Ева Ковачева

„Никога човек не е говорил тъй както Тоя Човек“ (Иоан 7:46)

Като мото на настоящето изследване се поставя посочения по-горе стих от Евангелие според Иоан, защото в него се обобщава всичко, което може да се каже за огромното и необикновено въздействие, което Иисус Христос е имал върху учениците, последователите, слушателите и опонентите Си.

Христос свежда до хората и им обяснява на понятен и достъпен за тях език Божественото учение, като го прави възможно най-разбираемо за тях. За тази цел Той Си служи с различни езиково-стилистични, вербални и невербални форми, за да изрази тайнствения и мистичен смисъл, който се съдържа в него.

В посоченото заглавие е формулирано за по-голяма прецизност, че Иисус Христос предава Божественото учение, а не „Христовото учение“, защото Самият Той обяснява според Евангелие от Иоан, че това учение не е Негово, а на Отца, Който Го е пратил, въпреки, че е ясно, че Христос като Второто лице на Светата Троица взема дейно участие във всичко: „учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан 7:16), „а словото, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил“ (Иоан 14:24), „Аз им предадох Твоето слово“ (Иоан 17:14), „Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата“ (Иоан 14:10).

В изложението ще се вземат предвид и четирите Евангелия, защото се установява разлика в употребата на езиково-стилистичните форми от една страна между трите синоптически Евангелия и от друга – това на св. Иоан Богослов, което е свързано с характера и съдържанието на съответните книги.

Най-общо за четирите Eвангелия са характерни следните основни форми, за предаване на живота, дейността и проповедта на Иисус Христос: 1) чудеса; 2) притчи и 3) разговори, дискусии и речи по въпроси на вярата и нравствеността. В Евангелие от Иоан, за разлика от синоптическите Евангелия, чудесата, които извършва Христос, са само седем на брой и то с конкретна  цел – да разкрият Божията слава и величие. В същото Евангелие притчите изобщо отсъстват, въпреки наличието на образен език. В него преобладават най-вече речите Христови (беседи, разговори и дискусии). В това Евангелие се разкриват най-дълбоките истини на вярата, като произходът на Логоса, въплъщаването на Второто Лице, подчертава се божествената природа на Иисус Христос и се представя връзката между Лицата на Светата Троица. Съответно и езикът, на който се предава съдържанието на тази книга е по-различен от този, на другите три Евангелия.

1. Чудеса

„„Чудесата“ са случки, в които хората виждат непосредствено Бог в действие[1]“. В Стария Завет има многобройни сведения за чудотворна намеса на Бога в полза на народа или единичния човек, като всички са едновременно и израз на удивителната благодарност за опитността на такива спасителни действия. Много от чудесата, които се приписват на Иисус Христос в Новия Завет, напомнят на съответни разкази в Стария Завет. Чрез това става ясно, че те не са със „самоцел“, а са знак за това, че чрез тяхното реализиране като настояще започва Царството Божие. Чудесата на Иисус Христос са израз на Неговата любов към хората, грижа и помощ: болни биват излекувани, хора освобождавани от демони, дори смъртта загубва силата си в Негово присъствие. Функцията на седемте чудеса, съдържащи се в Евангелие от Иоан, е подчинена на това, да станат видими божествената власт и достойнство на Иисус Христос за хората[2].

Друго по-общо определение за чудесата гласи, че при тях се описват действия, които са извън човешките способности и надскачат границите на възможното. В античността под чудо (от гръцки ез. θαῦμα) се е разбирало нещо удивително, необичайно, необикновено, необяснимо, случващо се без известна причина, и което излиза извън опита на хората. В Новия Завет чрез тях се акцентира на определени неща. Те доказват, че Иисус Христос е Син Божий и обещаният Месия[3]. При тях задължителен елемент е вярата и като следствие, обръщането на живота на човека към Бога. В повечето случаи техен извършител е Господ Иисус Христос, но в някои случаи и Негови ученици, след като Той ги упълномощава за това. Новозаветните текстове се позовават и на Божиите чудеса към Христос: раждането Му от девица, Кръщението Му на река Йордан и Възкресението Христово. Според H. Roose в Евангелията се различават следните видове чудеса: а) победа над бесовете и тяхното изгонване; б) изцерявания (гръцки език θεραπεία – излекуване на болести); в) епифании (гръцки език επιφάνια), тоест явявания (на личности и други); г) спасителни чудеса – победа над природни стихии или човешка власт; д) чудеса, при които се появяват или рязко увеличават материални блага (вино, хляб, риби)[4]. Други различават още два вида чудеса: е) чудеса на възкресяване – дъщерята на Иаир (Mарк 5:21 и сл., 35-43), сина на Наинската вдовица (Лук. 7:11-17**) и Лазар (Иоан 11:1-45) и ж) на наказание – едно единствено такова чудо в Новия Завет – проклинане на смокиновото дърво (Марк 11:12 и сл.). Според G. Theißen чудесата имат своя структура: въвеждащ мотив, експозиция (представяне условията на болестта), среда (централен мотив) и край (финален мотив)[5]. Чрез чудесата става ясно, че Христос е Помазаникът, Който превъзхожда по всичко старозаветните пророци. Отнесени към настоящето те усилват вярата и надеждата, че Той може да избави и сега вярващите от грехове, болести и бедствено положение в живота. Чудесата, описани в Евангелията, дават винаги и по всяко време упование в Христос и надежда за вечен живот “в” и “с Христос”.  Те могат да имат и символично значение. Примерно, че човекът, на когото Христос отваря физическите очи, е прогледнал и духовно (Иоан 9:30,39,41)[6].

E. Schweizer набляга на това, че при извършването на чудесата не се акцентира толкова върху самото действие на извършване, колко върху мотива на вярата, представяйки с това трудността на достъпа до Христос и преодоляването му (Марк 9:24)[7].

2. Притчи

Като начало ще се приведат някои определения за това какво представлява „притчата“ от гледище на различни съвременни библеисти: „Притчата е кратък разказ. Той служи за онагледяване на съдържанието не чрез понятие, а чрез образна реч“[8], „Притчите са най-често кратки текстове,  които изобразяват едно комплексно, често теоретическо съдържание във формата на нагледна и конкретна картина с дидактична цел. В нея се различават две нива на текста: ниво на казаното и ниво на мисленото. Те се отнасят едно към друго и се допират накрая в момента на сравнение (също точка на сравнение)[9]“, „Притчата, е вид несъщинска реч. Новозаветните притчи са подробни образни слова или разкази, които представят нагледно съдържание (например сеитбата, жътвата или човешки действия) и подканват слушателите към съждение върху незримото съдържание (Царството Божие, етика)[10]“.

Според J. Jeremias в цялата литература на античното юдейство, дори в есейските тестове, при св. апостол Павел или в равинската литература, не се намира нещо, което да прилича на притчите на Иисус Христос, въпреки че там се срещат други стилистични форми като басня, метафора и алегория.  „Притчите на Христос водят много повече в пулсиращия живот на ежедневието. С тази близост до живота, с простотата и яснотата, с майсторството на сбитото представяне, със сериозността на апела към съвестта, и изпълненото с любов разбиране към морално и социално пропадналите, всички тези неща нямат аналогия[11]“. Според същият автор притчите в синоптическите Евангелия са не по-малко от четиридесет и една[12]. Е. Schweizer дава следното определение: „притчата показва един на всички известен процес и как това се отнася към едно неизвестено и с това сравнимо нещо. При това има една единствена точка на сравнение, на която служат всички подробности[13]“. Според него схемата изглежда по следния начин: а (например сеитбата) се отнася към б (жътвата), като А (сегашната проповед на Иисус Христос) към В (бъдещото Божие царство). Алегорията пък е разказ, при който всяка отделна черта трябва да бъде разтълкувана. Схемата при нея е следната: а (твърдият път (Марк 4:15))=А (коравосърдечното сърце), б (птицата)=В (дявола), с (изяждането)=С (унищожаване на въздействието на Словото). Алегорията съзнателно забулва съдържанието, за да бъде разбрано само от подготвените. Притчите принадлежат към първия тип. Според Schweizer притчите са не само педагогически помощни средства, а са сравними по-скоро със случая на любовта, която ражда едно стихотворение, чрез което се изразява. Същият автор излага становището, че за разлика от директната реч, която е разбираема за всеки, при образната реч, в която се използват картини, се предполага наличието на известно отношение между говорещия и слушащия, за да се достигне до правилното разбиране. Като пример за това той привежда случая, че много близки хора, въз основа на общото преживяно между тях и свързаността им на един с друг, могат да използват общи думи, които никой освен тях, не би могъл да разбере. Това означава, че образния език в такъв случай не е обезателно непрецизен[14]. Hanna Roose дава в началото едно по-общо определение за притчите: „те са наративни (разказвателни) текстове, които имат образен характер“[15]. След това авторката разгръща това определение в друго по-подробно: „Притчата представлява кратък назидателен разказ в иносказателна форма, заключаващ в себе си нравствено поучение (мъдрост). Тя се разделя обикновено на две части: 1) разказ и 2) тълкуване (обяснение на този разказ). Притчите посочват едно второ ниво на изказване, например чрез въведението: „на какво да оприличим царството Божие, или с каква притча да го изобразим? То е като синапово зърно, което, кога се посее в земята, е най-малко от всички семена земни…“ (Марк 4:30-31)[16]“. В рамките на „притчата“, която тя нарича „притча в широк смисъл“, Hanna Roose различава подвидове: парабола, примерен разказ и „притча в тесен смисъл“.

а)пара́бола (от гръцки език παραβολή – „сравнение, съпоставяне, подобие, приближаванe“). В нея се разказва за един единствен и неповторим случай в миналото. Особеният характер на разказваното изисква собствено тълкуване (например параболата за царската сватба (Мат. 22:1-14)[17]. Друго определение за параболата гласи, че тя „представлява не голям разказ с иносказателен характер, имащ поучителен смисъл и особена форма на повествование, при което движението е като по крива линия (парабола)“[18]. В нея се започва от един отвлечен предмет, като разказът постепенно се приближава към главната тема, а след това отново се връща към началото. Такъв е случаят в притчата за блудния син.

б)Примерен разказ. В него се разказва също за един особен, единичен случай в миналото, като за разлика от параболата, разказваната история изяснява директно мисленото нещо. Той цели нравствено приложение, а фигурите в разказа служат като модел за собствените действия (например разказът за „милостивия самарянин“ в (Лук. 10:30-35), където той се посочва като пример за образцово поведение)[19].

в)Притча в тeсен смисъл. В нея се разказва сбито за един типичен, често повтарящ се случай, който е станал не само веднъж в миналото, а се случва винаги и по същия начин въобще. При нея се тръгва от общото познание, от опита, при което едно по-друго значение се явява излишно (например за израстването на сеитбата (Марк 4:26-29), за посяването на синаповото зърно (Марк 4:30-32) и прочее).

Алегорията се различава от притчата в широк смисъл по това, че тя се състои от редуването на един до друг образни елементи, които винаги криптират определени аспекти на същинското мислено нещо (пример Мат. 21:33-46)[20].

Според епископ Александър (Милеант) Иисус Христос излага Своето учение във вид на алегорични разкази по няколко причини. Първо, Той говорел за дълбоки духовни истини, разбирането на които за Неговите слушатели не било лесно, а конкретният и ярък разказ, почерпен от живота, можел да се запомни за много години, и човекът, който се стараел да разбере смисъла на този разказ, можел да размишлява за него, да се задълбочава в неговото съдържание, и по този начин, постепенно да стигне до скритата в него мъдрост. Второ, хората, които не разбирали учението Му, можели да го разтълкуват по друг начин и разпространяват в изкривен вид, докато притчите съхранявали чистотата на Христовто учение с това, че обличали неговото съдържание във формата на конкретен разказ[21]. Трето, „притчите имат това преимущество пред прякото поучение, че те не само съдържат в себе си общия Божествен закон, но демонстрират и неговата приложимост, както в частния, така и в обществения живот“[22]. Четвърто, Христовите притчи са забележителни с това, че въпреки изминалите векове, те ни най-малко не губят своята нагледност. Те са свидетелство на тясното единство, което съществува между духовния и физически свят, между вътрешната причина и нейната проява в живота. Същият автор разделя притчите в три категории, но за разлика от другите учени, той прави това не според формата им, а според времето на тяхното изнасяне пред слушателите. Той ги отнася съответно към трите периода на обществено служение на Иисус Христос.

Към първата група епископ Александър (Милеант) отнася притчите, разказани от Спасителя малко след Проповедта на планината, в периода между втората и третата Пасха от Неговото обществено служение. В тези начални притчи се говори за условията на разпространение и укрепването на Божието царство сред хората.  Към тази група се причисляват притчите за сеяча, за житото и плевелите, за невидимо растящото семе, за синаповото зърно, за скъпоценния бисер и други. 

Втората група притчи са изнесени от Иисус Христос към края на третата година от Неговото обществено служение. В тях Спасителят говори за безкрайното Божие милосърдие към каещите се грешници и излага различни нравствени правила. Към тази група се отнасят притчите за заблудилата се овца, за блудния син, за немилосърдния длъжник, за милосърдния самарянин, за неразумния богаташ, за мъдрия строител, за неправедния съдия и други.

В притчите от третата група, разказани малко преди Неговите кръстни страдания, Христос говори за Божията благодат и отговорността на човека пред Бога, а също предсказва наказанията, които ще постигнат невярващите юдеи; за Своето Второ пришествие, за Страшния съд, за наградата на праведниците и за вечния живот. В тази последна група влизат притчите за безплодната смоковница, за злите лозари, за поканените на вечерята, за талантите, за десетте девици, за наетите работници, получили еднаква заплата и други[23]. Според епископ Александър (Милеант), числото на притчите в Новия Завет е трудно да се посочи, тъй като към тях се причисляват и по-кратки изречения във форма на метафора като например: „Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“ (Мат. 5:13). Само цялостните завършени със собствен край притчи са според него около 30 на брой. Той твърди, че голяма част от притчите се съдържат в синoптическите Евангелия, докато в Евангелие от Иоан притчите на Христос притежават в по-голямата си част своеобразен характер, разгръщащ се в метафора. Това обаче се отрича от повечето други съвременни новозаветни изследователи, според които притчи има само в синоптическите Евангелия, а езикът и формите, които св. Иоан Богослов използва в своето Евангелие са от друг характер[24]. Според епископ Александър също така, в Евангелията се срещат и кратки изказвания на Иисус Христос, изложени в езика на притчите. Към тях се отнасят, според него, разказите: за благоразумния човек, който построил своя дом върху камък, и за безразсъдния, който построил своя дом на пясък (Мат. 7:24-27; Лук. 6:47-49), за старите дрехи и за старите мехове (Мат. 9:16-17), за сватбарите и младоженеца (Мат. 9:15).

В заключение може да се каже, че броят на притчите според различните автори варира между 30 и 41. В настоящето изследване се приема за най-точно определението, че притчите в синоптическите Евангелия са 39 и отделно към тях се съдържат – параболи (6) (в Евангелие от Матей и Лука), алегория (1) (паралeлно в Евангелие от Матей, Марк и Лука), примерен разказ (1) (в Евангелие от Лука), слова на Христос „Аз съм“ (7) (в Евангелие от Иоан), образни речи (2) (в Евангелие от Иоан)[25].

Използваният инструментариум в Евангелията е разнообразен. Фигуративната реч се постига като: съществителни, прилагателни, вербални противоположни понятия (повечето като двойки на противопоставяне), чрез отрицание (често на втората част), чрез съпоставяне на въпрос и отговор, чрез инверсия, чрез поляризация, хипербола, парадокс, чрез допълнителни изказвания (както и цялостно перифразиране), много често чрез комбинацията – контраст с отрицание[26]. Антитетичният паралелизъм се използва много и в трите синоптически Евангелия[27]. Когато C. Burney превежда словата на Христос обратно на арамейски език, на какъвто те би трябвало да са звучали, установява, че в голямата си част, те са изразени ритмично, което е характерна особеност и за словата на пророците в Стария Завет. Той открива четири вида ритми в тях (четиритактов[28], тритактов, двутактов и Qina-метрум[29])[30]. Други изразни средства, открити от M. Beck в текста на арамейския превод на речите Христови, са стилистичните фигури – алитерация, асонанс и парономазия[31]. Между словата на Иисус Христос се срещат и такива, за които се счита, че съдържат загадка не само за хората днес, но и за тогавашните Му слушатели. Към тази категория се отнасят следните Негови слова: за Иоан Кръстител, за когото се казва, че е най-голям между родилите се от жени, но по-малкият в Царството небесно е по-голям от него (Мат. 11:11), за старото и новото (Марк 2:21 и сл.), за разрушаването и изграждането отново на Храма (Марк 14:58). Други такива се съдържат в Лук. 11:49; Мат. 10:34; Лук. 22:36, Марк 9:11; Лук. 13:32 и сл.; Мат. 19:12. В Марк 4:11 например Христос казва, че само на учениците е дадено да узнаят тайните на царството Божие, „а на ония, външните, всичко бива в притчи“. Jeremias коментира това като необичайно, тъй като древната Църква и учителите на Църквата са се опитвали винаги да изясняват значението[32].

Често предпочитаният начин за индиректно характеризиране на фигурата на Иисус Христос от перспективата на читателя, е да се опознаят по-отблизо Неговите действия и думи. Той се явява като Учител[33] (Марк 2:2,13), като наставник (Лук. 8:24; 9:33) като находчив събеседник в дискусиите (Марк 2:17,19-22,25-28; 3:4), като лечител (Марк 2:5-12;3:2-5), като Някой, който от една страна познава превъзходно религиозните традиции на Своя народ и ги съблюдава (Марк 3:1; Иоан 2:13), а от друга, не се отвръща от контакта с презрените и отхвърлените от обществото като например призоваването на Матей или сядането на една трапеза с митари и грешници. По отношение на Неговата външност в текста на Евангелията не се съдържат конкретни сведения[34].

3. Разговори, дискусии и речи по въпроси на вярата и нравствеността

Това са дискусиите, които Иисус Христос води по различни въпроси с книжниците – образованите познавачи на юдейския закон, както и с фарисеите и садукеите по спорни религиозни въпроси. Садукеите отричали възкресението на мъртвите. Този вид разговори хвърля светлина върху тогавашните схващания и разбирания на различните юдейски групи. В тези разговори Христос излага Божественото учение, чрез което стават видими разликите между старозаветното и новозаветно схващане по различни въпроси на вярата. В тях изпъкват също несравнимо по-високите нравствени принципи, които Христос дава и които човечеството е призвано да реализира.

В Евангелията се излага основно животът, дейността и проповедта на Иисус Христос. Първите три от тях – на Матей, Марк и Лука се наричат синоптически, защото при сравнение между тях се открива, че те си приличат много повече по съдържание, план, изложение и език, отколкото Евангелие от Иоан[35]. В последното се набляга не толкова върху външните събития, дела и чудеса, които Христос извършва, колкото върху Неговите речи. По отношение на формите на предаване на Божественото учение от Иисус Христос, в него се срещат само две от изложените по-горе, характерни за останалите Евангелия. Това са чудесата и разговорите по въпроси на вярата и нравствеността, а притчи не се употребяват.

Въздействието и целта на извършване на чудесата в Евангелие от Иоан, обясняват следните стихове: „Като гледаха чудесата, които Той правеше, повярваха в Неговото име“ (Иоан 2:23); чудесата служат за уверение на хората, че Той е пратен от Бога: „никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш ако не бъде с него Бог“ (Иоан 3:2); самият Христос им казва: „Ако не видите личби и чудеса, няма да повярвате“ (Иоан 4:48).

Александър Лопухин обяснява обстоятелството, че за разлика от синоптическите Евангелия, в това на Иоан не се срещат притчи, с факта, че св. апостол Иоан не е считал за нужно да повтаря притчите, които са предадени вече в синоптичните Евангелия. Но затова пък при него има нещо напомнящо тези притчи – алегориите и разните образи като например образните изрази в разговора с Никодим и със самарянката или алегорията за добрия пастир и портите в двора на овчата кошара[36]. Освен това той изразява предположението, че Христос, най-вероятно, въобще не е използвал притчи в беседите Си с образованите юдеи, а тъкмо тези беседи се привеждат главно в Евангелие от Иоан. Друго възможно обяснение според него е, че формата на притчите не подхожда на съдържанието на словата Христови, изречени в Юдея: в тях Христос говорил за Своето Божествено достойнство, за което формата на образите и притчите била съвършено неподходяща. Освен това учениците Христови са могли да разбират учението на Христа и без притчи[37]. A. Welburn излага подобна теза. Според него Христос е говорил на учениците Си вероятно без притчи. За това той съди от следния стих: „И казваше им: вам е дадено да узнаете тайните на царството Божие, а на ония, външните, всичко бива в притчи“ (Марк 4:11). От този стих проличава, че Христос учи учениците си по един по-друг начин, отколкото онези, които Той нарича „външните[38]“. Говоренето на Христос без притчи става видно особено в един по-късен период – времето след Възкресението, за което се съди от Неговите думи: „Тогава ви говорих с притчи; но настъпва час, когато няма да ви говоря вече с притчи, а открито ще ви известя за Отца“ (Иоан 16:25). Блажeни Теофилакт обяснява, че „притчата е реч, обясняваща някой предмет косвено, прикрито и алегорично[39]“ и допълва, че „Господ казал много неща иносказателно[40]“. Относно думите на Христос, предадени в Иоан 16:25 тълкуванието на блажени Теофилакт във връзка с този стих е, че Христос казва, че настъпва час, когато няма да им говори вече с притчи, а открито ще им извести за Отца, „защото след възкресението, като представил Себе Си жив, в продължение на четиридесет дни им съобщавал претайнствени и най-подробни познания за Отца (Деян. 1:3)[41].

Това, което Александър Лопухин отбелязва в стилистично отношение е, че Евангелието от Иоан се отличава с простота в построяването на фразите, доближаваща се до простотата на обикновената реч. Той коментира още специфичния начин, по който Иисус Христос се изразява: „Тук навсякъде срещаме кратки откъслечни изречения, свързвани с немного частици. Но тези кратки изрази често произвеждат необикновено силно впечатление (особено в пролога). За да придаде сила на известен израз, Иоан го поставя в началото на фразата, при това понякога като не е спазена даже последователността в построяването на речта (например 7:38[35]). Евангелието от Иоан впечатлява читателя също с извънредното изобилие от диалози, в които се разкрива една или друга мисъл[42]“.

Следователно за Евангелие от Иоан най-характерни като форми на предаване на Божественото учение са диалозите, дискусиите, разговорите (беседите) и речите. Христовите слова заемат в това Евангелие често цели глави без прекъсване, стигайки на места до три или четири поредни, макар те да преминават на различни теми. Това се потвърждава от Христо Гяуров, според който, беседите на Иисус Христос заемат в Евангелие от Иоан 5/6 от цялото му съдържание. Друга основна разлика според него е, че в тях е застъпена повече догматичната страна, а у синоптиците повече нравствената и практическа страна[43].

За посочените по-горе особености на Евангелие от Иоан, които констатират всички новозаветни учени може да се посочи като една от причините за по-различния характер, съдържание и стил на това Евангелие, необикновения му начин на съставяне и поводът за него. То било написано според книга „Жития на светиите“ по настоятелната молба на християните в Ефес към края на I-ви век – началото на II-ри век (около  102 година след Христа[44]). В житието на св. Иоан Богослов се упоменава как то е било написано: „Като наложил пост на вярващите в Ефес, Иоан взел със себе си своя ученик Прохор, изкачил се на висока планина и там прекарал три дни в пост и молитва. На третия ден апостолът заповядал на Прохор да пише всичко, което той ще му диктува. И тъй по внушение на Пресветия Дух апостол Иоан започнал своето Евангелие с думите: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото[45]“.

Събеседници на Христос в Неговите диалози са не само книжниците и фарисеите (Иоан 5:18-47; 6:41-58; 8:13-59), но и Неговите ученици, които му задават въпроси при различни случаи, а отговорите на Христос към тях преминават в дълги речи (Иоан 9:2-3 и сл.). Както се спомена по-горе, с учениците Си вероятно Той не е разговарял с притчи. Особено като се има предвид, че съставителят на четвъртото Евангелие е любимият ученик на Христос  – апостол Иоан, може да се предположи, че той е изложил именно такива разговори – най-вече на Христос с по-близките ученици. Други негови събеседници се явяват също отделни хора, с които Той влиза в директен разговор като например беседата със самарянката (Христос я заговаря) (Иоан 4:7-26), разговора с Марта (тя Го заговаря) (Иоан 11:21-29), с болният при Овчите порти (Христос му задава въпрос) (Иоан 5:6-9); народа (Иоан 6:24-40) – Христос се обръща към насъбралите се хора в синагогата (Иоан 6:59; 7:28; 8:2, 20). Разговорите с посочените по-горе лица или група от хора се случват по-различни начини. Често Христос отговаря без те да Го запитват конкретно, тъй като Той знае предварително мислите и въпросите им, което е отбелязано в самото Евангелие (Иоан 6:61; 7:15-16). На други места това става чрез въпроси и отговори (Иоан 8:4,7) или Иисус Христос сам започва да изнася дълги продължителни слова, които както се спомена, заемат често цели, дори няколко поредни глави в Евангелие от Йоан (например глави 8, 14, 15, 16 и 17).

Спасителят използва и жестове като изразно средство. В Първосвещеническата молитва се казва, че Той „дигна очи към небето и рече…“ (Иоан 17:1). Вдигането на очите, на погледа към небето изразява поза на молитва. Това Той прави и при възкресяването на Лазар: „А Иисус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша“ (Иоан 11:41)[46]. Синът, Който е бил в постоянна връзка с Отца, е можел и без външен жест да Му се помоли или благодари. Но това Той направил заради учениците и другите хора, които стояли около Него и Го наблюдавали. Това се подразбира от следващия стих, в който Христос казва: „Аз и знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил (Иоан 11:42). „Вдигна очите Си нагоре – казва Евтимий Зигавин, – за да ни научи в молитвите да бъдем усърдни и съсредоточени. Другаде пък пада по очи (вж. Мат. 26:39), узаконявайки смирението и съкрушаването на сърцето при молитва. Защото Той дойде не само да покаже Себе Си, но и да ни научи на добродетел – не само с думи, но и с дела. И това е присъщо на истинския учител[47]“.

Най-силният начин, чрез който Христос е въздействал на хората е чрез личния пример, което означава чрез самото Му присъствие, поведение, държание и най-вече начина Му на живот. Самият Той е бил образецът за това, за което е говорил и на което е учил хората. При Него има пълно припокриване на слово с дела, което се явява най-голямото доказателство за Божественото Му пратеничество и силата на учението, което проповядва: „Много добри дела ви показах от Моя Отец; за кое от тия дела с камъни Ме замеряте?“ (Иоан 10:32), „Кой от вас ще Ме укори за грях?“ (Иоан 8:46), както и: „Ако не върша делата на Моя Отец, не Ми вярвайте; ако пък върша, макар на Мене и да не вярвате, на делата повярвайте, за да разберете и повярвате, че Отец е в Мене, и Аз съм в Него“ (Иоан 10:37-38). Този образ на пълно препокриване между слово, дела и живот, Той оставя на хората като образец за следване.

Христос показва с живота Си на хората и това, че Той не е живял изолирано от обществото, както някои юдейски религиозни групи по Негово време например тази на есеите[48], които наричали себе си „чистите“ или „благочестивите“ и живеели отделно от хората в затворени общности, а дейно сред хората, защото по този начин може да се приложи в най-пълна степен любовта към ближния, която е основен принцип в Неговото учение. Той не само, че не се делял от обикновения народ, но не избягвал дори грешниците, слабите, презрените и отхвърлените, както правили това книжниците и фарисеите, а се движил дори през цялото време сред страдащите, болните и бедните. Той не споделял също политическите убеждения на садукеите и зилотите, които се стремели към външна власт, а обяснявал, че Царството Божие е вътре в човека. Той успял да постигне най-голяма близост до душите на хората като живеел сред тях като един от тях – като „Син Човечески“, Който „няма де глава да подслони“ (Мат. 8:20) и споделял, и им помагал в техните трудности и болка. Именно Неговите духовно-нравствени качества Го отличавали от всички останали. Чистият Му и свят образ и живот, кротост, смирение, сърце, изпълнено с безкрайна любов, съчувствие, милосърдие и състрадание към хората, към техните немощи и мъка, помощта Му и себежертвеността са това, което най-много привличало душите към Него, гладни и жадни за любов, истина, мир, правда, мъдрост, чистота и добродетел.

Използвана литература

Авторски колектив (състав.). Жития на светиите. С., 1991.

Александър, Епископ (Милеант). Евангелски притчи. Плевен, 2012.

Блажени Теофилакт (Архиепископ Български). Тълкувание на Евангелието. Ч. 2. Атон, 2015.

Гяуров, Христо. Записки по Въведение в Свещеното Писание на Новия Завет. С., 1956.

Димитров, Желев Иван. Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос (екзегетическо изследване на Иоан 17 глава). ГБФ. Т. 2. С., 1995.

Ковачева, Ева. Основни Христологични имена и титли. – В: Господ Иисус Христос и Църквата. Богословски изследвания. Пловдив, 2014.

Лопухин, Павлович Александър. Тълкувание на Библията, http://carstvo-maloe.com/orthodox-readings/lopuhin/item/24-lopuhin-tulkovanie-na-sveshtenoto-pisanie-evangelije-ot-joana [електронен ресурс към юни 2016].

Пархоменко, К. Толкование всех притч Христовых: 1, http://azbyka.ru/forum/xfa-blog-entry/tolkovanie-vsex-pritch-xristovyx-1.1879/ [електронен ресурс към юни 2017].

Alexandrinus, Philo. Quod omnis probus liber sit Prob  (Lib 72–91).

Bormann, Lukas. Bibelkunde. 4. Aufl. Göttingen, 2015.

Bormann, Lukas. Theologie kompakt: Neues Testament. Stuttgart, 2003.

Die Gleichnisse Jesu/ Das Bibelportal der Deutschen Bibelgesellschaft, http://www.die-bibel.de/bibelwissen/botschaft-der-bibel/jesus/gleichnisse/ [електронен ресурс към юни 2017]

Ebner, M./Heininger, B. Exegese des Neuen Testaments. 2. Aufl. Paderborn, 2007.

Flavius, Josephus. De bello Judaico (2,119-191).

Gaius Plinius. Naturalis historia (Buch 5,73).

Harnisch, W. Die Gleichniserzählungen Jesu: eine hermeneutische Einführung. 4. Aufl. Göttingen, 2001.

Jeremias, J. Neutestamentliche Theologie. Erster Teil. Die Verkündigung Jesu. 2. Aufl. Gütersloh, 1973.

Liste der Gleichnisse Jesu, https://de.wikipedia.org/wiki/Liste_der_Gleichnisse_Jesu [електронен ресурс към юни 2017].

Roose, H. Module der Theologie. Band II. Neues Testament. Berlin, 2009.

Schottroff,  L. Die Gleichnisse Jesu. Gütersloh, 2005.

Schweizer, E. Das Neue Testament Deutsch. Das Evangelium nach Markus. Göttingen, 1998.

Welburn, A. The Beginnings of Christianity. Edinburg, 1991.

Wunder Jesu, https://de.wikipedia.org/wiki/Wunder_Jesu, [електронен ресурс към юни 2017].

Zeichen und Wunder Jesu/ Das Bibelportal der Deutschen Bibelgesellschaft, http://www.die-bibel.de/bibelwissen/botschaft-der-bibel/jesus/wunder/ [електронен ресурс към юни 2017].

Zenger, E. Einleitung in das Alte Testament. 7. Aufl. Stuttgart, 2008.

________________________________

*Публикувано в: Мисъл, слово, текст. Т. 2. УИ „Паисий Хилендарски“, Пловдив, 2016, с. 64-75. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.            

**Виж по-подробно за пълните означения и съкращенията на библейските книги в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет на български, руски и английски език на посочения сайт: https://www.pravoslavieto.com/bible/naimenovanija.htm

[1]. Zeichen und Wunder Jesu/ Das Bibelportal der Deutschen Bibelgesellschaft, http://www.diebibel.de/bibelwissen/botschaft-der-bibel/jesus/wunder/ [електронен ресурс към юни 2017].

[2]. Пак там.

[3]. Wunder Jesu, https://de.wikipedia.org/wiki/Wunder_Jesu, [електронен ресурс към юни 2017]. Пак там.

[4]. Roose, Hanna. Module der Theologie. Band II. Neues Testament. Berlin, 2009, S. 22.

[5]. Виж подробно с примери, пак там, с. 23.

[6]. Пак там, с. 24.

[7]. Schweizer, Eduard. Das Neue Testament Deutsch. Das Evangelium nach Markus. Göttingen, 1998, S. 55.

[8]. Schottroff, Luise. Die Gleichnisse Jesu. Gütersloh, 2005, S. 25.

[9]. Harnisch, Wolfgang. Die Gleichniserzählungen Jesu: eine hermeneutische Einführung. 4. Aufl. Göttingen, 2001, S. 73.

[10]. Bormann, Lukas. Bibelkunde. 4. Aufl. Göttingen, 2015, S. 294. Срв. Bormann, Lukas. Theologie kompakt: Neues Testament. Stuttgart, 2003, S. 156.

[11]. Jeremias, Joachim. Neutestamentliche Theologie. Erster Teil. Die Verkündigung Jesu. 2. Aufl. Gütersloh, 1973, S. 39.

[12]. Пак там, с. 40.

[13]. Schweizer, Цит. съч., с. 44.

[14]. Пак там.

[15]. Roose. Цит. съч., с. 24.

[16]. Пак там.

[17]. Пак там.

[18]. Пак там, с. 25.

[19]. Пак там.

[20]. Пак там.

[21]. Александър, Епископ (Милеант). Евангелски притчи. Плевен, 2012, с. 3.

[22]. Пак там.

[23]. Пак там, с. 4-5.

[24]. Die Gleichnisse Jesu/ Das Bibelportal der Deutschen Bibelgesellschaft, http://www.die-bibel.de/bibelwissen/botschaft-der-bibel/jesus/gleichnisse/ [електронен ресурс към юни 2017].

[25]. Виж подробно изложени в таблици: Liste der Gleichnisse Jesu, https://de.wikipedia.org/wiki/Liste_der_Gleichnisse_Jesu [електронен ресурс към юни 2017]. Според руската богословска литература притчите са тридесет на брой. Вж. Пархоменко, Константин. Толкование всех притч Христовых: 1, http://azbyka.ru/forum/xfa-blog-entry/tolkovanie-vsex-pritch-xristovyx-1.1879/ [електронен ресурс към юни 2017].

[26]. Jeremias, Цит. съч., с. 26.

[27]. Пак там, с. 27.

[28]. Стих с четири ударения.

[29]. Qina-метрум означава метрум 3+2. Вж. Zenger, Erich. Einleitung in das Alte Testament. 7. Aufl. Stuttgart, 2008, S. 479.

[30]. Пак там, с. 30.

[31]. Пак там, с. 37. Парономазия – означава стилистична фигура, при която целенасочено се употребяват близки по звуков състав думи с различно значение.

[32]. Пак там, с. 40.

[33]. „Обръщението δηδάζθαιε се среща в Евангелие от Марк общо 10 пъти (Марк. 4:38; 9:17,38; 10:17,20,35; 12:14,19,32; 31:1). Нееднократно то присъства при ев. Матей и ев. Лука. При ев. Лука в същия смисъл се използва и ἐπηζηάηα „Наставниче“ (Лук. 8:24; 9:33), а от Евангелие на Йоан се узнава как са звучали и семитските еквиваленти – в (Иоан. 1:38) това е ῥαββί, което изрично се превежда с δηδάζθαιε, в (Иоан. 20:16) се намира по-интензивираната форма ραββοσλη „Равуни!“ (което значи „Учителю“). Двата израза са засвидетелствани и в равинската литература ( ן ׄבו ִר , י ּׅרב”(Вж. Ковачева, Ева. Основни Христологични имена и титли. – В: Господ Иисус Христос и Църквата. Богословски изследвания. Пловдив, 2014, с. 48-49).

[34]. Ebner, Martin/Heininger, Bernhard. Exegese des Neuen Testaments. 2. Aufl. Paderborn, 2007, S. 117.

[35]. Гяуров, Христо. Записки по Въведение в Свещеното Писание на Новия Завет. (б. г.), с. 61.

[36]. Въпреки, че Лопухин не причислява „Добрият пастир“ към притчите, самият Евангелист Иоан я нарича притча: „Тая притча им каза Иисус“ (Иоан 10:6). Бел. авт.

[37]. Лопухин, П. Александр. Тълкувание на Библията, http://carstvo-maloe.com/orthodox-readings/lopuhin/item/24-lopuhin-tulkovanie-na-sveshtenoto-pisanie-evangelije-ot-joana [електронен ресурс към юни 2016].

[38]. Welburn, Andrew. The Beginnings of Christianity. Edinburg, 1991, p. 17.

[39]. Блажени Теофилакт (Архиепископ Български). Тълкувание на Евангелието. Ч. 2. Атон, 2015, с. 684.

[40]. Пак там.

[41]. Пак там.

[42]. Лопухин, Цит. съч.

[43]. Гяуров, Цит. съч., с. 77.

[44]. Авт. кол. (състав.). Жития на светиите. С., 1991, с. 475.

[45]. Пак там.

[46]. Димитров, Ж. Иван. Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос (екзегетическо изследване на Иоан 17 глава). ГБФ. Т. 2. София, 1995, с. 103.

[47]. Пак там.

[48]. Flavius, Josephus. De bello Judaico (2,119-191). Срв. Alexandrinus, Philo. Quod omnis probus liber sit Prob (Lib 72–91) и Gaius Plinius. Naturalis historia (Buch 5,73).

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cTx