Послания на апостол Павел

Тези послания съставят сбирка от 14 различни по големина писма, които носят името на апостол Павел или – както е при Послание до евреите – показват някаква връзка с него. Посланията апостолът е изпратил в продължение на петнадесетина години до църковни общини или отделни личности в Мала Азия, Гърция, Италия и други. Използвайки формата на писмо, той разглежда въпроси на християнската вяра и нравственост, разрешава трудни случаи в църковния живот, дава пастирски указания, насърчава новопокръстени християни, утешава ги и ги подкрепя. От текста на посланията става ясно, че те основно били предназначени да се четат в църковната община по време на богослужение (с изключение на посланията до Филимон, Тимотей, Тит, които по-късно също започнали да се четат на богослужебните събрания). Посланията ни позволяват да добием представа както за начина на мислене и действие на апостола и на неговите сътрудници, така също и за живота на първите християнски общини в областите, в които той е проповядвал. Заедно с това те в повечето случаи са и най-ранните свидетелства за съществуването на дадена община.

Както личи от съдържанието на някои послания, те са писани от ученици и сътрудници на апостола под негова диктовка или указания.

Посланията рано били събрани в отделна сбирка. Указание за това намираме още в Новия Завет: “Както и възлюбеният наш брат Павел пише за това във всички свои послания, в които има някои места, мъчни за разбиране” (2 Петра 3:15-16). Смята се, че днешната сбирка от апосто-Павлови послания не е пълна. Вероятно някои послания поради различни обстоятелства са се загубили още преди да се образува сбирката, която вече като едно цяло е влязла в канона, в установения сборник от книги на Новия Завет.

Подреждането на посланията в сбирката е направено с оглед на обема като най-големите послания са поставени на първо място. Послание до евреите стои накрая, защото в древност на Запад имало възражения за авторството и то едва през IV-ти век заема мястото си.

В сбирката се отделят две групи послания с обособени наименования: затворнически и пастирски. Първите са писани по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (послания до ефесяни, филипяни, колосяни и Филимон), както се вижда от съдържанието им. А вторите са предназначени за пастири в Църквата, каквито са били учениците на апостола – Тимотей и Тит, поставени от него за епископи на църквите в Крит и Ефес, и съответно съдържат указания за тяхната пастирска дейност.

Послание до римляни

Това послание е първото в поредицата на апостол-Павловите послания. Написано е преди апостолът да е посетил град Рим – многолюдната столица на Римската империя. Същевременно то се явява първото писмено свидетелство за съществуването на християнска община в Рим.

Апостол Павел отдавна е желаел да отиде в Рим, за да посети тамошната община (Римляни 1:8-15). След дългогодишна дейност в източната част на империята апостолът искал да посее семената на Христовата вяра и в западната ѝ част, като постави началото на мисионерската работа в Испания, за което очаквал помощта и на римската община (15:14-24).

Посланието е написано в град Коринт, Гърция, по време на третото проповедническо пътешествие на апостол Павел, малко преди той да отпътува със събраните помощи за християните в Иерусалим (Римляни 15:25-32; Деяния на светите апостоли 20:3 сл.). Той е предприел това пътуване между 56-та и 58-ма година. Преди това е прекарал 3 месеца в Коринт, центъра на неговата мисионерска работа в Гърция (Деяния на светите апостоли 20:2 сл.).

Съдържанието на посланието може да се обобщи като подробно изяснение на това, какво е благовестието на Иисус Христос. 3а целта апостолът развива учението за оправдаването на грешниците като най-напред говори за Божия гняв, породен от греховете на хората (1:18-3:20). Оттук произтичат главните изводи за оправдаващите действия на Бога и за вярата на човека.  Тези мисли се развиват по-нататьк в откъса за новия живот и надеждата на християните (5:12-8:39). След това авторът се спира задълбочено на въпроса за оправдаването на Израил (глави 9-11). От това може да се заключи, че в Римската църковна община е имало много евреи. Но апостолът не изоставя и въпроса за спасението на езичниците, тъй като общината във всички случаи е била смесена. Макар да не познавал в подробности живота на тази община, апостолът все пак се позовава на конкретен спорен въпрос в нея (14:1-15:13). Последната глава (16-та глава) съдържа множество поздрави до римски християни от него и негови сътрудници.

Посланието до римляни представя обобщение на проповедта и богословието на апостол Павел и затова го наричат “заветът на апостол Павел”.

Първо послание до коринтяни

От книга “Деяния на светите апостоли” научаваме, че апостол Павел по време на второто си проповедническо пътешествие е стигнал през 50-та или 51-ва година до Коринт, където е основана християнска община (18:1-18). След заминаването си апостолът останал в постоянна връзка с тази община, до която по-късно написал запазените две послания. Някои дори предполагат, че тази кореспонденция е била по-многобройна (срв. 1 Коринтяни 5:9; 2 Коринтяни 2:3-4).

Това послание е написано в Ефес между 53-та и 55-та година (според други – 57-ма година) по повод определени въпроси в живота на младата църковна община. За тези неща апостолът научил от “близките на Хлоя” (1:11), а вероятно и от писмено запитване, донесено му от представители на коринтската община (7:1; 16:17). Ставало дума за разделения, които заплашвали съществуването на общината (1:12-17). Апостолът научил още за недопустимо кръвосмешение, за прибягване до езически съдии при разрешаване на спорове между християни (6:1-11) и за случаи на блудство (6:12-20). Подробно авторът разглежда въпросите за брака и безбрачието (7-ма глава), за идоложертвените храни (8:1-11:1), за порядъка по време на богослужебни събрания, като изрично осъжда нередности, допускани на евхаристийните вечери. На възкресението (на Иисус Христос и на християните) е посветена 15-та глава, а последната, 16-та глава съдържа редица препоръки и поздрави.

Като цяло Първо послание до коринтяни дава ясна представа за живота и трудностите в една млада църковна община. От думите на апостола се вижда кое е важно за вярата и живота на християните: кръстът (1:18-2:5) и Христовото възкресение (15:1-28), действието на Светия Дух (2:10-16; 12:1-31), порядъкът в общината (3:5-4:21; 12:27-30; 16:15-18) и правилното ползване на благодатните дарби (12:1-11, 27-31; 14:1-40).

Това послание най-добре показва чувството за отговорност на апостола за тази община като неин основател и за всеки един християнин в нея.

Второ послание до коринтяни

Апостол Павел след изпращането на първото послание до коринтската църква продължил своята проповедническа дейност в Ефес, очаквайки и сведения за приема и въздействието на посланието му. Но междувременно в Коринт настъпили някои отрицателни промени, които принудили апостола да изпрати там своя ученик и помощник Тит и да подготви свое посещение в града. Той тръгнал по суша – през Троада и Македония (2:12-13), където срещнал връщащия се от Коринт Тит. Помощникът му съобщил добрата новина за покаянието на коринтските християни и желанието им да следват убедено напътствията на апостола (7:6-16).

Посланието е написано вероятно във Филипи няколко месеца след първото послание.

Основно на три въпроса е посветено съдържанието. Първо авторът говори за своето апостолско служение, като представя коринтската община като плод на апостолското си дело (1-7 глава). После призовава християните в Коринт да участват в събирането на помощи за бедните братя в Иерусалим (8-9 глава). Накрая той разпалено спори с противниците си, при което ни дава важни сведения за своя изпълнен с борба и мъки апостолски живот (10-13 глава).

Второ послание до коринтяни повече от всички други послания ни позволява да разберем апостолското самосъзнание на автора. При това то съдържа важни становища по отношението между църква и иерархическо служение в нея.

Послание до галатяни

По време на мисионерските си пътувания апостол Павел на два пъти е проповядвал в областта Галатия (Деяния на светите апостоли 16:6; 18:23), централна Мала Азия. В самото Послание до галатяни той споменава за времето, когато им благовестил “за първи път” (4:13).

Посланието е писано между 53-та и 55-та година в Ефес, на западния бряг на Мала Азия, където апостолът проповядвал в продължение на близо 3 години по време на третото си пътуване. В 1:6 той изразява учудване, че галатийските християни “тъй скоро” са преминали от истинското благовестие към друго. Това означава, от една страна, че посланието е писано скоро след пристигането на апостол Павел от Галатия в Ефес. От друга страна то сочи повода за написването му: появата на лъжеучители в галатийската църква, които изповядвали смесица от юдейски, християнски и езически вярвания.

За апостола това е изопачаване на истинското благовестие (1:6-9). Той напомня за своето собствено обръщане и призоваване да бъде апостол на езичниците, както и за независимостта си от юдейската традиция (1:10-24). Изтъква признаването на неговата проповед сред езичниците от Апостолския събор и противопоставянето на неправилни действия в тази посока (2-ра глава). След това излага какво е отношението между Божие обещание и закон, вяра и ‘‘дела по закона” и предупреждава от изпадане от истинската вяра (3:1-5:12). В заключителната част дава обичайните си наставления към вярващите, но не изпуща от очи положението в Галатия (6:12-17).

Вероятно посланието имало успех, с което се обяснява и запазването му. От 1 Коринтяни 16:1 виждаме, че апостолът е поддържал и след това връзка с “галатийските църкви”.

Посланието позволява да се видят опасностите, пред които били изправени новите християнски общини и показва, както и Послание до римляни, какво апостол Павел е разбирал под благовестие Христово. Главното внимание обаче е отделено на отношението между вяра и оправдание.

Послание до ефесяни

Апостол Павел бил тясно свързан с църквата в град Ефес, на западния бряг на Мала Азия, която посетил няколко пъти. Там той се задържал най-дълго – почти три години – по време на третото си проповедническо пътуване. За успеха на неговата проповед тук се разказва в Деяния на светите апостоли, 19-та глава. Особено вълнуваща е и срещата му с ефеските презвитери в Милет, описана в същата книга, 20-та глава. Накрая той поставя в този град своя ученик Тимотей за епископ.

Апостолът изпратил на ефеската църква това свое послание, което поради важното си съдържание, отнасящо се до всички църковни общини, било разпространявано и четено навсякъде, станало един вид окръжно послание. Писано е вероятно в Рим по време на първото затворничество (първите римски окови) на апостол Павел – около 63-та година. В Ефесяни 3:1 и 4:1 той нарича себе си “затворник” (в друг превод – “окованик”), тоест по време на написването е бил окован във вериги. Заедно с посланията до филипяни, до колосяни и до Филимон то съставя групата на така наречените “затворнически послания”.

По съдържание посланията до ефесяни и до колосяни са много сходни. Църковният живот в малоазийските общини протичал при еднакви условия, мнозинството от вярващите били доскорошни езичници (Ефесяни 2:11; 3:1; 4:17), а юдео-християните били малцинство. Затова апостолът чувствал нуждата да пише на ефеските християни за единството на Църквата, възглавявана от Иисус Христос, Който е глава както на земната, така и на небесната Църква. Тъкмо в Църквата се заличават всякакви различия между юдеи и езичници. В нея всички стават членове на Божието семейство. Защото чрез кръщението вярващите са избавени от властта на мрака и са съединени с Христос (2:1-10). Апостолът е бил Божие оръдие в изграждането на Църквата сред езичниците (3-та глава). В 4-6 глава се правят изводи за нравствения живот на християните. Преди всичко се набляга върху съхраняването на единството и усърдието при различните служения в Църквата (4:1-16). С кръщението християните отхвърлят от себе си подчинението на греха и започват нов живот, просветен от Иисус Христос (4:17-5:20). Този нов живот трябва да се проявява преди всичко в брака и в семейството. C образа на Христовия съратник завършва наставлението (6:10-20).

Послание до филипяни

В източно-македонския град Филипи (основан при цар Филип, бащата на Александър Велики и разположен на няколко километра северно от днешния гръцки град Кавала) апостол Павел пръв проповядвал Христовата вяра по време на второто си благовестническо пътуване (около 50-та година). След тази своя първа проповед на европейска земя той основал тук християнска община, която заради своето усърдие и искрената си любов винаги била присърце на апостола: само на тях той не отказвал да го подкрепят, дори и материално.

Посланието е писано в Рим по време на първото затворничество на апостола около 63-та година. Повод за изпращането му дали филипийските християни, които научили за изпитанието на своя учител и искали да узнаят нещо повече за неговата участ, като му изпратили и парична помощ по своя съгражданин Епафродит. Допълнителен повод била появата на лъжеучители във Филипи.

В началото на посланието апостолът говори за участта си, която тясно свързва с делото на благовестието за Иисус Христос (1:12-26). От това взима повод да насърчи филипийци да запазват единството на вярата като с един поетичен текст представя Христовото спасително дело, в което християните участват чрез вярата си във въплътения Син Божи (1:27-2:18). Нататък авторът говори за благовестническите си планове (2:19-30). В 3-та глава с остри думи се противопоставя на странстващи проповедници, които разпространяват погрешни учения и предупреждава за опасността от това. В 4-та глава се обръща с лични наставления към някои членове на общината във Филипи и накрая благодари за получените дарове.

Особена стойност на посланието придават личните нотки в него. В края му се изпращат поздрави от повярвалите от императорския дом, което говори за успеха на проповедта на апостол Павел дори когато е бил окован. Разбира се също, че освобождаването на апостола е близо той се надява скоро да се види с филипийци.

Послание до колосяни

Християнската община в Колоса, град в малоазийската област Фригия, била основана по време на тригодишната благовестническа дейност на апостол Павел в Ефес. Там проповядвал апостолският ученик Епафрас, който се похвалява в посланието (1:7-8; 4:12-13).

Повод за написване на посланието било вмъкването на лъжеучители сред християните в Колоса. Апостолът подканя вярващите да се придържат към предаденото им от Епафрас истинско учение.

Посланието е написано почти едновременно с посланията до ефесяни и Филимон – в Рим през 63-та година и е пратено по апостолския ученик Тихик.

Чрез вдъхновени думи за въплътения Син Божи, Който е образ на невидимия Бог, в началото авторът припомня на колосяни задължителните положения на Христовата вяра. След това задълбочава мисълта си в богословски разсъждения, които имат значително сходство с мислите в Послание до ефесяни. Той припомня на колоските християни за благодатните дарове, които са приели с кръщението. Особено е богата на идеи нравоучителната част, която има отношение както към личния (3-та глава), така и към църковния живот (4:2-6). Текстът завършва с дълъг списьк с поздрави и лични наставления (4:7:18).

Това послание придобило голямо значение за вярата на Църквата поради ясното си учение за Иисус Христос, в Когото “обитава цялата пълнота на Бога” (2:9).

Първо послание до солуняни

Това е най-ранното от апостол-Павловите послания. По време на второто си благовестническо пътуване около 50-та година апостолът посетил заедно със Силуан (за краткост наричан още Сила) и Тимотей град Солун, където основал християнска община, макар че е престоял само няколко седмици в града (срв. Деяния на светите апостоли 17:1-9). Няколко месеца по-късно от Атина той изпратил Тимотей обратно в Солун, за да се осведоми за състоянието на младата църковна община. В Коринт (Деяния на светите апостоли 18:1-6) апостолът отново се срещнал с Тимотей и там написал посланието.

Това е текст с чисто пастирско съдържание и отразява както състояние на нещата в солунската община, така и отношението на автора към нея. В първата част (1:2-3:13) се говори за основаването на общината и животът ѝ през месеците след това, а втората част (4:1-5:22) съдържа апостолски наставления и поучения: изискване за светост и чистота в живота (4:1-12), думи за християнската надежда, предупреждение за бодърстване с оглед на Христовото пришествие, чието време никой не знае (5:1-11), указания за живота в общината (5:12-22).

Особено внимание заслужават изказванията за благовестието сред езичниците, за Божието слово, за светостта в живота на християните (4:1-12) и за очакването на славното Второ пришествие.

Второ послание до солуняни

Повод за написване на второто послание до солунци става появата на лъжеучители в общината, които смущавали християните с твърдения за скорошно настъпване на Второто Христово пришествие. Апостолът отново подкрепя солунци във вярата и търпението им, като разкрива някои белези на времето преди Второто пришествие. Преди края на света ще се стигне до голямо отстъпление от вярата в Бога, ще се появи и “беззаконникът”, “човекът на греха, синът на погибелта”, тоест антихристът. 3аедно с това апостол Павел им припомня задължението всеки да се труди и “своя си хляб да яде” (3:12), какъвто личен пример е дал и сам той (3:8). Накрая им препоръчва да внимават с онези, които не са склонни да следват точно повелите на християнския живот. Да не ги смятат за врагове, а да ги поучават като братя, за да им дадат възможност да се поправят.

Посланието е значимо преди всичко с това, че напомня предвид забавящото се Христово пришествие да не се отслабва във вярата, която винаги е най-сигурната опора и защита на християните. Написано е скоро след първото послание, вероятно отново в Коринт.

Първо послание до Тимотей

За апостол Тимотей имаме много сведения от Деяния апостолски и посланията на апостол Павел. Бил родом от град Листра в южната малоазийска област Ликаония, син на баща езичник и майка юдейка, приела християнството. В този град Тимотей се запознал с апостол Павел по време на първото му проповедническо пътуване и станал негов най-доверен и усърден сътрудник. Апостолът много ценял доброто религиозно възпитание на Тимотей, получено под грижите на майка му Евника и баба му Лонда, споменати поименно в 2 Тимотей 1:5. Младият Тимотей от детски години изучил свещените Писания (2 Тимотей 3:15), от което черпил мъдрост за спасение. Апостол Павел го взел със себе си по време на второто си проповедническо пътуване и така Тимотей станал един от близките му ученици и сътрудници. Помагал му в разпространението на Христовото благовестие, носил събраните помощи на християните в Иерусалим, изпълнявал и други важни задачи. Споменат е заедно с апостол Павел като съизпращач на посланията: 1 и 2 до солуняни, 2 до коринтяни, до филипяни, до колосяни, до Филимон. Предполага се, че по време на своето четвърто проповедническо пътуване апостол Павел го поставил за ръководител на църквата в град Ефес.

В Първо послание до Тимотей авторът най-напред изтъква пред пастира на Ефеската църква опасността от лъжеучителите и го насърчава да остане верен на здравото християнско учение, като дава за пример и своето призоваване (1-ва глава). После дава указания за богослуженията (2-ра глава) и посочва условията за поемане на свещено служение в църквата, като с поетични слова говори за тайната на вярата, открита ни чрез въплъщението на Божия Син, спасителното дело на Иисус Христос и славното Му възнасяне на небето (3-та глава). След това се връща на въпроса за онези “лицемерни и без съвест хора, които говорят лъжа”, срещу които Тимотей трябва да се бори, като им противопоставя личния си добър пример. Дава му подробни указания за работа с християните от различна възраст, различно семейно и обществено положение. Накрая още веднъж насочва вниманието на Тимотей към лъжеучителите и му препоръчва да защищава неотстьпно, да пази и разпространява християнската вяра и нравственост чрез добрия подвиг на вярата.

Посланието е написано в римската провинция Македония, може би в град Филипи, след първото римско затворничество на апостол Павел.

Второ послание до Тимотей

В сравнение с първото послание това има повече личен характер. Когато апостолът е писал посланието, той бил с ясното съзнание, че приближава краят на живота му и затова направил една равносметка на своята дейност (4:6-8), моли Тимотей да дойде заедно с Марк и да го види (4:9-11). Затова се предполага, че посланието е написано в Рим малко преди мъченическата смърт на апостола, тоест в края на 66-та или началото на 67-ма година.

Посланието започва с обичайния поздрав (1:1-2) и след думи на благодарност към Бога (3-5 стих) апостолът продължава с насърчения към Тимотей за твърдост в опасностите и понасяне на трудностите. По-нататьк следват размисли за смисъла на страданията и препоръки за поведение срещу лъжеучителите (2:14-26). Авторът дава също интересно описание на човешката безнравственост в последните времена на което противопоставя примерния живот на църковния водач (3:10-17). В заключителната четвърта глава апостолът насърчава Тимотей да изпълнява без страх проповедта на благовестието и го моли да дойде при него в тези последни дни на живота му. Кратки поздрави и заключително благословение завършват текста на посланието.

Послание до Тит

За апостол Тит, ученик и сътрудник на апостол Павел, намираме доста сведения в неговите послания, макар в Деяния апостолски да не е споменат. Произхождал от семейство на езичници, останал необрязан. Придружавал апостола (заедно с Варнава) на Апостолския събор (Галатяни 2:1-3), заел се да посредничи между коринтяни и апостол Павел (вж. 2 Коринтяни 7:6-10; 12:17-18), участвал в събирането на помощи за християните в Иерусалим (2 Коринтяни 8:6). По време на четвъртото си проповедническо пътуване апостол Павел го поставил за ръководител на църквата в остров Крит, а при второто затворничество на апостола в Рим Тит бил при него и оттам тръгнал за Далмация (2 Тимотей 4:10).

Още в началото на посланието авторът припомня на Тит, че го оставил за пастир на църквата в Крит, за да уреди останалото и да постави във всеки град презвитери, както му бил поръчал (1:5). По-нататък апостолът изрежда техните качества (1:6-9) и като противовес описва слабостите на лъжеучителите (1:10-16). След това припомня пастирските задължения на Тит и изброява добродетелите, които трябва да красят младежите, жените, старите хора, слугите. B последната, трета глава, насърчава Тит да припомня на членовете на църквата техните задължения след “възраждащото кръщение и обновата от Светия Дух” да водят живот, изпълнен с дела на любовта. И завършва с обичайните поздрави и благословение.

Посланието е написано след Първо послание до Тимотей, преди вторите римски окови на апостола.

Послание до Филимон

Малкото послание до Филимон (само една глава) е написано и изпратено по повод на един частен случай.

Филимон бил заможен жител на малоазийския град Колоса, християнин. Всички в семейството му били покръстени, може би от самия апостол Павел и образували една истинска домашна църква. Неговият роб Онисим избягал от господаря си и като много други свои другари по участ се укривал в столицата Рим. Там срещнал апостол Павел, който, макар и в окови, използвал всяка възможност да проповядва за Спасителя Иисус Христос на всички, до които имал достъп. Онисим повярвал и приел християнството, дори помагал на своя покръстител с каквото можел (11-ти стих). За да избави Онисим от трудното и опасно положение на избягал роб, апостолът го изпратил обратно при неговия господар Филимон с молба да го приеме вече не като роб, а като обичан брат във вярата.

Посланието, написано около 63-та година в Рим, е един прекрасен пример за прилагане на християнската вяра и любов във всекидневния живот.

Послание до евреите

Последното в сборника на апостол-Павловите послания, надписано още в най-древните ръкописи “До евреите”, е всъщност едно забележително апологетично съчинение на ранната църква. Написано е на подбран богословски език и е отправено до покръстените евреи в Палестина, за да ги утвърди във вярата, че Иисус е очакваният от еврейския народ Месия, Христос, Помазаникът, Който несравнимо превъзхожда всички древни пророци.

В началото не се посочва автор, а в текста липсва и указание за получателите на посланието. Но като цяло в него личи влиянието на апостол-Павловите мисъл и стил, в 13:23 се споменава поименно и Тимотей, а след това се указва на Италия като място на написването. Затова основно се е приемало, че то произлиза от апостол Павел (или поне от негов ученик юдео-християнин, добре владеещ гръцкия език) и е било написано в Италия по време на (или скоро след) първото затворничество на апостола в Рим. В Първо послание на св. Климент Римски до коринтяни (писано в края на I-ви век) вече се цитира от Послание до евреите.

Строежът на посланието е следният: Бог окончателно се открива на човеците чрез въплътения Син Божи, Който е превъзхождал ангелите, превъзхожда и Моисей. Иисус Христос, съвършеният и окончателен Първосвещеник на Божия народ по образеца на Мелхиседек, чрез Своята кръстна смърт осъществява пълното помирение на хората с Бога, въвежда Новия Завет и открива за нас достъпа до Отец, препоръка за смелост при гоненията и примери на твърда вяра в историята на богоизбрания народ (10:19-12-3); заключителни наставления към християните (12:4-13:19); поздрави и благословение (13:20-25).

Християните, до които е отправено посланието, са част от един народ, който сред изпитания напредва към окончателното изпълнение на древните обещания. Затова очите им трябва да са обърнати към Иисус Христос, Който също позна позора на кръстната смърт, но сега стои отдясно на Отец в небесна слава като ходатай за Своята Църква. Нужно е да бъдем верни на Този “велик Пастир на овците” (13:20) независимо от всички трудности. „Иисус Христос е един и същ вчера, и днес, и навеки”.

Откровение на Иоан Богослов

Последната книга на Новия Завет, а всъщност и на цялата Библия, е наречена Откровение (на гръцки “апокалипсис”). Заглавието е заимствано от на началото на самия текст (1:1).

Макар и единствена по рода си сред новозаветните книги, тя принадлежи към едно по-широко течение в юдейската книжнина от епохата, наречено апокалиптична литература. Но сходството с подобни юдейски съчинения е само външно, жанрово. Като християнско произведение Откровение на Иоан Богослов ни представя един нов поглед върху историята и бъдещето – две взаимно свързани понятия в християнството. Средищно място в представяните образи и картини заема “закланият Агнец”, тоест разпнатият и възкръснал Иисус Христос, Когото проповядват всички книги на Новия Завет. Неговата личност е ключът за проумяването на пътя на този свят към сетния му час (на гръцки “есхатон”), който от своя страна е началото на вечността. В Откровението няма някакво по-различно учение от онова на останалите новозаветни книги, но начинът на представяне е своеобразен, картинен и запомнящ се.

Евангелист Иоан описва в тази книга свои видения, които е имал на остров Патмос в Егейско море по време на заточението си там в края на I-ви век. Чрез образи и символи от пророческата книжнина на Стария Завет авторът не само ни представя историческия път на човечеството към последната му участ, но и ни дава христологическо обяснение на Стария Завет, тоест разбиране на старозаветните книги, пречупено през вярата в Иисус Христос, обещания от древност Спасител. И всичко това непременно стои във връзка с живота на Църквата в онази епоха.

Основните съдържателни оси, около които се развива Откровението, са следните:

1.Три поредици от порази се изсипват върху земята с отварянето на седемте печата, тръбенето на седемте ангела и изливането на седемте чаши върху земята. Но те нямат за цел да предизвикат страх и ужас у читателя, а да покажат гибелните последици за света поради човешката греховност. Тези порази, допуснати от Бога, ще послужат за очистване на стария свят, който накрая ще отстъпи мястото си на “новото небе” и на “новата земя”, изпратени от Бога.

2.Тези порази са и един призив към хората за покаяние, миозина от които за съжаление остават неразкаяли се.

3.Злото, което в Откровение носи различни наименования (дявол, сатана, змия, змей, звяр), непрекъснато се увеличава в света и се противопоставя на Божието дело, като увлича и хората да следват и да служат на него, а не на Бога. Но последната дума в историята на света има Бог, който съди света и окончателно хвърля сатаната в огненото езеро.

4.В крайна сметка основната вест на Откровението е оптимистична, изпълнена с надежда, понеже Бог, “Който е, Който беше и Който идва, Вседържителят” (1:8), обещава новия свят на Своето царство, новия, небесен Иерусалим – не само като есхатологично видение, но и като настояща действителност, постигана чрез Иисус Христос в Църквата. Той, Който заявява: “Не бой се. Аз съм Първият и Последният. Аз съм Живият. Бях мъртъв, но ето, жив съм завинаги и имам ключовете над смъртта и над ада” (1:17-18), идва като Съдия на всички. И това не е заплаха, а обнадеждаващо обещание. Затова и на обещанието на Иисус Христос, с което завършва Откровението: “Аз наистина идвам скоро!”, вярващите отговарят не със страх, а с вяра и надежда:

“Да, ела, Господи Иисусе!” (22:20).

____________________________

*Публикувано в Новият Завет на нашия Господ Иисус Христос, Българско библейско дружество, 2002.Всъщност това са предговорите  към всяка една от 27-те книги на Новия Завет, които са разположени на стр. 361, 392, 420, 439, 449, 461, 469, 477, 484, 489, 499, 506, 511, 514, 537 и са възпроизведени тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cVm