на послушника към стареца, къде е свободата на нашата воля? Отговаряме: поради своята немощ човек не може изцяло и веднага да се предаде на Бога и да следва Христа. Той първо трябва да свикне да ограничава самолюбието, своеволието и произвола си и постепенно да отсича волята си чрез самоотвержено изпълнение на чужда човешка во­ля заради Бога. За да може в замяна на своята да приеме Божията воля, той трябва отначало да възпита в се­бе си любовта и вярата чрез съвместен живот с човек, който вярва и обича Бога, да предаде своята воля и ду­ша на душата и волята на стареца, за да ги предаде той пък на Бога. „Нашата воля – по думите на авва Пимен[44] – е медна стена между човека и Бога. Тя е като камък, противостоящ, съпротивляващ се и противодействащ на волята Божия. И само когато чо­век остави своята воля, той може да каже: „С моя Бог на стена възлизам. Бог! – Непорочен е Неговият път“ (Псалом 17:30-31). „Който иска да изпълнява своята воля, той е син на дявола… не се прелъстявайте от дявола и не следвайте (внушенията) на своята воля във вреда на себе си, никога не ще бъде по вашата воля, защото зло не ще изтреби злото[45]“. Именно това иска ученикът – да разруши тази мед­на стена и да загърби своята воля с помощта на стареца. Защото от мно­го опити е доказано, че монасите ни­кога не могат да погасят в себе си пламъка на гнева, печалите, нечистотите, не могат да придобият истинско смирение… ако не се научат преди то­ва да подчиняват волята си на настав­ника. Подчинението на стареца не е отрицание на свободната воля на чо­века, като и служението на делото на нравственото съвършенство – следването на Христа. Напротив, това е съвсем съзнателно предаване именно на волята на Бога, посредством стареца. Имайки послушание към стареца, послушникът има послушание към Христа.

2. Старецът и неговото служение

Какво е старецът? Един атонски монах духовник бил запитан защо в днешно време са малко добрите старци. Затова – отговорил той, – защото сега са малко добрите послушници, а първите стават такива чрез последните. И това е вярно: старецът е инок, преминал пътя на послушанието, а от послушанието станал старец – ръководител на другите. Че служението на стареца е продължение на послушани­ето, това показва и самото му избиране. Не той сам се натрапва и поема вър­ху себе си званието старец, а както в древната християнска Църква общият глас на паството е избирал най-достойния за епископ или презвитер, така и старецът се избира от братята. „Аз, струва ми се, бих захвърлил всичко и бих седял сам в килията, ала само ми се струва и ми се иска – това не е по моята воля“ – казвал един руски старец. Свети Иоан Касиан разказва, че в египетските манастири настоятелството се е поръчвало само на иноци, преминали опитно послушанието[46].

Самото название старец е буква­лен превод на думата презвитер (на гръцки presvis – най-стар, старец) и е присъщо на всеки пастир свещеник. Обаче не всички старци са били све- щеници. Имало манастири, в които голямо множество монаси се ръководели от старци, сред които нямало нито един свещеник. И трябва да се каже, че откриването на помислите пред старците, за да се изпълни апостолското предание: „Изповядвайте си един другиму греховете… за да се изцери­те“ (Иаков 5:16), не е изповед в същинския смисъл на това тайнство. Старе- цът не е духовник, макар че може и често да се явява такъв, а просто един опитен, приемащ откровенията инок, даващ съвет само на онзи, който се обръща към него.

Като става старец, избраният поема върху себе си най-труден под­виг – подвига на послушанието и огромната отговорност за душите, поверявани и поверяващи се нему. Към него се отнасят строгите думи на Иехова: „Душите им ще потърся от твоята ръка“. Той става отговорен страж на подчиняващите му се според апостолския завет: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души“ (Евреи 13:17). „Ако от Бога си получил дар да предвиждаш бурите, то предизвестявай за тях онези, които са заедно с теб на твоя кораб. Ако пък не правиш така, ще бъдеш виновен за крушението на кораба, защото всички с пълно доверие са възложили на тебе управлението му[47]„. Старецът знае, че успехът на неговото служение зависи от неговото нравствено съвършенство: не толкова силна е неговата дума, колкото примерът на живота му и колкото по-високо стои в нравствено отношение, толкова по-голям успех има в служението си. „Ръководството чрез примера на делата – казва све­ти Григорий Нисийски – е много по-действено, отколкото словесното нас­тавление: всяко слово, неподкрепено с дела, колкото и красноречиво да е поднесено, е подобно на бездушно изображение, на което само багрите и цветовете придават известна жи­вост; а който изпълни и поучи, той ве­лик ще се нарече в царството Небес­но[48]„. Старецът учи на онова, на кое­то вече сам се е научил: „Лекарю, изцери се сам“, и лекарят е само ум, излекувал себе си и лекуващ другите с това, от което сам се е изцерил[49]„. „Голям срам е за наставника – казва св. Иоан Лествичник – да се моли Бог да дарува на послушника онова, което той самият не е придобил“. Той тряб­ва „да учи с дело“, „да не поставя за правило онова, което сам не е изпълнил на дело[50]„.

Сливайки се духовно с учениците, старецът потиска самолюбието и съгрява любовта в себе си. Колко се е разгорявала и как е горяла любовта към немощните ученици, можем да съдим от следните примери. Така един велик старец (преподобни Варсануфий) още преди всяка молба от тяхна стра­на се молел за учениците си. „Аз и пре­ди да ме помолите – им казвал той, – заради горящата в мен любов на Хрис­та, Който е казал: „Възлюби ближния като себе си“ (Марк 12:31), не преставам ден и нощ да моля Бога да ви направи богоносни. Аз като баща ис­кам да включа децата си в светлото царско войнство, докато те самите не се грижат за това“ (отговор 109). „Аз сла­достно – казвал той на друг, който ис­кал от него ходатайство пред Бога, -сладостно полагам душата си дори на смърт за тебе; ще ти кажа думите на Рут: „Не ме принуждавай да те оставя… само една смърт ще ме раздели от тебе“ (Рут 1:16-17, Отговор 57). „Състрадая – казал пак той на скърбящ и смутен от изкушението си ученик, – състрадая от цялото си сърце така силно, както никога, особено като си спомням думите на апостола: „Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз не се разпалям?“ (2 Коринтяни 11:29). И още: „И кога страда един член, страдат с него всички членове“ (1 Kopинтяни 12:26). Ако и да не постъпвам апостолски, чувал съм, че апостолът е заповядал да се радваме с ония, които се радват, и да плачем с ония, които плачат (Римляни 12:15). Обилната и самоотвержена любов на стареца, естествено, търси да се про­яви и се проявява именно в състраданието, споделената радост и помощта за всички, които се обръщат към него за съвет. Цялото му служение е проява на неговата любов. Старците свързват спасението на ближните със своето спасение и са готови заради помощта към ближните да търпят укори и хули. И само тази любов дава сили на стареца да води търпеливо уче­ника си по трудния и трънлив път на съвършенството и да понася скърби заради него. Защото по някой път се случва учителят да се подлага на безчестие и изкушения заради онези, ко­ито са получили от него духовна полза. Защото, казва светият апостол – „ние сме безчестни и немощни, а вие славни и силни в Христа“ (1 Kopинтяни 4:10). Със своята самоотвержена любов старецът възпитава и в послушника лю­бов към себе си, и послушникът, когато знае, че до него има човек, който му желае душевно благо толкова, колкото и на самия себе си, и дори повече, човек, който самоотвержено и безкористно го обича, неволно се стреми да оправдае тази негова благоразположеност. Освен че желае са­мото благо и угождение на Бога, не­зависимо от неговата воля и съзнание у послушника се появява желание да не оскърби любещия го наставник. От своя светилник – от любовта и примера – старецът запалва и разгаря в ученика искрата на любов към себе си и Бога, насажда и отглежда в него зърното на вярата, от което пораства дървото на безпрекословното послу­шание, спасяващо и ученика, и старе­ца. Именно към възпитаването на лю­бов и вяра в послушника трябва да бъде насочено цялото старческо пастирство и старецът трябва внимателно да опазва любовта и вярата в послушни­ка, като поддържа и себе си на висота. За да не отвърне от себе си немощните послушници, старецът пази в се­бе си и техните откровения. „Ако брат дойде при тебе и разкрие помислите си, гледай да не ги преразказваш на никого, но се моли за себе си и за него да ви спаси Господ и двамата[51]„. „Никога не е било Бог, като приеме изповедта, да извади наяве греховете на каещия се: защото така би отвра­тил грешниците от изповедта и немощните би направил неизцелими. И така, дори да имаме дар за прозорли­вост, не трябва да изпреварваме съгрешилите, разкривайки греховете им, а да ги подтикваме към изповед, като загатваме това. След изповядването трябва да ги удостояваме с още по-голяма от предишната грижа и най-свободен достъп до нас; защото така те повече преуспяват във вярата и лю­бовта към нас[52]“. Изобщо невъзмутимо стоящият над житейските дрязги и вълнения старец трябва да бъде снизходителен към немощите на пос­лушника, грижливо да пази като неж­но цвете от силен и ранен студ неговата неукрепнала вира и любов от съблазни. „Ако някои са млади – казвал преподобни Иоан Лествичник – или немощни, трябва да ги вдигнем и да ги но­сим на раменете си, докато не преминат тези истински тесни врата[53]“.

Пастирската бащина любов на стареца, според които той поема върху себе си задължението да бъде пастир на други, и неговата духовна опитност му посочват и самия път на пас- тирството. „Любовта – по думите на свети Тихон – подбира думите, с които може да се назидава ближният, открива начина за това и насочва ума и езика[54]„. Ясно е, че старецът, както всеки възпитател, се съобразява с нравствената природа и развитието на послушника. Преди всичко той търпеливо, ласкаво и внимателно изслушва всеки, който се обръща към не­го за съвет, определя недъга и според това дава всекиму потребното. „При него, стареца, има място и за смиреномъдрие, и за власт, за изобличение и за утешение, за дръзновение и за снизхождение, за строгост и изобщо за всякакво дело[55]„. На един е нужно само да бъде внимателно изслушан, поради това, че няма съчувстващ слушател, той не знае на кого да изкаже насъбралото се в душата му; на друг е нужен съвет как да постъпи в дадена ситуация, на трети е нужно състрадание и изцеляване на душата и така нататък. Ста­рецът дава на всеки, каквото му е нуж­но: внимателно изслушва първия, на втория дава съвет, на третия предписва лек, поддържа и ободрява колебаещия се, укрепява слабохарактерния и утешава отчаяния, съгрешилия довежда до покаяние и изправяне и така нататък.

Старецът започва от изкореняването на страстите в начинаещия и след това преминава към насаждането на добродетели. Поради родството на всички добродетели помежду им необходимо е твърдо основаване върху някоя от тях. За да възлезе на небето, всеки подвижник трябва да има своя нравствена тояжка, на която да може да се обляга, трябва да има някаква добродетел, към която да мо­же да присади и другите. Най-често такава нравствена тояжка за духовно­то възхождане за послушниците ста­ва послушанието. Именно него – то­ва послушание – старецът полага в основата на добродетелите и се старае да го положи здраво като фундамент – да го укрепи, да го направи непоколе­бимо. „Към всичко трябва да бъдеш търпелив – съветва преподобни Иоан Лествичник, – освен към престъпването на онова, което си заповядал[56]„. „По-доб­ре е да се изгони послушникът от обителта, отколкото да му се позволи да налага волята си[57]„.

След като утвърди фундамента – послушанието, старецът въздига пос­лушника към съвършенството по оп­ределени стъпала. Такива стъпала има три, и първото от тях е послушникът да познае дълбоко своята немощ. Различните видове изкушения и скърби, изнурителният телесен труд, но най-вече духовният труд – борбата с помислите и страстите – показват на пос­лушника неговата немощ и безсилие. Това съзнаване на немощта е началото на просветляването на душата му и крачка към нейното оздравяване. Познаването на немощите кара да се търси помощ от силните и по-често да се прибягва чрез стареца към Бо­жието всемогъщество. „Блажен човекът, който познава своята немощ, защото това познание става за него ос­нова, корен и начало на добрия успех. Позналият немощта си повдига душа­та си от разслаблението, омрачаващо познанието, и се запасява с внимание“.

Второто стъпало, на което ста­рецът се старае да въздигне своя ученик, е самоукоряването. То се състои в това, послушникът винаги, във всичко и за всичко да укорява себе си и да не прехвърля своята вина върху другите. „Самоукорението заменя до­садите и безчестията и довежда искрено приемащия го до носенето на кръста заради Христа Иисуса, нашия Господ[58]„. „Начало на спасението е осъждането на самия себе си[59]„. Несъвършеният човек се опитва винаги да оправдае себе си, а за грешките си иска да обвинява другите и често пъти наистина оправдава себе си, но то­ва самооправдаване и самодоволство са опасни, защото в най-добрия слу­чай водят до застиналата праведност на фарисея. А Богу и една сълза на съкрушение е по-скъпа от мнимата праведност. „Ние трябва – казва све­ти Антоний Велики – винаги да укоряваме сами себе си във всичко и да правим това искрено; защото онзи, който сам се укорява, него оправдава и прославя Бог[60]“.

Третото стъпало на духовното възхождане е благодарното понасяне на скръбните изкушения. Старецът разкрива пред погледа на ученика, че скърбите и изкушенията имат пречистващо и важно значение за преуспяването на подвижника и го научава търпеливо и благодарно да ги понася, като го подготвя към това чрез „изкушение и обучаващо допу­щение“. „Както на болните за възвръщане на здравето е нужно рязане и изгаряне – казва свети Петър Да­маскин, – така и на нас са нужни сък­рушение и трудове на покаянието, за да си възвърнем първичното здраве на душата. И мъдрият приема скър­бите като достоен за тях и смята, че заслужава дори повече, отколкото това, което му се случва и се радва, че се е удостоил малко да поскърби през тоя век, за да облекчи многото мъчения, които е приготвил за себе си в бъдния[61]„. „Иди и се моли на Бо­га да ти даде изкушение и онова сък­рушение и смирение, което си имал преди, защото чрез изкушението ду­шата се усъвършенства“ – казал един старец на дошлия при него послуш­ник.

Трудно е старческото служение и много самоотвержена любое е пот­ребна на стареца в пастирското му де­ло, за да може да каже подобно на апостола: „За иудеите станах иудеин, за да придобия иудеите… За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои“ (1 Коринтяни 9:20, 22), за да се радва с ония, които се радват, и да плаче с ония, които плачат (Римляни 12:15). Но поемайки тол­кова трудна и голяма отговорност, старецът чрез нея получава и своята велика награда. Служението за спа­сение на душите е най-главното християнско служение, „лекуването на човека е по-добро от всякакви други дела и добродетели[62]„. „Колкото ве­лика радост изпитвам – казва свети Теодор Студит на учениците си, – ко- гато размишлявам за спасението на всички вас и за великата награда за това, толкова и велик страх и трепет ме обземат, когато си представя какъв отговор ми предстои да дам за все- ки от вас. Помогнете ми, чада мои, и въпреки слабостта и слепотата на ръководителя, спасете се, за да спа­сите със себе си и мен, бедния[63]„.

___________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2009, кн. 4, с. 44-61. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Бележки

[30]. Пак там, поучение 120.

[31]. Св. Симеон Нови Богослов. Добро­толюбие. Т. 5, гл. 33, Св. Гора-Атон, Славя­нобългарски манастир “Св. вмчк Георги Зог­раф”, 2000.

[32]. Пак там.

[33]. Св. Василий Велики. Цит. съч., с. 53.

[34].Св. Иоан Лествичник. Лествица. ст. 26, поучение 110. Цит. съч.

[35]. Преподобни Варсануфий Велики. Преподобните отци Варсануфий Велики и Иоан Пророк – Ръководство за духовен живот. Св. Гора-Атон, Славянобългарски манастир “Св. вмчк  Георги Зограф”, 2002, отг. 1.

[36]. Св. Василий Велики. Т. 5, цит. съч., с. 53.

[37]. Св. Иоан Лествичник. Лествица. ст. 4, поучение 5. Цит. съч.

[38]. Преп. Варсануфий Велики. Цит. съч., отговор 258.

[39]. Св. Теодор Студит. Цит. съч., гл. 308.

[40]. Преп. Варсануфий Велики. Цит. съч., отговор 58.

[41]. Св. Иоан Лествичник. Лествица, ст. 4, поучение 23. Цит. съч.

[42]. Пак там, поучение 3.

[43]. Св. Теодор Студит. Цит. съч., гл. 308.

[44]. Авва Доротей, Добротолюбие. Т. 2, Цит. съч. с. 639.

[45]. Преп. Варсануфий Велики, Отговор 548.

[46]. Св. Игнатий Брянчанинов, Аскети­чески опити. Т. 1, Св. Гора-Атон, Славяно-български манастир “Св. вмчк Георги Зограф”, 2004, с. 542.

[47]. Св. Иоан Лествичник, Лествица. Към пастира, гл. 5, цит. съч.

[48]. Пак там.

[49]. Авва Таласий. Добротолюбие. Т. 3, Св. Гора-Атон, Славянобългарски манас­тир “Св. вмчк Георги Зограф”, 2000.

[50]. Св. Антоний Велики. Цит. съч., т. 1.

[51]. Св. Антоний Велики. Цит. съч., т. 1, с. 101.

[52]. Св. Иоан Лествичник. Лествица. Към пастира, гл. 13.

[53]. Пак там, гл. 14.

[54]. Св. Тихон Задонски. Творения. Т. 2, Москва, 1899, с. 320.

[55]. Св. Василий Велики. Цит. съч., т. 5, с. 269.

[56]. Св. Иоан Лествичник. Лествица. Към пастира, гл. 13, цит. съч.

[57]. Пак там.

[58]. Преподобни Варсануфий Велики. Цит. съч., отговор 108.

[59]. Hил Синайски. Добротолюбие. Т. 2, Св. Гора-Атон, Славянобългарски манас­тир “Св. вмчк Георги Зограф”, с. 296.

[60]. Св. Антоний Велики. Цит. съч., с. 137.

[61]. Св. Петър Дамаскин, Творения, кн. 1, с. 22.

[62]. Пак там, с. 152.

[63]. Св. Теодор Студит. Цит. съч., т. 4, гл. 66.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dt4