Борис Г. Борисов

I. Духовно ръководство

Необходим ли е ръководител в духовния живот на ревнуващия за своето спасение начинаещ подвижник? Наистина не може ли той сам да върви по пътя на съвършенството без ръ­ководител, воден само от словото Бо­жие и евангелските указания? Та нали в словото Божие е посочен образът на съвършенството, посочен е и пътят към него; освен това в историята на християнското подвижничество има такива примери, когато подвижниците, твърдо решили да вървят по пътя на подражание на Христа, са­ми, без видими ръководители и водени само от Бога, са преуспявали: та­кива са например светите Павел Тивейски, Антоний Велики, Мария Египетска и други. Вярно е, че образът на съвършенството и пътят към него (изпълнението на заповедите) са посочени от Христа в Евангелието, но не бива да се забравя, че човек остава винаги човек: искреното, дори и най-горещо желание не може веднага да го промени, той е така немощен, сво­еволен и сляп, че се нуждае от странична и постоянна подкрепа, от одоб­рение, принуда, подробни указания по пътя и така нататък. Не бива да се осланяме на примера на преуспелите самотни подвижници. „Ако на някой от достопочтените отци – казват преподобните Игнатий и Калист – им се е случвало и без подвига на послушанието да постигнат Боготворно безмълвие и съвършенство по Бога, това става по особено Божие откровение, и то мно­го рядко. А истина е, че което става рядко, както пише нейде, то не е за­кон на Църквата, както е истина и то­ва, че една лястовичка пролет не прави[1]„. Тези хора „чудесно, по Божието усмотрение, специално са били призовани към такъв (уединен) живот, който подобава само на съвършените и безстрастните и изисква ангелска твърдост[2]“.

Такива хора – силни Божии избраници, при които словото се покрива с делото: твърдото намерение е изпълнение, покаянието – спасение, са изключение. Може ли това изключение да бъде неотменно правило за начинаещия? Смята ли той, страстният и немощният, себе си за толкова си­лен, както тези избраници Божии? Ако очаква чудо за себе си, с това са­мо изкушава Бога. И светите отци, и опитните аскети учат за нуждата от духовен ръководител и за необходимостта от предварителна християнска педагогика за начинаещия монах.

Това е съвсем естествено: човек не се ражда точно определен веднъж завинаги, не – той има само зародиш на своето бъдещо „аз“, и телесно, и духовно той отначало е младенец и трябва да премине някои степени на възрастта по тяло и дух, за да достигне до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство. Монашеският живот е изкуство на изкуствата и наука на науките и както всяко изкуство, занаят и наука изисква първоначално обуче­ние при познавачи и майстори. „Както за желаещия да изучи езика на ня­кой народ не е достатъчно сам да си бъде наставник, но се учи от сведущи хора и по такъв начин се научава да говори като чужденец: тъй, мисля, и този живот, понеже не следва естествения път, а отстъпва от него поради своята необикновеност, никой не може да изучи до съвършенство, освен под ръководството на някой опитен в него… Защото този начин на живот не е така прост, че при нужда да можем да се доверяваме на собственото си съждение кое е полезно за нас. Решимостта да се опитат неизвестни неща не е безопасна… И в науката за лекуването на душите – любомъдрието – имаме пълната възможност да се на­учим от онзи, който с дълговременен и продължителен опит е придобил навик в нея. Младостта в повечето слу­чаи и във всяка работа е ненадежден съветник и не е лесно да се намери човек, който добре да изпълни някое достойно дело, ако не призовава за съвет старостта. Колкото по-висока от всички останали занятия е поставената от нас цел, толкова по-внимателни трибва да бъдем: тук липсата на разсъдителност касае самата душа и има опасност да се понесе такава загуба, която се състои в изгубването не на някакви блага, а в гибелта на самите нас и във вреда на собствената ни ду­ша… И така преди всичко трябва да се погрижим за това да си намерим ръководител по този път, за да не тръгнем поради неопитност по някак­ви нови непроходими и отклоняващи се от истинския път пътеки[3]“. Пътят на допитване до другите е оправдан с много примери. „Как ще мога (да разбера), ако някой не ме упъти?“ – пита велможата дякон апостол Филип (Деяния на светите апостоли 8:31); призваният апостол Павел е изпратен за поучение при Анания (Деяния на светите апостоли 9:6) и след успешна проповед се съветва с апостолите: „Да не би да тичам – казва той, – или да съм тичал напразно“ (Галатяни 2:2). И светите отци подвижници, дори най-великите от тях, като Антоний Велики, Макарий Велики (Египетски), св. Пахомий Ве­лики, Иларион, Сава и други, предварително разпитвали за пътищата, съветвали се и се покорявали на други наставници. Те, както се изразява св. Атанасий Велики за св. Антоний Ве­лики, подобно на мъдри пчели събирали за себе си духовен мед при други подвижници, трупайки го в сърцето си като в кошер. „И да се питат другите, свети Антоний смятал за толкова спасително дело, че и по-късно самият той – учителят на всички, се обръщал с въпроси към някой свой преуспяващ ученик. Така, когато получил от им­ператор Констанций покана да посе­ти Константинопол, запитал ученика си Павел Препрости дали да иде, или не. И след като Павел му казал: „Ако идеш, ще бъдеш Антоний, а ако ли не – ще бъдеш авва Антоний“, той останал[4]“.

1. Необходимост от духовен ръ­ководител

Необходимостта от ръководител за начинаещия се обуславя и от сама­та невъзможност да се види в истинска светлина, безпристрастно да познае себе си и сигурно да се усъвършенства. Работата е там, че подвижникът трябва да води борба със самия себе си, „не от външния враг трябва да се боим: нашият враг е заключен в нас самите… Наистина човек трябва да разсече себе си на две[5]„. Едновременно наблюдател и предмет на наблюдението, съдържащ в самия себе си и врага, и приятеля, начинаещият подвижник не може сам да различи кое е „наше и кое – от нашите неприятели“ – неговото самолюбие често побеждава благата воля, сладостта на страстите пленява душата и той, стъпвайки на пътя на самооправданието и сделките със съвестта си, сам не забелязва своето самопрелъстяване и самоизмама. Психологията и опитът достоверно свидетелстват, че другите хора по-ясно виждат нашата душевна нагласа и че на страничния наблюдател е присъщ по-обективно-безпристрастен поглед върху нас. Питаме: може ли болен човек, какъвто е и трябва да осъзнава себе си начинаещият, може ли болният да бъде едновременно и лекар на самия себе си? Може ли той точно да определи болестта си и ако може, което е съмнително – може ли безпристрастно да си предпише горчиви и парливи лекове, ако това е нужно за оздравяването му? Не. Опитът показва, че и безпристрастното, напълно вярно определяне на болестта ни, както и лечебните лекарства са дело на странични хора, на лекари специалисти. Та нали дори опитни и известии медици не лекуват сами болестите си, а се обръщат за рецепти към своите колеги. „Най-трудно е – казва свети Василий Велики – да познаваш и цериш сам себе си, защото самолюбието е вродено в хората и всеки съди за себе си пристрастно. По-добре може да ни познава и лекува друг, защото онзи, който съди за другите, не е затруднен в истинското разпознаване от страстта на са-молюбието[6]„. И тук ще добавим, че наш истински съдия може да бъде безкрайната доброта, а след нея – някой възроден грешник или светец, човек, преминал през изпитания, мъдрец. Това е така, защото душата съди за друга душа по своето родство с нея, чрез гласа, чрез думите, чрез мълчанието, чрез постъпките, чрез погледите. Добротата разбира от доброта, прямодушието – от прямодушие, благородството – от благородство и така нататък. Истински можеш да знаеш цената само на онова, което си загубил и за което съжаляваш.

Ръководител е нужен и за всички подвизи на аскетизма, за упражненията в скърбите, лишенията и изкушенията, които са необходими за делото на духовното самоусъвършенстване. Немощният начинаещ не може сам да се справи с принудителните изкушения и да поема върху себе си доброволки. Неизкушеният начинаещ е подобен в дадения случай на необуздан див кон, който трябва тепърва да бъде обучен. „Конят, докато пасе с дивите животни в горите, е непокорен на хората. А когато го уловят, поставят му тежка юзда, за да го укротят и да се научи да ходи чинно и право. След това опитен ездач го упражнява, за да го направи способен за бран. Надява върху него въоръжения, имам предвид нагръдник и шлем, а преди да му поставят юздата, са я разтърсвали пред очите му, за да свикне с нея и да не се плаши. Обучен, той свиква с битката и още щом чуе тръбен звук, отдалеч усеща боя и сам се устремява срещу врага[7]„. Освен това изглежда, че в делото на усъвършенстването и придобиването на добродетели повече, откъдето и да било, е нужна постепенна, равномерна, внимателна и непрестанна борба. Опитът показа, че начинаещият, често ревностен отначало, скоро отслабва от прекомерните усилия или поради тяхната недостатъчност. Днес той побеждава страстите, а утре поради сла­бост или бездействие допуска страс­тите да пленят ума му и им се подчинява; днес той умерено подтиква природата си към добродетел, а утре преминава, да предположим, извън пре­делите на умерените усилия; но и в от- слабването на подвига, и в чрезмерния подвиг се крие зло, защото добродетелта се заключава не в излиществото, а в умереността. („Само умереното дело е безценно“ – свети Иса­ак Сирин, слово 150). И светите отци аскети възхваляват този подвижничес­ки живот, който е подобен на малък, но постоянно течащ и непресъхващ ручей, казва един от руските старци – Амвросий Оптински. „Както листото отначало бива винаги зелено, све­жо и красиво, а след това постепенно изсъхва, пада и накрая го пренебрегват и тъпчат – казва авва Доротей (поучение 5), – така и човек, от никого неуправляван, отначало винаги има усърдие за подвизи, но след това усърдието му малко по малко охладнява и той, като няма никого да го наставлява, да го поддържа и възпламенява в стремежите му (подобно на листото), неусетно изсъхва и пада“. Значи отново е нужен отец ръководител като регулатор на подвижничеството. Нак­рая особено е необходим духовен ръ­ководител във втората степен на съвършенство на подвижника, при преминаването от деятелен към съзерцателен живот. След очистването от страстите духът се извисява нагоре и при своя полет той лесно може да попадне във властта на въздушния княз, в мрежите на врага на спасението, мо­же да изпадне в така наречената прелест, да остане в нея и дори да загине; и, разбира се, колкото е по-високо извисяването, толкова по-опасно е падението. „Който е сам, леко се побеждава от врага, седящ на Божиите пътища, и горко нему, когато падне, за­щото няма човек, който да го вдигне[8]“. Свети Иоан Касиан например разказва за стареца Ирон, който петдесет години прекарал в пост, трудове, бдение и молитва, учудвайки всички със строгостта на подвизите си, но след това, когато си решил да остане сам със своя разум и воля, сметнал сатаната за ангел и по негово внушение се хвърлил в кладенеца, надявайки се, че ангелите ще го възнесат на ръцете си, и се наранил така, че на третия ден след като го извадили от кладенеца, починал. Свети Касиан също споменава и за един мъж, който приемал от­кровения от беса, виждал светлина в килията си и бил подучен да принесе в жертва сина си, което впрочем не станало. Други двама ревнители на подвижничеството тръгнали през пустинята с надеждата, че Господ ще ги прехранва, но единият без храна загинал, а другият едва се спасил от глад, като приел храна от диваци. Изобщо в животоописанията на подвижниците се посочват много случаи на прелест. Например в пролога от 9 януари и други. Да предпази от козните на дявола и от прелестта и да насочи правилния полет нагоре, може само духовният ръководител. Затова именно всички отци решително заповядват да не се пристъпва към съзерцателен живот без помощта на знаещи, преминали по този път ръководители. „Ако видиш някой млад, по своя воля възхождащ на небето, удръж го, за­щото ще има полза от това (да го удържиш)[9]“.

Ако ние искаме да напуснем Еги­пет и да бягаме от фараона, то и на нас е необходим някой ходатай като Моисей, който, намирайки се посред деянието и видението, да въздига ръце за нас към Бога. Подкрепяйки духовното ръководство от други, свети­те отци рисуват цялата пагубност на самостоятелния, самочинен живот. Така, привеждайки думите от Соломоновите притчи: „Дето няма управа, народът отпада, а дето има много съветници, благоденства“ (Притчи Соломонови 11:14), авва Доротей пита: „На какво учи това място в Свещеното Писание? То ни увещава, казва той, да не разчитаме на самите себе си, да не се смятаме за разумни и да не вярваме, че можем са­ми да управляваме себе си, защото имаме нужда от помощ и се нуждаем някой да ни наставлява по Бога. Ня­ма по-нещастни и по-близки до гибелта от хората, които нямат наставник по Божия път. Дето има много наставници, народът благоденства. Защо­то, когато ние се държим за своята во­ля и следваме нашите оправдания, тогава, вършейки наглед добро дело, са­ми пред себе си разпъваме мрежи и дори не знаем как ще погинем… Аз не познавам друго падение за монаха освен това, когато той вярва на своето сърце. Някои казват, че от едно пада човек, други – от друго, а аз, както вече казах, не познавам друго падение, освен това човек да следва самия се­бе си. Няма нищо по-опасно и нищо по-пагубно от това[10]“. „И кой ще изброи всички падения на онези, които не искат да приемат ръководството на богоугаждащите мъже[11]?“ „Възможно ли е за тоя, който живее иначе, тоест без ръководител, самоугодно и са­моволно, да си мисли, че живее бо­жествен живот – питат преподобните Калист и Игнатий. – Съвсем не“. И преподобни Иоан Лествичник казва[12]: „Както онзи, който върви без водач, лесно се отбива от пътя и се изгубва, така и самоволно преминаващият през монашеския живот лесно погива, дори и да познава цялата мъдрост на света“. Свещеномъченикът Петър Дамас­кин, след като прочел книгите на Писанието и творенията на много отци, разсъждавайки за хората през всички векове, безкрайно различни по възраст, положение и звание и размишлявайки за участта им, ги дели на два вида: на спасявани и погиващи – и си задава въпроса коя е причината за то­ва и къде е началото на нашето спа­сение или на нашата погибел. „След дълги трудове и съкрушения открих – казва той – следното разсъждение при светите отци: начало на всяко бла­го и на всяко зло е даденият на човека разум и волята според разума. На­чалото на спасението е да остави чо­век своите желания и разбирания и да твори Божиите желания и разбира­ния. Преди закона, в закона и в благодатта има много спасявани, защото те са предпочели разума Божи и во­лята Му пред своите разсъждения и желания; и пак през всичките време­на много погинали има, защото те са предпочели своите желания и разби­рания пред Божиите. А волята Божия (в частни случаи) не може да се познае иначе, освен чрез разсъждение, и не чрез своето разсъждение, а чрез утвърденото от питането на онези, ко­ито имат дар на разсъждение и са опитни. Само по такъв начин узнаваме какви дела иска от нас Бог. Ако пък не правим така, не ще можем ни­как да се спасим. Иначе и това, което почитаме за благо, не е на добро – или защото е ненавременно, или защото не е нужно[13]“.И така светите отци, разглеждащи немощта на начинаещите, побеждавани от отрастите, сиреч от гнева, яростта, тщеславието, завистта, самомнението и други (според св. Исаак Сирин, слово 55, „пустинята приспива страстите, но не ги изкоренява“), и многото различни прелести на врага, които следват самоволното желание, забраняват пустинното жи­тие („не съветват да се вижда дори и следа от безмълвие[14]“), привеждайки свидетелство от Писанието: горко на самия, който изпадне в униние или сън, или леност, или отчаяние и няма кой да го повдигне. И желаещият да върви по пътя на съвършенството, но подминаващ поради самонадеяност или самоволие наставленията и указанията на опитните, не противоречи ли така от първата си крачка на себе си, на своята цел? Не е ли тази само­надеяност все същата гордост, която самоотвержено възнамерява да съкруши в себе си начинаещият подвиж­ник? Преподобни Варсануфий Велики (отговор 61) направо, решително казва: „Кой­то иска напълно да познае пътя, но не върви заедно с друг, който го познава съвършено, никога няма да достигне небесния град“. „Бог чрез Божественото Писание и Отците ни е посочил пътя към спасението, като е казал: попитай баща си – и той ще ти обади, старците си – и те ще ти кажат“ (Второзаконие 32:7). Привеждайки същите думи от Второзаконие, свети Иоан Касиан казва: „Очевидно Гос­под никому не открива пътищата на съвършенството, освен на онези, ко­ито са ръководени към това от духовни отци[15]“.

2. Избор на духовен ръководител и пълното предаване на неговата во­ля

Какво е по-добре: да имаш един или много ръководители? Светите отци подвижници съветват да имаме един постоянен духовен ръководител. „Не всеки трябва да се пита, а един, на когото е поверено управлението и на други… защото не всички могат да ръководят други… Онези, които живеят в мир с тебе, нека бъдат мнози­на, но съветник да ти бъде един от хилядата (Премъдрост на Иисус син Сирахов 6:6)“[16]. Един постоянен духовен ръководител може по-добре да познава питащия и да му помага.

Духовното ръководство в християнската Църква не се проявява в един вид. Най-обширният и повсемес­тен вид пастирство е църковното: от една страна, епископите и свещениците, а от друга – миряните. Вторият и третият вид пастирство се осъществяват в монашеския живот – това е манастирското настоятелство и отчеството, или старчеството. И тук с Божието произволение се възлага на едни ръководители отговорността за душите на поверените им братя, а дру­ги се поверяват на духовно ръководс­тво (да се ръководи, значи да се вземе инокът за ръка и да се води към спасението). Второто правило на двукратния (или първо-втори) Цариградски събор за ръководството като съществена потребност на монашеството гласи: „По никой начин да не се позволява никому да се удостоява с монашески чин без присъствието на лице, което трябва да го приеме при себе си на послушание, да началства над него и да се грижи за душевното му спасение“.

Как и къде да намерим духовен ръководител? На всеки ли може да повери себе си онзи, който търси съвършенство и няма духовен ръково­дител? Очевидно не. „На добрите учи­тели – казва св. Василий Велики – и уроците им са добри, а на лошите, разбира се – лоши. Ако повериш себе си на мъж, украсен с много добродете­ли, ще станеш наследник на благата, които той притежава[17]„, и „общуването със светци признавам за най-полезно“ (том 6, посочка 8). Живият пример не­отразимо въздейства върху хората, следователно, когато живееш с някой добродетелен и съвършен, и ти сам неусетно за себе си усвояваш качествата на съжителя си. На въпроса на ученик: „Какво да правя, отче, та да имам страх от Бога?“ – един опитен старец, Паисий, отвърнал: „Иди и жи­вей с човек, който има страх Божий, защото той ще те научи и тебе да имаш страх Божий[18]“.

„Сближавай се с праведни – казва преподобни Исаак (слово 7) – и чрез тях ще се приближиш до Бога. Общувай със смирени – и ще се научиш на правите им. Ако да наблюдаваш такива е по­лезно, то колко по-полезно е учението от техните уста?“ „Този, който върви по стъпките на светостта, може да се приобщи към нея… Както от един горящ светилник пламъкът се предава и на другите светилници, които го докосват (и светлината на първия не намалява, въпреки че се предава на други), така и светостта на този жи­вот приемствено се разпространява от преуспяващия върху приближаващите се към него, защото истинно е пророческото слово, че онзи, който общува с преподобни, непорочни и изб­рани, сам става като тях (Псалом 17:26-27)“ [19]. Затова светите отци аскети съветват разсъдливо и внимателно да се избира наставник.

„Ако пък слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата“ (Матей 15:14; 10:25). „Мнозина от старците – казва свети Иоан Касиан – наместо полза донасят вреда, наместо утеше­ние – водят до отчаяние питащите, и това се подкрепя от примерите“ (Събеседване 2, глава 10). „Не всеки, който е стар на години, вече е способен да ръководи; но този, който е достигнал безстрастие и е приел дара на разсъдителността“ – казва претърпелият много вреда от неопитни старци све­ти Петър Дамаскин.

„Не пред всеки човек откривай своите помисли – казва свети Ефрем Сирин, – а само пред онези, за които узнаеш, че са духовни[20]“. „Не всеки, който дава съвет, е достоен да му се довериш, а само такъв, който преди това сам добре се е разпоредил със свободата си“ – свети Исаак Сирин, слово 78. „При избор на старец не насочвай вниманието си към такъв, кой­то е побелял поради преклонна възраст – казва авва Исаия, – а към та­къв, който е побелял от познание и духовен опит, за да не получиш и ти вреда и да не се размножат страстите ти[21]“.

И така, „преди да встъпим на пътя на този живот (ръководения жи­вот), ние трябва да разгледаме, изпитаме и, така да се каже, да изкушим кормчията, за да не попаднем наместо на кормчия на обикновен гре­бец, наместо на лекар – на болен, на­место на безпристрастен – на човек, обладан от страсти, наместо в прис­тан – в бездна, и така да намерим сигурна погибел“(преподобни Иоан Лествичник)[22]. За да се предотвратят грешките при избора на старец, светите отци посочват добродетелите и признаците, които трябва да притежава добрият ръководител. Св. Иоан Лествичник в Слово към пастира нарича ръководителя лекар, учител, притежаващ книга, написана в сърцето, и не от чо­век научен, безстрастен, в Бога живеещ и така нататък. „Правомислието и опитността на наставника могат да се разпознаят по това – казва свети Антоний Велики – в съгласие ли е словото му със словото Божие“[23]. Свети Григо­рий Нисийски посочва като признаци на опитния мъж любомъдрието, безстрастието и одушевената дейност в добродетелта (том 7, стр. 389); свети Василий Велики – непогреши- мостта, познаването на Свещеното Писание, безстрастието, любовта и други (том 5, стр. 45). „Не всички – казва свети Григорий Синаит – трябва да питаме, а един, на когото е поверено управление и на друг, който блести с живота си, бидейки беден, обогатява мнозина, както е казано в Писанието (2 Коринтяни 6:10), който притежава Божествена мъдрост (1 Коринтяни 12:10), именно мъдрост от Духа, разделяща доброто от злото с меча на словото… Не е малък труд да се намери ръководител, незаблуден нито в делата, нито в словата, нито в ръзсъжденията“. Не е малък труд, ще допълним думите на Синаит, да намерим такъв съвършен ръководител, защото такива съвършени подвижници са малко, а не защото е трудно да ги различим и отделим сред другите. Когато коренът е свят, тогава и клоните са свети – вътрешното съвършенство се проявява неволно и външно, любвеобилната и съвършена душа става видима и за другите. „Съвършената душа – казва свети Антоний Велики[24], – която наистина е умна и добродетелна, се про­явява в погледа, походката, гласа, усмивката, разговорите и държанието му. В нея всичко е променено и е при­ело благообразен вид“. „Онзи, който има лоши помисли – казва преподобни Ни­кита Стифат[25], – прави мрачен и печа­лен израза на лицето си; а онзи, кой­то отглежда благи и безсмъртни кълнове в сърцето си, има радостно и усмихнато лице. Оттук и за всички, които виждат доброто, е явно кой се намира още под игото на нечистите страсти и кой се е освободил от това иго чрез закона на Духа“. Може да се каже, че не само които виждат доб­рото, но и които виждат лошото, по противоположност веднага познават свободния от страсти човек: те безсъзнателно чувстват в него враг и го ненавиждат като светлина, която не­волно показва и изобличава тяхната тъма, неможеща да стане светлина. Така фарисеите ненавиждали Христа и Го гонели именно затова, защото Той като светлина Сам по Себе Си, с живота Си неволно показвал тъмните им дела и бил за тях жива съвест.

Човекът полага печата на своето вътрешно „аз“, печата на своята индивидуалност върху всичко. Опитният поглед, както е известно, дори по почерка на перото съди вярно за характера на пишещия. Щом можем дори по дреболии да разпознаваме посредствеността, толкова повече можем да различим необикновените, открояващите се в тълпата хора. Те създават около себе си някаква особена атмосфера и е достатъчно да се приближим към тях, да ги погледнем, за да открием това, което ги отличава. „Както скъпоценното миро – каз­ва свети Теодор Едески[26], – макар и да е затворено в съсъди, прави благоуханен въздуха на жилището и изпълва с приятни усещания не само онези, които са наблизо, но и стоящите далеч от него, така и благоуханието на добродетелната и боголюбива душа, издавано с всички телесни сетива, на всички, които виждат това, показва скритата вътре добродетел“. „Както ухаещият на благовонни аромати бива издаван от тях дори и против волята му, така и носещият в себе си Духа Господен се познава по думите му и по смирението[27]“. И така доста вярно от пръв поглед може да се определи съвършеният старец и по външния му вид. Св. Иоан Лествичник така описва старците, които е виждал в Еги­пет[28]: „Видях украсени с ангелоподоб­на белота, които са постигнали състояние на най-дълбока незлобивост и премъдра простота, доброволна и посветена на Бога. Защото както е двойс­твен лукавият човек: един е по външност, друг – по сърдечно разположение, така простият не е двойствен, а е нещо цялостно. Простотата на тези старци не бе безразсъдна и несмислена, както при старите хора в света, ко­ито наричат изкуфели. На вид те винаги бяха кротки, приветливи и весе­ли; и словата, и нравите им бяха без преструвки, непринудени и искрени, което при малцина се среща; а вътрешно, в душата си, те като незлобиви младенци, дишаха с Бога и своя нас­тавник, и на бесовете и страстите гледаха с твърдото и строго око на ума“. Следователно не е трудно да познаем съвършените и опитни старци, но при избора трябва да се ръководим още и от своята душевна полза, тоест за кри­терий трябва да ни служи нашата бо­лест, ако поне малко от малко сме поз­нали себе си. „Ако ти си дошъл – казва Иоан Лествичник – при непознат лекар и в неизвестна лечебница, дръж се така, сякаш само минаваш оттам; а междувременно тайно наблюдавай живота и духовната опитност на живеещите там. А когато от силите на духовните художници и служители усетиш полза за недъзите си и особено ако намериш сред тях онова, кое­то трябва да се търси, тоест лек против душевната надменност, тогава вече пристъпи… и разкъсай пред тях, разкъсай хартията на своята воля[29]„.

Следва…(виж тук).

________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2009, кн. 4, с. 44-61. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Бележки

[1]. Калист и Игнатий Ксантопул. Добротолюбие. Т. 5, Св. Гора-Атон, Славяно-български манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, 2000.

[2]. Житие Паисия Величковскаго. Мос­ква, 2000, с. 272.

[3]. Св. Григорий Нисийски. Творения. Т. 7, Москва, б. г. с. 384-387.

[4]. Добротолюбие. Т. 1, Св. Гора-Атон, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Ге­орги Зограф”, 2000, с. 123.

[5]. Добротолюбие. Т. 2, Св. Гора-Атон, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Ге­орги Зограф”, 2000, с. 203.

[6]. Св. Василий Велики. Творения. Т. 5, Св. Гора-Атон, Славянобългарски манас­тир “Св. вмчк Георги Зограф”, 2009, с. 266.

[7]. Св. Макарий Велики. Добротолюбие. Т. 1, Св. Гора-Атон, Славянобългарски манастир “Св. вмчк Георги Зограф”, 2000, с. 212.

[8].Св. Григорий Нисийски. Цит. съч., с. 387.

[9]. Св. Ефрем Сирин. Творения. Т. 1, Св. Гора-Атон, Славянобългарски манастир “Св. вмчк Георги Зограф”, 2002, с. 255.

[10]. Авва Доротей. Добротолюбие. Т. 2, Св. Гора-Атон, Славянобългарски манас­тир “Св. вмчк Георги Зограф”, 2000, с. 638.

[11]. Св. Григорий Нисийски. Цит. съч., с. 556.

[12]. Св. Иоан Лествичник. Добротолю­бие. Т. 5, Св. Гора-Атон, Славянобългарски манастир “Св. вмчк Георги Зограф”, 2000.

[13]. Св. Петра Дамаскина. Творения, кн. 1, Москва, 1894, с. 5.

[14]. Св. Иоан Лествичник. Лествица. ст. 1. Цит. съч.

[15]. Св. Иоан Касиан. Добротолюбие, т. 2, гл. 10, Св. Гора-Атон, Славянобългарски манастир “Св. вмчк Георги Зограф”, 2000.

[16]. Св. Григорий Синаит. Добротолю­бие, т. 5, Св. Гора-Атон, Славянобългарски манастир “Св. вмчк Георги Зограф”, 2000.

[17].Св. Василий Велики. Поучения, т. 5. Цит. съч., с. 266;

[18]. Авва Доротей. Цит. съч., с. 638.

[19]. Св. Исаак Сирин. Цит. съч., с. 566.

[20]. Св. Ефрем Сирин. Цит. съч., с. 268.

[21]. Авва Исаия. Добротолюбие, т. 1. Св. Гора-Атон, Славянобългарски манастир “Св. вмчк Георги Зограф”, 2000.

[22].Св. Иоан Лествичник. Лествица. ст. 4, поучение 6. Цит. съч.

[23]. Св. Антоний Велики. Добротолю­бие, т. 1, Св. Гора-Атон, Славянобългарски манастир “Св. вмчк Георги Зограф”, 2000, с. 127.

[24]. Пак там, с. 66.

[25]. Преподобни Никита Стифат. Доброто­любие, т. 5. Цит. съч., с. 97.

[26].Св. Теодор Едески. Добротолюбие, Т. 3, гл. 88, Св. Гора-Атон, Славянобългарс­ки манастир “Св. вмчк Георги Зограф”, 2000.

[27]. Св. Иоан Лествичник. Лествица. ст. 26, поучение 215.

[28]. Св. Иоан Лествичник. Лествица. ст. 4, поучение 21.

[29]. Пак там, поучение 94.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dsD