Дякон Георги Ибришимов

Грубата проза на живота, колкото и неумолимо да ни свързва със земята, кол­кото и обезличително да ни поробва на материалното в нея, както и да засилва съблазънта за отричане на духовното в човека, колкото и да затвърждава господството на плътското в живота – все пак не е в състояние всецяло да отрече, потисне или унищожи духа на човека, макар и този дух много често да представлява само слаботлееща искра в гъсти пластове пепел: пепел на чувствено увлечение от зли пороци и пе­пел на духовна пустота от лоши размисли! Не всичко обаче в живота е про­за и пепел – и не всички в света са плът и искра: духовният интерес в човешката душа може да се различава в степени – обаче в никое човешко съще­ство не липсва и на това се дължи искрата на всеки дух в пепелището на плътското някога и днес в битието на човешкия род.

При скромни възможности и ограниче­но време нам предстои бегло да проследим стъпките на човека през вековете – всички мисли около нашата слож­на тема се изчерпват с три думи: път, истина и живот – три загадки на вековете, три проблеми за умовете и три основи на всебитието! Духовно разкрити, тези думи значат: за всяко човешко битие предстои известен път, всяко чо­вешко съществуване трябва да открие някаква истина и всеки човешки живот следва да се въплъти в смислени и твор­чески дни. Гласът на вековете, с поучителното слово на историята и с печалните останки на археологията, ни говори, че човечеството в своето историческо развитие е търсело верен път, мечтаело за пълна истина и жадувало за разумен живот – това се потвърждава и от пъстрото духовно наследство, и от богатите материални следи на древността. В много пътища се е лутало човечеството, на много истини са се кланяли хората, различни животи е зарегистрирала земята – само така можем да си обясним: фетишизма на индиеца – да бого­твориш трескàта, която е убола пръста ти, защото крие духовна сила в себе си, огнепоклонството на персиеца – да боготвориш стихията на огъня, защото той е началото на всебитието, собеизъма на египтяните – да боготвориш небесните светила, защото от тях зависи щастието в дните ти, зоолатрията на африканеца – да боготвориш различни животни, защото те са оръдията на съдбата и антропологията на гърците – да бого­твориш фантазни богове на Олимп, за­щото те са творците на всичко видимо! Мрак и суеверие, лъжа и плът са съпътствали живота на езичника: древният свят не откри истината – за това Сократ се провикна, че знае само това, че нищо не знае; древният свят не оформи и човека – за това и Диоген, посред бял ден, с фенер в ръка, търси по улиците на Атина човек меж­ду хората; древният свят не позна и Бога – за това и отчаяният елин издигна в античната си столица паметник в чест на „Незнайния Бог“.

Когато грях вилнееше в човешките души, когато пороците се надпреварваха на земята, когато страшно отчаяние сковаваше живота – тогава промислително изгря бляскава звезда над Витлеем и безплътна сила от висините възвести, чрез прости овчари, велика радост за всички човеци: роди се в града на Дави­д очакваният от юдеите Месия и бленуваният от езичниците небесен Младенец – роди се светлината на света, солта на земята, разумът на вековете, ръководството на живота, причината на всемира! Човечеството е съществувало пре­ди Христовото раждане много хилядолетия – не е ли създало вековни култури?, не е ли родило гении на разума?, не се е ли вдъхновявало от колоси на духа?, не е ли притежавало светлина за разума?, не е ли имало духовно ръководство за живо­та? Всичко е имало – и слънцето пак е светело, и луната е греела, и земята е правила своя кръг, и човекът е живял: но… в мрак, плът и лъ­жа – духът, истината и правдата били в робство! Обективният разум и чистата съвест не могат да отрекат, че едничко християнството донесе на света пълна светлина за духа и творческа об­нова за живота – исторически факт, който може да е неугоден за едни и изобличителен за други, но е жива исти­на, която кани човека към просвета и дава на земята живот.

Не искаме да принасяме глупава дан на словоохотливостта, нито пък желаем да бъдем голословни въ редовете си – ще призовем в защита: не пророците от Палестина – те изобличаваха старите юдеи, но осъждат и нашите неверници; нито пък апостолите на Христа – те просветиха езичниците по вселената, но съвременните безбожници ги отричат; за това ще си послужим с историята: тя да ни разкаже – какво е било духовното състояние на човечеството и нравствения лик на земята до раждането на Христа и чакал ли е старият свят Иисус като всеобщ учител за живота и спасител на земята? Рождението на Христа Иисуса завари земята и човека в крайно критично духовно и материално положение – християнството историче­ски се яви в дни: когато древният свят смъртно се разяждаше от повсеместен религиозен упадък, когато човешкият разум се терзаеше от многостранен фи­лософски скептицизъм, когато животът се разлагаше от систематическо нравствено безразличие, когато народите се деляха на елини и варвари, а човеците на свободни и роби, когато лъжата беше до­бродетел, материята – идеал, плътта – култ! Всички завидни успехи на античните столетни цивилизации, като започнем от Халдея и свършим с Елада – не задоволиха човешкия дух, не облагородиха човешкото сърце, не посочиха същината на живота, не откриха пьрвопричината на битието: оръжието на Рим завладя света – но не усвършенства човека, философията на Атина заля земята – но от мъртвите богове на Олимп не се отказа, Египет се красеше с мъдрост и богатство – но потъна в пирамиди и умря в суеверие, Вавилон живя в блясък, охолство и слава – и той загина в мрак, сласт и забрава! Духът на човека бе гладен и пуст – могъществото на плътта и блясъкът на материята на удовлетворяваха мистичните копнежи на сърцето: то чакаше храна от висините – не затова ли магите следяха звездите и се ровеха в книгите, а пророците броеха годините и Юдея чакаше изгрева на звездата от Яков?!

До колко човек е бил отчаян, нравите понизени и животът разстроен в Рим – това се вижда много ясно от думите на философа Сенека, който характеризира времето и съвремениците си та­ка: „Навсякъде вилнеят пороци и зло­деяния; хората се надпреварват в нече­стие; всичко проявява неутолима жажда за грях; кипи някаква страшна и неиз­вестна борба; никаква надежда за изправление; на челото на всеки човек е на­писано плът и похот“. За идейния образ и морално съзнание на древния грък можем да съдим от свидетелството на историка Поливий – той казва: „Аз не бих дал никому един златен талант, ако той би ми дал 20 разписки с подпис, печат и заверка на съда, дори и при поръчителство на 40 души гаранти“. В тясна връзка с тези исторически данни, стоят и нравствените вопли на езичника за нов духовен живот и за спа­сение от ада на земята: Виргилий в поезията си мечтателно е възпявал девствената чистота на първите хора, и пророче­ски вещаел на римлянина нов златен век за човечеството, който ще настъпи от небесен младенец, роден от де­вица в изтока – той ще въдвори прав­да на земята и мир между хората. Ати­на не остана назад в гаданията си за бъдещето на човека и света – Платон, със своята идеалистична философия, още по-убедително е успокоявал разочорования елин: „На земята ще настъпи ред; между хората ще зацари доверие, не обаче от земята и не от самите хора. Само Бог, в скрит човешки образ, може и трябва да ни изясни, какви трябва да бъдем помежду си и какво дължим на небето – така мъдърствувал за Христа този мистичен син на езичеството. Силен отзвук на тази всеобща надежда в учени и прости, в богати и бедни, в свободни и роби, в големи и малки, за духовното възраждане на стария свят намираме и в сьчиненията на древните историци Тацит и Светоний – и те ни говорят, че мнозинството от людете в техни дни отправят поглед духовен към Изток и чакали избавлението от Юдея.

И богоизбраният народ се бе отклонил от пътя на живота – Иехова бе почти забравен, пророческият институт бе заглъхнал, царският трон бе сринат, народът бе в плен разсеян, Палестина бе в траур и отчаяние! Юдеинът, като личност и нация, беше нещастен роб на убийствената буква, която го увличаше традиционно и механи­чески към духовно и материално загиване – той се лелееше от груба наде­жда за мнимо богато наследство, в което всичко земно имаше, но любовта към човека и Бога липсваше: благовонният дим пълнеше само храма, но благоуханието му не стигаше по-високо от стрехите; молитвените стонове понякога може би бяха силни и трогателни, но не можеха да пробият дори и мъглите над земята, защото патроните на тяхното благочестие бяха ялови и падаха около самите тях, като скръбно свидетелство и поучителен знак за фалшивия му живот, в който нямаше истина и правда, липсваше милост и благочестие, отсъстваше любов и жертва!

Езичник, в мисъл и култура, в живот и творчество, се движеше диагонално противоположно на юдейския мир: за него нямаше обетование; лишен бе от надежда; оплътен бе до кости – гниеше в отчаяние! Езичникът, преди да съществува апостол Павел, инстинктивно в бита си беше олицетворение на неговия мъдър девиз: всичко да се изпитва, доброто да се държи – той обаче истината не откри и доброто не задържà, защото, откъснат от Бога, езичникът помисли да живее и се слее само с природата, като начало и край на всичко. Природата обаче мъдро му проговори, че тя не е причина, а следствие – че тя не е майка на живота, а дъщеря: тогава той се поклони на звездите – но те не приеха тази чест; помоли се на слънцето – но и то посочи своя Създател; обърна се и към водата – но в нея видя само ли­ка си; най-после запита всички твари по вселената: кой, откъде и що е той – и кой е виновникът на всичко? Те мълчаливо му отговориха, че той е езикът на техния Творец и ключът на всемирния живот – но… в този език и ключ нямаше духовен живот: той беше само кости, кръв и месо – духът му беше убит, любовта погребана, надеждата мъглява.

Предвечният Съвет обаче не оставил човека да се самоунищожи в безизходно отчаяние и земята да пъшка в безкрайно иго от грях. Промислително и снизходително още на първия виновник и свидетел на злото в света се даде обещание за избавление: Адам съгреши пред Ева, съблазнена от лукавия, лишиха се от праведност в душите и блаженство в рая, заживяха в грях и страдания, потомствата им увеличиха това зло в света и земята се опорочи от беззаконията на вселенския първенец! Милостивото око обаче на Създателя не можеше да гледа безразлично на терзанията на най-любимото си творение: стихията на злото трябваше да бъде спряна, хармонията в живота и света въдворена, земята се нуждаеше от мир, между човеците липсваше добра воля! Настъпваше нощта на последните дни на откровението, в която предвечното Слово трябваше да стане плът, за да се изпълни райското обетование, дадено на опечалената Ева чрез осъдения Адам: да се роди сльнцето на истината и правдата – Христос, нашият Бог, да се роди Миротворецът между Бога и човека, небето и земята, да се роди Агнецът Божи, Кой­то изкупително да понесе на раменете си световния грях, да се роди Учителят на човечеството, Който да одухотвори и освети живота на човека! Така вселената, след тази мистична нощ осъмна в друг образ и бит – настана ново небе и нова земя, родиха се нови хора и нов живот: озарени от светлината на Христа, успокоени от мира на Евангелието, изкупени от жертвата на Голгота; осветени от благодатта на Бога!

***

Какво донесе Христос на човека, на земята, на света – и какво даде християн­ството на живота, на културата, на историята? Тема обширна и материя изобилна – блажени Августин при една разходка край морето забелязал едно дете да чер­пи с мидена черупка вода от морето и да я излива в една дупка на земята: старецът запитал детето какво прави – то отговорило, че иска да изчерпи водата от морето и да я влее в ямичката на сушата! По този въпрос и ние се оприличаваме на онова отроче край морето – и нашата сказка иска да играе ролята на неговата черупка! Кой безпристрастен историк, кой обективен учен, кой съвестен общественик и кой нормален човек ще отрече многостранните заслу­ги на християнството върху духовния и матeриален живот на просветените и дори непросветени народи по лицето на земята? Коя страна от материалния им живот не разкрива влияние от християн­ството, и кой отрасъл на духовното им състояние не крие евангелска основа? Да проучиш земята и природата, да разкриеш всичките им богатства и да създадеш поразителен материален напредък – не е ли това едно осъществяване на библейската истина: растете, множете се, напълнете земята и я завладейте? Да имаш съзнание за право, да търсиш справедливост, да защитаваш истината и да се интересуваш за доброто – не значи ли да защитаваш повелението на Евангелието: не правете на другите това, което и вам е неприятно да направят? Езичникът е твърдял: „Vivere est militare“ – да живееш, значи да воюваш, тоест да съществуваш хищнически като рибите във водата: а християнинът счита живота за взаимопомощ, като се ръко­води от завета на апостол Павел – един на друг носете тежестите на живота, за да изпълните закона на Христа! Не лежи ли този принцип в основата на всички кооперативни инициативи, институти и твор­чества днес? Няма да нарушим историческата правда ако кажем, че изкуството в зачатието си и в развитието си дори, е рожба на религията. Църквата майчински приюти музиката и художеството, скулптурата и архитектурата, и чрез тях даде материално въплъщение на своите мистични и социални идеи за просве­та и възпитание, за облагородяване и спа­сение на човешкия род! Да си госпо­дар на въздуха със самолети, да се ро- виш в дълбините морски с водолази, да препашеш земята с електрически ток и да кръстосаш атмосферата с вълните на радиото – не значи ли да се доближиш чрез своя прогрес до едно относително оправдание на Христовите думи, макар и в особен смисъл: бъде­те съвършени на земята – както е съвършен вашият Отец на небесата?!

От общи идейни размисли нека преминем по-конкретно към действителност – как се отрази учението на Хри­ста върху живота на човека, жената, де­тето и семейството, които са основните елементи на всяка култура и история, на всяка нация и държава? Аристотел наричал човека „зоон политикон“ – обществено животно: и го делял на елин и варварин, на свободен и роб – За християнството пък човекът е самоцен­на и творческа личност, той не може да бъде роб никому и за нищо, той е син Божи и брат човешки! Жената в езичеството не е била считана за човек – тя била робиня на съпруга и дома, обект на неограничена мъжка похот и безправно разменна вещ: в християнството пък жената е свободна личност, евангелска сестра, законна съпруга, свещена майка! Ако човекът е бил обществено животно и жената безправна робиня – всеки мо­же да си представи какво е било положението на детето: то не се намирало под покровителството на никакви божествени и човешки закони, и съдбата му зависе­ла само от каприза на бащата, с неогра­ничена власт над него – затова е имало и жестоки жертвоприношения на деца. В християнството детето е най-привилегированото същество: духовните и мате­риални грижи за детето стоят пред всички и над всичко – защото детето е Божие благословение, семейно съкровище, народна надежда и държавна опора! Бракът и семейството, от евангелско-морално гледище и от социално-правно становище, е нещо чуждо и непонятно за стария свят – затова и християнското семейство основателно се счита за извор на сили, които създават красотата на Църквата, мощта на нацията, величието на държавата и блясъка на културата. Основата на Евангелието е любовта и жертвата – тези добродетели са изключени от речника и живота на езичника: той не познава християнското благотворение, което е изтрило много сълзи, облекчило е много страдания, възкресило е много животи и е спасило множество души – Църквата първа в историята е организирала болници и странноприемници, сиропиталища и старопиталища! Лукавият син на езичеството, Юлиян Отстъпник, в желанието си да възкреси умиращото езичество, по законодателен ред е казал жреците и чиновницитe да открият благотворителни заведения, за да ограничи разпространението на християнството – напразно: защото законът може само да благотвори, но любовта е която утешава и животвори!

Такива са страниците на миналото и тези са свидетелствата на вековете – ние сме щастливи наследници на завидно съкровище; пред нас стои трасиран път, изпитана истина, осъществен живот – какви са обаче нашите отноше­ния днес към идеите и добродетелите на християнството? Дните ни са критични, душите ни скептични, сърцата ни топлохладни: и животът духовно за мнозина е почти анемичен. Нека поясним думите си и картинно – в един параход, съвсем случайно, от различни пътници се образувала една пъстра ком­пания от събеседници: тук имало хора почти от всички обществени съсловия и културни фактори – учител, офицер, агроном, лекар, съдия, политик и свещеник. От дума на дума събеседниците встъпили в сериозен разговор относно ролята и предназначението на всекиго едного поотделно: пръв заговорил учителят – той казал: аз уча човека от дете на а-б, отварям му очите да види света във всичката му шир, давам му сръчности да се движи в живота и твори успешно; офицерът казал: аз съм неуморна весталка в отечествения олтар, защитник на родината, по­кровител на законите и строя, пазител на обществения ред; агрономът казал: аз изучавам растителното и животинското царства, следя за климата и почвата на страната, направлявам творчеството на земеделеца и скотовъдеца, дирижарам благосъстоянието на народа; лекарят казал: аз изучавам човешкия организъм, следя неговите прояви: ръководя го здравословно и съм буден страж на народното здраве; съдията казал: аз съм хранител на законите, раздавач на правото, блю­стител на общественото и частно състояние, регулатор на правдата за всичко и към всички; политикът казал: аз творя законите, дирижирам живота на държавата, градя благоденствието на страната и ръководя съдбините на народа към светло бъдеще!

Дошъл ред и на свещеника – един от компанията го запитал: ами ти, отче, с какво се занимаваш?; какво е твоето предназначение?; каква е ролята ти в жи­вота и какъв е резултатът на твоята дейност? Видимо като че ли нямало на ка­кво да се спре и с какво да отговори – обаче свещеникът достойно защитил званието и поста си, като отговорил на всички събеседници поотделно. На учи­теля казал: зачатието на твоето а-б се крие в религията, ти учиш детето – аз облагородявам човека, ти търсиш истината – аз проповядвам тази истина от името на Онзи, Който преди векове е казал: „Аз съм път, истина и жи­вот“. На офицера отговорил: духът на твоя подвиг е основа на моята про­повед, идеята за саможертви към оте­чество и брат, е рожба на великата евангелска заповед към човека: обичай ближния си, както сам себе си – и още: няма по-голяма любов от тази да положиш живота си за брата-роб. На агро­нома възразил: ключът на твоето твор­чество и надеждата на стопаните се крият в златните лъчи на слънцето – аз пък служа на неговия Творец, Който промишлява за земята и бди за човешкия род, кара слънцето да грее за праведни и грешни и праща облаците да валят за бедни и богати. На лекаря забелязал: уважавам грижите ти за човека, но той еднакво принадлежи и на двама ни, тялото му е твое – духът му обаче е мой, ти си с него повече в страдания – аз пък повече в радости, пред хладния гроб ти скръстваш ръце и навеждаш глава пред тази вечна тайна: тук само моята молитва успокоява – и словото ми обнадеждава. На съдията напомнил: законите във всяка страна са и трябва да бъдат стражи на нравствеността – обаче кой законодател е създал и кое законодателство притежава не само по буква и форма, но по дух и живот, закона на законите: не правете на другите това, което и вам е неприятно да сторят? Не е ли този евангелски закон основата на твоето право и самата същност на твоята обществена роля? На политика казал: по върховно благо­воление и народна воля ти наистина тво­риш законите, грижиш се за благосъстоянието на страната, целиш щастливото бъдеще на нацията – обаче над всичко Божията милост е, която крепи, движи и твори! Както виждате – казал свещеникът на събеседниците си – аз съм никъде: обаче съм навсякъде и във всичко неразделен с всекиго от вас, колкото и да не се съзнава, колкото и да се отрича това – а като мен мислят и множество благоразумни хора!

Има нещо, което кара птичката да търси гнездото си; има нещо, което кара звяра да се връща в леговището си – има нещо и в човека, което вечно го кара да размишлява за началото и края на нещата: и както жадният елен търси бистър планински извор да утоли жаждата си – така и човешкият дух естествено търси Бога да успокои и осмисли дните си! Древният историк Плутарх твърди, че в историята на народите може да се открие град без крепости, държава без войска, народ без училища, племе без писменост, страна без закони – обаче трудно може да се намери огнище без религия, откъдето да не се отправя молитвен стон към небето, като благо­вонна жертва на вярващи сърца. Английският учен и етнолог Мюлер, от лично участие в много експедиции и в резултат на научно изследване, е дошъл до заключение, че няма по лицето на земята общество или народ, като се започне от културния немец и свърши с папуаския дивак, които да не вярват под каквато и да е форма в нещо свръхземно и да не градят живота си в негово име! Било от такива свидетелства, било от битови наблюдения – и фанатизираният отрицател на християнството Волтер е бил принуден да каже: ако нямаше религия в живота на човека и човечеството – дълг се налагаше на неговите водачи да създадат такава.

Последователно ние се докосваме до безбожието – безбожието не е естествено явление в живота на народите; то е па­тологична проява на отделни човешки ду­ши: безбожието и битово е отречено и културно е осъдено! Християнството е не само свръхестествена религия, но и дълбоко социална философия – то може да се изрази съкратено само в две ор­ганически неделими заповеди: вярвай в Бога от всичкото си сърце и обичай ближния си, както сам себе си – в тези две заповеди мистиката ръководи живота и живота се осмисля от мисти­ката! Ето защо безбожието е не само атентат против Бога, но и динамитен взрив против братските и взаимотвор­чески отношения между хората – поради това си естество атеизмът не може да бъде мироглед на едно разумно обще­ство, или един културен народ: ясен пример и силно оправдание на тази мисъл е животът на злочеста, изповедническа и мъченическа Русия! Там инквизицията над християнство и правосла­вие е по-страшна от ненавистта на юдейството, от фанатизма на езическата тълпа, от меча на римските императори и от перото на езическите философи – варваризмът над Христовото стадо надмина садизма на древността: но… и в кърви, и огън, жив е християнският Бог! За атеизма философът Бейкън казва: безбожието е мост от лед, по който отделен човек би могъл да мине – обаче общество и особено народ, никога: защото рискуват да загинат в бездната на собственото си безумие и духовна слепота!

На света, на земята, на човека липсват три неща основни: страх пред Бога, любов към човека и честен труд – докато светът не доживее в страх пред Бога, докато земята не заживее в любов към човека, докато човекът не заживee с честен труд: любовта на Бога не ще бъде изпитана, жертвата на Голгота не ще бъде разбрана и светлината на Евангелието не ще да бъде усвоена – дотогава мир на земята не може да има, благоденствие в народа не може да зацари, щастие в семейството не може да се търси и спокойствие в душата на човека не може да се въдвори! А всичко това може да го даде само Онзи, Който каза някога на света и човека: Аз съм пътят, който води към истината, която осмисля живота – Иисус Христос!

________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1938, кн. 1, с. 18-24. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-diG