Димитър Витанов Дюлгеров

Разединението между именуващите се християни не е плод на „разногласия в разбиране за църковността[1]„, а е плод на непознаване същността на Църквата Христова и неприобщеност към нея. Който е Христов, не може да бъде вън oт Църквата и да не пази единството на Църквата Христова.

Иисус Христос се моли всички повярвали в Него „да бъдат едно, както Той е едно със Своя Отец“ (Иоан 17:11, 21). Отец, Слово и Свети Дух са едно (1 Иоан 5:7). В Тях трябва да бъдат едно всички вярващи в Христа и „да пазят единството на Духа чрез връзките на мира“ (Ефесяни 4:3-4). Всички са едно тяло и един дух в Христа (Римляни 12:5, Ефесяни 4:4), а следователно и в Света Троица. Всеки член на едното и единно тяло Христово – Църквата, трябва да чувства, че „вече не той живее, а Христос живее в него“ (Галатяни 2:20)[2].

Жадуващите за спасение, изграждащите с вяра, надежда и любов Царството Божие в душата си, „Господ всекидневно прибавя“ към Църквата“ (Деяния на светите апостоли 2:47), „присъединява към Господа Христа“ (Деяния на светите апостоли 5:14) и ги ръководи (Деяния на светите апостоли 11:21). За самостойност, за независимост, за отделност никой не мисли. Всеки чувства и знае, че разединението погубва, че то не е плод на любовта, която е „свръзка на съвършенството“ (Колосяни 3:14). В единението „всички повярвали имаха едно сърце и една душа“ (Деяния на светите апостоли 4:32) – в неделимостта, в общуването всеки намира утеха и радост.

В сегашния размирен свят Сатаната успява да посее семето, което пося в душата на Ева и Адам. Както тогава, така и сега това семе дава плод – надценяване себе си, поставяне себе си на мястото на Бога, разединение, отчужденост oт Бога. Отчуждилите се oт Църквата Христова и основалите свои християнски верски общини смятат, че са се „отворили очите им“ (Битие 3:5) – виждат ясно Бога и чуват точно Неговите думи. А всъщност очите им не са се отворили; ако се отворят, те ще видят себе си голи (3:7) и ще почнат да се крият oт Бога (Битие 3:8). Само горделивостта може да заслепи някого и да възпламени у него желание да замести Христа – да не се прилепи към Христовата Църква, а да основе своя църква. Църковникът знае само Христовото благовестие, показва и изявява само Христовото Евангелие. Словото стана плът, за да дава, а не да търси своето, да служи, а не да Му служат, да спасява, а не да властва. Иисус Христос раздвижи водите в душата на хората и те станаха нови, обновени. Нали и водите в Иерусалимската къпалня Витезда ставаха чудодейни само след като биваха раздвижвани oт ангел Господен (Иоан 5:4).

*

Църквата Христова не е обикновено религиозно общество. Тя е богочовешки, свръхестествен съюз; тя е единство, защото е получила живот oт своя глава Иисус Христос, а не oт човешки извор. Тя е пълнота на Изпълващия всичко (Ефесяни 1:23). Нейното учение знае и изповядва само оня, който се е прилепил органически към нея. Той има право да се именува християнин.

Църквата живее и възраства върху Христа; Той е неин крайъгълен камък. Тя възраства не по същина, а по количество, защото е пълнота и на нея е дадено всичко необходимо за живот. В нея вярващият духовно се усъвършенства, става „жилище Божие чрез Духа“ (Ефесяни 2:22), „с истинска любов расте по всичко в Оногова, Който е глава – Христос, oт Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Ефесяни 4:15-16), „докле всинца достигнат до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13).

Не е възможно да възрастваш духовно вън oт Църквата. За да знаеш пълнотата на истината, трябва да се доближиш до самата Истина. А Нея открива вярата, към Нея се прилепя вярващият само чрез Светия Дух. Неприлепилият се към лозата – Христос, не може да бъде живо клонче oт нея. Неприлепилият се органически към тялото Христово не може да бъде Христов, да черпи духовни сили oт духовната съкровищница на Христа, да се именува християнин.

Църквата е единство, единно братство, а църковността – братотърсене, братосъздаване. Братът носи жизнения кръст на своя брат, вижда в него себе си. Двамата имат една мисъл, едно сърце (Деяния на светите апостоли 4:32). Нима това единство, което дава право да се именува някой християнин, се постига само чрез съгласие на разума? Не. Необходимо е органическо, духовно-органическо срастване с Христа. Необходимо е поклонение „Отцу и Его Сынови и Святому Духу, Святей Троице во единомъ существе“. Необходим е възклик заедно със серафимите – „святъ, святъ, святъ еси, Господи“! (Исаия 6:3, Откровение 4:8). А тоя възклик е искрен и възможен само тогава, когато е почувствана, а не само с разума проумяна, силата на Духа Свети.

В Църквата Христова всеки познава Истината, живее „добър подвиг“ (1 Тимотей 6:12, 2 Тимотей 4:7) и излъчва красота духовна. Истина, добро и красота – това са трите стълба на братството, трите прояви на църковния, на духовния живот. Те образуват триединство метафизическо: знанието за Бога е истина, проявената истина е добро (любов), проявената истина (добро) излъчва красота (1 Иоан 4:7-8, 3:14-15, 2 Петра 1:4, 1 Коринтяни 13:1-3)[3]. Истина, добро и красота има само у оногова, чието сърце е жив жертвеник на любовта. Жив жертвеник на любовта е онзи, който обича Бога „не с думи или с език, а с дела и истина“ (1 Иоан 3:18, Галатяни 6:2). Истиноносецът е жив жертвеник на Бога, когато чрез подвиг и в подвиг очиства своето съзнание и го подготвя за Бога, за Неговия единороден Син Иисус Христос и за Светия Дух (1 Иоан 4:13, 5:20). С други думи, църковникът-християнин знае истината – Бога, има у себе си светлината на разума – Иисус Христос[4], и красотата на живота в Светия Дух и следователно само църковникът е Божи, Христов, християнин.

*

Църковникът не е сам никога (срв. Иоан 16:32). Той е член на тялото Христово – Църквата и е приел Дух Свети при тайнството миропомазване. Вън oт Църквата и независимо oт нея никой не може да приеме кръщение с Дух Свети. В Църквата Христова има „различни дарби, различни служби, различни действия, ала Господ е един и същ, Духът е един и същ, Бог е един и същ и Той върши всичко у всички. Всичко произвежда един и същият Дух. И както тялото е едно, а има много членове и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички са кръстени в едно тяло… и всички с един Дух са напоени. Те са тяло Христово, а поотделно – членове на това тяло“ (1 Коринтяни 12:4-6, 12-13, 27). В Христа Иисуса всички църковници са едно (Галатяни 3:28), ходят в обновен живот (Римляни 6:4, Галатяни 6:15, Ефесяни 2:10), стават нова твар (2 Коринтяни 5:17) и имат едно сърце и една душа (Деяния на светите апостоли 4:32). Те са родени свише – oт вода и Дух (Иоан 3:5), кръстени са с Дух Свети (Деяния на светите апостоли 1:5, Марк 1:8) и огън (Матей 3:11, Лука 3:16). С помощта на Светия Дух Божи те запазват мислите си в Христа Иисуса (Филипяни 4:7) и биват ръководени oт Дух Свети (Матей 10:19-20, Марк 13:11, Лука 12:11-12, Иоан, 14:16-17). Само чрез Дух Свети някой може да нарече Иисус Господ (1 Коринтяни 12:3). „Святым Духом всяка душа живится и чистотою возвышается, светлеется Троическим единством священнотайне“ (Църковна песен). Псалмопевецът се моли: „Светия Твой Дух не отнимай oт мене! Утвърди ме с властния Си Дух“ (Псалом 50:13-14). Апостолите се изпълнили с Дух Свети и се кръстили с Дух Свети (Деяния на светите апостоли 2:4; 1:5). Всички повярвали в Христа Иисуса се кръщавали с вода в името на Господ Иисус (Деяния на светите апостоли 8:16) и приемали Духа Свети (Деяния на светите апостоли 8:15, 17, 10:47-48, 11:15, 19:6) – ставали членове на едното и единствено тяло Христово, прилепяли се към Църквата Христова (Деяния на светите апостоли 2:47). Вярващите в Христа се умножавали на брой всеки ден и се утвърждавали във вярата (Деяния на светите апостоли 16:5). Всички постоянствали в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите (Деяния на светите апостоли 2:42). Всички били единодушни и в храма, и вън oт храма (Деяния на светите апостоли 2:46). Дори мисълта за разединение, за неединство била смятана за дръзка, недопустима, разкъсваща нешитата риза Христова. Нали нито Христос, нито Дух Свети могат да се разделят? Те са едно единство – с Отца образуват троическо единство. Следователно неприобщените към Църквата Христова, разединените не са църковни общини и в тях не живее Дух Свети.

Св. Григорий Богослов напомня, че в някои църкви Господнята молитва „Отче наш…“ била четена не по текста у Матей 6:9-13, а по текста у Лука 11:2-4 с промяна в стих 2 (у Матей стих 10: вместо „да дойде Царството Ти“ – „да дойде Светият Твой Дух върху нас“).

Не всеки знаещ Христовото учение е член на Църквата Христова. Знаенето не е достатъчно, за да приеме някой Христа, Свeтия Дух. Необходимо е живо прилепяне към Христа в Неговата Църква – кръщение с вода и Дух, раждане свише (Иоан 3:3, 5). Никодим бил „учител Израилев“ (Иоан 3:10), знаел старозаветните писания, но не проумявал как може някой да се роди свише, oт вода и Дух. Само роденият свише може да види (да влезе) в Царството Божие (Иоан 3:3), защото в него пребъдва Дух Свети. А дето е Дух Свети, там има единство, цялостност, живо единение с Христа, църковност – присъединение към Църквата. Неприелият Дух Свети, тоест неприсъединилият се към Църквата прилича на незапалена свещ – до него не се е докоснал Дух Свети и поради това той не пламенее в истината. Само роденото oт Духа е дух (Иоан 3:6), само то създава единство чрез Духа Свети.

Така е било винаги по друма на Църквата. Така е и днес.

*

Православието е не само съединение на теоретически положения, но преди всичко – нов живот в Христа. Теоретическите формулировки на Христовото учение са плод на вглъбена мисъл и чисто сърце. Духовният живот в Христа предваря усилията на разума. Без живо духовно-органическо приобщение към Христа разумът лесно се увлича oт съдбовни за духовния живот софизми и мъдрувания[5].

Православие – orthodoxia – значи истинско мнение, мнение, което напълно изявява своя първоизвор. Първоизвор на православието е Божественото откровение. Следователно православието е точно отражение на Божественото откровение. Православната Църква е вселенска (oikoumeniki) и съборна (katholiki), защото обединява в себе си всички Христови люде, всички членове на Христовата Църква. Последните са дейни, живи части на Христовото тяло, докато живеят с православно съзнание и черпят сила oт необедняващата църковна съкровищница. Всички неправославни християнски вероизповедания само отчасти отобразяват Божественото откровение. Те приличат на несполучливи изкуствени огледала, в които се отразява неточно Христовото учение.

Православието е пълнотата на Христовото учение. Поради това то няма символически книги, каквито имат неправославните християнски общини. Православните знаят Евангелието Христово, Божественото откровение. Те не чувстват потреба oт други символически книги. Православието е кристално чист ручей oт Божествения източник – Божественото откровение. То протича по целия свят без да обезсолее, без да се замърси, без да загуби спасителната си сила, без да се откъсне oт своя извор.

Апостол и евангелист Иоан съобщава думите Христови: „Думите, що ви говоря, са дух и живот“ (Иоан 6:63). Следователно православието е живот, реална сила, щом то е точно отражение на Христовото учение.

Православието е правоверие и истински (правилен, чист) живот, съвършен живот. Истинският живот е първооснова, а православието е последица, вторична изява. Правоверието е словесен израз, външна изява чрез формулировки, на живота в истината, в Христа Богочовека и на вярата, осъществявана в живота чрез творчество.

Православието е пълнота (Ефесяни 1:23). Тази пълнота не се постига с разума; тя е достъпна чрез непосредствено изживяване. Живееш ли в Христа, твориш ли с Божия помощ – знаеш православието, Христовото учение. Едва след това разумът ще вгради в логически стройни формулировки живота в Христа, живота на думите Христови (Иоан 6:63); той ще окачестви чистотата и пълнотата на живота в истината.

Апостол Павел пише на коринтяни: „Като имаме същия дух на вярата, както е писано: „повярвах и затова говорих“ и ние вярваме, затова и говорим“ (2 Коринтяни 4:13, Псалом 115:1). Тези думи са ясни. Те убедително свидетелстват: 1) че православието по същина е усвояване на Христовия дух и живот, а по форма – изява, отобраз на Христовото учение; 2) че православието се постига чрез вяра, а след това се оправдава oт разума; че дори разумът познава само чрез вярата. „Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че oт невидимото произлезе видимото“ (Евреи 11:3, Псалом 32:6).

Православието е живот в истината и с истината. То е немислимо без благодатна помощ oт Бога, съобщавана на вярващия в Христа чрез тайнствата Достъп до тях (тайнствата) има само църковникът, прилепилият се към Христа.

Тайнствата са живата Божия сила на Църквата. Те не са символи, а сила за живот. Към този живот в истината трябва да се присъединиш реално, за да заживееш като Христов наследник, като християнин. Не е достатъчно само да изповядаш теоретически истината, Христа, тоест да бъдеш само правоверен. Православният не е православен, докато не вгради себе си в стройното здание Христово – Църквата. „Като пристъпвате към Него, живия камък, oт човеците отхвърлен, но oт Бога избран, драгоценен и вие сами, като живи камъни, съграждайте oт себе си духовен дом…, за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа“ (1 Петра 2:4-5).

Който може само да разкаже Христовото учение, не е християнин. За да стане християнин, той трябва да се присъедини към Църквата, да се приобщи към живота на Църквата, да се слее реално с Христа, да стане Христов.

Православието не бива да се отъждествява с правоверието, с правилното словесно изказване на Христовото учение. Не бива да се забравят думите на апостол Павел: „Сия есть воля Божия: святость ваша – Това е волята Божия: да бъдете осветени …“ (1 Солуняни 4:3).

*

Светостта е цел на християнина. Тя се постига чрез подвиг, чрез творческо преобразяване на човека, чрез духовен растеж. „Със страх и трепет вършете вашето спасение“ (Филипяни 2:12).

Православието е истински, съвършен, свободен подвиг, живот, който привежда към светост. Светостта е плод на умъртвен „вехт Адам“ и оформил се „нов човек“. (Колосяни 3:9-10) по образа на Христа. Възможност за нея е дал Синът Божи чрез изкупителното Си дело. За да усвоиш това Негово дело, трябва да се кръстиш в името на Отца и Сина и Светия Дух. След това ще понесеш кръста си, ще тръгнеш след Христа и с Неговата благодатна помощ ще припечелваш спасение (Матей 16:24, Марк 8:34, Лука 9:23-24, 14:27).

Кръстът е основа на нашата вяра, наш символ, наше спасение[6]. „Божествената сила на Христа ни е подарила всичко потребно за живот и благочестие“ (2 Петра 1:3).

Кръстът е наш светилник oт люлката до гроба. Той подкрепя неподкупната съвест[7]. Той е изказ на висша справедливост, плод и залог на Божията любов[8] (срв. Иоан 3:16, Ефесяни 1:3 сл., 2:4, 5:1, Тит 3:4, 1 Петра 1:3). Поради това, макар и да сме „слуги негодни“ (Лука 17:10), страх не ледени сърцата ни, а в тях пламти безкористна любов (1 Иоан 4:18); тя покрива много наши грехове (1 Петра 4:8, Лука 7:47).

Кръстът разкрива смисъла на страданията. Той свидетелства, че страданията са спътници на доброто, че кръстът е добро и всяко добро е кръст[9]. „Крест, хранитель всея вселеныя: крест, красота церкве: крест, царей держава: крест, верных утверждение: крест, Ангелов слава и демонов язва[10]„.

Кръстът е символ на смърт и на живот[11], на слабост и на сила, на поражение и на победа, на людска жестокост и на Божия любов. Тази антиномия Бог е примирил и осмислил на Голгота. „Кресту Твоему поклоняемся, Владыко, и святое воскресение Твое славим“, пее Православната Църква на Кръстопоклонна неделя. Разумът се смущава oт  кръста, но сърцето го търси и в него намира утеха и разгадка на изгарящи съзнанието въпроси. Кръстът е тайна на човешкия разум и най-очебийната истина за чистите сърца[12]. Той е тайна на светлината, на вечната, абсолютната мъдрост и любов; тази светлина заслепява телесните очи, очите на мъдруващия разум, на душевния човек (1 Коринтяни 2:14-15, 13:10-13. Срв. 2 Солуняни 2:7, 1 Иоан 2:27). Който прочете честно и вглъбено посланието на апостол Павел до Евреите или поне Римляни 3:21-26, 4:22-25, 5:6-11, 1 Коринтяни, 1:18 сл., 15:51 сл., 2 Коринтяни 5:14, 18 сл., ще се убеди, че за апостол Павел тайната на Кръста на Голгота е радостна вест, сила Божия, проумяна истина. Той не търси доказателства за нея, защото за него тя е явна чрез непосреден, вътрешен опит. Който е преживял непреборим копнеж за оправдание и е повярвал в Христа Богочовека, кръстил се е в Негово име, знае истината, а не тайната на Голгота. Вярата му в Христа и приобщението му към Църквата са го освободили oт веригите на греха, разбулили са недостъпните за разума тайни и той с радост и творческо напрежение гради своя духовен дом.

Кръстът на Голгота буди у църковника чист порив за новозаветни жертви, дава му сили за духовен растеж, за съвършенство. Поради кръста на Голгота Бог обръща лицето Си към повярвалия в Христа и прилепилия се към Църквата и му дава благодатни сили, за да възраства в Христа (Ефесяни 4:15) в „мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13). Без Голготския кръст Църквата Христова не би била основана и не би съществувала[13].

Кръстът на Голгота е бил необходим, за да „покаже Бог Своята правда в прощението на сторените по-преди грехове, във време на Божието дълготърпение, за да покаже Своята правда в сегашно време, та да стане явно, че Той е справедлив и оправдава вярващия в Иисуса“ (Римляни 3:25-26, 2 Коринтяни 5:19, Деяния на светите апостоли 13:38). Кръстът е бил необходим, за да се изпълни законът (Галатяни 3:13, 19, Римляни 5:20), за да бъде разрушена преградата между Бога и човека (Ефесяни 2:14, Иоан 16:33) и вярващия в Христа „да бъде избавен oт сегашния лукав век, по волята на Бога и Отца Нашего“ (Галатяни 1:4, Матей 20:28, Лука 1:74-75), да Му служи „безстрашно в светост и правда през всички дни на живота си“ (Лука 1:75, 1 Петра 1:15, Ефесяни 4:24), за да бъде едно с Него (Иоан, 17:21) в Неговата Църква.

Кръстът на Голгота смущава немалцина. Заради тази тайна за техния разум те се отказват и oт Христа[14]. И онези, които търсят всъде човешка мъдрост – като някогашните елини, или знамения – като някогашните юдеи, се препъват о Кръста и обезсилват Кръста Христов (1 Коринтяни 1:17); за тях той е или безумие, или съблазън (1 Коринтяни 1:22-23). Словото за кръста според тях „убива радостните пориви на душата, засенчва жизнения път на човека с черното покривало на неотстранима скръб, разрушава светли блянове за чисти земни радости. В Христа са опепелени, погребани всички ценности… Христос е трагическа личност. Той е вожд на погребални ковчези. Поради Неговия Кръст веселието замира, повяхва усмивката, умира любовта“[15]. Тeзи люде приличат на фарисеите пред кръста на Голгота, а не на разбойника, разпнат до Христа. Като фарисеите те казват: „Ако си Син Божий, слез oт кръста“ (Матей 27:40-42, Марк 15:29-32) и не са в състояние като разбойника да кажат: „Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си“ (Лука 23:42). Кръстът на Голгота е причина „за падане и ставане на мнозина …, предмет на противоречия…, за да се открият мислите на много сърца“ (Лука 2:34-35).

„Крестом Твоим, Христе, едино стадо бысть Ангел и человек, и едина Церковь“; „Руце разпростер на кресте, языки вся собрал еси и едину явил еси, Владико, Церковь, возпевающую тя, земную е небесную“; „В путь узкий хождший прискорбныи, вси в житии крест яко ярем вземши и мне последовавшие верою, приидите насладитеся, ихже уготовах вам почестей и венцов небесных“; „Ты правда и освящение нам был еси, и душам избавление: Отцу бо привел еси оправданый и избавлены, восприем наше должное запрещение“.

Спасение, вечен живот, царство небесно получават не всички (Матей 20:16). Изкупление чрез кръвта Христова е дадено на всички; духовните сили на всички са възстановени за нов жив съюз с Бога, но само Своята Църква Христос „придоби със Своята кръв“ (Деяния на светите апостоли 20:28). Само онези, които се покаят (Деяния на светите апостоли 2:38), които обикнат Христа (1 Иоан 4:7-8) и се преродят свише „oт вода и Дух“ (Иоан 3:3, 5), които обновят духа си (Римляни 12:2) и разрушат „делата на дявола“ (1 Иоан 3:8) и „царството на княза на въздушната власт“ (Ефесяни 2:2), стават едно с Христа в Неговата Църква, намират вътрешно удовлетворение (Деяния на светите апостоли 9:31. Срв. Матей 5, Лука 6:24, 16:25, Деяния на светите апостоли 20:12, Римляни 15:4, 1 Коринтяни 4:12-13, 2 Коринтяни 1:4, 7:7-13, 1 Солуняни 3:2, 2 Солуняни 2:16), спасение, Царство Божие, живот вечен. Изкуплението трябва да се усвои (1 Иоан 4:12, 14). „Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят“ (Матей 11:12) с търпение (Лука 8:15), с усърдие (Филипяни 3:14), с „вяра, която действа чрез любов“ (Ефесяни 3:18. 2 Коринтяни 6:6). Християнинът трябва да вземе своя кръст (Матей 16:24, 10:32-38, 11:28-30), да се прилепи към Христа като към лоза (Иоан, 15:8) или като дива маслина към плодовита (Римляни 11:24), да разпъне вехтия човек (Римляни 6:6, Галатяни 2:19, 20) и прикове своите грехове на дървото (1 Петра 2:24), да участва в страданията Христови (Римляни 8:17, 1 Коринтяни 11:26) и да пребъдва в любовта Му (1 Иоан 4:16). „Целият живот, изкупен и осветен oт Христовия подвиг, трябва да бъде посветен на Бога напълно… И ум, и сърце, и воля, и фантазия, и наука, и изкуство, и семейни, и граждански форми –  всичко трябва да бъде посветено на Бога[16]„. Спасение припечелват ония, които създават нови форми на живот (2 Коринтяни 5:17), новите хора (Колосяни 3:9-10), които са умрели за греха, живеят с Христа (1 Коринтяни 3:23, 10:31, Римляни 12:11, 1-2, 14, 6-9, Колосяни 3:17, 22-24, 2 Петра 4:11, Ефесяни 6:5-8, Иоан 12:23-26, Матей 10:37-38, Лука 9:23-25) и сеят добро (Галатяни 6:7-10). Усвояването на изкуплението не е „труд напразен пред Господа“ (1 Коринтяни 15:58). „Всеки… ще получи oт Господа според доброто, което извърши“ (Ефесяни 6:8. Срв. Ефесяни 2:4-5, 8, 10, 2 Коринтяни 5:20-21, 6:1, 7:1, 2 Петра 1:10-11, Иоан 16:2, 5:45, 7:17, Матей 6:21-23, Лука 6:45, Марк 7:23).

Спасение не се вменява без участието на свободната воля на човека, без духовни новозаветни жертви[17]. Целият живот на търсещия спасение трябва да бъде жива жертва на Бога; нейното благоухание трябва да очарова, да пленява чуждите сърца и да ги привежда към Христа, а нейната чистота трябва да облагородява и да възвишава. Душата на християнина е жив жертвеник (Римляни 12:1, 1 Петра 4:1-2). На него трябва да пламти огънят на любовта; този огън изгаря греха и беззаконието и дава мир, радост (1 Солуняни 5:15-16 сл.) и спасение. Спасението е вътрешен духовен процес, в който християнинът, благодарение на изкуплението и благодатната помощ Христова, се освобождава чрез творчески усилия oт злото, oт греха. Оправданието се дава oт Бога, а спасението се извършва oт човека с помощта на Бога (Срв. 1 Коринтяни 15:10)[18].

Страданията съпътстват доброто; стремежът за освобождаване oт греха се осъществява чрез страдание. Но това не трябва да смущава християнина (1 Петра 4:1. Срв. Матей 21:28-32, Лука 13:3-14, 15:1-32)[19], а да го радва (Яков 1:2-12, 5:7-11, 1 Петрa 1:6-7, 4:1, 12-13, Римляни 5:3-4, 2 Коринтяни 1:6, 4:16, 7:10, Евреи 12:5-6, 11). Бог му праща изпитания и страдания по силите му (1 Коринтяни 10:13, 2 Петра 2:3, Евреи 12:4. Срв. Матей 6:13, Лука 11:4).

Чистите сърца, ръководени oт любовта към истината (2 Солуняни 2:10, Матей 5:8, 11:25, Лука 10:21), могат да проникнат в тайната на кръста. За тях кръстът не е съблазън (Галатяни 5:11). Наистина „Божието никой не знае, освен Божия Дух“ (1 Коринтяни 2:11, 1 Иоан 4:12, Иоан 1:18, Колосяни 1:15, 1 Тимотей 1:17), но християнинът-църковник знае тази тайна, защото е станал Христов, приел е Сина Божи, Който знае Бога (Лука 10:22, Иоан 6:45-46), приел е не духа на този свят, а Духа, Който иде oт Бога (и поради това) знае това, що му е дарувано oт Бога (1 Коринтяни 2:12, Римляни 8:11). Ако не успее да проникне в някоя тайна, той се смирява пред недостъпното за разума му и с вяра го разбулва.

Смирението не задушава свободните творчески пориви; то подкрепя волята и просветлява разума. Смирението е свободно непосредно подчинение на истината. То не отрича свободата, защото е плод на свобода и предполага свобода. Ако не бе такова, то не би окрилявало творческите пориви[20]. Смирението е плод на истинска промяна на духовната природа на човека, завършек на духовното превъзмогване над душевното у човека[21]. Поради това то е възможно в пълнота и с целесходност само за възродените и възрастващите в Христа, тоест за станалите членове на Църквата Христова. Само смирението на смирените, на чистите сърца има религиозна значимост и нравствена ценност.

Православният християнин тачи разума, защото е дар Божи, светлина на душата. Но той знае границите на разума, не го надценява като протестантите [22] и не е чудат необосноваващ се скептик, приличащ на „морска вълна, издигана и размятана oт вятъра“ (Яков 1:6).

„Ако ли някому oт вас не достига мъдрост, нека проси oт Бога, Който дава на всички и без укор, и ще му се даде. Но да проси с вяра и никак да не се съмнява; защото, който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и размятана oт вятъра; такъв човек да не мисли, че ще получи нещо oт Господа“ (Яков 1:5-7. Срв. Матей 10:19-20, Евреи 13:5, Псалом 22:4).

Православният християнин усвоява Христовото учение и с разума, и със сърцето си, тоест усвоява го като система, като принципи, като идеали, дадени oт Бога и го оделотворява. Той знае, че тези две страни на неговата християнска нагласа на душата взаимно се предполагат и допълват. Разединени ли са – губят своята религиозна значимост. И едната, и другата са изява на цялостен порив, който протича в Църквата, след духовно-органическо срастване с Христа. Преди прилепянето към Църквата разумът само заучава Христовото учение. Той може дори да ръководи волята, но не може да даде дух и живот (Иоан 6:63), право за ползване oт благодатните дарове, поверени на Църквата, дръзновение за носене името Христово. Християнинът е Христов, защото е усвоил Христовото учение и е получил дара на Светия Дух при тайнството кръщение и миропомазване. Преди кръщението с вода и Дух и без него никой, дори знаещият цялото новозаветно Христово благовестие, не може и няма право да бъде Христов, да се именува християнин.

Следва…(виж тук).

________________________________

*Продължение oт т. VІ. Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, С., том VII (XXXIII), 2, 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Годишник на Дух. Академия VІ (ХХХІІ), 1956-1957 г., стр. 10, заб. 2.

[2]. Triantiflakis, L’unite dans l’Eglise в сп. Syndesmos №5, september 1957 pp. 17-18. Същата статийка е напечатана на гръцки в Pantainos, месец август 1957.

[3]. Священник Павел Флоренскiй, Столп и утвержденiе истины, 1914 г., стр. 73-75.

[4]. Тропар на Рождество Христово – „Рождество Твое, Христе Боже наш, возсия мирови свет разума“; Молитва преди отпуск на Божествената литургия – „Христе, свете истинный, просвещаяй и освещаяй всякаго человека, грядущаго в мир, да знаменуется на нас свет лица Твоего, да в нем узрим свет неприступный…“; Свете тихий святыя славы, безсмертнаго Отца небеснаго, святаго, блаженнаго, Иисусе Христе: пришедше на запад солнца, видевше свет вечерний…“

[5]. Священник Павел Флоренскiй, поч. cъч. стр. 1-8.

[6]. K. Gutberlet, Der Gottmersch Iesus Chistus: eine Begründung und Apologie der kirchlichen Christologie. Regensburg 1910, S. 201, 230, 232, 239.

[7]. Ph. Bachmann, Vom Zeugnis des Gewissens zu Christi Kreuz в „Neue Kirchliche Zeitschrift“. 1910, S. 11, 16.

[8]. Пак там, стр. 45, 54.

[9]. Священник Павел Яковлевич Светлов, Крестная смертъ Іисуса Христа, какъ основанiе духовнаго обновленiя мiра. „Приб. Къ Церк. Ведом.“ №9 oт 28.ІІ.1915 г., стр. 287.

[10]. Светилен на Воздвижение честнаго и животворящаго Креста, 14 септември. Сравни – Стихири на стиховните, глас 5; стихири след 50-ти псалом; стихири самогласни.

[11]. Против: P. Fiebig, Jesu Blut, ein Geheimnis? 1906 S. 62; „Богосл. Вестникъ“, 1894 г., І, стр. 443.

[12]. Пак там, стр. 2, 62.

[13]. Архимандрит Иларион, Краеугольный Камень Церкви (Матей 16:13-18). Серг. Посад 1914 г.; Протоиерей Сергей Николаевич Булгаков, Очерки учения о Церкви в „Путь“- орган русской религиозной мысли. Париж 1925 г., сентябрь, №1, стр. 53-78.

[14]. Протоиерей Павел Яковлевич Светлов, Богословский Вестник, 1894 г., І, стр. 73.

[15]. Василий Василиевич Розанов, О сладчайшем Иисусе и горьких плодах мира – „Христианин“, 1909 г., І, стр. 61. За Василий Василиевич Розанов виж статията на Дмитрий Сергеевич Мережковски „Революция и религия“ в „Русская Мысль“, 1907 г., март.

[16]. Архимандрит Феодор (Александр Матвеевич Бухарев): О православии в отношении к современности. Спб 1860 стр. 12-13, 19-20, 21, 26, 29, 31, 38-39, 40, 45-46, 67-70, 84, 90, 200-203, 209, 223, 224, 232, 326-332; О современных духовных потребностях мысли и жизни, Москва 1869; Михаил Михайлович Тареев, Воскресение Христово и его нравственое значение в „Богословский вестник“, 1903, ІІ, 1-45 сл., 201 сл.

[17]. Архиепископ Сергий Страгородский, Православное учение о спасенiи стр. 109, 160, 216, 217, 242. С. Gutberlet, Der Guttmensch…, S. 267, 269 „Jedoch wollte die Weishiet Gottes, die uns schuf ohne uns, uns nicht rechtfertigen ohne unsere Mitwirkung“. Този израз не е напълно правилен, защото ние нищо нямаме и нищо не можем да направим без Божия помощ (1 Петрa 4:10), но той е библейски и друг по-точен няма.

[18]. Александр Львович Катанский, Ученiе о благодати Божiей в творенiях древних св. Отцoв и учителей Церкви до Августина. Спб. 1902, стр. 24. Павел Петрович Пономарев, Об оправдании в кн. „Краткоср. курсы …“ стр. 238.

[19]. Трябва да се помни, че в Юдея е имало повече фарисеи, книжници-лицемери, защото юдеите самонадеяно се смятали за единствени наследници на царството на Месия и не употребявали усилия да бъдат достойни наследници, а в Галилея повече митари и грешници следовници на Христа, защото галилеяните били свободни oт парализиращите усилия на волята към добро юдейски заблуди.

[20]. Против Николай Александрович Бердяев, Спасение и творчество, два понимания христианства – „Путь“, 1925 г., стр. 41-42.

[21]. Пос. съч., стр. 31-32.

[22]. K. Hagenbach, Lehrbuch der Dogmengeschichte, 1857, S. 557, 569; K. Thieme, Über Gegenstand der Theologie в Zeitschriff für wissensch. Theologie, 1909, S. 228-231.

Изображение: авторът Димитър Витанов Дюлгеров (1890-1966). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dkV