Ева Ковачева

„Никога човек не е говорил тъй както Тоя Човек“ (Иоан 7:46)

Като мото на настоящето изследване се поставя посочения по-горе стих от Евангелие според Иоан, защото в него се обобщава всичко, което може да се каже за огромното и необикновено въздействие, което Иисус Христос е имал върху учениците, последователите, слушателите и опонентите Си.

Христос свежда до хората и им обяснява на понятен и достъпен за тях език Божественото учение, като го прави възможно най-разбираемо за тях. За тази цел Той Си служи с различни езиково-стилистични, вербални и невербални форми, за да изрази тайнствения и мистичен смисъл, който се съдържа в него.

В посоченото заглавие е формулирано за по-голяма прецизност, че Иисус Христос предава Божественото учение, а не „Христовото учение“, защото Самият Той обяснява според Евангелие от Иоан, че това учение не е Негово, а на Отца, Който Го е пратил, въпреки, че е ясно, че Христос като Второто лице на Светата Троица взема дейно участие във всичко: „учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан 7:16), „а словото, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил“ (Иоан 14:24), „Аз им предадох Твоето слово“ (Иоан 17:14), „Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата“ (Иоан 14:10).

В изложението ще се вземат предвид и четирите Евангелия, защото се установява разлика в употребата на езиково-стилистичните форми от една страна между трите синоптически Евангелия и от друга – това на св. Иоан Богослов, което е свързано с характера и съдържанието на съответните книги.

Най-общо за четирите Eвангелия са характерни следните основни форми, за предаване на живота, дейността и проповедта на Иисус Христос: 1) чудеса; 2) притчи и 3) разговори, дискусии и речи по въпроси на вярата и нравствеността. В Евангелие от Иоан, за разлика от синоптическите Евангелия, чудесата, които извършва Христос, са само седем на брой и то с конкретна  цел – да разкрият Божията слава и величие. В същото Евангелие притчите изобщо отсъстват, въпреки наличието на образен език. В него преобладават най-вече речите Христови (беседи, разговори и дискусии). В това Евангелие се разкриват най-дълбоките истини на вярата, като произходът на Логоса, въплъщаването на Второто Лице, подчертава се божествената природа на Иисус Христос и се представя връзката между Лицата на Светата Троица. Съответно и езикът, на който се предава съдържанието на тази книга е по-различен от този, на другите три Евангелия.

1. Чудеса

„„Чудесата“ са случки, в които хората виждат непосредствено Бог в действие[1]“. В Стария Завет има многобройни сведения за чудотворна намеса на Бога в полза на народа или единичния човек, като всички са едновременно и израз на удивителната благодарност за опитността на такива спасителни действия. Много от чудесата, които се приписват на Иисус Христос в Новия Завет, напомнят на съответни разкази в Стария Завет. Чрез това става ясно, че те не са със „самоцел“, а са знак за това, че чрез тяхното реализиране като настояще започва Царството Божие. Чудесата на Иисус Христос са израз на Неговата любов към хората, грижа и помощ: болни биват излекувани, хора освобождавани от демони, дори смъртта загубва силата си в Негово присъствие. Функцията на седемте чудеса, съдържащи се в Евангелие от Иоан, е подчинена на това, да станат видими божествената власт и достойнство на Иисус Христос за хората[2].

Друго по-общо определение за чудесата гласи, че при тях се описват действия, които са извън човешките способности и надскачат границите на възможното. В античността под чудо (от гръцки ез. θαῦμα) се е разбирало нещо удивително, необичайно, необикновено, необяснимо, случващо се без известна причина, и което излиза извън опита на хората. В Новия Завет чрез тях се акцентира на определени неща. Те доказват, че Иисус Христос е Син Божий и обещаният Месия[3]. При тях задължителен елемент е вярата и като следствие, обръщането на живота на човека към Бога. В повечето случаи техен извършител е Господ Иисус Христос, но в някои случаи и Негови ученици, след като Той ги упълномощава за това. Новозаветните текстове се позовават и на Божиите чудеса към Христос: раждането Му от девица, Кръщението Му на река Йордан и Възкресението Христово. Според H. Roose в Евангелията се различават следните видове чудеса: а) победа над бесовете и тяхното изгонване; б) изцерявания (гръцки език θεραπεία – излекуване на болести); в) епифании (гръцки език επιφάνια), тоест явявания (на личности и други); г) спасителни чудеса – победа над природни стихии или човешка власт; д) чудеса, при които се появяват или рязко увеличават материални блага (вино, хляб, риби)[4]. Други различават още два вида чудеса: е) чудеса на възкресяване – дъщерята на Иаир (Mарк 5:21 и сл., 35-43), сина на Наинската вдовица (Лук. 7:11-17**) и Лазар (Иоан 11:1-45) и ж) на наказание – едно единствено такова чудо в Новия Завет – проклинане на смокиновото дърво (Марк 11:12 и сл.). Според G. Theißen чудесата имат своя структура: въвеждащ мотив, експозиция (представяне условията на болестта), среда (централен мотив) и край (финален мотив)[5]. Чрез чудесата става ясно, че Христос е Помазаникът, Който превъзхожда по всичко старозаветните пророци. Отнесени към настоящето те усилват вярата и надеждата, че Той може да избави и сега вярващите от грехове, болести и бедствено положение в живота. Чудесата, описани в Евангелията, дават винаги и по всяко време упование в Христос и надежда за вечен живот “в” и “с Христос”.  Те могат да имат и символично значение. Примерно, че човекът, на когото Христос отваря физическите очи, е прогледнал и духовно (Иоан 9:30,39,41)[6].

E. Schweizer набляга на това, че при извършването на чудесата не се акцентира толкова върху самото действие на извършване, колко върху мотива на вярата, представяйки с това трудността на достъпа до Христос и преодоляването му (Марк 9:24)[7].

2. Притчи

Като начало ще се приведат някои определения за това какво представлява „притчата“ от гледище на различни съвременни библеисти: „Притчата е кратък разказ. Той служи за онагледяване на съдържанието не чрез понятие, а чрез образна реч“[8], „Притчите са най-често кратки текстове,  които изобразяват едно комплексно, често теоретическо съдържание във формата на нагледна и конкретна картина с дидактична цел. В нея се различават две нива на текста: ниво на казаното и ниво на мисленото. Те се отнасят едно към друго и се допират накрая в момента на сравнение (също точка на сравнение)[9]“, „Притчата, е вид несъщинска реч. Новозаветните притчи са подробни образни слова или разкази, които представят нагледно съдържание (например сеитбата, жътвата или човешки действия) и подканват слушателите към съждение върху незримото съдържание (Царството Божие, етика)[10]“.

Според J. Jeremias в цялата литература на античното юдейство, дори в есейските тестове, при св. апостол Павел или в равинската литература, не се намира нещо, което да прилича на притчите на Иисус Христос, въпреки че там се срещат други стилистични форми като басня, метафора и алегория.  „Притчите на Христос водят много повече в пулсиращия живот на ежедневието. С тази близост до живота, с простотата и яснотата, с майсторството на сбитото представяне, със сериозността на апела към съвестта, и изпълненото с любов разбиране към морално и социално пропадналите, всички тези неща нямат аналогия[11]“. Според същият автор притчите в синоптическите Евангелия са не по-малко от четиридесет и една[12]. Е. Schweizer дава следното определение: „притчата показва един на всички известен процес и как това се отнася към едно неизвестено и с това сравнимо нещо. При това има една единствена точка на сравнение, на която служат всички подробности[13]“. Според него схемата изглежда по следния начин: а (например сеитбата) се отнася към б (жътвата), като А (сегашната проповед на Иисус Христос) към В (бъдещото Божие царство). Алегорията пък е разказ, при който всяка отделна черта трябва да бъде разтълкувана. Схемата при нея е следната: а (твърдият път (Марк 4:15))=А (коравосърдечното сърце), б (птицата)=В (дявола), с (изяждането)=С (унищожаване на въздействието на Словото). Алегорията съзнателно забулва съдържанието, за да бъде разбрано само от подготвените. Притчите принадлежат към първия тип. Според Schweizer притчите са не само педагогически помощни средства, а са сравними по-скоро със случая на любовта, която ражда едно стихотворение, чрез което се изразява. Същият автор излага становището, че за разлика от директната реч, която е разбираема за всеки, при образната реч, в която се използват картини, се предполага наличието на известно отношение между говорещия и слушащия, за да се достигне до правилното разбиране. Като пример за това той привежда случая, че много близки хора, въз основа на общото преживяно между тях и свързаността им на един с друг, могат да използват общи думи, които никой освен тях, не би могъл да разбере. Това означава, че образния език в такъв случай не е обезателно непрецизен[14]. Hanna Roose дава в началото едно по-общо определение за притчите: „те са наративни (разказвателни) текстове, които имат образен характер“[15]. След това авторката разгръща това определение в друго по-подробно: „Притчата представлява кратък назидателен разказ в иносказателна форма, заключаващ в себе си нравствено поучение (мъдрост). Тя се разделя обикновено на две части: 1) разказ и 2) тълкуване (обяснение на този разказ). Притчите посочват едно второ ниво на изказване, например чрез въведението: „на какво да оприличим царството Божие, или с каква притча да го изобразим? То е като синапово зърно, което, кога се посее в земята, е най-малко от всички семена земни…“ (Марк 4:30-31)[16]“. В рамките на „притчата“, която тя нарича „притча в широк смисъл“, Hanna Roose различава подвидове: парабола, примерен разказ и „притча в тесен смисъл“.

а)пара́бола (от гръцки език παραβολή – „сравнение, съпоставяне, подобие, приближаванe“). В нея се разказва за един единствен и неповторим случай в миналото. Особеният характер на разказваното изисква собствено тълкуване (например параболата за царската сватба (Мат. 22:1-14)[17]. Друго определение за параболата гласи, че тя „представлява не голям разказ с иносказателен характер, имащ поучителен смисъл и особена форма на повествование, при което движението е като по крива линия (парабола)“[18]. В нея се започва от един отвлечен предмет, като разказът постепенно се приближава към главната тема, а след това отново се връща към началото. Такъв е случаят в притчата за блудния син.

б)Примерен разказ. В него се разказва също за един особен, единичен случай в миналото, като за разлика от параболата, разказваната история изяснява директно мисленото нещо. Той цели нравствено приложение, а фигурите в разказа служат като модел за собствените действия (например разказът за „милостивия самарянин“ в (Лук. 10:30-35), където той се посочва като пример за образцово поведение)[19].

в)Притча в тeсен смисъл. В нея се разказва сбито за един типичен, често повтарящ се случай, който е станал не само веднъж в миналото, а се случва винаги и по същия начин въобще. При нея се тръгва от общото познание, от опита, при което едно по-друго значение се явява излишно (например за израстването на сеитбата (Марк 4:26-29), за посяването на синаповото зърно (Марк 4:30-32) и прочее).

Алегорията се различава от притчата в широк смисъл по това, че тя се състои от редуването на един до друг образни елементи, които винаги криптират определени аспекти на същинското мислено нещо (пример Мат. 21:33-46)[20].

Прочетете още „Формите на предаване на Божественото учение от Иисус Христос според Eвангелията*“ →